Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (2)

Глава 2

Въпреки тревогите и безпокойството по непосредственото си бъдеще, Лили спа дълбоко през по-голямата част от пътуването до Корнуол. Поради това не беше нужно да употребява фалшивия си ирландски акцент — ама че глупост изобщо да го използва — и си отдъхна от потискащото мълчание на двамата Хоуи — майка и син, точно както бе предполагала. В началото на пътуването тя бе направила предпазливи опити да се запознае с новото си обкръжение, но с незначителен успех. Отиваха в имение, наречено Даркстоун. Мисис Хоуи бе говорила с кратки, насечени изречения за „господаря“ и „Негова светлост“, но освен това Лили не можа да изкопчи почти нищо за новия си работодател. Мирисът на море се засилваше непрекъснато, но тя нямаше и най-малка представа къде се намира, или дори към кой корнуолски бряг — атлантическия или към Ламанша — пътуваха.

Беше полунощ и луната бе напълно изгряла, когато стигнаха Тревит, единственото й впечатление от смълчаното селце бе, че е малко и чисто. Като слезе от колата, крайниците й се бяха вдървили от умора и неподвижност. Тя зачака, леко треперейки от мъгливия студ, докато водачът свали багажа на Хоуи от покрива. Забеляза, че той беше значителен за тридневно пътуване, което мисис Хоуи бе предприела, за да посети сестра си в Брутън. Лили чу тропот от копита и видя друга карета, малка частна кола, която имаше нужда от почистване, да се приближава с тропот по непавираната улица. Екипажът на лорд Сандаун, реши тя, изпратен да ги заведе до имението. Чувстваше се невероятно изморена. Докато се качваше в другата кола, тя се почуди колко ли още щяха да пътуват и дали ще има сили да измине още миля, преди да припадне. Но за благословено кратко време те се изправиха пред солидни каменни врати, затварящи голям парк, и се понесоха по извиваща се, покрита с чакъл, алея. Тя забрави умората си и се загледа през прозореца, преизпълнена с любопитство, но нямаше много какво да се види, освен черните форми на дърветата, които почти можеха да се докоснат от двете страни на пътеката. Соленият аромат на морето бе по-осезаем сега в безветрената нощна смълчаност. Стори й се, че съзря светлинка, някъде отпред, но пътят остро се изви и тя я изгуби от поглед.

— Ще спиш в леглото на Лоуди Ростарн на тавана — каза мисис Хоуи внезапно. — Отивай веднага там и лягай да спиш, без никакви приказки. Разбрано?

— Да, мадам — отвърна Лили бързо. Не беше свикнала да приема заповеди и не бе отговорила веднага, както се очакваше!

Мисис Хоуи положи закръглената си ръка на дръжката на вратата. В следния миг колата спря, тя отвори вратата, сама спусна стълбичката и излезе, без да чака да й помогнат.

— След вас — изрече синът, чието име бе Трейър.

Въпреки тъмнината Лили усети нахалната му усмивка.

Тя стъпи на земята и се озова пред застрашителната тъмна сянка на огромна сграда. Три и половина етажа от корнуолски мрамор се извисяваха над нея като черен ястреб с широко разперени крила, отразяващи звездната светлина от Небесния свод. Даркстоун^[1]. Тя прошепна името, обезсилена от суровата му внушителност. Може би имаше кули в далечните ъгли, но в мрака не можеше да бъде сигурна. Зави й се свят, докато се взираше в невидимата разделителна линия между покрива и нощното небе. Отнякъде, всъщност отвсякъде, се донасяше постоянният, съскащ звук на вода, сипеща се по скала. Докато наблюдаваше, мрачните скали сякаш се разгънаха и уголемиха, изпълниха погледа й, сякаш я заобиколиха. „Изтощение“ — смъмри се тя, загръщайки се по-плътно с тънкия си шал. Въпреки това усещането не изчезна.

По изтрити каменни стъпала, водещи до обкована с железни пояси дъбова врата с огромни халки вместо дръжки, светнаха няколко фенера. Двамата Хоуи отново се занимаваха с багажа си. Без да мисли, привлечена от светлината, Лили тръгна към вратата. Тъкмо бе сложила крак на първото стъпало, когато дочу бързо, гневно тропане по камъните зад себе си.

Мисис Хоуи я сграбчи за лакътя и я завъртя.

