Ан Лоурънс
Господарят на замъка (9)

8

За да се отърси от лошото си настроение, Жил хвърли всички сили във възстановяването на крепостния зид. През следващите няколко седмици той копаеше наравно с работниците си, изцеждайки и тях, и себе си, до краен предел. Всяка вечер се връщаше капнал от умора, а по-младите се събираха да играят на зарчета или да закачат момичетата. Това му напомняше на колко години е. В живота му бяха останали малко удоволствия за тялото и душата. След един особено безполезен ден на тежка работа, той се прибра мокър и мръсен в покоите си. С него беше и Ролан.

— Проклетата почва е много песъчлива! Няма да се учудя, ако се събудим някоя сутрин в морето. Имам чувството, че замъкът е вдигнат върху плаващи пясъци. И защо тази зима времето е толкова променливо? Вчера беше такъв студ, а днес е топло като пролет.

— Работниците провериха ли от какво се е срутила стената? — попита Ролан и се настани на масата на Жил.

— Да. Просто преди няколко десетилетия работата е свършена немарливо. Лошо са копали основите, набързо са строили зида. Нищо не можем да направим. Дявол да го вземе, кога най-сетне ще спре този дъжд? — Жил съблече прогизналите си дрехи. Провери водата във ваната, която го очакваше до камината, и се потопи в успокоителната й прегръдка. Притвори очи и в съзнанието му изплува споменът за смазания череп, който извадиха при разчистването на камъните. Тъй като човекът бе загинал преди няколко седмици, нямаше кръв, но стърчащите кости го ужасиха. Младостта на жертвата изпълни сърцето му с печал.

— Ролан, кажи ми, защо Господ избира един, а пощадява друг? — попита той и продължи, без да чака отговор. — Като мен? Аз съм в края на жизнения си път, а погребвам хора, които са били едва в началото.

— Не зная какво да ти кажа, приятелю.

Жил чу, че Юбер събира мръсните му дрехи и отвори очи.

— Донеси ми хляб и от онова рейнско вино.

Юбер се завтече да изпълни заръката, а Жил изтри от косата и тялото си калта и спомените. Когато привърши с банята, се обърна към приятеля си.

— Сигурно не си тук, за да ми изтъркаш гърба. Какво искаш?

Ролан дьо Вар стана и се приближи до камината. Прокара умислено пръсти по изрисуваните мотиви:

— Моята Сара ме тревожи. В такова настроение е, че като нищо ще ми отнеме мъжествеността, ако се опитам да легна с нея.

Жил се ухили. С Ролан бяха приятели още от детските си години. Тогава Ролан бе паж на баща му.

— И какво ядосва толкова опърничавата госпожа? Сутринта ми се стори твърде дружески настроена. — Жил затвори очи и отпусна глава върху ръба на ваната.

— Уилям Белфур — отвърна Ролан. Повече нямаше нужда да обяснява. — Надминал е себе си. Предизвикал е истински фурор сред предачките и тъкачките.

— Тъкачките! — Жил се надигна и седна във водата. — Как така?

— Непрестанно ги закача. Притеснява всички до една. Сара бълва огън и жупел.

— Мили боже! — Жил излезе от ваната.

— Хей! Тази кожа ще ти потрябва и утре — отбеляза Ролан, като видя с каква ожесточеност Жил трие тялото си.

— Говори направо. Сигурен съм, че Сара може да се справи с безочието на Уилям. Поне с моето се справи блестящо! — Жил грабна една тънка роба от леглото. Бродериите по ръкавите и предницата бяха черни, както и самата коприна. Дрехата му бе подарък от стария крал Хенри. Ролан често се шегуваше, че в нея Жил прилича на самия дявол.

Привърза робата със синьо-зеления колан, изтъкан от ръцете на Ема, и се отпусна в едно кресло до камината. От огъня го лъхна топлина и съчетанието със студената коприна го накара да се разтрепери. Разсеяно заигра с колана.

— Сара и без това щеше да ме накара да ти го река откровено. Можеш да скриеш увлечението си от останалите, но не и от нас. — Ролан придърпа още един стол до камината. — Вземи момичето, преди да го е направил Уилям.

Двамата се изгледаха втренчено. На Жил не му трябваха повече обяснения:

— Разбирам. — Той протегна крака към огнището, отпусна лакти на широките облегалки на креслото и сключи пръсти. — Значи… Уилям разиграва обичайните си номера.

— Да, срамота е, че не искаш да поговориш открито с него.

