Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (13)

Глава 13

— Горещичко е. — Лоуди залепи юмруци на хълбоци и подухна нагоре към кичура влажна коса, паднал на челото й. — Защо старата крава не ни кара да тупаме килимите през пролетта вместо през август? От подлост — отговори сама тя, преди Лили да успее да проговори. — Чисто и просто — от подлост. Ти го знаеш, аз го зная, всички го знаем. По-долна е от… от… По-скоро бих обърнала гръб на змия, отколкото на нея.

Лили се съгласи с изсумтяване, слушаща с половин ухо. Жегата бе непоносима. Бяха пропилели утринната сянка, когато слънцето изкачваше небето зад имението, и сега то немилостиво ги жареше, наразколебано от лекия бриз. Седна на пети и избърса потта от лицето си с обратното на дланта, а пристъп на замаяност обезцвети бузите й. Коленете я боляха, ръцете я боляха от продължителното втриване на сухи чаени листа в простряния килим пред тях на земята. Наблизо Лоуди си почиваше след друга тежка задача — изтупването на няколкото подредени в редица килими.

— И можеш да си мислиш каквото искаш, мис Тъжно Лице, но едва ли има човек в цялата къща, който да вярва, че си откраднала парите на дъртата кокошка. Попитай ги, ако не ми вярваш.

— Не, няма да ги попитам — каза Лили изморено. — И ти грешиш, Лоуди. Те не ме познават — нямат никакво основание да мислят, че не бих взела парите.

— Чуй какво ти казвам — питай ги. Стрингър е съгласен с мен, а готвачката каза…

— Нека да престанем. Няма значение в крайна сметка. Лоуди поклати глава и изплю едно „Ха!“, отвратена. Вонята на сгорещена вълна и чаени листа бе всепроникваща и довеждаше Лили почти до повръщане. Отпусна се уморено назад и проследи капката пот, която се разплеска на ръката й, лежаща безжизнено в скута й. Лоуди продължи да бърбори за мисис Хоуи, за издигането на Доркас от черноработничка в кухненска прислужница, за Гален Маклийф и методистката проповед, на която я бил поканил да отидат. Разказът на Лоуди бе подчертаван от неравномерните трясъци на бухалката й по провесения килим. Лили затвори очи — после рязко ги отвори, секунда по-късно, и се втренчи в Лоуди със затаен дъх и замръзнали от страх, надежда и удивление крайници.

— Аз казах: „Може да мога, а може и да не мога мистър Маклийф; трябва да погледна в календарчето си да видя дали съм свободна“. — Лоуди продължи да бъбри весело и удари здравата обекта на труда си. — Да погледна в календарчето си да видя дали съм свободна — повтори тя, като се кикотеше неудържимо, явно се наслаждаваше на шегата. Споходи я една мисъл. — Може би ще искаш да дойдеш с нас, а? Трябва да излезеш на въздух, Лили, наистина. Става дума за следващата неделя в Труро, в Койнидж Хол.

Гласът на Лили прозвуча като скърцане.

— Кой каза, че ще е проповедникът, Лоуди?

— Преподобният Соумс, от Ексетър. Била ли си някога на методистка проповед? Не? Божичко, нищо не може да се сравни с нея. Трябва…

— Сигурна ли си, че е Соумс?

— Ъхъ, Роджър Соумс. Моята дружка Сара от приюта, тя живее в Лонстън сега, го е виждала в Редрут миналата година и каза, че направо й се изправили космите на врата, като го слушала. Аз самата обичам проповедите, щото ме настройват много особено. Сякаш Господ и дяволът се борят за душата ми и аз не мога да реша на кого да я дам. Е, Лили, искаш ли да дойдеш с нас?

— Какво? Не, Лоуди, не мога.

— Ха! — По-младото момиче мърмори нещо под нос повече от минута, после хвърли бухалката на земята. — За бога, сварих се. Отивам за вода и не ме интересува какво е казала старата Хоуи. Ще ти донеса чашка — и тя тръгна, въртейки сочни бедра.

