Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (29)

Глава 29

Призори заваля лек дъждец и омекоти неравните краища на скалите. По цялото крайбрежие всичко бе потънало в сивота, мъгляв, монотонен морски пейзаж, без ясни очертания или перспектива. Навътре в морето обаче чудни бели облаци се трупаха и разминаваха току над хоризонта, а над тях бледите звезди премигваха и угасваха една след друга. Денят обещаваше да бъде прекрасен.

Девън вдъхна с наслада напоения с мирис на сол и мокро дърво въздух. Не се чуваше нищо, освен успокоеното дихание на морето. Мисли по баща му нахлуха в съзнанието му.

Едуард Даркуел беше едър, привлекателен мъж, висок и силен, с тъмнокафява коса, побеляла, когато той прехвърли четирийсетте. Девън го помнеше като щедър и импулсивен, дълбоко принципен човек, но също и като неспокоен, мятащ се между крайностите, а също и прекалено ясно осъзнаващ непостоянството на чувствата си, за да може да изпитва трайно щастие.

Години наред Девън си бе мислил, че е като него. Майка му го определяше като напрегнат, Клей говореше за неговата и на баща му любов към морето и как тя ги крепеше. Девън знаеше сега, че имаха и друго общо помежду си. Преди трийсет години Едуард бе извършил грях, акт на прелюбодеяние. Последствията от това предателство бяха опустошили едно семейство и бяха причинили смъртта на двама души, единият, от които бе собственият му син. Понякога правдата идваше късно, но все пак идваше. И урокът й бе горчив, но безусловен: греховете на бащите в края на всички краища, неизбежно, падаха на раменете на децата.

На изток, над смълчаната крепост от разчупени скали, полупогребани под отстъпващия отлив, бледото сияние на слънцето озари хоризонта. Вълните се оцветиха в пурпурно зелено — този характерен цвят на Корнуолското море, непознат на никой друг бряг. Девън облегна глава на грубата каменна стена и усети как го обзема крайно изтощение. Зад него Лили и бебето спяха, сгушени под топлата кожена завивка. Старата му изкусителна мечта надеждата за чудото да ги има и двамата да изживее живота си с Лили и детето си заедно и да бъдат щастливи се възроди отново. Но мечтата трепна, разсея се като дим. Нежеланият глас на съвестта му я смути и прогони, напомняйки му, че старите сметки още не са уредени. Все още имаше да изплаща дълг. Не наказваха един мъж за глупостта и простъпките му с най-милото на сърцето му. Поне не и в света, който Девън познаваше.

Ранобудна чайка се извиси над смълчания залив. И последната звезда се предаде пред блясъка на изгряващото слънце. В тази прекрасна майска утрин, в първия ден от живота на сина му, Девън разбра, че всичко във вселената си има свой ред, всяко действие — последствие, и че не можеш да избягаш от предопределеното ти. Изправи се бавно от мястото си над целунатите от морската пяна скали и се заизкачва по каменните стълби на пещерата.

 

 

Лили се събуди и в първия момент главата й бе изпразнена от всяка мисъл. Миг по-късно острото, сладко вълнение се втурна в нея като вълна. Отвори очи и зърна Девън в профил. Държеше Чарли на ръце — увит в най-мек памук и най-топло кадифе — и изучаваше лицето на бебето с израз на крайна напрегнатост. Заля я безименно чувство, промълви името на бебето и протегна ръка към него.

Девън я погледна и по лицето му се изписа израз, който тя не можеше да разчете. Погледите им се сплетоха, докато той се приближаваше към нея. Бебето започна да плаче. Тя протегна ръце в очакване, усмихната, преизпълнена със задоволство. Странен момент протече между тях. Усмивката й посърна. Прободе я тръпка страх тъкмо преди той да се наведе и да положи детето в ръцете й, а после да се отдръпне.

Забрави безпокойството си моментално, забрави всичко, освен неописуемото чувство да държи бебето в ръцете си.

— Погледни го, Девън. Само го погледни. — Намираше го достоен за обожание. — Има твоята коса. Моята брадичка струва ми се. Не знам на кого е нослето, но не е ли великолепно? — Тя го докосна с пръст очарована, после отметна кожите, за да открие гърдите си. — Пак е гладен. Ето, бебче. Да, миличък. Виж само как знае какво да прави. Толкова е… — Думите й изневериха. Притвори очи, замаяна от здравото подръпване на устицата на Чарли по зърното й. Това миниатюрно човешко същество бе живяло под сърцето й девет месеца, а сега го хранеше с тялото си. Невероятно! Беше… беше… неописуемо великолепно и тя се почувства победена превзета от чудотворното съвършенство на живота.

