Ан Лоурънс
Господарят на замъка (31)

30

Жил закуцука с тояжката си към групата просяци, които очакваха отец Бернар да им даде огризките от кухнята. Тъй като не беше настоятелен като останалите, той се добра само до парче студен овнешки бут. Повечето месо беше оглозгано от някой, който бе вечерял в неговия собствен замък. Докато гризеше кокала, се оглеждаше за Тревейлин. Когато най-сетне го откри, по гърба му полазиха тръпки. Неизвестно защо, той не повярва на Ема. Ала Тревейлин вървеше, сякаш е вече мъртвец. Влачеше крака. Косата му висеше отпуснато. Ако не знаеше истината, Жил щеше да помисли, че човекът страда от тежка болест.

Отърси се от съжалението си към своя рицар. Ако действително бе убил Уилям, той го бе сторил в пристъп на гняв. Но не можеше да приеме, че бе извършил такова зло срещу Ема, макар и неволно. Бе позволил вината да падне върху невинна жена. Нали рицарите се кълняха винаги да защитават по-слабите? Тревейлин бе престъпил клетвата си.

Никълъс стоеше на входа на конюшнята. Жил мярна и Беатрис — възлюбената на Тревейлин.

Тя изтича до конюшнята и се спря пред Никълъс. Без да чува и звук, Жил се досети, че момичето се подмазва на сина му. Стоеше твърде близко до него, усмихваше се широко, ръцете й бяха сключени на гърба, клатеше се напред-назад и пъчеше гърди в лицето му. Никълъс два пъти поклати глава, накрая сви рамене и кимна.

Сподавен стон върна вниманието на Жил към Тревейлин. Той наблюдаваше двойката със свити юмруци, но на няколко метра от тях. Въобще не забелязваше просяците, които се бореха наблизо за трохите от масата. Мърмореше си нещо под носа. Нахвърли се върху Беатрис веднага щом тя дойде при него, без да обръща внимание на стоящия наблизо Жил.

— Какво правиш? Негова светлост може да е млад и хубав, но се говори, че много държи на жена си.

Беатрис вдигна рамене:

— Теб какво те засяга? Той ме харесва. Предложих да му помогна с ваната тази вечер. Той прие.

— Проклета глупачка. За какво може да те вика в банята, освен да те прекара набързо? Най-много да си спечелиш някое копеле. На нищо ли не те научи историята със сър Уилям?

— Научи ме, че можеш лесно да се отървеш от копелето, ако не го искаш.

Тревейлин я сграбчи за ръката и я блъсна към себе си:

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма защо да се ражда едно бебе, ако жената не го иска. — Тя щракна с пръсти. — Махнах го ей така!

— От него ли беше? — Гласът му затрепери. — Или от мен? Или не можеш да кажеш? — Лицето му бе бяло като платно. — Щях да се оженя за теб.

— И какво от това? — Тя се изскубна от ръцете му, запретна поли и хукна нагоре по стълбите.

Жил се изправи и тръгна, куцукайки, към конюшните. Синът му беше в една от клетките и оседлаваше коня си. Наблизо не се виждаше никой от конярите.

— Беатрис каза, че си я поканил да ти помогне в банята.

— Мили боже! — възкликна Никълъс. — Изплаши ме до смърт. — Жребецът му се разлудува и едва не го стъпка. Той го плесна по задницата.

— Е? Истина ли е? — Жил се облегна на вратата. Впери очи в сина си, който се извърна да затегне юздите на коня.

— И какво, ако е така? Тя е в списъка със заподозрените. Не само мъжете изпитват омраза. Теглихме жребий и Беатрис се падна на мен. Тя е хитро момиче, готова е да легне с всеки мъж, който има сравнително пълна торбичка на колана — или между краката.

— Хвърляли сте жребий? — Жил се изправи, забравил, че трябва да крие истинския си ръст. Погледна сина си в очите.

— Ами да. Жена ти настояваше, че няма да можеш да откриеш убиеца на Уилям без наша помощ. Затова направихме списък на всички в кралството, които биха имали интерес да убият Уилям, и сетне го разделихме на части. Ти не си ли получи твоята част? Тя обеща да ти го предаде.

Жил кимна:

— Да, даде ми един списък.

Никълъс поведе коня към вратата.

— Тъкмо тръгвам за Лин да проверя какво е правил там воденичарят — както нареди ти. Отхвърлихме повечето имена от нашия списък.

— А Беатрис? — сряза го Жил.