„Той е жив!“, възкликна тържествуващо Лили на ум с напълно разбъркани мисли. Не бе го убила! Голям товар се свлече от раменете й. За пръв път от седмици наред се почувства в мир със себе си, поне в едно отношение. Преподобният Соумс бе жив — и здрав, очевидно, щом проповядваше следващата неделя в Труро. Но какво ли мислеше за нея? Дали бе казал пред властите, че го е нападнала и откраднала парите му? Мили Боже ако не беше, го направил, дали тя можеше да излезе от скривалището си?

Трябваше да намери начин да разбере. Не като го срещне в Труро, разбира се — това щеше да е твърде опасно. Но сега вече сигурно можеше да поеме риска да му пише. Щеше да му пише до дома му в Ексетър и да го помоли да изпрати отговора си на мисис Трабълфийлд, старата й съседка в Лайм. До тази любезна дама тя щеше да пусне друго писмо с молба да препрати пощата за Лили в Даркстоун — но в никакъв случай да не разкрива местонахождението й — на никого. Бе желала да държи мисис Трабълфийлд настрани от личните си проблеми, но сега изглеждаше, че няма друг избор. И освен това перспективата да бъде арестувана не я ужасяваше така както едно време. Имението Даркстоун, помисли си тя сухо, се бе превърнало почти в затвор за нея, не по-добър от тъмницата в Бодмин.

— Къде е Лоуди?

Лили скочи изплашено на крака, стресната от крадливото, неестествено безшумно приближаване на мисис Хоуи.

— Лоуди? Тя… ъ… отиде до тоалетната. — Икономката им бе казала, че не бива да спират работата дори и за да пият вода, докато не станеше време за вечеря. О, мили Боже — сърцето на Лили подскочи болезнено и тя насила върна поглед към зачервеното, разгневено лице на мисис Хоуи, като се молеше, нейното да не е издало какво бе съзряла над рамото й — Лоуди пристъпваше към тях с наведена глава, от едната й ръка се отцеждаха капки вода, а в другата носеше ябълка, несъмнено задигната от килера.

Безнадеждно. Хоуи се извъртя, сякаш Лили бе посочила с ръка и бе извикала: „Ето я!“. Лоуди замръзна на мястото си. Почти комичен израз на ужас припълзя по широкото й, дружелюбно лице. После зрението на Лили бе отрязано от могъщия гръб на Хоуи, движеща се с плашеща бързина. Чу гласа й да се издига във въпрос, този на Лоуди да дава ниско и нахално някакъв отговор и после изплющяването на ръката на Хоуи по зачервеното лице на момичето. Лили се изправи несигурно на крака и се затича към тях, викайки „спрете!“ с изплашен, пресеклив глас. Хоуи замахна отново и този път Лоуди изкрещя. Тенекиената чашка се заклати, ябълката се изплъзна от ръката й и се търкали настрани. Лили ги стигна тъкмо когато Хоуи пак издигна ръка.

— Не, недейте! — изпищя тя и Хоуи се извърна с вдигнат юмрук.

— Аз съм добре — извика Лоуди, държейки се за бузите, а струйка кръв се процеждаше от ноздрите й. — Аз съм добре, добре съм, Лили не е направила нищо!

Хоуи изгледа едната, после другата, като дишаше тежко, а очите й блестяха, изпълнени с черна злоба. Лили си помисли, че белите кичури, вдигнати покрай слепоочията й, й придаваха налудничав вид — бесен, по-точно.

— Ти, Лоуди, отиваш в стаята си! За неподчинението си няма да закусваш, нито ще вечеряш, а утре ще прекараш деня като поливаш градината — ей с тази чаша. Махай ми се от очите, освен ако не искаш и бой. Изчезвай, казах!

Лили се вцепени в ужасено предусещане, забелязала непокорство в зацапаното с кръв и сълзи лице на приятелката си. Но секунда по-късно Лоуди смотолеви едно „Да, мадам“ с наведени очи, за да прикрие прииждащите сълзи, и се затича към къщата в неравномерен, спънат бяг.

