Патриша Гафни
Изпитание на чувствата

— Оу, оу оу! — извика тя, но тихичко, за да не я чуят гостите й. Стиснала китката си, затвори плътно очи, а по тялото й мина тръпка на раздразнение, толкова остра, че почти заглуши болката. В моменти като този й се искаше да знае повече неприлични думи.

Свинското печено бе напълно съсипано, дори мазнината в тигана се бе превърнала в твърда черна маса. Фани естествено не можеше да се види никъде: нейната дванайсетгодишна прислужница трябва да си бе тръгнала за вкъщи веднага след като бе сложила месото на грила, очаквайки то да се обърне само. И с какво щеше да ги нахрани сега, ядосваше се Лили.

Уви влажния парцал от мивката около десния си палец и избърса очи в ръкава си. Нямаше смисъл да проверява в килера, но тя все пак го направи и установи, че не се бе случило чудо от сутринта насам: две яйца и буркан лимонова туршия бяха единствените хранителни продукти. Неканените гости си имаха сигурен начин да изчерпват провизиите на една домакиня, особено ако си бяха оскъдни поначало. Сега след три вечери, два обяда и безброй закуски, портфейлът на Лили също бе опразнен.

Нямаше какво да се прави — трябваше да им каже. Тя разви парцала, подуха над надигналия се мехур, приглади косата си в непокорна опашка, изправи рамене и се заизкачва по изтърканите стъпала към приемната.

На прага поспря. През нея премина изблик на предишното й раздразнение. Роджър Соумс седеше в стария стол на баща й до огъня, вдигнал крака на решетката, четеше лаймриджския „Наблюдател“ и отпиваше от чаша сладко бяло вино. Последната чаша вино, помисли си тя сърдито. Надяваше се той да му се наслаждава, защото повече нямаше да има. Чудеше се как сърдитият и отмъстителен Бог на Преподобния Соумс успяваше да не забележи привързаността му към питиетата — после се смъмри, че си позволявала го съди. И все пак не можеше да го хареса, макар че й беше… хм, не беше съвсем сигурна какъв й се пада. Беше трети братовчед на баща й, но дали това го правеше неин четвърти или нещо подобно, не знаеше. Това, което имаше значение, бе, че той беше последният й роднина от мъжки пол, изпълнител на завещанието на баща й — ако наследство, предимно от дългове, можеше да се нарече наследство — и за още тринайсет месеца — неин законен наследник.

Още по-неясно бе родството й с Луис, сина на Соумс, който седеше зад малкото й писалище и драскаше нещо с гъшето перо. Проповед? Трактат върху благочестивия, богоугоден начин на живот? Тя отново се сгълча: нямаше никакво право да му се подиграва. Соумс може да беше — а може и да не беше набожен лицемер — тя още не беше решила кое от двете, — но синът Луис вярваше искрено и бе напълно отдаден на призванието си. Чудно тогава защо не можеше да харесва и него. Преподобният Соумс надникна зад вестника си.

— А, Лили? Вечерята готова ли е?

— Братовчеде — смънка тя, неспособна да го нарече Роджър, макар че й го бе предложил. — Ужасно съжалявам, но се случи неприятен инцидент. В кухнята. Вечерята е съсипана — призна тя, разпервайки ръце.

Лъч раздразнение проблесна в студените сиви очи преди той да го прикрие с разбираща усмивка.

— Няма нищо, дете. Хайде, ела, време е да поговорим.

„Как е възможно?“ — помисли си Лили, почти отчаяна. Та те бяха говорили два дни наред! Преди това дори не бе знаела, че има двама братовчеди в Ексетър, камо ли законен настойник. И сега тя бе уговаряна, подтиквана и направо принуждавана да се омъжи за човек, за когото не даваше пет пари, дори не го познаваше.

Тя неохотно навлезе в стаята с ръце в джобове на износената си сутрешна роба и с пръсти, нервно прехвърлящи няколко шилинга ресто, които й бе върнал въглищарят тази сутрин.

— Ако е за Луис и мен…

Соумс се изправи. Беше едър, солиден мъж с квадратно лице, големи квадратни ръце и квадратни рамене. Тялото му бе като издялано — насечено с брадва или секира. Дрехите му обаче бяха добре скроени и скъпи, факт, който поставяше под съмнение искрената му отдаденост на бедните и нещастните. Носеше стоманеносивата си коса разделена на път в средата, накъдрена на едри букли над ушите и завързана отзад на опашка. Дебелият врат и широката, синкава челюст му придаваха малко волски вид. Дори зъбите му бяха квадратни.

— Девическата свенливост е достойно за възхищение качество — обяви той, прекъсвайки я с тежкия си тътнещ глас, който тя си представяше, че кара грешниците да падат на колене… или да се бръкнат разтреперано в джобовете си за дарения. — И вродената сдържаност е добродетел, която трябва да се подхранва и цени у едно младо християнско момиче. Уважавам те за това. Но мъдростта и покорството са дори още по-висши добродетели и неузрялата душа също трябва да се стреми към тях, преди вратите на рая да се отворят пред нея. Ела, мила, време е да се помолим. — Той протегна към нея и двете си огромни, покрити с косми, ръце и наклони глава.

По дяволите! Хвърли поглед към Луис, който се надигна иззад бюрото и се насочи към тях, очевидно, за да се присъедини към молитвата. Съпротива се надигна бавно в гърдите й, като войн, вдигнат от сън за неравна битка. Тя задържа ръцете си до себе си.

— Братовчеде Роджър, страхувам се, че по някакъв начин съм ви подвела, напълно непреднамерено, уверявам ви. Оказвате ми голяма чест, като ми предлагате брак с Луис — тук тя изрази на лицето си нещо, което смяташе, че е смирена и умоляваща усмивка към по-младия й братовчед, — но това не може да стане.

— Защо?

Думата проехтя като изстрел. Дали пък неговото вбесяващо спокойствие не го изоставяше най-накрая? Дали щяха да захвърлят любезностите и да си кажат каквото мислят?

— Защото съюзът е неравен — отвърна тя.

— Защо?

Ето, че се доближаваха до целта. Но учтивостта бе твърде дълбоко вкоренен навик, за да бъде изоставен лесно.

— Защото аз не съм достойна за него. Луис ме превъзхожда във всяко отношение, но най-вече в областта на духовното. Той заслужава съпруга, която да допълва и окуражава тази негова черта. Жена, по-близко по природа до него, жена, която…

— Лили, Лили — прекъсна я Соумс, поклащайки разочаровано голямата си глава. — Говориш затова, от което Луис се нуждае, като че ли знаеш отговора по-добре от Бог. А ти от какво се нуждаеш?

От пари, отговори тя моментално, но безгласно. От достатъчно пари, за да изкара някак си, докато станеше на двайсет и една и да получи съмнителното си наследство. После би могла цял живот да живее в оскъдица, но независима, ако предпочетеше да не се омъжва за никого!

— Аз знам от какво имаш нужда ти.

— Наистина ли? — За първи път лека нотка непочтителност се промъкна в гласа й. Тя я усети и се закле да не я допуска отново. „Не изгаряй никои мостове“ беше една от максимите на баща й. Ако позволеше на умората и раздразнението да подкопаят самообладанието й, щеше да бъде изгубена. Тя трябваше да изкара тези мъже вън от къщата си по такъв грациозен начин, че въобще да не разберат, че са били изгонени. Искаше да си заминат, но се нуждаеше от тяхната доброжелателност.

— На теб, Лили, ти е нужна здрава ръка да те ръководи. Нещо, което винаги ти е липсвало в краткия ти живот, опасявам се. Баща ти ти даваше ужасен пример. Когато твоята своеволност ме кара да губя търпение с теб, аз си припомням живота, които си водила — тогава раздразнението ми се стопява и ти прощавам.

Пръстите й се свиха на юмрук. Самодоволен мръсник! И как смее да говори за баща й по този начин?

— Отсега нататък възнамерявам да бъда твой настойник във всеки смисъл на думата, но най-вече в духовния.

Още веднъж тя успя да се овладее.

— Благодаря ви за това. Много сте любезен и аз съм сигурна, че моята душа може да се възползва… от всичките насоки, които може да получи. Нямам възражения срещу никое от указанията и съветите, които считате за най-уместни. Но що се отнася до това да се омъжа за Луис, просто не е възможно. Ние едва се познаваме, току-що се запознахме.

— Позволи ми да претендирам, че притежавам по-голяма мъдрост в тази област от теб, мое скъпо дете. Но аз пропилях достатъчно време в приказки. В моето паство трябва да се грижа за много души, мъже и жени. Не мога да стоя до вдругиден.

Тя се опита да скрие ликуването си.

— Няма смисъл да се отлага сватбата. Ще дойдеш с нас в моя дом в Ексетър утре — наемът за къщата ти тук изтича само след месец в крайна сметка. След три седмици имената ви ще бъдат обявени в църквата и после сватбата може да се състои. У нас. Естествено аз ще водя ритуала. Вие с Луис ще живеете с мен и жена ми, е, поне на първо време, докато не…

— Братовчеде, моля ви. Не ме разбрахте! Не съм дала съгласието си!

Погледът му, игра на арогантно благоволение, се разпадна, макар и само за миг.

— Помисли, Лили — рече Соумс меко, равно. — Какво друго, можеш да направиш? Нямаш никакви средства да се издържаш и съответно — никаква алтернатива.

Ах, ти, арогантна, лицемерна, самодоволна… Тя се изпъчи, скръсти ръце в жест на престорено покорство и сведе поглед към пода.

— Вие сте прав, разбира се. Но аз се надявах, че ще осмислите и други начини да ми помогнете. Моите нужди са скромни, задоволявам се с малко. Знам, че сте щедър човек. Ако нямате нищо против да ми отпуснете един малък заем в качеството си на изпълнител на бащиното ми завещание при условия, които намирате за подходящи…

— Ха!

Тя го изгледа остро. Стори й се, че съзира цинична искра в очите му — сякаш бе разбрал, че новооткритата му братовчедка не е чак толкова различна от него в крайна сметка, — но тя угасна веднага.

— Не моята щедрост е под въпрос сега — каза и той. — Ние обсъждаме Божията воля.

Тя примига, за да прикрие раздразнението си. Беше толкова нечестно!

— Но Божията воля по тези неща едва ли е ясна и недвусмислена!

— Често не е. Не и в този случай.

— Но защо? Защо?

— Защото получих откровение. Господ ми прати видение и разкри Своята воля, че вие с Луис трябва да се съедините. Хайде, ще се помолим.

Той се пресегна към ръцете й и ги издърпа насила. Подаде едната на Луис и се отпусна на колене. Луис го последва и Лили се намери принудена да коленичи между двамата върху тънкото килимче пред камината.

Хватката на Соумс върху изгорената й ръка беше живо мъчение, но когато тя се опита да я издърпа той само я стисна по-здраво.

— Всемогъщи Боже, приеми нашата молитва! Сведи своя поглед към твоята недостойна слугиня, Лили Трехърн, удостои я с милостта си да види волята Ти и да я приеме с покорство. Извести я за ужасната глупост на гордостта й и за греха на нахалството й и с безкрайната си милост дай й прошка. Разкрий на тази жена, тази най-недостойна от Твоите дъщери, възмездието за греха и наказанието за егоизма.

Последва още много, много, но тя не го слушаше. Най-накрая той престана. Тя хвърли друг потаен поглед към Луис. Главата му беше наведена, очите — плътно затворени. Също като баща си той изглеждаше, че отправя безмълвна молитва към Бога. Какво се въртеше в главата му, чудеше се тя унило, проучвайки суровото му, безизразно лице и упоритата уста. Беше сдържан, внушителен мъж, също като баща си, приликата между двамата беше очевидна, макар че Луис носеше косата си къса, като работещ човек — труженик на Бога. За краткото време, откакто го познаваше, той почти не й беше проговарял. Тя разбираше, че той иска този брак таткова, колкото и Соумс, и все пак не бе показал никакъв личен интерес към нея, нито като към приятелка, нито като към жена. Защо държаха толкова на този съюз? Бащата на Лили й бе оставил потресаващо скромна издръжка — не би могло да е заради парите й. Възможно ли бе Соумс наистина да е получил откровение? Тя допускаше такива неща да се случват и все пак… някак си не го вярваше.

Кръстът започваше да я боли, мускулите между лопатките й сякаш пламтяха от напрежение. Огромното ръчище на Соумс затегна още повече хватката си. Тя се намръщи, но изведнъж се обнадежди — той сигурно се готвеше да стане.

Но не.

— О, Боже, ти, който си извор на мъдростта и ни даваш сили — възобнови той с плам питанията и изреждането на нейните прегрешения.

От време на време поспираше и при всяка пауза в душата й се надигаше надежда, че този път ще приключи окончателно, и всеки път грешеше, а той продължаваше с неизтощима енергия, която я измъчваше и деморализираше. Чу часовника на полицата да удря два пъти и накрая тя не можеше да издържа повече. Коленете й щяха да се счупят всяка минута, а и се страхуваше, че ще се разплаче.

В края на една от продължителните паузи на речта на Соумс, преди той да каже нещо повече от „О, чуй ни, всемогъщи Боже…“, тя дръпна рязко ръцете си от влажната хватка на двамата мъже и се изправи непохватно на крака.

— Моля ви, много се извинявам, но това е безсмислено! — Тя притисна пламтящите длани към гърдите си, борейки се със сълзите на разочарование и смущение. Двамата мъже я гледаха изотдолу с еднакви изражения на пълно неверие и тя отстъпи назад, за да се отдалечи от тях.

— Съжалявам, но е невъзможно, не мога да се омъжа за теб, Луис — не ме е грижа за теб, както и теб за мен. Моля те, опитай се да разбереш, не искам да показвам неуважение към никого от вас, нито към Бог. Но видението си е било ваше, братовчеде Роджър, не мое и никакви молитви не могат да променят това. — Те се изправиха бавно, без да я изпускат от поглед, и тя се почувства принудена да продължи: — Сигурно, като хора, отдадени на Бога, вие вярвате, че бракът е свещен и в него не бива да се встъпва лекомислено. И сте съгласни, че един мъж и една жена би трябвало да имат възможно най-много общи допирни точки, преди да предприемат такава важна стъпка? А Луис и аз…

— Луис, излез и ни остави сами с Лили.

Очите на Лили се разшириха. Дори Луис изглеждаше изненадан.

След моментно колебание той се подчини и затвори вратата след себе си.

Соумс се обърна към Лили. Тя почувства цялата сила на личността му и се опита да не трепне. Образът на Давид и Голиат се прокрадна в съзнанието й, рядко й хрумваха религиозни метафори, но днес денят бе пълен с такива. Видя как братовчед й си поема въздух и спря поглед върху посипаната с диаманти златна игла, забодена безвкусно на външните гънки на вратовръзката му. Нейната екстравагантност го караше да изглежда по-човечен, а не просто въплъщение на Божия глас и тя знаеше, че ще трябва да се придържа здраво към това усещане, за да оцелее в битката на воли, която предстоеше.

Но когато той проговори накрая, тонът му бе нисък и дружелюбен, което само направи думите още по-смразяващи.

— Ти трябва да се омъжиш за Луис, Лили. Това е волята Божия. Ако откажеш, аз ще взема мерки ти да съжаляваш за това. В този живот.

Лили можеше да разпознае една заплаха, когато я чуеше.

— Какво ще направите? — попита тя, като с мъка задържаше ръцете си пред импулса да ги притисне умолително към гърдите си.

— Давам ти един последен шанс. Ще се омъжиш ли за сина ми?

— Моля…

— Ще се омъжиш ли за него?

Тя си пое нервно въздух и успя някак си да се овладее пред тъмния му, проникващ поглед.

— Не мога — отвърна тя.

Без да откъсва очи от нея, той бръкна в джоба на сакото си. Една дузина зловещи възможности преминаха през главата й, докато той извади плоска кожена кесия. Когато я отвори и извади всичките банкноти, които се намираха вътре, тя заговори припряно:

— Няма да приема пари, не можете да ме подкупите.

Той й се усмихна студено, извърна се и се наведе над решетката на камината. Разбута тлеещите въглени с ръжена, докато не лумнаха буйни пламъци, и хвърли в огъня дебелата пачка. Тя веднага пламна.

— Чакайте, какво пра… Парите ви! Преподобни Соумс, какво направихте! — Ужасена, тя притича до камината. Към средата на купчинката банкнотите не бяха се още запалили, може би щеше да успее да ги спаси, но той ги разбърка с ръжена и те веднага избухнаха в пламъци. След малко вече нямаше нищо, дори дим, а тя само можеше да гледа със зяпнала уста.

— Луис!

Почти незабавно вратата към хола се отвори и братовчед й влезе.

— Да, татко?

— Върви и извикай полицая. Лили е откраднала всичките ми пари, над седемдесет лири.

— Господи!

Луис не помръдна; изглеждаше толкова шокиран, колкото и Лили.

— Но, татко, как е възможно? Сигурен ли си?

— Знам, че е била тя. Бях си оставил портфейла над камината тази сутрин. Празен е — погледни. Никой не е влизал тук. Няма кой друг да е.

Луис и Лили започнаха да говорят в един глас, но Соумс изрева: „Тръгвай“ и ги заглуши. Луис излезе безмълвно.

„Това е сън!“ — каза си Лили. Тя чу вратата да се отваря, после да се затваря и си помисли: „Това не може да бъде“.

Той се придвижи и застана между нея и вратата.

— Сега е моментът да промениш решението си. Ако го направиш, просто ще кажа на полицая, че съм се объркал.

— Не можете да направите това!

— Иначе ще му кажа да те хвърли зад решетките. Той ще го направи веднага. След като мине процесът, ти ще бъдеш щастлива, ако те пратят в затвора или в колониите. По-вероятно е да те обесят.

— И това ли е Божията воля? — извика тя, изпълвайки се с гняв, за миг заглушил страха й. — Вие сте луд!

— Да, това е Божията воля. Покай се, Лили Трехърн. Гордостта и суетата са грехове, за които справедливо ще плащаш в ада. — Очите му горяха и пръски слюнки летяха от устата му, докато говореше. — Покай се! Коленичи и се моли за прошка на всемогъщия Бог. — Преди тя да мръдне, той я стисна за рамената и я принуди да коленичи отново. Коленичил до нея, хванал я здраво, той започна да се моли.

Сега думите му звучаха налудничаво, гласът му бе глас на фанатик. Тя се дърпаше и извиваше, но той не я пускаше. Без да се замисля, действайки по инстинкт, тя го ухапа по огромната ръка. Той изрева някаква северна ругатня и я пусна.

Лили стъпи на един крак и се надигна, но Соумс я сграбчи за глезена. Дръпна, я силно и момичето падна назад, като едва не се стовари върху му. Изкрещя и Соумс побърза да запуши устата й. Тя още веднъж използва зъбите си. Той се дръпна. Лили се изви и го блъсна в гърдите с две ръце, влагайки цялата си сила. Тласъкът го извади от равновесие и той падна настрани, като се удари в камината. Чу се тъп звук. Лили видя своя шанс, изправи се с олюляване и хукна към вратата. Там спря да погледне назад, учудена, че не я преследва. Видя го проснат пред огнището, неподвижен и с отворени очи. Лявата част на главата му бе обляна с кръв. Тя изпищя.

Импулсът да побегне бе почти неустоим, но тя се пребори с него и се насили да се върне. Пресегна да го докосне по врата, но ръката й така трепереше, че, за да я успокои, се наложи да я подкрепя с другата. Тя усети пулса му, силен, но неравномерен, и чак тогава сърцето й сякаш започна да бие наново.

Краката му бяха сгънати под неестествен ъгъл. Тя ги издърпа, ужасена от оловната им неподвижност. Дишаше, но лицето му бе посивяло. Разтърси го леко.

— Братовчеде! Преподобни Соумс! — Никакъв отговор. Дали щеше да се съвземе? Или щеше да умре? И в двата случая щяха да решат, че се е опитала да го убие.

Тя се изправи и се опита да овладее треперенето си. Какво да прави? Полицаят сигурно бе на път. Ще му разкаже какво се е случило, разбира се. Вероятно няма да повярва, че е искала да убие братовчед си. Дали? Само да имаше по-близки приятели или роднини наоколо, хора, които я познават и да се застъпят за нея! По лицето й затекоха сълзи.

— О, мили Боже! — изрече тя приглушено, усещайки как някъде дълбоко в нея се надига паника. Наведе се още веднъж над братовчед си. „Моля ти се, моля ти се, моля ти се…“ — Четири гръмки удара се разнесоха по вратата откъм улицата и тя подскочи стреснато.

— Отворете! — Бе мъжки глас, рязък и властен. Но те не можеха да влязат, докато тя не ги пуснеше — вратата бе залостена отвътре. Тя заизлиза заднешком с очи, вперени в Соумс сякаш се опасяваше, че той още може да скочи и да я хване. В тъмния хол тя спря, вслушвайки се във все по-силното и сърдито хлопане по вратата. Представата за мъжете зад нея я накара да замръзне на мястото си. — Полиция! В името на закона, отворете!

Лили се завъртя, вдигна полите си и побягна.

Стъпките й проечаха в неравен ритъм по стълбите към приземието, през кухнята и към задния изход. Отвън тя притича през малката градинка към алеята. Ресните на шала й се омотаха в резето на портата. Наложи се да спре и да ги откачи задушавайки вик на безпокойство. Група деца прекъснаха играта си и я изгледаха как преминава покрай тях.

— Мис Трехърн… — опита се да я заговори един чернокос малчуган, които никога не беше виждал хубавата си съседка без усмивка на лице.

Тя обаче продължи, без да поглежда назад. Като се скри от погледа им, се втурна да бяга. Тъмният лабиринт улички около пристанището й беше напълно непознат и само след минути разбра, че се е изгубила. Залаяха я бездомни кучета в опит да я прогонят от територията си, мъже я гледаха вторачено, но тя продължи с наведена глава. Накрая излезе на широка, оживена улица, която й бе позната. Следобедното слънце я удари в очите и я разтърси като шок. Вдигна шала, за да прикрие косата си, и продължи уверено, сякаш целта на разходката й бе напълно определена предварително, но сърцето й бумкаше болезнено и почти я оглушаваше. Пред един хан забеляза голяма пътническа кола. Когато почти се изравни с нея видя, че това е пощенският файтон. Белокосият водач хвърли последния вързоп отгоре й и сложи крак на стъпалото.

— Чакай!

Той се спря и я изгледа.

— Има ли място за още един пътник?

— Да, ако нямате багаж.

— Не, никакъв. — Изведнъж тя изтръпна. И никакви пари! После си спомни и бръкна в джоба на дрехата си.

— Имам три и половина шилинга. Докъде ще ми стигнат?

Той почеса брадата си и погледна косо, премисляйки.

— Три и половина? Мисля, че до около Бриджуотър.

— Това в Съмърсет ли е?

— Да. — Той се разсмя дълбоко, учудено. — Някъде на половината път е до Бристъл, закъдето съм тръгнал.

Тя не се колеба повече.

— Идвам тогава. — Подаде му монетите и се обърна.

Той отвори вратата, смъкна стълбичката, помогна й да се качи и затръшна вратата зад нея. В полумрака пътниците се сместиха, да й направят място, и накрая тя се настани до прозореца. Водачът дръпна поводите и колата потегли.

— Ще пийнете ли чаша чай с бисквитка, мила, докато чакате?

Лили се престори, че обмисля поканата.

— О, всъщност не, благодаря ви много. Вечерях само преди около час.

Мисис Бикъл, собственичката на „Бялата крава“, й кимна с усмивка и се запъти да се погрижи за другите си клиенти. Лили се отпусна на облегалката. Беше хапнала филия с масло рано сутринта и нито трошица оттогава и ако не беше скръстила ръце в скута си, мисис Бикъл щеше да чуе стърженето в стомаха й. Защо не бе поискала малко ресто от кочияша, та, макар и само няколко пени?

Един от мъжете в колата я бе гледал втренчено през последния половин час. Бе се надявала, че този къс престой в Чард ще го отклони от заниманието му. Очевидно грешеше. Тя се извърна към прозореца да се избави от възхитения му, но потаен поглед тъкмо когато друга една кола навлезе в двора на странноприемницата. Тъй като нямаше какво друго да прави, тя заразглежда слизащите пътници. Едва след като всички излязоха от колата и се отправиха към вратата на хана, й хрумна, че някои между тях може би я търсеха. Прониза я тръпка на ужас, която я остави с настръхнала кожа и навлажнени длани. Но петимата пасажери, които влязоха в трапезарията, очевидно не бяха служители на закона — всъщност, един или двама изглеждаха от точно противоположния тип. Лили си отдъхна. Те си намериха места сред другата група и мисис Бикъл извика едно момче да й помага за новите гости. Двама от тях жена и млад мъж, седнаха на маса до пейката на Лили. Та ги заразглежда лениво, зачудена на студенината в техните твърде приличащи си изражения. Майка и син? Леля и племенник? Каквито и да бяха, изглеждаха, сякаш никога нищо хубаво не бе им се случвало. А дори и да беше, те твърдо бяха отказали да го приемат. Но бяха чисто и добре облечени — не бедността бе причина за тяхното недоволство.

Мислите й бяха прекъснати от мисис Бикъл, която се обърна към тях:

— Сигурно ще искате чаша чай, нали, гълъбчета? Горкичките, чака ви половин ден път, преди да стигнете Пензънс.

Възхищението на Лили към професионализма на мисис Бикъл се покачи с няколко степени: мрачната двойка през масата приличаха на гълъбчета толкова, колкото тя беше принцеса. Жената беше набита, с широки рамене и ако имаше врат то успешно го бе скрила. От слепоочията тръгваха два чисто бели кичура и прошарваха тъмната й коса, вързана на хубав кок с подплънка, прическа, която на Лили й напомняше за смрадлив пор или отровна змия. Дори сияйната приветливост на домакинята не беше в състояние да изтръгне усмивка от нея.

— Ние не отиваме в Пензънс — тросна се тя, — а в Тревит и ще стигнем там нощес. А с чая ще искаме пай, а не бисквити, и се погрижете да бъдат горещи, иначе няма да платя.

Младият мъж, чернооко обемисто копие на майка си, погледна към Лили и тя отмести очи, преструвайки се, че не надава ухо. Изпитваше неясно удовлетворение, че не беше сбъркала преценката си за тях — оказаха се точно толкова неприятни колкото си мислеше.

Положи отново глава на облегалката и се опита да измисли какво да прави. Никога не беше чувала за Бриджуотър, а ето, че след няколко часа щеше да пристигне там. Буквално нямаше една стотинка, много вероятно бе търсена от закона, най-малко за кражба; може би за нападение, а възможно дори за убийство. Нямаше семейство, нито близки приятели — неустановеният живот, който бе водила през последните десет години с баща си, й бе попречил да завърже по-стабилни познанства. Мисис Трабълфийлд се доближаваше най-много до понятието „приятелка.“, но преди час Лили бе решително обърнала гръб и на Лайм Риджис, и на любезната си съседка.

Разумността на това решение продължаваше да я тревожи откакто се бе качила на пощенската кола. Ако беше останала, те може би щяха да й повярват. Тя беше уважавана жена, никога не се бе забърквала в нещо подобно. От време на време баща й се бе натъквал на местните пазители на закона заради някои малки прегрешения, но това едва ли можеше да се използва срещу нея. Но беше вече прекалено късно. Бягството й щеше да се приеме като доказателство за вина, нямаше какво да прави, освен да приеме нещата такива, каквито бяха. Но как? Как щеше да…

— … опасявам се, че не познавам някой, който да ви е от полза точно сега — казваше мисис Бикъл. — Но защо искате да наемете слуги от толкова далече? Няма ли момичета наоколо, които да търсят работа? Щом домът на господаря ви е в Корнуол, защо не потърсите…

— Защото имението е изолирано и е трудно да се намерят сред мърлявите селянки свестни прислужници, които да се застоят за повече от месец-два. Господарят е особен и няма да търпи развратници. Беше само хрумване — грубо додаде жената с киселото лице. — Реших да попитам, макар че не съм очаквала да познавате някое подходящо лице.

Най-накрая усмивката на мисис Бикъл помръкна и нейният поклон трудно би могъл да бъде различен от просто кимване, преди тя да се обърне и да излезе от стаята.

Едва се бе скрила зад вратата, когато Лили стана и я последва. Намери ханджийката в частния салон на заведението, където наливаше чай на възрастен мъж, който четеше вестник на топло пред огнището. Като съзря Лили, усмивката й отново грейна.

— Тоалетната е отзад, миличка, само завиваш…

— Мисис Бикъл, искам да ви помоля за една услуга. Нямам никакви пари, така че няма да се преструвам, че това, което искам, ще е само малък заем. Трябва да напиша писмо. Аз… много е наложително. Не ми трябва марка, само мастило и перо, може би и един плик, ако вие…

— Искаш лист хартия и перо, така ли?

— Аз… да.

— Добре, мила. — Изглеждаше облекчена, че не й бе поискала нещо повече. — Ела насам, агънце. — Тя отиде до едно писалище в ъгъла на салона. — Можеш ли да виждаш в здрача? Ще ти запаля лампа, ако искаш.

— Не, не, така е добре. Толкова съм ви благодарна, аз просто не мога…

— Глупости. Разполагай се удобно и си пиши. — Тя потупа окуражително Лили по ръката и излезе.

Лили седна. Хартията беше обикновена, но изненадващо добра — късмет, за който не беше и мечтала. Взе най-новото на вид перо, топна го в мастилницата на бюрото и след минутен размисъл започна да пише.

— „Лили Тр…“ — спря се рязко, учудена от глупостта, която едва не извърши. И какво име щеше сега да сложи след „Тр…“? Лека усмивка изви устните й и тя отново се залови да пише. — „Лили Трабълфийлд бе в моето домакинство последната година и половина. През този период тя се доказа като послушно, честно и работно момиче в задълженията си на домашна прислужница. Тя ме напусна, защото — спря отново и замислено допря дръжката на перото до устните си — възнамерявам да отида на едногодишно пътешествие из Европа, а Лили не изявява желание да продължи службата си далеч от дома. Тя е с много добър нрав, жизнерадостна и трудолюбива, и е необикновено интелигентна за момиче от нейната класа. Препоръките ми са категорично положителни.“

Дали не бе прехвърлила мярката? Вероятно, но не можа да се сдържи да не напише „необикновено интелигентна“.

С претенциозни заврънкулки тя подписа листа „Лейди Естел Клейрън — Дейвис, вдовстваща маркиза на Фром“.

Такава личност наистина съществуваше — тя притежаваше лятна вила извън Лайм и Лили беше виждала веднъж нейната разкошна каляска пред един бижутериен магазин в града. С последните думи обаче момичето умело се отърва от Нейно Величество, изпращайки я в Европа, така че вероятността някой да й пише, за да удостовери истинността на препоръката, бе нищожна — риск, който си струваше. Тя напръска сребърен прах по хартията, изчака момент, издуха го, сгъна писмото и го сложи в плика. Изглеждаше твърде свежо, твърде чисто. Тя го размачка между пръстите си, сгъна го, разгъна го, пак го сгъна. Така беше по-добре. Пъхна го в джоба си и се изправи.

Как изглеждаше сега? Тъмносинята й памучна рокля бе изтъркана, но все пак достатъчно доброкачествена за скромно момиче от нейната класа. Или пък не? Нали уж беше работила при такава високопоставена дама като маркизата на Фром? Беше без значение, нямаше нищо друго, освен дрехата на гърба си. Съществуваха и други начини да убеди суровата жена от Корнуол, че е прислужница. Изправи рамена и тръгна към трапезарията. Нямаше я там… Лили трескаво обходи помещението с очи.

Нямаше я!

— Написа ли писмото си, миличка?

— Дамата в черното палто, тя дойде с колата след нашата с един мъж, по-млад от нея…

— Те излязоха, скъпа. Колата за Пензънс тръгва всеки момент. Можеш да я настигнеш, ако…

Тя млъкна изведнъж, защото Лили се завъртя на пети и се втурна към вратата. Едва след малко се усети да се обърне и да извика през рамо:

— Благодаря ви за хартията! Довиждане!

Стресната, ханджийката вдигна ръка за сбогуване, но Лили вече беше изчезнала.

Младият мъж тъкмо помагаше на жената да се качи.

— Ох, мисис… мадам! Извинете ме! — извика тя и се втурна да бяга по изорания от колелата, покрит с мръсотия, двор. Когато ги стигна, беше останала без дъх. Враждебните погледи, които й хвърлиха, имаха отрезвителен ефект върху самочувствието й. Пое дъх и се хвърли в дълбокото.

— Да ме извините, мадам, ама се случи, че чух, като казахте на ханджийката преди малко, и се зачудих дали няма да ме вземете за прислужница. Аз съм много добро момиче, казва мойта последна господарка, тъй рече тя, и съм чиста и спретната и мога да работя много, много усърдно за вас. Ще искате ли да погледнете препоръката?

Е, по-добро подобие на ирландско наречие не можеше да докара. Без да изчака отговор, тя извади плика и го пъхна в ръцете на жената, усмихвайки се широко, но уважително. Жената й отвърна с подозрително смръщване, но Лили реши, че това е присъщото й изражение, а не насочено лично към нея. Засега.

Тя мръдна едното си масивно рамо в жест на нетърпение и разкъса плика. Лили чакаше, молейки се мастилото да е изсъхнало. Осмели се да погледне мъжа. Трябва да бяха майка и син — приликата бе твърде силна, за да допусне друг вид роднинство. Но той се усмихваше, нещо, което не бе виждала да прави майка му. Не беше приятна усмивка. Майката свърши с четенето и погледна нагоре. Имаше малки черни очички, леко изпъкнали, присвити като резки на лицето й и изпълнени със скептицизъм. Лили заговори бързо:

— Добре ли пише за мен, мадам? Аз не мога много да чета — тук тя смутено се засмя, — но моята господарка казваше, че ще дойдат времена да ми послужи. — Май трябваше да го произнесе като „вримина“, скастри се тя наум, чудейки се дали идеята за ирландския акцент бе добра в крайна сметка. Баща й бе ирландец, но след годините, прекарани в Англия, това вече не можеше да се познае по говора му. Само понякога, когато беше пил повечко, той се връщаше към диалекта от миналото си, и сега Лили се опираше само на смътния спомен за неговото звучене, за да се справи със ситуацията.

— Ако е вярно, ще свърши работа.

Тя отвори широко очи в престорен протест.

— О, мадам, вярно е, Бог знае, той ми е свидетел…

— Затваряй си устата! Как смееш да споменаваш името Божие пред мен! — Цялото й лице почервеня, а жабешките й очи се изпълниха с възмущение. — Ако влезеш в моето домакинство, такива приказки няма да търпя! Що за домакинство е водила тази височайша лейди от Фром? Безбожно, несъмнено, ако се съди по тебе.

— О, не, мадам, не си мислете така! Аз съм добро момиче, това съм аз, наистина, само понякога си изтървам езика. Това е заради бедния ми татко. Той беше добър човек, но голям богохулник. Когато съм разтревожена, безнаказани изскачат тия думички, дето толкова се карах на татко за тях.

— Значи сега си разтревожена, така ли?

— Аз… — трябваше да мисли бързо. — Не точно. По-скоро ядосана. Бях отишла до Ексминтър да се видя с мойта стара приятелка Фани, тя работи като прислужница на жената на пастора, и докато се разхождахме из града, на пазара, някой ми е пребъркал джоба! Обраха ме до последното пени! Което, госпожо, значително съкрати почивката ми, разбирате, нали, и ме остави в положение да си търся нова работа по-скоро, отколкото бях планирала! Нали ще си помислите дали да не ме наемете?

Дебелият кочияш се показа пред конете и ги изгледа сърдито.

— Трябва да се качвате, не мога да чакам повече.

Лили погледна умолително вероятната си бъдеща работодателка, но тя не беше човек, който да се размекне от мила усмивка, нито пък да бъде пришпорена от нетърпелив кочияш.

— Ако те взема на работа, ще почнеш в кухнята, ще миеш чиниите. Три шилинга на месец и трябва да си купиш боне и престилки от собствения си джоб. Ще работиш много и ще почиваш неделя сутрин — за да ходиш на църква, — както и един следобед месечно. Аз съм мисис Хоуи, икономка съм на виконт; името му е Девън Даркуел, лорд Сандаун. Това единствената ти дреха ли е?

— Аз… да, мадам.

— Засега е достатъчна, струва ми се. Можеш ли да си платиш билета до Тревит?

— Не мога!

— Тогава ще трябва да ти го приспадна от заплатата. — Тя се вгледа в Лили преценяващо. — Не изглеждаш много силна.

— Да, но съм. Вие ще…

— И ако само още веднъж чуя светотатствена дума от устата ти, ще получиш шамар и ще бъдеш уволнена.

— Да, мадам, няма да се повтори…

— Хайде, бързо, качвай се. Бавиш целия файтон.

Глава 2

Въпреки тревогите и безпокойството по непосредственото си бъдеще, Лили спа дълбоко през по-голямата част от пътуването до Корнуол. Поради това не беше нужно да употребява фалшивия си ирландски акцент — ама че глупост изобщо да го използва — и си отдъхна от потискащото мълчание на двамата Хоуи — майка и син, точно както бе предполагала. В началото на пътуването тя бе направила предпазливи опити да се запознае с новото си обкръжение, но с незначителен успех. Отиваха в имение, наречено Даркстоун. Мисис Хоуи бе говорила с кратки, насечени изречения за „господаря“ и „Негова светлост“, но освен това Лили не можа да изкопчи почти нищо за новия си работодател. Мирисът на море се засилваше непрекъснато, но тя нямаше и най-малка представа къде се намира, или дори към кой корнуолски бряг — атлантическия или към Ламанша — пътуваха.

Беше полунощ и луната бе напълно изгряла, когато стигнаха Тревит, единственото й впечатление от смълчаното селце бе, че е малко и чисто. Като слезе от колата, крайниците й се бяха вдървили от умора и неподвижност. Тя зачака, леко треперейки от мъгливия студ, докато водачът свали багажа на Хоуи от покрива. Забеляза, че той беше значителен за тридневно пътуване, което мисис Хоуи бе предприела, за да посети сестра си в Брутън. Лили чу тропот от копита и видя друга карета, малка частна кола, която имаше нужда от почистване, да се приближава с тропот по непавираната улица. Екипажът на лорд Сандаун, реши тя, изпратен да ги заведе до имението. Чувстваше се невероятно изморена. Докато се качваше в другата кола, тя се почуди колко ли още щяха да пътуват и дали ще има сили да измине още миля, преди да припадне. Но за благословено кратко време те се изправиха пред солидни каменни врати, затварящи голям парк, и се понесоха по извиваща се, покрита с чакъл, алея. Тя забрави умората си и се загледа през прозореца, преизпълнена с любопитство, но нямаше много какво да се види, освен черните форми на дърветата, които почти можеха да се докоснат от двете страни на пътеката. Соленият аромат на морето бе по-осезаем сега в безветрената нощна смълчаност. Стори й се, че съзря светлинка, някъде отпред, но пътят остро се изви и тя я изгуби от поглед.

— Ще спиш в леглото на Лоуди Ростарн на тавана — каза мисис Хоуи внезапно. — Отивай веднага там и лягай да спиш, без никакви приказки. Разбрано?

— Да, мадам — отвърна Лили бързо. Не беше свикнала да приема заповеди и не бе отговорила веднага, както се очакваше!

Мисис Хоуи положи закръглената си ръка на дръжката на вратата. В следния миг колата спря, тя отвори вратата, сама спусна стълбичката и излезе, без да чака да й помогнат.

— След вас — изрече синът, чието име бе Трейър.

Въпреки тъмнината Лили усети нахалната му усмивка.

Тя стъпи на земята и се озова пред застрашителната тъмна сянка на огромна сграда. Три и половина етажа от корнуолски мрамор се извисяваха над нея като черен ястреб с широко разперени крила, отразяващи звездната светлина от Небесния свод. Даркстоун^[1]. Тя прошепна името, обезсилена от суровата му внушителност. Може би имаше кули в далечните ъгли, но в мрака не можеше да бъде сигурна. Зави й се свят, докато се взираше в невидимата разделителна линия между покрива и нощното небе. Отнякъде, всъщност отвсякъде, се донасяше постоянният, съскащ звук на вода, сипеща се по скала. Докато наблюдаваше, мрачните скали сякаш се разгънаха и уголемиха, изпълниха погледа й, сякаш я заобиколиха. „Изтощение“ — смъмри се тя, загръщайки се по-плътно с тънкия си шал. Въпреки това усещането не изчезна.

По изтрити каменни стъпала, водещи до обкована с железни пояси дъбова врата с огромни халки вместо дръжки, светнаха няколко фенера. Двамата Хоуи отново се занимаваха с багажа си. Без да мисли, привлечена от светлината, Лили тръгна към вратата. Тъкмо бе сложила крак на първото стъпало, когато дочу бързо, гневно тропане по камъните зад себе си.

Мисис Хоуи я сграбчи за лакътя и я завъртя.

— Невежа уличница! Нахална малка идиотка! Къде си мислиш, че отиваш?

— Аз… аз си забравих, помислих…

— Забравила си била! — За миг Лили си помисли, че икономката ще я удари, но тя с усилие овладя гнева си и посочи източната част на сградата. — Слугинският вход е там, зад ъгъла. Може би Нейно височество в Лайм разрешава на прислужниците да използват предната врата, но тук такива работи няма. Най-добре бързо да си научиш мястото, момиче, или ще те накарам да съжаляваш.

— Да, мадам, моля за прошка. — Тя направи гласа си да звучи разкаяно, но отвътре гореше от възмущение. С наведена глава остави Трейър и водачът да се погрижат за багажа и последва мисис Хоуи по покритата с камък алея, която заобикаляше къщата и водеше до малък вътрешен двор и каменни стълби, спускащи се в приземието. Икономката отвори вратата в дъното и се шмугна вътре, Лили вървеше много по-бавно, опипвайки пътя в тъмното. Намираше се в коридор. В края му светеше слаба светлина и Хоуи се затътри отпусната натам. Оказа се, че идва от кухнята, огромно помещение, чиято по-далечна стена бе изцяло заета от най-голямото тухлено огнище, което Лили някога бе виждала.

— Доркас!

Едно момиче, бледо, дребничко дете, на не повече от дванайсет години, се разбуди стреснато от столчето до огнището.

— О, мадам! Вий сте се завърнали! Аз не спях — изрече тя в нервен залп от обяснения и побърза да се изправи.

— Оставила си лампата да изгасне, нали? Невежо момиче! Да ни посрещат само с няколко свещи! Казах ти кога точно ще се върнем. Качвай се горе. Ще се разправям с теб сутринта.

— Да, мадам — избъбри момичето с ужасено изражение. Беше дребно, с миша коса и миши цвят на лицето и възпалена устна. Докато се изнизваше бързешком от стаята, тя хвърли само един бърз, любопитен поглед към Лили.

— Утре сутрин ще помогнеш на Доркас тук — обяви Хоуи, повдигайки едното си масивно рамо към вратата, която отвеждаше в тъмната черна кухня. — Почисти огнището и запали огъня, преди да дойде мисис Белт — това е готвачката. Тя почва да приготвя закуската в пет — сега отивай в леглото. — Тя хвана Лили за лакътя и я понесе обратно в полутъмния коридор. — Слугинските стълби са в края на тази зала, право напред. Стаята на Лоуди е на тавана, първата врата вляво. Хайде отивай. — Лили беше вече на половината път, когато мисис Хоуи й извика: — И намери боне за тази коса до утре, или ще я отрежа!

Опипвайки пътя си в задълбочаващия се мрак, Лили трябваше да се пребори с напиращите сълзи. Тя промърмори едно „по дяволите“, когато лакътят й се натъкна с глух звук на дървената ламперия. Намери стълбището, като се спъна на първото стъпало и едва предпази брадичката си от подобна среща с четвъртото. „По дяволите“ — рече тя повторно, придържайки се към стената, после замря, стресната от звук, разнесъл се някъде над нея. Глас, може би? Да гневен мъжки глас — и после силен трясък. Тя изкачи последното стъпало до площадката на първия етаж и спря, поглеждайки зад ъгъла към широкия, висок салон.

В другия край съзря голяма красива врата и осъзна, че това трябва да е парадният вход, който мисис Хоуи й бе забранила да използва. Друг салон пресичаше този на половината му дължина. Гласове — единият разгневен, другият — успокояващ, дойдоха отдясно. Лили видя две високи сенки, трепкащи под светлината на два огромни стенни свещника, и тъкмо щеше да се оттегли, когато първият глас отново се разнесе. Думите бяха неясни, неразличими, но зад гнева Лили почувства голия, болезнен трепет на силно терзание. Дълбочината му докосна нещо в нея — тя откри, че не може да помръдне. Прилепи отново гръб до стената, притаи се и зачака.

— О, Господи, Коб, тя го отведе. Защо? Защо го взе?

Девън Даркуел, виконт Сандаун, господарят на имението Даркстоун, се отскубна от ръцете на управителя си и се придвижи несигурно до слабо осветеното антре. Олюлявайки се, той застана под разкошния, незапален лампион и изпи на четири глътки виното от кристалния бокал в ръката си. Френско бренди, най-доброто от контрабандната стока на брат му; то се плъзгаше като топла коприна. Но тази вечер нещо не беше наред с него. Беше започнал да пие още от ранния следобед, но не беше още пиян. Или поне недостатъчно пиян.

Артър Коб протегна здравата си ръка — другата завършваше с безформено чуканче до маншета на сакото му, и промърмори:

— Ъ… сега, хайде, всичко е наред, няма смисъл да се размотавате тука. Аз само ще…

Девън го отблъсна, раздразнен, и впери поглед с пиянска съсредоточеност в сребърния ловен пистолет, лежащ в дланта му. Не можеше да си спомни да го е вадил от чекмеджето на бюрото си. Видът му разпръсна остатъците от мрачното му самовглъбение.

— Иска ми се да не беше мъртва — изрече той със стържещ глас и празен поглед. — За да я убия аз самият.

Чернобрадият му управител се вцепени и посегна още веднъж към оръжието. Ръката на Девън го стисна по-здраво и той оголи зъби, завладян от хаоса на горчивина и насилие в него, когато звукът от нечие сепнато дихание го разконцентрира. Той се завъртя, взря се в тъмнината и зърна бледите очертания на лице, отстъпващо назад.

— Стой! — Лицето спря за миг, после пак се отдръпна. — Стой, казах! — Той направи три нестабилни крачки назад. Жена ли бе това? — Ти там, ела насам! — изкомандва той.

Изтече миг. После фигурата се приближи, като всяка бавна стъпка издаваше неохотата й. Той съзря, че е жена, момиче с тъмна коса и светли очи. Не я беше виждал никога преди.

Тя се спря отново и нещо подсказа на Девън, че няма повече да се приближи. Той несръчно прибра пистолета в джоба си и се доближи към нея, пътьом грабвайки една свещ от скобата на стената.

— Коя си ти? — поиска да узнае той, като застана пред нея. Вдигна високо свещта и се втренчи в момичето.

Лили потисна импулса си да вдигне ръце като щит между себе си и този мъжага с проницателен поглед, който миришеше на алкохол и изглеждаше способен на всичко. Правата му кестенява коса стигаше до яката, разрошена и неподредена, сакото му бе намачкано, белите чорапи — развързани и оцапани с винени петна. Имаше опасно лице, а изражението в безрадостните му очи я изплаши. Събирайки кураж, тя каза с тих гласец:

— Аз съм Лили — и зачака да види какво ще се случи.

Очите на Девън се присвиха. Момичето имаше висока и стройна фигура под тъмната си рокля. Бледо, нежно лице. Зелени очи, или може би сиви. Устата й изглеждаше мека, прощаваща. Не можеше да познае какъв цвят бе косата й. Докато я наблюдаваше, част от гнева му се стопи, сякаш се отдръпна под нетрепващия й взор, вперен в него.

— Така ли? — рече той, учуден, че нещо, което много приличаше на овладяност, прозвуча в гласа му. — Добре. — Искаше да я докосне, да провери дали бялата й буза е толкова мека, колкото изглеждаше. Обаче в едната си ръка държеше свещ, а в другата — бокала. — Какво правиш в къщата ми, Лили? — Тя можеше да му отговори каквото и да е, помисли си той, абсолютно всичко; това, което искаше всъщност, бе да чуе гласа й отново.

Лили осъзна, че не е изплашена. Сега по лицето на мъжа вече нямаше гняв, а само болка, и някаква своеобразна учтивост.

— Аз съм новата ви прислужница, сър — обясни тя меко и после, ужасена, видя лицето му да се изменя отново, бавно този път до изражение на студено презрение. Девън отстъпи назад.

— Разбира се — каза той, а устните му се извиха в неприятна усмивка. Пусна свещника на пода и бръкна в джоба си. Изплашеното възклицание на момичето му достави удоволствие. Зад него Коб измърмори нещо, но замълча, когато Девън се прицели нагоре, хванал пистолета с две ръце. Присвил око, той дръпна предпазителя и стреля. Големият стъклен абажур падна като камък и се разби в дървения под с оглушителен трясък. Лили изпищя и побягна да се скрие от разлетелия се навсякъде кристал. Господарят също се завъртя. Тя видя лицето му, потъмняло от някакво неразгадаемо чувство, и се отдръпна. Той пристъпи към нея и в същия миг мъжът на име Коб грабна пистолета от ръката му.

Девън изръмжа, Коб се напрегна, но вместо да го нападне, Девън падна към стената, удряйки рамената си с глух трясък и занарежда ругатни с мек, безстрастен тон. Ръката му трепереше, като поднесе чашата към устните.

Коб се обърна към Лили.

— Качвай се горе, момиче — посъветва я той тихо.

— Защо? — Девън изтри уста с ръкав и закова подигравателен поглед в нея. — Тя е проклетата прислужница, нали? Нека да почисти бъркотията.

Коленете й не преставаха да треперят. Поглеждаше объркано ту единия, ту другия, несигурна дали господарят говори сериозно.

— Хайде — повтори меко Коб. — Коя ще е стаята ти?

— Аз… аз трябва да спя при някой, който се нарича Лоуди.

— Качвай се тогава. Не споменавай нищо за това тук, нито на Лоуди, нито на някой друг, чуваш ли? Запази го за себе си.

— Да, разбира се — обеща тя, но съзря неверие в почернелия взор на мъжа.

Тя хвърли последен поглед към Девън. Беше се плъзнал на пода. Ръцете му висяха отпуснати между краката, празната чаша се полюшваше в пръстите му. Беше вперил поглед в пространството с глава, облегната на стената, и в студените му очи нямаше нищо друго, освен пустота. Лили грабна полите си и побягна нагоре.

— Истинското ми име е Лавдей Ростарн. Хубаво е, нали? Но цял живот са ми викали Лоуди, тъй че, струва ми се, ще трябва да се примиря. Туй ли е всичко, дето имаш?

Лили огледа износената си, тясна, невталена, рокля.

— Да, това е.

— Е, добре де, казват, че зимата свършва вече, макар че тук може да трай чак до лятото. Значи нямаш никаква друга рокля, освен тая на гърба ти, и никакви други обувки? Как се случи така?

— Аз… ами… откраднаха ми всичко на един панаир. Всичките ми пари и всяка дрешка, дето имах — беше почти невъзможно да говори ирландски пред Лоуди Ростарн; мозъкът на Лили бе твърде объркан и зает в опити да разбере какво приказваше Лоуди на корнуолски. Ама че девойка.

— Изглеждаш напълно съсипана, горкото агънце. Гаси лампата и идвай при мен. Мисис Хоуи дава само по една свещ на седмица за всяка стая на момичетата, тъй че имаме четири нощи да изкараме с туй парче. Ама е черно като в катран, кат няма луна. Гладна ли си? Имах малко бисквити, ама ги изядох.

— Бях преди време, мисля, че сега вече съм напълно безчувствена. — Лили огледа за последно влажните стени, голия под, оскъдната, зле подбрана мебелировка, нацапаното огледало и напукания умивалник. Стаята бе студена — не можеше да си помисли дори каква ли е през февруари. Представи си как се събужда, трепереща от студ, и открива лед в голямата кана на масата. Духна свещта и пропълзя в леглото. Всичко миришеше на влага, плесен и гнилоч. Матракът бе на буци и смешно тънък. Лоуди подаде на Лили възглавницата, която трябваше да делят през нощта. Тя промълви едно „благодаря“ и се замисли за новата си другарка по легло.

Що се отнася до Лили, тя вероятно не би приела добре някой патетично изглеждащ натрапник в малката си стая и още по-малкото легло в малките часове на нощта. Но Лоуди изглеждаше истински доволна от новата си компания и Лили се зачуди дали затвореният живот в това огромно имение не беше понякога твърде самотен за едно момиче. Лоуди бе на седемнайсет и работеше тук вече две години. Беше късокрака, с малки гърди и широки бедра. Набитото й дребно тяло изглеждаше силно, много по-силно от това на Лили. Имаше хубава черна коса, подрязана късо, и чувствително лице. Едно отчупено предно зъбче обаче се показваше всеки път, когато се усмихнеше, а това се случваше често и я правеше да изглежда игрива и донякъде лукава. Силният й корнуолски акцент беше напълно непознат на Лили, звучеше й почти като славянски, особено когато се разсее и оставяше мисълта си да се рее. За щастие, момичето говореше бавно, с флегматична натъртеност, която обикновено позволяваше на Лили да дешифрира значението на едно изречение, преди да почне другото.

— Как е работата тук? — прошепна Лили в тъмнината. Онова, което всъщност искаше да узнае, бе какъв е „господарят“ и дали сцената, на която бе станала свидетел долу, бе типична или просто инцидент. Но Лоуди спеше дълбоко и не беше чула никакви истерии. Тя не виждаше начин да зададе въпроса направо.