Чарли заспа с отворена уста, а малките му юмручета се разпериха от двете страни на лицето.

— Сладко мое бебе — изгука му Лили и го целуна.

То присви очи премлясна и заспа още по-дълбоко. Тя го нагласи с голямо внимание в извивката на ръката си и леко затъкна завивката под брадичката му.

— Отливът напредва.

Погледна го. Девън бе стъпил извън топлия кръг светлина разпръсквана от фенера, и тя едва го виждаше — висока сянка пред по-дълбокия мрак зад него.

— Кое време мислиш, че е?

— Рано.

— Ела по-насам, Девън, не те виждам.

— Трябва да са ни търсили цяла нощ. Зърнах фенери над скалата отгоре точно преди да се зазори. Сега се качвам, Лили. Ще можеш ли да останеш малко сама?

Тя кимна смръщено.

— Първо обаче трябва да ти кажа нещо — рече той.

Искаше да го докосне, но той изглеждаше толкова затворен, толкова отчужден.

— Не те виждам — повтори тя.

Той се поколеба, после пристъпи в светлото. Тя потупа подканващо меката кожена постеля до хълбока си. След друга странна пауза той се приближи и в крайна сметка се отпусна до нея. Тя се чувстваше така преизпълнена с радост, облекчение и безметежно щастие, че сериозността му я плашеше.

— Взех решение — каза той.

Тя инстинктивно стегна ръката, прегърнала бебето. Кръв нахлу в главата й.

— За Чарли ли? — Той се намръщи и тя побърза да добави. — Нарекох го така още преди месеци. Баща ми се казваше Чарли.

Очите му светнаха за миг и той успя да изрази слаба усмивка на лицето си.

— Хубаво име е. Бих искал да познавах баща ти.

Реши да остави да обмисли това по-късно и се насили да го попита:

— Какво е решението ти? — Обзе я вцепеняващ страх, а после и гняв, когато той не отговори веднага. Колко жестоко от негова страна, да й го каже сега, когато бе безсилна да се бори.

— Бях несправедлив с теб, Лили. От първия път, когато те срещнах. Ти беше права за мен — бях решил да те прелъстя от самото начало без мисъл за последствията или злините, до които това би довело. Ти ми даде всичко, а аз ти предложих пари. После имах наглостта да ти ги предложа като „издръжка“.

— Аз направих този избор — поправи го тя меко. — Ти не си ме принуждавал за нищо, което не съм искала.

— Не е вярно. Но и двамата знаем, че не това е най-лошото — Застави се да го каже. — Приех, че си наранила Клей, че си опитала да го убиеш за пари. Повярвах го. Сега мога само да се удивявам. Беше непростимо. Ужасно. Отвратително. Бях на ръба да те нараня физически. — Лицето му доби нещастен вид, но той упорито продължи: — Изиграх ти мръсен номер в навечерието на сватбата ти с един почтен мъж. Използвах те по най-долния възможен начин. Унижих те публично и после те изоставих. Тръгнах си и те оставих да се справяш сама с последиците, като знаех, че ще бъде трудно…

Млъкна. Лили бе започнала да плаче. Не можеше да я погледне в очите, но трябваше да приключи с терзаещото го минало.

— Ако доктор Марш не ми беше обяснил, аз нямаше да те потърся. Щях да те оставя на съдбата ти. Щеше да изчезнеш с Габриел в блатата. — Обърна се и заговори на сенките — Лили считам… сега считам, че трябва да си платя.

Очите й плуваха в сълзи и тя ги избърса с пръсти.

— Какво искаш да кажеш, Девън?

— Сега имам нещо, с което мога да компенсирам всичко сторено от мен. — Гласът му стана по-плътен. — Това дете. Давам ти го. Твое е. Върви, където искаш, няма да те спра. Ти си в безопасност от мен. Кълна се.

Ръката й се притисна в гърлото й. Той прие мълчанието й за съгласие, но след миг откри, че иска да знае със сигурност.

— Платен ли е дългът ми, Лили? Достатъчно ли е това?

Не можеше да продума само кимаше безмълвно и се взираше. Накрая успя да прошепне:

— Да, достатъчно е.