— Е? Връщай се на работа или ще ти се случи нещо по-лошо. Какво гледаш още?

Лили не се опита да прикрие отвращението си. В черните очички на Хоуи не можа да различи нищо, освен злост, но поне веднъж гневът на Лили бе по-силен от страха й.

— Лоуди с нищо не е заслужила такова наказание, мисис Хоуи, и вие го знаете — обвини я тя, въпреки че гласът й потрепваше. — Ударихте я само защото го искахте, защото обичате да малтретирате по-слабите от вас. Вие сте деспотка, тиранка, и лицемерка. — Тя закова крака в очакване на най-лошото, но не съжаляваше ни за дума от казаното. Като наблюдаваше ръчището на Хоуи да се свива в юмрук, тя се сети за още едно нещо, което можеше да се добави. — Не вярвам мистър Даркуел да знае как третирате подчинените си и аз възнамерявам да го уведомя какво сторихте с Лоуди!

За нейно удивление мрачната линия на устата на икономката се изви в отблъскваща усмивка.

— Значи — рече тя с меко съскане — ще ме изкажеш на господаря, така ли? Добре. Много добре. — Тя направи безшумна крачка назад. — Чудесно — въздъхна тя и провлаченото „с“ накара косъмчетата по тила на Лили да настръхнат. — Направи го. Скоро. Моля те да ме уведомиш какво ще каже той. И помни, Лили: „Господ не се шегува — каквото посееш, това ще пожънеш.“ — Усмивката й се разшири и разкри два кучешки зъба, остри като на пепелянка. Изпълненият със смътен ужас момент премина. После тя се обърна бързо и се понесе безшумно като пепелянка през тревата.

Лили потрепери под жарещото слънце. Тръпка страх, или злокобно предчувствие, прободе сърцето й, като я остави обляна в студена пот. Опита се да се отърси, но плашещото усещане за пълна безпомощност, че е била по случайност хваната в капан, не искаше да си отиде. Вгледа се в каменните стени на Даркстоун, в равните, непроницаеми защитни стени, в комините и черната балюстрада, очертани на фона на ясното, безоблачно небе. За първи път, откакто бе дошла тук, къщата й изглеждаше зловеща. Злонамерена, не безразлична, не бездушен камък и мрамор, а сила, одушевено присъствие в дебелите гранитни стени, зла сила, насочена лично срещу нея.

Измишльотини, сгълча се тя и извърна лице, примигвайки срещу горещата синева над ослепителната морска шир. Детински фантазии! Тя не можеше да си позволи да се отдава на подобни прищевки. В един безумен момент бе отправила предизвикателство. Сега съжаляваше, дълбоко и изцяло, но нямаше смисъл. Лоуди заслужаваше нещо по-добро от малодушно примирение с положението на нещата. Разговорът с Девън щеше да е дяволски труден, съкрушителен, много по-мъчително изпитание, отколкото всичките издевателства на Хоуи. Но нямаше избор — бе дала обещание и сега трябваше да го изпълни.

Знаеше къде да го намери — в библиотеката. Знаеше също, че е сам и работи зад голямото си писалище. Това, че знаеше с точност къде се намира по почти всяко време, я хвърляше в объркване и я измъчваше, но въпреки всичките си усилия не можеше да се освободи от подобно неестествено и разрушително усещане. Той не й беше никакъв, тя беше повече от нищо за него! — Защо тогава не можеше да го забрави? Щеше. Щеше съвсем скоро, стига да се махнеше от тук. Роджър Соумс беше жив и довечера щеше да му пише. Краят на пленничеството й наближаваше — със сигурност. С пресъхнала уста и изправени рамене, след като изтри влажни длани в престилката, Лили се отправи неохотно към къщата.