— О, нито по-добре, нито по-зле от навсякъде — прозя се Лоуди и се настани удобно. — Трябва да внимаваш обаче с мисис Хоуи. Подла е като дърто прасе. Аз не бих й се набила в очи за нищо на света.

— Какво прави тя?

— Бие, ей това прави. Енид, момичето преди теб, така го цапна веднъж, че й счупи ръката. А Сидъни, кухненската прислужница, тя беше тук септември месец преди две години, мен ме нямаше още тук, ама ми разправяха за случая, тя паднала по стълбите и едва не умряла. Горе господарите нищо не знаят, но долу всички знаеха, че я е била Хоуи. И момичето е било почти дете по онуй време — хлапенце на тринайсетина годинки.

Лили замръзна, ужасена, отвратена, но се опита да си даде кураж. Какви ли не приказки се разпространяваха в големите домакинства, клюки от всякакъв род цъфтяха и процъфтяваха. Лоуди сигурно преувеличаваше.

— Също, миличка, трябва да стоиш надалеч от Трейър, щото каквото прави той, е доста по-лошо от удрянето.

Това със сигурност бе истина. Тя чу Лоуди да се прозява отново и заговори бързо, преди сънливата й информация да се унесе.

— Какъв е господарят? Мисис Хоуи каза, че е много особен спрямо момичетата.

Лоуди изсумтя:

— Ха, туй е дърта лъжа. Господарят дори не знае, че съществуваме, не го интересува нищо друго, освен работата му.

— Работата му?

— Ъхъ, той е голям земевладелец; притежава мина, земи, овце и какво ли още не. Мисис Хоуи, разбира се, че ще каже такова нещо — че той е на особено мнение за прислужниците, — след като ги губи една след друга. Тя не може да ги задържи, туй е то.

— Ти защо стоиш, Лоуди?

— А къде, по дяволите, да отида?

— Нямаш ли си семейство?

— Не. Наеха ме тук веднага след като излязох от сиропиталището.

И двете замълчаха за известно време. Лили реши, че Лоуди е заспала, и каза тихо, за да не я събуди, ако спеше.

— Господарят склонен ли е към насилие?

— Кой? Господарят ли? Не. Не, само е такъв — все мрачен. Много рядко си отваря устата, а към нас — никога. Жена му някога е избягала и го е изоставила. Тя е мъртва сега.

— Кога Лоуди? Колко отдавна?

— Не знам. Преди аз да дойда. Той има брат, младият господар, но той живее някъде другаде. В Девъншир с майка им, струва ми се. Идва тук само когато ще има контрабандна пратка — и, говори се, че ще идва утре. Той е свободен търговец и капитан на собствения си кораб.

Това Лили определено не повярва. Докато лежеше и обмисляше следващия си въпрос, Лоуди започна да похърква лекичко. Самата тя затвори очи и се размърда върху коравия, неудобен матрак. Поне нямаше гадини. Френските прозорци трябва да гледаха към морето, защото във възцарилата се тишина тя можеше да долови тайнствения му шепот. Опита се да подреди мислите си, но спомените напираха и се размесваха един в друг и не я оставяха да се успокои. В съзнанието си тя продължаваше да вижда как братовчед й отпива от чашата сладко вино до камината. Видя лицата на децата, покрай които бе минала в градината. Видя търпеливия, оскърбителен взор на Трейър, втренчен в нея. Черните, злостни очички на майка му и двата бели кичура, нагънати като змия в прическата й.

После лицето на Девън Даркуел, с черните му, белязани от горчивина, очи, изпълни съзнанието й. Странната нежност, която се бе изписала по него, когато я бе попитал „Какво правиш в моя дом, Лили?“, а после я бе нарекъл „проклета прислужница“. Дали щеше да си я спомни, ако се срещнеха отново? Ако тя си отидеше утре, знаеше, че никога нямаше да го забрави.

Глава 3

В четири часа следващата сутрин, полубудна и почти вкочанена от изтощение, Лили наплиска лицето си със студена вода и се намъкна в роклята си, зъзнейки в пронизващо ледената тъмнина. Намери задната стълба пипнешком и препъвайки се на всяка крачка, слезе до приземния етаж. Доркас вече шеташе в светлата кухня. Тя поръча на Лили да запали огън в огнището и после другите две камини на горния етаж в трапезарията и в библиотеката на господаря с тон, който подсказваше, че досега не й се е налагало да заръчва каквото и да е, на когото и да е. Лили почисти огнището, донесе въглища и се залови за работа.

— Не искаш ли първо да очистиш кофата? — рече Доркас срамежливо, като я доближи изотзад. — Наистина, трябва, мис, щото мисис Хоуи настоява да го правим, за всеки огън и всяка сутрин.

— О, да, аз… забравих. — Лили седна на пети и заразглежда омазаната в сажди, почерняла от огъня, решетка. С баща си бяха преживявали оскъдни периоди, но никога не са били толкова бедни, че да не си позволят поне един прислужник. Тъй че тя можеше да пали огън сравнително лесно, но никога не бе чистила решетка.

— Доркас, как… ъъ… как се…?

— Не знаеш как се прави ли? — апатичните й очи изведнъж се оживиха от учудване.

— На последната ми служба бях салонна прислужница, виждаш ли, и затова не ми се налагаше. — Смешно обяснение наистина, но най-доброто, което можа да измисли в момента.

По лицето на Доркас се изписаха в еднаква степен завист, после неверие, но въпреки това тя показа на Лили как да изчетка, да намаже с черна боя и да лъсне решетката и различните пособия и как да изтърка стоманените части с шкурка. Беше мръсна, скучна работа, която отнемаше значително време и изискваше физически усилия и докато тя обработваше огнище след огнище, се питаше какъв бе смисълът. Изчистваш огнището да свети, запалваш огъня и всичко отива на вятъра. Защо да не се прави през ден — или дори веднъж седмично?

Разбира се, нямаше на кого да постави този безполезен въпрос, но лично тя си го зададе заедно с още много други, свързани със задачите, които трябваше да изпълни сутринта. Защо трябваше да се търка подът в черната кухня всеки ден преди закуска? Защо беше необходимо да се белосват външните стълби всяка сутрин? И наистина ли бе наложително месинговите дръжки на вратите да се изтъркват ежедневно?

Към девет и половина тя вече трепереше от глад и умора, като че ли бе работила цял един ден. Но закуската се оказа едно забързано преглъщане на две на три на кашкавал и палачинки, изостанали от снощната вечеря, прекарвани с кана бира. Всяка хапка бе великолепна — тя й се наслаждаваше, като че ли щеше да е последната. Начело на дългата дървена маса седеше мисис Хоуи, а над главата й на стената висеше надпис, провъзгласяващ, че „Чистотата идва веднага след светостта“. Мрачното й присъствие забавяше тона на откъслечния, почти безсъдържателен разговор, който се водеше. Стрингър, който стоеше на второто почетно място от другия край на иконома, мълча през цялото време. Между тях седяха останалите членове на домакинството — готвачката, камериерът на господаря, салонната прислужница, къщните прислужници, момичетата от кухнята и черната кухня, конярят и двамата му помощници, кочияшът, прислужниците от пералнята и доячките — всички подредени по неписан, но очевидно йерархичен ред, който бе твърде неясен за Лили, за да го проумее.

Разбираше обаче, че е някъде на най-долното му стъпало. Предимството беше, че почти никой не й говореше, тъй че не се налагаше да се мъчи да поддържа възприетия от нея ирландски диалект. Единственият, който й обръщаше известно внимание, бе конярят, дяволит на вид младеж с ярко оранжева коса. Казваше се Галън Маклийф и според него нямаше човек в Корнуол, който да разбираше повече от коне или — сините му очи сякаш й намигнаха — от жени. Лили намираше неспирните му опити за флирт за забавни и безобидни. Беше дребен и жилест, имаше красиви ръце и леко кривогледство, което ни най-малко не намаляваше привлекателността му, даже напротив. Беше чаровник. Слушайки преувеличените му хвалби, тя почти започваше да се забавлява, когато случайно хвърли поглед през масата към Лоуди. Изчезнало бе сладкото, дружелюбно изражение на съквартирантката й, изместено от гняв и очевидна ревност. Оттогава нататък Лили държеше очите си на ръба на чинията и устата си затворена.

Други кухненски задължения изпълниха остатъка от утрото й. Получаваше срамежливи команди от Доркас и не толкова срамежливи от мисис Белт, готвачката, белокоса жена с остро, тясно лице. Около обяд мисис Хоуи намери Лили да се поти в черната кухня и й заяви с гняв, далеч надхвърлящ степента на провинението, че не е изчистила решетката на камината в библиотеката както трябва. Смъртно изморена, тя се зае с повторното изпълнение на задачата.

Там и я намери Лоуди след четвърт час.

— Божке, я се виж, лицето ти е по-черно от на негъра, дето е лакей на мисис Алис. Ето, вземи туй.

Лили пое кърпичката, подадена й от Лоуди, и я прокара по лицето си, удивена от мазните, черни сажди, които останаха по нея.

— Коя е лейди Алис? — промърмори тя и избърса ръцете си, които бяха омазани чак до лактите.

— Приятелката на господаря, идва тук от време на време заедно с майка му. Виж, вземи и това.

— О, Лоуди! — Беше шапчица, избеляла от пране, и с раздърпани връзки. — Ще ти я платя веднага щом мога, обещавам ти.

— Пфут! Хайде слизай сега долу, преди господарят да се е върнал.

Лили беше научила, че задълженията на прислужниците по горните етажи трябва да се свършат преди обяд, така че никой „от отгоре“ да не може да зърне нещо толкова неприемливо като покорните членове на персонала след един часа следобед.

— Хоуи каза, че трябва да изтъркаш външните стълби отново, не си го била направила както трябва първия път, и после да се върнеш да свършиш тук. — Тя следеше как Лили си слага шалчето и прибира гъстите огнени кичури под него. — Имаш хубава коса — рече тя с известна завист, попипвайки собствените си къси черни къдрици.

Лили си спомни как Галън Маклийф флиртуваше с нея на масата сутринта.

— Точно това винаги ми повтаря моят приятел — каза тя импулсивно и изведнъж се сети, че се предполагаше, че е ирландка.

— Имаш ли си някого, а?

— Да, сгодени сме.

Широката усмивка на Лоуди грейна на лицето й.

— Добре, добре — рече тя, повеждайки Лили навън от стаята. — Не е ли направо чудесно това?

Обядът се оказа друго потискащо, мълчаливо хранене и след приключването Лили не беше убедена, че ще има сили да стане. Беше й станало невъзможно да размишлява какво й се случваше, но то ни най-малко не приличаше на приключение. Единственото й желание, крайно натрапчиво при това, бе да легне някъде, където и да е, и да затвори очи поне за няколко минутки. Всеки мускул крещеше за почивка, кожата на дланите й бе разранена, ноктите й бяха почернели и изпочупени. Храната не й беше достатъчна, за да се възстанови, толкова голямо бе изтощението й. А предстоеше да се белосват стълбите, да се бели грах, да се търкат гърнета и хиляди други досадни задачи. Единственият светъл миг в този ужасен, изтощителен ден, бе, когато най-накрая свърши и й бе разрешено да се изкъпе в последната вана гореща вода в пералното помещение. Наслади й се пълно, като изми косата си и се плиска дълго-дълго, понеже знаеше, че ще е единствената за седмицата.

Вечерята най-накрая дойде — купа водниста супа и сардина с парче хляб, но тя вече бе загубила апетит и трябваше да се насили да я преглътне. Но все още не можеше да си легне. Прислужниците се събираха в хола всяка вечер на приказки, да поправят това-онова и да свършат някои други дребни неща. Лоуди й каза шепнешком, че не може да се качва горе, дори и да е приключила с всички свои задачи, защото мисис Хоуи първо трябвало да ги заведе на вечерна молитва, а тя не започвала преди девет часа. Както чакаше, Лили заспа, отпусната в коравия стол, с брадичка, забодена в гърдите.

— Роуз е болна — обяви мисис Белт една сутрин седмица по-късно и посочи два покрити подноса върху кухненската маса. — Занеси ги горе на господаря и брат му, после слез веднага да ми помагаш за тестото за питките.

— Искате да кажете — да ги занеса в стаите им?

— Не бе, в твоята стая. После ги повикай да ти дойдат на гости.

Лили се изчерви. Готвачката бе известна със сарказма си, а Лили, често се оказваше негова прицелна точка. Тя грабна подносите и излезе забързано.

Докато качваше стълбите до втория етаж — господарския етаж, докъдето досега не я бяха допускали, тя усети тръпка безпокойство и се смъмри заради това. Не бе виждала господаря от нощта на пристигането си. Но той не би могъл да бъде пиян и бесен в осем и половина сутринта, нали, така че колко глупаво, колко абсурдно и колко детински от нейна страна да се чувства нервна. Тя си повтаряше това по целия път до вратата на стаята, която й бяха казали, че принадлежи на по-младия мистър Даркуел. Остави подноса на една масичка до вратата и почука предпазливо.

— Да!

— Закуската, сър. — Тя пооправи шапката си, усетила, че бе забравила ирландския си акцент.

— Да, внеси я!

Какво се очакваше сега от нея? Просто да влезе? Гласът бе прозвучал нетърпеливо. Тя отвори вратата и влезе.

И замръзна. С отворена уста и разширени очи. Смаяна, но неспособна да отмести поглед от приковаващата гледка на голия гръб на младия господар. Той погледна към отражението й в огледалото на гардероба, пред което стоеше и се бръснеше.

— На леглото е добре — додаде той през рамо.

Беше необходима половин минута да проникнат думите в съзнанието й. Това стана в същия момент, в който той напълно се извърна, за да я погледне лице в лице, учуден от колебанието й. Тя неволно издаде някакъв звук. Не точно писък, нито дори вик, просто звук. После стори единственото, което й дойде наум, а именно да остави подноса на най-близкото равно място — леглото за щастие. Завъртя се в посока, точно обратна на голия мистър Даркуел, и побягна навън. Тъкмо и преди да затвори вратата, тя го чу да избухва в смях.

Тя застана в средата на салона с пламнало лице, преживявайки отново случката. Осъзна иронията, че след като почти цяла седмица безрезултатно се бе надявала да зърне младия господар, сега не просто го бе зърнала, а се бе запознала с телосложението му, но все още нямаше представа как изглежда лицето му. Опита се да погледне на случката преди малко откъм смешната й страна или като образователно преживяване — защото досега не бе виждала гол мъж, — но не можеше да усети нищо, освен нервност и безпокойствие, тъй като урокът не бе приключил още. Трябваше да занесе още един поднос. Ами ако точно в този момент господарят се окажеше в точно същата фаза от сутрешния си тоалет като брат си? Не можеше да си обясни защо тази представа я смущаваше по-дълбоко. Просто така беше.

По обратния път през салона до другата страна на стълбата тя успя да се овладее. Държеше се като дете. И все пак, нуждаеше се от всичкия си кураж, за да почука срамежливо на вратата. Никакъв отговор. Тя се стегна нетърпеливо и този път почука по-силно.

— Влез.

Тя подскочи. Раздрънчаха се чаши и чинии. Със затворени очи отвори вратата и застана неподвижно.

— Е?

Тя отвори едното си око и се осмели да хвърли един бърз оглед на обстановката. Краката й омекнаха от облекчение, тъй като господарят седеше зад бюрото си, напълно облечен, от глава до пети в черно, и втренчен в нея иззад тънки стоманени очила.

— О, добро утро, сър — поздрави тя и се усмихна сияйно.

Той не отговори. Стаята му, отбеляза тя с крайчеца на окото си, бе оскъдно мебелирана и напълно лишена и от най-малкия признак на безпорядък. Лили остави подноса на леглото, чиито намачкани чаршафи представляваха единственият елемент на дисхармония в цялостния ред — и сигурно това трябва да бе причината гледката им да я развълнува толкова дълбоко — и се обърна да си върви.

— Не там, тук! — Той посочи края на бюрото пред хартиите, върху които драскаше с перото. Изглеждаше много официален, седнал в собствената си спалня в сако и елече и бяла риза с набори, с опънати рамене и изправен гръб.

— О, да, да, както речете, сър. — Тя се поклони доста неловко, вдигна подноса отново и го занесе до него. Когато го остави на посоченото място с леко дрънчене, бръчката между веждите му се задълбочи. Опитвайки се да се поправи и да се представи в по-добра светлина, тя посегна към чайника да му налее първата чаша. В същия момент се протегна и неговата ръка и те се блъснаха. Чайникът се преобърна миг преди да успее да го хване.

— Майната му! — Той свали очилата си, изправи се и продължи да ругае, размахвайки изгорените си пръсти във въздуха, за да ги охлади.

Правата му, черна коса днес бе сресана, забеляза Лили разсеяно, и вързана на опашка отзад. Лицето му бе гордо, с фини и добре изваяни черти. Изразително лице, отбеляза тя, но затворено сега и предпазливо, устните бяха здраво стиснати, а синьо-зелените очи — прибулени. Но горчивината на изражението се пораждаше от две дълбоки вертикални линии, разсичащи плътта от скулите до ъгълчетата на устата. Тя прехапа устни объркана.

— Ох, господине, толкова съжалявам! Много съм несръчна, знам си аз, за нищо не ставам. Много ли ви боли?

В този момент Девън я разпозна. Той дори си спомни името й. В сериозните й сиво-зелени очи видя същата доброта, която бе забелязал онази нощ, и се усети отново привлечен от нея. Но последва същото гневно отдръпване.

— Ти си ирландка — рече той сковано.

Тя потърси следи от недоверие по лицето му, но съзря само смръщено любопитство.

— Да, такава съм.

Беше й трудно да каже думите, усещаше странно нежелание да използва жалкия си диалект пред този мъж. Защо? Защото той беше умен и бързо щеше да разкрие измамата й, но не беше само това. Какво тогава? Това, че не искаше да го лъже, осъзна тя с жал.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не. — За нейна изненада, това бе самата истина.

Отговорът й го раздразни, не се интересуваше от доверието на това момиче, някаква си прислужница. Но той каза едно „Добре“ с горчива усмивка и добави:

— Стрелбата тук е рядко явление, а и аз съм съвсем безобиден.

— Ама, разбира се, господарю — измърмори тя.

Стори му се, че долови скептична нотка, и надигна една тъмна вежда. Роклята й беше износена, отбеляза той, обувките й — стари и напукани, а прислужническото боне — крайно овехтяло. И въпреки това тя не приличаше много на прислужница. Нещо в лицето й? Кожата й, може би? Твърде гладка й твърде бяла, не… какво още? Твърде здрава. Или пък очите й, ясни синьо-зелени и красиви, с изражение, подсказващо, че в главата й се въртяха много по-съществени неща от това да му сервира закуската.

Той рязко откъсна поглед от нея.

— Е? Нямаш ли си друга работа?

— Да, аз…

— Ами отивай да я вършиш тогава — раздразнението в гласа му, стресна дори самия него.

Лили пое остро дъх, изгледа го само още за миг, отиде до вратата и леко я затвори зад себе си.

Девън седна зад бюрото си и отпи глътка от поизстиналия чай. Рояк мисли се надпреварваха в галоп в главата му. Една от тях бе особено упорита, идваше отново и отново и измежду другите тя беше единствената, белязана от пълната му убеденост. Момичето на име Лили бе всичко друго, но не и прислужница.

Глава 4

Клейтън Даркуел дръпна въжето на звънеца за втори път и почти веднага една задъхана салонна прислужница дотича в библиотеката.

— Кафе — нареди младият господар. — Веднага, и в голяма кана. — Момичето се поклони и се затича към вратата.

— Е? Какво гледаш?

Девън гледаше брат си да се стоварва на диванчето и да покрива очите си с ръка.

— Когато не се прибереш до изгрев-слънце — рече той сухо, — винаги е облекчение за мен да разбера, че не си направил по-голяма глупост от тази да се напиеш до козирката. — „Какво умение!“ — помисли си той с безрадостна полуусмивка. Предната седмица самият той се беше напил до безпаметност, при това съвсем съзнателно. Петата годишнина от смъртта на жена му бе изглеждала достатъчно добър повод да извади пистолет и да почне да обстрелва къщата си.

Клей притисна с пръсти носа си високо, между очите и изпъшка.

— Кълна се, че е заради рома на Джон Полтрейн. А той дори е платил мито за тази помия. Но пък аз му измъкнах двайсет лири, като играхме на карти, тъй че, така да се каже, сме квит. — Девън не отвърна на измъчената му, но наперена усмивка. — Не виждам защо трябва да си толкова самодоволен. В крайна сметка, видях светлина и в твоята стая, когато се прибирах насам. Единствената разлика между нас е, че аз пиянствам с приятели, а ти сам.

Безизразното дотогава лице на брат му се вкамени и Клей сведе поглед, съжалявайки за казаното.

— Трябваше да дойдеш с нас — небрежно започна да говори той след момент — След това отидохме в „Стършеловото гнездо“. — Девън подпря брадичката си с пръсти и изръмжа, незаинтересован. — Има ново момиче там, Дев, наистина е голяма работа. Трябвала я видиш. Мисля, че е по-тежка от мен. Казва се Евлалия. Не се шегувам! — Той се засмя доволно, когато най-накрая Девън неохотно изви устни в намек на усмивка. — Ела с нас следващия път, а, защо не? Джон и Саймън винаги питат за теб. Ще се забавляваш, кълна ти се, че ще е хубаво.

Лорд Сандаун се изправи иззад бюрото си, засипано с листове и хартии, разположено между рафтовете книги на задната стена до френския прозорец. Отвори го и приглушеният тътен на морето изпълни стаята. Ято бекаси кряскаха подигравателно над успокоения като чаша вода канал.

— Не, не мисля така — рече той, застанал неподвижно, но напрегнат, пред яркия блясък на утрото.

Момичето донесе кафето на Клей. Девън я изчака да си отиде и Клей да се изтегне в цяла дължина върху канапенцето, с чаша и чинийка, подпрени на стомаха му.

— Мисли ли още по въпроса, който обсъждахме по-рано? — предпазливото изражение на Клей накара Девън да вдигне саркастично вежда. — Виждам, че не си.

— Бях зает.

Веждата се вдигна още по-високо.

— Проклятие, Дев, прекалено млад съм да се заровя в някаква си мина.

— Не съм те молил да слезеш долу и да работиш в нея, само да я ръководиш.

— И за това съм твърде млад.

— Но не чак толкова, че да не рискуваш глупавата си глава, като караш контрабанда.

Клей сгъна колене и скръсти ръце на гърдите си.

— За Бога, да не започваме отново. Това е битка, която никой от нас няма да спечели.

Девън изпусна бавно дъха си.

— Да, и аз не искам да се караме. — Защото ако искаше, ако притиснеше брат си прекалено силно, Клей просто щеше да си излезе и да води идиотската си търговия от някой друг потаен залив по брега. Като държеше Клей тук, упражняваше поне известно влияние над него.

Клей се опита да звучи разумно.

— Това, което правя, въобще не е опасно, гарантирам ти. Хората ми са опитни и верни, а моят платноход е най-бързият в канала. — Той отново показа очарователната си, момчешка усмивка — И, за бога, Дев, само да знаеш как се забавлявам.

— Чудя се дали ще ти е забавно, като увиснеш на бесилката.

— Но те никога няма да ме хванат.

— Ти си глупак, Клей. Само чакаш сега проклетата луна да се скрие, нали?

— Не — отрече той, но с гузно изражение. — Дошъл съм да посетя теб, единствени ми братко.

Девън изсумтя.

— Щях да разбера, ако имаше нужда от парите.

— Може би аз нямам, но наоколо е пълно с хора, които се нуждаят от тях — отвърна Клей с достойнство.

— О, да, бях забравил — ти го правиш с благотворителна цел.

— Да, в крайна сметка е точно така. Поне частично. О, да му се не види — призна засмян. — Правя го заради вълнението.

— И славата.

— Е, да, вярно е, жените твърдят, че съм истински дявол.

Търпението на Девън се изпари отведнъж.

— Мътните те взели, на двайсет и три години си! Това е детински, идиотски бизнес и някой ден ще те хванат — просто е въпрос на време.

— Не, няма. Катерите на митницата се движат във водата като престарели крави. Да можеш да ги видиш. Никога няма да надбягат моя „Спайдър“. А и аз съм го скрил, където…

— Мили Боже, недей ми казва — прекъсна го Девън. — Ще те хванат на сушата, защото там си безпомощен. Данъчните агенти са навсякъде в днешно време, както и платените им информатори. Не можеш да се доверяваш на никого. Как обръщаш контрабандата, която прекарваш, в пари за твоите бедни? Ето къде ще те пипнат — предупреди го той, насочвайки гневно пръст към Клей. Половината област вече знае за тебе; всичко, което чакат данъчните, е доказателство.

— Няма да го получат и на сушата — отговори му Клей уверено. — Имам си човек, който се занимава с тази страна на работата.

— Кой? Не, не ми казвай. — Девън се усмихна против волята си, когато Клей избухна в смях. След кратка пауза го запита неохотно: — Може ли да му имаш вяра на този… посредник?

— Да, естествено. Абсолютно. Слушай, недей да се тревожиш за мен, Дев, губиш си времето.

Девън се облегна на рамката на вратата.

— Бих искал да се откажеш. Ела да работиш за мен. Ще ти дам проклетата мина на теб!

Клей направи физиономия.

— Кажи го на Франсис Морган.

— Той работи за мен. Ще може да работи и за теб.

— Малко вероятно. Не можем да се понасяме.

— Да, знам. Никога обаче не съм могъл да разбера защо.

— Той е едно превзето самодоволно конте.

— Не съвсем. Но какво значение би имало, даже и да беше? Има и нещо друго.

— Този разговор е безсмислен. Освен това ти каза, че възнамеряваш да го правиш съдружник.

— Това е само на етап намерения. Ако се съгласиш да ръководиш мината, ще ти я дам още утре, цялата.

Клей стана и се протегна.

— Но както ти сам изтъкна, аз не се нуждая от парите.

Лицето на брат му се вкамени.

— Един мъж трябва да работи.

— Ти работиш прекалено! — изстреля Клей — Отиваш в другата крайност. Никога никъде не ходиш, не излизаш от Даркстоун. Кога за последен път си ходил в къщата ни в Лондон? Не си посещавал майка в Девъншир от миналата Коледа. Едва ли мястото ще се разпадне без теб. Коб може да се справи с всичко идеално, ако заминеш за някъде — Той пъхна ръце в джобовете, когато Девън не отговори. — Знам защо стоиш тука — рече той упорито. — Ти си точно като татко.

— Така ли? — каза Девън безизразно. — В какво отношение?

— Стоиш тука заради морето. Майка твърди, че той се нуждаел от него, за да съществува. То запазвало разсъдъка му.

Девън бавно извърна глава, взирайки се през терасираната градина към назъбения ръб на скалите и равната, гладката повърхност на морето и небето зад тях. Той наистина се нуждаеше от морето. Дори само заради разсъдъка. Не беше кой знае колко много.

— Като си говорим за майка — рече Клей прекалено ведро и малко прекалено бързо. — Тя заплашва скоро да те посети. И този път щяла да доведе Алис.

Девън изпусна една въздишка и скръсти ръце.

— Защо просто не се ожениш за момичето и да ги избавиш и двете от нещастието им?

— Защо ти не се ожениш за нея?

— Аз? — Клей изглеждаше ужасен. — Ти трябва да се ожениш пръв, нали ти си по-големият. — После, спомнил си изведнъж, той се изчерви и сведе поглед.

Челюстта на Девън се стегна, но той задържа тона си лек и равен.

— Съжалявам, но аз вече имах жена. Ако ме чакаш да си взема друга, тъй ще си умреш ерген.

— Тогава ще умрем заедно — двама немощни, стари ергени. Можеше и да е по-лошо.

— Да, предполагам, че е възможно. — Мимолетна топлинка пробягна в мрачните му очи и Клей отвърна с бърза, сърдечна усмивка.

Движение в коридора привлече вниманието им.

— Влизай, Коб — провикна са Девън към високия, чернобрад мъж, който застана на прага.

— Не исках да ви безпокоя.

— Няма нищо, Коб, а и ние вече свършвахме.

— Как си, Коб? — попита Клей и кимна в поздрав към мършавия управител на брат си.

— Много добре, сър, благодаря.

— Можеш ли да дойдеш до Луксулян днес с мен? — попита го Клей. — Иска ми се да огледаш стадото на Оди Тревитик. Разпродавал половината си овни.

— Мога. — Коб размърда крака, мачкайки широкополата си шапка с пръстите на единствената си ръка. — Има проблеми с Дос Менстър — рече той.

— Какви по-точно?

— Овцете му са се проврели през северната ограда тази нощ. Две дузини са паднали от скалата, кучето му е спасило останалите.

— Пиян ли е бил?

— Не съм сигурен.

— Разбирам. Ще говоря с нето тази сутрин.

— Както желаете. Пещта за сушене на хмел има нужда от ремонт, твърди Флетчър. В дъжда миналата седмица керемидите на покрива…

— Добро утро, Девън.

Девън се обърна.

— Франсис! Мислех, че ще се срещнем чак на обяд. Има ли нещо нередно в мината? Да не е станало…

Франсис Морган влезе в стаята, преметнал абаносовия си бастун през рамо.

— Не, не. Всъщност помпата в новата шахта работи безупречно, ако мога да се изразя така. Лагерите бяха причината, точно както ти казвах. Не, исках да говоря с теб за търга довечера в Труро. О, здравей. Клей, не те видях оттук.

Клей дори не направи опит да се надигне.

— Франсис — измънка гой, оглеждайки високата, елегантна фигура на управителя на мината на брат си. Забеляза лъснатите до блясък ботуши, снежнобялата вратовръзка и напудрената перука, после с леко отвратен израз отново сведе очи към вестника си.

— Има ли нещо? — попита Девън, който се приближи към Франсис.

— Не, надявам се, но бих искал да поговорим за една стратегия, която ми се върти в главата, след като започне наддаването.

— Чакай малко. Коб, свършихме ли засега?

— Да, струва ми се. Ще дойда с вас, щом желаете. Десет часът удобно ли е за вас?

— Да, чудесно. Ще те срещна на вратата.

— Чакай, Коб, ще дойда с теб. — Клей се надигна от дивана. — До скоро, Девън. — Той се поклони с явно снизхождение на Франсис Морган, който му отвърна по същия начин.

Клей и Коб поеха към конюшните, потънали в дружелюбно мълчание. Там те се разделиха и Коб пое към хмелната „пещ“. Клей влезе в плевнята и извика коняря.

— Маклийф? Тук ли си? Галън, къде си, момче? — Шумът откъм широките врати зад него го накара да се обърне.

Беше Лили.

Тя се изчерви, когато внезапно осъзна кой стои в сумрачната стая и неговата заговорническа усмивка с нищо не й помогна да преодолее смущението си. Споменът за глупостта й тази сутрин в спалнята му накара бузите й да запламтят. Отдъхна си, когато Маклийф се появи от мъничката си бърлога зад помещението за конските принадлежности и поздрави Клей, отвличайки вниманието на младия господар от нея. Копнееше да се махне, но съобщението, което й бе поверила Лоуди да предаде на коняря, беше от голямо значение — поне за Лоуди. Освен това то трябваше да се предаде на четири очи. Така че тя опря гръб в най-близката клетка и се опита да изглежда невидима, докато младият мистър Даркуел нареждаше на Маклийф да приготви коня му.

Докато чакаше, тя го изучаваше прикрито. Макар че имаха сходни черти, братята Даркуел въобще не си приличаха, реши тя. Не само защото по-малкият брат бе по-нисък и по-слаб, а косата му малко по-светлокафява — главната разлика идваше от изражението. Лицето на Клей бе открито и… светло, да, а държанието му — небрежно, дори отпуснато. Девън Даркуел беше напрегнат и сдържан, мрачен, нерадостен и всичко друго, но не и отпуснат. Описанието на лицето му не допускаше определение като „открито“. Нещо, горчиво като киселина, бе разяло дълбоки линии от двете страни на устата му и в красивите му очи тя бе зърнала безутешност.

Когато Клей се раздвижи и й се усмихна, тя разбра, че се е вторачила в него.

— Добро утро — рече той приятно. — Още веднъж.

— Добро утро, сър. — Тя се приведе в позакъснял поклон.

— Виждам, че си се възстановила от шока.

Знаеше, че се изчервява отново, и това я раздразни.

— Очевидно съм — отвърна тя троснато.

Той се ухили:

— Как се казваш?

— Лили Трабълфийлд.

Клей се изсмя и бе очарован, когато и тя му се усмихна в отговор.

— Откъде идваш, Лили Трабълфийлд?

— От Лайм Риджис. Тоест, от Килдеър всъщност, но не съм била там от много години.

— Килдеър, казваш?

— Да, сър. — Той я изгледа, сякаш искаше да каже нещо по този въпрос, дори още по-лошо — да попита — и тя продължи забързано, за да му отвлече вниманието. — Това вашият кон ли е? Истински красавец, нали?

Проработи. Клей се извърна да погледне как Маклийф оседлава горделивия му сив тригодишен жребец.

— О, да. Ще го водя да се състезава в Епсън следващия месец.

— В отсечката на миля и четвърт?

— Вярно. Или там, или на миля и половина.

— Трудничко ще е за младия кон. Но той ми изглежда истински бегач. — Тя се опомни. — Съвсем сигурно, мисля, че това е чудесно животно.

Клей бе истински изненадан. Както си вършеше работата, Маклийф също замръзна и се обърна да я погледне. Лили неловко прочисти гърлото си.

— Баща ми обичаше състезанията. Често ме вземаше и ме водеше — в Данкастър, Нюмаркет, и на разни други места.

— Обичаше ги казваш?

— Е, по обичаше залаганията, може да се каже. Особено добър беше в губенето — призна тя откровено. — Но веднъж неговата двугодишна кобилка спечели препятствията в Сейнт Леджър. Двайсет и пет лири му донесе. — Тя се усмихна на спомена. Бе се опитвала да го придума да плати някои от дълговете си с тази печалба, но без никакъв успех — беше поканил приятелите си на двудневна почерпка и бе похарчил всичко, до последното пени, в таверната в Парихил.

Клей и Маклийф си размениха погледи. Конярят изведе коня на покрития с камъни двор. Без да използва блокчето за качване, Клей се метна на гърба му. В седлото той се обърна, за да изгледа Лили, която стаеше на вратата и го наблюдаваше.

— Ще ходя в Татърсол през август, мис Лили Трабълфийлд. Бихте ли дошли да ми помогнете да избера чифт здрави, силил коне за лов?

Тя се изсмя:

— Попитайте ме, когато моментът наближи, мистър Даркуел. Не мога да планирам толкова отдалеч.

— Може и да го направя. — С усмивка и намигване той обърна коня си и го подкара в галоп.

Маклийф се приближи, демонстрирайки беззъбата си усмивка. Тя му отвърна. Понякога се затрудняваше да реши кое негово око да фокусира, когато му говори. Обикновено дясното му око гледаше малко косо настрани, но щом решеше да гледа в лявото, то пък започваше да й се изплъзва, а дясното идваше на мястото си. Беше много смущаващо и тя се чудеше дали не е възможно да го прави нарочно.

— Как я караш, Галън? — запита го тя дружелюбно.

— О, чудесно, благодаря ти, че питаш. А ти, мис Лили?

— Много добре. Имам съобщение за теб от Лоуди.

Той направи сериозен опит да изглежда разочарован.

— Значи не е от теб, тъй ли?

Тя вдигна рамо игриво.

— Лоуди казва, че може да се срещнете довечера, след вечерта, до езерото, но само за час.

Изразителното му лице грейна.

— Кажи й, че ще бъда там — После изведнъж си спомни, че е женкар — А ще бъдеш ли и ти там, мис Лили? — попита той със закачлива похотливост.

— Не, няма, мистър Маклийф.

— О, много лошо. Щяхме да бъдем рядка гледка ние тримата. — Той положи ръка на стената зад нея и се наведе фамилиарно. — Какво ми готви тоя бухал, готвачката за вечеря, сърце мое?

Тя му се усмихна спокойно. Беше й забавно да флиртува с Галън Маклийф, макар че на Лоуди не й беше харесало чак толкова.

— Пилешки котлети за мисис Хоуи в стаята й, кълцана скумрия и картофи за останалите нас долу в салона.

— Хайде бе!

Тя се изсмя високо на комичната му гримаса. През рамото му съзря фигурите на двама мъже, приближаващи се откъм къщата. Единият бе Франсис Морган, а другият беше господарят.

Някакъв инстинкт я накара да отскочи настрани. После й хрумна, че това внезапно движение издаваше чувство за някаква вина. Мъжете отминаха. Но суровият поглед на господаря я обгори с — както си въобрази тя — истинско презрение. Нямаше и капка съмнение, че Девън Даркуел си мислеше, че тя се заиграва с коняря.

Но истински я изненада дълбочината на импулса да отиде и да го извади от заблуждението му. Разбира се, тя не направи нищо подобно. Прекъсна Маклийф по средата на изречението му и се извини с обяснението, че икономката ще й се кара, ако се забави още, после се спусна забързано към къщата.

Този следобед мисис Хоуи я накара да измие стените на черната кухия като наказание за закъснението й.

Глава 5

— О, боже, горещо е! — Лоуди заби пети и юмруци в матрака потна и раздразнена, и отскочи от леглото. — Как може да няма и помен от ветрец! По дяволите, как мразя месец юни. Не вярвам дори едно листо да трепва в цялата област.

Лили изтри влагата, избила над устната й, и измърмори своето съгласие. Седеше в леглото облегната на таблата, изморена, но не й се лягаше, понеже влажните чаршафи миришеха на плесен и прилепваха неприятно към тялото. През отворения прозорец долетя звукът на камбанката на часовника в библиотеката, отмерващ дванайсет часа.

Лоуди отиде и коленичи на стола пред прозореца, постави ръце на перваза и се загледа в пълната луна.

— Мислиш ли, че и Галън я гледа сега, в същия момент? — рече тя замечтано.

Лили се опита да си го представи и не можеше да се начуди с кое ли око я гледа.

— Мисля, че е заспал дълбоко още преди един-два часа. Както и ние би трябвало. — Тя бе спряла да се бори с ирландския акцент пред Лоуди още преди дни. Историята, която бе съчинила, за да обясни защо го е използвала първия път — че е бягала от своя жесток и тираничен вуйчо и се е надявала, че ще изглежда по-опитна и квалифицирана прислужница, ако се представи за ирландка — не бе звучала особено достоверно дори в собствените й уши, но Лоуди никога не я бе поставила под въпрос.

Стомахът й се разбунтува. Лоуди чу.

— Лили! — възкликна тя, а лицето й грейна. — Ей сега си спомних, че задигнах една червена ябълка за нас от килера тая сутрин!

— Слава Богу, Лоуди, иди и я донеси, преди да съм припаднала от глад — подкани я Лили настойчиво.

Момичето извади откраднатото лакомство от джоба на престилката си и го постави на леглото. Преди месец Лили щеше да отиде гордо в затвора, вместо да вземе и стотинка от най-лютия си враг. Сега почти ежедневните набези на Лоуди за някой плод или парче хляб изглеждаха логичен и естествен акт на борбата за оцеляване, за което не чувстваше повече вина от войника, стрелящ по противниците си. Тя заби зъби във внимателно разполовената ябълка, наслаждавайки се на тръпчивата струйка сок и издавайки звуци на удоволствие.

— Започвам да си мисля, че откраднатите са по-вкусни — въздъхна тя със затворени от пълното удоволствие очи.

— Да ти кажа правичката, така си е — потвърди Лоуди с пълна уста.

— Въпреки това ти поемаш ужасен риск. Ако мисис Хоуи те хване, сигурна съм, че ще загубиш мястото си.

— Въобще не се тревожи, няма да ме пипне. Говори ли днеска с нея? За „повишението“ ти?

— Да.

— И тя отказа, както ти рекох?

— Да.

— Ха.

Лили се смъкна върху възглавницата, като си припомни за срещата си с мисис Хоуи следобеда. Сама бе избрала момента с надеждата, че икономката ще е по-благоразположена след обилната закуска от студена сьомга, печен агнешки врат с подправки и зелен грах в лимонов сос — значително по-добре отколкото ечемичената супа и пудинг с черен дроб, сервирани в слугинската столова. „Какво искаш?“ — я бе попитала мисис Хоуи с типичния си простоват стил, настанила се удобно в стаята си.

Лили изложи молбата си — малък аванс срещу заплатата си, която щеше да започне да получава, когато най-накрая успееше да изплати дълговете си, така че да започне да отделя по нещичко настрана. И както мрачно бе предсказала Лоуди щеше да е по-добре да си бе спестила усилието.

— Въобразяваш си, че си по-добра от нас останалите, а? Нямаш търпение да си заминеш и да почнеш да се правиш на голяма благородничка, а? — Изпъкналите й черни очи искряха от злоба. — Сега ще те науча как можеш да се махнеш, невежа глупачка. Ще си заработваш заплатата като всички нас, както всемогъщият Господ е наредил — с пот на челото и с усилията на двете си ръце. „Онзи, който бърза да се замогне, не може да бъде невинен“ — цитира тя и неприятна лукава усмивка пропълзя през нелюбезната й физиономия. — О, аз даже ще ти помогна. Ще ти позволя да се заемеш с още задачи, щом желаеш. Можеш да започнеш с килимите на първия етаж. В края на всеки ден, след като си свършила ежедневните си задължения, можеш да навиваш по един, да го изнасяш, да го увесваш и да го тупаш, докато не заприлича на нов. Ще ги проверявам после, естествено, и ще получаваш половин пени за всеки килим, който реша, че е удовлетворително чист.

— Половин пени! Но… аз дори не мога да ги вдигна сама.

— Това си е твоя грижа. И не си мисли, че можеш да помолиш другите момичета да ти помагат, това си е само твоя работа и ничия друга. Твоя работа дали ще приемеш предложението ми, но по-добро няма да получиш. Нищо не казваш? Добре тогава, по-бързо — има работа да се върши.

Трябваше да се пребори със сълзите на разочарование.

— Знаете, че не мога!

— Да приключваме тогава. Стига си ми губила времето и се връщай на работа. И помни, че задължение на слугите е да изпълняват волята Божия с цялото си сърце, не отгоре-отгоре, а със страх и трепет пред хората!

— Тлъста, дърта свиня! — рече Лоуди прозаично, поглъщайки последната хапка от ябълката, и облиза пръстите си. — Казах ти, че само ще си загубиш времето с нея.

— Тя не ме обича, Лоуди.

— Тя не обича никого.

— Да, но… мисля, че мен наистина ме мрази.

Лоуди направи гримаса, но не го оспори.

Лили подръпна завивката, усещайки познатото чувство на разочарование. Седмици вече бе в Даркстоун, но не се бе приближила с нито една стъпка към разрешаването на затрудненията си. Заплатата й за първия месец се бе оказала равна на нула и сега дължеше не само на мисис Хоуи, но и на Лоуди за сапун, зъбна паста, шапка и престилки. Май трябваше да пише на мис Трабълфийлд, съседката й в Лайм, и да я разпита за новини. Трябваше да разбере какво е станало с Роджър Соумс, дали е жив или е мъртъв, и ако бе първото как бе настроен спрямо нея. Дали бе уведомил властите да я търсят? Дали още поддържаше обвинението, че го е окрала? Дали, по някакво чудо, не бе дошъл на себе си и й бе простил от чисто християнско милосърдие!

Последното изглеждаше невероятно. Но Лили Бе оптимистка — не би отхвърлила възможността току-така. Все пак изпитваше колебание да научи истината от мисис Трабълфийлд, понеже никак не и се искаше да постави бедната жена в положение да бъде разпитвана някой ден и да лъже заради Лили, като твърди, че не знае къде е отишла. За стотен път се укори, че бе избягала тогава. Времето бе единственият й съюзник сега и всичко, което можеше да стори, бе да се придържа към детинската надежда, че някой ден, някак си, нещата ще се оправят от само себе си.

— Оф! — изпъшка внезапно Лоудии се надигна в леглото си. — И дяволът ще се изпържи в тая пещ тука Лили.

— Какво?

— Да отидем да поплуваме.

— Не можем.

— Защо не? Не в морето, в езерцето в Пиратската лагуна. Не си ли ходила там преди? Никой няма да види. Ще се измъкнем тихичко, като мишки.

— Много е опасно — ако ни пипнат ще ни уволнят. — Въпреки заплахата, не можеше да прогони представата за хладината и облекчението, което нощното къпане щеше да им донесе.

— Е, както искаш, мис Пъзла, но аз отивам. — С тези думи тя захвърли нощницата и занавлича роклята си — Няма да вземам нито риза, нито фуста. О, колко хладна и чистичка ще бъда само след десет минутки. Като се върна, ще ти разкажа всичко най-подробно, Лили, тъй че да не пропуснеш нищичко.

— Оо, добре де — изсумтя Лили, скочи от леглото и затърси пипнешком дрехите си в тъмнината. — Но ако ни хванат, ти ще си виновна.

— Няма. Ще се промъкнем през библиотеката на господаря и после по каменните стълби, без никой да разбере. Хайде, побързай!

Изложението на имението Даркстоун бе северно. То бе разположено на върха на широко, зелено скалисто плато. Терасирани градини се спускаха плавно надолу зад него, омекотявайки суровата гледка. Една лъкатушеща пътека пресичаше платото и водеше до каменните стълби, които слизаха до морето, а друга отвеждаше в тъмните, вековни гори в другия край на скалистия бряг и до малко сладководно езерце — Пиратската лагуна. Беше каприз на природата, разделен от морето само от тясна ивица пясък. Тази нощ езерцето бе тъмно и спокойно, в контраст с ревящия белопенест Ламанш в непосредствена близост с него. Лили и Лоуди се разсъблякоха до чернеещите се едри каменни блокове, разсичащи тесния плаж на две.

— Нали не смяташ да се къпеш с ризата?

Лили погледна към напълно съблечената Лоуди и се намръщи.

— Съвсем гола ли ще я караш?

— Ти как мислиш? Какво според теб ще нося утре вместо риза, а? Няма да изсъхне толкоз бързо. Хайде, Лили, стига си се бавила и идвай.

Лили се поколеба още няколко мига, потънала в размисъл. Съблече износената си, нееднократно кърпена долна риза бавно, предпазливо — не знаеше какво точно да очаква. Никога не се бе събличала гола извън укритието на стаята си. Нищо не се случи — нито една глава не се показа от храстите и не закрещя „Покрий се, безсрамнице!“, както донякъде се бе опасявала. Лекият нощен бриз по кожата й бе като вълшебна милувка. Погледна надолу към белите си гърди и бедра и потръпна от потайно вълнение. Бе си мислила, че задигането на някоя и друга ябълка от килера е вълнуващо, но всъщност усещането бе смешно безцветно в сравнение с изпитваното сега.

Пристъпи с крайна предпазливост иззад гладките камъни и пое по мекия пясък към езерцето, тъй като също така за пръв път стъпваше боса навън. Леките приплъзващи се вълнички овлажниха пръстите й и тя пристъпи малко по-навътре.

— Потопи се отведнъж — посъветва я Лоуди на около петнайсетина крачки от нея. — Чудно е!

— Но аз не мога да плувам!

— И аз не мога. Виж ме — стоя здраво на двата си крака. Окуражена, Лили се потопи до кръста и дъхът й секна от неочаквания хлад. Само след секунди обаче усещането се промени, почувства се сгрята и освежена едновременно и тя клекна, като остави водата да покрие раменете й.

— О, вълшебно е, великолепно е! — засмя се тя и запляска с ръце. Приближи се до Лоуди, където водите бяха по-дълбоки. Калното дъно бе приятно студено и поддаващо се под стъпки те й.

— О, че ти плуваш — рече тя с известна завист.

— Всеки може да плува по този начин.

— Не и аз. — Въпреки това се обърна по гръб и започна да рита с ръце и крака, наслаждавайки се на изненадващата хладина по главата, след като косата й се намокри, и се опита да имитира отпуснатата поза на Лоуди върху водната повърхност. Естествено потъна веднага.

— Напълни дробовете си с въздух и стой неподвижно — обясни Лоуди веднага след като Лили се показа отново и започна да кашля и да плюе ядосано. — Трябва да си много спокойна и отпусната — това е номерът!

След още няколко несполучливи опита Лили вече можеше да лежи по гръб. Загледа се в искрящото звездно небе с разперени ръце и крака, дишаше бавно и леко и се наслаждаваше на новопридобитите си умения, отбелязвайки с известна ирония, че бе почти възможно да определи настоящото си занимание като авантюра. Ако можеше да види края на онова, което считаше за истинския си живот, би могла дори да се зарадва, поне този път. Но в крайна сметка, не виждаше подобен край. Все пак се вкопчваше във вродения си оптимизъм и вместо да се отчайва от безнадеждността на положението си, тя започна безгрижно да се плиска с Лоуди.

— Какво беше това?

Както си бършеше краката с ризата, Девън замръзна и се ослуша.

— Кое? Нищо не чувам. — Той обу бричовете си, после пак се спря с пръсти върху копчетата. — Сега го чувам. Сякаш беше писък. — Той хвърли ризата на пясъка и се отправи по посока на звука — висок женски вик. Когато се разнесе отново, той се забърза. Клей се запрепъва след него, като закопчаваше панталоните си и нахлуваше влажната си риза в движение. Пълната луна огряваше пясъчната пътека, заобикаляща заливчето откъм сушата. На около десетина стъпки от огромните каменни отломки, струпани от гората чак до водата и блокиращи пътечката, Девън се спря и Клей едва не се сблъска с него.

Лили и Лоуди тъкмо излизаха от водата за дрехите си и газеха дълбокия пясък, смеейки се. В момента, в който усетиха, че са от другата страна на скалите, те съзряха мъжете. Лоуди изпищя и се втурна напред. Лили я последва, без да мисли, и едва не припадна, като разбра, че няма накъде да бяга. Високите канари стигаха до гората, а пред тях се простираше обширна непроходима площ, обрасла с високи, гъсти треви и диви рододендрони. Трябвало бе да се спасяват обратно във водата!

Уви, твърде късно. Да отстъпят, би означавало още веднъж да изложат голите си тела. Притиснала ръце пред гърдите си, Лили застана до Лоуди пред най-високия камък. Момичетата бяха с гръб към двамата господа Даркуел и зачакаха те да си тръгнат.

Но те не си тръгнаха.

— Мили Боже — издиша Клей, — русалки, и то две — Той хвърли обнадежден поглед към Девън. — Предполагам, че няма да ти е интересно да ги заговорим? Или? Всъщност те са от домашните прислужници, знаеш, нани? Разпознавам едната, онази, високата, тя е…

— Знам коя е.

— Оо. — Това го изненада. — Е, аз само си мисля… такава щастлива среща — те двете и ние двамата. Сякаш ръката на съдбата я е уредила, ако… — Той замлъкна стреснат, когато Девън, без дори да му продума, го остави и се отправи към двете жени, гушещи се пред черната скала — … вярваш в такива работи. — Клей осъзна, че си говори самичък, и последва брат си.

„Не е възможно — мислеше си Лили, докато ги слушаше как се приближават. — Не е възможно да искат да разговарят с нас!“ Тя направи безплоден опит да се смали физически. Колкото по наближаваха, толкова по се засилвайте желанието й да припълзи до гранитния скален къс и да се слее с него. Лоуди започна да се киска по най-невъзможен начин, прищя й се да й удари един. Сега двамата мъже стояха точно зад тях. Узна го поради факта, че сякаш въздухът натежа. Струваше й се, че долавя дишането им. Дори и така, тя едва не подскочи, когато един глас провлече почти в ухото й:

— Добър вечер, дами. — Разпозна тази закачлива, но добронамерена игривост и разбра, че е продумал младият господар. Но присъствието на брат му тя долавяше по-остро. Неговият студен взор й се струваше като ледено клеймо по голия й гръб.

— Добър вечер и на вас — отвърна Лоуди през рамо с глупав, кокетен кикот.

— Какво неочаквано удоволствие е човек да срещне две прекрасни дами като вас. Брат ми и аз се чудехме дали бихте се присъединили към нас за малка разходка около езерото. Можем дори да се… топнем заедно, ако сте съгласни. Ммм? Заинтересовани ли сте поне мъничко?

Лоуди каза „да“, очите на Лили се оцъклиха от изненада и недоверие. Но Лоуди бе казала „да“ и Лили не беше чула погрешно, защото тя вече клатеше глава и се смееше със същия идиотски, вбесяващ кикот, който пораждаше у Лили желание да я хване за раменете и да я разтърси здравата, докато й дойде умът в главата.

— Добре, добре, много добре — рече Клей със смях. — А ти? — запита той отново в ухото на Лили.

— Не! Моля ви, идете си!

Всяко нейно мускулче се сгърчи, когато Девън Даркуел продума с нисък, властен тон, който тя усети повече с тялото си, отколкото със слуха си:

— Да, мисля, че така ще е най-добре. — Брат му го изгледа неуверено. Девън изрече настойчиво: — Остави ни, Клей. Приятна разходка на теб и приятелката ти.

Клей най-накрая затвори устата си. Удивлението му бе по-силно от разочарованието. Лоуди се обърна и го изгледа без смущение. Той пое автоматично ръката й, почти без да я гледа.

— Не мога да си спомня — почуди се той през рамо, докато я отвеждаше нататък, гола и кискаща се, — последния път, когато си използвал старшинството си над мен, Дев.

После вече тях ги нямаше, а Лили остана сама с виконт Сандаун.