— Добре. — Изправи се. — Значи всичко е уредено — промълви той с дрезгава безвъзвратност. Погледът му се стрелна над гърдите й към спящото дете. Опита се да се усмихне. — Ти ще бъдеш щастлива, Лили — каза й той меко. — Открих, че всички получаваме онова, което заслужаваме на този свят. — После се обърна сковано и изчезна в мрака.

След като ехото от стъпките му заглъхна, настъпи пълна тишина допълвана от нежния шепот на морето и спокойното дишане на бебето. Лили помръдна тревожно. В главата й сякаш биеха барабани. Затвори плътно очи да се пребори с усещането за правота тъмна, древна, примитивна справедливост, която мълвеше:

„Да, това е равностойно, загубата на Девън е толкова страшна, колкото беше и моята, и така трябва да бъде. Сега сме квит.“

Бъди добра, Лили. Прости на този, който те е наранил така лошо.

Високият кристален глас се извиси в бездънната тишина, като че ли Мерод бе тук с нея. Почти можеше да види старата си приятелка с добрите й очи и мила усмивка.

Отвори сърцето си, дете.

Но той ми причини такива ужасни неща, противопостави се тя в самозащита. Повярва най-лошото за мен, Мерод. Всички неща, които каза преди мъничко…

Преглътни гордостта си, агънце. Какъв смисъл има да си права, ако си сама?

Чарли си пое дълбоко дъх и за няколко секунди цялото му тяло се раздвижи. После утихна постепенно и се отпусна в прегръдката й. Обичаше го безусловно, абсолютно. Щеше да умре за него без секундно колебание. Дали Девън изпитваше същото? Несъмнено.

Това дете е дар. То затваря кръга, Лили.

Кръгът. Да. Тя и Девън и Чарли бяха едно цяло. Осъзна, че гневът и болката от предателството я бяха подмамили към неестествена непримиримост и безкомпромисност. Тялото й бе знаело по-добре от разума й и се бе хвърлило в ръцете на Девън. След това, когато мислеше, че Девън я бе предал отново бе почувствала изгарящ срам. Сега този срам я караше да се срамува. Той й бе дал Чарли. Най-ценният дар. Сърцето й се преобърна и тя прости. Той обичаше, тя обичаше. С миналото бе приключено. Тя беше негова, а също и това дете.

Усмихваше се през сълзи, когато я настигна прозявката. Беше уморена до смърт. Как да остане будна докато той се върнеше? Но имаше толкова много неща да му каже. Положи нежна целувка по бузката на Чарли и впери поглед в най-тъмната част на пещерата, там, където бе изчезнал Девън, решена да го чака.

Минутка по-късно клепачите й се притвориха. Последната й мисъл бе дали ще се сети той да донесе нещо за ядене, тъй като умираше от глад, после заспа. Все още се усмихваше.

 

 

— Тя идва! Ей сегичка ще слезе! — Алис се появи на терасата в рокля от пъстър бял муселин, копринени пантофки и сламена шапка с панделка — шаферски атрибути. — Каза, че имала да свърши още едно нещо, и идвала.

Реакцията на съобщението, че булката ще закъснее, беше нееднозначна. Клей сви рамене и махна на Алис да дойде да седне до него на канапето. Елизабет се върна към предишното си занимание, а именно да приказва безсмислици на детето в ръцете си. Франсис Морган се напъчи и вложи повече старание в задачата да занимава Девън в лек разговор. Преподобният Хети каза само „хм“. Девън наруши даденото за стотен път само преди минута обещание и почна да кръстосва насам-натам.

Всички бяха съгласни, че е чудесен ден за сватба. Безбрежното море засрамваше синьото на небето, а обедното слънце грееше ярко и ги заливаше с топлите си целувки. Цялата тераса бе отрупана с цветя и диханието им изпълваше въздуха със сладост. Мъжете отбелязаха, че от тях не достигаше място за хората, а жените кимаха доволно и се усмихваха, сякаш им бе направен комплимент.

— Значи така, Девън.

Младоженецът се спря на място.

— Така, Франсис.

— Къде смятате да отидете на меден месец вие двамата?

Лицето на Девън светна.

— В Пензънс, за ден-два. Лили никога не е ходила там.

— За толкова кратко?

— Не можем да оставим Чарли на дойката за повече от няколко дена. — Усмихна се. — Ще ни липсва ужасно. — Франсис му се усмихна в отговор.