— Невежа уличница! Нахална малка идиотка! Къде си мислиш, че отиваш?

— Аз… аз си забравих, помислих…

— Забравила си била! — За миг Лили си помисли, че икономката ще я удари, но тя с усилие овладя гнева си и посочи източната част на сградата. — Слугинският вход е там, зад ъгъла. Може би Нейно височество в Лайм разрешава на прислужниците да използват предната врата, но тук такива работи няма. Най-добре бързо да си научиш мястото, момиче, или ще те накарам да съжаляваш.

— Да, мадам, моля за прошка. — Тя направи гласа си да звучи разкаяно, но отвътре гореше от възмущение. С наведена глава остави Трейър и водачът да се погрижат за багажа и последва мисис Хоуи по покритата с камък алея, която заобикаляше къщата и водеше до малък вътрешен двор и каменни стълби, спускащи се в приземието. Икономката отвори вратата в дъното и се шмугна вътре, Лили вървеше много по-бавно, опипвайки пътя в тъмното. Намираше се в коридор. В края му светеше слаба светлина и Хоуи се затътри отпусната натам. Оказа се, че идва от кухнята, огромно помещение, чиято по-далечна стена бе изцяло заета от най-голямото тухлено огнище, което Лили някога бе виждала.

— Доркас!

Едно момиче, бледо, дребничко дете, на не повече от дванайсет години, се разбуди стреснато от столчето до огнището.

— О, мадам! Вий сте се завърнали! Аз не спях — изрече тя в нервен залп от обяснения и побърза да се изправи.

— Оставила си лампата да изгасне, нали? Невежо момиче! Да ни посрещат само с няколко свещи! Казах ти кога точно ще се върнем. Качвай се горе. Ще се разправям с теб сутринта.

— Да, мадам — избъбри момичето с ужасено изражение. Беше дребно, с миша коса и миши цвят на лицето и възпалена устна. Докато се изнизваше бързешком от стаята, тя хвърли само един бърз, любопитен поглед към Лили.

— Утре сутрин ще помогнеш на Доркас тук — обяви Хоуи, повдигайки едното си масивно рамо към вратата, която отвеждаше в тъмната черна кухня. — Почисти огнището и запали огъня, преди да дойде мисис Белт — това е готвачката. Тя почва да приготвя закуската в пет — сега отивай в леглото. — Тя хвана Лили за лакътя и я понесе обратно в полутъмния коридор. — Слугинските стълби са в края на тази зала, право напред. Стаята на Лоуди е на тавана, първата врата вляво. Хайде отивай. — Лили беше вече на половината път, когато мисис Хоуи й извика: — И намери боне за тази коса до утре, или ще я отрежа!

Опипвайки пътя си в задълбочаващия се мрак, Лили трябваше да се пребори с напиращите сълзи. Тя промърмори едно „по дяволите“, когато лакътят й се натъкна с глух звук на дървената ламперия. Намери стълбището, като се спъна на първото стъпало и едва предпази брадичката си от подобна среща с четвъртото. „По дяволите“ — рече тя повторно, придържайки се към стената, после замря, стресната от звук, разнесъл се някъде над нея. Глас, може би? Да гневен мъжки глас — и после силен трясък. Тя изкачи последното стъпало до площадката на първия етаж и спря, поглеждайки зад ъгъла към широкия, висок салон.

В другия край съзря голяма красива врата и осъзна, че това трябва да е парадният вход, който мисис Хоуи й бе забранила да използва. Друг салон пресичаше този на половината му дължина. Гласове — единият разгневен, другият — успокояващ, дойдоха отдясно. Лили видя две високи сенки, трепкащи под светлината на два огромни стенни свещника, и тъкмо щеше да се оттегли, когато първият глас отново се разнесе. Думите бяха неясни, неразличими, но зад гнева Лили почувства голия, болезнен трепет на силно терзание. Дълбочината му докосна нещо в нея — тя откри, че не може да помръдне. Прилепи отново гръб до стената, притаи се и зачака.

— О, Господи, Коб, тя го отведе. Защо? Защо го взе?