— Не — скочи Жил. — Спести ми тези стари разправии.

— Ако Уилям знаеше, че е твой незаконороден син, сигурно нямаше да налита на твоя територия.

Жил закрачи пред огъня в тревожно мълчание. Думите на Ролан бушуваха в съзнанието му. Най-сетне се спря. Разкрачен и с ръце на кръста се обърна към Ролан:

— Ще говоря с Уилям като господар на васала си и той ще ме слуша и ще се подчинява.

— Щом казваш. — Ролан го погледна недоверчиво и въздъхна.

— По дяволите. Успях да запазя бащинството си в тайна през всичките тези двайсет и няколко години. Няма да проговоря и сега. Той ще наследи достатъчно пари от майка си. Платих й добре, за да се махне завинаги от този замък.

— Да, тя имаше защо да ти целува краката ти, когато разбра какво печели от няколко нощи в сламата.

— Проклятие! Ролан, не мога да опозоря жена си. Какъв наивен глупак съм бил да лягам с момиче от селото, когато Маргарет вече носеше детето ми. За бога, Никълъс беше едва на няколко месеца, когато се роди Уилям. Сторих това, което сметнах за най-правилно.

— Престани да се самобичуваш. Майката на Уилям беше красавица, а Маргарет нямаше кой знае какъв чар. Никой не може да те вини, че се поддаде на съблазънта с хубавица като Алис Белфур.

— Стига ми, че аз се обвинявам. Майката на Уилям ме омагьоса още щом си вдигна полите за първи път. Погрижих се за нея, намерих й добър съпруг. Пък и кой би повярвал, че Уилям е мой син? Навремето приех думите й за чиста монета. Той изобщо не прилича на мен, но това няма значение. Водим същия този спор поне веднъж годишно. Ала аз няма да променя решението си. Майката на Уилям се съгласи да мълчи, а аз приех да й платя. Отгледах Уилям, направих от него рицар, обучих го добре. И му спестих съдбата на копеле. Това е достатъчно.

Юбер влезе да остави поднос с хляб и вино и двамата замълчаха.

— Отклонихме се от проблема — отбеляза Ролан, когато момчето излезе. Наля си вино и напълни чашата и на Жил. — Сара смята, че Уилям скоро ще се отегчи от Мей. А върне ли се към Ема… тя трудно ще се съгласи да стане нечия любовница. Затова по-добре се ожени за нея.

— Пак ще ти повторя, че не желая да се женя повече — натърти Жил и изгледа ядосано приятеля си.

Ролан отпи от чашата си и се усмихна.

— Да се оженя! Mon Dieu. Нито имам желание, нито нужда от това. Особено пък с жена, която е наполовина по-млада от мен. И с какво може тя да увеличи богатството или властта ми? Какво може да ми даде? Вретеното си?

— А любовта защо я забрави? — попита Ролан.

— Любовта е като жонглиране с топки. Тук говорим само за плътско желание и нищо друго. — Жил не можеше да му разкаже, че Ема се смята за отдадена на друг. Той самият не вярваше много на думи, изречени в леглото. Те просто означаваха, че във вихъра на страстите нечий ум е бил замъглен. Ала на Ема вероятно й трябваше повече време, за да проумее тази истина. Тя беше твърде млада, току-що изоставена. Освен това винаги щеше да го има и детето. Ако Ема се отречеше от клетвите си, то щеше да се превърне в незаконородено.

Внезапно го прониза една мисъл, от която го заболя още повече — ами ако Ема продължава да обича онзи мъж? Не, всъщност тя му призна, че вече не вярва в любовта. Но коя жена не вярваше в любовта?

— Една толкова млада жена бързо ще си намери любовник на подходяща възраст, ако ти не вземеш мерки да я спреш, Жил. Ема може да изглежда невиждано невинна и по-извисена от обкръжението си, но Сара мисли, че…

— Стига толкова — удари с юмрук по стола Жил. Невинна и сигурно още влюбена, но въпреки това… самотна.

Точно благородническите й обноски го възпираха да я заговори — и нейната младост, разбира се. Колко млада му се бе сторила, когато му обясняваше за клетвата си. Твърде млада, за да знае, че всичко, казано от страст, рядко преживява утоляването на желанието.

Ала въпреки това той лежеше буден по цели нощи и мислеше за нея като зашеметен хлапак. Представяше си лицето й, шепота на гласа й. Въобразяваше си, че долавя уханието й, че може да опита вкуса на устните й. Заради това будуване последните седмици бяха за него истинско мъчение.

