Ан Лоурънс
Господарят на замъка (6)

5

Жил слезе по стръмните дървени стълби на замъка и излезе на двора. С кисела физиономия огледа трескавата дейност, която кипеше наоколо. Беше готов да се скара на всеки изпречил се пред очите му. Прекара ужасна нощ. За обяд му сервираха ряпа, а той я ненавиждаше. На всичкото отгоре през целия слънчев предобед беше затворен с педантичния си писар, за да обсъжда таксите за мелницата. Отговорностите на господар му тежаха като воденичен камък.

Имаше чувството, че идва пролет, а не зима. Във въздуха се носеше предвестие за дъжд, но черните облаци бяха още далеч над залива. Тръгна към оръжейницата и хората му направиха път да мине.

Тя седеше на слънце с някакъв дървен уред в скута. Жил забави крачка и се загледа в невероятно сръчните движения на ръцете й. Изпод пръстите й излизаше колан, или може би килимче. Досети се, че тя работи на ръчен стан. Обагреният плат се стелеше като море в краката й. От време на време тя вдигаше глава и подлагаше лице на слънцето. Изглеждаше щастлива. Личеше си по стойката на раменете, нежната усмивка към детето в кошчето до нея и тихото тананикане. Точно то го привлече към нея.

Ала Жил нямаше време да се мотае. Не можеше да си позволи да седне до нея и да погледа отблизо занятието й. Призна си, че желае да усети допира на ръцете й. Имаше чувството, че те умеят да даряват радост.

Потисна това необичайно желание и продължи по пътя си. В последния миг обаче не можа да се въздържи и й кимна лекичко. Тя скочи и му се поклони. Усмивката й го стопли и денят престана да му се струва изгубен.

Няколко минути по-късно Жил сащиса оръжейника си, като не направи никаква забележка за току-що изкования меч и човекът учудено се почеса по главата. За голямо облекчение на пазача на соколите, не се оплака и от състоянието на клетките. А Юбер едва не припадна от изненада, когато Жил му спести язвителния си коментар, задето въртящият се стълб с мишени го събори от коня.

Надвечер Жил отново се появи на двора със същата необичайна за него усмивка. Тръгна към параклиса и пътьом спря да поговори с жената на Ролан дьо Вар.

Сара беше висока, красива жена на средна възраст. Очарователната усмивка и откровеното й държание все още привличаха мъжките погледи. Макар и с посребрени коси, Сара караше не един младеж да въздиша след нея.

— Милорд? — поздрави го тя. Възхищаваше се от него, задето той не държеше така стриктно на етикета, както баща му. По времето на покойния господар Сара никога нямаше да се издигне до управителка на тъкачките. На такива високи постове обикновено се назначаваха само мъже. Лорд Жил й даде тази възможност и така я спаси от досадната работа зад стана, когато бе принудена да слуша по цял ден сплетните на другите жени. С този си жест той спечели безграничната й вярност.

— Искам да зная как се справя новата тъкачка — рече Жил, скован от напрежение.

Сара забеляза стиснатата му челюст и нервно потрепващото мускулче под окото. Нима Ема вече бе успяла да ядоса новия си господар?

— Новата тъкачка работи много съвестно, милорд. Притежава почти свръхестествени умения; тъче бързо, с необичайни десени. Нейните платове не могат да се сравняват с ничии други. Показа ни непознат досега начин на връзване. Така мотивите сами се оформят на преждата още преди боядисването, багрите са по-устойчиви, а когато се изтъче… — Сара млъкна. — Простете, милорд. Както винаги, устата ми не спира. Жената се справя много добре.

— Отлично. — От три дни Жил едва се удържаше да не пита за Ема. Това бяха дни на очакване и тревога. Господарят на замъка не биваше да влиза в тъкачницата. Това задължение се падаше на иконома Ролан. Не бе срещал Ема да обядва в залата. Всъщност не я бе зървал, откакто я покани да работи за него. Допреди малко, когато я видя обляна в светлина и с море от прежда в скута. — Как е детето й? — Жил горещо се надяваше Сара да не се усъмни в прекомерното му любопитство към Ема.

— О, лорд Жил, тя е прекрасно момиченце. Анджелика напълно отговаря на името си — като ангелче е. Много е весела и всички се радваме на присъствието й. — Сара внезапно се сепна. — Но не пречи на работата. Моля ви, милорд, повярвайте, детето наистина не пречи на работата.