Девън Даркуел, виконт Сандаун, господарят на имението Даркстоун, се отскубна от ръцете на управителя си и се придвижи несигурно до слабо осветеното антре. Олюлявайки се, той застана под разкошния, незапален лампион и изпи на четири глътки виното от кристалния бокал в ръката си. Френско бренди, най-доброто от контрабандната стока на брат му; то се плъзгаше като топла коприна. Но тази вечер нещо не беше наред с него. Беше започнал да пие още от ранния следобед, но не беше още пиян. Или поне недостатъчно пиян.

Артър Коб протегна здравата си ръка — другата завършваше с безформено чуканче до маншета на сакото му, и промърмори:

— Ъ… сега, хайде, всичко е наред, няма смисъл да се размотавате тука. Аз само ще…

Девън го отблъсна, раздразнен, и впери поглед с пиянска съсредоточеност в сребърния ловен пистолет, лежащ в дланта му. Не можеше да си спомни да го е вадил от чекмеджето на бюрото си. Видът му разпръсна остатъците от мрачното му самовглъбение.

— Иска ми се да не беше мъртва — изрече той със стържещ глас и празен поглед. — За да я убия аз самият.

Чернобрадият му управител се вцепени и посегна още веднъж към оръжието. Ръката на Девън го стисна по-здраво и той оголи зъби, завладян от хаоса на горчивина и насилие в него, когато звукът от нечие сепнато дихание го разконцентрира. Той се завъртя, взря се в тъмнината и зърна бледите очертания на лице, отстъпващо назад.

— Стой! — Лицето спря за миг, после пак се отдръпна. — Стой, казах! — Той направи три нестабилни крачки назад. Жена ли бе това? — Ти там, ела насам! — изкомандва той.

Изтече миг. После фигурата се приближи, като всяка бавна стъпка издаваше неохотата й. Той съзря, че е жена, момиче с тъмна коса и светли очи. Не я беше виждал никога преди.

Тя се спря отново и нещо подсказа на Девън, че няма повече да се приближи. Той несръчно прибра пистолета в джоба си и се доближи към нея, пътьом грабвайки една свещ от скобата на стената.

— Коя си ти? — поиска да узнае той, като застана пред нея. Вдигна високо свещта и се втренчи в момичето.

Лили потисна импулса си да вдигне ръце като щит между себе си и този мъжага с проницателен поглед, който миришеше на алкохол и изглеждаше способен на всичко. Правата му кестенява коса стигаше до яката, разрошена и неподредена, сакото му бе намачкано, белите чорапи — развързани и оцапани с винени петна. Имаше опасно лице, а изражението в безрадостните му очи я изплаши. Събирайки кураж, тя каза с тих гласец:

— Аз съм Лили — и зачака да види какво ще се случи.

Очите на Девън се присвиха. Момичето имаше висока и стройна фигура под тъмната си рокля. Бледо, нежно лице. Зелени очи, или може би сиви. Устата й изглеждаше мека, прощаваща. Не можеше да познае какъв цвят бе косата й. Докато я наблюдаваше, част от гнева му се стопи, сякаш се отдръпна под нетрепващия й взор, вперен в него.

— Така ли? — рече той, учуден, че нещо, което много приличаше на овладяност, прозвуча в гласа му. — Добре. — Искаше да я докосне, да провери дали бялата й буза е толкова мека, колкото изглеждаше. Обаче в едната си ръка държеше свещ, а в другата — бокала. — Какво правиш в къщата ми, Лили? — Тя можеше да му отговори каквото и да е, помисли си той, абсолютно всичко; това, което искаше всъщност, бе да чуе гласа й отново.

Лили осъзна, че не е изплашена. Сега по лицето на мъжа вече нямаше гняв, а само болка, и някаква своеобразна учтивост.

— Аз съм новата ви прислужница, сър — обясни тя меко и после, ужасена, видя лицето му да се изменя отново, бавно този път до изражение на студено презрение. Девън отстъпи назад.

— Разбира се — каза той, а устните му се извиха в неприятна усмивка. Пусна свещника на пода и бръкна в джоба си. Изплашеното възклицание на момичето му достави удоволствие. Зад него Коб измърмори нещо, но замълча, когато Девън се прицели нагоре, хванал пистолета с две ръце. Присвил око, той дръпна предпазителя и стреля. Големият стъклен абажур падна като камък и се разби в дървения под с оглушителен трясък. Лили изпищя и побягна да се скрие от разлетелия се навсякъде кристал. Господарят също се завъртя. Тя видя лицето му, потъмняло от някакво неразгадаемо чувство, и се отдръпна. Той пристъпи към нея и в същия миг мъжът на име Коб грабна пистолета от ръката му.

