Ан Лоурънс
Господарят на замъка (28)

27

Ема огледа залата от мястото си на високата маса. Бяха изминали две седмици от завръщането й в Хокуоч. Храната имаше вкус на пепел. Всички около нея продължаваха да живеят живота си. А нейният се бе разпаднал. Дори милите усмивки на Анджелика не можеха вече да подобрят настроението й.

До нея с ведра физиономия седеше Никълъс д’Аржан. Въобще ли не скърбеше за баща си? Беше приел ролята му без ни най-малко притеснение. Наистина хората имаха нужда от господар, а благодарение на Ролан, който си остана иконом, преходът мина без сътресения. Ала Ема се чувстваше ужасно не на място, свита между него и жена му.

Положително повечето хора в замъка обвиняваха нея за смъртта на Жил. А жените сигурно бяха убедени, че тя е убила Уилям. За щастие речта на Никълъс при тяхното завръщане накара народа да запази съмненията за себе си. Никълъс обяви пред всички, че баща му е убил Уилям и така затвори устата на подозрителните — поне в присъствието на друг член на семейството. По-смелите вероятно щяха да се нахвърлят върху нея, ако Никълъс не бе предупредил да се отнасят към вдовицата на баща му с нужното уважение. Все още никой не желаеше да проверява докъде може да стигне търпението на новия господар.

Ема също нямаше желание да го изпитва. Тя искаше единствено да остане в стаята на Жил и да се отдаде на мъката си, близо до неговите вещи. Ала Никълъс настоя тя да присъства на всички обеди и вечери и на службите в параклиса. Двамата си бяха разменили груби думи заради това негово решение.

Жена му се оказа също толкова костелив орех като него самият. В мига, в който я видя да тъче, Катрин поиска Ема да научи всички момичета от селото на своя метод, за да се произвежда по-фин плат. Обясни й, че сега е вече господарка и трябва да се грижи за благото на имението.

Ема беше на път да се побърка. Гърбът я болеше, под очите й имаше тъмни кръгове. Не можеше да спи. А в уроците на стана участваха само ръцете й, не и съзнанието.

Всяка нощ го сънуваше. В сънищата й той беше студен. Съжаляваше, че не го погребаха на поляна с цветя, а в каменната гробница под параклиса. Иначе поне щеше да си го представя с лице, огряно от слънцето.

Неочаквано Ема стана от масата. Без да отвръща на въпроса на Никълъс къде отива, тя се прибра в синята стая, която сега бе нейна. Преоблече се в най-старите си дрехи. Когато отново слезе в залата, присъстващите на високата маса оживено обсъждаха нещо, събрали глави. Не представляваше никаква трудност да се измъкне незабелязано навън.

Отначало тръгна да обикаля двора. Не знаеше къде отива, но свежият зимен въздух проясни главата й. Над нея в сивото небе прелетя сокол, понесъл се по вятъра. Тя го проследи с поглед, но скоро очите й се премрежиха от сълзи.

— Беатрис — докосна я по рамото Марк Тревейлин.

Тя бързо изтри сълзите си и се обърна:

— Пак ме бъркаш с… — Ема млъкна на средата на думата. — Какво има? Да не ти е зле? — Кожата му изглеждаше сива и сбръчкана, беше обрасъл с брада. Очите му бяха зачервени. Тя се пресегна и огледа лицето му. — Ами да. Трябва да идеш при лейди Катрин. Тя е много добра лечителка, по-добра и от нашия доктор.

— Нищо ми няма. — Марк припряно си тръгна.

Ема го проследи с поглед. Той отиде в конюшните. Никълъс положително щеше да го накаже, ако го зърне в този запуснат вид. Воините на Жил бяха винаги добре облечени, кожените им дрехи блестяха от лъскане, дръжките на мечовете им светеха.

Мисълта за Жил отново я накара да вдигне очи нагоре, ала соколът вече не се виждаше.

Тя бавно прекоси селото от единия край до другия, оглеждайки всяка пътека. Спомняше си откъде бе дошла, при това на такава цена.

Разгледа купчина камъни, останала от падането на стената и си спомни как Жил я бе стискал в прегръдките си, докато раздаваше заповеди на своите хора.

— Трябва да престана с това! — каза си тя. С бързи стъпки избяга от спомените. Тъкмо наближи кладенеца и група просяци я нападнаха шумно. Тя поклати глава и разпери ръце, за да им покаже, че няма какво да им даде. Последва я всеобщ смях. Кожата й настръхна. Стори й се, че те продължават да я наблюдават, но един бърз поглед я увери, че това не е така. Те вече измъчваха поредната си жертва и като че ли напълно бяха забравили за нея.

