Ан Лоурънс
Господарят на замъка (33)

32

Жил изруга. Скри по-дългото парче от тоягата в дрипите си и побягна към гората. Грабна юздите на коня си, като ги оплете в бързината, и скочи върху животното.

Воден само от инстинкта си и необичайната връзка, която чувстваше с Ема, той тръгна слепешком по дирите им.

Гората свършваше в едно тресавище. Не виждаше нищо, защото вятърът вееше в парцалите на гърба му.

Те бяха поели по едновремешните пътеки през блатата, използвани още от римско време. Бяха се насочили към залива. Към морето.

Най-накрая ги видя в далечината — тъмен силует на фона на появилата се мъгла.

Защо не се бе опитала да скочи? Сигурно заради бебето. Не можеше да рискува да го загуби.

Изби го пот от тревога, рамото му гореше, топлата кръв напояваше дрипите му.

Тревейлин препускаше безразсъдно през блатата. Жил го следваше по петите. Безмилостно пришпорваше коня си по тесните пътеки сред мочурищата. Вървяха успоредно на брега на залива Хокуоч. Двете фигури пред него ту се появяваха, ту изчезваха в мъглата. Някаква светлина блещукаше до водата.

Скоро видя, че там гори огън. Около него седяха група мъже. Помощ. Ала скоро всичките му надежди за спасение се изпариха. Тревейлин бе свърнал встрани. Не към твърда земя и помощ, а към пясъците и мъглата.

— Господи — изстена Жил.

Започваше прилива. Копитата на кобилата цапаха във вода.

— Тревейлин! Глупако.

Шепнейки молитви, той срита животното в хълбоците и препусна след тях.

Тревейлин хвърли поглед зад гърба си и пришпори коня още по-бързо. Жребецът се спъна, падна на предните си крака, изцвили и хвърли ездачите си във водата.

Жил скочи на земята. Конят на Тревейлин се изправи на крака и избяга от господаря си. Ема цялата се измокри. Жил почувства инстинктивно, че водата е леденостудена. Ема щеше да умре от настинка, преди да успее да я спаси. Тя залитна към него с протегнати ръце. Тревейлин я повлече след себе си. Двамата изчезнаха в мъглата.

Жил направи крачка напред и кракът му потъна в плаващите пясъци. Изтегли сопата си и опипа с нея дъното. Разстоянието между тях се увеличаваше. Ала водата и мъглата предаваха като ехо всеки техен звук и Жил тръгна след тях, следвайки ругатните на Тревейлин по бунтуващата се Ема.

Жил се стараеше да върви възможно най-бързо, като първо опипваше почвата под краката си. Паднеше ли, щеше да остане заклещен, а Ема щеше да загине.

Изви се вятър и разнесе мъглите. Бялата пелена се отвори като завеса пред очите му. Тревейлин бе забавил крачка заради Ема, която влачеше крака след него и мяташе ръце във всички посоки.

— Тревейлин! Ти си полудял! — извика Жил. — Ще се удавиш.

— Махай се — изпищя Тревейлин. — Махай се. Ще я убия. — Той блъсна Ема към себе си и Жил забеляза, че ножът пак опира в гърлото й.

Спря с вдигнати ръце. Краката му натежаха като олово.

— Пусни я, Тревейлин. Пусни я, моля те. Няма да те спирам. Бягай, ако искаш!

Тревейлин поклати глава като сънен вълк, изваден от зимна летаргия. Блъсна Ема напред. Тя изкрещя. Пропадна в една дупка, изплъзвайки се от ръцете му.

Жил се втурна към тях, забравил за собствената си безопасност. Ема се бореше в капана на стихиите. Тревейлин се опита да я издърпа, но накрая я пусна и побягна към брега и Линкълншър.

Жил се хвърли към Ема.

— Не. Остави ме! Хвани него — извика тя. — Не го оставяй да се измъкне. — Тя задърпа полите си.

Тревейлин се обърна. Около глезените му плискаха вълни. Мъглата ги приближаваше.

— Мръсна кучка. Убих Уилям заради теб, а ти ме предаде!

Без да слуша молбите й, Жил нагази във водата и тръгна към нея. Хвана я за ръцете и задърпа.

— Аз мога сама да се измъкна. Бягай — посочи тя Тревейлин.

— Той не ме интересува. Само ти имаш значение за мен — задъхано рече той. — Мили боже, без теб не мога да живея.

Тревейлин нагази напряко към брега и увеличи още повече разстоянието между тях. От време на време отдалечаващата му се фигура се изгубваше в мъглата.

Жил я притегли за ръцете. Тя се измъкна. Той изруга и се освободи от дрипите. Развърза колана от кръста си и го обви около нея. Закопча токата под мишниците й и уви ръцете си в плата. Задърпа с всички сили.

— Остави ме, Жил. Аз сама ще се измъкна. Трябва да го спреш. Само той може да докаже, че си невинен.

Той пак не се вслуша в молбите й. Тя, изглежда, нямаше представа колко е близко до смъртта. И двамата бяха на косъм. Полите й бяха пълни с пясък и вода и ги теглеха надолу. Той дърпаше колана с една ръка, а другата мушна в дупката на роклята й, която остана от ножа на Тревейлин. Разкъса дрехата и я освободи от нея.

Тя изпищя и се освободи от капана, който едва не бе отнел живота й. Жил вече не усещаше краката и ръцете си. За по-сигурно не я пусна, а продължи да стиска колана. Щом тя успя да се вдигне на крака, той я прегърна и двамата се запътиха, залитайки, към брега.

Трима мъже изникнаха от мъглата. Предпазливо се насочиха към Жил и Ема. Вървяха на зигзаг, за да не стъпят върху плаващи пясъци.

— Вземете я — каза Жил, когато един от групата се откъсна напред. Беше на края на силите си. — Ще умре от студ. — Човекът я подхвана за колана през гърдите и я вдигна на коня си. Беше облечен с дълга туника, пристегната на кръста.

Мъглата отново се разсея. На брега се виждаха огньове и дим. Изглеждаха толкова близо, и толкова далеч. Жил падна на колене. Трепереше от студ. Бялата пелена го обви и го скри.