Девън решително оттласна в дъното на съзнанието си въпроса какво си въобразяваше, че върши. Ако се замислеше само за миг, щеше да остави незабавно момичето на мира без повторен поглед. Но той не искаше да я остави. Нито да спре да я гледа.

Искаше да я докосне. Роклята, която беше носила онзи ден в стаята му, изобщо не бе намеквала за прелестта на жената, скрита под износената и избеляла тъкан. Видя ръката си да се пресяга, после да поспира на инч-два от рамото й. Тя хвърли сянка през бледия й гръб и затъмни тежкия водопад къдрици, стелещи се по плешките й. Лунните лъчи посребряваха кожата й и я правеха да изглежда неописуемо мека. Съзря белите ивици, където бе стиснала ръцете си, и се почуди дали е изплашена. Прииска му се да чуе гласа й още веднъж.

— Ще се обърнеш ли?

Тя поклати глава.

— Не? — подкани я той.

— Не.

— А трябва. Никога ли не си чувала за правото на суверена? — промърмори той с нетипична за него заядлива настойчивост.

Без да се замисли, Лили го сряза:

— Това е бил нормански, не уелски обичай, и освен това е отмрял преди шестстотин години.

Ръката на Девън падна като отсечена.

— Откъде знаеш? — рече той учуден.

Тя си прехапа езика.

— Моля ви, моля ви, не мога да говоря така с вас.

— Защо? Смущаваш ли се? — Приличаше му на богиня от топъл мрамор, висока, стройна и елегантна, и той почувства импулс да докосне с пръсти всяко прешленче, придвижвайки се бавно надолу покрай тясната талия до гладките сочни полукълба. — Прекалено си красива, за да се смущаваш — рече той импулсивно. — Да се срещнем довечера, по-късно. Ела в стаята ми. — Той моментално съжали за думите си.

Лили бе толкова смутена, че й се искаше да заплаче.

— Не, аз не мога, не мога. Вие грешите за мен, милорд. Аз… не съм като Лоуди.

— Твоята приятелка?

Тя кимна.

— Да, наистина — съгласи се той тихо, — ти изобщо не си като Лоуди — Съжалението бързо отслабна. Сега вече беше невъзможно да не я докосне; предишните му скрупули се изпариха — тя беше само една прислужница в края на краищата. Но когато отметна настрани влажната й коса и прокара пръсти по деликатния хребет на гръбнака й, тя изпусна мека въздишка и отпусна глава; той можеше да долови лекия трепет, който я разтърсваше от раменете до дългите бели бедра.

— Трябва да ме пуснете — помоли го Лили с напрегнат шепот.

— Аз не те задържам.

— Моля ви. Вие не разбирате.

Онова, което разбираше, бе, че тя се нуждае от по-внимателен подход. С нежелание той отпусна ръката си, но при движението помилва хълбока й, от което тя потрепна отново и застина напрегната.

— Нека се срещнем утре тогава — предложи той шепнешком. — Следобед. Ще отидем на разходка.

Тя изтърси първото нещо, което й дойде наум.

— Трябва да търкам пода в хладилното помещение утре следобед.

Той си позволи да се усмихне.

— Впечатлен съм от твоето трудолюбие. Но ми се струва, че ще успееш да поотложиш тази задача, нали? Четири часа, до портите на парка.

Лили си пое дълбоко дъх.

— Разходка?

Той кимна тържествено.

— Разходка.

— И ако дойда, ще си отидете ли сега?

— Пазариш ли се с мен? — Когато тя не отговори, той отвърна сериозно: — Да, ще си отида.

— Много добре тогава. Аз… аз ще дойда.

— Искрено се радвам. — Да не би да си въобразяваше тя, че щеше да приеме отказ?

Последва продължителна пауза.

— Е? — каза Лили накрая, не можеше повече да издържа.

— О, бях забравил. Сделката. — Той отстъпи назад, изпивайки я с един последен поглед. С нещо, което определи като въз държание на светец, той се оттегли и я остави сама.

Глава 6

Но когато удари четири часът на следващия следобед, Лили бе коленичила в половин инчова сапунена пяна и търкаше здравата пода на хладилната стая с корава телена четка. Девън я откри там към четири и двайсет. Раздразнението му бе крайно, породено от две причини: неспособността си да разбере сега, на ярката дневна светлина, какво му бе изглеждало толкова красиво снощи и объркването от факта, че наистина бе отишъл да се срещне с момичето — беше я чакал на уговореното място и време като някой заслепен от любов идиот, а тя бе имала нахалството да не се появи! Клей бе прав, мислеше си кисело, трябваше да излиза по-често. Следващия път, когато брат му отидеше в Труро, щеше да го съпроводи. Може би то тава нямаше да проявява такова желание да се прави на глупак в собствените си очи в собствения си дом.

Както си работеше, Лили съзря удължения му тъмен силует да се очертава през пода. Тя подскочи и четката се изплъзна от пръстите й. Седна на пети и замачка нервно полите си. Фустата й бе цялата прогизнала, но тя бе завързала подгъва с няколко панделки, за да я опази от мръсните влажни плочи. Усещаше се рошава и мърлява и крайно непривлекателна.

— Не дойдох — пророни тя забързано, преди той да успее да проговори. — Мисис Хоуи казва, че трябва да свърша това тук и после да помогна на салонната прислужница с полировката. Съжалявам, исках да дойда, но… но не можах.

— Стани.

Погледна го изпитателно. Сега лицето му бе по-мрачно и отчуждено, почти гневно. Не беше очаквала това. Тя се изправи бавно на крака и избърса ръце в грубата си престилка.

— Изглежда, че не си доразбрала някои неща за положението си. Ти не работиш за мисис Хоуи, а за мен. Ако възнамеряваш да продължаваш, трябва да се научиш да се подчиняваш на нарежданията ми, а не на нейните — поне не когато противоречат на моите. Ясно?

Брадичката й се надигна, раменете й се стегнаха.

— Да, милорд, съвършено ясно.

Наблюдавайки опита й да се сдържа, Девън почувства как самият той омеква.

— Добре. Да започнем тогава отначало. Ще се срещнем в парка след десет минути — той вдигна вежда и зачака.

— Да, милорд. — Тя се поклони подигравателно. Веждата му се вдигна още по-високо, но той не каза нищо повече, само се завъртя на пети и излезе.

Лили изреди наум всички скромни ругатни, които знаеше. Те й помогнаха да се поуспокои, но не отпуснаха нервите й. Когато мисис Хоуи й отказа молбата за час лично време този следобед — беше измислила, че й се налага да пусне някакво писмо в селото, — първо изпита невероятно облекчение: ето, сега вече нямаше да може да се срещне с господаря, не по своя вина при това, и дори не можеше да го отдаде на страхливост. Въобще не си бе помисляла, че той ще дойде да я търси. Какво всъщност искаше от нея? „Разходка“ бе казал той. Ха! Да не би да я вземаше за наивница? Разходка бе последното нещо, което му се въртеше в главата миналата нощ — тя нямаше никакво основание да предполага, че нещата се бяха променили само защото слънцето бе изгряло.

Е, поне скоро щеше да разбере. И независимо какво очакваше той, разходка бе всичко, което щеше да получи. Нямаше да бъде беззащитна, гола и уязвима днес и той нямаше да може да използва крайното й смущение срещу нея. Излезе, като развързваше повдигнатите си поли и се опитваше да изглади намачканите места. Безрезултатно, разбира се. А и глупаво. Ако искаше да го привлече, а тя не искаше, щеше да е необходимо много повече от една безупречно изгладена дреха. Или значително по-малко, поправи се тя сухо, знаейки, че именно липсата на облекло бе събудила интереса към нея. Няма значение — нека господарят я видеше на ярката дневна светлина в единствената й рокля, с всичките й кръпки и гънки; нека да види зачервените й от работа ръце и посипания с лунички нос, размъкнатата й коса, подпъхната що-годе под старата избеляла шапчица на Лоуди. Това би трябвало бързичко да го охлади и тогава животът щеше да може да се върне към старото си русло, за което напоследък тя бе свикнала да мисли като за нормално. Лили поизправи шапчицата с решителен жест и се отправи бодро към еленовия парк.

Девън я видя да идва доста отдалече. Бе по-висока от среден ръст и имаше необичайно дългокрака походка, грациозна и решителна едновременно. Той разбра точно момента, когато тя го видя, защото забави крачка неловко и се вгледа встрани, сякаш нещо интересно бе привлякло вниманието й. Профилът й бе прекрасен и лошото му настроение се поразсея още малко, докато преценяваше, че все пак не бе изгубил ума си, или, поне не напълно, като бе настоял за това рандеву. Когато го приближи, тя спря на цели шест стъпки и направи лек поклон, перфектен този път, а не ироничен, продумвайки „милорд“ полугласно.

— Престани да ми казваш „милорд“ — тросна се той. — Никой не ме нарича така освен камериера и икономката ми.

— Защо?

— Защото ме кара да се чувствам важен.

В нервността си Лили едва потисна силния си импулс да се изсмее.

— Исках да кажа, защо никой друг не ви нарича „милорд“!

— Защото не желая.

Изглеждаше тъй надменен, гласът му тъй съответстваше на студенината в гневно бляскащите тюркоазни очи, че този път тя се разсмя. Но мигновено изтрезня, когато той я стрелна накриво с поглед, съвсем не развеселен.

— И защо днес не ми приличаш ни най-малко на ирландка, чудя се? Нито пък предната нощ, доколкото си спомням.

Глупачка, глупачка, скастри се тя, съжалявайки поне за стотен път за глупавата си идея, която досега не й беше донесла нищо, освен неприятности. Макар че донякъде бе очаквала нещо подобно от него, внезапният въпрос я обърка. Като се бавеше умишлено, за да печели време, тя тръгна, а той вървеше до нея с ръце, скръстени зад гърба си. Глогини и див лешник обграждаха пътечката. Дрозд пропя, някъде наблизо в небето чучулига извиси глас.

— Ъ, виждате ли, сър, бях решена на всичко да си намеря работа — започна тя със самата истина. — Когато видях мисис Хоуи в хана за пръв път в Чард, аз… аз си помислих, че е ирландка.

— Мисис Хоуи? Ти си си помислила, че моята икономка е ирландка?

— Е… ъ… черна ирландка. Действително, сър, я мислех за такава, а отдалеч даже и звучеше така. Затова й казах, че съм ирландка, за да ме хареса. Използвах акцента на татко да се опитам да я убедя. Той… той беше ирландец — завърши тя прозаично. Беше си мислила за обясненията пред Лоуди, че са зашити с бели конци, но сравнени с тези, звучаха като библейски псалм. Но тя едва ли би могла да сподели с работодателя си, че не е никаква прислужничка и че бе изфабрикувала препоръките си, нали! — Но всичко друго е истина, сър, кълна се, и последната ми господарка ми даде превъзходна оценка. Аз съм добро момиче, наистина е така, и съм много работлива. Няма да ме изгоните, задето съм послъгала малко, за да ме вземат на работа, нали? — Тя погледна нагоре към него през мигли, с наклонена умолително глава.

Той отново бе вдигнал онази своя вежда и зад студения му поглед блестеше доза най-чист скептицизъм.

— Не, заради това не — отговори с прикрита заплаха, както се стори на Лили, и тя мигновено се сети за всички останали неща, за които би могъл да я уволни. Или дори да я прати в затвора. — Откъде си? — запита я той рязко, прекъсвайки мислите й отново.

— От Лайм Риджис. Най-последно.

— А преди това?

— О, откъде ли не. Баща ми не обичаше да се заседява на едно място.

— А майка ти? И тя ли?

— Нейните предпочитания бяха без значение. Тя умря, когато бях на десет.

— Съжалявам. Каква е фамилията ти, Лили?

Тя смънка нещо под носа си.

— Какво?

— Трабълфийлд — повтори тя отчетливо, поглеждайки го право в очите.

Той знаеше, че го предизвиква, но към какво — не беше сигурен. Да се засмее? Да я нарече лъжкиня?

— Хубаво име — изрече той предпазливо. — Не точно ирландско обаче, бих казал.

— Да. Майката на баща ми бе О’Херлихи. — Това поне беше вярно. Като измина цяла минута, без той да отговори, тя започна да се надява, че темата за произхода й бе приключена веднъж завинаги. Те вървяха през гъсталак от силно израсли папрати и елхови дървета, чиито извити клони не пропускаха проникването на последните лъчи на късното следобедно слънце и хвърляха пътеката в сенчест полумрак. Паркът на мистър Даркуел не бе особено добре поддържан, отбеляза си Лили. Той трябва да бе по-заинтересуван от земеделието, добитъка и медните мини, отколкото от изрядния външен вид, който се полагаше на имението на един богат ескуайър. Много неща около него я интригуваха и имаше множество въпроси, които й се искаше да зададе, но, разбира се, тя не можеше. Би било фатално да забрави ролята си и да се опита да му говори на равни начала, като дама с джентълмен. Една прислужница винаги щеше да знае мястото си и никога не би се осмелила да попита господаря за факти от личния му живот. Но колко разочароващо беше само — особено след като той можеше да пита каквото му скимне за нейния и от нея се очакваше да отговаря на всеки въпрос или да бъде наказана в обратния случай, дори уволнена, заради нахалство!

Изведнъж той се пресегна и я хвана за ръката, издърпвайки я по една тясна странична пътечка, отклоняваща се от главната алея. Преди дърветата да закрият изгледа, тя зърна един мъж да завива по пътя точно в тяхната посока.

— Това… не беше ли това мистър Коб?

— Да.

Тонът му бе рязък и обезкуражаващ и тя замълча. След няколко минути те излязоха от тъмната гора и се озоваха на върха на една скала. Соленият вятър плющеше в подножието и ухаеше свежо и волно. Морските птици крещяха и се спускаха над бледите опалово зелени води, а в далечината можеше да се видят две рибарски лодки, люлеещи се като играчки върху леките вълни.

Грубо оформени стъпала се виеха надолу и водеха към тесен и осеян с канари плаж. Девън посочи към най-голямата.

— Виждаш ли онзи камък ей там, оня с железните пръстени отстрани?

Лили закри очи с една ръка и се вгледа натам.

— Да, виждам го.

— Нарича се Скалата на удавниците. А това е Заливът на удавниците. Преди много години, в бурните нощи, хората от околностите запалвали фенери на това място и ги размахвали към минаващите, кораби. Ако били в беда, те се отправяли насам към това, което считали за безопасен пристан. Но скалите били невидими и смъртоносни, и корабите се блъскали в тях и потъвали в морето.

— Мародери! Чувала съм за тях!

— Всеки моряк, който имал нещастието да оцелее, бил връзван към скалата ей там долу и оставян да се удави в прииждащия прилив. Междувременно мародерите опустошавали и ограбвали всичко, което можело да се спаси от пострадалите кораби.

Лили потрепери.

— Чувала съм подобни разкази за дивия уелски бряг, но никога не съм им вярвала истински.

— Защо не?

— Ами защо е било нужно да се завързват моряците за скалите и да се оставят да се удавят? Защо не са ги убивали веднага? И не е ли могло металните гривни да са били поставени с някоя по-проста цел, да се завързват лодки например?

Той се усмихна леко.

— Виждам, че имаш цинична жилка.

— Не, нямам, сър. Смятам, че е много по-цинично да приемаш, че хората могат да се отнасят един към друг с такава жестокост.

Той си мислеше колко привлекателна е тя с тези дълги мигли и красиви очи, ослепително зелени сега в мекия блясък на залеза зад скалните отломъци.

Тъй като не отговори, Лили попита:

— Вярвате ли в тази история?

Той погледна към начупените белогривести вълни, припомняйки си как с Клей си играеха на пирати в този залив. Обичаха да изследват пещерите, да се преструват, че се завързват един друг по време на отлива, а после да се катерят по каменните стълби в престорена паника, когато приливът се завръщаше. Това бе много отдавна, когато грижите не бяха още го налегнали.

Момичето очакваше отговора му, но на него изведнъж му омръзна да разговарят. Искаше да види цвета на косата й на дневна светлина. Без предупреждение той свали бонето й и се загледа във водопада тъмночервени къдрици, които се разпиляха по раменете й.

Лили бе толкова изненадана, че постави и двете ръце на главата си — сякаш внезапно й бе смъкнал перуката.

— Сър! — успя да извика, преди той отново, без да я пита, я придърпа в обятията си. Тя се отдръпна автоматично, но той я държеше здраво и я целуна по устата. Тя се вцепени.

Девън се отдръпна, намръщен.

— Бих искал да те целуна.

Беше позакъснял с питането, осъзна тя замаяно.

— Струва ми се, че вече го сторихте.

На лицето му се изписа суховата усмивка.

— Бих искал да те целуна отново. Ако бе казал: „Може ли?“, тя щеше да му отвърне с не. Но той не попита и тя изгуби възможността да откаже. Този път той се движеше по-бавно, и макар че тя възнамеряваше да остане все тъй неподатлива, скоро усети, че се отмества към него. Устните му бяха топли — това я изненада. Докосваха нейните с лека, милваща настойчивост и когато целуна ъгълчетата на устата й, тя издаде лек, неописуем звук, който го удиви и възбуди. Отдръпна се и прошепна нещо в изненадата си, когато усети влажния връх на езика му да се плъзга между зъбите й. Ръката му се премести зад главата й и я задържа здраво. Тя пророни едно „О“ отново, но това въобще не беше протест. За няколко бързи удара на сърцето Лили се опита да бъде сдържана, да оцени реакцията си на този нов, интимен начин на целуване. После забрави. Дъхът му върху бузата й бе лек и прелъстителен. Затворените му очи подканиха и нейните да се затворят. Възхитителна топлина започна да извира от потайния център на женствеността й и да се разлива навсякъде, тъмна и бавна като мед. Минаха мигове и тя въздъхна и отвори устата си за него, когато устните му го изискаха; и се вкопчи в коравите му рамене, когато коленете й започнаха да се подгъват.

Той се отдръпна толкова рязко, че тя едва не падна отгоре му. Загубила ориентация, Лили го гледаше, без да разбира, докато той измъкваше ръце от ръкавите на сакото си и го положи на меката земя на няколко крачки встрани. Разбра намерението му в момента, когато посегна за ръката й. Тя се отскубна рязко и се отдръпна. Бонето й лежеше на земята в краката й. Тя се наведе да го вземе, после му обърна гръб и се загледа в смрачаващата се морска шир на канала. Над тях, самотна чайка крещеше в постоянен, гладен ритъм.

Девън се възползва от мига, за да овладее дишането си. Изучавайки гърба й, той си припомни с изненадваща точност как бе изглеждала миналата нощ, влажна и гола, и изненадата му се обърна в раздразнение. Беше изгубил достатъчно време в ухажвания. Отдавна трябваше да са стигнали до същината на нещата. Беше я довел тук по една-единствена причина — бързо търкулване в сеното, както би се изразил Клей. Дали тази внезапна свенливост бе истинска или престорена не го интересуваше. Това, което искаше, бе да се разберат с нея по един или друг начин, и то бързо.

Той я заобиколи, така че тя трябваше да го погледне.

— Какво има? — попита без нежност. — Ще легнеш ли с мен, или не?

Лили бе зашеметена. Мъчеше се да намери отговор, все още под влиянието на целувките и бореща се с гордостта си и наранените чувства, както и с надигащия се прилив на гняв.

— Не, няма — успя да изрече тя, без да се разплаче.

Девън я гледа втренчен цяла минута с ръце на хълбоците.

— Добре. Хайде, тогава.

Той вдигна сакото си и пое забързано обратно през дърветата към пътеката. Тя го последва автоматично за миг или два, с изпразнено от всякаква мисъл съзнание, после спря. Гневът й бълбукаше отвътре, все по-близо до повърхността, и тя започна цялата да трепери.

На около двайсет стъпки пред нея той се извърна и се огледа. След секундно колебание се отправи към нея.

— И защо не? — поиска да узнае неохотно.

— Че аз дори не ви познавам! — С огромно усилие си напомни, че се предполагаше, че тя е някоя като Лоуди. — И аз… аз си имам един млад мъж — добави тя забързано. — Той не би одобрил.

Девън кимна бавно. Това звучеше смислено. Тя се позавъртя да си сложи бонето, прибирайки великолепната си коса. Той беше смутен от съжалението за онова, което губеше. Господи, тя беше сочно парче. Лили се извърна към него, зелените й очи бяха сведени. Той не можа да се удържи.

— Но той не би имал нищо против да те целувам?

— Какво?

Отново я взе в ръце.

— Твоят младеж няма да го е грижа, ако направим това — прошепна той и я целуна силно.

Съпротивата й се разпадна с първия досег на устните му. Сякаш изобщо не бяха спирали. Прекъсването се бе оказало някаква глупава грешка, за която и двамата съжаляваха, и сега наваксваха. Обви ръце около врата му и се притисна към тялото му, всяко нейно сетиво бе погълнато и победено от устата му и от пламенните милувки на ръцете му по гърба й. Той измъкна пак косите й изпод шапчицата, без да прекъсва целувката, и тя изстена своята готовност в устните му.

Девън мълвеше неразбираеми думи на похвала и удивление, докато плъзгаше ръце надолу по гърба й до закръглените хълбоци. Бяха точно толкова твърди, наперени и сочни, както си бе представял, и съжаляваше единствено, че не бяха голи. Но то можеше да се поправи. Това, че тя имаше любовник, не тревожеше съвестта му ни най-малко и той започна да надига полите откъм гърба й, прокарвайки пълни шепи по глезените, коленете, слабите й, гладки бедра. Лили ахна, като осъзна какво става, и се опита да го избута. Наложи се да пусне дрехата й и я сграбчи за кръста, за да я задържи. Целуна я отново, безмилостно, и се наслади на усещането за нейното омекване.

— Лили, Лили — промълви той, съблазнявайки я със силата на нуждата си. Напипа копчетата на роклята й отпред и започна да ги разкопчава. Почти беше готов, когато загуби търпение и провря ръката си навътре и плени една пълна и нежна гърда.

С лек вик, колкото отрицателен, толкова и удивен, Лили отново се отскубна от него. Завъртя се, като дишаше тежко и придържаше дрехата си отпред с треперещи ръце.

Девън затвори очи и се заслуша в тежкия екот на сърцето си, който заглушаваше дори шума на вълните, а и всичко друго. Философски — това бе начинът да приеме този втори отказ. А то наистина бе отказ, а не проява на срамежливост или флирт. Тя се бореше с разочарованието също както и той, което донякъде го утешаваше. Когато тя се обърна, той почувства изненадващ и непривичен импулс да й се извини, който потисна с лекота. Но тя изглеждаше толкова нещастна.

— Да разбирам ли, Лили — попита той с лек тон, — че няма голяма вероятност да промениш решението си?

Тя се изчерви цялата. Той беше най-директният мъж, който бе познавала. Само й се искаше отговорът на този въпрос да й бе дошъл по-бързо на устата, но най-накрая можа да отвърне:

— Не, сър, няма да го променя.

— А, много лошо. — Съжалението му бе искрено. — Мисля, че щеше да ти е много хубаво. Да, Да, дори съм сигурен. — Тя се изчерви отново и едва не го разсмя — В такъв случай защо не се прибереш? Аз ще дойда след няколко минути.

Тя разбра веднага. Знаеше защо я бе изпратил сама в парка и защо я бе издърпал от полезрението на мистър Коб, а и защо искаше сега да се прибере в къщата без него. Срамуваше се да го видят с нея.

Мисълта я разтърси. Почувства се унизена до дъното на душата си и трябваше да положи всички сили да не избухне в плач там, пред него. Но преди да мръдне или проговори, тя долови забързани стъпки по пътеката пред тях. Той ги чу едновременно с нея и се извърна, за да пресрещне натрапника, заемайки неволно нападателна поза.

Беше Клей. В друго разположение на духа Лили би могла да определи изненадата му като комична. Тя чувстваше смущението на Девън и изцяло го споделяше, но в същото време някаква скрита частица в нея изпитваше злорадо задоволство, че срамната му тайна, и нейната, бе извадена наяве. Видя лицето му да се втвърдява, стойката му да става още по-заплашителна, като че ли предизвикваше брат си да каже или дори да помисли нещо забавно за ситуацията.

Но Клей бе преизпълнен с други новини. Дръпна Девън настрани, за да не чува тя, и му зашепна развълнувано. Лили не направи опит да чуе, но не можеше да не ги гледа. Ясно беше, че спорят. Клей настояваше, а Девън разгорещено отказваше. Реши да изчака, докато свършат, пък макар и само за да може господарят да я освободи по подобаващ начин.

— Ако не опитаме нощес, ще бъде прекалено късно! Сега са само шестима; утре хората на митницата ще се присъединят към тях и тогава ще е невъзможно.

— И сега е невъзможно. Те са я пипнали, Клей. „Спайдър“ е в техни ръце. Въпрос е единствено на време, часове вероятно, преди да я конфискуват официално. Това трябваше да се случи рано или…

— Не и ако си я върна довечера! Вече съм събрал трима мъже. Мога да осигуря и други, но ще изгубя време. Ако ни помогнеш, Дев, ще можем да си я върнем направо изпод носа им. Мога да отплавам за Франция тази вечер, те дори никога не биха…

— Остави им проклетия кораб! За Бога, време ти е да приключиш с тази глупост.

Клей упорито стисна челюсти.

— Не. Няма да я оставя да си умре по този начин, пленена и отведена в Лондон от хайка некомпетентни правителствени службогонци. Божичко, те вероятно ще я запазят и превърнат в един от своите катери. По-скоро сам ще я потопя, отколкото да им позволя да го сторят!

— О, по дя…

— Ти върви по дяволите. Ако не ми помогнеш, ще отида сам.

Девън не се усъмни и за миг в сериозността му. Изведнъж му хрумна една идея.

— Добре, ще дойда. — Той отхвърли ръката, която Клей положи доволен на рамото му. — Но при едно условие. Вземаме си проклетия кораб обратно, но ти трябва да обещаеш, че ще го продадеш или ще го потопиш, или каквото, по дяволите, намериш за добре, но по един или друг начин ще се откажеш завинаги от него. Договорихме ли се?

Клей изглеждаше посърнал и за миг не можеше да говори. Когато речта му се върна, той изригна в проклятия.

— Съгласен ли си или не? — пресече го Девън с глас и изражение, изпълнени със студена решителност.

— Проклет да си! — изрече Клей за трети или четвърти път. — Добре — изплю той най-накрая и позволи да бъде обърнат и поведен по пътя обратно.

— Много добре. — Девън го потупа по рамото и го повлече, изпълнен със задоволство и очакване.

С отворени уста Лили ги гледаше да се отдалечават. Господарят не се обърна нито веднъж. Очевидно бе забравил за съществуването й. Отново почувства студ да пропълзява във вътрешностите й, както и да я изпълват ярост и унижение. Беше й дошло до гуша да се чувства унизена. Тръгвайки бавно подире им, тя се опита да погледне на ситуацията откъм смешната й страна, но в настоящото й положение такава просто нямаше. Особено когато по-късно същата вечер мисис Хоуи й нареди да си легне, без да вечеря, задето бе оставила работата си.

Глава 7

Молитвите свършиха, дойде време да се ляга. Лили обаче остана, когато Лоуди се спря да я изчака в салона.

— Ти върви — рече й тя, — аз искам да привърша с това кърпене тук. Ще дойда след минутка. — Но когато мисис Хоуи след половин час й нареди да отива в леглото, тя все още не беше в състояние да се изправи пред мисълта да си легне на горещия неравен матрак и да слуша звучното похъркване на Лоуди още час и нещо. Беше изморена, но се задаваше буря и тя се чувстваше неспокойна и потисната. Пожела неприветливо лека нощ на икономката, но вместо да продължи по стълбите към горния етаж, Лили безшумно тръгна през тъмния като в рог салон към библиотеката на господаря. Френските прозорци бяха заключени. Тя ги отвори и се промъкна навън.

Вятърът бе свиреп и тя сграбчи бонето си, преди да отлети, и го натъпка в джоба си. Облаци преминаваха покрай луната в неравни купчини, като скриваха бледата й светлина, поради което тя се спъна на няколко пъти, докато заобиколи къщата. Реши да се разходи до главната порта и обратно, после сигурно щеше да й се е доспало.

Някъде по средата на пътя започна да се съмнява в разумността на решението си. Гръмотевици се разнасяха една след друга и вятърът вече духаше със сурова неравномерна ярост, каквато не бе изпитвала преди. Капки дъжд се забиваха като иглички, предвещаващи бурята, надвиснала още от вечерта. Именно тази дива сила я привличаше обаче, макар да бе изплашена и развълнувана, все по-навътре в ревящата тъма на нощта. Прибра косата си и я задържа в юмрук. Не че имаше смисъл, защото мракът вече бе напълно непрогледен, а опитите да види накъде вървеше се оказваха упражнение по безплодност. Ужасяващата мощ на бурята породи в нея усещане за личната й незначителност и за космическата маловажност на нещата, изпълващи живота й — един напълно нов поглед към положението, не съвсем неприятен при това, защото под него… се криеше безопасната и прозаична увереност, че след половин час ще си бъде на топличко в леглото.

Първата светкавица я стресна. В синьо-белия й пламък тя съзря вратите пред себе си по-близо, отколкото бе очаквала. Нейното практично, здравомислещо „аз“ й нашепваше да се прибира вкъщи, но упоритата и твърдоглава Лили в нея й напомняше, че още не е достигнала целта си и едва тогава ще се върне. Дъждът бе спрял засега, но дивият порив на вятъра все още мотаеше полите й между краката като платна на подхвърляна в бурята шхуна.

Стигна до вратите. Както винаги те бяха отворени. Изящните им железни решетки в днешно време служеха по-скоро за украса, отколкото за защита. Протегна ръка да хване един от тухлено мраморните стълбове, както, за да се увери, че е достигнала целта си, така и просто за да има за какво да се хване да не падне. Никакъв знак не я предупреди — тропотът на конски копита бе напълно заглушен от свистенето на вятъра. Кон изцвили, копита изсвистяха във въздуха само на инчове от главата й и конникът се стовари на земята. Тя се сви до студения камък в непрогледната тъмнина, ужасена, очакваща да бъде стъпкана или осакатена всеки момент. Но вятърът стихна и в относителната тишина тропотът от копита долетя нейде иззад нея, отдалечавайки се. Следващата секунда проблясъкът от светкавица очерта гърчещия се силует на някакъв мъж на не повече от шест стъпки от нея. Тя се запрепъва към него с протегнати ръце във внезапно възцарилия се мрак. Глезените й го докоснаха при следващата светкавица. Беше господарят.

— Намери коня! Конят, по дяволите! Спри го! — Стори му се за миг, че зърна да се развяват бели фусти. Той притисна прогизналата си носна кърпичка към раната в рамото си и изстена със стиснати зъби, молейки се да не изгуби съзнание. Болката понамаля, докато лежеше там; осъзна, че не си е счупил нищо при падането и че състоянието му не се е влошило през последната половин минута. Не че беше кой знае какво. Стълбът на вратата беше зад него — видя го през един осветен от светкавица миг и се запримъква към него, докато накрая се подпря. Някъде отдясно се донесе цвиленето на коня му. Дали момичето бе успяло да го хване, или се беше завърнал сам?

Лили нямаше никакъв опит с изплашени, разпенени жребци. Намери този на Девън по чиста случайност — просто се блъсна в него. Това стресна и двамата, и първото нещо, към което посегна в изненадата си, бе юздата. Той отстъпи гневно, но някак си тя успя да го задържи и след момент той се успокои достатъчно, за да й позволи да го поведе в посоката, в която тя се надяваше, че лежи притежателят му.

Най-накрая го откри. Все още лежеше на земята и тя се изплаши, че се е наранил при падането.

— Ранен ли сте?

— Не. Махай се.

Тя се изправи над него, като все още държеше поводите.

— Но ако сте наранен…

— Добре съм.

— Нека да…

— Изчезвай!

Вместо това тя се свлече на колене пред него.

— Имате нужда от помощта ми, вие сте… — Тя замълча, като видя при следващата светкавица тъмната струйка кръв, избила по цялата предница на жакета му. Тя нададе звук на уплаха, повече стенание, отколкото писък, и Девън отпусна глава назад върху стълба със затворени очи. Толкова за прибирането му незабелязан вкъщи.

— Помогни ми да стана.

— Ще повикам някой да…

— Проклятие! Не ми казвай какво ще направиш. Помогни ми да стана — това е заповед. Разбра ли?

— Да, струва ми се.

— Чудесно.

Изгърбвайки се, тя успя да го хване през кръста и се опита да го повдигне. Нисък гърлен стон й каза, че му причинява болка. Стана по-лесно, когато той преметна ръка през раменете й. Те се изправиха с мъка и после тя трябваше да го подкрепя с всичката си сила, за да го задържи прав, иначе щеше да се стовари отгоре й като чувал с картофи. Останаха в тази поза минута или две. Миризмата на влажна еленова кожа от елечето му изпълни ноздрите й.

— Конят е изчезнал.

Лили се огледа.

— Трябва да е отишъл към конюш… — рой псувни я прекъсна и тяхната вулгарност я изуми. Беше бесен.

После дойде дъждът.

След секунди бяха мокри до кости. Едри бързи капки ги удряха със силата на хвърляни камъчета и прилепваха дрехите към кожата, а косите към лицата им. Вятърът фучеше, виеше и беснееше, нахвърляше се върху им с мощ, която ги караше да се притискат един в друг, за да защитават лицето си в тялото на другия. Гръмотевици трещяха, светкавици следваха една след друга. Лили усещаше ръката на Девън зад врата си, топла върху влажната си кожа. Сякаш след цяла вечност, дъждът спря — тъй рязко, както и бе почнал. Но те и двамата знаеха, че ще започне отново, вероятно много скоро.

Тя се отдръпна извън обсега на ръцете му. Той представляваше само черен силует на фона на малко по-светлия мрак зад него.

— Моля ви, ще ми разрешите ли да ви помогна? — полита тя толкова спокойно, колкото можеше, избутвайки мократа си коса от очите. Той само поклати глава и тя преглътна няколко проклятия на свой ред. — Можете ли да вървите?

— Разбира се, че мога.

— Тогава трябва да тръгнем сега, преди да е почнало да вали пак. Сложете си ръката около мен. Позволено ли ми е да попитам къде сте ранен?

Отначало той само изръмжа, раздразнен от саркастичния й тон, но накрая рече рязко.

— Рамото.

Тя отиде от дясната му страна и той преметна здравата си ръка около нея. Поне беше висока, мислеше си той, докато пълзяха със скоростта на костенурка през ливадата към сградата на около половин миля далеч.

След няколко минути трябваше да спрат, и после отново още дузина пъти, когато бурята се възобновяваше или когато слабостта му го принуждаваше да си почива. Безпомощността му го ужасяваше. Той не искаше да сяда от страх, да не би да не може да се изправи после, така че Лили трябваше да го подпира до най-близкото дърво, задържайки го прав само чрез собственото си тегло, докато той се възстановеше достатъчно, за да продължи. При една светкавица, продължила цяла секунда, тя видя, че и предницата на нейната дреха се бе оцветила в червено. Чудеше се колко ли кръв е изгубил, дали щеше да припадне в ръцете й насред пътя и какво щеше да прави, ако това се случеше.

Ако досега не бе разбрала, че той търсеше уединение, щеше непременно да се усети, когато се приближиха до пътеката, водеща към къщичката на управителя му.

— Нека ида и доведа мистър Коб — помоли го тя. — Той може да ви помогне повече от мен.

— Не. — Тази едничка дума му костваше всичките сили. Спря да върви и се вкопчи в нея с две ръце, борейки се с новия пристъп на замаяност, който го изплаши. Той отмина лека-полека и Девън почувства, че стройното й крехко тяло трепери. — Добре ли си? — промърмори той с лице, заровено във влажната й коса.

— Да, разбира се. — Тя изправи гръб и обхвана по-здраво кръста му.

Ако можеше да види лицето му в този миг, щеше да се изненада да отбележи зачатък на усмивка. Тонът й му напомни за неговия — беше като огледало на собственото му самохвалство. Ама че двойка бяха!

— Радвам се да го чуя. Все пак, хайде да не се надбягваме. Не се чувствам напълно разположен.

Тя не успя да се въздържи да не се засмее.

— Друг път, може би — каза тя със същия суховат тон. Най-накрая стигнаха до къщата. Влязоха през същата врата, през която Лили бе излязла по-рано. Внезапното спокойствие след оглушителния бяс на бурята беше обезпокояващо неестествено. Всяка крачка, всяко изскърцване на старото дърво по пода изтрещяваха като експлозии. Те се заизкачваха по дългите стълбища до втория етаж възможно най-тихо.

В стаята си Девън се стовари на пода до леглото и се облегна на крака му. В мъглата от болка и изтощение той слушаше драскането на кремък и видя Лили да запалва две свещи. Във внезапната мека светлина тя му заприлича на полуудавена котка. Но той сигурно изглеждаше дори още по-зле, защото, като се обърна с високо вдигната свещ, зачервеното й лице изведнъж пребледня и очите й се разшириха от уплаха.

— Господ да ни е на помощ! — промълви тя. Той приличаше на труп. Очите му, единственото цветно петно по лицето му, бяха изпити и безжизнени и като че ли трескави. Безкръвните устни бяха стиснати в плътна здрава линия срещу приливите на болката и свитото му тяло, тъй жизнено и наперено преди, сега изглеждаше безформено, почти безчувствено. Еленовото елече бе почерняло от кръвта му, а ризата отдолу бе станала яркочервена.

— Моля ви! — започна тя. — В името на Бога, трябва да ми разрешите да доведа лекар.

Мислеше, че няма да й отвърне и вцепененият му поглед ще е единственият отговор. Но най-накрая той проговори — бавно, съхранявайки силите си.

— Мисля, че изглежда по-зле, отколкото е действително. И аз бих избрал доктора, но се опасявам, че ти си единствената, която може да ми окаже помощ. Съжалявам.

Тя го гледа втренчено няколко безмълвни мига.

— Добре тогава — каза с бодрост, която далеч не изпитваше, и свали свещта долу. Ръцете й се забориха със сакото му толкова внимателно, колкото успяваше да им наложи, но затворените му очи и накъсаният дъх й показваха ясно, че му причинява болка. Разкопча подгизналата му риза и започна да я смъква. Видът на лицето му я накара да спре изплашена и да пребледнее почти колкото него. — Има ли някакви ножици в тази стая?

— Бюрото. Чекмеджето.

Намери ги. Седна до него и разряза окървавената тъкан в дълга линия от маншета до яката и ризата падна от само себе си. Безболезнено. И двамата се отпуснаха с облекчение. Лили протегна ръка да прибере влажния кичур от челото му.

— Всичко наред ли е? — измърмори тя.

Той кимна бавно.

Раната му представляваше разрез. — От нож? От кама? — в месестата част на рамото над плешката. Беше дълбока, но доколкото можеше да види, само плътта и мускулът бяха засегнати. Ако острието бе проникнало няколко инча по-вдясно, щеше да е засегнало вратната вена.

Тя взе каната и легена от умивалника и ги занесе до леглото заедно, с куп кърпи. Попи кръвта и почисти раната, доколкото можеше. Всичко, което я предпазваше да не припадне, бе силата на волята й и съзнанието, че наистина няма кой друг да му помогне. Щеше да я презре — самата тя щеше да се презре, ако се строполеше в краката му само защото раната му бе ужасна и грозна и понеже от кръв й прилошаваше. А и когато се съвземеше, пак трябваше да започне отначало. Тъй че стисна зъби, потисна паниката и гаденето, изгарящо стомаха й, и си свърши работата, доколкото беше по силите й.

— Трябва да се зашие — рече той.

Тя намери някакво занимание на ръцете си; главата й си остана сведена.

— Чу ли ме?

Лили прокара леко влажния край на една чиста кърпа през зацапания му с кръв гръден кош и по твърдите мускули на стомаха, като след това подсуши кожата. Гърлото й се стегна. Най-накрая тя се осмели да го погледне. Промълви едно „моля ви се“, но звук не се отрони от устните й. Срамът й беше пълен, когато усети очите й да се напълват със сълзи.

Девън положи слепоочие на крака на леглото.

— Няма нищо — рече той с изморена въздишка. — Ще пропуснем тази част. Превържи ме сега колкото стегнато можеш.

Тя се подчини мълчаливо. Намота чисти ивици кърпи около рамото му и под другата ръка, като оформи стегната превръзка. След това му помогна да се изправи и да легне в леглото. Събу му ботушите, после и чорапите. Трябваше да махне и мокрите бричове. Знаеше го, но секунда по-късно се усети, че вместо това го завива с юргана. Друг нежелан урок, помисли си тя мрачно.

— Ще ви донеса нещо за ядене. — Дали я беше чул? Очите му бяха притворени и той не отговори. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна: — Сега ще сте добре. В безопасност сте. Скоро ще се върна. — Все още никакъв отговор. Тя се измъкна безшумно навън.

— Къде беше? — сряза я той в момента, в който се завърна. Гласът му бе заплашителен, очите му — прекалено искрящи.

— Донесох ви малко супа. Не е гореща, но не исках да запалвам лам…

— Не ме оставяй повече, без да ми кажеш.

— Не, няма — обеща тя спокойно, но тръпка страх се прокрадна през нея. Седна в края на леглото и взе купата с бульон от подноса.

Той се намръщи, когато тя поднесе лъжицата до устните му.

— Не го искам.

— Имате нужда от храна.

— Имам нужда от бренди. Донеси го.

— Не и докато не си изядете супата. — Той я изгледа гневно. — Хайде — помами го тя с фалшива усмивка. — Само мъничко. — Повдигна вежди и зачака. Лъжицата все още бе до устата му и накрая той се предаде и започна да яде.

Заспа, преди дори да преполови купата. Тя се поотпусна, като забеляза, че лицето му бе придобило някакъв цвят. Това обаче можеше да се дължи на треска. Придърпа един стол до леглото и седна. Вятърът бе поутихнал, но дъждът все още се сипеше като из ведро. Тя се заслуша в тропота му по первазите. Помисли си да иде и да си вземе одеяло да се завие. Дрехите й бяха съвсем мокри, а не беше подходящ момент да хване настинка. След минутка, рече си тя изморено; ще стане само след мъничко, но заспа, вслушана в песента на пороя отвън и в дълбокото спокойно дишане на Девън.

Събуди се и го намери втренчен в нея. Колко дълго бе спала? Нямаше ни най-малка представа.

— Изглеждаш ужасно.

Тя не се засегна. Беше виждала и него в много по-добра форма, в края на краищата.

— Много благодаря. Как се чувствате? — Тя стана и се надвеси над него. Очите му бяха по-бистри, устата не така болезнено стисната.

— Слушай ме сега. Има нещо, което трябва да свършиш. Бих искал да го направя самият аз, но не мога, а няма кой друг. — Тя се изненада, когато той протегна ръка и я стисна здраво. — Искам да намериш коня ми, да го разседлаеш и да се погрижиш за него. Най-вероятно сега е някъде около конюшните и стои под дъжда. Добродушен е и няма да ти създаде неприятности, ако се отнасяш спокойно с него. После махни такъмите му ги и подсуши. Ако някъде има кръв, почисти я. Действай тихо. Маклийф е там, а има и друго едно момче, което спи в пристройката. Не светвай лампа. Ще можеш ли да се оправиш?

— Да.

Очите му пробягаха по тънкото й стройно тяло, отбелязвайки отпуснатите от умора рамене, безформената дреха, която все още прилепваше към влажната й кожа. Лицето й бе посивяло и изострено от изтощение. Искаше му се да не се налага да иска услугите й.

— След това ще изгориш дрехите ми. Където и да е, само да е далеч от къщата.

Тя отвори уста да зададе въпрос, после я затвори. Той така и така нямаше да й отговори. Щеше да свърши това, защото беше важно за него, а чак по-късно щеше да се пита защо това пък го правеше важно за нея.

— И когато се върнеш, Лили, искам да се преоблечеш. Изсуши се и си намери други дрехи. Ще хванеш нас… — няма да си ми от никаква полза, ако вземеш да настинеш сега.

Тя можеше да каже още доста неща, но вместо това събра окървавените му и измърсени дрехи.

— Ще бъдете ли добре? Не знам колко ще се забавя. В каната има вода, ако…

— Добре съм.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре тогава. Заспивайте — това е най-добрият цяр.

— Непременно.

— Скоро ще се върна. — Неохотно, изпълнена със странно нежелание да го изостави, тя скъса невидимата нишка, съединяваща погледите им, и излезе.

Девън се загледа в сенчестите ъгли на стаята си, вслушвайки се в леките й отдалечаващи се стъпки. Вятърът сърдито запрати облак дъжд по стъклата на прозореца и той се размърда неудобно, като си представи, че тя отново трябва да излезе в бурята. Ако имаше избор, нямаше да иска това от нея — щеше да излезе сам или да изпрати някой друг. Но той нямаше никакъв избор. Беше истинска загадка защо й се бе доверил и все пак го бе сторил.

Болката в рамото му го заливаше на вълни. Една току-що не го погълна и за да се отвлече, той се замисли за последния път, когато я бе видял — вчера в парка, преди Клей да ги прекъсне. Беше искал да легне с него, но тя го бе отблъснала. Това го бе изненадало — момичетата от нейната класа не бяха толкова изпълнени със скрупули. И тъй, той я бе отпратил, а изразът на лицето й бе жив в паметта му дори сега. Беше се почувствала унизена. Защо? Какво бе очаквала от него?

Болката отстъпи за малко. Той изтръгна Лили от мислите си и ги съсредоточи върху брат си. Проклетият дебелоглав глупак се беше отървал дори без нито една драскотина. Проклетият му кораб беше някъде в безопасност в канала сега, далеч на юг и с малко късмет трябва да бе избегнал бурята. А ето, той лежеше тук, полумъртъв и немощен като новородено жребче разчитащ на прислужницата си да се погрижи да не бъде арестуван за нападение върху кралски служители. Когато Клей се завърнеше, Девън щеше да му каже няколко неща.

Потърка изморено челото си и направи лукава гримаса. Ако се изключеше малкият проблем с раната от байонета в рамото му, нещата в залива Сент Реми се бяха развили изцяло според очакванията му. Никой не беше убит, поне доколкото му бе известно. Клей не бе разпознат и сега най-вероятно беше на сигурно място, може би вече дори на френска земя. Най-хубавото от всичко бе, че когато Клей си дойдеше, щеше да се наложи да изпълни сделката, която бяха сключили, и да изостави пиратските си игрички. Дните му на контрабандист бяха приключили. Страхът, с който Девън живееше вече две години, че брат му ще бъде хванат, съден и обесен — също се уталожи. Сега на Клей щеше да му се наложи да започне по-нормален начин на живот. Дали това означаваше, че ще се заеме с управление на мината, щеше да си бъде негово решение. Девън не би го насилил да преглътне и това, тоест не би могъл, даже и да искаше. Но поне Клей щеше да е в безопасност и погълнат от бизнес, който, не беше незаконен.

Болката се завърна — пронизващо, изгарящо острие, което хвърли в пот цялото му тяло. Господи, той се надяваше момичето да донесе бренди, като се върне. Един доктор би го замаял с лауданум, но нали той нямаше доктор. Имаше само Лили Трабълфийлд. Затвори очи като реакция на болезнените пулсации в рамото си и се замисли за нея. Заспа със спомена за начина, по който го бе целувала, и колко близо бе дошла до момента да му позволи да я люби сред тревите.

Все още спеше, когато, след повече от час, Лили се завърна. Тя остави двойния си товар — кофа вода и кофа въглища и се приближи до леглото на Девън. Една от свещите бе догоряла, а другата беше на изгасване. Смени ги с нови, които намери в едно чекмедже, и вдигна едната високо, за да го огледа. Беше блед, а не зачервен, и като го докосна, кожата му бе топла, но не пареше.

Вече с лекота се справяше с паленето на огъня и само за минути нареди и запали въглищата и в огнището забумка весел пламък. Чувстваше се глупаво — та той бе дълбоко заспал, но не можа да се въздържи да не му хвърли няколко погледа крадешком, докато събличаше ризата, обувките и чорапите. Усещането за топлината на огъня по кожата й беше божествено и тя се извъртя бавно, за да се сгрее цялата, и разтърси буйната си коса почти до пламъците.

Какво да облече? Не се виждаха други одеяла, камо ли пък дрехи в тази сурова и изрядно подредена стая, които да заеме за някой друг час. Поколеба се за миг, после отиде до гардероба. Спря се с ръка върху дръжката, пленена от образа си в огледалото на вратата. За първи път се виждаше напълно гола, откакто бе избягала от Лайм. Нещо бе по-различно, но отначало не можеше да каже какво е то. Беше по формите й, но изведнъж разбра. Беше развила несъществуващи досега мускули и те придаваха нов вид на тялото й, нова структура. Деликатна, но оформена. Изглеждаше силна. Това би трябвало да я смути — от жените не се очакваше да бъдат силни! — но след още няколко секунди оглед с критично присвити очи, реши, че все още изглежда женствена. Все още имаше гърди, хълбоци и бедра и нито едно от тях не изглеждаше мъжествено. Е, значи всичко си беше наред.

Тя потисна импулса да се завърти и да се опита да види какво Девън Даркуел бе намерил толкова интригуващо в нея преди две нощи на плажа. Вместо това отвори гардероба и взе първото нещо, което й попадна — халата му, увесен на една кукичка на вратата. Пурпурен на цвят и от най-меката коприна, която можеше да си представи човек. Тя наистина не трябваше… би следвало да избере нещо не толкова лично, но още докато си го мислеше, провря ръце в ръкавите и завърза здраво колана на кръста си. Девън използваше някакъв ухаещ на тръпчиви подправки парфюм. Тя сви рамо и зарови нос в меката материя, вдишвайки дълбоко със затворени очи тъмното ухание.

Времето течеше. С малко виновно изражение, тя се захвана да почиства кървавите петна от собствените си риза и рокля. След това събра два стола до огъня, толкова близо, колкото се осмеляваше, и внимателно подреди мокрите дрехи и чорапи върху облегалките. Трябваше да са изсъхнали до сутринта, просто трябваше. Тя се пресегна надолу, разбута въглищата с ръжена и вече нямаше какво да прави, освен да чака.

За щастие, в стаята имаше още един стол — писалищното кресло на господаря, красиво тапицирано с кожа — креслото, в което бе седял онзи паметен ден, когато му бе донесла закуската и го бе изгорила с горещия чай. Издърпа стола до леглото и потъна изтощено в удобната му прегръдка. Миризмата на кожа беше приятна, уютна. Креслото бе достатъчно голямо да побере и свитите й под нея крака. Намести се сънливо, скръсти ръце пред гърдите, опря чело в меката странична облегалка и затвори очи.

Глава 8

Имаше халюцинации. Не смяташе, че има треска, но какво друго обяснение можеше да съществува. Една гола богиня стоеше пред огнището му.

Виждаше я ясно в профил как разтръсква дива грива от тъмна къдрава коса над пламъците. В приведената й стойка гърбът й очертаваше дълга, деликатна линия на фона на ярките премигващи пламъци, а хубавите й бели гърди изглеждаха сочни и зрели. Дълги ръце, дълги елегантни крака, кожа — бяла, като слонова кост и гладка като мрамор. Тъкмо тогава тя се изправи и се извърна право към него. Разстланата й коса, покри една горделива гърда, а другата бе наситено порозовяла от топлината на огъня. Беше със слаби, но добре оформени хълбоци, силна като Диана и красива като Венера. А той беше в делириум, защото в мига, в който тя се пресегна за опърпаната си долна риза и я навлече през глава, той я разпозна. Никаква богиня, това беше Лили Трабълфийлд.

Тя долови възторжения му ококорен поглед веднага след като главата й се показа над дрехата. Нададе ужасен стон и извърна лице към огъня.

— Вие гледахте! — обвини го тя бездиханно. — Не гледайте! — Чу шумоленето на завивки и хвърли поглед през рамо. Беше се завил през глава.

Нервен смях заседна в гърлото й. Нахлузи чорапите, после роклята, като разсеяно отбеляза, че първите бяха сухи, второто не, а ризата някъде по средата между двете състояния. Направи няколко колебливи стъпки към леглото, докато все още закопчаваше копчетата си.

— Добре — рече тя предпазливо и спря на два-три метра от леглото. Гледаше го как пръстите му хванаха чаршафа и го смъкнаха бавничко надолу, разбърквайки косата му, докосвайки миглите и накрая носа. Устните му. За миг зърна същия трескав блясък в очите му като преди, но той бързо се превърна във веселие. Отвърна на погледа му, очарована. Беше виждала многобройни различни настроения да проблясват и се стопяват в изразителните му тюркоазни очи, но никога веселие.

После и то си отиде, а на негово място дойде твърдият поглед, който познаваше най-добре.

— Кое време е?

— Не зная. Но е рано, пет или шест часът. Трябва да вървя.

— Да вървиш?

— Трябва да почвам работа.

— Защо?

Тя го изгледа с празен поглед.

— Тръгвай тогава — отстъпи той с безсилно махване на ръката, осъзнавайки със закъснение смисъла на казаното от нея. За момент бе забравил, че беше също тъй важно и нейният живот да изглежда толкова нормален, колкото й неговият.

— Какво ще правите вие? Някой трябва да ви помага. Моля ви, ако само ми разрешите…

— Не започвай отново, Лили. Няма никой друг, освен теб. — Схванат, той се опита да се поизправи, но болката го зашлеви с всичката си предишна мощ и той изпсува. — Дръж Трейър настрана — процеди той през стиснати зъби.