— Беатрис? Тя ми се измъква. Не мога да разбера кога е напуснала замъка в деня на убийството — ако изобщо го е правила. Готов съм аз самият да я изкъпя, ако така ще получим информацията, която търсим.

— Търсим? Кои сте тези „вие“? — Жил така яростно стисна тояжката, че го заболяха кокалчетата.

— Ролан, Сара, Катрин и Ема.

— А Катрин дали ще одобри тази съвместна баня с Беатрис?

Никълъс го погледна право в очите:

— Да одобри? Да не би да ми се караш за държанието? Може би е по-добре първо да погледнеш себе си, преди да се нахвърляш върху мен.

Жил го остави да излезе, без да продума повече. Въздъхна тежко и затвори очи. Познатата миризма на слама и коне изпълни ноздрите му.

— Старче.

Жил отвори очи. Никълъс се бе върнал. Стоеше на портата.

— Катрин е подходяща невеста заради земите, парите и братята си. Доколкото си спомням, това ми каза, когато я предложи за моя жена. Ала аз се научих да я обичам. Дори да бе дошла само с една проядена от молци фуста, пак щях да я приема. Ако смяташ, че Катрин ще допусне някоя друга жена до банята ми, значи не я познаваш. Беатрис може да говори каквото си иска, но дали ще стане, е друг въпрос.

— Аз и Ема смятаме, че Тревейлин е видял как Уилям се опитва да я изнасили. Само че я е сбъркал с Беатрис. Мислим, че е възможно той да е убил Уилям в пристъп на ярост.

Никълъс го погледна през рамо и се приближи към него.

— Какво искаш да направя?

— Наблюдавай го, особено когато е около Ема. Накарай Катрин или Сара да следят Беатрис. Искам да закриляте Ема. Който и да е извършил това убийство, той явно е бил готов да я остави на бесилото.

— Ще изпълня волята ти. — Младежът докосна баща си по рамото. — Твоята Ема ме помоли да й купя парче плат от Лин. Подозирам, че скоро ще си отиде.

Дъхът му замря. Какъв смисъл имаше да победи, след като щеше да е сам? Нечии гласове накараха и двамата да се обърнат към входа на конюшнята. Трима войника яздеха към тях. Жил стисна рамото на сина си:

— Пази я, тя носи моето дете.

Никълъс не можа да каже нищо, защото баща му се отдалечи, подпирайки се на тояжката си.

 

 

Ема седна на пухеното легло и започна да реши косата си. Анджелика пълзеше върху една вълча кожа на пода и гледаше Малкия Роби. Момчето клечеше на пети със смръщена физиономия.

— Как да си играя с нея? Тя нищо не казва. Само си смуче палеца като бебе.

Ема му се усмихна:

— Тя си е бебе. Много мило все пак, че дойде при нея.

— Тя е прекалено малка да играе на зарчета.

— Определено! — Ема се разсмя от сърце. — Но ти сигурно знаеш и други игри.

— Гледай. — Малкият Роби щракна с пръсти. В ръката му се появи сребърна монета.

Анджелика извади палеца си от устата. Момчето й подаде монетата и тя сериозно я огледа. Тъкмо се канеше да я лапне, и Роби я грабна от ръцете й:

— Това не става за ядене!

— Откъде взе тази монета, Роби? — Ема се наведе и протегна ръка.

Той скри парата зад гърба си.

— Моя си е. Не съм я откраднал. Умрелият рицар ми я даде.

— Защо? — Ема се постара гласът й да звучи непроменен.

— Тайна. Обещал съм.

Анджелика се опита да му се изкатери на гърба. Той се катурна на земята и тя извика от удоволствие. Известно време Ема наблюдаваше как децата си играят. Роби заставаше на четири крака. Анджелика се опитваше да го яхне като пони.

Малкият Роби падаше на земята. Радостта им почти я разплака. Роби имаше нужда да играе колкото Анджелика. Ала сигурно рядко му се удаваше такава възможност.

— Виж, Роби, рицарят е мъртъв. Вече няма защо да пазиш тайната.

— Наистина ли? — наклони глава Роби. Бузите му не бяха така хлътнали като преди. Нямаше ги и сенките под очите.

— Да. — Тя се престори, че изобщо не я интересува и се хвана за стана.

— Той ме накара да занеса едно писмо.

— Какво писмо? — Ръцете й затрепериха над преждата.

— „Ще те чакам до езерото край воденицата“ — сериозно изрецитира детето, наподобявайки гласа на Уилям. Сетне се завъртя на място. Анджелика го последва, зави й се свят и падна.

