Ан Лоурънс
Господарят на замъка (3)

2

Жил погледна към Ролан, но той ужасен вдигна ръце:

— Хич не ме поглеждай, Жил. Нищо не разбирам от бебета!

— Тогава ти е време да се научиш — рече Жил и взе на ръце врещящото дете. То размаха крачета във въздуха. Беше момиченце. Изглеждаше твърде малко, за да е вече отбито. Въпреки ожесточените протести на Ролан, Жил му връчи бебето. Сетне коленичи и докосна натежалите гърди на жената.

— Ема… тъкачката — прошепна Жил и сцената от съда оживя в паметта му, сякаш бе вчера, а не преди цели две години. Кимна на себе си, когато долови пулса на сърцето й.

— Познаваш ли я? — попита Ролан, като полагаше всички усилия да държи бебето колкото е възможно по-далеч.

— Да. — Жил нежно я хвана за брадичката и я завъртя. — Кръв. — Течеше от шията й и капеше на земята. — Върни се при компанията и повикай помощ.

— Ами детето? — Ролан пристъпваше от крак на крак.

— Остави го долу, и без това скоро само ще се озове там.

— Слушам, милорд. — Ролан остави бебето на земята тъй пъргаво, като че ли е гърмяща змия. То веднага запълзя и се сгуши до тялото на майка си. Жил повдигна краищата на наметката й и ги зави с нея.

Докато чакаше подкрепление, огледа с тревога Ема. Прерови кожената й чанта с надеждата да открие нещо, което да подложи под главата й. Ала вътре откри само треви, кори и семена. Дори и да имаха някакви лечебни свойства, той не ги знаеше. Като не намери нищо друго, Жил затвори раницата и я подпъхна под главата й. Съвсем скоро Ролан се върна с Юбер, който веднага се зае да прегледа жената.

— Много лошо е нахапана по главата, милорд. Ще се наложи да зашия раните — обясни валетът и отметна мантията да покаже следите от кучешките зъби. Движението му разкри тънък крак, обут в износен вълнен чорап. И по него имаше кръв.

— Действай, преди да е дошла в съзнание. Сетне ще я отнесем в замъка — нареди Жил, свали чорапа й и се засуети около Юбер като кокошка около пилците си.

Юбер проми с вино огромната рана на глезена й, през която се показваше костта. После внимателно заши разкъсването.

Ема беше със същата синя мантия, която носеше и пред съда. Жил я разпозна по дрехата и бързо си спомни името и лицето й. Всъщност изобщо не я бе забравял след онзи унизителен разпит. Няколко седмици очаква противният й чичо да я довлече отново пред него и да се оплаче, че тя чака дете. Двамата обаче не се появиха втори път и Жил реши, че жената е извадила късмет. Сега му стана ясно, че е грешал. Възрастта на бебето отговаряше на времето, което изтече от неговото първо съдебно заседание.

Забравил за приличието, Жил отметна мантията и протритата рокля, за да огледа раните по краката й. После погали бебето, което се късаше от рев и протягаше ръчички към майка си. Жал му беше за детенцето, по някакъв странен начин разбираше защо плаче.

Внимателно прегледа раната, която Юбер току-що бе зашил. Знаеше, че ухапване от куче често може да се възпали и загнои. Прокара ръка по вътрешната част на крака й, за да се увери, че това е единственото й нараняване. Накрая успокоен я зави и подпъхна дрехата около глезените й.

Момиченцето се сгуши до майка си. Жил нежно докосна челцето му. Къдриците му бяха меки като коприна и той зарови пръсти в тях, възхитен от бебешката красота. Усмихна се успокояващо и за голяма негова изненада детето веднага млъкна. Плачът му утихна до хълцукане. То засмука палец, голям колкото един негов нокът и го погледна с широко отворени очи.

— Слава богу, че жената припадна. Иначе нямаше да може да издържи болката от шиенето на раната — рече Ролан, коленичейки до Жил.

Жил кимна. Двамата наблюдаваха как Юбер почиства раната на главата й. Бебето допълзя до Жил и се облегна на крака му, откъдето също проследи процедурата.

— Готово — каза Юбер. — Но ми се струва, че трябва да наложим лапа. Виждате ли кръвта? Това не е просто припадък, милорд.

— Ще я пренесем в замъка и там ще се погрижим за нея. — Жил се наведе и провери превръзките, като внимаваше да не изплаши бебето и да го разплаче пак. Прибра косата на Ема под качулката. Пръстите му се спряха за миг върху необичайната тъкан на мантията й. Напомняше му на разлюляна поляна с камбанки. Стори му се, че дори усеща уханието на тези цветя.