— Как?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Той затвори очи и надмогна раздразнението си. — Оставям това на теб. Просто го дръж настрана. И всички останали. Кажи им, че съм болен, и ми донеси закуската сама. — Като отвори очи, тя кършеше пръсти с изражение, като че ли я бе накарал да прецапа през Ламанша. — Е? Правила си го и преди? Какво има?

Тя въздъхна, като си мислеше, че той си няма и представа как стояха нещата по долните етажи, какво означаваше в слугинската йерархия да носиш подноса на господаря и колко трудна задача й бе възложил. Укротяването на темпераментния му жребец представляваше детска игра в сравнение с това!

— Нищо. — Тя отиде до стената зад леглото и посегна към връвта на звънеца. — Изчакайте пет минути и дръпнете звънеца — рече му тя, пъхайки пискюла в края на въженцето в ръката му. — Пет минути. Не заспивайте! — Тя се опомни. — Сър. — Отиде до вратата и се обърна. — Какво бихте искали за закуска?

— Бренди.

— А още нещо в добавка?

— Нищо. — Той я наблюдаваше как го удостоява с още един от своите подигравателни поклони и се изнизва през вратата.

„А още нещо в добавка?“ Що за маниер на поведение на една прислужница? Момичето беше образовано, но по някаква причина не искаше да си признае. Затвори очи и се намести по-дълбоко между възглавниците. По-интересен беше въпросът, как бе възможно една прислужница да изглежда така, мислеше си той сънливо, припомняйки си я гола пред огъня, по-прекрасна и желана от всички жени, които някога бе виждал. Дори от Маура.

Може би те бяха от една и съща порода. И двете произхождаха от низшите класи; и двете бяха прекалено умни за мястото си в обществото, което съдбата им бе отредила. И двете имаха съвършени лица и добри, невинни очи. Но сърцето на Маура бе измамно. Колко хубаво, че сърцето на Лили Трабълфийлд не го интересуваше ни най-малко.

Тялото й обаче да. Интересуваше го, и то доста. Той поглади меките златисти нишки в края на въженцето, докато се взираше във все още блещукащото огнище в другия край на стаята. Минута по-късно дръпна звънеца, после още четири пъти на равномерни интервали, всеки път по-силно отпреди. Очите му бяха лишени и от най-слабата искрица благоразположение.

Останала без дъх, Лили се промъкна в кухнята половин минута преди звънецът да иззвъни. Имаше време да поздрави готвачката, момичето от черната кухня и прозяващия се помощник-кочияш, единствените будни в този час, когато звънецът на вратата зазвъня и накара всички глави да се обърнат натам. Номер 4, господарската спалня. Учудване се изписа по всяко извърнато лице.

— Аз ще отида — рече Лили бързо, уверена, че никой няма да спори с нея. Все още не беше станал никой, който би могъл да го стори.

Тя изтича през салона. В началото на стълбите обаче се завъртя и зави надясно към отворената врата на агента по недвижимите имоти. Побърза да отиде до другия край на претрупаната, но подредена стая на мистър Коб, далеч от вратата и от полезрението на всеки, който би могъл да мине през салона. Там изчака, като броеше минутите, които би й отнело да се изкачи до горе, да чуе заповедта на господаря и да се върне долу.

Изглади полите си с влажни длани, като се чудеше дали Лоуди е усетила, че я е нямало предната нощ. Момичето не бе споменало и дума, когато Лили се бе промъкнала в таванската стаичка да вземе чиста престилка, но тя тъкмо се бе събудила, не бе в състояние да води свързан разговор толкова рано сутрин.

Когато прецени, че е изминало достатъчно време, Лили се върна в кухнята.

— Мистър Даркуел иска закуската си веднага — каза тя на готвачката. — Той не се чувства добре. Поиска гореща каша, препечена филийка и едно яйце. И кана бира.

Мисис Белт я изгледа учудено, но не се помая.

— Доркас, иди и ми донеси едно яйце от килера, бързо — нареди тя, като се захвана с грила, за да препече хляба.

Няколко сънливи прислужника се присъединиха, промърморвайки „добро утро“. Лили следеше неспокойно под око приготвянето на закуската на господаря, молейки се да стане готова, преди да се появи икономката. Темите на деня в еднаква степен бяха „болестта“ на мистър Даркуел и евентуалният час на прибирането му тази нощ.

— Ето, всичко е готово. — Мисис Белт покри подноса с чиста кърпа и махна на Лили да го вземе.

— Какво става тук? Къде отиваш с това? — Мисис Хоуи стоеше на вратата, препречвайки я, цялата облечена в черно, внушителна и непроницаема като скала. Зад нея Лили съзря Трейър; лицето му бе враждебно гротескно повторение на това на майка му.

— Ъ… туй е закуската на господаря — заекна тя. — Той позвъни рано и ми каза да му я занеса. Не се чувства добре.

— Каза ти да му я занесеш? — Трейър се провря в стаята покрай майка си и застана пред Лили с ръце на кръста. — Това е работа на Роуз. Аз ще го занеса горе, ако тя не е станала още.

Лили затегна хватка върху подноса, почти паникьосана. Точно от това се беше страхувала!

— Мистър Даркуел ми каза да го занеса аз — каза тя възможно най-спокойно.

— Аз ще го занеса — повтори Трейър.

— Не. Имам предвид, той каза, аз да го занеса. Той… той каза, че не иска никой друг. И още каза, да не ходиш днеска при него. Той, ъ-ъ… не те иска.

Кухнята утихна. Тя не поглеждаше никого, освен Трейър, но можеше да усети вперените в нея очи на всеки един от присъстващите в кухнята. Претеглящи я. Преценяващи я. Осъждащи я.

Трейър заговори с нисък ръмжащ глас:

— Лъжеш.

Тя поклати глава и напрегнатата тишина отново се завърна. Мисис Хоуи бе тази, която я наруши най-накрая.

— Отивай тогава — изрече тя с тих глас, който изплаши Лили далеч повече, отколкото ако се бе разкрещяла. — Нали не искаш да изстине? Качвай се бързо, после се върни да помогнеш на готвачката за печеното.

Лили измънка „Да, мадам“ и избяга с наведена глава и безизразна физиономия, като много внимаваше да не погледне някого. Успя обаче да чуе развихрилия се поток клюки да се отприщва още преди да бе стигнала до средата на салона.

Когато отвори вратата на Девън, тя го откри зад високото бюро, блед като тебешир и погълнат в опити да се избръсне.

— Господи! — Тя остави подноса на бюрото и се втурна към него. — Какво правите? — Измъкна бръснача и избута Девън към леглото с твърда и настойчива ръка на гърба му. — Мислех, че имате повече акъл в главата си — зацъка тя с език, — наистина си мислех. Сядайте, преди да сте припаднали. Как се чувствате? Блед сте като чаршафа. Какво ви прихвана…

— Лили. — Гласът му бе строг, но Девън си знаеше, че не е много убедителен в господарската си роля, след като ръцете му трепереха, на себе си нямаше нищо, освен едни бричове, и три четвърти от лицето му бе покрито с бързо засъхваща пяна. — Трябва да ти напомня, че не ти е работа да ми казваш какво да правя, а да изпълняваш точно каквото ти наредя. Ясен ли съм?

— Да, напълно. Моля за извинение, забравих се. Какво желаете от мен да сторя?

Беше невъзможно да се каже дали разкаянието й бе искрено. Той огледа прозрачните й сиво-зелени очи, сериозната уста, скромно прибраните ръце и реши, че не е. По някаква причина това му достави удоволствие.

— Бих искал да ми помогнеш да довърша с бръсненето — отстъпи той тържествено. — Не мисля, че ще мога да се справя сам.

Усещането за наранено честолюбие се разсея.

— Е, добре. Седнете. — Тя се забърза към бюрото да вземе бръснарските му принадлежности. — Сапунът е засъхнал — измърмори тя, докато навлажняваше ръката си в легенчето и после лицето му, като правеше малки кръгчета с върховете на пръстите. Потопи бръснача във водата, изтръска го и започна да изтънява бакенбардите, а другата си ръка положи на гърлото му. — Съжалявам, че водата е студена; камериерът ви сигурно тъкмо я топли.

— Мм… — Мислеше си колко е красива устата й. — Трейър създаде ли ти някакви проблеми?

— О… — тя присви рамене.

— Попитах нещо.

— Нищо, което да си заслужава да се спомене. Направете така. — Тя дръпна горната си устна между зъбите си. Той повтори движението и тя започна да го бръсне под носа.

Когато свърши, той рече:

— Правила си това и преди. За твоя млад мъж ли?

Тя се засуети с някаква несъществуваща частичка пяна на лявата му буза.

— Разбира се, че не. Докато баща ми беше жив, понякога се нуждаеше от помощ.

— Защо?

Той определено бе преизпълнен с въпроси. Реши да му каже истината.

— Понякога пиеше прекалено много. Ако се бръснеше сам на другата сутрин, щеше да си е прерязал гърлото. Ето. — Тя навлажни кърпата за лице и го избърса внимателно. — Готово. Закуската ви изстива. Защо не си легнете — ако желаете — усети се да добави, — и не ми позволите да донеса подноса при вас. Мислите ли, че ще можете…

— Остави това. Искам да ми помогнеш да се облека.

— Но защо? — Тъмното му смръщване, враждебно и високомерно едновременно, я накара да поеме остро дъх. — Моля за извинение отново — пророни тя сковано, но не можеше да остави нещата дотук. — По мое — за нищо на света не можеше да каже „скромно“ — мнение вие се нуждаете от почивка в леглото. Не искате да ви прегледа лекар, тъй че раната няма да бъде зашита. Ако се отвори отново и започне да кърви…

— Проклятие, знам го всичко това. — Видя я да се намръщва и да стисва устни в опит да се въздържи от по-нататъшни съвети. Разумни съвети. Той въздъхна. — Изслушай ме. Твърде вероятно е, да имам посетители по някое време на деня. Искам да съм готов за тях. По причини, които не те засягат, е важно естеството на моята… моята… злополука да не стане известно на тях. Разбираш ли какво ти казвам?

— Схващам, че не желаете тези „посетители“ да узнаят, че миналата нощ сте били прободен в рамото. Обаче не разбирам защо.

— Не е и необходимо. Сега ми извади чиста риза ако обичаш — додаде той великодушно.

— Кажете ми едно нещо само. Брат ви в безопасност ли е?

Той се вцепени.

— Въобще не е твоя работа…

Лили не помръдна. Зачака, с бръснач в едната ръка, с купата сапунена вода — в другата, и отвърна на ядно стоманения му поглед с невъзмутимо спокойствие в ясните си очи.

Отвратен, Девън разтърси глава. Ако искаше тази риза, щеше да му се наложи да й каже за Клей, жената беше като хрътка, хванала дирите на лисица.

— Клей се чувства чудесно. Нито драскотинка. Аз бях късметлията.

„Вярно ли е, че е капитан на свой собствен кораб и предвожда банда контрабандисти?“ — искаше да го запита тя след това. Но моментът на откровеност бе отлетял, сигурна бе, и затова попита:

— Къде си държите ризите?

Тя го облече в нова риза и кадифен жакет, още веднъж пренебрегвайки съществуването на бричовете му. Но този път късметът й изневери.

— Лили — рече той търпеливо, кацнал в края на леглото и облегнат на стълба отзад, — тази моминска свенливост е много освежителна, но и дразнеща при така сложилите се обстоятелства. Не мога да нося повече тези стари панталони. Освен всички други съображения, те са ужасяващо неподходящи за кадифеното ми сако. Дори Трейър, който, обичайно не е на „ти“ с добрия тон, може да се обиди. — Облегна слепоочие на колоната, изтощен от речта си и тайно изненадан от собствената си несериозност. — Намери ми някакви бричове — завърши той с притворени очи. — Ще измислим начин да ги нахлуем, без да развратим срамежливата ти душа.

В края на краищата те успяха неочаквано лесно, подпомогнати от факта, че бялата му памучна риза висеше почти до средата на бедрата му, спестявайки на Лили гледката на нещо тъй откровено мъжествено, че да я смути. Незлобливата му шеговитост също помогна. Тя знаеше, че се държи като глупачка, и установяването на жив, весел диалог между тях някак си я успокои.

— Мисля, че трябва да си легнете вече — рече му тя, като коленичи да му обуе чорапите и обувките. — Ако посетителите ви дойдат, ще имате достатъчно време да станете и да се приготвите, преди да влязат.

— Ще ги посрещна долу.

— Но това е абсурдно! — Тя видя изражението му и сведе глава. — Исках да кажа, милорд, че вие…

— Казах да спреш да ме наричаш така.

— Да, сър. Само исках да кажа, че по мое мнение това няма да е разумно.

— И какво те кара да си мислиш, че твоето мнение ме интересува изобщо?

Лили свърши с катарамите на обувките и се изправи с плавно движение.

— Абсолютно нищо. Простете ми. Не мога да си представя какво си въобразявах.

Тя задържа погледа си сведен, но устните й бяха присвити от гняв. Пръстите й се присвиха конвулсивно два, три пъти, преди да се успокои достатъчно, за да вдигне брадичка и да го погледне отново. Възхити се на самообладанието й — лицето й бе тихо, зелените очи ясни и спокойни. Но зад привидната им външна ведрост той съзря бушуващи огньове.

Този път поклонът й бе безупречен и недвусмислен. Ако не се нуждаел повече от нея, прошепна тя, молела да бъде извинена. Но тя се издаде, като се обърна и тръгна към вратата, без да изчака разрешението му.

— Лили.

— Милорд?

Последва кратка схватка с погледи.

Лили отстъпи.

— Сър? — коригира се тя троснато.

Измина още един момент. После Девън рече:

— Може би си права. Може би ще ги посрещна тук. Седнал зад бюрото си.

— Много добре, сър. — Но това, което искаше да каже, бе: „Кое те кара да си мислиш, че ме интересува какво правиш?“ Щеше да й донесе голямо задоволство, въпреки факта, че не беше вярно. — Ще можете ли да се справите със закуската сам? — попита тя безстрастно.

— Да. Благодаря ти.

Гласът й отново бе вежлив, почти любезен. Беше примирие, до известна степен.

— Тогава ще ви оставя. Мисис Хоуи ще ме търси. Ще се върна, ако желаете. Когато мога.

Той кимна. Погледите им се задържаха за още миг и после тя си отиде.

Не й се беше сторило, че е отсъствала дълго, но когато отиде в слугинския салон, откри, че закуската бе приключила и нямаше никой, освен Доркас и още едно момиче, които почистваха масата. Обикновено пепелявото лице на Доркас сега бе цялото порозовяло от вълнение.

— Мисис Хоуи поръча да идеш в стаята й — уведоми тя Лили веднага след като я видя.

— Кога, Доркас? Кога иска да отида?

— Сега, мис. Бясна е! — Воднистите й очи искряха, но дали от страх, или от тревожно очакване, Лили не можеше да каже.

Тя проучи внимателно масата за нещо, останало от закуската — парче бисквита, кана студен чай — но уви; дори нападение на ято гладни скакалци не би могло да я остави по-празна. Вълна от изтощение и униние я налегна. А сега и мисис Хоуи бе сърдита и щеше несъмнено да я накаже с някоя безумно досадна задача заради закъснението й, а тя нямаше никакво достоверно обяснение за пред нея.

Апартаментчето на икономката се намираше в късия край на тесния, L-образен коридор. Да те извикат там, имаше славата на особено мъчително изживяване. Беше нещо, от което наистина можеше да се страхуваш. На Лили не й се беше случвало досега, за разлика от на Нора Пенгленан, шестнайсетгодишна помощничка, която е била в Даркстоун няколко месеца преди Лили да пристигне. Слуховете говореха, че престъплението й се състояло в това, че пропуснала да смени чаршафите на младия мистър Даркуел в определения за пране ден. Фактът, че била припадала два пъти този ден — по неустановени причини — очевидно не бил приет като смекчаващо вината обстоятелство. Какво се е случило между момичето и мисис Хоуи, никога не се разбрало. Нора се върнала от срещата разтреперана и пребледняла като призрак, но не искала да говори за това. Няколко дни по-късно избягала.

Не се страхувам от мисис Хоуи, повтаряше си Лили, докато вървеше по коридора. Но забеляза, че и не бърза особено, някой безпристрастен свидетел вероятно би могъл да каже, че даже се помайва. Тя подсмръкна и изправи рамене. „Аз не съм като Нора Пенгленан, бедно, необразовано момиче, което може да бъде тероризирано чрез заплахи и груби думи от всеки дребен деспот. Аз съм Лили Трехърн. Майка ми беше дама, а баща ми джентълмен“ Е, през по-голямата част от времето. Той трябваше да работи, за да подсигури съществуването си, и някои от неговите занимания може да не бяха съвсем благопристойни в най-строгия смисъл на думата. Но той бе добре възпитан, сравнително добре образован, и доколкото Лили знаеше, никога не бе извършвал нещо непочтено.

О, каква глупост! Не достопочтеността на баща й щеше да бъде изпитвана сега. А всъщност, нито и нейната. Трябваше просто да преживее неприятното интервю с подлата икономка, това беше всичко. Но ако, след като се бе вживявала в ролята на слугиня вече повече от два месеца, бе започнала да мисли като такава, да се чувства като такава? Глупости, рече си тя отново. Скастри се наум, вдигна юмрук и почука безстрашно три пъти по затворената врата на мисис Хоуи.

— Влез.

Отвори широко вратата и влезе. Уханието на прясно печено все още се долавяше, идващо несъмнено от ястията, които мисис Белт бе правила тази сутрин и които, разбира се, никой друг прислужник не бе опитвал, вероятно само с изключение на Трейър, поправи се Лили. Икономката седеше зад бюрото си, задълбочена в нещо, което приличаше на счетоводни сметки. Тя не се помръдна и Лили разбра, че това пренебрежение беше първата стрела от бойното снаряжение на мисис Хоуи. Лили скръсти ръце и възприе позата, вероятно попресилена, на учтиво смирение. Секундите отлитаха една след друга и тя започна да се чувства почти развеселена; бе очаквала по-завоалирана, не тъй детинска тактика от страна на нейния противник.

Нещо обаче във формата на ръцете на мисис Хоуи върху бюрото — масивни и груби, безжизнени, почти мъжки — правеше веселието й да изглежда неподходяща. Неуместна. Неспокойствието на Лили се задълбочи.

Най-накрая мисис Хоуи остави молива си и погледна нагоре. Взира се в нея безмълвно толкова дълго, че Лили си помисли, че ще избухне в смях или ще започне да дрънка несвързани признания за всевъзможни престъпления — каквото и да е, само и само да сложи край на този мълчалив, разтърсващ нервите взор. Това е номер, предупреди тя себе си. Предназначен да плаши и тормози беззащитни малки момичета. Дори и така, беше трудно да си представи тези искрящи черни очи на булдог да изпуснат нещо. Може би в този миг те търсеха издайническите места, където роклята на Лили бе все още влажна, или, по-зле, неясните петна кръв, които още се мержелееха под престилката й. Някак си тя запази погледа си спокоен и не го отмести встрани. Но й се искаше. А мисис Хоуи, знаеше тя, бе искала точно това.

Икономката се изправи и голямата връзка ключове на кръста й издрънча злокобно. За такава едра жена, тя се движеше със смущаваща лекота, която на Лили, в настоящото й настроение, й се стори гротескна.

— Пропусна закуската — отбеляза тя, заставайки пред бюрото, с тон, прекалено мек, за да бъде искрен.

— Да, мадам. — Лили склони глава в знак на разкаяние.

— Защо ти отне толкова време да занесеш подноса на господаря, чудя се аз?

— Не мога да кажа.

— Не можеш да кажеш? Защото не знаеш ли?

Главата на Лили застрашително се изпразни от всякаква мисъл.

— Ъ, аз… качих се после в моята стая… да… бях забравила… смених си чорапите.

— Сменила си си чорапите? И защо?

— Аз… не знам.

— От глупост ли го направи? Защото си глупаво момиче?

— Не, мадам, аз просто… смених ги. — Боже, как само мразеше това! Гняв се надигаше в нея и караше мускулите й да се напрягат.

— Но аз ти казах да се върнеш веднага и да помогнеш на готвачката. Нали? — Тя все още не бе повишила глас.

— Да, мадам.

— Това е неподчинение, нали?

— Аз… да.

— Защо?

Лили скръцна със зъби.

— Не знам. Забравих.

Мисис Хоуи дойде по-близо. Бяха с точно еднакъв ръст и сега лицата им отстояха на няколко инча. За да избегне очите й, Лили впери поглед в суровата черта, която представляваше устата на мисис Хоуи. Устните й прилепваха като две половинки на стафида, срязана с бръснач.

— Забравила си? — измърмори тя. — Защото си глупачка?

Лили не отговори.

— Глупава ли си, Лили?

— Не. Не, мадам.

— Не? А защо тогава не направи както ти наредих?

— Аз… не помислих.

— Защото си глупачка?

Гърлото й така се беше стегнало, че въобще не можеше да проговори.

— Кажи го — настоя мисис Хоуи, а гласът й бе чисто гърлено ръмжене. — Кажи го.

— Не съм. Аз, не съм глупачка. — Но една предателска ледено гореща сълза се плъзна по бузата й и това беше по-лошо дори от признание. Лили наведе глава, победена.

Икономката отстъпи безшумно назад. На една маса зад бюрото имаше две метални кофи. Тя ги взе, маниерът й вече беше груб, очите вече не бяха коварни, а само жестоки.

— Глупостта е едно от прикритията на сатаната. Тя трябва да се наказва, защото порокът се крие зад нея, под стомаха на змията, дебнейки невинните и непорочните. Тя трябва да бъде наказвана. — Приближи се и подаде кофите на Лили, по една във всяка ръка. Бяха малки, хващаха не повече от три-четири литра.

— Свършил ни се е пясъкът за търкане на подовете, Лили. Искам да напълниш двете качета под навеса в градината. Не използвай нищо друго, освен тези ведра. Не спирай, докато не ги напълниш. Ако го направиш, ще трябва да те накажа отново. Разбираш ли?

— Да, мадам. — Безпомощността бе изкристализирала в ярост, поражението — в омраза. Искаше да стори нещо наистина лошо на мисис Хоуи с двете си голи ръце.

— Ще се преборим двете заедно с дявола, Лили. Благодари ми за това. — Тя се приближи. — Благодари ми.

— Бла… годаря ви.

— Благодаря ви?

Лили затвори очи за миг.

— Мадам.

Мисис Хоуи се усмихна. В мрачните глъбини на черните й очи Лили разпозна самото зло. Трепереща, тя се обърна и излезе.

Късното следобедно слънце представляваше заслепяващ лимонено жълт диск в центъра на безцветното небе. То жареше тъмните скали, които стърчаха от морето като праисторически чудовища. Беше времето на отлива, но пясъкът беше влажен и покрит с пяна по цялото разстояние до пясъчните хълмове и самата основа на гранитните скали.

Лили се преви надве при последното каменно стъпало и напълни с пясък кофичките, после се надигна и се загледа в линията на хоризонта. Гърбът на роклята й бе подгизнал от пот, ситни капчици се стичаха по лицето й. Тук, до брега, се усещаше слаб порив на вятъра, но горе, зад къщата и между заобикалящите я постройки, не трепваше и листо.

Намачка на гънки роклята от двете си страни и я използва за подложка между телените дръжки на кофите и нежната кожа по дланите си, но вече нищо не помагаше. Още преди часове й бяха станали пришки и сега разранените места само прилепваха към нишките на плата, което правеше пускането на кофите в края на отсечката още по-болезнено. С наведена лава и увиснали рамене тя започна да се изкачва по обратния път нагоре.

Седемдесет и две стъпала. На двайсет и седмото имаше дървена площадка. Тя поспря там да си поеме дъх. От внезапното спиране й се зави свят и тя се подпря в грубите перила с една ръка, притворени очи и разтуптяно сърце. Би било прекалено лесно да припадне, но тя нямаше да направи това удоволствие на мисис Хоуи. Но едното буре пред кухнята все още бе празно, а другото — само наполовина пълно. Елементарната аритметика показваше, че й предстояха още около седем часа мъкнене на пясък.

Искаше й се да може да заплаче. Сега, когато беше сама и никой нямаше да я види, можеше да си го позволи. Но удивително, сълзите не искаха да дойдат. Тя ги задържаше в себе си, заедно с гнева и недоволството. Или може би се наказваше заради момента на слабост, на срамна капитулация, когато бе заплакала пред мисис Хоуи. Понякога беше в състояние да си мисли за Девън и се чудеше какво ли прави той сега, дали е добре, дали „посетителите“ му го бяха навестили вече. Но през по-голямата част от времето изпитваше страшни болки и не можеше да мисли, за каквото и да е. Мисис Хоуи бе напипала някакво уязвимо местенце в нея — гордост или самоувереност, самоуважение — и го бе ударила. Беше наранена. Болеше я отвътре.

Тя грабна кофите и продължи изкачването си. Мускулите по лопатките й я изгаряха и нямаше начин да уталожи болезненото напрежение ниско долу в гръбнака си. Слънцето печеше немилостиво. Устата й бе пресъхнала като пясъка, който носеше. На дванайсетото стъпало от края тя погледна нагоре. Отначало не разпозна мъжа, застанал на крайното стъпало и запречил пътя, хванал и двете перила. После, като присви очи да ги защити от ярката слънчева светлина, тя успя да го фокусира. Трейър.

Естествено. Беше дошъл да злорадства.

Макар че усещаше краката си като натъпкани с олово, тя ускори ход, изправи рамене и вдигна брадичка. Опита си да си придаде спокоен и уверен вид, но знаеше, че е потна и почервеняла, луничките й сигурно пак се бяха изринали, и внезапно идеята да си дава труда да се преструва пред Трейър Хоуи я отврати. Пет пари не даваше какво мисли за нея. Три стъпала под него тя се спря.

— Извинете ме — рече тя отчетливо, чудейки се колко дълго възнамерява да я измъчва, преди да я пусне.

Доволната му физиономия грейна. Той не помръдна.

— Горещичко е днес — отбеляза разговорливо. — Май че имаш нужда от помощ за тези кофи. — Той повдигна вежди, но не махна ръцете си от перилата.

— Не, благодаря. Моля, пуснете ме да мина.

Злост пробяга през черните му очи, толкова подобни на майчините му, че тя потрепери.

— „О, не, благодаря. Моля, пуснете ме да мина“ — изимитира я той, въртейки бедра в пресилено подобие на женска походка. Лили отмести поглед, отвратена. — Даже и когато мъкнеш пясък, си мислиш, че си проклетата кралица на Англия. Ама не приличаш на нея. Точно сега приличаш на мръсна повлекана, каквато си и всъщност.

— Разкарай се от пътя ми.

— Въобразяваш си, че си си намерила уютно подслонче, а? Разтворила си си краката за господаря и сега всичко ще е по мед и масло, а? — Тя се опита да се провре покрай него, но той й се препречи. — Тая няма да я бъде, не и за дълго. Но аз ще ти кажа кое ще го бъде.

— Трейър…

— Ако покажеш малко благоразположение, драга, положението ти може значително да се облекчи. Какво ще кажеш, принцесо?

Беше се вцепенила от гняв, прекалено ядосана, за да говори. Тя го тласна с рамо с всички сили, но все едно се опитваше да премести канара. Съвсем внезапно той протегна и двете си ръце и сграбчи гърдите й. Вбесена, тя хвърли кофите и отблъсна дланите му.

— Копеле! — изруга тя. Наглият му смях още кънтеше в ушите й. С подкосени крака, тя отстъпи назад и се взря в него, държейки се здраво за металните пръти.

— О, виж, не е ли срамота. Изтърва кофите си, а? — Той надникна над ръба на перилата към плажа отдолу, където празните кофи лежаха полузаровени в пясъка, и поклати глава с престорено съчувствие. — Сега ще трябва да почваш отначало. Искате ли да ви помогна, Ваша светлост? — Той пристъпи към нея с грозна усмивка.

Лили си представи как я принуждава да отстъпва стъпка по стъпка чак до долу, ухилен през цялото време. Закова крака. Сграбчи перилото с една ръка, другата сви в юмрук и се подготви.

— Мис Лили.

Трейър се завъртя бързо. Галън Маклийф стоеше в края на скалата над тях широко разкрачен, а мътните му сини очи излъчваха предизвикателство.

— Казаха ми да те доведа. Лоуди рече, че господарят те иска веднага.

Трейър пак се обърна. Тя погледна встрани, за да избегне погледа му, но докато се провираше покрай него, го чу да промърморва до сами ухото й:

— Следващия път, кучко — Студена тръпка я преряза от главата до петите.

— Благодаря ти, Галън — бе всичко, което можа да каже на Маклийф, но благодарността в очите й му подсказа колко навременно се бе оказало появяването му.

— Ще хвърля тоя дебел задник в морето, само да кажеш, Лили — рече й той меко, докосвайки я успокоително по ръката.

— Нищо не се случи, наистина. По-добре да го забравим.

Той се усмихна наперено, откривайки празното място между предните зъби.

— Както искаш. Но предложението си остава, когато и да пожелаеш.

Опитът й за усмивка бе жалък. Разделиха се там и тя се отправи към къщата със съзнанието, че зад себе си бе оставила един приятел и един опасен враг.

Глава 9

Девън се разбуди от леката дрямка, като чу вратата да се отваря и видя Лили да влиза на пръсти.

— Къде, по дяволите, се беше запиляла? — поиска да узнае той. Очите му се присвиха. Вдигна се мъчително на лакти и зададе друг въпрос, с по-мек тон: — Какво, по дяволите, си правила?

Пренебрегвайки въпроса, Лили отиде до масичката покрай леглото, където още стоеше каната с бира. Изля по-голямата част от съдържанието й в чашата, неговата чаша, и я изпи на един дъх.

— Какво искате? — запита тя направо, прокарвайки ръка през влажното си чело.

Със скоростта на светкавица, която не би допуснала у него, ръката му се стрелна и я сграбчи за китката. Дръпна я и тя се стовари до леглото. Обърна ръката й с дланта нагоре и се взря в разранената, осеяна с мехури, плът. Погледна към нея с удивление, после посегна за другата й ръка. Тя я скри зад гърба си.

— Същата е — рече тя вяло. — Какво искате от мен?

Девън пусна ръката й и се излегна върху възглавницата.

— Искам да седнеш.

— Чудесно — въздъхна и се отпусна в креслото до леглото. Всяко мускулче крещеше от умора и изтощение. Но тук бе толкова тъмно и студено, и тъй тихо. Когато измина минутка, без той да проговори, тя остави клепачите си да се притворят. Можеше да заспи още сега. По-късно — след секунда? Минута? Тя подскочи стреснато. — Как се чувствате? — попита го виновно. Струваше й се, че изглежда малко по-добре, може би не бе толкова блед.

— С какво се занимаваш, Лили? Какви задачи ти възлагат?

Въпросът стресна и двамата.

— Чистя къщата ви — отговори тя просто.

— Да, но какво правиш?

Тя въздъхна и положи глава на облегалката.

— Лъскам мебелите. Търкам подовете и тупам килимите. Бърша прах. Подреждам. Помагам в кухнята, в пералнята, понякога в мандрата. — Очите й отново се бяха затворили. Тя ги отвори, за да види дали я слуша още. — Правя каквото ми кажат — завърши тя изморено.

— Защо го правиш?

— Защо? — Тя се разсмя невесело. — За да живея. — Хвърли поглед към него, право в сериозното му лице. Разговорът бе приел някакъв странен, опасен обрат. Опасяваше се, че лицето й би могло да я издаде по някакъв начин, и полека се изправи на крака. Опита се да звучи по-бодро. — Хапнахте ли вече?

— Не искам нищо.

Тя отвори уста да възрази, когато се разнесе леко чукане по вратата. Имаше време да отскочи от леглото и да намери работа на ръцете си с чашите и чиниите, преди някой да влезе.

Беше Стрингър, икономът. Лили си помисли, че той полага големи усилия да не поглежда към нея.

— Едни господа искат да ви видят, сър. Казват, че са от Митническата служба.

— Въведи ги, Стрингър. Ще говоря с тях тук.

— Много добре, сър.

Веднага след като вратата се хлопна, Лили се върна до леглото.

— Сигурен ли сте, че трябва да правите това? — попита го тя разтревожена, докато му помагаше да седне, а после и да стане. Отидоха до бюрото му заедно. Тя го подкрепяше за кръста, докато го настаняваше на стола му. Лицето му веднага посивя и се изпоти от усилието. — Наистина не е добре за вас — мърмореше тя, като осъзнаваше, че думите й отиват на вятъра. — Изглеждате ужасно. — Тя прокара пръсти през косата му, за да я приглади, повтаряйки „Извинете ме“ през цялото време, и после го огледа критично. — Да вдигна ли завесите? Не изглеждате добре, но тия спуснати пердета придават болничен вид на стаята. Не съм сигурна…

— Да, дръпни ги. — С една ръка той вдигна тежката счетоводна книга отстрани на бюрото и я отвори на днешната дата. — Приготви ми писалка, бързо.

Тя отвори шишето с мастилото, взе ножа, който й подаде, и подостри едно от перата в стъкленицата на бюрото.

— Какъв късмет, че сте десничар — отбеляза тя разсеяно, подавайки му го. — Ще станете ли, като влязат?

— Не, разбира се. Е, виконтът на Сандаун не се впечатлява от дребни чиновници.

Суховатият хумор в тона му я зарадва неимоверно. Импулсивно тя се протегна и го щипна по бузите.

— За руменина — обясни тя, като видя смайването му. За частица от мига пръстите й се забавиха върху твърдата линия на челюстта му. — Късмет! — Тя стигна до вратата тъкмо като се отваряше.

Влязоха двама мъже, водени от Стрингър. Девън разпозна в единия Полкрейвън, митническия служител във Фоуи. Другият му беше непознат. Девън скръсти ръце и се облегна удобно на стола си. Движението му причини остра, агонизираща болка в рамото и той прехапа език с надеждата, че лицето му няма да го издаде.

— Господа — изрече с тон, в който се надяваше, че звучи небрежна надменност. — На какво дължа това неочаквано удоволствие? — Преди някой да успее да отговори, той рече на Лили, която все още стоеше до вратата, чупейки ръце. — Това е всичко, благодаря. — Тя се поклони и излезе. Той забеляза обаче, че остави вратата отворена.

— Ваша светлост — подхвана Чарлз Полкрейвън с нисък поклон, заплашващ сигурността на перуката му. — Простете за безпокойството, моля ви, няма да се забавим повече от две минути. Искаме да ви зададем най-простия въпрос, който можете да си представите. И позволете ми да ви уверя, че не беше моя идеята да дойдем и да ви безпокоим по този неподобаващ начин — без да ви уведомим…

— Не, идеята беше моя.

Девън преплете пръсти и надникна над тях към високия мъж в униформа и сурово изражение, стоящ до Полкрейвън.

— Наистина? И вие сте…?

— Лейтенант Едуард ван Ребан от Митническите служби, командир на катера „Роял Джордж“. — Той направи перфектен военен поклон.

— Лейтенант. — Девън позволи искрица лека изненада да проблесне за миг в погледа му. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Като ни кажете къде сте били предната нощ — отвърна Ван Ребан храбро, докато Полкрейвън пристъпваше от крак на крак и надаваше звуци на смущение и извинение.

— Наистина? И защо трябва да правя това, питам се аз?

— Защото наказанието за нападение върху офицер на митниците е обесване.

— Милорд! — извика Полкрейвън, размахвайки пълничките си ръце във въздуха, едва не затанцувал на място от притеснение. — Моля за извинение, най-смирено, уверявам ви, това въобще не възнамерявахме да ви кажем!

— Да? А какво беше то?

Тихият му леден тон накара Полкрейвън да пребледнее и очевидно той изгуби способността си да говори.

Лейтенант Ван Ребан оправи шапката си и продължи:

— Извинявам се, ако съм бил прекалено директен — каза той сковано. — Позволете да изясня обстоятелствата за нашата визита, милорд.

— Очаквам ги с нетърпение. — Девън кръстоса крака и забарабани с два нетърпеливи пръста по повърхността на бюрото — маневра за ръката, която прекара през лицето си, за да избърше потта, избила под носа му. Главата му бе сравнително ведра, но пулсиращата болка в рамото не отслабваше.

Ребан прочисти гърлото си.

— Вчера сутрин, милорд, при рутинен патрул извън Фоуи, моят катер се натъкна на една шхуна, закотвена в скрито заливче.

— Скрито заливче? — Той допусна нюанс на забавление да оцвети гласа му.

— Точно така, сър, скрито заливче. Едно от многото по протежението на реката в тази област, където платноходките на контрабандистите акостират, за да разтоварват незаконните си товари. Тази шхуна беше без екипажа си тогава. Ние я конфискувахме незабавно.

— Очарован съм да го чуя. Сигурен съм, че вашите началници ще бъдат доволни.

Сивите очи на Ребан добиха суров израз.

— Съмнявам се, сър. Дванайсет часа по-късно, докато чакали помощ от бреговата охрана във Фалмут, мъжете, които пазели шхуната, били нападнати.

— Нападнати?

— От повече от дузина разбойници, въоръжени с пистолети, саби и ножове. Моите хора били победени, хвърлени извън борда и оставени да се издавят.

Девън потърка брадичката си, за да не се разсмее — всъщност на практика „бандитите“ бяха само пет.

— Оставени да се издавят? — залита той учудено. — Но вие казахте, че корабчето е било закотвено в това „скрито заливче“.

Лейтенантът почервеня леко и започна да глади мустака си.

— Биха могли да се удавят — рече той упорито. — Двама от тях не са можели да плуват.

— Аха.

— По това време моят катер стоеше в устието на Фоуи и чакаше моряците от Фалмут. „Спайдър“ била видяна да…

— Кой?

Интелигентните очи на Ван Ребан се присвиха проницателно.

— „Спайдър“ — изговори отчетливо той и този път неговият глас съдържаше зрънце подигравателност.

— Това трябва да е контрабандисткият кораб? — попита Девън приветливо.

— Точно. Та „Спайдър“ бил видян да се приближава до брега и да сваля един пасажер, преди да отплува в открито море. „Роял Джордж“ започнал преследване.

Девън потърка ръце.

— Лейтенант, вярвам, че ще се роди нещо в края на тази история, но междувременно искам да ви заявя, че й се наслаждавам невероятно. Изглежда, че става все по-интересна с всяка изминала минута.

Ван Ребан отново се причерви и така заметна мустак, че бе чудно как не го счупи на две.

— „Спайдър“ карал пушки и двайсет души екипаж — продължи той стегнато. — А имало и оръдия. Той се приближи до нас и ни обстрелва в течение на над четвърт час. Накрая се оказа, че моят катер е пострадал от трийсет изстрела в платната и две дузини в корпуса. Главната мачта, както и бизанмачтата, бяха отнесени.

— Изгубихте ли хора?

— Не.

Девън прикри огромното си облекчение с израз на нетърпение.

— Добре, добре. Тогава това трябва да е краят, нали?

— Не съвсем: Мислех, че ще ви бъде интересно да научите какво се е случило с пътника, който „Спайдър“ спуснал на брега край Полруан, милорд.

— Не, не ми е интересно. Но ако ще ускори нещата, хайде, кажете ми.

— Очевидно този мъж е бил оставил кон в околността. Под прикритието на тъмнината той се отправил на запад. Към Тревит.

Девън се усмихна.

— Тревит? Към Сейнт Остел, Мевагиси, а също и Портлой! Да не споменаваме Труро, Редрут, Хейл, Пензънс…

— Благодаря ви, сър, напълно сте прав. Както и да е, северно от Додман Пойнт той бил засечен от отряда, изпратен от Фалмут да помогне при конфискацията на „Спайдър“. Били четирима души.

Поне тази цифра беше вярна.

— И те хванали ли са човека?

— Не са. Той ги надвил.

Девън вдигна вежди.

— Учудвате ме, лейтенант. Как е могло да се случи такова нещо?

— Аз не бях там, милорд — процеди Ван Ребан през зъби. — Не мога да го обясня. Всички офицери били разоръжени. Двама от тях още се възстановяват от рани по главите.

— Невероятно. И този мъж се измъкнал безнаказано?

— Нищо подобно. Един от офицерите ме увери, че бил сериозно ранен, може би смъртоносно.

— И все пак още не сте го намерили?

Той се поколеба за частица от секундата, после каза бавно:

— Не, милорд. Не още.

— Какво нещастие. Защо ми разказахте тази история?

Сега, когато моментът дойде, лейтенантът изглежда загуби дързостта си, за сметка на Полкрейвън, който събра кураж и отговори вместо него:

— Казвал съм десетки пъти на лейтенант Ван Ребан, че подозренията му са неоснователни, Ваша светлост, но той не иска да слуша. Беше си навил на пръста, че младият мистър Даркуел е капитанът на „Спайдър“, и че вие сте били мъжът, който е нападнал митническите офицери миналата нощ!

Долен лицемер, помисли си Девън. За него нямаше и капка съмнение, че Полкрейвън бе един от митничарите, на които Клей редовно плащаше в замяна на услугата да си държи устата и очите затворени. Той избухна, както се надяваше, в недоверчив смях.

— Вярно ли е това, лейтенант?

— Това е една от възможностите, за която получих заповед да проуча — отвърна Ван Ребан смело.

— От кого?

— От надзорника по мореплаването в Ексетър. Който, между другото, е под прякото ръководство на самото Вътрешно министерство.

— Очарователно. И да разбирам ли, че вие вярвате, че аз съм този мъж, който е бил „смъртно ранен“ от бойния отряд само преди няколко часа? — Ван Ребан остана безмълвен, смайването му бе очевидно. — Е? Това ли мислите, лейтенант? — Девън се изправи рязко и прекоси късото разстояние до мястото, където стояха двамата мъже. Полкрейвън се отдръпна, за да му отдаде дължимото, лейтенантът остана на мястото си. — Изглеждам ли ви като човек на прага на смъртта? — попита той меко. Моментно замайване, нищо повече. Но му се прииска да не се бе изправял толкова рязко.

— Аз само изпълнявам дълга си, сър. Нямах намерение да ви обиждам. Целият въпрос може да се изясни за минути, ако бъдете така добър да ни кажете къде бяхте предната нощ.

— Аз настоявам, че това изобщо не ви влиза в работата.

— Няколко от слугите ви ни казаха, че не сте си били вкъщи за вечеря, нито сте…

— Разпитвали сте моите прислужници? — изрева Девън.

Заплахата в гласа му изпрати Полкрейвън бегом до вратата.

Ван Ребан обаче не позволи да бъде сплашван.

— Да, сър — призна той твърдо. — Нито вие, нито брат ви, сте си били у дома нощес.

— Искате ли да кажете, лейтенант, че моят потомствен дом не е нищо друго, освен гнездо на разбойници, леговище на крадци и бандити, извор на порок и насилие?

— Нямам никакво мнение по този въпрос, милорд, аз само провеждам разследване. Ще бъдете ли така любезен да кажете къде е бил вашият брат през нощта.

Девън изпусна една въздишка на поражение и отиде да седне на ръба на бюрото, с надеждата, че нямаше вид, че ще припадне върху него.

— Много добре, ще ви кажа, за да се отърва от вас. Клей е на път за Лондон през Девъншир да посети майка си. Ще мине и през Епсъм, Петвърт, Нюмаркет, където да пръсне парите си. Не знам кога ще пристигне в Ръсъл Сквеър. Бих казал, че ще зависи от това на кои коне ще избере да залага попътно. Сега си отивайте.

Лейтенантът остана закотвен на мястото си.

— Не искам да бъда непочтителен, сър, но имате ли нещо против да ми съобщите вашето местонахождение?

— Да, имам. Поставяте търпението ми на изпитание, сър. Идвате непоканен в дома ми, разпитвате прислугата ми. Имате дързостта да ми заявите, че нападението върху митнически офицер е углавно престъпление и нахалството да използвате името на вътрешния министър в патетичен опит да ме сплашите. Аз съм член на Камарата на лордовете, сър. Вътрешният министър е чест гост в дома ми. Аз също мога да отправям заплахи, но вие ми изглеждате почтен и благоразумен човек. Разчитам, че ще се осъзнаете незабавно, лейтенант, ще вземете Полкрейвън и ще напуснете къщата ми!

Лицето на Ван Ребан стана мораво червено.

— Не искате да отговорите? — Девън го загледа твърдо. — Тогава сте прав, няма какво повече да си кажем, освен едно последно нещо — и уверявам ви, че това не е заплаха: този въпрос няма да остане току-така, и вие ще чуете отговора от мен или моите началници в много близко бъдеще. Приятен ден!

Божичко, Девън не можеше да не се възхити на копелето. Не му завиждаше за неблагодарната, зле платена работа и би се обзаложил, че Едуард Ван Ребан бе един от малкото неподкупни митничари в целия Корнуол.

— Приятен ден! — повтори той и загледа как другият си заминава. Полкрейвън се измъкна странично, като рак, опитвайки се да се поклони и да избяга едновременно.

Девън се надигна от бюрото и се приближи до прозореца, където се опря на перваза и попи мокрото си от пот лице с носната кърпичка. Поне не бе припаднал — ако това можеше да му служи за някакво утешение. Но, по дяволите! Ван Ребан не беше глупак и не беше блъфирал: той наистина щеше да се върне. И следващия път нямаше да допусне да бъде победен от високомерни слова и пресилено възмущение. Той, или някой като него, щеше учтиво да настоява за отговори. Трябваше да измисли някакви обяснения в най-скоро време, а после и да ги приложи, което, мислеше си той, означаваше да подкупва наляво и надясно хора да лъжат в негова полза.

Клей да върви по дяволите! Без съмнение той щеше да намери всичко това за много забавно, когато се върнеше и чуеше подробностите. Искаше му се да му извие врата. Нямаше да го направи, разбира се — щеше да бъде омилостивен от лошото си настроение, от проклетия момчешки чар на Клей — както обикновено между впрочем. Но на двайсет и три брат му вече се доближаваше до последните мигове на юношеството. Единственото добро нещо в цялата идиотска афера със „Спайдър“ бе, че щеше да отрезви Клей за някои от реалностите в живота. Междувременно Девън беше принуден да напряга мозъка си до крайност, за да задуши едно разследване, което иначе би стигнало до опасни разкрития. Та той беше на страната на Ван Ребан, за Бога, беше гласувал законопроекти, които да финансират набирането на повече мъже като него! Това беше непростимо — колкото повече мислеше, толкова повече се разгневяваше.

Опря чело о стъклото и се вгледа в скалистия бряг покрай морето. Къде беше Лили? Чувстваше се ужасно и тя трябваше да бъде тука, да се грижи за него. Може би не беше напълно изяснил какво се очакваше от нея. Щеше да го стори веднага след като тя…

Силно почукване по вратата го накара да подскочи и да избърше набързо още веднъж лицето си.

— Влезте!

Отпусна се, като видя, че беше Лили — после отново се напрегна, съзирайки Ван Ребан и Полкрейвън да я следват. Тъкмо щеше да каже нещо, възмутен, когато забеляза, че всичките имаха абсолютно еднакви изражения на обърканост. От тримата Лили изглеждаше най-смутената. Сега пък какво? Той успя да скръсти ръце, без да се намръщи, и зачака.

Ван Ребан погледна Полкрейвън; Полкрейвън пък погледна него и решително затвори уста. Ван Ребан прочисти гърлото си и започна да говори, после явно размисли, отиде до вратата и я затвори.

— Е? Сега пък какво има? — изиска Девън, след като се възцари напрегната тишина. Лили кършеше пръсти, цялата порозовяла, с изражение, сякаш искаше да се скрие под килима.

Лейтенантът събра кураж.

— Милорд, това момиче току-що ни разказа една история и аз… ъ… просто съм длъжен да поискам да я потвърдите.

Ръцете на Девън се свиха в юмруци в джобовете му, сякаш бомба избухна в гърдите му. Намери обаче, че гласът му прозвуча, о чудо на чудесата! — като самата небрежност.

— О, така ли? И какво ви е казала тя?

Нещо в тона му накара Лили да отметне рязко глава. Мили Боже, той си мисли, че съм им казала. Неочаквано сълзи изпълниха очите й. Сведе глава, за да ги скрие, и се почуди на тъпата болка, която стегна гърлото й. Как може да си го помисли, та дори и за миг? Как може?

Ван Ребан отново започна да суче мустак.

— Тя казва, сър, че е прекарала цялата нощ, от около десет часа, в стаята ви. С вас. — Той свирепо се прокашля. — Казва, че сте били заедно там до малко след зазоряване. И тя също твърди, че… ъ… няма… ъ… каквито и да е било наранявания по вашето… вашата личност. — Той погледна Девън право в очите в противоречие със слабата червенина, избила по бузите му. — Казва ли тя истината?

Лили се осмели да погледне нагоре. Сега лицето на Девън представляваше пълна загадка — беше невъзможно да се прочете какво мисли. Почувства собствената си кожа да пламва и бързо сведе поглед към краката си. За нея напрежението в стаята беше вече непоносимо. Какво си мислеше той? Какво ли щеше да отговори?

След цяла вечност той заговори със студен, тих тон, който я смрази.

— Да, тя казва истината. Но нека ви предупредя, господа: ако някога науча, че тази информация е достигнала до ушите на някой извън четирите стени на тази стая, аз ще се погрижа работата ви в Митническите служби да приключи и да не си намерите друга в Корнуол до края на живота си. Можете да го приемете за заплаха, ако желаете. За мен е обещание. Разбрахме ли се?

— Да, несъмнено, сър, абсолютно и неоспоримо — промърмори Полкрейвън.

Девън му отпрати изпълнен с презрение поглед, защото не се и съмняваше, че до падането на вечерта историята ще се е разнесла чак до Фоуи.

Реакцията на Ван Ребан беше по-неясна. Девън почти можеше да чуе дебата, който се водеше в главата му, докато човекът се мъчеше да отдели истината от измислицата. Най-накрая като че ли стигна до някакво заключение.

— Като се има предвид какво вие и жената ни казахте, разследването едва ли ще продължи. Не ми е известна никаква причина… темата, която разисквахме, да се разпространи извън знанието на присъстващите тук. Като джентълмен, а съм сигурен, че говоря и от името на господин Полкрейвън — аз съм задължен да уважавам личните ви дела, сър, и мога да ви уверя, че докладите, които ще представя, ще бъдат достатъчно мъгляви относно този въпрос, за да не нарушат спокойствието и уединението ви.

— Правилно, правилно — мърмореше Полкрейвън.

— Да разбирам ли, че въпросът е приключен?

След едва доловимо колебание Ван Ребан отговори:

— Да, милорд. Съмнявам се, че още някой ще ви безпокои.

— Чудесно. Тогава ви пожелавам всичко хубаво. — Девън ги освободи с кимване и ги изгледа как си отиват, едва прикрил облекчението си.

Когато Лили тръгна подире им, той извика тихо името й. Тя се спря.

— Аз… аз ще се върна, но мисис Хоуи ми зададе задачи и аз вече…

— Влез и затвори вратата.

Тя изпусна дълбока безшумна въздишка и направи както той й нареди. С гръб, притиснат до вратата, тя се загледа в него и се зачуди кой ще проговори пръв. Стори го той.

— Защо го направи?

Думите заизлизаха, сякаш препъвайки се, от устата й.

— Знам, че не трябваше — съжалявам, ако съм ви причинила още неприятности, но разбрах, че не ви повярваха, и това беше всичко, което можах да измисля. Знам, че ви притесних. Извинявам се. Не вярвам, че ще кажат на някого. Така че не трябва да се безпокоите, че някой ще разбере. Наистина, не мисля, че ще проговорят, вие направихте толкова ясно…

— Лили, мислиш, че ти се сърдя ли?

Тя скръсти ръце, за да спре да ги кърши.

— Не знам. Да, мисля, че е възможно. Така ли е?

— Разбира се, че не. Ти ми спаси кожата — как мога да ти се сърдя?

— О! — Почувства се смешно доволна. — Но аз ви притесних.

— Така ли си мислиш? — Може би тя наистина бе толкова наивна. — Исках Ван Ребан да мисли така, за да стане ясно защо не му разказах същата история като тебе от самото начало. Но ние живеем в странен свят, мила моя. Никой от моите познати, с вероятното изключение на майка ми, няма да бъде скандализиран да научи, че съм се позабавлявал с някоя от прислужниците ми.

— О, разбирам. Да, естествено.

Със закъснение той осъзна, че не точно това трябваше да каже. Страните й бяха ярко порозовели, сякаш я бе зашлевил, а погледът й бе замръзнал в някаква точка високо над рамото му. Господи, ама тя беше обидчива! Все пак да й се извинява бе прекомерно, затова й зададе въпрос:

— А ти, Лили?

Тя се принуди да го погледне.

— Какво аз? Какво имате предвид?

— Ако твоят приятел научи за случилото се, какво ще си помисли? Ще се разсърди ли?

— Предполагам, че да — рече тя слабо. — Да, ще се ядоса.

Девън се намръщи. Отговорът не го зарадва.

— Тогава аз съм ти двойно благодарен, задето рискува неговото неудоволствие заради мен. Бих искал да ти се отплатя. Ела тук. Хайде.

Тя се приближи неохотно. Бе протегнал ръка и на нея й се искайте да се махне, да остане сама. Вместо това постави ръката си в неговата.

Той я хвана здраво, учуден на загрубялостта й, причинена от тежкия труд, на късите, почупени нокти и поглади с леки кръгови движения разранената длан.

— Каквото и да те е накарала Хоуи да правиш — рече той намусено, — искам да го преустановиш. — Преди тя да каже нещо, той я запита: — Каква награда искаш?

Тя погледна нагоре, стресната.

— Не искам нищо. Мисля, че трябва да си легнете сега.