Девън изръмжа, Коб се напрегна, но вместо да го нападне, Девън падна към стената, удряйки рамената си с глух трясък и занарежда ругатни с мек, безстрастен тон. Ръката му трепереше, като поднесе чашата към устните.

Коб се обърна към Лили.

— Качвай се горе, момиче — посъветва я той тихо.

— Защо? — Девън изтри уста с ръкав и закова подигравателен поглед в нея. — Тя е проклетата прислужница, нали? Нека да почисти бъркотията.

Коленете й не преставаха да треперят. Поглеждаше объркано ту единия, ту другия, несигурна дали господарят говори сериозно.

— Хайде — повтори меко Коб. — Коя ще е стаята ти?

— Аз… аз трябва да спя при някой, който се нарича Лоуди.

— Качвай се тогава. Не споменавай нищо за това тук, нито на Лоуди, нито на някой друг, чуваш ли? Запази го за себе си.

— Да, разбира се — обеща тя, но съзря неверие в почернелия взор на мъжа.

Тя хвърли последен поглед към Девън. Беше се плъзнал на пода. Ръцете му висяха отпуснати между краката, празната чаша се полюшваше в пръстите му. Беше вперил поглед в пространството с глава, облегната на стената, и в студените му очи нямаше нищо друго, освен пустота. Лили грабна полите си и побягна нагоре.

 

 

— Истинското ми име е Лавдей Ростарн. Хубаво е, нали? Но цял живот са ми викали Лоуди, тъй че, струва ми се, ще трябва да се примиря. Туй ли е всичко, дето имаш?

Лили огледа износената си, тясна, невталена, рокля.

— Да, това е.

— Е, добре де, казват, че зимата свършва вече, макар че тук може да трай чак до лятото. Значи нямаш никаква друга рокля, освен тая на гърба ти, и никакви други обувки? Как се случи така?

— Аз… ами… откраднаха ми всичко на един панаир. Всичките ми пари и всяка дрешка, дето имах — беше почти невъзможно да говори ирландски пред Лоуди Ростарн; мозъкът на Лили бе твърде объркан и зает в опити да разбере какво приказваше Лоуди на корнуолски. Ама че девойка.

— Изглеждаш напълно съсипана, горкото агънце. Гаси лампата и идвай при мен. Мисис Хоуи дава само по една свещ на седмица за всяка стая на момичетата, тъй че имаме четири нощи да изкараме с туй парче. Ама е черно като в катран, кат няма луна. Гладна ли си? Имах малко бисквити, ама ги изядох.

— Бях преди време, мисля, че сега вече съм напълно безчувствена. — Лили огледа за последно влажните стени, голия под, оскъдната, зле подбрана мебелировка, нацапаното огледало и напукания умивалник. Стаята бе студена — не можеше да си помисли дори каква ли е през февруари. Представи си как се събужда, трепереща от студ, и открива лед в голямата кана на масата. Духна свещта и пропълзя в леглото. Всичко миришеше на влага, плесен и гнилоч. Матракът бе на буци и смешно тънък. Лоуди подаде на Лили възглавницата, която трябваше да делят през нощта. Тя промълви едно „благодаря“ и се замисли за новата си другарка по легло.

Що се отнася до Лили, тя вероятно не би приела добре някой патетично изглеждащ натрапник в малката си стая и още по-малкото легло в малките часове на нощта. Но Лоуди изглеждаше истински доволна от новата си компания и Лили се зачуди дали затвореният живот в това огромно имение не беше понякога твърде самотен за едно момиче. Лоуди бе на седемнайсет и работеше тук вече две години. Беше късокрака, с малки гърди и широки бедра. Набитото й дребно тяло изглеждаше силно, много по-силно от това на Лили. Имаше хубава черна коса, подрязана късо, и чувствително лице. Едно отчупено предно зъбче обаче се показваше всеки път, когато се усмихнеше, а това се случваше често и я правеше да изглежда игрива и донякъде лукава. Силният й корнуолски акцент беше напълно непознат на Лили, звучеше й почти като славянски, особено когато се разсее и оставяше мисълта си да се рее. За щастие, момичето говореше бавно, с флегматична натъртеност, която обикновено позволяваше на Лили да дешифрира значението на едно изречение, преди да почне другото.