— И на кого занесе това писмо? — Тя затаи дъх.

— На онази със златната коса. Дето е същата като твоята. Бес.

— Беатрис?

— А, да. На нея. Беатрис. — Роби замръзна като истукан. — Тя може ли да ме целува? — Не смееше да мръдне, докато Анджелика го мляскаше по бузата.

— Сигурно така иска да ти благодари, че си играеш с нея.

Беатрис. Може би Тревейлин не е убил Уилям. Може би Беатрис го бе видяла край воденицата и е полудяла от ревност, че той се закача с друга.

 

 

Никълъс седна до Катрин пред камината в залата. Чувстваше, че страните му горят.

— Предложиха ми помощ в банята тази вечер.

Катрин се усмихна над ръкоделието си:

— Мей, нали? Тя непрестанно те гледа, когато си с гръб към нея.

Никълъс още повече се изчерви:

— Не. Беатрис.

Усмивката на Катрин посърна. Тя забоде иглата в лененото платно.

— Беатрис. Тя е готова да изкъпе и жаба, ако й обещае да я отведе оттук.

— Разрешаваш ли ми да я пусна в банята? Все още не знаем къде е била по време на убийството.

— И как смяташ да получиш тази информация от едно изтъркване на гърба?

Той сви рамене:

— Какво ще кажеш ти да ни изненадаш? Ще я заплашиш да я пратиш в някой свинарник в Нормандия, ако не ти разкрие къде е била онзи ден.

Катрин се изкикоти:

— Свинефермата много й отива, но ако тя е убила сър Уилям, такива заплахи надали ще й подействат.

— Шегувах се. — Той я докосна по ръката. — Но една възмутена съпруга може с подходящи думи да предизвика признание.

Катрин преплете пръсти с неговите:

— Стига да не се предизвиква нищо друго.

 

 

Беатрис се суетеше глуповато около Никълъс. Той скърцаше със зъби. Тя наглеждаше момчетата, които носеха водата. После обаче се залови да му помага да се съблече.

— Много сте хубав, милорд.

— Е, благодаря ти, Беатрис. Когато… приключим с къпането, може да си намерим друго забавление за дългите часове на вечерта.

Тя ококори очи:

— Милорд. Какво намеквате?

Той изтърпя допира на пръстите й, докато тя сваляше туниката му.

— Някаква игра? Шах?

— Страхувам се, че не съм я играла тази игра. — Тя застана до ваната, стиснала с надежда кърпа в ръка, и впери поглед покрай гърдите му.

Той свали долната си риза и се помоли наум Катрин да дойде, преди Беатрис да го атакува.

— Спомена, че си помагала и на други в банята.

— О, да. На лорд Жил. — Тя се изчерви и старателно взе да избягва погледа му. Никълъс реши, че лъже. Накрая Беатрис вдигна очи към него. — И, разбира се, на сър Уилям.

— Аха. Копелето на баща ми. Голяма привилегия да служиш едновременно на баща и син. — Опита се да спечели малко време. — Сгъни това.

Тя захвърли кърпата и се втурна да изпълни заръката му.

— Често ме викаха да прислужвам на сър Уилям. Той беше страхотен рицар. Предложи ми да ме отведе оттук. — Тя изсумтя.

— Сериозно? — обади се Катрин от вратата. Бе скръстила ръце на гърдите си. — А предложи ли ти брак? Или просто му е трябвала някоя уличница за банята?

— Милейди! — Беатрис се наведе над ризата и внимателно започна да я сгъва. — Негова светлост ме накара да се погрижа за ризата му.

— Негова светлост си има валет за тази цел. — Катрин застана пред нея. Жена му беше с една педя по-ниска, но Беатрис се сви от думите й. — Струва ми се, че този път не си улучила с избора си. Аз отговарям за жените от прислугата в този замък. — Тя се обърна към Никълъс. — А теб те предупредих, че ако направиш дете на още някоя прислужница, ще обърна дебелия край. Искам тя да се маха. Прати я при брат ми в Обетованата земя. Той може да я продаде…

— Милейди! — Беатрис падна на колене. — Моля ви, моля ви. Аз съм девица. Негова светлост въобще не ме е докосвал!

Никълъс се усмихна мило на жена си. Обетованата земя, мили боже! Далеч по-добре от свинарник!

— Съжалявам, Беатрис, но не можем да лъжем. Господ ще ни убие, ако го направим. — Той сведе глава. — Прегръщахме се…

— Не! — Беатрис избухна в сълзи.

