Ан Лоурънс
Господарят на замъка (7)

6

— Видях те да говориш със сър Уилям. — Беатрис, една от прислужниците в трапезарията застана до масата на Ема и й подаде чиния с варени яйца.

Ема вдигна глава. В този момент Анджелика започна да тъпче в юмручетата си колкото може повече яйца и се наложи майка й да я спре.

— Ах, ти, прасенце — сгълча я тихичко тя. — Да, говорех със сър Уилям.

Беатрис остави тежкия поднос в ъгъла на масата. Пищните й гърди опъваха деколтето на простата вълнена рокля. От бонето й се подаваха руси къдрици.

— Ти искаш ли го? — Тя избра едно яйце и го подаде на детето, което засия. За него то вече не беше храна, а играчка.

— Топка — извика Анджелика и подхвърли яйцето на прислужницата.

Ема се усмихна на младата жена, забравила за грижите си.

— Нямам никакви претенции към него — каза тя.

Беатрис кимна, избра ново яйце, обели го и го подаде на Анджелика:

— Прелестна е, нали?

— Да. Тя е целият ми живот — рече Ема и майчински погали детето по главичката.

Беатрис вдигна пак подноса си и го понесе към следващата маса. Сети се за нещо обаче и се обърна:

— Госпожа Сара ще ти откъсне главата, ако те види да се закачаш с големците. Миналата седмица наби с брезова пръчка Мей, задето се даде на сър Уилям.

Ема замълча. Не желаеше да даде повод за подозрения, че се интересува от Уилям. Нямаше нищо против Мей и другите прислужници да се занимават с него, но тайничко мечтаеше и той да опита жилавостта на брезовите пръчки.

— Можеш да се хванеш с някой такъв. — Беатрис посочи с глава две момчета от конюшнята, които ги наблюдаваха. — Но те са бедни. От тях можеш да очакваш само бебета, мен ако питаш. Но поне госпожа Сара няма да се сърди.

По гърба на Ема полазиха тръпки. Младежите бяха въоръжени само с ножове за ядене, но и в техните погледи се четеше същата похотливост, която забелязваше и у рицарите и войниците. По страните им още имаше само мъх, телата им не бяха възмъжали, но въпреки това мислите им бяха повече от очевидни — все едно, че й бяха предложили на висок глас пари, за да се възползват от нея.

Към тях се приближи Марк Тревейлин. Той беше среден на ръст, с широки гърди и скучна физиономия. Можеше да се гордее само с гъстата си кестенява коса, прошарена със златисторуси кичури.

— Нямаш ли работа? — попита той меко, но въпросът му бе всъщност заповед.

Беатрис веднага се изниза с подноса. Марк Тревейлин кимна на Ема и се върна при компанията си на входа.

Ема се загледа след Беатрис, която вече обикаляше дългите, отрупани маси. Откъде ли й хрумна да й дава такъв съвет? Да не би и тя да я подозираше, като Уилям, че е с лек морал?

Още същия следобед Ема отиде да говори със Сара.

— Госпожо Сара, трябва да говоря с вас.

— С какво мога да ти помогна? — попита я господарката. — Бледа си, детето ми. Да не боледуваш от нещо?

Ема поклати глава:

— Трябва да събера кори за боя. Ще ми позволите ли да изляза за малко от замъка?

Сара кимна в знак на съгласие:

— Добре ще ти се отрази една разходка, ще налее цвят в бузите ти. Вземи онова хлапе, Ралф. Той ще се грижи за Анджелика, докато ти търсиш кори.

— Ще го взема. — Всъщност Ема беше готова да се съгласи на всичко, само и само да се махне за известно време от замъка. Стана й обаче неудобно, че трябва да лъже. Сара повика Ралф от кухнята, Ема метна на рамо раницата си и двамата потеглиха с детето. Ако някой попиташе, щеше да му обясни, че е събирала треви. В чантата носеше кожената торбичка с богатството си и стария ръчен стан.

Чифт черни очи я проследиха как пресича огромната зала. Забеляза и други погледи, които се залепяха в нея като мухи на мед. Черните вежди се сключиха неодобрително. Но едни небесносини очи я изпратиха с усмивка.