— Но как да ти се отблагодаря? Вече установихме, че не искаш да си легнеш с мен. — Колкото и разрошена и изтощена да изглеждаше, тя пак бе красива. Очите й все още бяха невероятни. И имаше най-меката уста.

— Имате треска.

— Вярно е, имам. Целият изгарям. — Той обви ръка около врата й и я придърпа, но тя веднага се дръпна. Той нададе неволно болезнено изръмжаване.

Прикривайки загрижеността си зад сърдит поглед, Лили го хвана за ръката и се опита да го заведе до леглото.

— Не искам да се показвам непочтителна, но така ви се пада — сгълча го тя. Но някъде по средата на пътя ръката му пропълзя до тапията й и отново я придърпа. — Виждам, че не сте толкова болен, както си мислех — отбеляза тя, малко разтреперано, оставайки спокойна този път, за да не му причини болка.

— Не е вярно. Аз имам ужасни болки и има само един лек.

— Чудно какъв ли е той. Хайде в леглото, сега вие само…

— Не и преди да си взема лекарството. А, ето го. Тука е. — Докосна устата й с връхчетата на пръстите. — Точно тук.

— Девън, мистър Даркв…

— Шшшш, вземам си лекарството. — Той положи лека целувка на устните й, чудейки се донякъде на игривостта си. Това бе всичко, което възнамеряваше — да я подразни малко и да я докосне. Но тя въздъхна и мекият, изненадан звук го заплени. Почти бе забравил колко е сладка. Целувката се задълбочи по най-естествен начин и удоволствието от нея бе главозамайващо — за времето, докато продължаваше, той наистина се чувстваше изцерен. Но после тя свърши, разумът се завърна и те се отдръпнаха неловко един от друг.

— Виждам, че сте достатъчно силен, за да намерите леглото си сам — рече Лили, останала без дъх. Тя отстъпи заднешком към вратата. — Ще ви донеса вечерята след мъничко. Заспивайте.

— Чакай, Лили, не можеш да си отидеш още.

— Напротив.

— Дяволите да го вземат! О, проклятие. — Сега, като не я целуваше, се чувстваше ужасно. Пристъпи към леглото и седна предпазливо, придържайки ръката си свита до гърдите. — Къде отиваш?

— Както знаете, имам работа за вършене. — Той само я изгледа, чакащ, и тя накрая трябваше да обясни, макар че никак не искаше. — Мисис Хоуи ми зададе една задача. Трябва да я свърша.

— Не искам да изпълняваш тази „задача“.

— Ако не я свърша, тя само ще ме натовари с още нещо.

— Какво те кара да правиш, Лили?

Тя погледна встрани, после пак към него.

— Едно нещо. Какво значение има? Нещо, което трябва да свърша. — Защо не можеше да му каже? Нямаше никакъв смисъл да го пази в тайна. Но да му каже, щеше да означава да признае, че имаше нужда от помощ, защото беше сломена.

— Това наказание ли е? — Лицето й го очароваше. Дълбоки, недобре потиснати емоции пробягваха по него твърде бързо, за да ги разчете той. След като тя не пожела да отвърне, той получи своя отговор. И сега вече той дори можеше да отгатне, за какво я наказваха.

— Спала ли си изобщо предната нощ?

Тя вдигна рамо.

— Колкото и вие, предполагам.

— Съмнявам се. Яла ли си нещо?

Тя не отговори.

Очите му мрачно се присвиха.

— Отивай да спиш.

Тя се изсмя високо, но не й беше весело.

— Казах ви, че…

— А аз ти казах, че работиш за мен, не за моята икономка. Тъй като не се нуждая от теб в момента, заповядвам ти да отидеш да си легнеш. Веднага.

„Легло“ — помисли си тя. Представи си тъмната, тиха стая и как потъва в леглото си. Сега. Тя затвори очи и потрепери.

— Отивай.

— Но…

— Отивай.

— Но… тя… — Как да обясни? — Ако можехте да… — Не можеше да поиска това. Тя скри свитите си юмруци зад престилката, скована от нерешителност.

Девън се протегна към връвта на звънеца и го дръпна силно.

— Сега ще я повикам — рече той кратко. — Ще й обясня какво искам. А това, което искам, е само ти да се грижиш за мен през следващите няколко дни.

— О, но тя ще си помисли…

— Пет пари не давам какво ще си помисли.

Но аз, да. Очевидно обаче и това нямаше тежест пред него. Той си мислеше, че проявява щедрост.

— Отивай да си легнеш, Лили — повтори той отново, любезно този път. — Не искам да те виждам отново преди вечерята.

— Добре — отстъпи тя след дълга пауза. — Ще отида. Но ще се върна след час, час и нещо… — Тя продължи да говори въпреки нетърпеливото му изсумтяване — да ви донеса нещо за хапване. Да, ще дойда. Сега и вие си лягайте сър — за невъобразими кратък миг и двамата се усмихваха.

После нея вече я нямаше. И Девън се прокле заради неспособността си да престане да мисли как да й нареди да легне да спи в неговото легло.

Глава 10

— И защо ли болните хора, които са уж безпомощни, имат достатъчно сили да тормозят безкрайно болногледачките си?

— Ха, ха — рече Девън без усмивка.

— Ще изпиете ли това или не?

— Няма. Мирише отвратително.

— Това е специална настройка от лайка; очаква се, че действа успокояващо.

— Сигурен съм, че действа успокояващо на торните бръмбари.

Лили изцъка неодобрително с език и остави купичката с трясък на масичката до леглото, разливайки чая.

— Невъзможен сте. Това е полезно за вас — Каби Дартвей ми показа как да го правя.

— Това обяснява всичко. Каби Дартвей е вещица.

— Вещица! Пълни глупости. Тя е също онази, която ме научи как да правя лапите, за които казахте, че толкова много успокоили болката в рамото ви.

— Онова нещо, което вонеше на умрял пор?

— Не — нацупи се тя, потискайки една усмивка, — онова бяха корените от зарасличе. Вие си мислите за сушените листа от репей. За тях казахте, че миришат на блатна тиня през късен юли.

— По-лошо.

— Да, добре, вие сте си виновен. Ако бяхте извикали доктора още от начало, нямаше да ми се налага да играя ролята на чирак на вещицата. Мисля, че е време да спрете да се оплаквате и да кажете една благодарствена молитва, че още сте жив.

— Така ли мислиш?

Тя сложи ръце на кръста.

— Да, точно така.

Беше вече почти невъзможно да я сплаши с нещо. Всъщност дори се беше отказал да се опитва. Намираше за безкрайно по-интересно да се опитва да я провокира и после да наблюдава реакциите й. Но търпението й изглеждаше безконечно, беше наистина идеалната сестра. Можеше да бъде строга, но по-често използваше обезоръжаваща нежност, за да го обуздава. И, трябваше да признае, бе имало моменти през последните четири дни, когато той се нуждаеше от обуздаване.

— Ще ви оставя тогава, та да можете да подремнете.

— Не ми се спи.

— Щеше, ако си бяхте изпили чая.

— Но тъй като не го направих, можеш и да останеш.

— Но аз трябва да сляза долу и да говоря с мисис Белт за закуската ви.

— Позвъни за някой прислужник и изпрати съобщение.

— Аз… аз бих предпочела да не безпокоя никого. Предпочитам да отида сама.

— А аз предпочитам да останеш.

Лили разтърси глава, разкъсвана между нетърпение и развеселеност, знаейки, че тези състезания между волите, на които той постоянно я подлагаше, бяха предназначени да предизвикат от нея някой неподобаващ отговор. Този път беше особено смущаващо, макар да се съмняваше, че би разбрал защо. Той нямаше никаква представа и, разбира се, никакъв интерес да узнае, как бе пострадала нейната репутация по долните етажи, където между слугите цареше убеждението, че тя спеше с него.

— Много добре — рече тя равно, без да се хваща на въдицата му, — ще позвъня на Доркас и ще говоря с нея в салона. — Тя се пресегна през него към звънеца и в същия момент той сложи големите си ръце на тапията й и я стисна. Погледна го и съзря вълчия блясък в очите му. До неотдавна такава свобода би я шокирала, но сега, когато такива неща се случваха между тях ежедневно, а и ежечасно напоследък, с възвръщането на силата му — това предизвикваше у нея само слабо раздразнение. А понякога не и това дори. — Благодаря, но наистина нямам нужда от помощ — промърмори тя, докато дърпаше въженцето необходимия брой пъти, за да повика кухненската прислужница.

— Сигурна ли си?

Тя му отправи царствено смръщване. Но част от нея бе започнала да подозира, че имаше много малко неща наистина, които не би направила, за да запали и съхрани тази искрица добро настроение в студените му синьо-зелени очи. Отмахна, без да се засяга, ръцете му от талията си и скръсти своите.

— Да ви почета ли? Останали са ни само няколко часа четене от книгата на Мистър Филдинг, за да я свършим.

— Ти четеш много добре за необразована прислужница, Лили.

— Благодаря. Мисля си, че Бриджит, сестрата на мистър Плуърти, наистина ще ни разведри, какво ще кажете? — изрече тя забързано, нетърпелива да се отклонят от тази тема. — Ако някой може да го убеди, че Том е добър, а Блифил е идиот, това е именно тя, не мислите ли? Как е рамото сега? Боли ли още? Щом не желаете чай, мога да ви направя един „Кромвел“.

— Един какво?

— Коктейл.

Това беше проява на значителна щедрост, помисли си Девън. Обикновено тя отпускаше брендито по-скъпернически и от някоя стара мома.

— Какво е това „Кромвел“?

— Никога ли не сте пробвали? Това е бренди, сайдер и мъничко захар. Това, сравнено с „Кромвел“, е „Калпак“.

— А то какво е?

— Същото нещо, само удвояваш брендито.

Той се изсмя тихичко:

— Ти обичаш ли кромвелите?

— О, никога не съм пила. Всъщност не съм пила нищо друго, освен вино. Баща ми беше този, който си падаше по кромвелите.

— Значи не сте настроен за „Мистър Джоунс“ точно сега, така ли?

— Не, не мисля. Нито пък за „Кромвел“.

— Карти?

— Аха — сега разбирам. Опитваш се да ме напиеш, така че да можеш да ме биеш на пикет.

Лили се усмихна самодоволно.

— Не се обиждайте, мистър Даркуел, но не ми е необходимо да ви мамя, за да ви бия на карти.

— О, така ли? Давай ги тогава. С риск да изгубя и последната свещ в къщата си, приемам детинското ти предизвикателство.

Тя се пресегна за тестето на масичката и придърпа по-близо стола си. Той се поотдръпна, освобождавайки парче бял чаршаф за игрално поле.

— Хей, не се чувствайте принуден да играете заради мен. По-скоро бих закърпила някои неща. Какъв беше резултатът последния път? — попита тя невинно.

— Сякаш не помниш по-добре от мен. Четирийсет и девет на седем за теб, струва ми се. Играем до сто.

— Мисля, че сте прав. — Тя разбърка картите, предложи му да цепи и започна да раздава. — Не вярвам да имате желание да вдигнете залога — спомена тя, докато картите летяха.

— До какво?

— Мммм, какво ще кажете за копринени макарички? Нещо, което да мога да използвам на практика.

— Нямам ни една.

— Но можете да си ги осигурите с едно дръпване на звънеца.

— Лили, ще играя на пари, ако искаш.

— Много щедро от ваша страна, но не би ми било приятно да лиша някого от състоянието му, когато е болен; това само би смутило и двама ни.

Той се изсмя високо. Беше първият път, когато Лили го чу да се смее. Забрави какво правеше и само се взираше в него, усмихвайки му се в отговор, очарована. Звукът бе сипкав, предпазлив, почти експериментален. Хареса й невероятно! Даде таен обет, че ще се опитва да го предизвиква всеки път, когато може.

Все още ухилен широко, Девън се излегна върху възглавниците и се съсредоточи в професионалния начин, по който тя подреждаше картите си с дългите си тънки пръсти, как оставя някои и взема нови от купчинката отстрани. Какво елегантно тяло имаше тя — грациозно, с дълги крайници, гъвкаво. Разсейваше се, като я гледаше, и това отчасти обясняваше защо губеше повечето от игрите. Но само отчасти. Главната причина си оставаше, че тя беше най-добрият картоиграч, който бе срещал. Усетът й кога да бъде предпазлива и кога дръзка беше смущаващо непогрешим. А лицето й го объркваше напълно. Колкото и да се опитваше, никога не можеше да прецени какво мислеше тя за картите, които държеше, независимо каква игра играеха. Обикновено Лили лепваше едно приятно, леко зачудено изражение, което не разкриваше нищо, но понякога повдигаше вежда в очевидно неодобрение, или се смръщваше, сякаш объркана. Но ако той вдигнеше залозите на базата на тези бегли визуални знаци, почти винаги загубваше. Решавайки да я надхитри, той превключи на стратегията да залага на базата на обратното, което тя като че ли издаваше, но нямаше по-голям успех.

— Кой те научи да играеш карти? — запита я той раздразнено, след като бе отбелязала точка и троен удар, без да свали благото, безгрижно изражение от лицето си.

Не за първи път й задаваше този въпрос. Лили винаги бе изклинчвала преди, не знаейки как точно да му обясни за себе си. Нещо я подтикваше да му разкаже всичко, но опитът я беше научил на горчивата мъдрост на предпазливостта. И все пак, толкова отдавна не бе говорила непосредствено и откровено на друг човек.

— Баща ми — отвърна тя. Какво лошо, ако му кажеше?

— Той картоиграч ли беше?

— Понякога.

— С какво се занимаваше, когато не играеше?

— Ъммм, с други неща.

— Какви?

Тя се намръщи на картите си, прокарвайки нерешително пръсти по ръбчетата им.

— Беше изобретател — каза тя най-накрая. — Измисляше разни неща.

— Какво е изобретил?

— Нищо, за което да сте чували.

— Не е бил успешен изобретател?

Не можа да не се усмихне на това, колко далеч от истината бе определението му.

— Може и така да се каже.

— Разкажи ми за изобретенията му. — Тъкмо тогава тя игра последния коз и обяви, че е спечелила нова точка, както и последния резултат — осемдесет и седем на седемнайсет — с толкова нарочно безразличен и лишен от задоволство глас, че той изскърца със зъби.

Размесвайки картите за следващото раздаване, без да бърза особено, Лили си помисли: „Защо да не му разкажа? Какво пък толкова ще стане?“ Подаде му да цепи и пак раздаде по дванайсет карти на всеки.

— Ами, първо, създаде самонаточващ се нож. После…

— Какво?

— Самонаточващ се нож.

— И как работеше той?

Тя преглътна най-лесния отговор — „не работеше“ — и се опита да обясни.

— Базираше се на една негова теория, която бе по-скоро метафизична, отколкото физична, така да се каже. Той мислеше, че ако поставиш ножа под определен ъгъл спрямо определени камъни, той в крайна сметка ще се наточи.

— Определени какво?

— Камъни. Точно определени камъни. — Тя го погледна да види дали се смее. — Не беше голям успех, както казах. Преносимата сгъваема мебелировка беше малко по-добре, но хората я намираха прекалено тежка за вдигане. Особено леглото. Имам двоен пикет между другото — трийсет и едно.

Смеейки се, Девън захвърли картите си.

— Предавам се.

— Също така баща ми измисли вист за две ръце. Бихте ли искали да ви науча на него?

— Не. Вече ми задигна всичките свещи.

— Имам желание да притежавам маркера ви — предложи тя великодушно. — Поместете се малко. Имаме нужда от повече пространство за тази игра.

Той се подчини с дълбок стон. Болката в рамото бе поносима вече, но все още се чувстваше скован. Настани се и я загледа да размесва картите си с обичайния си бърз и ловък, почти мъжки маниер.

— Какво друго изнамери той?

— Нагреваема преса за дрехи. Предполагаше се, че ще глади дрехи за секунди, почти моментално.

— Проработи ли?

— От време на време. Но доста по-често дрехата вътре избухваше в пламъци. После дойде автоматичната система за отваряне на вратите за заети господа без прислужници. Тя беше много сложна, спомням си, изобилие от въжета и макари и куки по стените. Ако отидеше на горния етаж и някой позвънеше на входната врата можеше да я отвори, чрез дръпването на съответното въже. Това чудо едва не удуши котката.

Продължи да му разказва истории за откритията на баща си, преувеличавайки понякога тяхната непрактичност в опити да го разсмее. Веднъж постигна толкова голям успех, че той изстена в агония, държейки се за рамото, и й нареди да престане.

Момичето почука и Лили стана, за да говори с нея в салона.

— Кажи й, че искам нещо да ям, Лили! Истинска храна този път, стига с тая проклета каша, с която продължавате да ме тъпчете.

Тя му отправи търпелив поглед.

— Не надничайте в картите ми, докато ме няма — предупреди го тя и излезе.

Той поклати глава, все още усмихнат. Последните четири дни Лили бе вършила всичко за него — бе се грижила за раната, бе го къпала, бръснала, хранила и забавлявала. Той не знаеше дали поради чист късмет, поради нейното старание или от противната отвара на Каби Дартвей, но разрезът в рамото му зарастваше идеално — без никакви шевове при това, а последните два дни дори не бе имал температура. Сега, когато почти се беше оправил, му се струваше невъзможно да си представи какво би правил без нея.

Сети се за посещението, което икономката му бе направила преди четири дни, след като Ван Ребан и Полкрейвън си бяха отишли и бе изпратил Лили да спи. Преди да успее да изкаже желанията си пред жената, тя бе обявила безцеремонно, че тя ще се грижи за него отсега нататък, защото чула от „ирландката“, че не се чувствал съвсем добре. Бе я изгледал с неприязън, благодари й и й каза, че загрижеността й не е необходима. „Лили ще се грижи за мен за известно време, докато не наредя друго. Кажи на Трейър. Не й давай други задачи междувременно“.

— Но, милорд…

— Защо тя има само една рокля? Намерете й нещо да облече, мисис Хоуи.

— Да, милорд, но…

— И кажи на Трейър да изпрати бутилка бренди. Веднага. От френското, което брат ми наскоро ъ… ъ… си набави. Това е всичко. Има ли нещо друго?

Тя плесна масивните си, груби ръце и го прикова с черния си взор.

— Милорд, волята ви ще бъде изпълнена, както винаги, но моята лоялност не ми позволява да остана безмълвна. Чувствам, че трябва да говоря.

По дяволите.

— Говорете тогава.

— Това момиче — имам подозрения към нея. Тя си върши работата сравнително добре, но не е това, което изглежда.

— Не е ли? Как така?

— Ами първо, по мое мнение, тя е толкова ирландка, колкото съм и аз. Коварна е — не може да й се довери човек. Не съм я хващала още, но твърдо вярвам, че краде от килера. Също тъй не вярвам, че характеристиката, която ни представи, е истинска. Предполагам, че можете да пишете на тази „маркиза на Фром“, ако такава персона изобщо съществува, и да разпитате дали е работила за нея.

Първоначалният импулс на Девън бе да отхвърли предложението с кимване и рязка дума. Но след моментен размисъл той отвърна:

— Може би ще го сторя. Да, мисля че така и ще направя. — Изражението й на крайно задоволство го бе обезпокоило. — Това е всичко, мисис Хоуи. Не забравяйте да изпратите Стрингър с брендито.

Не беше се наканил още да пише на маркизата, но скоро щеше да го направи. В много отношения той беше също толкова, че и повече, заинтересуван да научи истината за Лили Трабълфийлд, колкото и икономката му. Не вярваше, че е порочна, и се съмняваше, че го крадеше, но бе сигурен, че крие нещо. Многократно я бе разпитвал последните няколко дни, директно и със заобикалки, опитвайки се да открие какъв живот бе водила, преди да се появи в Чард и да поиска от Хоуи със смехотворния си ирландски акцент да я наеме на работа. Но тя винаги му убягваше с перфектна мъглявост. Откъде идвала? О, нямала истински дом, била пътувала доста с баща си. Кога е умрял той? Не много отдавна. А майка й? Преди много години. Как е успяла да се образова? О, малко тук, малко там, от един учител, който баща й някога бил наел, когато била малка или от случайни книги. Как е придобила аристократичните си обноски? Бе се престорила на ужасно поласкана от това. Била добра имитаторка, каза му тя, и просто се опитвала да попива стила и маниерите на хората от висшите класи, при които работела. Значи не вдовстващата маркиза на Фром й бе дала първата работа? О, не, имало други преди нея. Кой? Къде? Различни хора, къде ли не. Вече били починали или пътували, или се били преместили.

Не вярваше ни една думичка.

Тогава тя се върна в стаята. Новата й сива памучна рокличка беше простичка, но поне чиста й без кръпки. Но той искаше да я види в нещо по-фино, в коприна или кадифе, в най-мек сатен, или още по-добре, помисли си лукаво, без нищо.

Изражението му я озадачи.

— Погледнахте ли ми картите?

— Да, и е ясно, че ще ме победиш отново, тъй че се предавам от сега. Сковал съм се като дърво, Лили. Ела и ми разтрий гърба.

Тя пак цъкна с език и наложи най-строгото изражение на лицето си, докато събираше картите, мърморейки си под нос, че не може да понася мошениците. Това обаче бяха само отклонения, за да прикрие трепета на сетивата, който молбата му бе отключила. Напоследък той искаше да му масажира гърба или рамото едва ли не на всеки няколко часа и интимността на заниманието я безпокоеше. Не, не беше точно това — онова, което я тревожеше, бе степента на удоволствието, което изпитваше, докато го вършеше. Последните дни бяха за Лили прекрасен отдих от робията на домашните задължения и самотата на въплъщението в личност, каквато не беше. Толкова бе зажадняла за обикновен разговор с някой, пред който да бъде почти изцяло самата себе си. Девън, макар и далеч над нея в социалната стълбица, беше много по-близо до нея по образование, умения и обноски от Лоуди. Лили бе като баща си — общителна, разговорлива по природа и седмиците изолация в Даркстоун бяха потиснали неимоверно духа й. Общуването с Девън в последно време го бе съживило. Той можеше да бъде студен и недосегаем; често бе потиснат и меланхоличен, но отвъд стената от резервираност, която го заобикаляше, тя понякога зърваше любезност, дори топлота. Това, че й се доверяваше, бе за нея извор на най-дълбоко задоволство. По един странен, недоловим начин, изглеждаше, сякаш почти бяха станали приятели.

Тяхното приятелство обаче съдържаше нотка на физическо — е, нека да се каже — сексуално напрежение, което винаги присъстваше, независимо колко скучен разговор водеха или колко банална бе ситуацията. Понякога той я дразнеше, което, странно, й носеше облекчение, защото напрежението, повече или по-малко, се показваше на повърхността. Но обикновено то прозираше близо под повърхността, оцветявайки всичко, насищайки и най-лекото докосване с наелектризиращо усещане, което бе толкова смущаващо за Лили, колкото и възбуждащо.

— Обърнете се тогава — рече тя рязко, като кацна в края на леглото с изправен гръб и изпънато лице. — Хей, какво правите?

— Разкопчавам си ризата. Кожата ме сърби. Ще ме почешеш хубавичко, нали?

Знаеше, че е смехотворно да се чувства тъй развълнувана — беше го виждала почти гол поне една дузина пъти досега. Помогна му да свали ризата през широките рамена, чудейки се на разнообразните емоции, събуждащи се само от гледката на здравия му, покрит с тъмен мъх гръден кош. Той избута възглавниците и предпазливо се обърна по корем, скръствайки ръце под буза. Тя постави длани на плешката му и стонът на преувеличен екстаз я накара да се усмихне.

— Глупчо, та аз дори не съм започнала още. — Тя започна от основата на врата, придвижи се много бавно надолу, прокарвайки палците си през всяко прешленче с точно премерен натиск, който той харесваше.

Както винаги силата му я удивяваше. Тя обичаше усещането на кожата му над мускулите, твърди и гладки като полиран метан. Атлетичното му тяло изтъняваше в тесен кръст и понякога Лили изпитваше мъчително изкушение да дръпне завивката надолу и да задоволи крайното си любопитство как изглеждаха голите му задни части. Разбира се, не би направила такова нещо. Но понякога се страхуваше, че бе в състояние да го стори, и това беше същото усещане, което бе изпитала, стоейки в края на скалата — че може внезапно, безпричинно, да изгуби контрол над себе си и да скочи. Днес тя победи изкушението, както винаги досега, но ръцете й се задържаха малко по-дълго от необходимото върху интригуващата ивица гола плът между талията му и над насъбраната на куп нощница.

— Не забравяй да ме почешеш — измърка той със затворени очи и уста, отпусната поне този път в замечтана усмивка.

Тя прокарва нокти в леко подраскване през целия му гръб и рамене и отново стонът на най-чисто удоволствие я накара да се усмихне на себе си. Не беше никакво чудо, че е толкова силен, мислеше си тя, наблюдавайки играта на мускулите под пръстите си. Бе знаела от самото начало, че не беше някой лентяй, но едва напоследък бе открила, че е толкова погълнат от делата в имението си, колкото и всеки негов работник, и този период на принудително бездействие го раздразваше и ядосваше. Беше също научила от срещите в тази стая или в качеството си на негов вестоносец между него и мистър Коб, Франсис Морган и други, че властта му беше безпрекословна, но все пак служителите му го уважаваха заради справедливостта, постоянството и проницателността му, а не просто защото беше „господарят“. Лоуди й бе казала, че е затормозен, нещастен човек, скаран с общоприетите светски ценности. Ако това беше вярно, тя знаеше сега, че той не позволяваше, на каквито и демони да го измъчваха да пречат на трудовото му ежедневие. Контролираше ги, но от време на време тя се чудеше на каква цена.

Тези размишления й припомниха нещо.

— Съжалявам, забравих да ви кажа — мистър Морган би искал да говори с вас по въпрос, свързан с мината, този следобед. Изпрати бележка и аз се чудех дали ще ви е удобно да се срещнете в четири часа.

— Идеално — изръмжа той, обръщайки се по гръб. — Нямах намерение да ходя никъде.

Тя струпа възглавниците и ги напъха зад него, след което той седна. Тя посегна за нощницата му, насъбрана около кръста му, за да му помогне да я облече, но той рязко хвана и двете й ръце и ги притисна до гърдите си. Беше маневра, която я принуди да се наведе над него, докато лицата им почти се изравниха. Беше разбрала досега, че тя бе неизменно губеща във всичко, доближаващо се до физически сблъсък, и че фасадата на невъзмутимост бе единствената й защита. Сега той разтваряше ръцете й и притискаше дланите й към гърдите си, а тъмните гъделичкащи косъмчета под пръстите й представляваха една смущаваща изненада. Както й силният равномерен ритъм на сърцето му.

Гласът й бе всичко друго, осен равен, когато тя изрече:

— По-добре да си вървя тогава и да кажа на кочияша да занесе съобщението ви на мистър Морган, че ще го срещнете в четири… — Трябваше да замлъкне, когато той положи два пръста на устните й.

— Красива си, Лили. Днес — по-красива от вчера. Или от онзи ден. — Беше зашеметен и все пак можеше да се закълне, че това е вярно. Здравословна руменина грееше по устните й, а изключителните й очи изглеждаха по-ярки, по-зелени.

Тя знаеше, че се изчервява.

— Храня се по-добре — избъбри тя несвързано — и… ъ… спя повече, откакто се грижа за вас.

— Тогава трябва да вземем мерки да продължиш да се грижиш за мен. — Обхвана с длан врата й да я придърпа по-близо. Ухаеше като никоя друга жена — на свежест и пролет.

Устата й беше красива и той щеше да я целуне. Искаше го толкова силно, че се изплаши.

— Не мисля, че се нуждаете повече от мен — промълви тя дрезгаво. — Вече не сте много болен.

— Грешиш — противопостави се той, поклащайки бавно глава. — Никога не съм се нуждаел повече от грижи. — Обхвана една от разперените й ръце със своята и я прокара надолу по гърдите си, през плоския корем. Тя осъзна намерението му едва когато той промълви: — Нека ти покажа.

Издърпа рязко ръката си и подскочи. Сърцето й тупкаше бясно, въздухът не й стигаше и тя се почувства облекчена и разочарована едновременно. Трудно й беше да намери какво да му каже. Как смееш! Би прозвучало малко неискрено — в крайна сметка именно към това бе водила интимната им игра на атака и отстъпление през последните дни. И й беше трудно да остане сърдита, докато той й се хилеше с този наперен, напълно лишен от съжаление блясък в очите. Странно — повече от всичко й се искаше да му се изсмее.

Тя обаче придаде строго изражение на лицето си и вяло започнала събира чиниите и чашите до леглото му, после се обърна и стигна до средата на стаята, като възнамеряваше да излезе без нито една дума дори, когато той я възпря.

— Къде си въобразяваш, че отиваш?

Извърна се лекичко към него.

— Долу.

— Добре. Имаш разрешението ми да напуснеш. — Не пропусна присвиването на устните й, нито леко язвителния проблясък в очите й. — Да се върнеш обаче до половин час. Искам да ми помогнеш да се облека. После мисля, че ще имам желание да се поразходя. Ти ще ме съпроводиш.

Тя се накара да се обърне към него, раздразнението й моментално бе изместено от загрижеността й.

— Сигурен ли сте, че имате достатъчно сили да се разхождате?

— О, да — отвърна той, преплитайки ръце на стомаха си, и се усмихна провокативно. — И за много други неща.

Не особено оригинална двусмислена забележка, помисли си Лили. Въпреки всичко, тя я накара да се изчерви — което, разбира се, бе точно неговото намерение.

— Много добре, сър — процеди тя през устни.

Това само накара похотливата му усмивка да се разшири. Тя се завъртя, раздрънквайки чиниите. Звук, учудващо наподобяващ развеселено подхилване, я последва зад вратата.

— Наистина ли е необходимо да се държите така? — измърмори Лили, правейки гласа си да звучи сърдито.

— Ами да, естествено. Аз се възстановявам от сериозно нараняване. Все още съм отчайващо слаб. Ако падна, мога да си причиня значителни усложнения.

Погледна го косо с невярващо изражение. Беше подпъхнал ръката й под мишница, така че на един страничен наблюдател — а тя допускаше, че имаше множество такива, защото, докато се разхождаха бавничко по пътя към скалистия нос, можеха да бъдат видени от всеки отделен прозорец на имението, — би могло да му се стори, че тя го подкрепяше. Понеже той беше изцяло способен да поддържа този умерен, бавен ход без ничия помощ, тя разбираше, че това е още един от неговите номера, от извиненията му да се докосва до нея. Би следвало да е раздразнена. Уви, нямаше и следа от подобно чувство в съзнанието й.

Не можеше обаче да спре да се чуди какво му беше на ума. Преди, не много отдавна, той бе внимавал много — обидно много — да не бъде видян с нея, особено от персонала. Сега ролите им изглеждаха разменени, защото тя беше тази, която се тревожеше за липсата на благоприличие, която интимността на новата им връзка пораждаше. Тъй като не беше от този край, от самото начало не беше истински добре приета от другата прислуга, а напоследък бе дори още по-изолирана от всякога. Никой не я обиждаше открито в лицето, но само защото се приемаше, че като негова любовница бе под протекцията на господаря — поне засега. Нахалството на Трейър придоби по-деликатни форми, докато майка му се отнасяше към нея с мълчаливо, опасно презрение. Прислужничките бърбореха и клюкарстваха, когато мислеха, че не може да ги чуе, мъжете я наблюдаваха прикрито и си разменяха разбиращи погледи. Само Лоуди, добродушна и невъзмутима, изглеждаше безразлична към падението й, макар че я измъчваше през цялото време с въпроси какво става. Когато Лили отговаряше „Нищо — той е болен и аз го наглеждам, това е всичко“, Лоуди повдигаше иронично вежди и казваше скептично едно „А-ха“.

— Виждала ли си някога прииждането на сарделата, Лили? — попита я Девън, прекъсвайки размислите й.

— Не. Какво представлява то?

— Дивна гледка. Идват от дълбоките води западно от Сицилия и плуват покрай бреговете на огромни пасажи. Веднъж, като бях момче, едно тяхно стадо се беше простряло от Мевагиси чак до края на Земята. Това прави над стотици мили, ако вземеш предвид извивките на брега. Баща ми ме заведе да го видя.

Тя го изгледа, заинтригувана. Това бе първият път, когато споменаваше за семейството си пред нея, изобщо нещо лично.

— Целият град излиза да гледа от скалите. Водата изглежда като жива, кипяща от безбройната риба, преследвана от ята хек и треска, и чайки, и хора. Някаква мания обзема всички. Рибари по брега и в лодки по цялото крайбрежие хвърлят мрежите си, а сарделата се мъчи да им убегне и човек не може да чуе собствените си мисли от всичкия крясък и шумотевица.

— Кога става това?

— Започва през юли. Ще го видиш.

Юли настъпваше след две седмици. Да, очакваше, че ще го види. Надяваше се. Мисълта я накара да се олюлее.

— Значи тук сте израснали, така ли? — попита тя срамежливо, с мисълта, че няколко дни преди това не би се осмелила да му зададе този въпрос.

— През част от времето, когато идвах да постоя с баща ми. Останалото време живеех в Девъншир с майка си.

Тя чакаше да продължи, но той не го стори и на нея не й достигна смелостта да го попита защо родителите му не бяха живели заедно. Но доста се чудеше.

— Имате ли други братя, освен мистър Даркуел? — осмели се тя след минутка.

— Не, но имам сестра. Живее в Дорсет. Не я виждам често. — В края на стълбицата в скалите той спря да върви и я погледна. Следобедното слънце бе зад нея и позлатяваше кичурите тежка, тъмночервена коса като ореол около нежния овал на лицето й. Очите й бяха съвършено сиво-зелено, сериозни и интелигентни, и тя го наблюдаваше с цялостна отдаденост сякаш всичко, което й казваше, я очароваше. Тя бе прекрасна и той бе приказвал достатъчно.

Новото изражение в очите му я стресна, накара я да се разприказва за първото нещо, което й хрумна.

— Очаквате… ъ… ли брат си скоро?

— Скоро ли? Да. Нека да отидем до водата, Лили.

— Но… сигурен ли сте? Не бива да се изморявате прекомерно още през първия ден на открито. — Той само се усмихна и учтиво мина пред нея и я поведе по стъпалата надолу. След секунда колебание тя го последва.

Камара разядени от времето камъни стърчаха в основата на скалистия нос през светлокафявия чакъл към брега. Беше отлив. Слънцето ослепяваше игривата морска пяна, танцуваше по вихрените вълнички и хвърляше черни сенки зад тъмните стени на огромните, изгърбени канари, които изглеждаха като задрямали чудовища всред златистия пясък. Щяха да й липсват, помисли си Лили неочаквано, вдишвайки с удоволствие соления волен вятър. Мисълта я шокира, защото тук не бе щастлива. Но беше вярно — щеше да й липсва това сдържано великолепие, красотата и самотата на морето и на дивата, негостоприемна земя.

Той я поведе по брега и се спря между един безмълвен кръг морски скали, сухи сега, на безопасно разстояние от пенестата линия, където се разбиваха вълните. Застанаха с гръб към една начупена еднометрова канара и се взряха във водите на канала. Когато мълчанието се удължи, Лили се осмели да хвърли тайно поглед към острото очертание на профила на Девън, но както обикновено, той не й разкри нищо. В много отношения беше странен мъж и интуицията й отдавна я беше предупредила, че е способен да й причини болка. И все пак той й липсваше, когато не беше с нея, и беше необяснимо щастлива в неговата компания.

Погледна настрани, изнервена, когато той извърна глава и я хвана, че го наблюдава.

— Как се чувствате? — попита тя, за да прикрие нервността си.

— Боли ме, Лили, ужасно ме боли. — Острата тревога в очите й го накара да се усмихне бързо, за да я успокои. — Нуждая се от лекарството си отново и ти си единствената, която може да ми го даде.

В облекчението си тя не можа да не му се засмее. Той докосна кокалчетата на пръстите си до лицето й, заглушавайки сочния отговор, който напираше на устните й. Топлина се надигаше отвътре й, толкова стремително, че се изплаши. Той пристъпи по-близо и тя усети твърдата скала зад бедрата си.

— Вие… мислех, че искате да направите някои упражнения, мистър Даркуел.

— Точно така, мис Трабълфийлд.

Той се наведе да я целуне и за миг само тя се вцепени — защото името, с което никога не я бе наричал преди, отключи толкова различни тревожни спомени. Но нежността на целувката му я разтопи, разпръсквайки мислите й като ято подгонени птици и я остави със съзнанието единствено за настоящия момент и тъмната сладост на устните му върху нейните. Нежността му я обезоръжи напълно. Едната й ръка пропълзя до страната му; другата се разтвори върху гръдта му в срамежлива милувка. Сдържайки дъха си, тя го остави да захапва лекичко устните й. Той раздвижи бавно глава насам-натам и отворената му уста погали нейната при всяко бръснещо движение. Ръцете й се обвиха около него в най-естествената от прегръдките и целувката се задълбочи, докато всичките й самоналожени ограничения и задръжки се стопяваха, победени в неравната битка.

— О, недейте — въздъхна тя, когато ръцете му се плъзнаха нагоре плавно да докоснат гърдите й. Но не го спря — не можеше да го спре.

Той прошепна „Не?“ и през дрехата започна да очертава с пръсти бавни кръгчета около мекото възвишение на гръдта й. Трябваше да прекрати това, беше грешно, нямаше да доведе до нищо друго, освен до беди. Но тя бе като опиянена, глуха и сляпа за всички усещания, освен онова, което отбелязваше болезнено бавното настъпление на пръстите му към чувствителните връхчета на гърдите й.

— Позволи ми да те любя, Лили — прошепна той. — Кажи да. Аз трябва да се любя с теб.

Опита се да поклати глава, но той отново я целуваше и това бе невъзможно. Беше застанала на ръба на нещо неописуемо. Не знаеше какво ще направи. Тъй че остана съвсем неподвижно с притворени очи и позволи на това прекрасно милуване да продължи; забрави дори да го целува на свой ред. Той остави устните й, за да прошепне настойчивото си желание в ухото й, подчертавайки го с нежната, ласка на езика си. Тя се топеше, омекваше, копнееше да се предаде. Именно безпомощността на желанието й я постави нащрек за опасността и страхът да не изгуби себе си й даде сили да го възпре.

— Не, не мога — прошепна тя, като отдалечи ръцете му и се изви извън обхвата му.

Изумен, невярващ, Девън я наблюдаваше да се отдалечава, обгърнала се с ръце и загледана в искрящите води. Затвори очи за миг само и процеди през стиснати зъби:

— Да ме подлудиш ли искаш? Защото успяваш, трябва да знаеш.

Тя се обърна към него.

— Съжалявам — допуснах грешка.

— Не, аз я допуснах.

— Не, аз я направих. Не трябваше да позволявам това да се случи. — Гласът й потреперваше — Извинявам се, ако съм ви подвела да си мислите, че може да има нещо между нас. Не може.

— Защо не?

— То… Просто е невъзможно. Не мога да направя това, което искате от мен. Което и аз искам да направя.

— Защо?

Тя поклати безпомощно глава не можеше да намери думи.

— Моля ви, не го правете толкова трудно. Аз не мога… да ви виждам повече така. Трябва да се върна към старата си работа. Моля ви! — извика тя, когато той изруга и понечи да я прекъсне.

— Вие сте джентълмен, няма да се възползвате от моето положение, знам, че няма да го направите. Пуснете ме да си ида. Девън, сър… — Тя сви пръсти в юмруци и си пое пресекливо дъх. По-голямата част от дилемата се съдържаше в тези последни пресекливи думи, защото тя наистина не знаеше какво беше той за нея или пък какво следваше да бъде тя за него.

Обяснението й не обясни нищо, разбра тя. Той все още я изгаряше с буреносен поглед. Дойде й идея. Беше проработила веднъж с него — защо не и още веднъж?

— Заради моя приятел. Няма да му се хареса, ако аз… ако ние… — Изплюй го, по дяволите! Как можеше да го убеди, че има любовник, ако не можеше да се застави даже да произнесе тези простички думи? — Ако му изневеря… — каза тя накрая, чувствайки се като глупаво дете.

Той се приближи и тя отстъпи стъпка назад, защото пламъкът в очите му я плашеше. Но гласът му бе нисък и овладян.

— Разкажи ми за този приятел, Лили Как се казва той?

Един ужасяващ миг тя не можеше да се сети за нито едно мъжко име, нито едничко.

— Джон — изрече тя след голямо закъснение.

— Джон. Къде живее той?

— В Лайм.

— Любовник ли ти е?

— Не… да.

— Не, да? Сгодени ли сте?

— Не, ние…

— Откога се срещате?

— От два месеца.

— Пишеш ли му?

— Да!

— Как си изкарва хлябът?

— Той е… — Мозъкът й отново се изпразни. — Не съм длъжна да ви отговарям… Защо ме разпитвате?

— Защото не вярвам в съществуването му — обвини я той и я хвана за раменете с големите си ръце. — Мисля, че си го измислила. Това, което не разбирам, е защо.

— Той е зидар! Строи катедрали, и къщи, и… сгради. Той е чирак, искам да кажа, калфа, той стана калфа преди няколко…

Изваден от търпение, той я разтърси.

— Защо лъжеш? — И тогава, внезапно, той разбра и се почуди как е могъл да бъде толкова глупав. Беше си мислил, че подобна наивност е съществувала само в миналото му. Овладявайки се, той се усмихна тънко: — Съжалявам, трябваше да изясня още в началото, че ще получиш щедро възнаграждение. Уверявам те, че ще компенсирам… услугите ти.

Разбрала погрешно скритото под забележката му, тя се изчерви и нададе полуистеричен смях:

— О, да, да… въобще и не се съмнявам!

— Добре, какво тогава?

Тя извърна лице и не отговори.

— Какво искаш? Назови сумата. Колко, Лили? Или пък искаш местенце? Просто ми кажи.

Очите й се разшириха и тя се вторачи в него, зашеметена.

— Пари? Искате от мен да приема пари?

Или действително не искаше пари, или бе изключително надарена актриса.

— Не? Какво тогава?

Тя беше прекалено отвратена, за да се ядоса. Гневът щеше да дойде по-късно.

— Какво искам ли? — Не можеше да назове имената на нещата, които искаше — свобода, застъпничество, уважение. Приятелство, привързаност. И, о, да, пари. — Нищо! Нищо, което сте в състояние да ми предложите. Пуснете ме, мистър Даркуел, вие направихте грешка.

— Не мисля така.

— Пуснете ме!

— Що за игра е това? Нямам нужда от свенливост, Лили. Ще ти платя добре, ако това е, което…

— Проклятие! Не играя никакви игрички!

— Как ли пък не, по дяволите! Не си някоя срамежлива девица. Какво искаш от мен?

— Откъде знаете каква съм? Не знаете нищичко за мен!

— Знам, защото се наслушах на лъжите ти. Казваш ми, че този „зидар“ ти е любовник. Вярно ли е или не?

— Да, вярно е!

— Тогава няма да ти бъда първият!

Той я дръпна към себе си и тя започна да се бори.

— Докосни ме и ще ти бъда последната! — Това само го накара да се изсмее високо. — Не ме целувай! — Тя изви шия настрани, за да избегне устата му. — Недей! — извика тя, когато той я придърпа още по-близо и зарови лице в косата зад ухото й. — Дяволите да те вземат, не искам това!

Девън затвори плътно очи. Един дълъг миг той само я държеше, усещайки забързания пулс на сърцето й и трепета, който преминаваше през нея. Никога не беше докосвал жена по този начин преди, с гняв и изискващ нещо, което тя не желаеше да даде. Почувства се отвратен от самия себе си, макар да си признаваше, че няма да я пусне да си върви. Каза си, че никой не разбира по-добре от него какъв тип жена бе тя. Играеше си с него вдигаше залозите, доколкото стигаше дързостта й, преди да го дари с онова, което Клей би нарекъл „най-висша благосклонност“. Но поне в едно отношение тя не беше като Маура и това щеше да бъде причината за нейното падение: кръвта й наистина бе гореща. Желанието на Лили към него никога не е било престорено.

Ето това възнамеряваше да използва той срещу нея. Щеше да я прелъсти хладнокръвно. Коравосърдечността на плана му не го тревожеше ни най-малко. Освен това той щеше да го направи добре, толкова добре, че тя даже нямаше да съжалява после. След това щеше да е свободен. От нея.

Той я задържа в обятията си, но отслаби настойчивата си хватка.

— Съжалявам за това, което казах — прошепна в косите и. — Прости ми, Лили, не те прецених правилно. Никога не бих те наранил.

— Пусни ме, Девън, трябва да ме пуснеш.

— Кажи, че ми прощаваш. Бях ядосан и тези думи — те не бяха премислени. Ако съм те засегнал, съжалявам. — Тя остана скована с ръце, опрени в юмрук върху гърдите му. — Но аз те исках толкова много. Все още те искам. Не мога да спра да мисля за теб. Лили, взела си ми ума.

Сърцето й препускаше. Би трябвало да мрази тази безболезнена, но непреодолима прегръдка, но не можеше.

— Не ми говорете такива неща. Нищо не се е променило. Невъзможно е.

— Защо? — Една ръка започна да поглажда изящната извивка на гърба й, бавно, от рамото до талията и пак обратно. — Никога не бих те наранил — каза й той отново и този път почти си вярваше — На теб ти хареса по-рано, когато се целувахме. Позволи ми да те целуна още веднъж, само веднъж. Моля те, Лили — едва доловимо той докосна устните си до фината линия на челюстта й като дишаше леко, съблазнявайки я с нежност. — Кожата ти е тъй сладка. — Усети момента, когато тя започна да трепери. С поредица от малки бързи целувчици по решително затворената й уста той я примами да я отвори мъничко и плъзна езика си между устните й, галейки кадифената кожа от вътрешната им страна. Тя въздъхна, потрепери и извърна лице.

Само че той можеше да бъде безкрайно търпелив.

— Знаеш ли, че ухаеш на цветя? — прошепна, като прокара лекичко език по трепкащите й мигли. — Целуни ме, Лили. Умирам за теб.

Тя се опита да издигне отново защитите си, но те се топяха като войници в бягство от неимоверно по-добре въоръжен противник. Не го отблъскваше повече, напротив, стискаше ризата му с две ръце, държеше го.

— Не е честно — промълви тя, готова да се разплаче. Държеше лицето си извърнато, но всяко нейно сетиво бе съсредоточено върху нещата, които той правеше с езика си, а вече и с ръцете си, леко пробягващи по страните й с дълго натрупвана страст.

— Знам. Не мога да спра — каза той, като я придвижи бавно назад до скалата, на която се бяха облегнали по-рано. Почти беше вярно, помисли си той. Вероятно би могъл да спре сега, но в следващата минута нямаше да е възможно. Докосна меката и буза. С нежен, настойчив натиск той обърна главата й докато и се наложи да го погледне. Началото на отстъплението бе затъмнило очите й от сиво-зелени до нефритени. Беше тъкмо навреме да си помисли, защото той бе свършил с питането. Устата му се сведе, гореща и твърда, и плени нейната в пламенна целувка, напълно лишена от нежност. Тя се люшна и той я подхвана, задържа я здраво, придърпвайки ръцете й около врата си, принуждавайки я да го прегърне.

— Раната ви — промълви тя с приглушен глас. — Не искам да ви причиня болка!

Той вдигна глава достатъчно, за да се изсмее високо после веднага се върна на устните й и ги опустоши с език и зъби. За броени мигове сръчните му пръсти развързаха панделките на памучната и рокля и разтвориха корсажа й. Тя изплака, като почувства топлия въздух по кожата си и после още по-топлите му ръце, докато освобождаваше гърдите й от ограниченията на надиплената й долна риза. Спря да я целува, за да ги погледне.

— О, Лили, колко е красиво! — измърмори той и отмахна ръцете и, когато тя се опита да се прикрие. — Позволи ми да те целуна тук, да. — Накара я да се извърти, докато гърбът й отново опря в скалата и после се надвеси над нея, докато тя не се озова полулегнала върху нея, извита силно назад в кръста.

— Девън, о, Боже…

— Шшш, мила, всичко е наред, всичко е наред. — Той зашепна успокоителни слова в топлината на гърлото й и в долчинката между гърдите й, а пръстите му описваха бавни пръстени около зърната й. Тя пое пресекливо дъх и той я усети да стиска и отпуска конвулсивно ризата му на рамото. — Прекрасно — промълви той, докосвайки я с език, а тя изстена гърлено, високо, сякаш той я измъчваше.

Тя стисна зъби и прокара ръце през хладната лъскавина на косата му с намерението да избута главата му, но някъде между намерението й и самото действие волята я напусна, дезертира към врага и вместо това предателските й пръсти го задържаха здраво, примамиха го, подканиха го настойчиво и безсрамно да продължи. Той нашепваше страстни думи, които тя едва чуваше едни по-настоятелни, други по-сладостни, а устните му не спираха да подръпват и смучат едната гърда, докато дланта му се плъзна настойчиво върху другата. Бученето в ушите й бе прекалено силно, за да се дължи на морето, трябва да бе тътенът на нейното собствено желание, отчаяно търсещо освобождение. Той отново взе устата й и тя усети как губи последните си частички самоконтрол. Плуваше, носеше се към някакво ново, непознато, плашещо място, през тунел с бясно въртящи се стени, където нямаше нищо друго, освен чисто удоволствие. В знак на самозащита тя постави длани от двете страни на лицето му, изпълнена с внезапно непреодолимо желание да го види и да разбере що за мъж бе той. Думите бяха безполезни неуместни. Тя потърси очите му, разгорещени от желание и проследи твърдите линии в ъгълчетата на устата му, сякаш биха могли да й разкрият някоя жизненоважна истина.

Но последното нещо, което искаше Девън, бе да бъде разбиран. Пленявайки втренчения й взор, той използва коляното си да раздели краката й. Усети паникьосаното присвиване на бедрата, видя очите й да се разширяват от боязън и възбуждане и заглуши началото на накъсания й, неуверен протест с безмилостна целувка. Ослепял от страст, той надигна полите и със сигурно движение и оголи едно дълго бедро. Мека, о, господи, беше толкова мека! Малките й въздишки — бързи и отчаяни неконтролируеми — го караха да изгаря за нея. Някакъв звук невъзможен, немислим, се опитваше да проникне през стената от оголена чувственост, която го заобикаляше като броня като втора кожа, но той не искаше да го пусне. Меката влажна уста на Лили имаше вкус на вода с мед. Зарови пръсти в меката паяжина на космите между бедрата й и заглуши звука, като я накара да изстене гърлено.

Но звукът дойде отново и този път Лили се скова и откъсна устата си. Изплашените й очи потърсиха неговите, умолявайки го да потвърди, че не е чула това, което чу — екот от стъпки по каменните стъпала над тях. Следващото, което стигна до слуха й, бе процедилата се през зъбите на Девън най-грозна псувня, която някога бе чувала.

С едно бързо, рязко движение той я изправи и се отдалечи от нея.

— Недей — предупреди я той одрезгавяло, когато тя направи инстинктивно опит да се обърне, както бе с разголени гърди.

— Милорд?

Тя разпозна гласа на Трейър Хоуи и през съзнанието й премина безумната мисъл, че изгарящият гняв в очите на Девън би могъл да подпали Трейър на място.

Но погледът на Девън бе нищо в сравнение с оголената, едва сдържана ярост на гласа му.

— Какво искаш?

— Ъ-ъ, имате посетители, милорд. Майка ви и лейди Алис Феърфакс. Очакват ви в къщата.

На Лили й се стори, че шумът на морето се засили до оглушителен грохот. Видя лицето на Девън да потъмнява и да се напряга, а мускулите му да заиграват в опасен, неравен ритъм.

— Ще дойда — рече той, но тя се почуди как Треъйр би могъл да го чуе над тътена на вълните. Очите му бавно се извърнаха нагоре и тя разбра, че Трейър бързаше да се отдалечи.

Когато Девън посегна към нея, тя се отдръпна вцепенено, извръщайки глава, така че да не може да вижда лицето й. Той я остави да се отдалечи до линията на прилива и й отпусна достатъчно време да оправи дрехите си, после отиде до нея.

— Лили. — Постави ръка на рамото й. Тя се отдръпна рязко сякаш я бе ударил, и той отпусна безсилно ръката си. За да може да я види трябваше да влезе във водата с обувките и той знаеше, че тя точно на това разчиташе.

Но той го направи. Тя бе толкова изненадана, че отстъпи назад, което му остави местенце суха земя, на което да застане. Отново произнесе името й.

— Не ме карайте да говоря. Моля ви, не искам да говоря с вас.

— Знаеш, че не сме приключили. Ела при мен довечера. Да се срещнем тук.

— Идете си, моля ви. Моля ви!

Никога не бе чувал тази нотка в гласа й, този отчаян вопъл на пълна сломеност.

— Нищо не се е променило — настоя той. — Да се срещнем по-късно, след…

— Няма да се срещам с теб. Изобщо. Девън, за Бога… Всеки момент щеше да се разплаче. Би могъл да упорства, да настоява, да я принуди, докато се съгласеше, на каквото той искаше. Беше добър по тази част. Лили примигваше и преглъщаше учестено, но не отмести поглед. И изведнъж не можеше повече да понесе мисълта, че ще я накара да се разплаче. Но той трябваше да й каже:

— Това не е приключило, Лили. Аз и ти не сме свършили още.

— Грешите.

Съзерцаваше я още минутка. Чайка изкрещя над главите им, далеч в морето слънцето хвърляше редуващи се хоризонтални ивици светлина и сянка по искрящите вълни. И тогава, понеже това беше най-благородното нещо, което можеше да й стори, той я остави сама.