Отърси се от мечтанията, грабна бебето и го връчи с широка усмивка на Ролан, който се намуси. Детето се вкопчи в рамото му и обърна главица, за да не изпусне от очи Жил. Самият Жил взе Ема на ръце и тримата потеглиха. Носеше я, сякаш е стъклена кукла и може да се счупи. Неотлъчният поглед на бебето не му позволяваше да забрави какъв скъпоценен товар държи в обятията си.

Ема се събуди под разкошен балдахин от червен лен. Надиплените завеси бяха привързани със златни панделки, а отстрани се поддържаха от колони, резбовани с листа и плодове. Огледа се и откри, че пред камината седи мъж. Това я накара бързо да затвори очи, както се хлопва капак на пълна със змии кофа.

Накрая се осмели да отвори леко едното си око и да надникне през миглите. Върху огромното кресло от английски дъб седеше граф Жил д’Аржан.

А в скута му лежеше Анджелика.

Ема изумена откри, че дъщеря й спокойно маха с голите си крачета. Устата й беше заета да дъвче палеца. Той се опита да измъкне пръстчетата й, но Ема добре знаеше с каква сила може да стиска едно бебе. Затова не се учуди, когато Жил се предаде и остави детето намира.

Не смееше да мръдне, но от време на време раздвижваше наранения си крак. Болеше я непоносимо от хълбока до глезена. Главата също я измъчваше. Изведнъж затаи дъх. Анджелика протегна ръчички към брадата на лорд Жил и го оскуба. Той се разсмя и бебето също зачурулика щастливо.

Смехът на Жил я извади от престорения сън и сърцето й заби лудо. Повече не можеше да се прави на заспала. Изправи се на лакти и изстена от болката, която я прониза в главата. След миг осъзна, че е почти гола, покрита само с тънка ленена риза. Не беше нейната. Напращелите с мляко гърди я боляха, трябваше да ги облекчи. Ема придърпа завивката до брадичката си и седна в леглото.

Жил стана и се обърна към нея.

— Бебето ти май е гладно. — Той пристъпи в сянката, която обгръщаше леглото, и нежно положи детето в скута й. Анджелика мигновено се вкопчи в майка си, от което тя още повече се смути пред Жил. Стоеше толкова близо до нея, че усещаше мириса на кожените му дрехи.

Кръвта нахлу в главата й и лицето й пламна, докато Анджелика продължаваше да стиска гърдите й.

— Ще ти изпратя храна и вода — каза лорд Жил. Пресегна се и повдигна брадичката й, без да обръща внимание на бебето. Грижовно прегледа драскотината на слепоочието й, сетне безмълвно отдръпна ръка и се обърна.

Ема се сви под завивките като подплашен заек. Не посмя да си поеме дъх, докато той не излезе от стаята. Каза си, че лицето й гори заради раната и от това я боли още повече. Разголи гръдта си и даде на прегладнялото бебе да суче.

Нямаше представа какво да прави. Дали да стане? И да потърси дрехите си? Нима щеше да й се наложи да яде на дългата маса, която забеляза в другия ъгъл на спалнята? Объркана, Ема пак се скри под завивките, като остави само носа си да се подава навън. Анджелика се сгуши в майка си, заситена и доволна.

На вратата се появи едра жена с червени бузи и къдрави сиви коси. Носеше поднос, който тупна на дългата маса с облекчение. После засия и се запъти към леглото.

— Меара ми е името, госпожо. Да ви помогна ли да се изправите?

— Да, благодаря. — Ема отметна вълнените одеяла и меките кожи, без да пуска ленения чаршаф. Харесваше й да чувства под пръстите си фината гладка тъкан. Меара я хвана под ръка и я отведе до дъбовия стол, в който доскоро бе седял лорд Жил. На облегалката му беше издялан сокол в полет със змия в ноктите си. Фигурата надничаше над рамото й, сякаш я следи да не открадне от подноса.

— Тъй ще ви е студено — каза Меара и затършува в облицован с желязо сандък. Извади оттам ново одеяло и го наметна върху раменете й. Ема зарови лице в меката завивка, защото й ухаеше на мъж — мирис на кожа и смазано оръжие. Познаваше тази миризма от баща си. За миг я връхлетя тъга, сякаш си бе отишъл вчера, а не преди пет години. До смъртта му живееше в голяма къща с огнище и храна в изобилие, а след това ги замени за дупката на Саймън и трохите от неговата трапеза.

Меара махна салфетката, която покриваше яденето, и в стаята се разнесе ухание на задушено месо и току-що изпечен хляб.