Ралф, височко момче на дванайсет, вървеше в крачка с нея и не спираше да бърбори. Ема знаеше, че хлапето обича да се разхожда извън замъка и няма да разпитва за целта на излета им. Търчеше в кръг около нея, правеше смешни муцунки на Анджелика, а тя се кикотеше и криеше в скута на майка си.

Двамата слязоха по стръмния хълм до подножието на крепостната стена. Оттам се насочиха на изток. Скоро пристигнаха в старата колиба на Ема. Тя спря и погледна момчето право в очите:

— Ралф, трябва да се върнеш в замъка. Аз вече ще живея тук. Ако госпожа Сара те пита защо, само й кажи, че не й влиза в работата.

Ралф зяпна, от което се видяха всички дупки между зъбите му. Не беше много умно дете. Накрая сви рамене и я остави.

Ема сложи Анджелика на сламеника и се огледа из стаята. От скромна, тя вече можеше да се нарече мизерна. Някой бе откраднал столчето й. Сега единствената й собственост беше сламеникът. Ала Ема си каза, че трябва да е благодарна, задето крадецът не бе предпочел направо да се нанесе в дома й. Отпусна се с въздишка на импровизираното легло. Раменете й хлътнаха от отчаяние. Да стигнеш толкова близо до охолния живот и да ти го отнемат под носа, беше просто трагедия. Но в сърцето си Ема бе разбрала, че всеки ден в замъка щеше да се превърне в изпитание за нейното целомъдрие. Ако не заради Уилям, то заради някой друг.

— Аз дадох обет! Той също! Добродетелна съм! — каза тя на тишината. — Отдадох се, защото мислех, че го правя в името на любовта и няма защо да се срамувам от последиците. Уилям трябва да посипе главата си с пепел от срам! — По бузите й се затъркаляха сълзи. Анджелика докосна лицето й и се намръщи. Опита се да пресуши плача на майка си с малките си пръстчета. — Не, детето ми. Не се тревожи.

Сълзите й обаче не спираха, стичаха се на ручеи върху роклята й. Накрая Ема отпусна глава върху рамото на детето и захлипа:

— Отдадох невинността си на един лъжец. — Какъв лош късмет, че така погрешно бе преценила получателя на своя дар.

„Коя е тя, що блести като зора,

хубава като месечина, светла като слънце…“

Думите на песента, която Уилям композира за нея, изникнаха в главата й. Колко я бяха развълнували тези стихове, как я примамиха да му се отдаде.

„Устните й са сладки като мед:

да, тя е прекрасна. Моята възлюбена.“

Дори и след като той я отблъсна безсърдечно с презрение, песента му продължаваше да я преследва в мислите й. Не можеше да я прогони от съзнанието си. А какви фалшиви думи бяха това, каква фалшива душа разкриваха. Не можеше да забрави и едни други думи, но поради друга причина. Думите на нейните сътрапезници: Уилям съчинявал песен за всяка своя любовница. Каква глупачка се бе оказала.

Стана да премести дъщеря си и мислите й се завъртяха около друг човек. Притисна лице до грубия каменен зид. Борейки се със сълзите си, тя положи длан на стената, сякаш да усети пулса й. Лорд Жил беше зад тази стена, а тя сигурно нямаше да го види никога вече.

Какво беше това необичайно притегляне, което усещаше в негово присъствие? Как можеше да обясни чувството си? Много просто. То беше най-старото чувство на света. Ема разтърси глава. Не, онова привличане, което бе изпитвала към Уилям — то бе различно от сегашното, колкото луната от лудостта. Това бе поразяващ изблик на нещо, за което тя нямаше думи.

Опита се да промени посоката на мислите си. По-важно беше, че остава без сигурна прехрана. Нищо друго не биваше да има значение за нея.

Бързо загуби битката със самата себе си. Изпод вратата нахлу студен вятър. Ема забрави за глада и се отдаде на мъката, че губи него, защото близостта му подхранваше мечтите й — детински въжделения. Никога повече не трябваше да се доверява на плътските страсти. Нямаше да позволи този гъдел в корема й, тази сладка болка в слабините, да я доведат отново до напразни надежди.