— Спокойно, Сара. Нямам нищо против детето — увери я Жил. — Бих искал новата тъкачка да работи само за мен.

— Милорд!

Значи господарят беше доволен, а не разочарован. Сара никога не беше чувала от него подобна заповед. В имение като неговото живееха стотици хора. Тъкачниците в селото работеха денонощно, не спираха и становете в замъка. Въпреки това понякога се налагаше да се купува плат от далечни места, за да се покрият всичките им нужди.

— Сара? — Жил не повиши тон, но бръчката между веждите му стана по-дълбока, а в очите му проблеснаха мълнии. Никой нямаше право да се съмнява във волята на господаря.

Как да й обясни, че не желае никой друг да се докосва до платовете на Ема? Че няма да понесе друг да носи колан в цветовете на морето?

— Както кажете, милорд. — Сара се намуси и тръгна към бараката в средната част на двора, където работеха тъкачките.

По-силно лорд Жил просто не можеше да провъзгласи чувствата си — все едно ги бе изкрещял от кулата. Ясно… господарят Жил е влюбен в новата тъкачка, досети се мигновено Сара.

Ема не беше голяма красавица, но имаше хубави очи и коси. Тялото й също бе привлекателно. Сара потупа стройните си хълбоци. Стори й се чудно, че Ема още не споделя леглото на господаря, а спи с детето си на сламеник при предачките. Настаниха я там, защото повечето тъкачи бяха мъже. Да, заключи Сара, господарят и Ема със сигурност щяха да бъдат интересна двойка.

Хрумна й, че Анджелика може да е дете на лорд Жил. Ала бързо отхвърли тази възможност, защото господарят беше с поразително черни коси и очи, а Анджелика беше руса. Лорд Жил беше толкова загорял от слънцето, че спокойно можеше да мине за мавър. Носеше косата си по-дълга от подходящото, но Сара му прощаваше тази суетност, защото повечето мъже на негова възраст бяха плешиви, включително и нейният скъп Ролан. Правите кичури и черните очи му придаваха страховит вид, но според нея беше страшен само на думи.

Все пак такова мило и русо дете като Анджелика не можеше да има такъв баща. Разбира се, не беше изключено с възрастта пухкавите му бузки да се превърнат във високи скули. Но Сара беше сигурна, че детето е от друг. Реши, че ще бъде много интересно да наблюдава корема на Ема в близките месеци, за да разбере дали лорд Жил вече е предявил желанието си към нея. С тази мисъл Сара се завтече да предаде нареждането на господаря.

— Поиска да тъка само за него? — Ема бързо сведе глава, за да не се види руменината, която заля страните й. Пръстите й нервно заиграха с току-що изтъкания колан. Направи го специално за него, представяше си как ще стои на неговия кръст. Лицето й гореше от смущение.

Колко бе обезумяла!

Трябваше да избягва негова светлост, да не допуска подобни мисли. От тях само й се свиваше сърцето. Господарят беше толкова далеч от тъкачката си, колкото луната от земята. Тя беше слугиня в неговото имение и нищо повече. Обет я свързваше с друг мъж.

Мисълта за луната я наведе на нова идея. Ема прокара длани по гладкото дърво на ръчния си стан. Представи си светлината на месечината — като отлято сребро — отразена в морето в най-непрогледните часове на нощта. Внезапно скочи и хукна към бараката, където се боядисваше вълната. Трябваше й специална прежда — за мъжка туника.

 

 

Анджелика я дръпна за полата и това я извади от унеса. Гърбът я болеше, пръстите й бяха изтръпнали от работа. Изобщо не бе усетила как лети времето.

— О, миличка. Гладна ли си? — Ема закачи кросното за конците и вдигна бебето на коленете си. Целуна малката главичка, докато Анджелика сучеше. — Не съм те забравила. — Щом детето се засити, Ема забърза към замъка, влезе в залата и се огледа. — Забравила съм къде седя. — Запъти се към една маса, на която няколко предачки оживено разговаряха. С Анджелика на ръце, Ема си сипа от подноса с печен елен, който хранеше дузина работници, от предачки до млекарки. Късаше залъци от меката среда на хляба и ги подаваше с натрошено сирене на Анджелика. Нито веднъж не погледна към господарската маса. Както обикновено, очите й бяха забодени в скута.