 

 

Девън прокара пръсти през косата си и разхлаби опашката, на която я бе вързал. Скъса новата кадифена панделка и я хвърли на бюрото си, изгубил търпение за всичко. Горещината го докарваше до пълна неспособност да се концентрира върху регистъра на наемателите си. От доста време седеше втренчен мрачно в колоната от цифри, която безуспешно се мъчеше да събере. Цялото упражнение при това бе напълно безсмислено. Коб ръководеше арендните сметки и той можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато го бе хващал в грешка. Все пак, по-добре бе да си седи сам в стаята и да пресмята сборове, отколкото да излезе и да започне отново да се кара със служителите си. За мъж, гордеещ се със самообладанието си, тази нова неспособност да овладее настроенията си беше разстройваща и смущаваща. И всичко, което трябваше да направи, за да се възпламени гневът му, бе да си припомни два факта: първо, че се бе чувствал така само през един друг период от живота си, и, второ, че преди пет години се бе заклел, че това няма да се повтори.

Не беше чул нищо над неспокойния шепот на морето, но нещо го накара да отметне глава и да отхвърли кичур права кафява коса от челото си. Тя бе само тъмен силует на бляскавия фон на деня, но той я разпозна мигновено и усети странна тръпка на задоволство. Стоеше между разтворените френски врати, застинала в неуверено мълчание. Успял да овладее ръцете си, преди да счупи перото на две, той произнесе името и с тих, въпросителен тон. Висока, гъвкава като фиданка, невероятно грациозна, тя пристъпи колебливо напред.

Едва го виждаше във внезапния полумрак. Седеше на претрупаната с вещи библиотечна маса, точно както си бе представяла. Въпреки жегата не беше свалил сакото си, което му придаваше твърде официален вид особено в съчетание с бялата риза. Докато очите й привикваха с тъмнината, видя, че изражението му е търпеливо и незаинтересовано, малко строго. Макар че никога не бе виждала съдия на живо, тя реши, че би изглеждал точно така. Добре. Това беше добре, каза си тя, защото ако бе съзряла и най-слабия знак, че той помни, ако бе проблеснала и най-слабата искрица признание, че някога, преди хиляда години, са били любовници, че са се смели, докосвали, разменяли ласки, голи в леглото му, тя би изгубила смелост и би избягала на мига без нито една дума. Но защо тогава безразличието му така нараняваше сърцето й?

Прочисти гърлото си и се приближи още една стъпка.

— Моля за извинение за безпокойството, но искам да ви кажа нещо важно. За мисис Хоуи се отнася.

Не знаеше какво бе очаквал тя да каже, но със сигурност не и това. Той се облегна назад в стола си и поглади перото си лениво.

— Мисис Хоуи? Какво ли можеш да ми съобщиш за моята икономка, чудя се?

Лили долови снизхождението в тона му и се стегна.

— Не може да знаете каква е тя — не може, иначе не бихте я държали. — Преглътна с мъка — въобще не бе възнамерявала да започне по този начин!

— Наистина? Какво е направила? Като те гледам, Лили, бих казал, че те е накарала да скочиш в извора да извадиш кофата. — Поглади перото, като й се усмихваше с присвити устни, позволявайки на погледа си да се разходи по влажната й, раздърпана рокля и измачканата престилка. Вече порозовелите й бузи пламнаха от смущение и тя гневно приглади един избягал кичур с опакото на дланта си.

— На мен — нищо. На Лоуди. Тя я удари!

Девън се намръщи.

— Защо? — тросна се той. — Какво е направило момичето?

— Нищо!

— Нищо ли? Хайде сега. Абсолютно нищичко?

— Тя поспря да си почине в жегата и да пие вода — отчаяно й се искаше да спре дотук, но не можеше да се насили да излъже. — И тя откра… взе си една ябълка от кухненския килер.

— Откраднала?

— Една ябълка!

— Разбирам. И какво очакваш от мен сега?

Тя разпери ръце със засилваща се безпомощност.

— Нещо!

— Какво? — Той оттласна стола си нетърпеливо и скръсти ръце. Подтикът да се изясни с нея го раздразни и направи гласа му сърдит. — Мисис Хоуи е тук от четири години. Тя е способна жена — оставил съм цялото ръководство на домакинството в нейни ръце и не й се меся. Един на друг ние…

— Не мога да повярвам — прекъсна го Лили. Гневът и неверието й я накараха да забрави неудобството си. — Казвам ви, че тя удари Лоуди. Нарани я. И Лоуди не е първата. Одобрявате ли това?