— Аз дори не познавам лорд Жил — каза си тихо тя. — Не зная що за човек е. Може би и той съчинява лъжливи песни и стихове на любовниците си. Сигурно е само, че той не принадлежи на моя свят. Глупавите ми мечти само ще усложнят живота ми. По-добре изобщо да не мечтая. — Тя изтри лице в мантията си и падна на колене. Изкопа дупка в единия ъгъл на стаята и зарови в нея бащините си шпори и разпятието на майка си. С тях тя погреба и мечтите си.

 

 

— Ралф — повика го Сара. Отмести се, за да му направи място да седне до нея на масата. — Къде е госпожица Ема? Не съм я виждала, откакто излезе от замъка.

— Госпожица Ема ми каза да ви предам, че остава там… на онова място… до стената. — Хлапето бързо лапна една кифла с мед.

— Остава? Какво искаш да кажеш? — Сара го плесна през ръката, когато той посегна за още сладкиш. Устата му беше пълна и се наложи да го изчака. Най-накрая Ралф преглътна и измери с поглед следващата кифла, но явно реши, че няма смисъл да се опитва да я грабне под носа на госпожата.

— Тя рече, че това не ви влиза в работата.

— Не ми влиза в работата? — Сара скочи и се втурна навън, сипейки извинения на всички, с които се блъсна по пътя си. Обви плътно шала около раменете си, за да се предпази от зимния мраз и забърза към портата на замъка. Там изчака стадо бикове да се прибере и излезе. Спря нерешително пред колибите на селото. Спомняше си само, че Ема живее някъде около стената на замъка. Отне й цял час, но накрая я намери.

— Обясни ми какво си си наумила. — Сара се изпречи на вратата, като засенчи мижавата дневна светлина, която се процеждаше в стаята.

— Няма нищо за обясняване. — Ема остави стана и спокойно сключи ръце в скута си. Очакваше това, но се изненада, че госпожа Сара лично бе дошла да я потърси.

— Само че аз ще трябва да му обясня на него, тъй че по-добре разкажи цялата история. Няма да си тръгна, докато не го направиш. — Сара се тръшна на сламеника и с решителна физиономия подпря лакти на коленете си.

Ема въздъхна:

— Беше само въпрос на време да ме нападне някой от мъжете в замъка. — Стисна юмруци, за да се успокои и кокалчетата й побеляха.

— Да те нападнат? Нима мъжете вече тръгнаха да те преследват? — Сара съвсем не звучеше изненадано.

— Да. И какво да правя аз? Няма да се превърна в това, за което ме мислят те. — Ема избърса сълзите от очите си с крайчеца на роклята си. — Борих се с един мъж, едноок рицар, но беше просто въпрос на време. Аз… много се уплаших.

— Едноок? Да, познавам го — безгрижен грубиян. Разбирам те, мила моя. — Сара се плесна по коленете и стана. — Ще си плати солено за това. — Тя профуча покрай нея.

В истерия Ема хукна след нея и я хвана за края на шала:

— Почакайте. Какво имате предвид, че ще си плати солено?

Сара се обърна и я изгледа. Някакъв писък накара и двете да вдигнат очи. На небето прелетя сокол. Проследиха го как се носи по вятъра, докато изчезна зад кулата на крепостната стена. Тогава Сара наруши мълчанието им:

— За лорд Жил говоря. Той не търпи някой да му пречи. — При тези думи тя се обърна и тръгна към замъка.

Ема впери замислено поглед във високата стена.

Някой да му пречи?

Какво ли имаше предвид Сара?

 

 

Сара издебна момента, когато пажът отиде за още бира и приближи лорд Жил. Двамата рицари от лявата му страна оживено обсъждаха следобедния лов. Отдясно хъркаше собственият й съпруг. Тя му хвърли пълен с обич поглед и се наведе към лорд Жил:

— Милорд, може ли да поговорим?

Жил вдигна учудено вежди:

— Говори — кимна той и отпи от бокала със студена бира.

— Поверително е, милорд — прошепна Сара и огледа компанията на Жил.

— Хм — измърмори той и стана. Пресуши чашата си и се запъти към каменната арка до параклиса. Там спря, скръсти ръце на гърдите си и зачака.

— Милорд, новата ви тъкачка избяга — рече Сара и се сви в очакване на бурята.