Най-накрая тя даде воля на сълзите си.

Глава 11

— Можем да останем само два дни — трябва да сме в Пензънс рано в петък за празненството в дома на семейство Линч. След това ще бъдем с Трелони в Моунт Бей целия месец юли. Не знам защо изглеждаш толкова изненадан, Девън. Писах ти за моите планове още в последното си писмо.

— Спомням си добре, майко, и ни най-малко не съм изненадан. — Той целуна хладната розова буза на лейди Елизабет и се усмихна топло на скептичния поглед в синьо-зелените очи, досущ като неговите, после се обърна към другата си гостенка. — Алис, радвам се да те видя. Много смело от твоя страна да се решиш на такова дълго пътешествие в провинцията с майка ми. Но аз винаги съм знаел, че си куражлия.

— Ха! — гласеше отговорът на майка му.

— Здравей, Девън — поздрави го лейди Алис Феърфакс и му стисна топло ръката. — Как си? Отдавна не сме се виждали.

— Така е, да. Благодаря ти за последното ти писмо. Не съм сядал още да ти отговоря, понеже нещата тука са доста хаотични това лято и…

— Няма нищо. Никога не очаквам отговор, когато ти пиша. Просто не искам да изгубваме връзка.

— Ще се поправя за в бъдеще, обещавам.

Дамите седнаха отново на местата си и му разказаха за горещото, но доста скучно пътуване от „Белите дъбове“, имението на лейди Елизабет, до Уитъридж в Девъншир. Казаха, че не искат чай, защото преди по-малко от час били спирали в Лоствитиел и не искали да си развалят вечерята.

— Макар че това ще е безсмислена мярка, ако мисис Белт е все още твоя готвачка — забеляза Елизабет язвително. — Самата тя е напълно в състояние да го стори.

— Не е чак толкова лоша, майко.

— Казваш го, защото не те интересува какво ядеш. Предполагам, че онази жена Хоуи още ти е икономка?

— Така мисля. Поне последния път, когато забелязах.

— Странна жена. Би трябвало да я уволниш.

— Защо? Тя се грижи за всичко. И не ме занимава с глупости. Перфектна е.

Лейди Елизабет изцъка с език и се огледа наоколо.

— Колко мрачно е тук, Девън. Защо не боядисаш тези апартаменти? Цялата къща изглежда занемарена напоследък, ако искаш да знаеш. Ако не вземеш мерки, само ще ти струва по-скъпо, когато най-сетне се заемеш с ремонтите.

— Как е Клей? — намеси се Алис, отправяйки към Девън усмивка, изпълнена със симпатия. — Стрингър казва, че не си е у дома.

— Не е, замина за Лондон, доколкото знам. Каза, че тук е прекалено скучно. Ще съжалява, че ви е изтървал.

— Чухме най-невероятни слухове за него, знаеш ли? Трудно е да се прецени какво да вярваме.

— Вярвайте на всичко — отвърна той със смях, но видял изражението на майка си, той бързо продължи: — Той е добре, в идеално здраве и всичко останало. Няма да бъда изненадан, ако реши да се установи на едно място в близко бъдеще. Това би трябвало да те зарадва, майко.

— Ще се зарадвам чак когато го видя. Не зная кой от синовете ми е по-голямо разочарование за мен. — Девън скръсти ръце и й отправи учудено — развеселена усмивка. След няколко мига тя се предаде и се разсмя. — Не си ме питал за Катрин — отбеляза тя остро.

— Да, тъкмо щях…

— Ще има друго дете.

— Мили Боже! Това е…

— Седмото, да. Знам. Не познавам друга жена толкова луда по бебетата. Не го е взела от мен, а едва ли и от баща ти. Трябва да е наследство от друго поколение. Каза ми да ти предам, че няма да ти пише повече, докато не й отговориш поне веднъж. Наистина, Дев, тя е единствената ти сестра, можеш поне да се опиташ да не скъсвате връзките.

Преди да успее да отговори, на вратата се появи една салонна прислужница. Тя се поклони нервно, несвикнала да бъде в компанията на такива високопоставени гости, и изпя съобщението си:

— Изпратена съм да кажа на ваши височества, че стаите са готови, и да ви заведа, ако желаете да си отдъхнете преди вечеря.

Лейди Алис се изправи. Беше дребна млада жена, с фини кости, с красива светлокестенява коса и лешникови очи.

— Мисля, че аз поне ще се кача. Вие двамата си поговорете. Ще се видим на вечеря.

Елизабет кимна одобрително. Девън стана и изпрати Алис до вратата.

Момичето имаше още едно съобщение.

— Трябва да ви предам, че Мидж е бил разходен, напоен и сега подремва в стаята ви, милейди — каза тя на Елизабет.

— Боже мили, майко, наистина ли си довела тази отвратителна пародия на куче със себе си?

— Разбира се. Никъде не ходя без кученцето си. Благодаря ти… как се казваш? — Но момичето вече се бе изпарило. — Как се казва момичето? Нова е, нали?

— Така ли? Нямам ни най-малка представа.

— Наистина, Девън, трябва да обръщаш по-голямо внимание на случващото се в дома ти. Слугите ти могат да те оберат до шушка и ти не би разбрал. Алис изглежда добре, нали? — продължи тя без всякакъв преход. — Някои жени разцъфтяват по-късно, нали знаеш. Смятам, че Алис е една от тях.

— Бих казал, че има още хубави години пред себе си. На колко е тя, около двайсет и четири?

— Май да. Хубаво момиче е, нали?

— Да, майко.

— Има толкова приятен, умерен темперамент. И аз се чувствам чудесно в нейната компания, като с дъщеря си. Ще наследи доста голямо състояние, когато баронът си отиде. Очаквам, че около нея ще закръжат рояци мъже. Не че ги няма и сега, но тя е толкова скромна, непретенциозна…

— Майко.

— Да, скъпи?

— Алис е умна, красива и добродушна, отдавна сме се съгласили по този въпрос, и някой несъмнено ще се ожени за нея. Както и да е, това няма да съм аз.

Лейди Елизабет невинно повдигна вежди.

— Божичко, никога не съм намеквала да го сториш!

— О, хайде сега.

— Много добре — отстъпи тя с лекота. — Ще призная, че ми е минавало през ума, че вие двамата си подхождате отлично. Феърфаксови са ни стари приятели, познавате се с Алис от детинство, тъй че не би имало никакви изненади, привързани сте един към друг. А и Алис се нуждае от някой, за който да се грижи. Може би няма да е вълнуващ съюз, но пък ще бъде здрав, базиран на взаимно харесване и зачитане. Изживял си достатъчно вълнения за два живота. — Както почти бе очаквала, лицето на Девън се затвори, но тя продължи, облягайки се на него, с очи, изпълнени с решителност. — Скъпо мое де те, не искаш ли да бъдеш щастлив?

— Не мисля за това — отвърна той рязко. — Казваш, че обичаш Алис като своя дъщеря, но очевидно не мислиш за нейното щастие. Ако ти е толкова скъпа, как можеш да й пожелаваш някой като мене?

— Каква глупост. Би могъл да бъдеш добър съпруг на някоя жена, стига да…

— Грешиш. И този разговор и безсмислен. — Той й обърна гръб и се загледа през отворения прозорец към потъналата в сенки тераса. Морето бе спокойно, мирно. На хоризонта можеха да се забележат тройка рибарски лодки, излезли за херинга, които се поклащаха като грахови зърна върху сребърен поднос. Откъм изток се прокрадваше тънкият диск на новата луна. Късното следобедно слънце освети деликатните черти на лицето й и му разкри повече сребро в косите й, отколкото си спомняше от предишната им среща. — Разкажи ми за себе си. Как си? — Не очакваше да получи искрен отговор. Независимо от това дали беше добре или зле, обичайният отговор на Елизабет бе неизменното „Много благодаря, добре съм“, последвано незабавно от отклоняващо запитване за здравето на питащия. Беше й неловко да говори за себе си и вярваше, че впускането в обяснения за физическото или душевното си състояние е невъзпитано.

Затова и Девън бе учуден, когато тя, след моментно колебание, отвърна:

— Бях тъжна. Опитвах се да се преборя, но не успях. — Той протегна ръка към нейната и тя изписа малко крива усмивка на устните си заради него. — Нали знаеш, през август ще се навършат четири години.

— Да.

— Толкова ми липсва.

— И на мен.

— Странно е, нали? Бракът ни беше бурен, меко казано. Понякога се чувствах щастлива само когато бяхме разделени — той тук, аз в „Белите дъбове“, но какво ли не бих дала, за да бъде сега тук с нас. Мисля, че дори бих се съгласила да живея на това място просто за да бъда с него. Той винаги е искал това.

— Не съм си представял, че ще доживея да те чуя да го казваш. Ти мразиш това място.

— Да, каква ирония. Но ти грешиш — аз не го мразя. Просто не можех да живея тук. Девъншир винаги е бил моето пристанище, както Корнуол — неговото. — Тя стисна ръката му. — Ти си приличаш с него в това отношение. Знаеш ли, че се карахме как да те наречем.

Девън кимна — знаеше много добре семейната история.

— Казах, че ще живея цяла година тук, ако ми позволи да кръстя първородния си син Девън.

— Но не си спазила обещанието си.

— Да. — Тя въздъхна и отмести поглед. — Труден човек беше баща ти. Приличате си много. Беше темпераментен и неспокоен. Не можеше да се задържи и миг на едно място. Обичаше и мразеше с еднаква страст и беше колкото безразсъден, толкова и внимателен. Можеше да изпитва дълбока мъка, но и най-светла радост. Също като теб обожаваше Даркстоун.

— Заради морето.

— Казваше, че го спасява да не полудее. Аз му се смеех — мислех, че преувеличава, че се опитва да ми направи впечатление. — Тя наведе глава. — Не бях най-добрата съпруга, Дев. Обичах го много, но не можех да живея с него. Или поне така си мислех. Сега…

Тя погледна нагоре. За облекчение на Девън гласът й изгуби меланхоличната си нотка и зазвуча бодро като преди.

— Глупаво е да съжалявам за миналото, разбира се. Ако Едуард влезеше ей сега в тази стая, щяхме да бъдем щастливи само няколко часа. После тежките думи отново щяха да ни разделят. — Облегна глава на облегалката на високото кресло. — Все пак, искам да знаеш: едно от най-горчивите ми съжаления в този живот е, че не бях с него, когато умря. Трябваше да бъда тук, с вас.

— Но ти не знаеше, че той умира.

— Няма значение. Трябваше да бъда тук. Той бе мой съпруг. Замълчаха. Познаваха се твърде добре, за да се утешават с баналности. Трагедии се случваха. И двамата бяха загуби; най-скъпите на сърцето си и бяха станали безупречни в непростото изкуство да компенсираш загубата.

— Е — каза Елизабет най-сетне. — Мисля, че и аз ще се кача и ще се преоблека. Знаеш ли, че и двете сме си довели собствените прислужнички? Доста впечатляващ антураж. Допускам, че мисис Хоуи ще се погрижи за тях — още нещо, за което не трябва да мислиш. Все още ли карате по местните традиции — вечеря в пет?

— Пет е късно за нас — усмихна се Девън и й помогна да се изправи. Не бе тъй пъргава, както я помнеше. — Ще сме освирепели от глад дотогава. Но, за Бога, щом трябва да бъдем модерни — ще бъдем. — Елизабет се подсмихна. — Ще те заведа до стаята, майко — каза той и преплете нежно ръка в нейната.

— Да не би наистина да очаквате да вечеряме на същата маса? С по-ниско стоящите прислужници?

Лили се спря, понесла сребърни прибори за вечерята, и се заслуша. Гласът принадлежеше на мис Търнър, личната прислужница на лейди Алис, застанала нацупено на входа на стаята, облечена в тънка рокля от червеникавокафява коприна. Мис Кенеди — прислужничката на лейди Елизабет се провря зад гърба й в следния миг и двете заедно изгледаха Лили с еднакви изражения на толерантно учудване.

— Мери, вече действително сме в провинцията — каза мис Търнър на приятелката си. — Това момиче най-сериозно възнамеряваше да ни сложи на масата на прислугата. — И двете се изсмяха презрително.

Лили се поизпъчи леко. Бяха на около нейната възраст, може би година-две по-големи. Преди да беше дошла в Даркстоун, не бе имала и най-малката представа за мощната, ревностно пазена разграничаваща линия между по-висшите и по-низшите — ха! — прислужници в едно по-голямо домакинство. Най-високият ранг бе личната прислужничка, която стоеше дори по-високо от икономката, и жената, която получеше този лелеян пост не позволяваше никому да го забрави нито за миг. Лили презираше от дъното на душата си тази слугинска йерархия. Мразеше дребнавата порочност на системата, в която чак когато се издигнеше от прислужничка в черната кухня до помощничка в кухнята едно момиче добиваше привилегията да бъде поздравявано с „добро утро“ от салонната прислужница. Но поне се бе научила, че не само богатите и могъщите можеха да бъдат арогантни и надменни — това бе човешко качество, необвързано със социалното положение. Голата истина бе, че класовото разграничаване изваждаше на показ най-лошото у всички.

Подреди и последната вилица и си сложи най-любезната усмивка.

— Къде смятате, че бихте желали да вечеряте? — запита ги тя, поставяйки върху думата същото изкуствено ударение, както и царствената мис Търнър.

Очите на въпросната особа се присвиха от подозрение.

— В стаята на мисис Хоуи, естествено. Но не с тази помия, която готвачката нарича „рибни котлети“, разбирате, нали.

— О, в никакъв случай — съгласи се Лили. — Щом ще вечеряте с нашата многоуважаема икономка, уверена съм, че храната ще е истинска изненада. Положителна. Е, за провинциалните мащаби, искам да кажа.

Мис Търнър се почувства обидена, но не можеше да разбере защо.

— Нахално момиче. Откъде си?

— От Корнуол, разбира се. Земя на варвари и разбойници. Извинете ме. Ей сегичка ще отида и ще сложа още два комплекта прибори в покоите на мисис Хоуи. — Тя се промъкна покрай двете момичета, като ги остави да я изгледат в гръб с безкрайно учудено изражение.

Бяха още там, когато се завърна, разположени свободно на същата маса, която неотдавна бяха презрели, решавайки очевидно, че има по-голям смисъл да се големеят пред публика, отколкото само пред един очевидец. Компанията на иконома бе преценена за достойна за тяхното внимание, така че докато се преструваха, че никой от насъбралите се в стаята останали членове на прислугата не съществуваше, те разказаха на Стрингър всичко за баснословното количество багаж, с който пътували господарките им. Мис Търнър описа нещастието на Джошуа, лакеят негър на лейди Алис, когато научил, че няма да я съпровожда в пътуването. Джошуа бил гордостта на домакинството на семейство Феърфакс със своята смарагдовозелена ливрея, копринени чорапи и напудрена коса, и мис Търнър се закле, че миришел по-сладко и от нейно височество.

— Толкова е предан на моята господарка! Тя го води навсякъде, разбира се, и положително го обича безумно. Лейди Елизабет бе тази, която каза, че той не трябва да идва, защото щяла да вземе малкото си кученце и нямало място за два талисмана. Като чу, Джошуа се разплака като бебе, а сълзите му проправяха малки черни пътечки до напудрените му бузи.

Мис Търнър огледа омагьосаните си слушатели със задоволство. Истории от живота във висшето общество бяха рядкост в Даркстоун. Окуражена, тя продължи с разказа за бала, който семейството на лейди Алис били дали през пролетта, впускайки се надълго и нашироко в подробности за дългата предварителна подготовка, за роклята, която нейно височество носела, за прическата й, която самата мис Търнър й и била направила, за сервираната храна и асортимента вина, за оркестъра, който беше свирил. Лили прибираше масата и слушаше само с половин ухо, но внезапно появилата се игрива нотка в гласа на мис Търнър привлече вниманието й, още преди да разбере думите.

— Дочух слух, че ще има и друг повод за тържество във Феърфакс Хаус скоро… или пък в Даркстоун. Може би и вие сте го чули, мистър Стрингър. — Сега вече бе приковала общото внимание. — Говори се — прошепна тя на висок глас и се наведе напред с престорена дискретност, че моята господарка и вашият господар ще се оженят преди края на годината.

Лили замръзна на мястото си с драни притиснати силно в грубата дървена маса, докато връхлетелият я световъртеж не отмина. Сигурно не бяха изтекли повече от няколко секунди, защото в следващия миг до нея достигна приглушеният шепот на вълнение и изненада от новината на мис Търнър. Още миг по-късно долови любопитните, жадни да видят реакцията й! Остави чинията на масата, изправи под прав ъгъл една вилица изпълнена с надеждата, че убедително демонстрира безразличие.

Но вътрешно се чувстваше сякаш я зашлевили. „Глупачка, глупачка такава!“ смъмри се тя. Денят бе препълнен със сурови уроци, но този бе най-тежкият и измести останалите на заден план.

Лоуди се показана вратата зад кухненската прислужничка. Носеше поднос. ОТ миризмата на задушена риба на Лили й се повдигна. Внезапно вече нямаше значение какво мислеха за нея или какво щяха да приказват зад гърба й. Отиде до Лоуди и я заговори бързо и ниско.

— Кажи на мисис Хоуи, че съм болна, Лоуди. Кажи, че не ми се яде нищо. Кажи й, че ще се върна след час да помогна за раздигането. — Излезе, без да изчака отговора на Лоуди.

Пътят към носа на брега, опасен и коварен в безлунни нощи, сега бе осветен почти като денем. Сребърни лунни лъчи се отразяваха в морските води и играеха в такта на полюшващите се вълни. Гласът на лейди Алис бе прохладен и приятен над ромона на морето, и водеше разговора леко и безобидно. Въпреки това Девън трябваше да се бори със себе си да не забрави напълно, че не е сам. Бяха се спрели точно над мястото, където преди няколко часа едва не бе прелъстил Лили Трабълфийлд.

Направи сериозен опит да се отърси от ярките, еротични видения, но те непослушно се завръщаха и го измъчваха, оставяйки го раздразнен и разсеян. Най-трудно от всичко бе да се опитва да не си представя по-различен край на тяхното за съжаление кратко усамотение. Бе я докарал до предела, до самия ръб на отдаването, и само крайно ненавременната поява на прислужника му я бе спряла.

— Девън? Слушаш ли ме изобщо?

— Алис, прощавай, аз… мислех си за мината — имам някои проблеми — измърмори той помирително. Взе ръката й в своята и пак тръгнаха.

Не бяха минали много път, когато тя спря отново и го попита много сериозно:

— Как си, Дев? Как я караш? Щастлив ли си?

По лицето му пробяга саркастична усмивка. За втори път днес му задаваха този въпрос.

— Вече не мисля за тези неща Али.

— Не си ме наричал така от години — каза тя меко и го докосна по ръката. — Липсваш ми, Девън. Иска ми се да идваше в „Белите дъбове“ по-честичко, както някога. Това ще направи майка ти толкова щастлива. А и, разбира се, моето семейство ще се радва да те види във Феърфакс Хаус.

— Говориш точно като Клей — винаги се опитва да ме откъсне от Корнуол.

— Защото ни липсваш.

— Липсвам ви, защото не ме виждате често. Иначе отдавна да съм ви омръзнал.

— Не е вярно.

Изгледа я внимателно и си отдъхна от облекчение, като не съзря нищо повече от привързаност и загриженост в топлите кафяви очи. Но Алис му бе отдавнашна приятелка, не искаше да я нарани с безразличието си, затова каза меко:

— В съзнанието си майка ми вече ни е оженила, нали знаеш!

— Да, разбирам го.

— Ти винаги си била добър приятел, Алис. Надявам се, че така ще бъде и за в бъдеще.

Изтече минута, после две. Тя преплете пръсти с неговите. Той изучи профила й за някакви следи, подсказващи настроението й. Усмихваше се, но погледът й бе достатъчно решителен.

— Скъпи Дев — каза тя, потупвайки го по ръката. — Надявам се, че и ти ще си останеш мой приятел.

— Можеш да разчиташ на това.

Продължиха пътя си, без да разговарят.

— Разкажи ми за Клей — подкани го внезапно Алис. — Историите, които чувам, са абсолютно шокиращи. Вярно ли е, че е капитан на пиратски кораб, и че спасява френски емигранти и ги превозва до Холандия?

Девън отметна глава и се изсмя с цяло гърло.

— Е, точно това не го бях чувал. — Поеха отново с преплетени ръце, усмихвайки се един на друг.

Лили ги гледаше от пейката си на осветената от луната тераса. Звукът от смеха на Девън ехтеше в ушите й дълго след като се бяха скрили. Какъв късмет, че лейди Алис бе дошла толкова навременно, почуди се тя, защото другата жена й бе помогнала да погледне на окаяната среща с господаря този следобед в подходящата светлина. Сега случката й се струваше, непоносимо противна и тя потръпна, като си представи презрението, което той трябва да изпитваше към нея. Но урокът беше полезен, макар и позакъснял. Тя го прегърна като трънен венец до гърдите си.

Макар че именно задушаващата жега я бе изкарала вън от таванската й стаичка, Лили потрепери. Горчиво студена решителност се надигаше у нея. Много скоро, безпарична или не, тя трябваше да намери начин да напусне Даркстоун.

Глава 12

— Ъ… ъ, Лили, вземи това.

— Какво е то?

— На какво ти прилича, а? На чаршафите на господаря? — Енид Грос се разкикоти звучно, като бутна в ръцете на Лили кош чисто пране. Приятелката й Рут се присъедини доволно, с ръце, натопени до лакти в голямата вана, пълна със сапунена вода. — Новата пижама на господаря? — последваха нови изблици на смях, докато накрая двете се запревиваха, а Лили стоеше смразена. — Не, тия са на Коб — обясни Енид, когато успя да се овладее — и ти трябва да ги занесеш в колибата му и да я изчистиш, каза Хоуи.

— Трябва да изчистя жилището на мистър Коб? Сега?

— Аха.

— Но тя ми каза да помогна на Доркас с биенето на маслото, като свърша тука, и после да измия стълбищата!

— Ами по-добре побързай тогава — подхилна се Енид. — Изглежда, че е прибавила още една точка към списъка ти със задачи.

Лили се завъртя на пети и изчезна, преди да успеят да зърнат лицето й, засрамена, че може да видят сълзите в очите й. Тя изкачи с мъка стълбите от пералното помещение и замря неподвижно, щом излезе на каменния двор. Следобедното слънце грееше ослепително. Прикри очи с ръка и започна да диша бавно, дълбоко, докато не овладя докрай емоциите си. Но умората я съпътстваше като сянка през последните дни, като хронично заболяване, от което тялото й не можеше да се съвземе напълно. Вършеше си работата мълчаливо, покорно, с помътнено и вцепенено съзнание.

Грабна коша с две ръце и пое неспокойно по прашната пътека. Във въздуха се носеха на рояци милиони семена на глухарчета. Две червеникавокафяви сърни прекосиха пътя на не повече от двайсет метра пред нея и се скриха в дивите храсти, полюшвани от вятъра, но Лили не ги ви пя, нито пък чу неуморната работа на кълвачите по стволовете на лешниковите дървета оттатък.

Навикът й да мисли за Девън Даркуел се бе превърнал в наркотик за нея, понеже не можеше да събере необходимата енергия, за да го изтласка от паметта си.

Двете дами си бяха заминали и ден-два по-късно животът в Даркстоун се бе върнат към нормалното си спокойно русло, след като краткият изблик вълнение бе избледнял. Животът на Лили също се върна в старите си релси, запълнен с убийствено тежка работа, защото романът бе свършил вече и предпазливото отношение на прислугата към нея, поради предполагаемата „протекция“ на господаря, бе останало в миналото. Мисис Хоуи не бе изгубила дори секунда да я въдвори отново в дъното на слугинската социална стълбица. Сега изглеждаше, че няма прекалено мръсна, прекалено унизителна работа за Лили и тя знаеше, че не си го въобразява. Мисис Хоуи си отмъщаваше.

И все пак, можеше да е и по-лошо. Лили извличаше трошички утешение от мисълта, че ако не друго, то поне мисис Хоуи и останалите бяха тотално объркани, неспособни да преценят къде точно стоеше тя в отношенията си с мистър Даркуел, защото на два пъти през последните четири дни той бе пращал прислужник да й предаде поръчението му да иде да се грижи за него и на два пъти тя бе пренебрегвала нарежданията му.

Беше го правила с чувство за безнаказаност, уверена, че виконт Сандаун никога не би паднат толкова ниско, че да отиде, сам да я вземе от малката й таванска стаичка или да я потърси в разгара на черната й домакинска работа. Предположението й се оказа вярно, защото не се бе появявал. Но облекчението й се преплиташе със странно предчувствие — човек не отхвърляше желанията на господаря без никакви последствия, а Лили изпитваше силен инстинктивен страх от гнева на Девън.

Друго обаче я плашеше още по-силно, а именно слабостта на волята й, когато бе с него. При последната им среща бе научила горчивия урок, че той е много по-силен от нея, че желанието му към нея бе далеч по-мощно от нейната способност да му отказва. Колкото пъти бе премисляла събитията от онзи незабравим следобед, все още й изглеждаше невероятно, невъзможно, че се бе оказала крайно готова да се отдаде — там на брега, посред бял ден! — на мъж, който не се интересуваше сериозно от нея. Та тя не беше такъв тип жена! Или поне така си бе мислила, но пък и никога не бе подлагана на изпитание. Девън Даркуел бе единственият мъж, докосвал я изобщо — реши да не брои безхитростното внимание на един от синовете на земевладелеца в пансиона в Портсмут, където бе живяла с баща си преди две години. В сърцето си обаче знаеше, че не е безпътна или порочна — бе почтена и принципна и ужасният, разтърсващият факт бе, че само той, Девън, бе в състояние да я накара да захвърли всичките си задръжки само като й се усмихнеше. О, или като й шептеше сладки, възпламеняващи думички на ушенцето. Или като я докоснеше.

Трябваше да стои далеч от него, за да се спаси, не трябваше да застава на пътя му. Само още не задълго — докато събереше малко пари и измислеше къде да отседне. След две седмици дълговете й щяха да бъдат изплатени и щеше да започне да печели. После, много скоро, щеше да може да си замине.

Докато се усети, бе отминала къщичката на мистър Коб с цели четирийсет крачки. Обърна се изморено назад и пое по каменната пътека, извиваща покрай покритото със слама жилище в парка, разположено малко встрани от чакъления път. С ръце, заети с коша с пране, успя някак си да вдигне резето и да отвори вратата с ритник. Някаква особена миризма нахлу в ноздрите й, сладникава и кисела едновременно, която й напомняше за нещо. Къщичката изглеждаше безлюдна — не виждаше никого през спуснатите капаци. Намери масата и остави там коша. Миризмата се засили. Отиде до прозореца, откачи кукичките и го отвори.

— Остави ги!

Тя подскочи и едва не изпищя. Завъртя се рязко и съзря един мъж свит на кълбо на пода до огнището, с гръб, подпрян на студената стена. Секунди по-късно го разпозна.

— Мистър Коб, изплашихте ме! Мислех, че ви няма. Аз… ъ… дойдох да ви почистя къщата. — Гласът й секна от объркване и тя се взря в него. Не бе помръднал. Ръцете му бяха обвити около коленете. Черната му коса и брада изглеждаха разрошени и неподдържани и тя не можеше да разгадае изражението му зад тях. Приближи се стъпка напред. — Болен ли сте? Имате ли нужда от помощ?

Дори и в полумрака видя, че очите му гневно проблеснаха.

— Ти си тази, която се нуждае от помощ — каза й той с гърлено ръмжене, напълно различно от обичайния му глас. Тя едва овладя страха си, когато той се измъкна от необичайната си поза и се изправи на крака. — Ти си тази, която трябва да внимава малка госпожичке. Един Даркуел не е мъж, на който момиче като теб може да разчита.

Още веднъж тя едва не изпищя, когато той залитна към нея, но спря рязко в средата на стаята, олюлявайки се. Изведнъж осъзна, че е пиян. През всичките седмици, които бе прекарала в Даркстоун, не бе виждала мистър Коб да се държи другояче, освен безупречно благопристойно. Сега си обясни защо възкиселият мирис й бе познат — напомняше й за стаята на баща й в утрините след някои от редките му запои. Лили протегна ръка.

— Хайде, нека ви помогна.

Проблеснаха бели зъби в контраст на черната брада.

— Искаш да помогнеш? Искаш ли да ме хванеш за ръката? — Той протегна лявата си ръка, тази, която завършваше с безформено чуканче. С грозен смях се олюля към нея.

Лили пребледня. Очите й не се откъсваха от неговите, но с периферното си зрение тя съзря ясно ръката с липсваща длан да стърчи от ръкава му. Той се приближи още с препъване и тя съзря предизвикателство в ожесточените му очи. Под пласт от разнообразни емоции лежеше и отвращение, но тя събра куража си и не оттегли протегнатата си ръка.

Когато ръката му се доближи само на инчове до нейната, той я дръпна рязко и я скри в джоба на сакото си. Черните му вежди се присвиха от гняв.

— Махай се оттук! Изчезвай! — Лили моментално се завъртя на пети и побягна. Той я последва до вратата, облегна се на рамката й и закрещя подпре й: — Махай се от тука, иначе горчиво ще съжаляваш! Трябва да се махнеш! — Продължи да вика, докато тя не можеше вече да го чува. Дробовете я заболяха от бързия бяг, но Лили искаше да бъде колкото се може по-далеч от него.

Тази нощ, дълго след като другите слуги си бяха прочели молитвите и легнали да спят, Лили остана в кухнята, качила се на един стол, да чисти почернелите от пушека тухли на комина на огнището с груба четка от свинска четина. Това представляваше наказанието й задето бе използвала тази сутрин пясък вместо счукани мидени черупки за излъскването на калаените съдове. Мисис Хоуи бе казала, че са надраскани, макар че Лили не можеше да види и най-слабата драскотина. Това не беше нищо ново и тя постепенно свикваше да бъде постоянният обект за нахокване и наказване, както и за най-черната работа поради единствената причина, че икономката я мразеше.

— Ей ти, слез оттам.

Стресна се и едва не изтърва четката. Въпреки цялата си масивност, мисис Хоуи умееше и имаше, за навик, да се промъква безшумно зад гърба на хората като влечуго. Лили слезе от стола и я погледна, чудейки се, какво, за Бога, следваше сега.

Тя държеше нещо зад себе си.

— Виж какво намерих.

Тонът й — копринен, сладък, би трябвало да я предупреди. Приближи се напред колебливо, опитвайки се да види. Когато бе на около четири крачки, мисис Хоуи отвори месестата си длан. Вътре имаше няколко сребърни монети. Лили я изгледа недоумяващо.

— Какво е това?

Мисис Хоуи само изсумтя презрително.

— Значи предпочиташ да излъжеш.

— Да излъжа за какво?

Жената пусна монетите в джоб и скръсти ръце пред гърдите си.

— Бях отишла до стаята си за не повече от пет минути. Наистина, трябва да ти се признае, че си бърза в пръстите.

— За какво говорите?

— Трябваше обаче да ги скриеш на друго място, не в чекмеджето си. Там беше първото място, където проверих.

Лили ахна, като започна да осъзнава какво става.

— Мислите, че съм ви откраднала парите!

— Домакинските пари. Ела сега с мен.

— Не съм! Кълна се, че не съм! Не може да сте ги намерели в моето чекмедже. — Тя отстъпи назад забързано, когато мисис Хоуи пристъпи към нея. — Изслушайте ме, казвам ви, че… не! — Ръката, която я сграбчи над лакътя, бе като метално менгеме. — Пуснете ме! — Икономката я дръпна жестоко и тя едва потисна вика на болка. По-силно обаче бе засегнато достойнството й, понеже беше изтикана в коридора като непослушно хлапе, после по стълбите, чак до първия етаж. Със задълбочаващ се ужас тя осъзна, че мисис Хоуи я водеше при Девън. Унижението я заля като вряла вода. Но когато те се озоваха на вратата на библиотеката — обичайното му убежище между вечерята и часа за лягане, тя видя, че стаята бе тъмна и празна — и едва не се свлече от обзелото я облекчение. Опита се да се отскубне, но желязната хватка на Хоуи върху рамото й само се затегна още повече. Изглежда, че обмисляше следващия си ход. След секунди я повлече отново към салона, като ту дърпаше, ту буташе Лили пред себе си.

В дъното на широкото стълбище от орехово дърво Лили събра всички сили и се запъна на място.

— Не съм откраднала проклетите ви пари — процеди тя през стиснати зъби, преди Хоуи да я зашлеви здраво по лицето с опакото на ръката си.

— Развалена стока! Мръсна богохулстваща уличница! — Хвана я за рамената и започна да я разтърсва, докато Лили не се уплаши, че вратът й ще се счупи. После отново я сграбчи за ръката и я повлече нагоре.

Спалнята на Девън бе отворена. Това е сън, помисли си Лили, сънуваше кошмар. Изтривайки сълзите на гняв и унижения, тя видя как за краткото време, достатъчно да почука три пъти на дървената рамка, държанието на мисис Хоуи се променя светкавично от най-чиста злоба в дълбока загриженост.

Девън хвърли поглед над книгата, която четеше на светлината на красив свещник. Присвивайки очи към полумрака, той различи масивните очертания на икономката.

— Да, какво има? — После съзря кой беше с нея. Остави книгата и бавно я затвори.

Първата му мисъл бе, че Лили е болна, защото изглеждаше бледа и изтощена, и Хоуи сякаш я подкрепяше. Не я бе виждал пет дни. Ако е била болна, това обясняваше защо не се бе явила, когато я бе викал. Преди той да успее да се надигне, мисис Хоуи заговори.

— Милорд, моля за извинение, задето ви безпокоя по това време на нощта, но случаят не може да чака. — Тя дръпна грубо Лили до средата на стаята, по-близо до светлината. — Хванах това момиче в кражба. Четиринайсет лири от служебните пари бяха в чекмеджето й, свити в една кърпичка. Хванах я почти на местопрестъплението.

— Не съм…

— Млък! Няма да си отваряш устата, докато не ти се разреши да говориш пред господаря — нареди мисис Хоуи, разтърсвайки я безмилостно.

— Но аз…

— Пуснете я — каза Девън меко.

Когато Хоуи я освободи, Лили хвана натъртената си ръка с другата и пристъпи крачка напред, за да го вижда по-ясно. Беше съблякъл сакото си, с навити до лактите ръкави, а пред него на бюрото стояха бутилка ром, гарафа вода и празна чаша.

— Не съм откраднала нищо — рече тя направо, с напрегнат поглед. — Кълна се. Станала е грешка.

Той се облегна назад и постави ръце на двете облегалки.

— Това е много сериозно обвинение, мисис Хоуи — рече той, но студените му сини очи ни за миг не се отклониха от нейните. — Бъдете така добра да започнете отначало. Казвате, че сте я хванали да краде?

— Почти, сър. Оставих я в кухнята да чисти огнището и отидох в стаята си. Имах да оправям някои сметки, тъй че кутията, където държах парите, бе отворена. Енид Грос дойде да ми съобщи, че Роуз имала силен зъбобол, и ме попита дали не мога да отида и да й занеса малко карамфилово масло да я отпусне. Естествено аз веднага се качих горе, защото не ми е приятно, когато моите момичета страдат, особено ако мога да им помогна с нещо.

Лили се извърна и я изгледа невярващо.

— Отидох до кухнята да взема онова масло и в този момент Енид казала на тази тука какво става. Така тя трябва да е разбрала, че ме няма. Енид се качи с мен, така че на долния етаж не е имало никой, освен Лили. Не съм се бавила повече от пет-шест минути, и когато се върнах, установих, че кутията е празна, с изключение на няколко дребни стотинки на дъното. Отидох веднага в слугинския салон и започнах да претърсвам чекмеджетата — всеки слуга си има свое, нали знаете, да си държат там писалки, хартии, конци и какво ли не, разни лични работи. Парите бяха в чекмеджето на Лили, точно липсващото количество, увити в едно парцалче. — Тя бръкна в джоба си, извади ги и ги показа на разперената си длан.

Девън не продума. Взираше се в Лили със смущаваща, заплашителна съсредоточеност и поглаждаше устни с показалец. Когато не можеше повече да издържа мълчанието, тя изправи рамене и каза тихо:

— Не съм откраднала парите. Не мога да обясня как са се озовали в чекмеджето ми, но не аз съм ги сложилата…

— Лъже. Тя иска да си замине оттук, не може да чака. Все още дължи за дрехите си и за пътните разходи, затова е откраднала парите. Ако не я бях хванала тази вечер, утре заран щеше вече да си е отишла.

Неясно изражение пробяга през очите на Девън. За един удар на сърцето Лили си помисли, че съзира гняв в чертите му.

— Значи искаш да си отидеш, Лили, така ли? — попита той меко, нежно.

Не знаеше какво точно, но нещо я предупреди, че мекотата му е измамна, че зад нея бе заложен капан, готов да щракне. Последва дълга пауза, докато се опитваше да реши дали да каже истината или не. В края на краищата реши, че не може да го лъже.

— Да. Искам.

Лицето му не се промени.

— Оставете ни — каза той, без да отмества поглед. — Аз ще сея погрижа.

— Много добре, милорд. — Тръпка на задоволство изкриви ъгълчетата на жестоката уста на икономката. Поклони се смирено и излезе от стаята. Скоро чуха отекващите й крачки по стълбищата.

Девън нито проговори, нито се помръдна, Лили се взираше напрегнато в резервираното му, неразгадаемо изражение, в което всякакви следи от гняв си бяха отишли вече. Изплашена от тази наситена, продължителна тишина, тя пророни:

— Вярвате ли й? Мислите ли, че съм откраднала парите?

— Нямам представа. Щом си искала да напуснеш Даркстоун, предполагам, че си се нуждаела от тях.

Тя притвори очи за миг, чудейки се защо й се иска да заплаче.

— А ти така каза, нали, Лили? — Той положи пръсти под брадичката си и продължи със смразяваща безизразност. — Вероятно съм в състояние да ти помогна.

Устата й пресъхна. Някаква тъмна частичка в съзнанието й знаеше какво ще последва.

— Знам един начин, по който можеш да направиш доста пари. Много бързо. Много просто.

Всичко сякаш замръзна, но ужасяващият смисъл на думите му продължаваше да отеква в главата й, сякаш той ги повтаряше отново и отново. Когато не можеше да издържа повече, тя се завъртя на пети и се впусна към вратата.

— Спри! — Той стовари юмрук на бюрото в същия миг, когато извика заповедта. Лили подскочи, спря, но не се обърна. Девън се изправи. — Затвори вратата — нареди й той по-тихо, но със същата стаена ярост. Тя не помръдна. — Направи го. — Видя ръката й да се повдига до рамката, сякаш се нуждаеше от опора, и бавно се приближи до нея. Когато бе на пет-шест крачки, видя, че раменете й се тресат. — Лили?

Гърлото й се бе свило. Не мислеше, че ще може да говори, но тя трябваше да му каже.

— Не съм… — сухи ридания я разтърсиха, преди да успее да завърши. Гърдите й горяха, не можеше да си поеме дъх. Усети ръцете му на раменете си и тогава дойдоха сълзите. — Откраднала… парите… ви — процеди тя през серия от задавени стенания и закри лице с ръце.

— Да, знам. Шшш. Всичко е наред. — Обгърна я с ръце и я хвана здраво, притиснал гърба й в себе си, поглъщащ конвулсиите, които я разтърсваха. — Шшш, Лили, хайде, всичко е наред вече. — Опита се да я извърти към себе си, но тя не му позволяваше — не искаше да я види в лицето. Наведе глава и опря буза в нейната. — Не плачи повече. — Тя прошепна нещо, но гласът й бе така одрезгавял, че той не можа да различи думите. Допря устни в гърлото й, попивайки сълзите й. — Погледни ме, Лили. — Много нежно, много бавно, той я обърна в ръцете си. Изражението й бе съкрушено и трагично и тя все още не искаше да го погледне. Но му проговори, и макар че гласът й все още бе накъсан от вълнение, той я разбра този път.

— Вярвате ли ми?

— Да, разбира се. Естествено, че ти вярвам. — И в този миг той й вярваше, но истината бе, че за него нямаше значение дали го лъжеше или не. Прокара пръсти по влажните й бузи. — Не плачи повече, любима. Как ще те целуна, ако продължаваш да плачеш? — Не можа да отвърне на усмивката му, но му позволи да подсуши лицето й с кърпичката си и после да докосне с устни ъгълчетата на устата й.

— Не съм го направила, не съм.

— Знам. Тихо сега. — Целуна я с цялата си нежност, дълга, бавна, успокояваща целувка, която той прекрати рязко, като усети страстта си да се разгаря твърде бързо.

Лили изтри бузи с опакото на дланта си.

— Защо й трябваше да ме обвинява? — попита съкрушено. И после: — Вярвате ли ми наистина?

— Да, разбира се: Ти никога не би откраднала, не би могла. — За негово изумление тя обви ръце около врата му, промълви с въздишка едно „О, Дев“ и му предложи устата си. Той не се поколеба. Целуна я жадно, придържайки я все още с ръка отзад на шията, докато примамваше устните й да се разтворят и вкусваше с език тръпчиво соления им вкус. Тя издаде мек, двусмислен, гърлен звук и отстъпи малка крачка назад. Той я последва. Със затворени очи намери бравата на вратата и я затвори. Усети как момичето се вцепенява и започва да мълви името му, но я целуваше твърде надълбоко — думата бе заглушена в зародиш. — Това е престъпление — прошепна той, като издърпа слугинската й шапчица. Пръстите му се заплетоха в косата й, той дръпна главата й назад и отново покри устата й, като се опиваше от влажния й, възпламеняващ вкус. Тя започна да трепери неудържимо и той се отдръпна, за да я погледне. Устните й бяха овлажнени и подпухнали, очите замъглени, миглите искрящи от плача. Много бавно, много решително, той започна да разкопчава предницата на роклята й.

— О! — промълви Лили — единственото, което бе по силите й, понеже досега донякъде бе възможно да се преструват, че само се целуват, че той само я утешава. Това, което той правеше сега, оголи неубедителността на преструвката им. Тя хвана китките му и ги подръпна, но тъй немощно, че го накара да се усмихне. И в този момент, моментът, когато изостреното му, напрегнато лице се смекчи и в очите му заблестя топлота, една мисъл прелетя през съзнанието й и я остави безпомощна — мисълта, че го обича. Вече бе разтворил дрехата й, избута я от раменете й и зашепна сладки, нечувано шокиращи послания срещу устните й. — Девън? — Той се наведе и положи бързи влажни целувки по гърлото й, докато галеше гърдите й. — Девън, мисля, че трябва да поговорим.

Той не си даде труда да вдигне глава, но тя долови трепета на смеха му, тъй топъл върху кожата й. За един странен миг тя едва не се присъедини към него. Но после той покри едната й гърда с гореща, отворена уста и тя забрави какво го бе разсмяло. Малко по-късно, с голямо внимание, той извади ръцете й от ръкавите на роклята, после и от долната й риза. А когато впи пръсти в насъбралата се на талията й материя и я дръпна рязко надолу, всичко, което можа да стори, бе да се хване за раменете му и да се опита да не трепери.

Девън я взе в ръцете си и я задържа, без да прави нищо — само я държеше здраво. Тялото му бе топло и изпълнено с живот и когато треперенето й постихна тя обви ръце около него и се притисна силно, наслаждавайки се на усещането за силните му гърди, за коравите му бедра срещу нейните. Неочаквано я вдигна на ръце. Вкопчи се в шията му и скри лице там; всичките й съмнения се завърнаха, заедно с осъзнаването, че ако изобщо искаше да вземе някакво решение, а не просто да се поддаде на най-сладкото прелъстяване, което си бе представяла, сега бе моментът да го направи.

Не бе забелязала, че се движат, така че леглото се оказа мека изненада, когато я положи в средата му и се отпусна до нея. Тя сгъна колене и повдигна краката си. Той пренебрегна това, но когато тя скръсти ръце да прикрие гърдите си, каза:

— Ах, Лили, не прави така — и отмести ръцете й настрана. Необяснимо, но тя се подчини. Той се усмихна. Очите й се разшириха, когато той облиза палците си, хвана зърната й и започна да прави леки, едва доловими кръгчета около твърдите им върхове. Главата й падна назад върху възглавниците. Опита се да остане мълчалива, но дъхът й излизаше на бързи, накъсани стонове. Устата му смени единия палец и освободената ръка се спусна към корема й. Не можа да се сдържи — лекият натиск и масаж на дланта му там я накара да изстене високо, после ръката му пропълзя още по-надолу и се настани между стиснатите й бедра.

— Девън… чакай, мисля, че трябва да изча… — Видя главата му да се поклаща плавно в знак на отрицание в ритъма на несекващото пропълзяване на езика му през зърното й, докато пръстите му разтваряха краката й с нежна, но неотстъпчива настойчивост. Възможно най-странната мисъл прекоси съзнанието й.

— Но аз все още съм с обувките си.

Погледна я. И тя го гледаше. Изгарящата напрегнатост в погледа му избледня и устата, влажна от целувките, трепна развеселено. Изсмя се. Удивена тя осъзна, че му се усмихва в отговор. Смехът му бе тъй свободен и чистосърдечен, че тя се почувства сякаш целебен балсам се изливаше върху някаква стара рана и тя се затваряше. И Лили разбра, че ще се любят, че никога не бе имала избор, или го бе направила много отдавна.

— Какво е толкова смешно? — попита тя. Това само го отприщи наново и този път тя се разсмя с него. Зацелуваха се с дива невъздържаност, докато той скъса всичките копчета на ризата си, а после захвърли и бричовете. След това събу обувките й, последвани от тънките й, неведнъж кърпени чорапи. Загледа се за миг, почуден, в един от поизносените й жартиери, с изписани с черен конец нейни инициали — Л.Т.

— Имаш нужда от нови дрехи — рече й той. После се излегна до нея и я привлече в ръцете си.

Лили не знаеше кое е по-възбуждащо — нейната голота или неговата.

— Никога преди не съм правила това — призна му тя шепнешком, докосвайки го срамежливо по гърдите. Знаеше, че той мисли другояче.

Не й повярва, но нямаше значение. Каквото и да му кажеше в момента, нямаше да има значение. Отметна назад кичурите тъмна червена коса от лицето й и я целува, докато тя не задиша тежко. Тогава плъзна коляно между нейните. Очите й се разтвориха рязко и тя се напрегна.

— Всичко е наред — прошепна й той. — Няма да те нараня. Позакъсняло осъзнаване пробяга в някакво ъгълче на съзнанието й.

— А после?

Търсещите му пръсти намериха най-чувствителното й местенце. Тя ахна.

— После ли? — Погали я интимно, дълбоко, докато устните му подръпваха и смучеха гърдите й, а после каза дрезгаво: — Няма после. Има само сега. — Плъзна и двете си ръце под задните й части и потъна в нея.

Беше стегната, гореща. Неописуемо мека и тъй влажна, че можеше да свърши веднага, без да я изчаква. Вместо това остана неподвижен, чувствайки смесването на пулса им. Тя извърна лице и зарови глава във възглавниците. Допря устни до ухото й и й зашепна докато не я разтърси тъмен трепет, който го вкара още по-навътре. Очите й бяха плътно затворени.

— Добре ли си? — издиша въпроса той. Тя издаде мек звук и той започна да се движи в нея.

Лили лежеше тихо, нащрек за всяко усещане. Удоволствието бе избледняло в момента, в който той проникна в нея, но леки вълнички започваха да се завръщат бавно, постепенно да се завихрят в слабините и корема й, като разтварящо се цвете. Извърна глава и го видя, че я наблюдава. Тя го докосна по лицето, поглади с палци дълбоките линии покрай устата му. Гъстата му, права коса погъделичка бузата й и тя прокара пръсти през нея, като го придърпа по-близо. Устните им се съединиха в страстна целувка и надигналото се усещане се задълбочи и се натрупа дълбоко в тялото й. Тя хвана ритъма му и тогава й се стори, че загадката бе разрешена. Тялото й се напрегна мускулите й се стегнаха, но отвътре се чувстваше лека въздушна и тя се надигаше, летеше, плаваше, удоволствието бе остро и усилващо се, нарастващо, почти непоносимо, раздиращо обещание, което трябваше да бъде изпълнено сега…

— С мен ли си, любов моя? — попита Девън с накъсан, дрезгав шепот, с лице, заровено в косите й.

— Да, да — отвърна тя, при все че не разбираше напълно какво имаше предвид.

Той плъзна ръка помежду им и я погали там, над точката на интимното им сливане. Главата на Лили падна безволно назад и устата й се разтвори в протяжно, несдържано стенание. Разбирайки я погрешно, той се хвърли напред дълбоко и твърдо, отново и отново, притискайки я в здравата си, собственическа хватка. Оргазмът му бе безмълвен и опустошителен, едно диво откровение. Той се изгуби, забрави кой е, пометен от силата на удоволствието, което го остави слаб и обновен. Свободен.

Изплашен.

Отдръпна се рязко и се изтърколи встрани. Взе обаче ръката й в своята и я поднесе към устните си, без да поглежда към нея.

Лили сложи свободната ръка на челото си и се загледа в трепкащия отблясък на свещта по тавана. След минута дишането й се успокои и бесният ритъм на сърцето й се върна към нормалния. Но нервите й все още бяха напрегнати, звъняха, тялото й все още се чувстваше оголено, недоизползвано, уязвимо. Какво бе това пулсиращо очакване? Нещо й се бе изплъзнало, бе уверена в това. Въпреки всичко тя се наслаждаваше на близостта, на неописуемата интимност, която бяха споделили. Дали и за него значеше толкова много? Погледна го крадешком и видя, че очите му са затворени. Невъзможно — не можеше да е заспал! Всичките й сетива бяха изострени, пълни с живот, и на нея отчаяно й се искаше да поговори с него, да установи наново връзката, която можеше да се закълне, че губеха. Все още държеше ръката й, но тя се страхуваше, че той щеше да се унесе в сън и да я остави сама.

— Дев? — прошепна. Произнасянето на името му я развълнува. — Беше хубаво, нали?

Отмина момент мълчание. Тъкмо щеше да повтори въпроса неспособна да го остави просто така, когато той отвърна „да“ без усмивка и без да я поглежда, и това бе всичко.

Усети издайническо парене в очите си. Полежа неподвижна още няколко минути, заслушана в тихото му дишане. Дори и да не беше заспал, ясно бе, че не иска да говори. Присъствието й в леглото му започна да й изглежда все по-неестествено. Изчака още мъничко, молейки се той да проговори или да мръдне, или каквото и да е.

— Добре — рече тя накрая. Изправи се с гръб към него. — Сега трябва да си вървя.

Девън отвори едно око и се изсмя ниско, гърлено, а ръката му се стрелна и я сграбчи за китката. Дръпна я рязко и тя падна обратно на матрака с лек вик. Обърна се с лице към нея, намести я в извивката на ръката си и прокара лениво длан по гърдите й, напред-назад, задавайки непоносим за нея ритъм на потриване и поглаждане. Лили се размърда неспокойно. Както бе направил и преди, той навлажни пръстите си, а после и едно от зърната й с тях, и след това духна върху малкия твърд връх. Хладното, трептящо усещане секна дъха й и я накара да се напрегне. Доволен, той направи кръгче с показалец около пъпа й, после нежно задълба в деликатната долчинка, погъделичка я, от което гърбът й незабавно се изопна.

Обърна се да го погледне. Устните им почти се докосваха, но не я целуна. Наблюдаваше как очите й първо се разширяват, а после с безпомощно потрепване се притварят, когато ръката му бавно се потопи надолу. С крак разтвори нейните и ги задържа раздалечени. Покри я с длан и вкара един пръст в нея. Тя се изви отново и извика нещо, високо и неразбираемо. Той плъзна пръста си навън-навътре, бавно, равномерно и се наслаждаваше на танца на емоциите по влажното й, зачервено лице. Изведнъж тя стисна зъби и затаи дъх. Той отмести ръка.

Неверието й, изражението на измамено очакване по лицето й, едва не го разсмя отново.

— Ах, Лили, толкова си красива — издиша той на милиметър от устните й, — и аз искам да съм вътре в теб, когато те накарам да свършиш.

Гласът й бе нестабилен, малко одрезгавял.

— Когато ти какво?

Намествайки се удобно над нея, той разтвори още по-широко краката й и я накара да ги сключи зад кръста му.

— Когато ти доставя удоволствие — обясни той с глас, който бе вече неравен като нейния. Проникна в нея нежно, като продължаваше да я прегръща, долавяйки дивия ритъм на сърцето й срещу своето. Нежност, нова и необичайна, и неловка, се разбуди в него. Опи се от болезнената сладост на устата й, а през главата му прелетя мисълта, че никога не се целуваше, докато правеше любов. Лили въздъхна срещу устните му, и дъхът й бе топъл и влажен върху кожата му, нежен като благословия. „Дев“, прошепна тя, удивена. Напрегнатата тежест на тялото му върху нейното беше прекрасна. Придърпа го по-близо. Зацелуваха се с дива, жадна, неутолима страст до самия край. После само се държаха един друг, зашеметени и смирени, докато времето спря и те изстрадаха експлозивното настъпване на взаимното си удоволствие. Лили си помисли, че се изгубва, че това никога няма да свърши, и някаква потайна частица в нея за миг, не повече, изпита паника. Но бурята утихна, времето тръгна отново, и Девън изпи с целувки сълзите по страните й с такава нежност, че сърцето й се разчупи на парченца и тя се предаде на любовта си към него.

Понечи да сподели, но думите, които излязоха, бяха „благодаря ти“. Лицето му бе толкова красиво! Как само го обичаше! Обърнаха се на една страна и се прегърнаха.