— Зависи — отвърна той студено, а очите му блеснаха с бледо, арктическо синьо.

— От какво? От какво може да зависи?

— От това дали казваш истината.

Тя ахна, вбесена.

— И защо бих излъгала? Чуйте ме, това е важно…

— Защо би излъгала? Не мога да знам. Но не вярвам, че икономката ми ще удари някого заради една открадната ябълка.

— Да, направи го, казвам ви! А вие не искате да предприемете нищо!

— Ще предприема онова, което е справедливо — аз няма да толерирам насилие в дома си. — Той пребледня от гняв, когато тя се изсмя със сух, недоверчив и нерадостен смях, който криеше и нотка присмех. — Но ако ти лъжеш, и двамата знаем, че няма да е за първи път.

Лили затвори уста, изплашена от точността на попадението му.

Той се усмихна неприятно.

— Виждам, че не можеш да ми отговориш. — Измина миг мълчание. — Ще говоря с Хоуи — отстъпи той сковано накрая.

— Не! — извика тя, като се окопити. — Говорете с Лоуди, За Бога! Тя ще ви разкаже исти…

— Достатъчно! — Справедливият й гняв го вбеси отново. — Казах вече, това не ми е работа. Не се занимавам с…

Тя нито заплака, нито отмести поглед, но странен, полупрозрачен воал замъгли очите й и я заслепи. Думата увисна между тях, недоизказана. „С прислугата“.

Девън се изправи.

— Лили — започна той, без да има ни най-малката представа какво ще каже после. Беше без значение — тя се завъртя стремително и побягна през вратите, изчезвайки в ослепителната жар, преди той да успее да произнесе и едничка дума.

Той излезе иззад масата, но удари коляно в острия й ръб. С проклятие се обърна и ритна свирепо тежката дъбова мебел.

— Точно така. Копелето няма да се осмели да повтори.

Девън се изви рязко. Твърдото му лице се омекоти от доволна усмивка.

— Клей, ах, ти, нещастно копеле. Слава Богу. — Срещнаха се в средата на стаята. Клей пренебрегна протегнатата ръка на Девън и сграбчи брат си в тържествуваща прегръдка, като го потупа силно по гърба. Девън изръмжа от болка, а Клей отскочи.

— Божичко, Дев, Какво ти е? Ранен ли си?

— Не, добре съм.

— Не, не, нещо не е наред.

— Драскотина. Оздравя вече. — Правеше точно каквото се бе зарекъл да не прави — омаловажаваше последствията от някои от идиотските постъпки на Клей, за да не нарани проклетите му чувства.

— Какво, рамото ти ли?

— Казах ти, оздравя вече — обажда се само когато някой малоумник ме нападне. — Би могъл и да обясни. — Един от офицерите от Фалмут се приближи твърде много с байонета си. Но аз му разказах играта. — Не можа да се въздържи да добави — сбогом, скромност! — Имам много да ти разправям, ти, малък негоднико.

Сините очи на Клей потрепнаха.

— Не колкото мен. — Беше преизпълнен с тайни новини и не можеше да стои на едно място от нетърпение. — Бедата е, че не мога да ти кажа — нали никога не искаш да знаеш.

— Клей, по дяволите, каза, че ще престанеш, обеща, че…

— Престанах. С изключение на Уайли Фолк целият ми екипаж е разпуснат и е напуснал околностите. Това вече не е контрабанда. Не точно. Наистина е нещо голямо. Няма да кажа какво е…

— За което благодаря.

— Но ще ти кажа, че е безопасно. Свършено е! Това е моето последно приключение и ако вече не бях богат, щях да натрупам състояния! — Той се изсмя, отчасти поради вълнуващата го перспектива, отчасти поради изписалата се върху лицето на брат му загриженост.