 

 

Жил не я изпусна от очи, докато тя не изчезна в мъглата. Толкова му се искаше да я повика. Едва се удържа.

Прегърби се, подпирайки се на тояжката си, сякаш бе сакат. Така прикриваше истинския си ръст, освен това сопата беше и добро оръжие. Само за няколко дни той престана да се нуждае от боите на Катрин. Калта от брега на езерото до воденицата му вършеше отлична работа.

Много му липсваха мечът и камите. Но ако имаше право само на едно желание, щеше да си поиска хубавите кожени ботуши. Краката го боляха — както и гърбът. Нощите върху студената земя го караха да съжалява за пухеното си легло и топлината на огнището.

Топлина.

Отчаяно имаше нужда от топлината на Ема. Всяка сутрин той ходеше до езерото, за да си напомня защо бе поел това изпитание.

Заради Уилям. Заради незаконния си син. А той беше ухажвал безразборно всички — от дъщерята на воденичаря, Беатрис, до жената на кръчмаря. Макар че кръчмарят не бе имал възможност да дебне около езерото и да напада ухажорите на жена си. Всъщност Жил подозираше, че човекът прибира солидни печалби от нейните похождения.

Запита се кой е убил Уилям и след това е оставил Ема да поеме вината. Всяка нощ, докато се въртеше в изоставената конюшня, го измъчваха гняв и съмнение, че ще успее в начинанието си. Беше на път да се провали, след като не успя да докаже невинността на Ема по законен път и да издейства свободата й.

 

 

На следващия ден Ема отново почувства нужда да излезе от замъка. Същият самотен сокол се рееше на небето, появяваше се и отново изчезваше.

Изтощена от дългите уроци и тягостните разговори на масата, в които всеки избягваше да споменава болезнената тема, Ема се запъти към хълма. На няколко прозореца грееха свещи, мъглата отново забулваше селото. Мина покрай купчина пепел, останала от пожара. Лъхна я мирис на изгоряло. Неочаквано се изви вятър, който повдигна полите й.

Соколът се появи, снишавайки се над селото. Ема несъзнателно го последва в самотния му път. Крилете му бяха разперени величествено за полет.

Птицата кацна на покрива на изоставената конюшня на Лоури. Стори й се, че дори завъртя глава и я погледна. Това я накара да приближи.

Пристъпи прага на съборетината. Някакъв звук я стресна и тя се взря в тъмните сенки. Трима или четирима просяци клечаха около малък огън. Те извърнаха към нея мрачни лица. Единият я погледна в очите. Беше с мръсно лице, целият увит в дрипи. Дъхът й секна, сърцето й щеше да се пръсне. Ема се обърна и побягна.

На бегом качи стълбите на замъка, втурна се в залата и се заоглежда за Мей и Анджелика. Грабна детето и го притисна в обятията си. Неочакваното вълнение, което я обзе в конюшнята, сега продължаваше да пришпорва сърцето й.

— Защо се страхувам? — прошепна тя. Отнесе детето в спалнята си и го зави на пухеното легло. Сетне закрачи неспокойно из стаята. Разпусна косата си и се залови да я разчесва. Няколко минути по-късно се появи Мей.

— Мей?

— Да, милейди? — Мей свали кърпата от главата си и изу обувките си.

— Имам… имам нужда от въздух. Ще останеш ли тук тази нощ? — Опита се да не издава треперенето си.

— Разбира се. — Мей взе гребена от слонова кост, който навремето бе принадлежал на лейди Маргарет, и го прокара през косата си. — Но навън е влажно и ужасно студено. Ще измръзнеш, ако се качиш горе на зида.

— Няма да се бавя. — Ема се загърна в мантията и прибра косата си в качулката.

Сара я срещна в залата:

— Къде отиваш?

Без сама да знае защо, Ема я излъга:

— Излизам само да глътна малко чист въздух. — Сара я потупа по рамото и я пусна.

Ема знаеше, че пазачът ще вдигне подвижния мост, щом падне нощта. Ала по това време все още имаше движение. Използва преминаването на една каруца и се измъкна навън.

Мъглата пълзеше на парцали пред нея. Порутената конюшня се появи в здрача пред очите й, сякаш понесена във въздуха от бялата пелена. Ема колебливо спря пред тъмния вход и надникна вътре. Просяците лежаха на куп в центъра на помещението, хъркаха и мърмореха в съня си.

Веднага откри онзи, когото търсеше. Проправи си път през краката и ръцете на останалите и се наведе над човека. Мислено му нареди да се събуди. Стоеше до него като в транс. Като че ли някаква сила я теглеше към очите му.