— Това всичко за мен ли е? — Ема стъписано огледа подноса. Съдържанието на блюдата можеше да нахрани предоволно четиричленна фамилия. Свят й се зави от апетитния аромат. Връхлетяха я неуловими спомени за минали времена и очите й се напълниха със сълзи.

— За вас е. Негова светлост нареди. Всичкото е за вас и за бебето. Имате ли нужда от нещо друго, госпожо? Негова светлост поръча да ви донесем всичко, което поискате. — Меара се изпъна пред Ема в очакване на желанията й, като че ли прислужваше на знатна дама.

— Н-не се сещам за нещо друго. Много сме ви благодарни за грижите.

Меара кимна, погали Анджелика по главичката и безшумно излезе от стаята. Ема погледна трапезата. В чинията димеше месо, приготвено с много лук и гъст сос. До нея беше оставен пресен самун. Уханието възбуди апетита й, но тя откъсна парче от хляба, натопи го в соса и го даде на Анджелика. Скоро трябваше да я отбие. Не се хранеше добре и нямаше достатъчно мляко да кърми бебето. Ала беше чувала, че рано отбитите деца рядко доживяват три лета.

Едва се възпря да не се нахвърли върху храната. Задъвка бавно, наслаждавайки се на вкуса. За десерт я чакаха плодове. Предпазливо опита и установи, че крушите са задушени в ароматно вино и меден сироп. Амброзия, достойна за боговете, каза си наум. Прииска й се да оближе чиниите.

Топло козе мляко, също подсладено с мед, довършваше обяда й. Ема наклони чашата към устата на бебето и го погали по косицата, за да го накара да отпие. Собствената й майка приживе обожаваше мляко с мед.

Щом се заситиха, Ема внимателно отмести блюдото, взе Анджелика на ръце и се настани пред огъня. При всяка стъпка я пронизваше остра болка в крака, но тя знаеше, че трябва да го раздвижи, защото в противен случай може да се парализира. А оттук до бедното й село я чакаше стръмно възвишение.

Любопитството й скоро надделя и тя се огледа около себе си. Забеляза чучур за вода с каменно корито и подскочи от радост. Свещите от пчелен восък й напомниха как майка й оформяше също такива свещи в ранното й детство. Сега Ема се радваше, ако намери достатъчно олио, в което да бодне фитил. Най-силно я привличаше раклата на лорд Жил, но не посмя да вдигне капака и да пипне неговите вещи.

Меара отново се появи на вратата.

— Изчистихме ви дрехите. Господарят нареди да ви приготвим банята, ако искате да се изкъпете — рече слугинята и вдигна подноса на рамо.

— О, небеса! Анджелика, баня! — Ема скочи, но се стресна от един тромав мъж, който влезе в стаята, понесъл дървено корито. Той не промълви и дума, но я огледа толкова заинтригувано, че тя се изчерви.

Впоследствие нахлу цяла армия прислужници. Когато те си отидоха, Ема установи, че в центъра на стаята е вдигнат параван, а ваната зад него е вече пълна с гореща вода. Беше изписана с цветя и лози. Беше малка, очевидно предназначена само за жени. Със сигурност не би побрала такъв огромен мъж като лорд Жил. Ема замечтано погали релефните изображения.

Меара й помогна да се потопи във водата, подпря превързаният й крак на мека кърпа върху ръба и чак тогава й подаде Анджелика. Сетне се залови да ги къпе и детето запляска по водата с възторжени викове. На Ема й се доплака. Страхът й изчезна. Какъв лукс, помисли си, някой друг да мие косата й и да обтрива тялото й.

Въздъхна доволно и се облегна назад в облак от лавандулови ухания. Меара прибра косата й в затоплена кърпа. Взе бебето и го зави с друга хавлия. Ема му се усмихна, като го видя толкова чистичко в ръцете на слугинята.

Лорд Жил бе спасил живота им.

Как можеше да му се отблагодари за това? Дали изобщо щеше да го зърне отново? Кой щеше да й позволи да приближи и да изкаже признателността си? Какво щастие бе, че точно когато имаше най-голяма нужда, мъж като него се бе озовал в гората.

Само плод на нейното въображение ли беше, че в черните му очи видя загриженост, а в допира на пръстите му усети нещо повече от нежност? Може би това бяха просто фантазии, родени от самотата й. Неволно ръката й се насочи към мястото, където я бе докоснал.

Меара я извади от унеса:

— Ще настинете, ако продължавате да се киснете във водата, госпожо — рече тя и й подаде суха кърпа. — Лорд Жил нареди да ви настаня в покоите на жена му.