Колкото и да се стараеше обаче, не можеше да не обръща внимание на случващото се в залата. Тази вечер с тях се хранеха група мъже от имението на херцог Норфък. Уилям ги забавляваше с песни. С всички сили се опита да изглежда равнодушна, когато цялата зала замълча и дълбокият му глас изпълни пространството.

Наистина пее като ангел, помисли си Ема. Всеки тон беше кристалночист. Тя се огледа. Дори мъжете слушаха в захлас, без да откъсват очи от Уилям. Човекът срещу нея се наведе към съседа си и му прошепна нещо:

— Винаги се познава кога сър Уилям си е хванал нова девойка — не пропуска да съчини песен за нея! — Мъжете се засмяха.

Ема застина като истукана на мястото си. Стана й лошо от отвращение. Какви прости похвати измисляха мъжете, за да примамят жените. Какви глупачки бяха те, щом падаха тъй лесно в капана.

Уилям отпи от халбата си и махна с ръка на поканите да изпее още нещо. Когато публиката стана съвсем настоятелна, той тръгна между масите. С една ръка вдигна някакъв дребен човечец с шарени дрехи от стола му. Ема наблюдаваше играта на мускулите по гърба му. Потрепери при спомена как същите тези мощни ръце бяха извивали нейните, за да не мърда.

От всички страни заваляха поздрави. Уилям стовари мъжа на масата пред лорд Жил и отново тръгна из залата да събира ябълки и празни халби. Хвърляше ги на дребното човече, а той ги ловеше във въздуха и жонглираше с тях.

Ема въобще не виждаше хвърчащите предмети в ръцете на жонгльора, защото представлението й даваше повод да огледа присъстващите на господарската маса. Съпостави всеки един с Уилям. Сред тях имаше и стари, и млади. Нищо не трепваше в сърцето й, когато погледът й преминаваше през тях. Накрая очите й се спряха върху лорд Жил. Той наблюдаваше фокусите със същата усмивка, с която я бе посрещнал онзи ден в двора. От тази усмивка стомахът й се обърна и кръвта кипна във вените й.

Отмести за миг погледа си към Уилям. Той още обикаляше масите, като не пропускаше да се наведе над всяка жена и да й прошепне нещо на ухото. Ема забеляза, че думите му обикновено предизвикваха изчервяване или обнадеждени погледи. Лорд Жил не откъсваше очи от жонгльора. В един момент човекът изтърва една ябълка и тя цопна в халба с бира. Тъмната течност оплиска един нисък и набит мъж и той подгони артиста. Преследваният обаче ловко скачаше от маса на маса и все му се изплъзваше. Лорд Жил се изправи да види кой ще спечели надбягването. Отляво и отдясно валяха залози. Ема също се поддаде на общото вълнение. Жонгльорът избяга навън. Хората се успокоиха, гласовете притихнаха и всички се върнаха към разговорите си. Ема погледна към главната маса, но лорд Жил си беше отишъл. Без него залата изглеждаше скучна и безцветна.

Престани с тези глупави мечти! Не виждаш ли колко далеч седиш от неговата маса? Ема вдигна Анджелика на ръце и насила стана от масата. Трябваше да избягва лорд Жил и омайващото му присъствие.

Нямаше да й бъде трудно да страни от господаря. Той спазваше военен режим и ставаше при изгрев-слънце. Надвечер не оставаше да пирува с младите рицари, а се оттегляше в покоите си. От време на време слизаше да изиграе партия шах с някой от хората си — обикновено с мъжа на госпожа Сара. За разлика от Уилям, лорд Жил никога не се разхождаше из замъка.

Далеч по-сложно беше да избягва Уилям Белфур, но Ема бързо разбра, че той е предсказуем. Достатъчно беше само да установи къде работят по-хубавките девойки и да стои настрана от тях.

Свикна да става призори и да работи вкъщи, докато лорд Жил и войниците му излязат от замъка. Изчакваше да чуе звъна на мечове в двора и чак тогава сваляше резето.

Виждаше го само на вечерня. Съзнаваше, че е грях да го гледа така унесено, вместо да се съсредоточи върху молитвите си. Десетки пъти бе благодарила на Бога, откакто дойде в замъка. Случи се истинско чудо, че Бог я благослови с такъв живот. Никой не я проклинаше за детето, поне не в нейно присъствие. Госпожа Сара беше строга управителка и не позволяваше сплетни и интриги сред работничките си.