Щом се доближи до мъжа, я обля гореща вълна. Хлъзна поглед по ръката му, отпусната върху гърдите. Белег, който толкова приличаше на неговия, пресичаше пръстите му. Луната се показа иззад облаците и един заблуден лъч светлина освети нещо на шията на просяка.

Ема се пресегна и докосна предмета. Изящна сребърна верижка се криеше в дрипите.

Изпищя и той се събуди. Очите им се срещнаха.

Той я сграбчи за рамото в желязна хватка и я изправи на крака. Без да продума, я повлече към дъното на конюшнята.

Двамата застанаха един срещу друг, без да могат да се видят. Тъмнината беше непрогледна. Ема изтръгна ръката си от него. Слепешката напипа грубите вълнени дрехи на просяка. Погали ги с пръсти и плъзна ръце нагоре.

Трескаво проследи очертанията на брадичката му, скулите и челото. Само учестеното му дишане нарушаваше тишината. Той нито спря милувката й, нито й отвърна. Тя отметна парцалите от главата му и зарови пръсти в наболата коса. Познаваше чертите му, усещаше го със сърцето си и не й бе нужна светлина, за да знае, че е той. Дъхът й секна от вълнение.

— Жил — прошепна тя и докосна устните му с трепереща ръка.

След миг вече го налагаше с юмруци по гърдите, обезумяла от мъка. Задърпа дрехите му, разголи шията му, издраска с нокти ръцете му. Той я спря, като зарови пръсти в разпиляната й коса, която го удряше като камшик. Тя мълчаливо му отмъщаваше за страданието си. Не можеше да повярва и това почти я докара до лудост.

Той я притисна в прегръдките си. Постепенно я успокои. Шепнеше й неразбираемо. Косата й бе мека като коприна. Топлината й му напомняше болезнено за прекараните с нея нощи. Очите му засмъдяха.

Ема се отпусна в обятията му. Чувстваше го толкова истински и познат. Всеки допир до него я измъчваше, топлият му дъх я подлудяваше. Отвори уста, за да му изкрещи и гнева, и радостта си.

Той впи устни в нейните. Това беше човекът, когото тя знаеше. Тези целувки не бяха от някакъв сакат просяк. Познаваше добре устата и вкусът му.

Скоро поиска да го има целият. Мушна ръце под дрипите, за да докосне голите му гърди, отпусна длан върху сърцето му. Изплашена, че сънува кошмар, тя заби нокти в кожата му.

Устните им се целуваха жадно, без да се отделят дори за глътка въздух. Той обгърна гърдите й, откривайки отново нейното тяло. Мушна ръка под полата, за да усети топлината й. Накрая я повдигна и я взе на ръце.

Тя нетърпеливо притисна главата му и го целуна дълго и страстно.

Когато той проникна в нея, Ема задуши в устните му своя вик. Имаше чувството, че умира и го намира отново в рая. Той я подпря на грубата дървена стена, стисна задника й и й се отдаде напълно. Тласъците му ставаха все по-мощни, проникваха все по-дълбоко в нея. Скоро тя застина в обятията му, той я прегърна и вля в нея своята любов.

Разтреперан падна на колене и я повлече със себе си на покрития със слама под. Издрани и подути, устните им още бяха долепени. Ема не искаше целувките да свършват, защото това означаваше да отстъпят място на думите.

А тя се страхуваше от думите. Бе спряла да разсъждава в мига, в който го зърна. Тялото й пламна от страст.

Накрая Жил се дръпна. Знаеше, че той трябва да проговори пръв. Облаците върху луната отново се разкъсаха. Слабата светлина достигна до тях. Това му стигаше да забележи, че очите й са леко притворени.

— Направих го от любов, Ема. — Той обгърна с длани лицето й и я погали по бузите. — Отвори очи.

— Не искам — прошепна тя. — Ами ако изчезнеш? — По страните й потекоха сълзи. Той се надвеси над нея и я целуна по клепачите. Това отново взриви чувствата им. Устните им се сляха в целувка.

Този път се целуваха протяжно и нежно. Ръцете му обходиха тялото й. Привлече я към себе си. Очите й все още бяха затворени. Косата й се разпиля по гърдите му и той потръпна от допира с кожата му. Изви снага и отново я облада, прониквайки внимателно в нея.

Ала Ема нямаше търпение за това.

Накара го да ускори движенията си. Галеше го навсякъде, долепила устни в неговите. Той не можа да сдържи стенанията си. Забрави за спящите наблизо просяци, притисна хълбоците й до себе си, откъсна устни от нейните и изстена.

Ема отвори очи. Той обаче не изчезна. Усещаше горещата му плът в себе си. Тялото й се разтресе в конвулсии и тя притвори пак клепачи, задъхана от силата на страстта. Стигнаха върховете на насладата както винаги — като едно цяло.