Девън го погледна изучаващо. Преди две седмици Клей си бе спомнил защо не можеше да го понася. Мамел на карти. Или поне го е сторил в една определена нощ в Полтрейн през 92-ра. Клей имаше дълга памет.

— Ще си направите ли истински меден месец по-късно? — поиска да узнае Франсис.

— Да, като поотрасне Чарли. Мислим си за Италия или Гърция. — Лили беше за Италия, Девън за Гърция. Съжаляваше, че й бе споменал, че е чувал да сравняват Пелопонес с Корнуол. Сега тя му се присмиваше и твърдеше, че това била единствената му причина да иска да отидат там. Естествено, че не беше единствената — само най-важната.

Преподобният Хети, висок, ъгловат джентълмен с черна перука, каза едно „хм“ отново. Девън хвърли поглед към майка си. Тя го усети, приближи се до свещеника и се зае да го забавлява. Той беше добра душа, но принадлежеше към старата школа и не беше в състояние да оцени очарованието в присъствието на едномесечния син на щастливите младоженци на брачната церемония. Канонът не му позволяваше да го одобри и все пак детето бе като благословия. Преподобният бе в недоумение.

Несъзнателно Девън изостави Франсис насред изречението и възобнови нетърпеливото си крачене. Какво правеше Лили? Погледна към къщата. Две кръглолики глави се показваха от прозореца на библиотеката. Като видяха, че ги гледа те веднага се скриха зад завесите.

Взе широките стъпала по две наведнъж и влезе в къщата.

— Галън! — извика той коняря, който се измъкваше от стаята, повлякъл подире си Лоуди.

Те се спряха и се обърнаха към него с виновни изражения.

— Искахме да погледаме — призна си Маклийф с очарователна усмивка.

— Хей, ами ела и гледай отвън, човече.

— О! Ама няма ли да е…

— Лоуди, къде е Лили?

— Отиде в конюшните, сър.

— В конюшните? За какво, по дяволите, й е притрябвало да ходи там?

— Не зная, сър.

— Хубаво. Иди и я доведи.

Лоуди се поклони бързешката и побягна.

Девън излезе навън.

— Защо не поседнеш, а? Отпусни се. Пийни малко пунш. — Клей се чукна с чашата му и му се ухили до уши. — Мислиш ли, че е избягала? Уплашила се е в последния момент?

Девън не му обърна внимание и погледна часовника си. Един без двайсет.

— Може би е зърнала елечето ти — предложи обяснение Клей. Алис се изкикоти, което само го наостри допълнително. — Осъзнала е, че едва ли е възможно да изкара живота си с човек, който може да облече подобно нещо на сватбата си.

Девън погледна към въпросния артикул.

— Какво му има? — тросна се той, но се подсмихваше. Аленочервен брокат не беше точно в негов стил. Беше го избрал, за да смекчи строгия черен цвят на костюма си. Лили не го бе виждала още и той подозираше, че ще има да му се смее. Надяваше се. Къде беше тя?

— Не разбирам защо си толкова нервен — продължи Клей, очевидно доволен от себе си. Днес бе първият му ден извън леглото и бе в прекрасно настроение. — Не е, като да не се познавате хубавичко. — Надигна вежди в цинично изражение.

Алис изцъка укорително, но развали ефекта, като се изкиска отново.

— Ще запомня това — обеща Девън мрачно. — Да видим следващия септември, когато се ожените и вие. Само почакайте.

Клей и Алис се изсмяха възхитено. Бяха на този етап във взаимното си увлечение, когато едва ли не всяко нещо ги караше да избухват в смях.

Девън поклати глава в тяхна посока, едва потискайки собствения си смях. Но къде се губеше Лили? Това вече продължаваше прекалено дълго — може би нещо наистина не бе в ред.

Елизабет изостави преподобния и седна, за да може да прави мили физиономии на внука си. Малкото й кученце, Миджи, изглеждаше напълно забравено. Девън отиде до майка си и попита:

— Как е Чарли?

— Чудесно. Но май се е подмокрил.

— Дай, аз ще го взема.

Тя му подаде бебето с неохота. Девън се усмихна на сина си, и почувства как се изпълва с радост и гордост. Лили му бе направила сватбена дрешка от лимонено жълта материя с нежна синя бродерия покрай вратлето. Къде беше тя?

— Отивам да я търся — реши той изведнъж.