— Избяга? — попита с измамно спокойствие Жил. Истината беше, че успя да каже само тази единствена дума. Не можеше да определи какво чувства, но знаеше, че то е силно и болезнено.

— Да. Отидох до дома й, защото не се върна от задачата, с която я изпратих навън. Изглежда е решила да остане в селото. Разпитах я за причините.

Жил усещаше изпитателния й поглед, но не можеше да направи нищо друго, освен да я гледа втренчено.

— Тя ми обясни, че тук се чувствала заплашена. Страхувала се, че ще я насилят.

— Насилят? — Жил рязко се извърна и заби поглед в сумрачния параклис. Самият той така силно желаеше да я насили, че сега реши, че Ема е прочела мислите му.

— Да, милорд — каза Сара зад гърба му. — Става въпрос за един от хората на херцога — едноокия грубиян. Мръсникът я заклещил в един от килерите под стълбите.

— Благодаря — рече Жил и я отпрати. Така съжаляваше, че не се довери на инстинкта си, когато срещна Ема на двора. Разрошената коса и сълзите й трябваше да го подсетят за проблемите й. Той обаче предпочете да се поддаде на плътските си желания и се заплесна по сладострастния блясък на косата й. Дали едноокият рицар й е сторил нещо лошо?

Мислите му го отведоха на двора, където огледа внимателно тълпата. Не забеляза едноокия сред хората на херцога, които се разхождаха наоколо. Повика Юбер и му нареди да го открие.

Скоро човекът се изправи пред него. Не смееше да го погледне в очите и Жил изпита особено удовлетворение от смущението му.

— Милорд? Искал сте да ме видите? — заекна разтреперан рицарят.

— Да, чух, че си притеснявал една от моите тъкачки.

— Ъ-хъ. — Мъжът се отпусна и дори си позволи да се изплюе в тревата.

Жил го сграбчи за гърлото и го удари светкавично като ястреб.

— Ах, ти, мръснико — процеди през зъби той, докато онзи се опитваше да се освободи от хватката му. — Не позволявам нито една жена от имението ми да бъде притискана в ъгъла и опипвана от такива като теб. Няма значение дали е слугиня или благородничка. Няма да допусна някой да се страхува в моя дом. Никога. Ти престъпи границите на приличието, затова си заминавай при херцога. Веднага.

Жил блъсна едноокия и той отхвръкна, сякаш бе не по-тежък от торба с перушина. Удари се в стената и падна на колене, държейки се за гърлото. Разкрачен и с юмруци на кръста, Жил го изчака да дойде на себе си. Рицарят се вдигна на крака и побягна.

Същата нощ Жил дълго крачи напред-назад в стаята си и умува по какъв начин да примами Ема обратно в замъка. Всъщност той винаги бе имал трудности със съблазняването. Усилията му обикновено се изчерпваха с едно посочване с пръст. Ухажването на жена му преди повече от двайсет години беше дело на баща му и рицарите на краля. Тогава никой не го попита какво иска той — нито пък питаха нея. Жил прокара пръсти по черната си коса и повика приятеля си Ролан.

Ролан седна на масата, вдигна крака на съседния стол и загледа графа в очакване да чуе какво го тревожи.

— Смяташ ли, че след като изгоних рицаря, който я е нападнал, Ема ще се върне?

— Каква Ема? Какъв рицар? — Ролан невинно ококори очи.

— Не се преструвай, че не знаеш. Сигурен съм, че Сара ти е разказала всичко за новата тъкачка.

— Така е — призна Ролан и скръсти ръце. — Съжалявам, приятелю, но Сара се съмнява, че твоята тъкачка ще се върне. Тя подозира, че и други ще поискат да я закачат.

Жил възобнови обиколките си из стаята.

— Други?

— Съвсем различно ще е — продължи Ролан, — ако ти й осигуриш закрила! Или пък да се ожениш за нея? — Думите му увиснаха в настъпилата тишина.

И двамата знаеха за каква закрила става дума. Другото предложение Жил категорично отхвърли:

— Благородниците не се женят за прислугата от тъкачницата си. — Жил се ухили, но бързо пак се намръщи. — Благородниците се женят за власт и земя, а не за да задоволят първичните си инстинкти. Шегата настрана, може би не е лоша идея да я направя своя любовница.