Девън изпсува цветисто и грозно.

— Кажи ми само едно: продаде ли проклетия кораб?

— Не още. — Протегна омиротворително ръка. — Но имам намерение да го сторя. Исусе, дошъл съм си само преди два дни.

— Два, а? Няма да питам защо чак сега се прибираш вкъщи.

— Нека да кажем, че имаше нещо, за което да се погрижа.

— Нещо, за което колкото по-малко свидетели, толкова по-добре?

— Може би. — Изсмя се отново, после постепенно стана сериозен. — Слушай, Дев, ужасно съжалявам, че ти го отнесе. Никога не бих потърсил помощта ти, ако бях знаел, че ще свърши така, кълна ти се.

— Знам. Забрави го.

— Не, не мога. Бих искал да съм бил с теб, когато ти се е случило.

— И по-добре, че не беше — можеха да те разпознаят. Както и да е, всичко е приключено. Пет пари нямаше да дам даже да ме бяха надупчили като подложка за карфици, стига да знам, че си приключил с пиратството.

— Да, така е, кълна се. Ще стана толкова ужасно скучен и примерен, че скоро ще ти омръзна.

— Съмнявам се. — Усмихнаха се един на друг. — Значи — започна той, опитвайки се да звучи небрежно — може да се позавъртиш наоколо, така ли?

— Може. Може дори да почна работа в проклетата ти медна мина.

— Не в нея, за Бога, никога не съм…

— За нея, тогава — изкиска се Клей. — Да я управлявам или каквото, по дяволите, кажеш.

Девън не спираше да клати глава.

— Трябва да халюцинирам.

— Казах — може би. Да видим как ще потръгнат нещата. Бренди? — Девън кимна и Клей наля две щедри чаши от шишето върху страничната масичка. — Обаче няма да работя за Франсис, Дев. Това е единственото условие, което ще поставя, но е окончателно.

Девън проучи лицето му, в опит да намери ключ към отдавнашната антипатия на брат му към агента му по мините.

— Никога не съм могъл да разбера защо толкова не го харесваш — продума той бавно. — Има ли нещо, което трябва да знам? Нещо за Франсис, срещу което трябва да съм нащрек?

— Ако знаех отговора на този въпрос, ти щеше да си първият, който ще го чуе. Що се отнася до мен, просто не му се доверявам. Но ти си този, който ходи на училище с него, познаваш го по-добре — ти му се доверяваш. Тъй като не мога да обоснова подозренията си, не смятам за редно да ги изказвам на глас.

— Е, това е много благородно от твоя страна. Все пак…

— Просто го наблюдавай, това е съветът ми. Дръж го под око. И ако се окаже, че греша — нищо лошо няма да е станало.

В хола отекнаха стъпки; секунда по-късно Стрингър се появи на прага и обяви, че вечерята е сервирана.

Клей сложи ръка на раменете на Девън — грижовно.

— Липсваше ми — призна той чистосърдечно. Девън го цапардоса по гърба и закима енергично — неговият начин да демонстрира привързаността си. — Знаеш ли още какво ми липсваше? Жените. Не съм бил с момиче от деня, в който заминах. Не тази вечер — прекалено съм уморен, — но утре, хайде да отидем в „Стършеловото гнездо“. Хайде, Дев, наистина го мисля. И за теб ще е добре, ти не излизаш често…

— Да, казах добре. Чудесно. Нека да отидем.

Клей го изгледа с удивление.

— Добре? Великолепно! Можем първо да хапнем в Розрейган, после да поиграем карти, а после ще изкараме цялата нощ в бардака, ако ни се ще. — Ухили се пред приятната перспектива. — Досущ като в добрите стари времена!

Усмивката на Девън бе суховата, но и той изпитваше същото остро нетърпение.

— Знаеш ли, за такова безмозъчно голишарче като тебе, от време на време ти хрумват и добри идеи — каза той одобрително, докато вървяха с Клей надолу през салона, към трапезарията. — Както стоят нещата, една курва е точно това, от което се нуждая.