Трябва да бяха поспали. Смаяна бе, че можеха пак да правят любов, а те можаха, и после още пак. С всеки път удивлението й растеше. Това беше, казано просто, прекалено хубаво, за да е истина. Обикновените хора не можеха да изпитват такова дълбоко удоволствие, толкова често. Това бе щастие, което тя мислеше, че обещават райските селения, а не грешната земя.

Заедно с тази почуда, нуждата да му разкаже всичко се засилваше с изтичането на нощта. Но всеки път, като започнеше, Девън с целувки я караше да замълчи, защото не искаше да говори или пък да мисли. Искаше само да я държи, защото тя бе жена, а той отдавна не бе си лягал с никоя. Тя бе сияйна кожа и плът, топлина и жар, и влага, и той не искаше да се замисля какво чувстваше отвътре, интересуваше го само онова, което беше на повърхността. Защото тя бе само жена. Призори Лили заспа дълбоко в ръцете му и го сънува.

Разбуди я шумът от дъжда, блъскащ се на облаци в полузатворените прозорци. Стаята бе потънала в сумрак и изстинала, а тя беше гола, с изключение на чаршафа, намотал се около глезените й. Потръпна и се изправи седнала. Същият сънен, кос поглед, който й каза, че Девън не е до нея, скоро го откри в другия край на стаята, застанал пред южния, гледащ към морето, прозорец. Напълно облечен в кафяви бричове, сако и елече, бяла вратовръзка, наблюдаващ я зорко.

Усмихна му се.

— Дев — прошепна тя, чудейки се колко дълго ли бе стоял там.

— Почти се съмна.

— Да — съгласи се тя, объркана, защото гласът му звучеше странно. Искаше й се да дойде при нея и да я докосне.

— Време е, Лили.

— За?

— Да се върнеш в стаята си.

— О! — Взря се в него с изпразнена от всяка мисъл глава. Внезапно се почувства засрамена, задето беше гола. Сграбчи усукания чаршаф и се покри с него, силно изчервена. — Искаш от мен да… — Спря се и преглътна. — Отпращаш ли ме?

Девън повдигна една черна вежда и се усмихна леко.

— Ти какво очакваше?

— Нищо. Нищо. — За безкрайно кратък миг тя усети най-лошото, разбра всичко. Измъкна се от леглото, като повлече чаршафа след себе си, и каза бързо: — Ако ме оставиш само за минутка, ей сега ще се облека.

— Каква е тази свенливост, Лили? Какво значение има сега?

— Много малко. Но въпреки всичко ще съм ти благодарна.

Той сви небрежно рамене и излезе.

Щом вратата се хлопна, тя се свлече на ръба на леглото. Сълзи я задушаваха — бяха в гърлото й, в гърдите й, навсякъде, но не в очите й, които бяха сухи като пустиня. Глупачка. Каква глупачка! Величината на глупостта й бе потресаваща и непоносима. О, Боже! Но не трябва да мисли за това сега — ако го стореше, можеше да се задуши. По-късно, когато останеше сама, ще има предостатъчно време да мисли. Надигна се с олюляване, събра дрехите си с вдървени, отривисти движения и безкръвните си, безжизнени пръсти. Най-последно постави бонето си, опитвайки се да не си припомня какво бе казал, когато го сваляше. За частица от секундата тя зърна отражението си огледалото на гардероба — тебеширенобяло и жалко в сухата си скръб. Завъртя се, но споменът за това отражение породи в нея искрица гняв. Отвори вратата с изправени рамене и висок вдигната глава.

Беше се облегнал на срещуположната стена с ръце в джобове. Изглеждаше отегчен. И тя знаеше, че дори няма да си даде труда да я изпрати, та, макар и с престорени, нежни думи, целувки или измамни обещания. Пепелищата в сърцето й се възпламениха към нов живот. В този момент го мразеше.

— Не поговорихме за сумата предварително — отбеляза той и бръкна в джоба на сакото си. — Това достатъчно ли е?

Не, не може да е казал това. Не повярва на ушите си, нито пък на очите си, като видя купчинката сгънати банкноти между пръстите му. Усети тялото си крехко, готово да се пречупи.

— Девън! Ти… — Изведнъж реалността я зашлеви. — Ти мислиш, че съм откраднала твоите четиринайсет лири. — Това бе единственото обяснение, което й идваше наум. — Но тогава, как можа да ме докосваш?

— Тази част беше лесна. — Усмивката не можа да достигне до студените му тюркоазни очи.

Лили се дръпна като ужилена. Две червени петна пламнаха на пребледнелите й страни като белези от плесници.

— Копеле! — процеди със съскане през устните си.

— Вземи парите, любов. Това е всичко, което ще получиш от мен.

— О, не, не всичко — прошепна тя, отстъпвайки заднешком — Получих още нещо. Срам. И позор. Да. — Завъртя се на пети да не гледа протегнатата му ръка и побягна.

Глава 13

— Горещичко е. — Лоуди залепи юмруци на хълбоци и подухна нагоре към кичура влажна коса, паднал на челото й. — Защо старата крава не ни кара да тупаме килимите през пролетта вместо през август? От подлост — отговори сама тя, преди Лили да успее да проговори. — Чисто и просто — от подлост. Ти го знаеш, аз го зная, всички го знаем. По-долна е от… от… По-скоро бих обърнала гръб на змия, отколкото на нея.

Лили се съгласи с изсумтяване, слушаща с половин ухо. Жегата бе непоносима. Бяха пропилели утринната сянка, когато слънцето изкачваше небето зад имението, и сега то немилостиво ги жареше, наразколебано от лекия бриз. Седна на пети и избърса потта от лицето си с обратното на дланта, а пристъп на замаяност обезцвети бузите й. Коленете я боляха, ръцете я боляха от продължителното втриване на сухи чаени листа в простряния килим пред тях на земята. Наблизо Лоуди си почиваше след друга тежка задача — изтупването на няколкото подредени в редица килими.

— И можеш да си мислиш каквото искаш, мис Тъжно Лице, но едва ли има човек в цялата къща, който да вярва, че си откраднала парите на дъртата кокошка. Попитай ги, ако не ми вярваш.

— Не, няма да ги попитам — каза Лили изморено. — И ти грешиш, Лоуди. Те не ме познават — нямат никакво основание да мислят, че не бих взела парите.

— Чуй какво ти казвам — питай ги. Стрингър е съгласен с мен, а готвачката каза…

— Нека да престанем. Няма значение в крайна сметка. Лоуди поклати глава и изплю едно „Ха!“, отвратена. Вонята на сгорещена вълна и чаени листа бе всепроникваща и довеждаше Лили почти до повръщане. Отпусна се уморено назад и проследи капката пот, която се разплеска на ръката й, лежаща безжизнено в скута й. Лоуди продължи да бърбори за мисис Хоуи, за издигането на Доркас от черноработничка в кухненска прислужница, за Гален Маклийф и методистката проповед, на която я бил поканил да отидат. Разказът на Лоуди бе подчертаван от неравномерните трясъци на бухалката й по провесения килим. Лили затвори очи — после рязко ги отвори, секунда по-късно, и се втренчи в Лоуди със затаен дъх и замръзнали от страх, надежда и удивление крайници.

— Аз казах: „Може да мога, а може и да не мога мистър Маклийф; трябва да погледна в календарчето си да видя дали съм свободна“. — Лоуди продължи да бъбри весело и удари здравата обекта на труда си. — Да погледна в календарчето си да видя дали съм свободна — повтори тя, като се кикотеше неудържимо, явно се наслаждаваше на шегата. Споходи я една мисъл. — Може би ще искаш да дойдеш с нас, а? Трябва да излезеш на въздух, Лили, наистина. Става дума за следващата неделя в Труро, в Койнидж Хол.

Гласът на Лили прозвуча като скърцане.

— Кой каза, че ще е проповедникът, Лоуди?

— Преподобният Соумс, от Ексетър. Била ли си някога на методистка проповед? Не? Божичко, нищо не може да се сравни с нея. Трябва…

— Сигурна ли си, че е Соумс?

— Ъхъ, Роджър Соумс. Моята дружка Сара от приюта, тя живее в Лонстън сега, го е виждала в Редрут миналата година и каза, че направо й се изправили космите на врата, като го слушала. Аз самата обичам проповедите, щото ме настройват много особено. Сякаш Господ и дяволът се борят за душата ми и аз не мога да реша на кого да я дам. Е, Лили, искаш ли да дойдеш с нас?

— Какво? Не, Лоуди, не мога.

— Ха! — По-младото момиче мърмори нещо под нос повече от минута, после хвърли бухалката на земята. — За бога, сварих се. Отивам за вода и не ме интересува какво е казала старата Хоуи. Ще ти донеса чашка — и тя тръгна, въртейки сочни бедра.

„Той е жив!“, възкликна тържествуващо Лили на ум с напълно разбъркани мисли. Не бе го убила! Голям товар се свлече от раменете й. За пръв път от седмици наред се почувства в мир със себе си, поне в едно отношение. Преподобният Соумс бе жив — и здрав, очевидно, щом проповядваше следващата неделя в Труро. Но какво ли мислеше за нея? Дали бе казал пред властите, че го е нападнала и откраднала парите му? Мили Боже ако не беше, го направил, дали тя можеше да излезе от скривалището си?

Трябваше да намери начин да разбере. Не като го срещне в Труро, разбира се — това щеше да е твърде опасно. Но сега вече сигурно можеше да поеме риска да му пише. Щеше да му пише до дома му в Ексетър и да го помоли да изпрати отговора си на мисис Трабълфийлд, старата й съседка в Лайм. До тази любезна дама тя щеше да пусне друго писмо с молба да препрати пощата за Лили в Даркстоун — но в никакъв случай да не разкрива местонахождението й — на никого. Бе желала да държи мисис Трабълфийлд настрани от личните си проблеми, но сега изглеждаше, че няма друг избор. И освен това перспективата да бъде арестувана не я ужасяваше така както едно време. Имението Даркстоун, помисли си тя сухо, се бе превърнало почти в затвор за нея, не по-добър от тъмницата в Бодмин.

— Къде е Лоуди?

Лили скочи изплашено на крака, стресната от крадливото, неестествено безшумно приближаване на мисис Хоуи.

— Лоуди? Тя… ъ… отиде до тоалетната. — Икономката им бе казала, че не бива да спират работата дори и за да пият вода, докато не станеше време за вечеря. О, мили Боже — сърцето на Лили подскочи болезнено и тя насила върна поглед към зачервеното, разгневено лице на мисис Хоуи, като се молеше, нейното да не е издало какво бе съзряла над рамото й — Лоуди пристъпваше към тях с наведена глава, от едната й ръка се отцеждаха капки вода, а в другата носеше ябълка, несъмнено задигната от килера.

Безнадеждно. Хоуи се извъртя, сякаш Лили бе посочила с ръка и бе извикала: „Ето я!“. Лоуди замръзна на мястото си. Почти комичен израз на ужас припълзя по широкото й, дружелюбно лице. После зрението на Лили бе отрязано от могъщия гръб на Хоуи, движеща се с плашеща бързина. Чу гласа й да се издига във въпрос, този на Лоуди да дава ниско и нахално някакъв отговор и после изплющяването на ръката на Хоуи по зачервеното лице на момичето. Лили се изправи несигурно на крака и се затича към тях, викайки „спрете!“ с изплашен, пресеклив глас. Хоуи замахна отново и този път Лоуди изкрещя. Тенекиената чашка се заклати, ябълката се изплъзна от ръката й и се търкали настрани. Лили ги стигна тъкмо когато Хоуи пак издигна ръка.

— Не, недейте! — изпищя тя и Хоуи се извърна с вдигнат юмрук.

— Аз съм добре — извика Лоуди, държейки се за бузите, а струйка кръв се процеждаше от ноздрите й. — Аз съм добре, добре съм, Лили не е направила нищо!

Хоуи изгледа едната, после другата, като дишаше тежко, а очите й блестяха, изпълнени с черна злоба. Лили си помисли, че белите кичури, вдигнати покрай слепоочията й, й придаваха налудничав вид — бесен, по-точно.

— Ти, Лоуди, отиваш в стаята си! За неподчинението си няма да закусваш, нито ще вечеряш, а утре ще прекараш деня като поливаш градината — ей с тази чаша. Махай ми се от очите, освен ако не искаш и бой. Изчезвай, казах!

Лили се вцепени в ужасено предусещане, забелязала непокорство в зацапаното с кръв и сълзи лице на приятелката си. Но секунда по-късно Лоуди смотолеви едно „Да, мадам“ с наведени очи, за да прикрие прииждащите сълзи, и се затича към къщата в неравномерен, спънат бяг.

— Е? Връщай се на работа или ще ти се случи нещо по-лошо. Какво гледаш още?

Лили не се опита да прикрие отвращението си. В черните очички на Хоуи не можа да различи нищо, освен злост, но поне веднъж гневът на Лили бе по-силен от страха й.

— Лоуди с нищо не е заслужила такова наказание, мисис Хоуи, и вие го знаете — обвини я тя, въпреки че гласът й потрепваше. — Ударихте я само защото го искахте, защото обичате да малтретирате по-слабите от вас. Вие сте деспотка, тиранка, и лицемерка. — Тя закова крака в очакване на най-лошото, но не съжаляваше ни за дума от казаното. Като наблюдаваше ръчището на Хоуи да се свива в юмрук, тя се сети за още едно нещо, което можеше да се добави. — Не вярвам мистър Даркуел да знае как третирате подчинените си и аз възнамерявам да го уведомя какво сторихте с Лоуди!

За нейно удивление мрачната линия на устата на икономката се изви в отблъскваща усмивка.

— Значи — рече тя с меко съскане — ще ме изкажеш на господаря, така ли? Добре. Много добре. — Тя направи безшумна крачка назад. — Чудесно — въздъхна тя и провлаченото „с“ накара косъмчетата по тила на Лили да настръхнат. — Направи го. Скоро. Моля те да ме уведомиш какво ще каже той. И помни, Лили: „Господ не се шегува — каквото посееш, това ще пожънеш.“ — Усмивката й се разшири и разкри два кучешки зъба, остри като на пепелянка. Изпълненият със смътен ужас момент премина. После тя се обърна бързо и се понесе безшумно като пепелянка през тревата.

Лили потрепери под жарещото слънце. Тръпка страх, или злокобно предчувствие, прободе сърцето й, като я остави обляна в студена пот. Опита се да се отърси, но плашещото усещане за пълна безпомощност, че е била по случайност хваната в капан, не искаше да си отиде. Вгледа се в каменните стени на Даркстоун, в равните, непроницаеми защитни стени, в комините и черната балюстрада, очертани на фона на ясното, безоблачно небе. За първи път, откакто бе дошла тук, къщата й изглеждаше зловеща. Злонамерена, не безразлична, не бездушен камък и мрамор, а сила, одушевено присъствие в дебелите гранитни стени, зла сила, насочена лично срещу нея.

Измишльотини, сгълча се тя и извърна лице, примигвайки срещу горещата синева над ослепителната морска шир. Детински фантазии! Тя не можеше да си позволи да се отдава на подобни прищевки. В един безумен момент бе отправила предизвикателство. Сега съжаляваше, дълбоко и изцяло, но нямаше смисъл. Лоуди заслужаваше нещо по-добро от малодушно примирение с положението на нещата. Разговорът с Девън щеше да е дяволски труден, съкрушителен, много по-мъчително изпитание, отколкото всичките издевателства на Хоуи. Но нямаше избор — бе дала обещание и сега трябваше да го изпълни.

Знаеше къде да го намери — в библиотеката. Знаеше също, че е сам и работи зад голямото си писалище. Това, че знаеше с точност къде се намира по почти всяко време, я хвърляше в объркване и я измъчваше, но въпреки всичките си усилия не можеше да се освободи от подобно неестествено и разрушително усещане. Той не й беше никакъв, тя беше повече от нищо за него! — Защо тогава не можеше да го забрави? Щеше. Щеше съвсем скоро, стига да се махнеше от тук. Роджър Соумс беше жив и довечера щеше да му пише. Краят на пленничеството й наближаваше — със сигурност. С пресъхнала уста и изправени рамене, след като изтри влажни длани в престилката, Лили се отправи неохотно към къщата.

Девън прокара пръсти през косата си и разхлаби опашката, на която я бе вързал. Скъса новата кадифена панделка и я хвърли на бюрото си, изгубил търпение за всичко. Горещината го докарваше до пълна неспособност да се концентрира върху регистъра на наемателите си. От доста време седеше втренчен мрачно в колоната от цифри, която безуспешно се мъчеше да събере. Цялото упражнение при това бе напълно безсмислено. Коб ръководеше арендните сметки и той можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато го бе хващал в грешка. Все пак, по-добре бе да си седи сам в стаята и да пресмята сборове, отколкото да излезе и да започне отново да се кара със служителите си. За мъж, гордеещ се със самообладанието си, тази нова неспособност да овладее настроенията си беше разстройваща и смущаваща. И всичко, което трябваше да направи, за да се възпламени гневът му, бе да си припомни два факта: първо, че се бе чувствал така само през един друг период от живота си, и, второ, че преди пет години се бе заклел, че това няма да се повтори.

Не беше чул нищо над неспокойния шепот на морето, но нещо го накара да отметне глава и да отхвърли кичур права кафява коса от челото си. Тя бе само тъмен силует на бляскавия фон на деня, но той я разпозна мигновено и усети странна тръпка на задоволство. Стоеше между разтворените френски врати, застинала в неуверено мълчание. Успял да овладее ръцете си, преди да счупи перото на две, той произнесе името и с тих, въпросителен тон. Висока, гъвкава като фиданка, невероятно грациозна, тя пристъпи колебливо напред.

Едва го виждаше във внезапния полумрак. Седеше на претрупаната с вещи библиотечна маса, точно както си бе представяла. Въпреки жегата не беше свалил сакото си, което му придаваше твърде официален вид особено в съчетание с бялата риза. Докато очите й привикваха с тъмнината, видя, че изражението му е търпеливо и незаинтересовано, малко строго. Макар че никога не бе виждала съдия на живо, тя реши, че би изглеждал точно така. Добре. Това беше добре, каза си тя, защото ако бе съзряла и най-слабия знак, че той помни, ако бе проблеснала и най-слабата искрица признание, че някога, преди хиляда години, са били любовници, че са се смели, докосвали, разменяли ласки, голи в леглото му, тя би изгубила смелост и би избягала на мига без нито една дума. Но защо тогава безразличието му така нараняваше сърцето й?

Прочисти гърлото си и се приближи още една стъпка.

— Моля за извинение за безпокойството, но искам да ви кажа нещо важно. За мисис Хоуи се отнася.

Не знаеше какво бе очаквал тя да каже, но със сигурност не и това. Той се облегна назад в стола си и поглади перото си лениво.

— Мисис Хоуи? Какво ли можеш да ми съобщиш за моята икономка, чудя се?

Лили долови снизхождението в тона му и се стегна.

— Не може да знаете каква е тя — не може, иначе не бихте я държали. — Преглътна с мъка — въобще не бе възнамерявала да започне по този начин!

— Наистина? Какво е направила? Като те гледам, Лили, бих казал, че те е накарала да скочиш в извора да извадиш кофата. — Поглади перото, като й се усмихваше с присвити устни, позволявайки на погледа си да се разходи по влажната й, раздърпана рокля и измачканата престилка. Вече порозовелите й бузи пламнаха от смущение и тя гневно приглади един избягал кичур с опакото на дланта си.

— На мен — нищо. На Лоуди. Тя я удари!

Девън се намръщи.

— Защо? — тросна се той. — Какво е направило момичето?

— Нищо!

— Нищо ли? Хайде сега. Абсолютно нищичко?

— Тя поспря да си почине в жегата и да пие вода — отчаяно й се искаше да спре дотук, но не можеше да се насили да излъже. — И тя откра… взе си една ябълка от кухненския килер.

— Откраднала?

— Една ябълка!

— Разбирам. И какво очакваш от мен сега?

Тя разпери ръце със засилваща се безпомощност.

— Нещо!

— Какво? — Той оттласна стола си нетърпеливо и скръсти ръце. Подтикът да се изясни с нея го раздразни и направи гласа му сърдит. — Мисис Хоуи е тук от четири години. Тя е способна жена — оставил съм цялото ръководство на домакинството в нейни ръце и не й се меся. Един на друг ние…

— Не мога да повярвам — прекъсна го Лили. Гневът и неверието й я накараха да забрави неудобството си. — Казвам ви, че тя удари Лоуди. Нарани я. И Лоуди не е първата. Одобрявате ли това?

— Зависи — отвърна той студено, а очите му блеснаха с бледо, арктическо синьо.

— От какво? От какво може да зависи?

— От това дали казваш истината.

Тя ахна, вбесена.

— И защо бих излъгала? Чуйте ме, това е важно…

— Защо би излъгала? Не мога да знам. Но не вярвам, че икономката ми ще удари някого заради една открадната ябълка.

— Да, направи го, казвам ви! А вие не искате да предприемете нищо!

— Ще предприема онова, което е справедливо — аз няма да толерирам насилие в дома си. — Той пребледня от гняв, когато тя се изсмя със сух, недоверчив и нерадостен смях, който криеше и нотка присмех. — Но ако ти лъжеш, и двамата знаем, че няма да е за първи път.

Лили затвори уста, изплашена от точността на попадението му.

Той се усмихна неприятно.

— Виждам, че не можеш да ми отговориш. — Измина миг мълчание. — Ще говоря с Хоуи — отстъпи той сковано накрая.

— Не! — извика тя, като се окопити. — Говорете с Лоуди, За Бога! Тя ще ви разкаже исти…

— Достатъчно! — Справедливият й гняв го вбеси отново. — Казах вече, това не ми е работа. Не се занимавам с…

Тя нито заплака, нито отмести поглед, но странен, полупрозрачен воал замъгли очите й и я заслепи. Думата увисна между тях, недоизказана. „С прислугата“.

Девън се изправи.

— Лили — започна той, без да има ни най-малката представа какво ще каже после. Беше без значение — тя се завъртя стремително и побягна през вратите, изчезвайки в ослепителната жар, преди той да успее да произнесе и едничка дума.

Той излезе иззад масата, но удари коляно в острия й ръб. С проклятие се обърна и ритна свирепо тежката дъбова мебел.

— Точно така. Копелето няма да се осмели да повтори.

Девън се изви рязко. Твърдото му лице се омекоти от доволна усмивка.

— Клей, ах, ти, нещастно копеле. Слава Богу. — Срещнаха се в средата на стаята. Клей пренебрегна протегнатата ръка на Девън и сграбчи брат си в тържествуваща прегръдка, като го потупа силно по гърба. Девън изръмжа от болка, а Клей отскочи.

— Божичко, Дев, Какво ти е? Ранен ли си?

— Не, добре съм.

— Не, не, нещо не е наред.

— Драскотина. Оздравя вече. — Правеше точно каквото се бе зарекъл да не прави — омаловажаваше последствията от някои от идиотските постъпки на Клей, за да не нарани проклетите му чувства.

— Какво, рамото ти ли?

— Казах ти, оздравя вече — обажда се само когато някой малоумник ме нападне. — Би могъл и да обясни. — Един от офицерите от Фалмут се приближи твърде много с байонета си. Но аз му разказах играта. — Не можа да се въздържи да добави — сбогом, скромност! — Имам много да ти разправям, ти, малък негоднико.

Сините очи на Клей потрепнаха.

— Не колкото мен. — Беше преизпълнен с тайни новини и не можеше да стои на едно място от нетърпение. — Бедата е, че не мога да ти кажа — нали никога не искаш да знаеш.

— Клей, по дяволите, каза, че ще престанеш, обеща, че…

— Престанах. С изключение на Уайли Фолк целият ми екипаж е разпуснат и е напуснал околностите. Това вече не е контрабанда. Не точно. Наистина е нещо голямо. Няма да кажа какво е…

— За което благодаря.

— Но ще ти кажа, че е безопасно. Свършено е! Това е моето последно приключение и ако вече не бях богат, щях да натрупам състояния! — Той се изсмя, отчасти поради вълнуващата го перспектива, отчасти поради изписалата се върху лицето на брат му загриженост.

Девън изпсува цветисто и грозно.

— Кажи ми само едно: продаде ли проклетия кораб?

— Не още. — Протегна омиротворително ръка. — Но имам намерение да го сторя. Исусе, дошъл съм си само преди два дни.

— Два, а? Няма да питам защо чак сега се прибираш вкъщи.

— Нека да кажем, че имаше нещо, за което да се погрижа.

— Нещо, за което колкото по-малко свидетели, толкова по-добре?

— Може би. — Изсмя се отново, после постепенно стана сериозен. — Слушай, Дев, ужасно съжалявам, че ти го отнесе. Никога не бих потърсил помощта ти, ако бях знаел, че ще свърши така, кълна ти се.

— Знам. Забрави го.

— Не, не мога. Бих искал да съм бил с теб, когато ти се е случило.

— И по-добре, че не беше — можеха да те разпознаят. Както и да е, всичко е приключено. Пет пари нямаше да дам даже да ме бяха надупчили като подложка за карфици, стига да знам, че си приключил с пиратството.

— Да, така е, кълна се. Ще стана толкова ужасно скучен и примерен, че скоро ще ти омръзна.

— Съмнявам се. — Усмихнаха се един на друг. — Значи — започна той, опитвайки се да звучи небрежно — може да се позавъртиш наоколо, така ли?

— Може. Може дори да почна работа в проклетата ти медна мина.

— Не в нея, за Бога, никога не съм…

— За нея, тогава — изкиска се Клей. — Да я управлявам или каквото, по дяволите, кажеш.

Девън не спираше да клати глава.

— Трябва да халюцинирам.

— Казах — може би. Да видим как ще потръгнат нещата. Бренди? — Девън кимна и Клей наля две щедри чаши от шишето върху страничната масичка. — Обаче няма да работя за Франсис, Дев. Това е единственото условие, което ще поставя, но е окончателно.

Девън проучи лицето му, в опит да намери ключ към отдавнашната антипатия на брат му към агента му по мините.

— Никога не съм могъл да разбера защо толкова не го харесваш — продума той бавно. — Има ли нещо, което трябва да знам? Нещо за Франсис, срещу което трябва да съм нащрек?

— Ако знаех отговора на този въпрос, ти щеше да си първият, който ще го чуе. Що се отнася до мен, просто не му се доверявам. Но ти си този, който ходи на училище с него, познаваш го по-добре — ти му се доверяваш. Тъй като не мога да обоснова подозренията си, не смятам за редно да ги изказвам на глас.

— Е, това е много благородно от твоя страна. Все пак…

— Просто го наблюдавай, това е съветът ми. Дръж го под око. И ако се окаже, че греша — нищо лошо няма да е станало.

В хола отекнаха стъпки; секунда по-късно Стрингър се появи на прага и обяви, че вечерята е сервирана.

Клей сложи ръка на раменете на Девън — грижовно.

— Липсваше ми — призна той чистосърдечно. Девън го цапардоса по гърба и закима енергично — неговият начин да демонстрира привързаността си. — Знаеш ли още какво ми липсваше? Жените. Не съм бил с момиче от деня, в който заминах. Не тази вечер — прекалено съм уморен, — но утре, хайде да отидем в „Стършеловото гнездо“. Хайде, Дев, наистина го мисля. И за теб ще е добре, ти не излизаш често…

— Да, казах добре. Чудесно. Нека да отидем.

Клей го изгледа с удивление.

— Добре? Великолепно! Можем първо да хапнем в Розрейган, после да поиграем карти, а после ще изкараме цялата нощ в бардака, ако ни се ще. — Ухили се пред приятната перспектива. — Досущ като в добрите стари времена!

Усмивката на Девън бе суховата, но и той изпитваше същото остро нетърпение.

— Знаеш ли, за такова безмозъчно голишарче като тебе, от време на време ти хрумват и добри идеи — каза той одобрително, докато вървяха с Клей надолу през салона, към трапезарията. — Както стоят нещата, една курва е точно това, от което се нуждая.

Глава 14

„… Ви моля да ми повярвате, че ужасно съжалявам за ужасните събития при последната ни среща. Молих се всеки ден за пълното ви възстановяване и съм убедена, че ръката на Бога със сигурност се крие зад чудните новини, които току-що получих. Сега най-искреното ми желание е в сърцето си да сте намерили сили да ми простите за нещата, които направих — по невнимание и без зъл умисъл, кълна се, поради нашето злощастно недоразумение, и че с Божията помощ можем да намерим начин да разрешим несъгласията си, ако позволите на Луис и мен малко време да свикнем един с друг. Така Божията воля и моята ще се приближат и съюзът, който някога желаехте, може един ден да се осъществи.“

С наведена глава Лили свърна от главния път през вратите на извиващата се, тясна пътека, водеща към Даркстоун. Лъжкиня, подигра се тя сама на себе си, като неволно си припомни думите, които бе написала на братовчед си. Завършена лицемерка. Измамница. Подритна във въздуха една буца пръст с върха на обувката си и стисна юмруци в джоба на престилката си. Не всичко беше лъжа — беше се молила за него всеки ден — поне тази част бе вярна. Както и да е — всичко бе свършило, писмата бяха пуснати, и само й оставаше да се научи да живее със собственото си коварство. Отчайващите събития довеждаха хората до отчаяни мерки, успокояваше се тя, но като долови нотка отбранителност в довода си, мислено се сгълча и подритна друга буца пръст. Беше безсмислено да оправдава лицемерието си, проявявайки го още веднъж като се преструва, че съжалява за него.

Всичко, което бе направила, бе, с цел да спечели време, и вече не я безпокоеше фактът, че плаща цената му с неискреност. Важното беше да се измъкне от Корнуол. Ако по някакво чудо братовчед й все още искаше да я ожени за сина си, тя възнамеряваше да се възползва докрай от непонятната му за нея маниакална настойчивост и да се престори, че й е нужно време. След малко повече от девет месеца щеше да влезе във владение на наследството си. Макар да не бе голямо, можеше да купи най-безценната за себе си стока — независимостта да се разпорежда както иска с живота си. Почти сигурно беше, че няма да е възможно да разтегне границите на търпението и доверчивостта на Соумс чак до края на този период. Засега обаче се нуждаеше от убежище и ако осигуряването му означаваше да измами братовчед си и да приеме гостоприемството му под фалшиви претенции — така да бъде. Беше стигнала до края. Ако я приемеше сега, щеше да му се отплати някак си един ден — когато имаше пари.

Стига вече! Стореното — сторено. Най-вероятно бе Соумс да не обърне внимание на писмото й, тъй че спокойно можеше да забрави, че го е изпратила, и да продължи, все едно нищо не е било — по този начин нямаше да претърпи разочарование. Дори и да й отговореше благопристойно, вероятно нямаше да е скоро. Щом пътуваше и проповядваше в западната част на Англия, той можеше да не получава пощата си седмици наред. Всичко, което можеше да прави междувременно, бе да чака и да се опитва да не се надява.

Беше станало късно. Бе се забавила повече, отколкото очакваше. Бе срещнала Франсис Морган в селото пред аптеката, и той бе започнал разговор, продължил най-малко десетина минути. После бе извървял с нея по-голямата част от пътя до Даркстоун, забавяйки я допълнително с ленивата си походка. Отначало тя не можеше да си представи защо я бе заговорил. Никога не я бе забелязвал преди, а и днес не бяха говорили за нищо значимо. Беше около трийсетте, висок, светлорус — под перуката, която неизменно носеше — и елегантен. Въпреки неоспоримо добрия му външен вид, Лили не бе в състояние да го приеме на сериозно, навярно заради стила му на обличане — последна мода, свръх елегантен, той не бе в тон с провинциалната обстановка. Приличаше повече на лондонско конте, отколкото на управител на мина в Корнуол. Говореше с нея достатъчно любезно, но когато най-накрая й се поклони и се сбогува, Лили се почувства облекчена. Поглеждайки назад към случката, тя осъзна, че това се дължеше на по-различния поглед, който бе зърнала в очите му — изражение на любопитство и лукава преценка за самата нея — и причината бе смущаващо очевидна. Сега вече тя му бе известна, както и на всички останали, като жена, лесна и достъпна.

Птиците мълчаха. Морето не се чуваше оттук. Беше спокоен момент от деня, но дълбоката тишина изглеждаше повече напрегната, отколкото успокояваща. Полъхна топъл ветрец, но тя потръпна като от студ и ускори крачка, чудейки се колко ли беше часът. Бе помолила Лоуди да каже на мисис Хоуи, че не се чувства добре, и не пожела да вечеря, като изчисли, че ще има време да отиде и да се върне от пощата в Тревит, преди да е настанал часът за следобедните й задачи. Обаче бе закъсняла и последствията можеха да бъдат какви ли не.

Докато завиваше покрай сградата към слугинския вход, тя не срещна никого и го отчете като много добър знак. Все пак нещо около вида на мястото — някак запуснато, безжизнено, я караше да се чувства неспокойна. Задачата й този следобед бе да измие всички прозорци в приземието, отвътре и отвън. Напълни кофа вода на извора и я понесе към приземния етаж, спирайки се колкото да вземе един парцал от кухненския шкаф и се почуди къде ли бяха отишли готвачката, Енид и Роуз. Къщата бе неестествено тиха. Обядът сигурно трябва да е привършил вече. Къде се губеха всички? С нарастваща тревога, тя забърза към слугинския салон. Стъпките й отекваха с оглушителен трясък в безмълвния коридор. На вратата спря — толкова рязко, че водата от кофата се разплиска и цопна звучно на пода.

Четиринайсет глави се извърнаха при нейното появяване, а в дъното на дългата, почистена маса мисис Хоуи бавно се надигна на крака. Сърцето на Лили слезе в петите й. Видя Трейър, застанал вдясно на майка си и отбеляза подлата му, изпълнена с триумф и похот усмивка. Но далеч по-зле бе лицето на Лоуди, побеляло като призрак и сковано от страх. Лили бавно остави кофата с вкочанено изражение. Изправи се с ясното предчувствие за приближаваща катастрофа, пое дълбоко въздух и зачака.

— Малко позакъсня за обед май, а? — започна мисис Хоуи доста меко.

Лили не се подмами. Мозъкът й заработи бясно в търсене на начин да остави Лоуди настрана от случая.

— Да, мадам. Съжалявам — промълви тя забързано. — Казах на Лоуди, че съм болна, но… после аз… отидох на разходка по пътеката в градината. Сега се чувствам много по-добре.

— О, така ли? Много се радвам. Всички се радваме, нали? — Икономката хвърли поглед към смълчаната маса. Лили си помисли, че повечето от тях се чувстваха изключително неловко. Някои обаче се усмихнаха на мисис Хоуи, сякаш споделяха някаква шега, а един от кочияшите облиза устните си, потънал в очакване. — Щом си ходила на разходка в парка — възобнови тя речта си, — трябва да ти е било трудно да си пуснеш писмата.

— Пис… — Лили преглътна болезнено, сърцето й заби оглушително в ушите. — Моите писма? — С ъгълчето на окото си съзря, че Лоуди бе свела глава — бе започнала да плаче.

— Писмата ти, да. Тези, заради които заряза работата си, за да идеш: да ги пуснеш, след като убеди Лоуди да излъже заради теб.

— Не, Лоуди не знаеше, аз я излъгах…

— Който копае дупка, сам ще падне в нея, който засипва камък, ще се стовари върху главата му!

— Моля ви, мисис Хоуи, кълна се, Лоуди не знаеше нищо.

— Първо крадла, сега лъжкиня. Но никой тук не е изненадан. Кучето се връща в повърнатото от него, а измитата свиня, пак се търкаля в калта.

Лили потрепери. Беше безсмислено да спори. Зачака стоически наказанието си.

Хоуи вдигна тежката си ръка и посочи към голямото тухлено огнище, оттатък стената.

— Иди и коленичи там, момиче. Ще останеш на колене цяла нощ, без обед и без вечеря. На сутринта ще изпиеш чаша оцет, за да промениш лъжливия си език, а после ще…

— Вие не сте с ума си! Няма да направя нищо такова! — Лили не си беше представяла, че мъртвата тишина в салона може да се задълбочи, но то стана. И изведнъж вече не можеше да сдържа езика си въпреки потта, избила по дланите й, и тръпката на страх, пробола я между лопатките. — Вярно, сгреших, но не заслужавам това — тя посочи с ръка огнището. — Съжалявам, че излъгах. Налагаше се да пусна няколко писма, а знаех, че няма да ми позволите. Закъсняла съм всичко на всичко двайсет минути и ще си ги отработя довечера, като свърша с другите неща. — Изпъчи рамене и се застави да се пребори с трепета в гласа си. — Но няма да седя на колене цяла нощ и определено няма… — тя усети истеричен смях да я напушва — да пия оцет, за да задоволя прищевките на някой болен, варварски… — съсредоточена в речта си, пропуснала види мощната длан, летяща в нейна посока, докато тя не я зашлеви. Извика, повече от изненада, отколкото от болка, и се хвана за пламналата си челюст.

В последствие щеше да се опитва да си припомни мислите, прекосили главата и в следващите секунди, но нямаше да намери нищо, освен ослепителна, изгаряща ярост. Подчинявайки се на рефлекса, естествен като дишането, тя замахна с ръка и я стовари, с всичка сила, през лицето на мисис Хоуи.

Сякаш топ изгърмя в пусто поле, тъй силен бе ударът, тъй дълбока бе настъпилата тишина. Сивият облак, замъглил зрението на Лили, постепенно се разсея, и в новата яснота тя видя как лицето на мисис Хоуи се изменя плавно от шок в ликуване. Лили чакаше, изпълнена с неописуем ужас.

Масивното тяло на мисис Хоуи сякаш стана още по-голямо, по-високо, запълни и затъмни стаята.

— Качвай се горе — продума тя меко, почти сладко. — Чакай ме в стаята си, чакай ме с покорност и смиреност, защото греховете ти, алени като кръвта, ще станат бели като снега, окъпани в кръвта на Агнеца.

Лили остана неподвижна: бореше се със страховете си, търсеше кураж сред морето от чиста омраза, което плашеше да я удави. Каза само една дума — „чудовище“, със съскащ шепот, предназначен само за ушите на Хоуи. Без да поглежда към никого, тя се обърна и побягна.

Луната, надничаща през прозореца й, бе пълна и тъй ярка, че можеше да чете книга, без да пали свещ. Но тя нямаше нито една… нито пък писмо за писане… нито дрехи за закърпване… нито компания — докато чакаше — освен мислите си. Не мислеше за наказанието на мисис Хоуи, макар да не се съмняваше, че каквато и да бе формата му, щеше да бъде изключително неприятно. Беше измъчвана от образи от миналото и бъдещето и духът й, обикновено несломим, сега бе паднал ниско и натежал от непознатото й чувство за съжаление. Смъртта на баща й бе трагедия, но тя я бе приела и продължи да живее. Никой не можеше да избегне катастрофите. Когато се случеха, най-мъдрото бе да ги преживееш и да преплуваш, и да останеш цял от другата страна на живота. Но нещата, започнали да й се случват преди два месеца, не изглеждаха естествени. Бяха извън обсега на нейния опит и разбирания, в крайно противоречие с очакванията й. В дъното на проблемите й лежеше Роджър Соумс, но маниите му бяха извън нейния контрол. Нищо, което би могла да направи, като се изключеше пълната капитулация пред волята му, не би могло да промени изхода от последната им среща.

По аналогичен начин враждебността на мисис Хоуи — плашеща и необяснима, дълбока загадка застанала насред злокобния й път, — караше Лили да се чувства съвършено безпомощна. Нищо нямаше смисъл вече. Действията нямаха никаква връзка с последствията. Бе преживяла целия си живот с почти несъзнателно убеждение, че от нея самата зависи съдбата й, но тази увереност не съществуваше вече. Самодоволството си бе отишло. Оцеляването, приемано някога за даденост, сега бе първостепенна задача.

Къде бе мястото на Девън Даркуел в тази нова философия, тя не можеше да каже. Щеше да е доволна да го остави и да не го види никога повече. Беше й дал твърде малко извън болката, страха, унижението. И все пак, невероятно, но факт: не го мразеше. Когато си помислеше за него в миговете преди съзнанието й да надигне дебелите защитни стени, дълбока, сияйна радост я изпълваше тъй силно, че я замайваше. Би била щастлива да го напусне и все пак компанията му — ако не беше малко смешно да се нарича така, — бе единственият ярък миг в дългите, тежки седмици, прекарани в Даркстоун. И още по-странно и мъчително от всичко бе знанието, че никога няма да го забрави. Щеше да занесе този тъмен, предизвикателен, болезнен спомен в гроба.

Чу стъпки по стълбището. Сигурно беше Лоуди, защото изглеждаше, че бяха минали часове и вече бе време залягане. Но не! Сега долови още един чифт стъпки и миг по-късно съзря светлината на свещта да се процежда под прага на вратата. Лоуди не би носила свещ.

С вцепенени крайници и разтуптяно сърце тя се надигна от леглото и застана в средата на малката стая, с гръб към прозореца. Дочу драскане по дръжката и след миг вратата зейна отворена. Мисис Хоуи застана на прага и запълни рамката. Зад нея, понесъл фенер, стоеше Трейър. В следващата секунда съзря какво държеше в ръката си мисис Хоуи. Кожен колан.

— Нямате право да ме биете — прошепна Лили предизвикателно, отстъпвайки назад, а кожата й настръхна.

Трейър остави фенера на писалището.

— Гневът на Бога пада върху душата на неподчинението. Когато Бог обича, той наказва. — И тя се приближи, черните й очи блеснаха, тънката линия на устата й бе присвита решително. — Време е, Лили Трабълфийлд. Днес е денят на изкуплението.

Лили не спираше да клати глава в отрицание.

— Не можете да ми сторите това. Не можете. — Изгледа втренчено и двамата и за миг абсолютната й увереност ги възпря. Но след това те пак запристъпваха към нея и тя разбра що е истински ужас. Отстъпваше назад, докато не опря гръб в стената. Съзря Трейър да приближава към нея отдясно. Той протегна ръка, за да я сграбчи и тя политна към него, после бързо се отклони в другата посока. Потресаващо подвижна, мисис Хоуи се измести, блокира вратата и в следващия миг Лили усети Трейър да я хваща за горната част на ръцете. Тя започна да го рита, но без успех. Завъртя я, придърпа я близо до себе си в грозна пародия на прегръдка и я стисна здраво за талията. Първият удар на колана я проряза като тъп нож. Нададе пронизителен вик от болка и ярост и заудря безполезно твърдите бицепси на Трейър. Мисис Хоуи замахваше отново и отново, стоварваше жестоки удари по задните части и бедрата й, и най-накрая Лили изостави опитите да се освободи. Отпусна се върху Трейър. Задушавана от сълзите на гняв и срам, тя издържа безмилостния побой, докато безпогрешното доказателство за възбудата на мъчителя й не я накара да се дръпне ужасена. В този миг Хоуи спря да си почине. Трейър отдалечи глава, за да покаже на Лили разкривената си от похот гримаса, която минаваше за усмивка. Без да се замисля, тя сгъна коляно и го заби с все сила в слабините му.

Въздухът напусна дробовете му със свистене, докато той надаваше изпълнени с агония крясъци, олюля се назад и се строполи, гърчейки се, на леглото.

Лили се извъртя. Хоуи бе пуснала колана. Стоеше на вратата потяща се, излъчваща злост на несекващи вълни.

— Словото Божие е бързо и могъщо — занарежда тя задъхано, — по-остро е от всеки меч…

Лили произнесе една сквернословна ругатня и й се нахвърли.

Все едно се бореше с каменна стена. Широката, твърда гръд не отстъпваше ни на инч и тя скоро се намери впримчена в мощните ръце на мисис Хоуи, които я заковаха като метал, на верига. Изкрещя яростта си в злокобните очи насреща си и я зарита по пищялите. Икономката само изсумтя, после хвана едната ръка на Лили, изви я зад гърба й и я зашлеви, и пак, и пак, влагайки цялата си сила. Лили се опита да се защити със свободната си ръка, но Хоуи бе силна като мъж. Паника пропълзя във вените й. Това бе реалност, случваше се сега и нямаше да спре. Внезапно почувства, че я завързват изотзад. Със зачервено лице, ръмжащ като животно Трейър я удари с юмрук. Зрението й се замъгли, сребърни струйки сълзи се насъбраха в очите й.

— Не по лицето!

Следващите удари бяха насочени към гърдите и корема й. Когато я удари в диафрагмата, Лили изгуби дъх и падна на колене на пода.

Почти в безсъзнание, тя се опита да се изправи, но мускулите на краката й не искаха да я държат. Чу Хоуи да казва „Достатъчно“ миг преди един обут в ботуши крак да се стовари върху ребрата й. Тя изстена от експлозивна болка и падна тежко на пода. Последният удар уцели кръста й.

— Стига, казах!

Лили изчака, напрегнала сетни сили да посрещне последния удар. Той не дойде. Като в мъгла, чу отдалечаващи се стъпки. Затръшвал ето на вратата. После нищо.

— Аз съм виновна. О, Боже! Можеш ли да станеш? Но тя ме принуди, каза, че ще ме бие, докато си призная, Лили. О, Божичко, страх ме е. Седни сега, трябва да опиташ. Аз ще ти помагам…

— Недей. Недей, Лоуди.

— Господи! Какво да правя? Лили, какво ти е?

Трябва да бе запалила свещ — Лили можеше да различи сълзите, търкалящи се по тревожното й лице на трепкащата светлина. Държеше я за ръката. Лили се опита да се овладее, но мъглата я погълна. Тя прошепна „Намери Девън“ и потъна в нищото.

В ноздрите й имаше прах, ухаещ тръпчиво, сладникаво на сурово дърво. Както лежеше на една страна с буза, опряна в пода, тя съзерцаваше частица мъх да потрепва в такт с повърхностното й дишане. Някакъв звук завибрира в ухото й — стъпки по стълбището. Затвори очи и безмълвно прочете благодарствена молитва „Дев“, изскърца гласът й, преизпълнен с очакване за него. Светлина от фенер стигна до сенките, където лежеше тя. Не можеше да се движи, едва можеше да помръдне главата си. Видя обувките му преди той да се отпусне на колене до нея.

— Здрасти, Ваше Височество. Как се чувстваш, кралице Лили? Не изглеждаш много наперена и царствена точно сега. — Трейър я сграбчи за рамото и я обърна по гръб, без да обръща внимание на приглушеното от болка стенание. Ръцете й се замятаха безсилно, безполезно, докато той разкопчаваше дрехата й и разкъсваше долната риза, после замачка наранената й плът с преднамерена жестокост. — Даже и хубавичка не изглеждаш вече. Но знаеш ли какво? Ще го преглътна някак си. — Когато той заметна полите й и легна отгоре й, тя почувства сивата мъгла да се завихря все по-близо и по-близо. Тялото й бе лишено от всякакъв живец, юмрукът, с който се опита да го удари отстрани не бе по-силен от на кърмаче. Нещо не бе наред с гърлото й — едно стенание на отчаяние напълни очите й с безпомощни сълзи. Извърна глава далеч от черния, лъстив взор на Трейър. Някакъв звук обаче я застави да погледне назад — да прецени дали и той го е чул. Погледите им се срещнаха, когато звукът се превърна в затичани стъпки — високи, бързи, бесни. Трейър имаше време да отскочи и да се отдалечи, преди господарят да нахлуе през отворената врата.

— Аз… ъ… опитвах се да й помогна. Майка ми й причини това!

Стъпките на Девън се поколебаха. Отправи се с бавно движение към Лили, възприемайки я на отделни, несвързани образи, в които нямаше нищо от онази Лили, която познаваше. Кръв, натъртвания, разкъсани дрехи, разкъсана плът — изведнъж картината си дойде на мястото с бавна ужасяваща прецизност. Изрева от ярост. Трейър се промъкваше покрай него и той го възприе като милост, като извинение да се отвърне от смразяващата гледка, която представляваше Лили, и да се нахвърли отгоре му.

Настигна го в салона. Лицето на прислужника му бе загубило всякакъв човешки вид от страх пред гнева на господаря му. Девън го удари с юмрук по брадата. Потече кръв. Трейър изквича и отстъпи заднешком към стълбите, а масивните му крака се подгъваха на всяка крачка. Вторият удар го преви о две, следващият го изправи отново. Той загуби равновесие и политна назад, удряйки се в парапета, който се счупи под тежестта му, и тялото на Трейър профуча над четири стъпала, преди да се натъкне на стената. Девън чу груба ругатня, после трясъка на кости, удрящи се в дърво, силно, неравномерно, все по-отслабващо, докато Трейър изчезна окончателно в тъмната сянка на основата на стълбището.

Девън се обърна невиждащо и се отправи с препъване към стаята на Лили. Тя се опитваше да се надигне на лакът. Хвана я тъкмо преди да падне. Положи я долу нежно, опитвайки се да се усмихне в изтерзаното й лице, но сините следи от контузии по гърдите и гърлото й го накараха да се смръзне. Върховете на пръстите му погалиха тъмната подутина отстрани на брадичката й и тя се намръщи и трепна, при все че докосването му бе леко като перце. Тя вдигна ръка немощно, защитно, и той съзря, че кокалчетата й бяха разранени — от опити да се предпази?

— Сър?

Завъртя се и съзря Лоуди на прага.

— Извикай Маклийф — процеди той. — Кажи му да иде с коня до Тревит и да доведе доктор Пенрой. Тръгвай!

Лоуди незабавно се подчини.

Лили хвана ръкава му, подръпвайки го едва-едва. Устните й се раздвижиха, но той не можа да разбере думите. Доближи ухо до устата й и тя прошепна:

— Има нещо счупено.

С усилие да овладее страха си, той подпъхна ръка под раменете й.

— Всичко е наред, сега си в безопасност, ще се оправиш. — Но като се наведе да я надигне, тя нададе ужасен вик и очите й се затвориха. — Изпоти се целият. — Лили! — Бе изгубила съзнание и той не можеше да я свести. Ръцете му трепереха, докато я вдигаше на ръце. Огледа стаята, отбелязващ с неохота оскъдицата й, празната отдавна негодна за нищо мебелировка. Не можеше да я остави на този тънък сламен матрак. Грабна фенера с ръката, с която я поддържаше под коленете, и заслиза по стълбите. Като стигна втория етаж, той се обърна и влезе в първата стая, на която се натъкна — една от множеството спални за гости, само през няколко стаи от неговата, и постави Лили внимателно на леглото.

Тя се съживи до някакво полусънено състояние, докато я събличаше. Забеляза белезите от колана по бедрата й. По-зле беше едно почерняващо петно под дясната й гърда — като го докосна, тя трепна силно, а лицето й побеля. Покри я с чаршафа, понеже тя започна да трепери. С кърпичката си изтри кървавото петно отстрани на устата й. Бузите й бяха зачервени и подпухнали, сякаш я бяха зашлевявали нееднократно.

Лоуди дойде, но не пристъпи прага, докато не я извика.

— Защо направиха това? — поиска да узнае той.

— Наказание, сър. Лили изтича до селото да си пусне писмото и закъсня.

Девън я гледаше втренчено, с отвращение и невяра. Лицето му потъмня от гняв и Лоуди пристъпи неволно назад.

— Донеси й нощницата — изръмжа той.

— Ъъ, тя няма, господарю.

— С какво тогава спи?

— С долната си риза.

Той закрачи насам-натам.

— Донеси гореща вода и чисти парцали — процеди той през стиснати зъби и Лоуди побягна отново.

Седна до нея и взе ръцете й, но незабавно ги пусна, след като тя оголи зъби и се изви в дъга, в опит да се отдръпне от него и от агонията, която й причиняваше.

— Божичко, Лили! — промълви той, страхувайки се да я докосне. Когато Лоуди се завърна, заедно я изкъпаха, доколкото можаха, но каквото и да правеха изглеждаше, че й причиняват болезнено страдание. Поднесе бренди до устните й, но тя не можа да го преглътне. После той придърпа един стол до леглото и седна. Понеже му бе невъзможно да не я докосва, леко положи ръката си върху нейната. Беше в съзнание, но не можеше да говори, вместо това слушаше с огромни, изцъклени от болка очи, докато той отново и отново й повтаряше, че всичко ще бъде наред.

На прага се показа Клей.

— Господи, Дев, вярно ли е? — Приближи се бавно напред, ужасен, вгледан в неподвижната фигура на леглото.

Девън се изправи. Бе препълнен с радост да види отново Клей — макар че вонеше на фабрика за алкохол.

— Не мислех, че ще се върнеш преди утре заран — Бяха отишли в Труро по жени, но Девън се бе върнал рано, отвратен, незадоволен.

— Чух, че си се прибрал, и се опасявах да не се е случило нещо. Стрингър току-що ми каза за Лили. — Той изруга меко, надигайки се над рамото на Девън. — Лошо ли е пострадала?

— Да. Направи нещо за мен, Клей.

— Каквото кажеш.

— Разкарай Хоуи от къщата. Ако го направя сам, страхувам се, че ще я убия.

Клей го изгледа изненадан, забелязал изопнатото му лице и измъчените, населени със сенки очи.

— Ще се погрижа — рече той равно.

— Благодаря ти. — Девън незабавно се обърна към леглото и зае предишното си място на стола.

Клей почака малко и излезе.

Доктор Пенрой пристигна след четвърт час. Девън би предпочел да не е той, понеже никога не бе го харесвал, но нямаше време да прати за друг лекар. Пенрой го накара да напусне стаята и той изрази силно нежелание. Закрачи неспокойно зад затворената врата, ослушващ се за най-слабия звук или вик, но нямаше нищо. По едно време чу бързите стъпки на Клей и се завъртя в очакващо напрежение.