— Обетованата земя. Утре, милорд — каза Катрин и размаха пръст на мъжа си. — Прати Тревейлин да свърши тази работа. Той ще се погрижи да получи добра цена за нея.

Никълъс вдигна Беатрис на крака. Тя се отскубна от ръцете му, сякаш я бе изгорил.

— Кълна се, милейди. Господ ми е свидетел. Изобщо не сме се докосвали, изобщо.

Катрин махна с ръка. Седна на масата и взе един от пергаментите на Жил. Разгъна го.

— Ето, милорд. Това тук изглежда подходящо място за нея. — Тя тупна по чертежите за пристройката към конюшнята на Жил. — Точно тук. Някой арабски принц може да хареса млечнобялата й кожа.

— Не е ли прекалено сурово наказание за една обикновена прегръдка? — замисли се Никълъс.

Беатрис погледна с разширени очи пергамента и по страните й потекоха сълзи.

— Кълна се, милейди, не сме направили нищо, с което да ви опозорим.

— Милорд? — Катрин наклони глава.

Хвърли му такъв поглед, че по гърба му полазиха тръпки. Слава богу, че само се преструваха. Беше напълно убеден, че Катрин може да продаде Беатрис в някоя забравена от Бога страна, стига да пожелае.

— Защо не помислим за друг начин да я накажем? — предложи той. — Какво ще кажеш за бой с камшици? — Беатрис пребледня. — Точно така. Бой с камшици. Колко да бъдат?

Катрин сгъна пергамента:

— Може би нито един, ако Беатрис ни разкаже някоя клюка.

— К-к-клюка? — Беатрис спря да кърши ръце и се опули.

— Да. Кой ни е предан? Кой не е. Кой мами негова светлост в работата си?

— Бъчварят — той краде пари. Управителят на имението — той се прави, че не забелязва, когато някой мели брашно за себе си. — Беатрис избълва цял порой от дребни престъпления срещу замъка.

Никълъс й кимаше окуражително. Щом тя млъкна, за да си поеме дъх, той я попита:

— А ти къде беше, когато убиха сър Уилям?

— Тук, милорд. Кълна се. През целия ден бях тук. — Бледото й лице отново почервеня.

— Хайде, хайде — подкани я Никълъс. — Сигурен съм, че знаеш нещо за легендарното убийство. Та колко камшика да бъдат, милейди?

— Кълна се, милорд. Сър Уилям ми изпрати бележка, че ще се върне от Селси да ме види. Трябваше да се срещнем до воденицата на баща ми. Обикновено там се виждахме, но… — Тя сведе глава. Сълзите й закапаха по роклята.

— Но? — Катрин вдигна въпросително вежда и потупа по сгънатия пергамент. Беатрис впери очи в свитъка.

— Но аз му бях сърдита. Той дори не дойде да се сбогуваме, като тръгна за Селси. Гледаше ме и сякаш не ме виждаше. Та исках да го накарам да ме чака. Затуй не отидох. — Тя изтри сълзите си с опакото на ръката и обезумяло погледна Никълъс и Катрин. — Кълна се, милейди. Не отидох. Скрих се тъй, че той да не ме намери. Ако бях отишла, той сигурно нямаше да е мъртъв! — На лицето й за пръв път се изписа искрена тъга. — Щях да полудея от мъка по него. Обичах сър Уилям, милорд. — Тя изплака последните си думи и зарови лице в шепите си.

Катрин стана.

— Мисля, че можем да й дадем още една възможност, нали, милорд? Може би трябва да се покае пред отец Бернар.

— Да, милейди. Ще й дадем още една възможност. Този път няма да има камшици. Но, Беатрис, трябва да обещаеш повече да не ме изкушаваш.

— Да, милорд, никога. Никога вече.

Никълъс посочи вратата:

— Върви си.

Беатрис се втурна към вратата, а Катрин завъртя очи. Щом останаха сами, тя се обърна към мъжа си:

— Е, мисля, че е възможно тя да е искала да го накара да я чака; думите й прозвучаха правдоподобно.

Никълъс кимна:

— Предполагам. Но доколкото съм чувал, никоя жена не е карала сър Уилям да чака.

— Възможно ли е Тревейлин да е подслушал каква бележка носи Малкият Роби? Може да се е ядосал и да е тръгнал да се бие с Уилям. Това може да обясни защо е удрял с камък. Внезапно му е причерняло от гняв, грабнал е първото оръжие пред очите си. И от страст — тя е виновна и за злото, и за доброто на света. — Катрин леко го докосна по рамото.