— Ще кажа на Сара, че съм опитал всичко — въздъхна Ролан. Стана и пресуши чашата си. — Някой ден ще ме довърши с този тормоз.

— Ролан — прекъсна го Жил. Приятелят му спря на вратата с ръка на бравата. — Ще поискам Ема. И тя ще дойде при мен — независимо от всичките й клетви.

Когато Ролан си замина, Жил започна да обикаля из стаята. Изгаряха го тревоги. Говореше с властни думи, но всъщност нямаше представа как да заговори отново Ема след последната им среща.

Забележката на Ролан за Уилям бръкна право в раната. Как си въобразяваше, че Ема ще устои на такъв мъж? На света нямаше жена — независимо дали знатна или от простолюдието — която да се противи дълго на ухажването му. Трябваше да се успокои, че Уилям навестява тъкачницата заради Мей — защото неведнъж бе яздил прекрасното й тяло.

Жил изскочи от стаята си и тръгна към дървената пътека. Трябваше да поиска Ема, преди Уилям да загуби интерес към Мей.

Дъждът беше спрял, но вятърът продължаваше да беснее. Жил почти не усещаше студените, гладки дъски под босите си крака. Подложи лице на вихрите и пое с пълни гърди мириса на влажни, обрасли с мъх камъни. Горещо си пожела онова, което не можеше да се сбъдне — тя да се върне при него.

Защото той не можеше да отиде при нея.

 

 

Ема сложи ръчния си стан на масата и взе Анджелика от кошчето. Бавно се запъти към дългата барака, в която спяха предачките. Тихичко се промъкна до най-крайния сламеник, където една жена седеше с кръстосани крака и кърпеше стара риза.

— Мей, може ли да наглеждаш Анджелика? Искам да видя дали няма нужда от мен в залата. Не мога да заспя.

— Ами, добре, но това вече ти стана навик. Ще се разболееш, ако не си отдъхнеш малко. — Мей гушна заспалото дете, приглади меките му къдрици и накрая вдигна глава към Ема. — Върви. Не се безпокой за нея — аз ще я гледам, докато се върнеш.

Ема й благодари. Тъжно си помисли, че откакто й спря млякото, Анджелика харесваше повече веселата Мей, отколкото собствената си майка, вечно заета зад стана от сутрин до здрач. Всъщност Ема работеше толкова усърдно, за да не се поддава на изкушението.

Сърцето й сякаш бе слязло в петите. Без да поглежда встрани, тя се изкатери по стръмните стълби към залата. Часовоят й отвори без никакви въпроси.

Огледа се неспокойно, тихо пристъпвайки покрай заспалите мъже и жени. Вниманието й привлече малко момче, което познаваше от селото. Родителите му бяха починали предната пролет и Ема го подозираше, че се прехранва от кражби. Хлапето клечеше до група мъже, които седяха край огъня и тихо си приказваха.

— Робърт? — повика го тя. Момчето се обърна. Имаше дълбоки кафяви очи, които изглеждаха като дупки в почти прозрачното му, измършавяло лице. — Ела, намери си някой сламеник и легни да поспиш.

Махна с ръка, като че ли гони досадна муха, и отново нададе ухо към разговора на мъжете. Изглеждаше напълно вглъбен. Тя клекна до него и погледна в същата посока. Един огромен мъжага с ръце като ствол на дърво държеше реч. Беше оръжейникът — Големият Роби.

— Той е добър човек — прошепна Ема на хлапето.

— Че на кого му пука? Той кове най-хубавите мечове в цялото кралство. — Момчето припълзя още по-близо до групата.

Ема се усмихна:

— В цялото кралство! Виж ти, виж ти. — Тя стана и оправи полите си. Детето едва намираше с какво да преживява. В живота му сигурно имаше много малко радости. Затова тя не искаше да му отнема този миг на близост до героите. Обзеха я мисли за един друг мъж, който също можеше да бъде наречен герой.

Докато обикаляше из залата, установи, че няма какво друго да прави, освен да се присъедини към малкия подслушвач. Умората от изминалата седмица си казваше думата и при стари, и при млади. Ала Ема не можеше да се върне в леглото си. Очите й трескаво се оглеждаха да го видят. Но него го нямаше.

Разходи се чак до параклиса. Накрая се озова в подножието на каменните стълби, които водеха към крепостната кула.