Ролан се усмихна и вдигна крака на масата:

— Мислех, че нямаш нужда от любовница.

Жил му върна усмивката и свали краката му от масата.

— Човек може да си промени мнението по въпроса.

Няколко минути по-късно той отново закрачи неспокойно из стаята. Колкото и да се преструваше, че му е смешно, отвътре гореше. Как искаше Ема да е до него! Той спря пред леглото. Погледът му обходи разкошните кожи и драперии. Въображението му настани Ема върху тях, представи си как червените завеси светят като запалени от светлината на камината, а тя стопля местенцето в средата с топлината на тялото си. А той щеше да се погрижи плътта й да е гореща. Щеше да я затопли с пламъка на желанието си.

Внезапно му хрумна нещо, което охлади страстта му. Какъв шанс имаше той пред една млада жена, след като наоколо бродеха такива левенти като Уилям?

В този миг Ролан прекъсна мислите му:

— Ако ми позволиш да ти дам един съвет… Сара мисли, че Ема ще бъде принудена да се върне към стария си начин на прехрана. Сигурно пак ще започне да разменя храна срещу платове на пазара. Можеш да я потърсиш там, така няма да се наложи да ходиш до колибата й. Според Сара това би я посрамило пред хората.

Посрамило! Разбира се, ако го забележат насаме с нея, новината ще се разпространи като мълния. Това положително щеше да й навреди. А на пазара можеше да поговори с нея, без да го забележат.

— А щом я върнеш в замъка, ще бъде фасулска работа да я вкараш в леглото си — добави Ролан.

Жил кимна и го освободи, махвайки разсеяно с ръка. На пазара. Колко просто. Можеше да си я върне само след два дни.

Изхлузи дрехите си и се мушна между студените чаршафи. Ала напразно се моли за блаженството на съня. Изтерзаното му тяло и превъзбуденият мозък не му дадоха мира чак до малките часове на нощта.

 

 

Студеният вихър изчезна като с магическа пръчка на сутринта. Завяха топли ветрове с мирис на току-що отминала есен и народът излезе на пазара. Ема си намери място до един месар и изложи там стоката си. Пълчищата мухи, които обикаляха около кървящото месо едва не я накараха да се прибере вкъщи. Борбата с насекомите й отнемаше повече време от това да хвали и предлага платовете си. Сара й бе върнала колана, който остави в тъкачницата. С треперещи пръсти и благодарствени молитви Ема го бе притиснала до гърдите си. Откакто напусна замъка, едва намираше нещо за ядене — караха само на вода и хляб. Скоро щеше да й се наложи да извади и последното си пени. Имаше чувството, че стомахът й е залепнал за гърба. Гърдите й бяха пресушени, почти нямаше мляко. Може би от превратностите на съдбата й, а може би и защото Анджелика все повече привикваше към твърда храна.

Трябваше отново да потърси помощта на вдовицата Купър за детето. Не й се мислеше обаче за нейния син. Да отиде при нея, щеше да означава, че признава провала си и проси милостиня. Ема все още не бе готова да проси — нито пък да се преструва, че клетвата й пред Уилям не съществува.

Ако не беше Сара, Ема нямаше да има какво да продава на пазара. Но сега можеше да спечели няколко пенита, за да купи храна и топли дрехи за зимата. Коланът беше изтъкан от най-фино платно, с най-хубавите бои. Избра ги с мисълта за лорд Жил. Затова се надяваше коланът да й донесе добри пари. Разбира се, можеше и въобще да не успее да го продаде. Тогава щеше да й се наложи да остави Анджелика при вдовицата Купър и да отиде до близкия пристанищен град Лин. И там, колкото и да й беше тежко, щеше да продаде шпорите на баща си или разпятието на майка си. Гордостта няма място в къща, където царства гладът.

Приближиха я две жени — съпругата на Айво с една непозната. Двете посочиха с пръст стоката на Ема и си зашепнаха нещо. Никоя не я поздрави. Не купиха нищо. А накрая жената на Айво се изплю в краката й. Другата вдигна колана, попипа го с пръсти и сетне го захвърли в прахта. Началото на пазарния ден не предвещаваше нищо добро. С треперещи ръце Ема изтупа колана и отново го сложи на слънце, за да подчертае багрите му на светлината. Минаха още два часа.