Неочаквано някой я повика:

— Девойче! — Прозвуча едновременно като поздрав и заповед.

Ема се обърна и остави Анджелика на земята. Детето мигновено се хвана за полите й и скри главичка. През целия ден беше неспокойно и раздразнително. Време беше да го сложи да спи. Пред нея стоеше нисък, набит мъж с як врат. Целият беше в белези. Едното му око липсваше, празната очна кухина я изплаши до смърт. Въпреки това тя търпеливо изчака да чуе какво иска човекът.

— Сър? — Разпозна го като един от рицарите, които им гостуваха с херцога.

— Ела тук — повика я той с пръст и рязко се обърна.

Ема се поколеба, но се сети, че заповедите на рицарите се изпълняват безпрекословно като тези на господаря. Вдигна дърпащата се Анджелика на ръце. Стомахът й се сви на топка. Може би този човек щеше да я отведе при лорд Жил. Със свободната си ръка оправи бонето и приглади гънките на износената си сива рокля. Смущаваше я, че не е подходящо облечена да застане пред лорд Жил.

Забърза с всички сили след непознатия. Той тръгна по тясна каменна стълба, която водеше до вътрешната част на замъка.

Озоваха се в тъмен коридор, осветен само от две тръстикови факли. От дима й се насълзиха очите. По стените имаше тъмни ниши с каменни сводове. Миришеше на плесен и влага. На последното стъпало Ема спря и се огледа. Мъжът хлътна в една от нишите и тя го последва. Там той неочаквано повали Анджелика с един удар и сграбчи Ема в прегръдките си.

— Анджелика! — изкрещя Ема, но той заглуши вика й с влажната си уста. Просна я по гръб върху натрупаните в ъгъла чували със зърно. Ръката му зашари по гърдите й. Пръстите му щипеха, мачкаха, стискаха плътта й. Ема се бореше и мяташе, кърпата й падна и косата й се разпиля. Очите й трескаво търсеха детето, докато дращеше с нокти напиращите ръце на насилника.

Анджелика нададе такъв сърцераздирателен писък, че можеше да пробуди и мъртвите. Плачът й отекна в каменните стени. Мъжът потисна нагона си и заплашително вдигна ботуш, за да я накара да млъкне. Без да губи време, Ема заби коляно в слабините му. Той изрева от болка и я погледна с невярващи очи. Ема грабна Анджелика на ръце и побягна. Как можа да го направи? Това не беше селският глупак Айво, а рицар — представител на херцога.

Останала без дъх от паника, Ема изскочи от тъмния коридор и налетя право на Уилям Белфур. Той мигновено я навика, още преди да забележи кой точно стои пред него. После я позна, хвана я за ръката и я дръпна настрана.

— Исусе, погледни се на какво приличаш — каза той. Огромната му лапа я стискаше здраво.

Ема опипа главата си. Кърпата й я нямаше. Една от плитките се бе разплела. Реши да го помоли за помощ, макар че тази мисъл я отвращаваше:

— Един рицар… някакъв грубиян… той удари Анджелика — заекна тя, сочейки червената следа от пръсти по лицето на детето. — Опита се да ме насили.

Уилям я притисна до стената, за да я скрие от хората, които се прибираха след вечерята.

— Накарай това дете да млъкне — изропта той.

Без да се замисля, Ема изпълни нареждането му. Прегърна Анджелика и я залюля, шепнейки й успокоително.

Плачът на детето утихна и то засмука палеца си. Накрая млъкна.

Уилям прокара пръсти през русата си коса и сетне докосна плитката, която бе паднала върху гърдите й.

— Ти ли предизвика интереса му?

— Не! Той ме нападна! И удари Анджелика.

— Май бързо почна да си вдигаш полата.

Ема не повярва на ушите си. Как си позволяваше той да я обижда по този начин? Той, който й отне девствеността и стана баща на детето й.

— С нищо не съм го изкушила! — извика тя.

— Също както не си изкушавала и мен, нали? — Той се пресегна към нея, но тя се отдръпна. — Уличницата си е уличница. Мъжете знаят, че никой няма да те защити. Като видят бебето в скута ти, веднага им става ясно, че си мърсувала. Искат и те да опитат. Затова си взимат каквото им предлагаш.

— Нищо не им предлагам! — Ема отново отблъсна ръцете му.