Той спеше там. Принадлежеше на един съвсем различен свят. Искаше любовница. Имаше нужда от нея. Забелязваше го всеки път, щом очите им се срещнеха. Усещаше го почти толкова осезаемо, колкото и собственото си желание към него.

Неумолимо притегляна, със замаяно съзнание, тя тръгна по стълбите. Сърцето й се бунтуваше срещу здравия разум. На пръсти мина покрай вратата му и продължи към сводестия вход към дървената пътека на върха на крепостната стена. Имаше нужда да излезе на чист въздух и да потърси спокойствие в нощта. Как можеше да се пребори с безумната страст, която я изгаряше?

Силуетът му се бе слял с непрогледния мрак, но тя мигновено усети присъствието му. Дали не го бе предчувствала през цялото време? Възможно ли беше някаква невидима нишка да я бе насочила към това място точно в този момент?

Дори да искаше, нямаше да може да се спре. Тръгна към него. Косата му се вееше около раменете, сливайки се в едно с нощта. Робата му плющеше на вятъра. Ема застана до него.

Жил се обърна и я видя. Дъхът му замря. Целият пламна от копнеж по нея. Отметна косата от лицето си и протегна ръце.

Нейните ръце бяха силни и той изпита здравината им, когато тя преплете пръсти в неговите. Забрави за вятъра и влагата, която полепваше по лицето му от мъглата. Без да откъсва очи от нея, притегли ръцете й към устните си и обсипа дланите й с целувки. Всички думи, които жадуваше да й каже толкова отдавна, сега заседнаха в гърлото му.

Тя първа наруши мълчанието им:

— Опитах се да стоя далеч от вас.

Той едва дочу шепота й. Гласът й бе тъжен. Думите й пробудиха болката в душата му. Разбираше я. Той също бе опитал да я изтрие от съзнанието си.

— Никога няма да съжаляваш — отвърна й той. Сетне покри с целувки ръцете й, първо дясната, а после и лявата.

Ема проследи с пръсти белега на ръката му. Докосна мазолите, натрупани от дълги години въртене на меча. Той взе ръцете й и ги положи върху гърдите си. Тя промуши пръсти през робата му и той почувства топлината й върху голата си кожа. Сърцето му препускаше като жребец, галопиращ към битка. Разголи гърди и я накара да отпусне длани върху тях. Тя обходи снагата му с връхчетата на пръстите си, както той бе проследил нейната бродерия. Насладата от възбудата скоро отстъпи място на изгаряща страст. По лицето й пробяга следа от невинна изненада.

Жил не откъсваше очи от чувственото й лице — толкова мило, толкова нежно. Ръцете й се разхождаха по гърдите му, задържайки се върху твърдите зърна, скрити сред къдравите косми. Пръстите й нежно ги стиснаха и той изстена от удоволствие. То вече граничеше с болка.

Накрая Жил я хвана за китките и насочи ръцете й по-надолу, но рязко спря. Не желаеше да я принуждава да стигне по-далеч, отколкото бе готова.

Ема едва дишаше от възбуда. Вдигна глава и кръстоса поглед с черните му очи, същите черни очи, които я омагьосаха и превзеха душата й. Притеглиха я неудържимо и тя повече не можеше да се бори със силата им. Разчете в погледа му страст.

Вятърът развяваше косите им. Съединяваше руси и черни кичури, преплитайки ги като телата на двама любовници. Избягали от волята й, ръцете й се плъзгаха към колана му — същият, който му изтъка в цветовете на морето.

— Не можех да позволя на друг да го притежава — рече той, когато тя докосна изплетения мотив.

Той насочи пръстите й към токата. Двамата заедно разхлабиха възела. След това той остави пръстите й да действат сами.

— Направих го само за вас — прошепна тя. Миг по-късно коланът се свлече в краката му. Вятърът пое краищата на фината коприна и ги развя като крилете на огромен сокол.

Зашеметена от обзелата я лудост, тя залитна. Той стоеше гол пред очите й. За първи път зърваше напълно гол мъж. Изпи с очи голотата му. Приличаше й на езически бог, с мощни мускули и черни косми по гърдите и бедрата. Разкрачил крака, той се остави на стихиите, изложен на онова, което идваше, каквото и да бе то.

Ема бе готова да го съзерцава така цяла вечност. Въпреки ледения вятър страните й горяха от мислите и копнежите й. Искаше й се да го обгърне с ръце, да покрие с целувки тялото му, да му излее всичките си мисли. Вместо това мълчеше, скована като замръзнала.