Когато той се появи, Ема мигновено усети присъствието му.

Нямаше нужда дори да го вижда, за да знае, че той е там. Почувства го по промяната във въздуха и тръпката по гръбнака си. Когато сянката му падна върху скута й, тя вдигна очи.

Изглеждаше прекрасно в черно-червените си одежди. Богато извезаната му туника и черната мантия му стояха неповторимо. Винаги носеше връхната си дреха отметната назад, придържана само от една златна игла, инкрустирана със син емайл. Дълбок белег прорязваше четирите пръста на ръката, която вдигна колана. Ема се запита дали е страдал много, когато е получил това нараняване.

Той сякаш прочете мислите си и каза:

— Не беше нещо особено.

Анджелика се размърда в ръцете й. Ема погали къдриците й с надеждата това да успокои бясно препускащото й сърце.

Жил я наблюдаваше, без да откъсва поглед от нея. Почти усещаше топлината на дланите и допира на пръстите й върху своето тяло. Страстта го разкъсваше неумолимо и когато проговори, гласът му излезе дрезгав и жален:

— Как мога да те убедя да се върнеш към задълженията си?

— Не искам да ви обиждам, милорд, но не мога да се върна.

— А-ха, явно предпочиташ това — рече той и махна с ръка към заобикалящия ги мизерен пейзаж. Мантията му се свлече от рамото. С нетърпелив жест той я заметна.

— Да, предпочитам го пред страха и болката. — Ема скочи на крака и притисна Анджелика в прегръдките си.

— Сара ми разказа за притесненията ти. Трябваше да ми се довериш онази нощ, Ема. Аз изисквам от хората си пълно подчинение. Ако някой недостоен мъж те е закачал, трябваше да ми кажеш. Защо избяга от мен и не сподели тревогите си?

Тя го погледна в очите:

— Съжалявам, милорд, но не исках да ви карам да избирате между един от вашите рицари и… проста тъкачка. Положително щяхте да ме презрете. — Нямаше сили да изрече, че подобно оплакване можеше да й донесе и бой с камшик. Все пак не идваше от манастир. Уилям Белфур също не би получил наказание за отношението си към обикновена слугиня. Той беше любимец на господаря, нали често сядаше на неговата маса.

— Мръсникът си е мръсник. Не позволявам в моя замък да се тормозят жени, без значение какво е положението им.

Почти шепнешком, Ема се опита да му обясни:

— Но винаги ще има мъже, за които никой няма да разбере, че ме закачат.

— Предлагам ти моята закрила. — Нямаше какво да шикалкави с нея. Трябваше да й признае какво точно иска. Тя щеше да каже „да“ или „не“, но трябваше да изяснят този въпрос и то още сега.

— Закрила? — Ема го погледна изпитателно. Предната нощ той се появи в съня й като тъмен силует до соколите на небето. Събуди се разтърсена от страст. Сега тези мисли я накараха да се изчерви.

— Да. Разбираш какво означава закрила, нали?

Коленете й омекнаха от непреклонното му поведение и смръщената физиономия. От гърлото й се откъсна нервен хлип. Той се усмихна.

— Не, милорд. Струва ми се, че не разбирам.

Усмивката му се разтегли още повече, бръчките около очите му се задълбочиха. Ема си представи как изглажда тези линии с пръсти. Сетне си спомни, че никога няма да може да докосне този мъж. Само уличница би го направила, и то единствено по негово желание.

— Тогава ще ти обясня. — Жил стисна тъкания колан между пръстите си и въздъхна. Ако му откажеше, той знаеше, че болката ще е по-страшна от гнойна рана, която никога не зараства, а вечно кърви. — Моята закрила ще означава, че никой мъж няма да смее да те доближи, да ти говори с неприлични думи, дори да докосва ръката ти без мое разрешение.

— Това е страховито твърдение, лорд Жил. — Сякаш обгърна с глас неговото име. Между тях се плетеше тънката паяжина на страстта. Той й предлагаше сигурност в своя недостъпен свят.

— Аз съм страховит мъж — отвърна й той.