— Как е работата тук? — прошепна Лили в тъмнината. Онова, което всъщност искаше да узнае, бе какъв е „господарят“ и дали сцената, на която бе станала свидетел долу, бе типична или просто инцидент. Но Лоуди спеше дълбоко и не беше чула никакви истерии. Тя не виждаше начин да зададе въпроса направо.

— О, нито по-добре, нито по-зле от навсякъде — прозя се Лоуди и се настани удобно. — Трябва да внимаваш обаче с мисис Хоуи. Подла е като дърто прасе. Аз не бих й се набила в очи за нищо на света.

— Какво прави тя?

— Бие, ей това прави. Енид, момичето преди теб, така го цапна веднъж, че й счупи ръката. А Сидъни, кухненската прислужница, тя беше тук септември месец преди две години, мен ме нямаше още тук, ама ми разправяха за случая, тя паднала по стълбите и едва не умряла. Горе господарите нищо не знаят, но долу всички знаеха, че я е била Хоуи. И момичето е било почти дете по онуй време — хлапенце на тринайсетина годинки.

Лили замръзна, ужасена, отвратена, но се опита да си даде кураж. Какви ли не приказки се разпространяваха в големите домакинства, клюки от всякакъв род цъфтяха и процъфтяваха. Лоуди сигурно преувеличаваше.

— Също, миличка, трябва да стоиш надалеч от Трейър, щото каквото прави той, е доста по-лошо от удрянето.

Това със сигурност бе истина. Тя чу Лоуди да се прозява отново и заговори бързо, преди сънливата й информация да се унесе.

— Какъв е господарят? Мисис Хоуи каза, че е много особен спрямо момичетата.

Лоуди изсумтя:

— Ха, туй е дърта лъжа. Господарят дори не знае, че съществуваме, не го интересува нищо друго, освен работата му.

— Работата му?

— Ъхъ, той е голям земевладелец; притежава мина, земи, овце и какво ли още не. Мисис Хоуи, разбира се, че ще каже такова нещо — че той е на особено мнение за прислужниците, — след като ги губи една след друга. Тя не може да ги задържи, туй е то.

— Ти защо стоиш, Лоуди?

— А къде, по дяволите, да отида?

— Нямаш ли си семейство?

— Не. Наеха ме тук веднага след като излязох от сиропиталището.

И двете замълчаха за известно време. Лили реши, че Лоуди е заспала, и каза тихо, за да не я събуди, ако спеше.

— Господарят склонен ли е към насилие?

— Кой? Господарят ли? Не. Не, само е такъв — все мрачен. Много рядко си отваря устата, а към нас — никога. Жена му някога е избягала и го е изоставила. Тя е мъртва сега.

— Кога Лоуди? Колко отдавна?

— Не знам. Преди аз да дойда. Той има брат, младият господар, но той живее някъде другаде. В Девъншир с майка им, струва ми се. Идва тук само когато ще има контрабандна пратка — и, говори се, че ще идва утре. Той е свободен търговец и капитан на собствения си кораб.

Това Лили определено не повярва. Докато лежеше и обмисляше следващия си въпрос, Лоуди започна да похърква лекичко. Самата тя затвори очи и се размърда върху коравия, неудобен матрак. Поне нямаше гадини. Френските прозорци трябва да гледаха към морето, защото във възцарилата се тишина тя можеше да долови тайнствения му шепот. Опита се да подреди мислите си, но спомените напираха и се размесваха един в друг и не я оставяха да се успокои. В съзнанието си тя продължаваше да вижда как братовчед й отпива от чашата сладко вино до камината. Видя лицата на децата, покрай които бе минала в градината. Видя търпеливия, оскърбителен взор на Трейър, втренчен в нея. Черните, злостни очички на майка му и двата бели кичура, нагънати като змия в прическата й.

После лицето на Девън Даркуел, с черните му, белязани от горчивина, очи, изпълни съзнанието й. Странната нежност, която се бе изписала по него, когато я бе попитал „Какво правиш в моя дом, Лили?“, а после я бе нарекъл „проклета прислужница“. Дали щеше да си я спомни, ако се срещнеха отново? Ако тя си отидеше утре, знаеше, че никога нямаше да го забрави.