Жил никога не се бе чувствал толкова гол — нито пък така възхитително жив и свободен. Наслаждаваше се на мъглата, която оставяше бисерни капки по гърдите му. Блаженстваше в ласките и прегръдките на очите й. Погледът й излъчваше невероятна сила — докосваше го навсякъде осезаемо като коприната, която се свличаше от раменете му.

От мига, в който я притисна в прегръдките си, всяка частица на тялото му се изпъна като струна. Ема беше тъкачката, която можеше да изплете цяла мрежа от неговите желания. Искаше от нея да го докосва и да сбъдне и най-безумните мечти на въображението му.

Притегли ръката й към устните си, сетне непохватно я допря до гърдите си.

— Ти си моя — прошепна той с дрезгав от страст глас.

— Да — промълви тя и покри с длан сърцето му.

Как биеше то. Собственият й пулс се ускори, за да настигне неговия. Скоро сърцата им затуптяха като едно, силно и учестено, разпалено и настоятелно.

Жил не можеше повече да издържа. Притвори очи и разпери ръце, подпирайки ги в каменния зид. Нямаше сили да я погледне… не и когато тя събираше капките от гърдите му, за да си проправи път по долините и възвишенията на снагата му… не и когато отметна копринената роба от раменете му, за да опита воинската мощ на изпъкналите мускули и стегнатите жили… не и когато прокара влажни пръсти по връхчетата на гърдите му, за да накара сърцето му да препусне.

Не. Не можеше да я погледне. Положително щеше да й се нахвърли, ако зърне собствената си страст отразена в очите й.

Нейният пулс също се учести лудо. В слабините й туптеше непоносима възбуда. Мускулите на корема му отвръщаха със същата тръпка. Ръцете й затърсиха по-надолу и по-близо до най-интимната част на тялото му.

Пръстите й не пропуснаха нито една издатина, нито една вдлъбнатина. Изследва го от раменете до бедрата, накрая задържа ръце на хълбоците му, съвсем близо до мъжкия му орган, който се издигаше като парче стомана сред черното окосмяване на слабините му. Той изстена и тя вдигна очи. Главата му беше отпусната назад, а вратните му жили изпъкваха.

Вятърът повдигна робата му и я обви около краката й, обгърна телата им, подканяйки я да се приближи до него.

И тя го направи.

Проучи с връхчетата на пръстите си члена му, почувства горещата твърдина. Той захлупи длани върху нейните. Беше на ръба на лудостта.

— Кожата ви е като коприна, милорд, коприна, обгърнала огън — прошепна тя, обхождайки тялото му.

Жил се чувстваше като неопитен хлапак, който изживява първата си любовна нощ. Обезумял, загубил контрол над себе си. Накрая отвори очи, вгледа се в нея и откри онова, което отчаяно искаше да види. Задиша дълбоко и бавно, стараейки се да си възвърне разума.

— Ема — изстена дрезгаво. Вятърът развяваше косата и робата му, краищата й го удряха болезнено в противовес на насладата от нейните ръце.

— Жил — отвърна му тя. Сетне думите секнаха. Устните им се долепиха във влажен, топъл шепот. Тя опита вкуса му — първата глътка от отпуснатите юзди на страстта.

Той почувства нейната невинност — сладка, недокосвана невинност.

Дишането им се преплете в едно. Внезапно той дръпна ръцете й от слабините си в мига, когато екстазът потече от него като разтопена лава от течни перли и сякаш го разкъса отвътре.

Тя се освободи едновременно с него. Тялото й се разтресе, от устните й се откъсна стенание. Ноктите й се вкопчиха в дланите му. Той се отдаде на своята и нейната наслада, на горещата страст помежду им.

Обви ръце около нея и я притисна към себе си. Впи устни в нейните, сякаш да докаже, че му принадлежат. Когато се разделиха, дъхът им беше накъсан и учестен. Никога преди не се бе чувствал така омагьосан и приласкан от докосването на една жена.

— Ти ще бъдеш само с мен. Завинаги — рече той. Стоеше пред нея гол, изложен на ветровете. Думите му бяха заповед.

Но тя не желаеше нищо друго.

— Вие… вие също ще бъдете само с мен — завинаги. — Прозвуча твърде смело, една жена да командва мъж, при това мъж, който се подчинява единствено на краля.

— Тъй да бъде — кимна той.

— Тъй да бъде, милорд — отвърна му тя.