— Но, Дев…

— Отивам. — Зави покрай къщата с Чарли на ръце и се отправи към конюшните.

Намери я с Лоуди в средата на дворчето. Стояха на едно място с гръб към него и той нямаше и най-малката представа какво правеха. Те го чуха и се обърнаха. Помежду им той зърна Габриел, седнал на задни лапи и увесил доволно език.

Лили му се усмихна сияещо, после доби леко виновен вид.

— Съжалявам. Задържам всички, нали?

— Няма нищо. — Връчи бебето на Лоуди, после се пресегна за ръката на Лили и я целуна. — Изглеждаш прелестно. — Никога не бе виждал розовата рокля от коприна и сатен, украсена с облак от сребриста дантела в горната част на ръкавите и ниското деколте. Бе вдигнала тежката си коса в изискан френски кок. Високата й, грациозна фигура не бе загубила нищо от привлекателността си след придобития майчински вид.

— Ти също си красив — отвърна тя, а сиво-зелените й очи проблеснаха закачливо. Под погледа й той се изпъчи и вдигна въпросително вежда. — Всички ли чакат? Много съжалявам — исках и Габриел да дойде. — Леко се поизчерви. — На сватбата.

Девън изрече тържествено:

— Разбира се, че трябва да присъства.

— Не бях помислила обаче колко време ще ни отнеме да го доведем. Сега си почива. — Погледнаха към запъхтяното куче. То размаха опашка дружелюбно:

— Спомена ли му, че Мидж го чака? Това би трябвало да го накара да се размърда.

Лили изцъка възмутено.

— Вече ти казах, Дев, Габриел не е влюбен в това животно, което майка ти нарича куче.

— Любовта е сляпа, сладка моя. Което е много добре — за някои от нас.

Тя го доближи и обви ръце около врата му.

— Не и за теб — прошепна тя усмихната. — Очите ми са широко отворени.

Девън ги затвори с целувки и шепнеше неща, която тя не можеше да чуе колкото и да се мъчеше. Очите на Лоуди станаха на понички, когато прегръщащата се двойка започна да се целува на сериозно. Посред малкия двор, посред бял ден. Стана дори още по-интересно, когато ръцете на младия господар започнаха да се разхождат нагоре-надолу по талията, а и други части на младата господарка, но тогава отнякъде изникна свещеникът и развали всичко.

— Хайде, хайде, достатъчно — сгълча ги преподобният, отправил се с бърза крачка към тях. Лили и Девън се отдръпнаха един от друг, без да бързат особено и без капчица срам. — Кръгом двамата и да вървим в къщата. — Без да се церемони, той взе детето от Лоуди и ги подкани с нетърпелив жест. — Веднага? За Бога, това детенце ще си има почтени родители до десет минути, проклет да съм, ако ви търпя повече!

Девън въздъхна и се предаде.

— Напълно сте прав, преподобни. Мъжът трябва да прави онова, което трябва, колкото и да е трудно. — Засмян, той придърпа Лили и я целуна отново тъкмо когато тя отвори уста да се противопостави.

— Никакви такива, докато не се ожените — смъмри ги свещеникът и погледна към невинното създание в ръцете си. Не че има кой знае какво значение.

Чарли му върна погледа, очарован от вниманието.

Габриел се изправи предпазливо и ги поведе към къщата с бавни, изпълнени с достойнство стъпки. Лили и Девън го последваха с преплетени ръце.

— А, ти коя си? — Полюбопитства преподобния Хети.

— Лавдей Ростън, ваша милост — отговори прилежно Лоуди, после реши да доуточни. — Същата, дето ще се жени следващата неделя за Галън Маклийф.

— Да нямаш и ти бебе?

— Ха! — рече Лоуди и се изчерви приятно. — Онези двамата са тия, дето не могат да си свалят ръцете един от друг — обяви тя и кимна към предната двойка. — Аз и Галън… — Гласът й секна затруднена да излъже мъжа с расото.

— Сте имали късмет досега — отгатна преподобният Хети с усмивка.

Лоуди се ухили.

— Може и така да се каже, но вие май трябва да побързате след ония двамата.

— И защо, мис Ростарн?

— Не е ли ясно като бял ден? Държите едно бебе в ръцете си и може да ги видите сам. — Въпросните двама вече отново бяха почнали да се целуват и галят. — Ако бях на ваше място щях много да бързам, иначе може да имаме друго преждевременно родено бебе напролет!