— Сериозно? А тъй си въртиш задника, като ходиш. Правиш мили очи на всеки, който ти каже добър ден. За какви ги мислиш мъжете? Недей да се оплакваш от съдбата си. Мъжете като видят нова уличница…

— Съпруга! Аз съм…

— … уличница, искат всички да я опитат. А много от тях се надяват, че ще им се услади. — Той продължаваше да й говори, сякаш изобщо не я слушаше. — Положението ти на свободна жена няма да ги удържи за дълго. — Уилям хвана кичур разпиляна коса, но Ема си го дръпна обратно.

— Накъде си тръгнала? Какво ще кажеш да се възползваме от тази възможност и да опитаме още веднъж от сладката целувка на страстта? — Уилям отметна назад глава и се заля от смях. По страните й се затъркаляха сълзи. — Ревеш? Защо не ми го спестиш? Мислиш се за по-добра от всички други, родили като теб копелета? Я се огледай. Че ти носиш позора в ръцете си. — Той ощипа Анджелика под брадичката и се извърна, все още смеейки се.

Ема побягна в мрака. Хлъзгавите камъни я спъваха и тя забави крачка. Облаци покриваха небето. Всичко около нея беше черно и притихнало. Свела поглед в земята, Ема забърза към тъкачницата. Внезапно пред нея изникна нечий тъмен силует. Тя сподавено извика и притисна дъщеря си. Призракът се оказа познат — последният човек на света, когото желаеше да среща в този момент.

— Ема — изправи се на пътя й лорд Жил. Тъмната му коса и черната мантия го правеха невидим в нощта.

Ема бързо се овладя. Не искаше да издава преживяното премеждие пред него. Поклони му се дълбоко и рече:

— Лорд Жил. Простете ми. Не ви видях.

Чак тогава Жил осъзна, че почти бе докоснал тъкачката. Огледа се, но само часовоите на кулата се размърдаха. Вятърът развяваше косата на Ема. Един от кичурите й се бе изплъзнал от плитките. Облаците неочаквано се разкъсаха и луната освети двора. Като разтопено злато, помисли си Жил. Сякаш разтопено злато се стелеше по раменете й. В очите й проблеснаха сълзи и като сребърни поточета се спуснаха по страните й.

— Какво те мъчи? — попита той и пристъпи към нея. Лицето й беше зачервено от плач. Отблизо косата й изглеждаше не развяна от вятъра, а разрошена.

— Нищо, милорд. Моля ви. Студено е. — Тя направи крачка назад към мрака.

Той я последва. Не можеше да се прави, че не забелязва отчаяната нотка в гласа й.

— Нещо се е случило. Кажи ми.

Връхлетя я неудържим порив да му изплаче всичките си тревоги. Ема отвори уста, но спря от страх. Думите на Уилям още отекваха в съзнанието й. Уличница. Уличница. Уличница. Лорд Жил естествено щеше да повярва на Уилям.

— Не, нищо не е станало. Нищо. — Ема побягна.

Жил се загледа след нея. Косата й се вееше върху раменете. Само след миг тя изчезна в снопа светлина, който идваше от тъкачницата. Жил остана като закован на мястото си. Обзе го гняв. Нямаше представа как го разбра, но беше сигурен, че някой й е причинил болка. Луната отново се скри зад прииждащите облаци. Жил рязко се обърна и изчезна в мрака.

 

 

Цяла нощ Ема се мята неспокойно на сламеника. Когато се появи на закуска, установи, че някои от мъжете я заглеждат. Огледа ги внимателно и установи, че повечето бяха изнурени от битки войни. Ясно какво се въртеше в главите им.

Как можа да не го забележи по-рано? На тези мъже дори не им трябваха дългите ножове и ками, окачени по коланите им. Ако я пожелаеха, трябваше само да наложат мъжката си сила над нея и щяха да я имат. Осъзна, че едноокият никога не би посмял да я нападне, ако я пазеше доброто име на някой мъж.

Но никой с добро име нямаше да я пожелае.

Тук не можеше да разчита дори на вдовицата Купър. През безкрайната нощ Ема се убеди още, че лорд Жил също никога няма да я защити. Какво значеха нейните желания в сравнение с тези на неговите войници?

Мъжете винаги получаваха онова, което поискат. Някои, като Уилям, използваха чаровните си усмивки и измислени обещания. Други действаха като едноокия рицар — с юмруци. А от един мъж можеше да очаква само едно — грубости и болка.