— Замина си — каза той, преди Девън да го попита. — Казах й, че ако утре сутрин все още се намира някъде в района ще накараш да я арестуват и съдят за физическо насилие.

— При всички случаи ще го направя.

Клей го изгледа с любопитство.

— Ти и това момиче…

— Да?

Нещо подсказа на Клей да спре.

— Нищо. Какво, за Бога, си направил на Трейър? — попита той, за да смени темата.

— Падна по стълбите. Надявам се да си е счупил врата.

— Не е, но доста е пострадал. Не мога още да повярвам, Дев, кучият син ме напсува. След всичко, което е сторил на Лили ме напсува.

Безстрастната безмилостност на ситуацията бе изумила Клей и той преглътна каквото се канеше да добави. След миг вратата се отвори и в салона влезе Пенрой. Двамата мъже заобиколиха попрегърбения, раздразнен лекар в старомодни панталони, черна перука и кацнали в края на носа очила.

— Била е жестоко пребита — произнесе се той след прегледа и Девън се напрегна целия от нетърпение. — Пуснах й кръв да я спасим от треската. Има едно или две счупени ребра, а може да има и други вътрешни наранявания. Ларинксът й е засегнат от силен удар — не й позволявайте да говори. Лека диета, покой и сън. О, да, може и китката й да е счупена, на лявата ръка, но не мога още да кажа със сигурност. Дал съм й една настройка срещу треска и съм оставил лауданум, но й давайте по-малко. Ще се оправи след време, стига нещо вътре да не е наранено прекалено зле. — Той изгледа последователно двете шокирани лица. — Нищо повече не мога да сторя тази вечер, ще дойда утре сутринта, ако желаете.

Клей се надигна да изпрати доктора. Девън остана на мястото си, вперил поглед в нищото, заслушан в приглушения им разговор, затихващ с отдалечаването на стъпките им. Кожата му гореше, мускулите му бяха напрегнати до крайност. Думите на Пенрой го бяха засегнали физически, като че ли пребитият бе той.

Откъм тъмния край на салона се появи Лоуди. Приближи го предпазливо, кършейки ръце.

— Искате ли да отида и да постоя с Лили, сър? — попита го тя срамежливо.

Гледа я втренчено дълго време, преди да схване какво му говореше. Видя, че е готова да побегне, и осъзна, че я плаши.

— Лоуди ли се казваш?

— Ъхъ. — Тя се поклони неловко и след като той не отговори, се приготви да излезе.

— Чакай. Да, остани с нея. Наблюдавай я внимателно и… грижи се за нея. Ако се случи нещо ако се нуждае от нещо, или пък се почувства по-зле… — Гласът му пресекна. Той погледна право пред нея. — Кажи на брат ми — довърши дрезгаво и се завъртя на пети. Почти побягна през салона, като вземаше стъпалата на изящно извитите стълбища по две.

Лоуди дочу голямата входна врата да се отваря със скърцане, а после да се затваря с трясък. Леко разтреперана, тя отиде в новата спалня на Лили и седна до приятелката си.

Глава 15

Луната бе прекалено бляскава. Изруга яркостта на морето, брега, скалите и небето. Бе избягал от къщата в търсене на мрак, тъма, в напразната надежда, че те ще го погълнат, ще го скрият заедно с мислите му. Но в сребърната лунна светлина той можеше да различи дори линиите по дланта си. Ускори крачка. Искаше да се отдалечи колкото се може повече. Ако не можеше да прочисти съзнанието си с мрак, може би щеше да го стори с физическо усилие. Затвори уши за всичко, освен за звука на собственото си дишане, и се отправи към подножието на скалните стълби, водещи към лъкатушеща каменна пътека, която се скриваше в горите оттатък.

Водите на малкото езерце бяха спокойни тази вечер, черни и бездънни, а морето бе далечен, неспокоен шепот. Реши, че ще иде да поплува — това щеше да го поразсее. Започна да се съблича, но моментално се спря с вдигнати ръце, тъй като го връхлетяха спомени. Там, през пясъчната ивица стърчеше черната скала, където я бе изненадал с Клей онази нощ преди седмици. Тя се бе смутила тогава поради голотата си и той не се бе поколебал ни за миг да се възползва от объркването й. В онзи момент не бе представлявала нищо за него, нищо, освен едно голо тяло — влажно, топло и възбуждащо. Понеже тя бе прислужница, някаква частица от разсъдъка му се бе обосновала — съзнателно или не, — че няма да има значение какво ще й направи, че тялото й му принадлежи, че има право на поне еднократно възползване от него. Бе подхвърлил дори, уж на шега, за правото на господаря. Това, че я искаше, че изобщо искаше жена, му се бе сторило такова чудо, че бе позволил желанието му да оправдае безусловно средствата и начините, по които да я вземе. По-късно, след като бе оказала съпротива, бе заключил, че не е свободна, но може да бъде купена. Докато беше жив, щеше да си спомня изражението й в деня, в който се бе опитал да й даде пари.

И тук бе прекалено светло. Облече обратно сакото си и се забърза към заливчето, спъван от дълбокия пясък. Върна се бързо нагоре по каменистата пътека, привлечен от тъмната, обезличаваща тишина в парка. Дъбове, трепетлики и диви лешници го обгърнаха и защитиха от пронизващия лунен сърп. Забави ход, усещайки блъскането на сърцето в гърдите и гърлото си и пое дълбока глътка свеж нощен въздух. Някъде в далечината бухал оповести присъствието си. Уханието на мъх и влажна земя надделяваше над соления привкус на морския вятър. Изгуби път и се впусна сред гъстите храсталаци, докато не излезе на чакълената пътечка. И тук светлината бе нетърпима — но поне нямаше опасност да си счупи врата. Отправи се към високите порти с ръце, мушнати в джобовете, и глава, изпразнена от всякаква мисъл.

Облегна се на каменния стълб, след като го сполетя друг спомен — за нощта, когато се бе прибрал ранен и конят му го бе хвърлил на земята — тук, на същото това място. Бореше се с представата с всички сили, но тялото му го предаде. Почти я усещаше — как го обгръща с ръце, как топлата й сила го подпира на стълба, докосването на дланите й по гърдите му. Мократа й коса ухаеше сладостно и диво като бурята, а в кратките мигове на светкавиците очите й проблясваха тъмни и огромни, преизпълнени с тревога за него. По-късно бе прибрала коня му, скрила бе окървавените му дрехи, без каквато и да е било причина, освен че я бе помолил. И когато властите дойдоха, тя бе излъгала заради него.

А в утрото, след като му се бе отдала, отстъпвайки от някакъв свой личен принцип, на който не бе обърнал капка внимание, нито пък го интересуваше ни най-малко, той й бе предложил двайсет лири.

Оттласна се от стълба и тръгна по пътеката с бърза крачка, загледан право пред себе си. Някаква вратичка се бе отворила обаче и през нея нахлуваха спомени, неканени, нежелани, мъчителни. Не след дълго изникна и най-страшният, този, който се бе опитвал да избегне на всяка цена. Удари го като юмрук и го разтърси физически. Видя Лили, застанала на прага на библиотеката му, изморена и разрошена, бореща се с нервността и гордостта си. „Но тя удари Лоуди. Нарани я. Можете ли да намерите извинение за това?“

Бе й казал, че ще говори с икономката, но не го направи. В залисията покрай завръщането на Клей бе забравил, давайки по този начин на мисис Хоуи картбланш да я малтретира.

В далечината съзря някаква светлина — беше от къщичката на Коб. Кое време беше? Нямаше представа. Отби се от пътеката и пое по късата отсечка, водеща до входната врата. Без да се замисля, почука силно.

Коб отвори веднага. Бе напълно облечен, а зад него Девън не можеше да види нищо, указващо за заниманията му в този късен час — вечеряше ли, четеше ли? Жилището бе чисто и подредено също като офиса му в имението, и също тъй безлично.

— Влезте — рече той след секундна пауза от изумление. Видът на познатото чернобрадо лице на стюарда успокои донякъде Девън. Той рече:

— Артър — и сведе глава да мине под ниската рамка. — Дошъл съм да те питам за мисис Хоуи. Какво знаеш за нея?

— А? Какво за нея?

Опита се да се овладее.

— Пребила е… една от прислужниците. Познаваш ли Лили Трабълфийлд?

— Да, знам коя е. Пребила я, казвате? Защо?

— За нищо! — осъзна, че изпитва силно желание да удари пестници по стената до него. Сграбчи ревера на сакото си и почна да го мачка, без да го съзнава. — Хоуи и Трейър пребили момичето за едното нищо, по някакво смехотворно обвинение в неподчинение. Информираха ме, че това може да не се случва за първи път — искам да кажа, че е имало и други подобни случаи. Какво знаеш за това?

— Нищо.

— Трябва да знаеш все нещичко!

— Не, не знам — настоя той. — Хоуи въртеше къщата, без да иска съвет от мен или някой друг. Не е моя работа и не съм се месил.

С чувство на гадене Девън долови ехото на собственото си невежество и безразличие в думите на Коб, но не беше достатъчно лицемерен, за да го укори за тях.

— Изхвърлих я, а също и Трейър — рече той отбранително. Коб примига насреща му. Девън не можеше да се сети какво друго да каже и накрая рече: — Лека нощ. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Лека нощ — отвърна Коб, който застана на прага и се загледа в отдалечаващата се фигура, докато тъмнината не я скри напълно.

Остатъкът от нощта Девън изкара в библиотеката в пиене.

Започна с ром, но безпаметното пиянство му се изплъзваше неуловимо. С настъпването на утрото той премина на бренди и най-накрая усети, че започва да губи трезвостта си. Тялото му тежеше като оловно, безжизнено — не можеше да си спомни някога да се е чувствал тъй изморен. Утрото разцъфтя и той се изтегна на кушетката, неизмеримо благодарен, че забвението бе близо. Заспа.

Събуди се потен и напрегнат, неясни образи от някакъв ужасен сън се бяха загнездили в крайчеца на съзнанието му. Ръцете му трепереха, докато си наливаше пълна чаша бренди. Поднесе я към устните си, но стомахът му се възпротиви. Остави внимателно чашата и се загледа в празното пространство.

Така го откри Клей.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той откровено.

Девън прочисти гърло в опит да зададе въпрос.

— Как е… — Не можа да го довърши. — Къде е Коб?

— Коб? В офиса си, предполагам. — За един дълъг миг Клей се загледа в суровото, потъмняло лице на брат си. — Лили е все така — рече той тихо. — Пенрой идва рано сутринта. Смята, че китката й е само изкълчена. Той… отново й пусна кръв и й намаза гърлото с разтвор на морски соли. Тя си почива сега.

Девън му обърна гръб.

— Една от прислужниците, казва се Лоуди, е стояла нощта с нея, а сега друга я е сменила. Пенрой каза, че ще дойде утре пак.

Девън каза само „добре“ и кимна. Последва дълга пауза.

— Закуската е готова. Ще хапнеш ли нещо?

— Не. Трябва да изляза. — Погледна през френските прозорци и за пръв път забеляза, че навън вали. Пронизваща, гъста мъгла се стелеше откъм морето. — Трябва да… — Не можеше да се сети за нещо, което се налагаше да свърши. — Излизам. — И той пое във влажното утро, оставяйки Клей да се чуди.

Прекара остатъка от деня, обикаляйки с коня фермите на най-отдалечените си наематели, изпълнявайки незначителни задачи, които обикновено биваха уреждани от Коб. Завърна се едва след залез. Влезе в къщата през входа за слугите и се отправи към кухнята. Някаква прислужница — нямаше представа коя — едва не изтърва гърнето, което лъскаше, от стъписване като го видя. Никой не продума. Отиде до килера, намери остатъците от вечерята и ги изяде прав — студена супа, пай с гълъбово месо и торта с черни боровинки, като прекара всичко с голяма халба бира.

Бе валяло през по-голямата част от следобеда. Дрехите му бяха подгизнали и лепнеха неприятно по кожата му. Трябваше да се преоблече, да се обръсне и изчисти. Спря се в основата на стълбището с ръка на ореховия парапет, опитвайки се да проникне с поглед в тъмнината. Ако се качеше горе, нямаше да се прибере в стаята си. Щеше да отиде при Лили. Но това не му беше позволено, защото наказанието му не бе свършило още.

Вместо това се върна в библиотеката и свали ризата си. Разгъна едно меко одеяло, което лежеше на кушетката и го наметна около раменете си. Брендито отново бе добило добър вкус и се поглъщаше неусетно. Седна зад дългото си писалище, отвори една от счетоводните си книги, сложи металните очила и наостри едно гъше перо. Отвън морето ту шепнеше, ту ръмжеше под напора на проливния дъжд. Часовникът над камината удари девет. Скри глава в ръцете си.

— Мистър Даркуел, сър? Ваша светлост, ох, мистър Даркуел?

Не беше заспал, но несмелият шепот бе тъй тих, че му отне близо минута, за да привлече вниманието му. Вдигна глава от люлката на дланите си и втренчи поглед в застаналото на прага момиче.

— Да, какво има?

Лоуди се осмели да пристъпи крачка напред.

— Отнася се за Лили, сър. Много съм разтревожена.

Девън се надигна рязко от стола си.

— Какво й е?

— Както разпоредихте, аз съобщих на младия мистър Даркуел, но той не знаеше какво да направим. Рече ми да говоря с вас.

— Какво й е?

Видът на стремително приближаващата се, полугола широкоплещеста фигура едва не я накара да побегне.

— Не може да спре да плаче — каза тя забързано с гръб, притиснат в рамката на вратата. — Никога не е плакала преди, а сега не може да престане. Не зная какво да направя за нея, щото докторът нареди да внимаваме с лауданума. Давам й по-малко от него, но изобщо не й помага. Толкова съм изплашена, мистър Дарк… — замлъкна тя рязко, тъй като Девън се метна покрай нея и се втурна надолу към салона, а одеялото се развяваше подире му като наметало.

Една-едничка свещ гореше до леглото й. Едва можеше да я види в мъглявата светлина, свита неудобно, легнала на една страна и завита с куп одеяла. Отначало не чу нищо, но като се приближи, до него долетя немощен звук, отчасти плач, отчасти хленч. Замръзна на място за миг, ужасен от безнадеждността в него, от тихата, неутешима болка. Пристъпи до леглото. Тъмната й коса се бе разпиляла по цялата възглавница, лицето й бе останало без капчица кръв. Кокалчетата й бяха притиснати в устните и заглушаваха накъсаното й дишане. Постави ръка на рамото й през дебелия слой завивки.

— Лили — промълви той почти беззвучно.

Очите й се отвориха. Като видя кой е, тя изтри лице с длан и крайчеца на нощницата си и се опита да седне. Преди да успее да й помогне, тя рухна тежко пак на страната си. Пот изби по челото й. Тя стисна зъби и сграбчи възглавницата, докато спазъма отмина. Едва тогава се поотпусна, задъхана до крайност.

Той позна що е истинска паника.

— Какво ти е? — прошепна, като коленичи до нея и я докосна. — Къде те боли, любима? — Тя не отговори и той отмахна внимателно завивките. Лявата ръка бе свита под тялото й. Превързаната китка бе отпусната безжизнено на матрака с дланта нагоре. — Китката ли те боли? — Тя пак не отговори. Нощницата й бе цялата овлажняла от пот, а възглавницата — мокра от сълзи. Сети се за грозната черна подутина под дясната й гърда — Страната ли те боли? — „Счупено ребро“, бе казал Пенрой. Или две. Сълзи се стичаха от плътно затворените й очи. — Ребрата ли, кажи, миличка? — прошепна той и дъхът му облъхна лицето й.

— Покажи ми, Лили. Кажи ми къде те боли.

Влажните й мигли потрепнаха и тя отвори очи, но не го погледна. Измина дълъг миг, после тя пусна възглавницата и плъзна ръка отстрани по тялото си. От устните на двамата се отрони едновременна въздишка.

Девън се изправи. На нощната масичка стоеше малка бутилка с кафеникава течност, полупразна вече, както и чаша студен чай и недокосната филия, намазана с мед и масло. — Вземала ли си от лекарството последните един-два часа? — попита я, като се надвеси над нея. На устните й се оформи едно безсилно „да“. Той се изправи и отиде до високото бюро, на което бе сложена голяма купа с вода взе я, взе също и една тоалетна кърпа и ги занесе до леглото. Беше се свила в самия му край. Вместо да я премести, така че да може да седне, той изрита ботушите си и се настани в леглото зад нея. Тя потрепери, когато той прокара ръка да отмахне влажните кичури от бузата й и избърса лицето и подутото й гърло с хладната кърпа. След това изми ръцете й, докъдето можеше да стигне под закопчаните дълги ръкави, като внимаваше да не докосва контузената й китка. Наведе се над нея, разкопча предницата на нощницата и положи мократа тъкан на гърдите й. Усети излъчваната от нея топлина да затопля кърпата само за секунди.

— Хубаво ли ти е така? — промълви тихо той. Стори му се, че устните й се помръднаха утвърдително. Натопи отново кърпата в купата и я изстиска: — Можеш ли да легнеш по гръб? Ще ти помогна.

С неговата подкрепа и като използваше здравата си ръка за опора, тя започна да се обръща. На половината път дръпна колене нагоре и плътно затвори клепачи в мълчалива агония. Девън пребледня като платно.

— Така, така — зашепна той, придържайки я. Полека, мускул след мускул, тя се отпусна и след минута беше в състояние да легне. Остана легнала неподвижно, пребледняла и обляна в пот.

Когато ръцете му спряха да треперят, той издърпа сгорещените завивки и започна да овлажнява краката й. Почувства изблик на облекчение, когато тя направи слаб опит да придърпа омачканата нощница надолу по бедрата си, заключавайки, че едва ли е смъртно наранена, щом в момент като този можеше все още да се тревожи за благоприличието. Дълго, дълго масажира бедрата й седнал в края на леглото. Стори му се, че безжизнено втренченият й поглед започва да се оживява. Главата й бе леко повдигната върху възглавницата. Гледаше го сериозно на моменти, в други просто притваряше клепачи и като че ли се унасяше. След малко обаче започна да се тресе. Той махна кърпата опъна дрехата до глезените й и я зави с чаршафа и едно одеяло.

Поднесе чаша чай до устните й. Тя се опита да се извърне, но той настоя. Като видя обаче какво й костваше усилието да преглъща, остави чашата настрана и прокара безпомощно ръце през косата си.

— Какво да направя, Лили? — каза той, в опит да прикрие отчаянието си. — Не мога да ти дам повече лауданум. Как да ти помогна? — Тя само то изгледа примирено и безнадеждно. Започна да става неспокойна. Едната й ръка се премести до наранените ребра и тя изви глава и сгъна колене. Той не знаеше какво да направи. Тя се пресегна и подръпна матрака. — Искаш пак да полегнеш настрана ли? — отгатна той. Тя кимна с благодарност. Последва същия бавен и мъчителен процес, но в крайна сметка успяха да се справят. Коленичи на пода до нея, помилва бузата й и оправи завивката. — Опитай се да поспиш сега — каза й той и тя послушно притвори очи.

Не можа да заспи. Нямаше такава позиция, в която задълго да се чувства удобно. Той я местеше и обръщаше, когато можеше, и продължи да охлажда безжизненото й, обливащо се в пот тяло. Дългата нощ едва се точеше и болката и изтощението изчерпваха и последните остатъци от самообладанието й. С наближаване на утрото тя изостави мълчаливото си страдание и се предаде на крехкия, жалостив плач, познат му от влизането му в стаята.

Не можеше да го понесе. Грабна шишенцето с приспивателното, изля щедра доза в чая и я накара до го изпие до капка. После отиде от другата страна на леглото и се мушна до нея. Тя се опита да го погледне — надникна през рамо, но косата й падаше в очите. Той я приглади назад и се настани на една страна зад гърба й. Положи ръцете си леко и около нея — едната под талията й, другата върху хълбока й и започна да говори.

Разказа й за нещата, които ще направят, когато тя се оправи. Била ли е в Пензънс? Не? Тогава първо ще отидат там. Западните ветрове, които духали там, били толкова топли, че обичките дори и през зимата били големи като чинии. Градините били изпъстрени с камелии и мирта, вечнозелени храсти и хортензии, а оградните плетове — засадени с диви смокини. Диви орхидеи растели в блатистите местности, а редки детелини покривали скалистите върхове в пламък от цветове. Ходила ли е да види Края на земята? Това ще е втората им спирка. Крал Артур е живял там, каза й той, а може би и Тристан и Изолда. Щял да й покаже монолитите, долмените и каменните кръгове и тя щяла да разбере защо уелсците все още вярват във великани. След това ще отидат в Сейнт Остел и ще разгледат големите глинени находища — странни сребристобели планини, блестящи под слънцето. Дали би искала да слезе в неговата медна мина? Ще я заведе, ако има желание. А също ще я заведе и в Лизард Пойнт да й покаже тъмнозелените серпентини скали, тук-там обагрени от нишки алено и пурпурно, а зеленото било красиво като очите й.

Продължи да говори, докато гърлото му пресъхна и гласът му одрезгавя. Докато й говореше, той я докосваше, галеше я нежно от рамото до дланта, а после до извивката на бедрото и после пак нагоре. На заранта дъждът спря неочаквано и с последните капки той долови дълбокото й равномерно дишане. Бе заспала.

Обърна се по гръб бавно, внимателно. Бе изтръпнал, но остави ръката си нежно притисната в кръста й, сякаш се опасяваше да не изгуби връзката с нея. Затвори очи. Не умората, а безкрайното му облекчение го накара да се почувства слаб като новородено. Тя щеше да се оправи. Изпълни се с благодарност, която го прероди и смири. Не бе благодарил на Бог за нищо от много години.

Сега го стори.

Най-лошото премина.

След като вече бе в състояние да почива, Лили откри, че може да търпи болката от нараняванията си, и скоро лауданумът, който все още й даваха на малки, добре отмерени дози, бе достатъчен да й подсигури отпускане и спокойствие. На третия ден спа двайсет и четири часа без прекъсване. Доктор Пенрой се поздрави за факта, че бе успял да избегне треската, но поради съображения за нейното здравословно състояние искаше отново да й пусне кръв. Девън не даваше и дума да се издума, изтъквайки, че тя все още се чувства много слаба, силите й бяха като на котенце, а и лично той не одобряваше тази процедура. Докторът здравата се бе разсърдил и поиска да узнае кой е лекарят. Девън отвърна, че очевидно това е младият доктор Марш от Труро, когото възнамеряваше да повика още на другата сутрин. Пенрой си отиде намусен.

Ужасен от предписанията на колегата си, доктор Марш бе препоръчал камфоров спирт за разтриване на гърлото й и само след ден възпалението попремина и тя вече можеше да преглъща и да говори по-малко без големи затруднения. Най-зле бяха ребрата й, където болката бе остра и нестихваща, и продължи дълго след като другите й натъртвания и контузии преминаха. Независимо от това след пет дни тя вече можеше да сяда, а след седмица — да се разхожда из стаята, макар и бавничко и непременно с нечия подкрепа.

Обикновено това бяха Лоуди или Роузи, ако Лоуди имаше неотложна работа. Клей я посещаваше почти всеки ден за по няколко минути. В началото неговото внимание и загриженост я удивяваха. Той въобще не я познаваше и социалните прегради помежду им — и истинските, и тези, които съществуваха само в представите му — би трябвало да бъдат гаранция интересът му да не надхвърля обикновена вежливост. Скоро обаче тя започна да вярва, че Клей е любезен с нея просто защото беше добър човек, а също и защото може би я харесваше. Сдържаността й се стопи и тя започна да очаква с нетърпение посещенията му, тъй като той винаги я развеселяваше. Доброто му настроение бе заразително, а добродушната закачливост — неустоима. Единственият недостатък на компанията му бе, че понякога я караше да се смее, а това бе смърт за незаздравелите и ребра.

Девън също идваше всеки ден, сутрин и вечер, с учудващо постоянство. Но присъствието му не я ободряваше. Много от случилото се непосредствено след жестокия побой, нанесен й от двамата Хоуи, бе само неясна картина сега, но споменът за неговата грижа и нежност през най-дългата нощ в живота й бе кристално ясен и неизличим. Затова й бе трудно да разпознае в този напрегнат, сериозен, болезнено учтив посетител мъжа, чието търпение и състрадание я бяха издърпали в последния момент от ръба на бездната от отчаяние. Сега бе отдалечен, вечно смръщен, очевидно се чувстваше неудобно и се държеше, сякаш едва я познаваше или сякаш нещо от общото им минало дълбоко го смущаваше.

Доста лесно можеше да си представи какво е то. Започна да се страхува от мрачното му присъствие почти колкото копнееше за това на брат му. След като се осведомеше за здравето й, разговорът се изчерпваше и тя се чувстваше силно притеснена. После, вместо да се сбогува, той обикновено сядаше, вперваше поглед в една точка в пространството и млъкваше, докато накрая тишината така натежаваше помежду им, че й се приискваше да закрещи. По-късно измърморваше някакви вежливи извинения и си заминаваше.

Една вечер той не дойде. Просто закъснява, рече си тя към осем и половина и се зачуди какво ли прави. Каза си, че е много доволна, че се надява да не дойде. Струпа възглавниците зад себе си и се зачете в книгата си. В девет без петнайсет я затвори, но остави пръста си между страниците. Това отвън стъпки ли бяха? Дочу далечните нестихващи плясъци на вълните, неуморни в своя прилив и отлив, после пърхането на пеперуда по стъклото на полуотворения прозорец. Нищо друго. Втренчи се в удължените, гладки сенки в ъглите на стаята, в блещукащата бледност на тавана. От градината се разнасяше уханието на разцъфнали маргаритки. Тиктакането на позлатения часовник, отмерващ секундите, изминати в очакване, я раздразни неимоверно. Върна се към четивото си, но думите й изглеждаха като от някой чужд език. Той все не идваше.

Към десет дочу нечии стъпки. Сърцето й подскочи. Вратата се отвори и Лоуди връхлетя в стаята, развълнувана.

— Зачервила си се като майска роза — отбеляза тя, оглеждайки я на светлината на свещта. — Да не ти е зле?

— Не.

— Галън току-що ме пита за теб и аз му казах — тя е много смела хич не се безпокой за нея, и какво виждам сега — изобщо не ми харесваш.

— Нищо ми няма. Стресна ме малко, като влезе тъй, това е всичко.

— Е, щом казваш. Като споменах Галън, виж какво ми поръча да ти дам.

Лили протегна ръка и взе подаръка си.

— Какво е това? — Доколкото можеше да види, играчката представляваше две дървени тръбички, сложени една в друга, които спокойно се побираха в шепа. От по-малката стърчеше дръжчица.

— Той го е направил. Дръпни тука.

Лили се подчини на указанията и дървената фигурка нададе остър, пронизителен писък. Лоуди се изсмя и плесна с ръце.

— Това е свирка за птици! Примамва ги при теб. Не е ли чудна работа? Направи го отново.

Така и стори и също се разсмя, после изстена и се хвана за ребрата си.

— О, Лоуди, много е хубава. Кажи на Галън, че му благодаря и че утре ще я използвам да събера птиците на прозореца си. Какъв мил подарък.

— Той те харесва — рече Лоуди простичко. — Ако си нямаше приятел, предполагам, че щях да бъда мъничко ревнива, Лили Трабълфийлд. — Лили се усмихна, малко принудено, и Лоуди сви рамене. — Хайде сега да изпиеш тази чашка и после скачай в леглото.

— Не искам, Лоуди, вече не се нуждая от него.

— Последното е и край. Хайде, хайде, една последна чашка. Отваряй уста, мис Каприз. Хайде, не е чак толкова отвратително на вкус.

— Лесно ти е да го кажеш. — Направи гримаса и се съсредоточи върху усилието да не се задави от горчивия привкус на омразния й лауданум. Поне свършваше вече. Надяваше се никога повече да не й се наложи да го опитва.

— Знаеш ли какво стана?

— Какво?

— Има нова икономка.

— Не може да бъде!

— Мисис Кармайкъл, ако обичате. От Тедбърн Сейнт Мери е и говори истински английски като теб. Чух, че я е намерила сестрата на нашия господар. Дойде днес и не ни е карала да се молим след вечеря. По-млада е от Хоуи и е добра и вежлива. Галън мисли, че ще сме добре при нея.

— Значи така ще бъде. — Клепачите й натежаха. Дойде й нещо наум. — Знам, че не си ходила на сказката на методисткия свещеник заради мене, но Галън поне ходил ли е?

— Разбира се, че не. Беше толкова разтревожен за теб, а и господарят го пращаше насам-натам за какво ли не, че изобщо забрави.

— О — Лили погледна надолу към ръцете си, нервно мачкащи завивката. — Може скоро да получа писмо. Ще внимаваш ли за него да ми го донесеш веднага като пристигне?

— Да, добре.

— Благодаря.

Лоуди надигна черни вежди и зачака, но Лили не каза нищо повече и след миг по-младото момиче се наведе да изгаси свещта.

— О, недей.

— След десет минути ще си дълбоко заспала.

— Знам, но… Остави я, моля те. Предпочитам да гори тази вечер.

— Както искаш. Лека нощ, Лили.

— Лека нощ. Благодаря ти, че се грижи за мен, Лоуди.

— Ха! — възкликна тя, ухили се и излезе.

Лили потъна във възглавниците и придърпа чаршафа до брадичката си. Къщата бе абсолютно застинала, като че тя бе единственият й обитател. Налегна я сънливост, съпътствана от плътна, бездънна потиснатост. Жестокият побой на Хоуи и Трейър едва не я бе унищожил и възстановяването бе изсмукало сетните й сили. Но дори и в най-трудните моменти не се бе чувствала като сега. Въпреки болката и страданието винаги бе имало нещо, за което да се бори, да се надява. Отначало това бе симпатията на Девън, после нервиращите му надуто официални визити два пъти дневно, които някак си я бяха накарали да забрави колко дълбок бе разривът между тях и точно кое го бе причинило. А компанията му, колкото и странна и неудовлетворителна да бе, бе посяла семенцето на мъничка потайна надежда в дълбините на душата й. Но тази нощ той не дойде и тя знаеше, че повече няма да идва, а това й костваше ужасяващи усилия да признае дори пред себе си естеството на тази надежда. Вече наистина нямаше какво да прави, освен да чака докато не се възстанови изцяло и да си иде от Даркстоун.

Едва доловим звук я застави да отвори очи.

— Извинявай, ако съм те събудил. Беше ли заспала?

— Не, не. — С изключение на снежнобялата му риза, той представляваше едва различим силует в рамката на вратата. В относителната осветеност на свещта тя се усети безпомощна и беззащитна и се зачуди колко ли дълго е стоял там.

— Влез — покани го тя нежно.

Той пристъпи в стаята.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря — отвърна тя вяло. Бяха си повтаряли същите думи един на друг вече десет дни, без ни най-малкото изменение в програмата. Зачака развилнялото й се сърце да се успокои, изпълнена със смесица от задоволство и гняв, последният насочен към самата нея по причина на първото. Видя, че е облечен в дълго виненочервено сако и черни бричове. Ухаеше леко на кожа и пот и тя се досети, че е ходил да язди.

— Лоуди каза, че изглеждаш изморена.

— Говорил си с нея?

— Току-що. Сигурна ли си, че си добре?

— Напълно. — Нелепостта на разговора й напомни за многобройните предишни такива водени помежду им, когато внезапно остър писък разцепи тишината на нощта. — Ох! — С мъка потисна кикота си. Очите на Девън се отвориха широко. Бе съвсем забравила за свирката на Галън, която още лежеше в ръцете й, и без да се усети в нервността си бе дръпнала дръжчицата. — Подарък е — обясни тя и му го поднесе да го види. — От Мистър Маклийф. Сам го е направил. То е, за да събира птиците.

— Много хубаво.

— Лоуди ми каза, че си наел нова икономка — спомена тя, решена да поддържа разговора с всички средства. Вълна отпадналост и сънливост я разлюля, после се оттегли.

— Да — каза той, прочисти гърло и се приближи повече от обикновено — направо застана до леглото. — Някоя си мисис Кармайкъл. Изглежда… хм, компетентна.

Лили си помисли за различните коментари, които би могла да направи по въпроса, някои от тях твърде горчиви, но си премълча.

— Но такава беше и мисис Хоуи. Разбрах, че компетентността не е единственото качество, което трябва да се търси при наемането на човека, който ще ти върти къщата. И че… то не те освобождава от отговорността за хората, които са под крилото ти.

Погледна го отблизо за първи път. Изглеждаше необичайно неловко, хванал ръце, зад гърба си, намръщен тъй свирепо, та чак веждите му се сключваха, и с очи, заковани в някаква точка някъде над коленете й. Изведнъж осъзна, че той се опитваше да й се извини. Замая се. Девън Даркуел и извинение? Още по-странен бе силният порив да му се притече на помощ.

— Защо не седнеш? — рече тя. Той се огледа за стол. — Тук — посочи тя и поглади мястото между извивката на бедрото си и ръба на леглото. Почувства стреснатия му взор да се заковава върху нея, но не вдигна очи от ръката си върху матрака. Той седна.

Изтече минута и тя започна да се опасява, че се задаваше друго ужасяващо мълчание. Полуизвърнат към нея, той положи коляно на леглото. Ако само помръднеше на сантиметър щеше да го докосне, стига да пожелаеше. Трескаво затърси какво друго да каже и се хвана за наблюдението колко необичайно хладно било нощем напоследък. Тъкмо си отвори устата да му го каже, когато заговори той.

— Мисис Хоуи ме е крадяла, Лили. Открих го вчера, когато преглеждах домакинските сметки. Плащала е на търговците само част от това, което измъкваше от мен, а остатъка е прибирала в джоба си. Един от любимите й похвати е бил да ми иска раздута сума пари за храна за персонала, а пък да го храни с най-евтините боклуци, които е можела да намери. Същото е било и с другите продукти — сапун, бельо, дрехи, най-елементарните пособия. Аз й давах пари за тях, а тя ги е задържала, а после е задължавала прислугата да й ги плати втори път криейки се зад гърба ми.

Лили примига насреща му, пометена от мощна вълна на облекчение. Бе допуснала и приела за себе си, че той е знаел всичко за мизерното съществуване на прислужниците си, че скъперническото отношение на Хоуи е било по негово разпореждане или поне с безмълвното му съгласие. Стана й леко на сърцето, като разбра, че не е било така, и кой знае защо й се доплака. Започна да говори, когато съзря, че лицето му изведнъж потъмня и се смръщи.

— Съжалявам, че си отидоха, Хоуи и копелето й. Ако все още бяха тук, кълна се пред Бога, щях да… — Той замлъкна обзет от някакво силно чувство. — Онова, което се случи — пое си той дълбоко дъх, — бе по моя вина. Ако можех да променя нещо — каквото и да е… — той отново замлъкна.

Лили почувства отново сълзите да я задавят. Погледна го внимателно в очите — бяха толкова сериозни. Изпънатите линии от двете страни на устата му бяха побелели от напрежение. Искаше да ги изтрие с нежен набег на пръстите си.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Ти не си знаел.

— Да. Не знаех. Но това е моето престъпление, а не извинение.

— Няма значение вече.

Разбирането й го прободе като кама.

— О, не, не е така. Можеше да те убият или да те изнасилят, или така да те пребият, че…

— Но не стана така. А ти…

— Но можеше.

— Дев… — Името му я задави. Нямаше никакво право да го нарича така сега. И двамата замълчаха, смутени и объркани, не смееха да се погледнат в очите. Но тя не можа да възпре ръката си, която колебливо се пресегна към него. Обхвана китката му с ефирно движение на пръстите. Само да го докосне. Да го утеши и да извлече утеха и за себе си. Затвори очи и я връхлетя нова черна вълна.

— Лили — каза той и сведе глава. — Не мога да искам от теб да ми простиш. Искам само да знаеш, че съжалявам. Толкова — съжалявам. — Продължи да й говори с нисък и напрегнат глас, но въпреки всичките й усилия смисълът на думите все повече се замъгляваше, докато най-накрая реши, че трябва да му го признае.

— Девън, млъкни, преди да съм заспала.

— Какво?

Стори й се, че й прозвуча малко обидено.

— Лоуди ме накара да взема последния лауданум тъкмо преди да дойдеш. Не мога да си задържа очите отворени. — Беше си самата истина — тя изрече последните думи с плътно притворени клепки. — Не разбирам защо, но знам, че се опитваш да ме накараш да бъда твърда с теб, да не ти прощавам. Но аз наистина не мога, то не… — прозя се широко, като с известно закъснение се сети да се прикрие с ръка — е в природата ми. Онова, което се случи, беше страшно — продължи тя сънливо, но вече всичко свърши. Аз ще се оправя. Благодаря ти за съчувствието. — Като дочу нетърпеливото му изсумтяване, тя се опита да отвори очи с пълен неуспех. — Сега… — Сега какво? Нямаше никаква представа, а и бе твърде уморена, за да се съсредоточи — Сега трябва да спя. — Ръката й се отпусна и падна на бедрото му.

Примига насреща й. Усети усмивка да се заражда в него, първата от тъй дълго време. Хвана ръката й с две ръце и погали загрубялата длан, дългите, изящни пръсти. Пребори се с порива да се изсмее, когато тя издаде лек гърлен звук подозрително приличащ на похъркване, тъкмо преди да издърпа ръката си от неговите и да я подложи удобно под страната си.

— Лека нощ, Лили — каза той, все едно че продължаваха разговора си. Нищо, нито дори потрепване на миглите. Бе заспала на секундата. — Сладка Лили — прошепна той. Погледа я още малко, запленен. Неспособен да устои, се наведе и положи нежна, трепетна целувка на скулата й, после духна свещта и излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Глава 16

— Още ли не си готова?

Лили погледна нагоре стреснато.

— Не, не съм — за какво? Аз не трябва ли да…

— Да се срещнеш с Клей. Казах му да дойде и да те вземе.

— Оо.

Присвил очи, Девън се разходи из стаята. Лили седеше всред сияние от светлина пред отворените прозорци, облечена само в нощница и кадифени пантофи, и шиеше нещо златисто и богато драпирано в скута си. Прашни слънчеви ивици прекосяваха лицето й и правеха зелените точици в очите й обикновено потиснати, да изглеждат почти блестящи. Но онова, което го зашемети, бе усмивката й. Върна й я неприкрито и за цяла една минута те стояха и се усмихваха един на друг потънали в очите на другия.

Лили се опомни и приятно порозовя, после забързано се зае пак с ръкоделието си.

— Не съм съвсем готова. Брат ви спомена два часа, а аз ще съм приключила с това след минутка.

— Какво е то?

— Празнична рокля. Нямам си моя, затова преправям тази.

— Аха. — Той се намръщи и проследи дългата линия бодчета нижещи се изпод пръстите й. — Как така се случи Лили, че нямаш свои дрехи?

Пръстите й замряха. Какво бе казала на Мисис Хоуи? Нещо, че била ограбена на някакъв панаир.

— Откраднаха ми ги точно преди да дойда тук. — Думите засядаха в гърлото й. Мразеше да лъже Девън, но нещо я въздържаше да му признае цялата истина. Не беше дошло времето. Не още. Като работеше сръчно, тя завърши шева. Завърза спретнато възелче и клъцна конеца с ножици. — Ето, готово е. Какво ще кажете? — Тя протегна дрехата да я разгледа той с надеждата да спре да задава въпроси.

— Цветът не ти подхожда — рече Девън меко. Тя се усмихна — малко загадъчно според него. — Какво смешно има?

Лили грейна в широка усмивка.

— Чий цвят си мислите, че е?

Погледна робата, после нея. Изведнъж му просветна.

— На мисис Хоуи?

— Да! Клей каза, че няма нищо лошо да взема дрехите й — тя е оставила всичко, Девън, цял пълен гардероб, и да се опитам да си преправя някои неща. Това е първият ми опит. — Огледа критично работата си. Не беше прекалено зле, въпреки че той беше прав за цвета. Погледна го очаквателно. — О! — възкликна тя, като видя лицето му. — Не ви харесва.

— Не, не, хубаво е. — Пое грубия памук от ръцете й и се престори, че го разглежда. — Шиеш много добре. — Всъщност си мислеше, че ненавижда идеята Лили да работи върху дрехите на Хоуи, а пък и на когото и да било друг, да се старае върху грозните, чужди непотребни одеяния, за да има какво да облече. Беше готов да й купи всичките дрехи, които пожелаеше, че и повече, но първо трябваше да стигнат до някакво споразумение. А все още бе прекалено рано. Тя не се бе възстановила напълно, за да повдига въпроса за издръжката, която бе намислил.

— Всичко е наред — увери го тя, разчела погрешно изражението му. — Не ми пречи, че това е било нейно, наистина. Напротив — усмихна се тя и погледна встрани, леко смутена. — Ако искате да знаете истината, радвам се, като ги режа. Иронията на ситуацията ми доставя задоволство. Това дори са нейните чехли. Големи са ми като лопати — тя протегна крак да му покаже, — но не мога да спра да ги нося. Мислите ли, че се държа детински?

Той се подсмихна, после се изсмя високо.

— Не, намирам го за възхитително човешки.

Тя се изчерви, сякаш й бе направил рядък комплимент. Пресегна се за ръката й.

— Добре, стани да видим колко добре си се справила. Ако не се задържи на гърба ти, Хоуи ще е тази, която ще се смее последна. — Бе удивен, че може — че можеха — да се шегуват с икономката му. И доволен, защото знаеше, че това показваше до каква степен Лили се бе излекувала душевно, не само физически.

Тя се изправи, а взетата назаем нощница се оплете в глезените й. Бе плътна, с висока яка и повече от скучна. Въпреки това тя се почувства неловко, застанала така пред него. Глупаво — беше я виждал с къде по-оскъдно облекло. Все пак.

— Хайде, вдигни ръце. Така. — Тя стоеше неподвижно, докато той нагласяше дрехата върху раменете й, а после затегна двете предници. Най-доброто, което можеше да каже бе, че става. — Става.

Лили обаче бе прехласната.

— О, наистина! Всъщност, ако мога така да се изразя, съвършена е! — Тя направи пълен кръг пред него, смешно доволна от себе си.

„Ти си съвършена“ — помисли си той, като взе ръката й и я поведе навън от стаята с умерена стъпка.

— Клей каза, че било някакъв специален случай, не просто моето първо излизане навън. Знаете ли какво е имал предвид?

— Ха! Ах, този малък дявол!

— Какво?

— Разправя, на когото свари, че днес е последният му ден „на свобода“. Утре започва работа в мината.

Спряха се в началото на стълбището. Лили повдигна поли с надеждата, че няма да се спъне с километричните си чехли, но преди да направи и една крачка Девън сложи ръка зад рамената й, а другата под коленете и я вдигна.

— О, не, аз мога да вървя, наистина, в идеална форма…

— Тихо. Не искам да поемам никакви рискове с теб — каза той сърдито. Вярно беше, но още по-силен мотив бе нуждата да я държи. Бе доста отслабнала, но усещането за нея в ръцете му, за жизнената й, дружелюбна същност, изпълваше някаква пустота в него, която не бе разбирал, че е тъй потънала в мрак.

Докато я носеше надолу по стълбите и после през коридорите на хладната смрачена къща, никой не продума и тихо, секващо усещане за присъствието на другия замести и направи излишен шеговития разговор, към който бяха започнали да привикват. На вратите на обширната, сенчеста тераса той спря отново. Лили бе затаила дъх, обгърнала раменете му и загледана в равномерния пулс на шията му. Ако той извърнеше глава само на милиметър, устните им щяха да се докоснат. Ароматът на розите бе слаб, но всепроникващ сред лекия бриз на морето — нежен, ромолящ шепот. Изразителната тишина се задълбочи. Би следвало да попита защо стояха там, помисли си тя разсеяно. Но Лили знаеше защо и ако проговореше, щеше да разчупи магията. Повече от всичко копнееше да отпусне глава на рамото му и да притисне устни във врата му. Или да подръпне мекото на ухото му със зъби. Миговете летяха, изпълнени с нега и незабелязани, докато накрая Лили промълви:

— Сигурно ти тежа.

Можеше да я държи цял ден, цяла нощ. Завинаги.

— Лека си като перце — отвърна той. Банално сравнение. — Или като лилия — поправи се импулсивно, втренчен в меките й, чувствителни устни. — Грациозна и елегантна, и бяла като кожата ти.

Накъсана въздишка бе единственият отговор, на който бе способна. Навлажни устни с връхчето на езика си и почувства как гърдите му започнаха учестено да се надигат и спадат срещу нейните в един по-различен ритъм. Поривът да го целуне се надигна в нея като вино в пълна чаша, заплашваща да прелее всеки миг. Промълви името му със сипкав шепот и притвори очи.

— Хей, идвате ли или не? — провикна се Клей иззад дантелените вейки повет и шипка, които те двамата се надяваха, че ги прикриват. — Какво ви задържа? Лили добре ли е?

Девън издаде някакъв гърлен звук, който съвършено отразяваше разочарованието, изпитано от Лили в този момент, и прекрачи през малкия праг на каменния път.

— Най-накрая. Тъкмо щях да дойда и да ви довлека насила. — С изкуствен стон Клей остави лимонадата си, затвори вестника си, свали босите си крака от желязната масичка и се изправи.

— Да виждам, че си се стопил от безпокойство за нас — отбеляза Девън. Постави нежно Лили на краката й и й издърпа стол. Не се поглеждаха, но и двамата носеха на лицата си еднакви, потайни усмивки.

— Лили, изглеждаш великолепно днес — каза Клей галантно. — Здрава, розова и свежа.

— Благодаря. — Представяше си точно колко порозовяла трябва да изглеждаше.

— Но не мога да кажа, че роклята ти ми харесва. Не се обиждай, но не ти подхожда.

— Да, така ми казаха. — Пое си дъх дълбоко. — Ох, чудесно е да си навън. Какъв прекрасен ден!

— Нали? Последният ми, нали знаеш. Отсега нататък не ме чака нищо друго, освен черни непрогледни подземия и фенер на шапката ми, за да си пробивам път в мрачните тунели като къртица.

Девън извъртя очи.

— Клей няма да се откаже от детинската си самоизмама, че ще работи в мината — обясни той на Лили. — Въобразява си, че така ще спечели съчувствие.

— Разбирам. — Усмихна се на Клей и попита: — Защо ще работите, ако толкова не ви се нрави идеята?

— Защото не мога повече да издържам натякванията на Дев — отвърна той незабавно и надигна чашата си. — Да пием за последния ми следобед върху лицето на земята — изрече той трагично. Девън се засмя тихичко и наля чаша лимонада за себе си. Бутна нещо, увито в кърпа, към Лили и вдигна вежди очаквателно.

— О, не — проплака тя, като видя какво се криеше под кърпата. — Не е честно. — Беше „тоникът“ на доктор Марш, жълта, гъста течност, по-отвратителна от всяка отвара, която Каби Дартвей можеше да измисли, а тя трябваше да пие от нея по една чаша всеки ден. — Правиш го само да си върнеш, Девън, и не мисля, че е много хубаво от твоя страна.

Той разшири очи в престорена изненада и сложи ръка на сърцето си.

— Как можеш да си помислиш такава низост, мила моя? Казвам ти, Лили, дълбоко съм обиден.

Тя се разкикоти на глупостите му — никога не го бе виждала толкова игрив.

— Това ми напомни нещо. Променям тоста. — Гласът на Клей, напълно сериозен този път, привлече вниманието им, съсредоточено един върху друг. — Никога не съм ти благодарил, Лили, че си се грижила за Девън, докато е бил болен. Вината беше моя. Аз го въвлякох в цялата глупава бъркотия. Можеше да свърши много зле, но се размина, най-вече благодарение на теб. — Той отново надигна чаша. — За теб, Лили. С благодарност и съпричастност.

— Слушайте, слушайте! — проговори Девън тихо.

Братята отпиха, а Лили бе забила поглед в ръцете си. Промълви нещо неразбираемо и започна да върти чашата си по масата.

— Все пак ще трябва да я изпиеш — напомни й Девън и всички се засмяха, леко смутени.

— О, много добре. — Тя присви очи и изпи отровната напитка на четири глътки, след което потрепери и издаде преувеличен звук на отвращение.

— Добро момиче — каза Девън топло.

Очите й плувнаха, но тя му се усмихна в отговор, завладяна от чиста радост, сякаш бе направил най-ласкавия комплимент в живота й.

Клей местеше очарован погледа си от единия към другия.

— Така. Утре започвате нова работа. Би могло да се каже — нов живот. — Стори й се някак странно, макар и разбираемо, че никой никога не споменаваше що за „работа“ бе имал Клей непосредствено преди новата. Бе засегнала всеки от тях по един или друг начин и все пак някаква вродена, а и култивирана, тактичност не им позволяваше да я обсъждат. — Ще бъдете помощник на мистър Морган? — Въпросът бе невинен, така че внезапното хладно, резервирано изражение, изписало се по лицето на Клей, я обърка. Прииска й се да си прехапе езика.

— Да.

Едносричният отговор съдържаше дълбочини, в които тя не можеше да проникне. В объркването си погледна към Девън.

— Само в началото — отвърна той равно. — Клей ще трябва да открие за себе си дали му се нрави почтената работа. После… ще измислим нещо.

Почувства се, като че ли бе стъпила в мътни води, бе засегнала нещо, което не й бе работа. Един изпълнен с напрежение и мълчание момент си поигра с чашата и после каза:

— Може ли една чаша лимонада моля? — Клей се пресегна за каната, а облекчението му бе очевидно.

Девън изрече нещо неразбираемо, разговорът стана по-общ и не след дълго отново всички се почувстваха свободно. Лили се грееше на прекрасното, непривично усещане, че я приемат. Привързаността между Девън и брат му бе очевидна и включването й в дружелюбната им близост я правеше по-щастлива от всякога. Харесваше й да ги гледа как се смеят и шегуват, долавяше разбирателството между тях, по-дълбоко от обикновено братско чувство. Усети нещо подобно на ревност от лекотата, с която Клей предизвикваше усмивката на Девън, но завистта й бе нищо в сравнение с удоволствието, което необичайното добро настроение на Девън пораждаше в нея. Не й идваше наум, че присъствието й можеше да има нещо общо с това, нито че Клей бе изненадан и заинтригуван от веселието на брат си.

— Извинете. Добър ден на всички.

Девън погледна към управителя на земите си, застанал на почтително разстояние с ръце, мачкащи неловко периферията на черната му шапка.

— Артър — поздрави го той и кимна. — Трябвам ли ти?

— Да, така да се каже.

Девън оттласна стола си и отиде до Коб. Двамата мъже проведоха кратък разговор и Девън се върна при масата.

— Налага се да отида до жилището на Робърт Слоуп. Коб казва, че жена му се опитала да го подпали миналата нощ.

Изгледа свирепо Клей, чийто първи импулс бе да се изсмее, и Лили получи възможността да добие ясна представа за различията между двамата братя. Дали ако Клей бе първородният, помисли си тя мързеливо, щеше да е по-отговорният? Или разликата бе по-дълбока, по-скоро въпрос на природа, отколкото на старшинство?

— Грижи се за Лили — нареди Девън на брат си с усмивка, която не намаляваше сериозността на думите му. — Не й позволявай да се изморява. Ще се върна след няколко часа.

Когато Девън отправи усмивката си към нея, тя почувства странно присвиване в стомаха си. Гледаше го как се отдалечава, възхищаваше се на дългокраката му уверена и гъвкава походка, докато той й Коб не изчезнаха от полезрението й.

Почувства втренчения взор на Клей и се извърна да го погледне. Изчерви се. Бе допуснала твърде много да се изпише по лицето й, осъзна тя. Какво ли мислеше за нея? Момичето, което някога носеше боне и престилка и му поднасяше закуската, сега бе на брат му глезената и закриляна… какво? „Компаньонка“? Нямаше представа. Объркването на Клей относно този странен завой на събитията трябва да бе крайно, но едва ли по-силно от нейното. Той продължаваше да я наблюдава, лицето му бе откровено зачудено и тя избъбри първото нещо, което й дойде наум.

— Как е изгубил ръката си мистър Коб?

Клей доби стреснат вид, но отговори с готовност.

— Случи се отдавна, когато беше четиринайсетгодишен. Бащата на Коб бе управител на моя баща. Растяхме заедно в Даркстоун, играехме си като братя. Когато Дев и Коб бяха на около четири, играехме там, където не ни беше разрешено да припарваме — в една изоставена калаена мина в имението. Тя вече не съществува, но тогава все още имаше начини човек да се промъкне в главната шахта, стига да беше достатъчно малък и достатъчно любопитен. Като нас.

— Какво стана?

— Не си спомням много добре, но някак си аз се озовах в дълъг тесен тунел над покрива на шахтата, където подпорите бяха полуизгнили. И по някаква причина се страхувах да изляза. Дев пропълзя вътре да ме извади, но подпорите се срутиха. И двамата бяхме хванати в капан.

— На колко години беше Девън?

— На десет. И така, Коб се покатери и подпря с рамене счупения покрив, като ни осигури достатъчно пространство да се измъкнем. В последния миг всичко се стовари върху него. Ръката му бе размазана и трябваше да я отрежат.

— Колко ужасно! — прошепна Лили, представяйки си го живо. — Трябва да сте се чувствали… ужасно… — Тя замлъкна, смутена.

— Виновен ли? Предполагам, че би трябвало, но аз бях твърде мъничък. Девън беше този, който изстрада всичко.

Да, несъмнено. Дори десетгодишен той би поел на крехките си рамене товара на отговорността за трагичния инцидент с Коб.

— Дев винаги е бил трезвият, разумният — добави Клей, като че ли й четеше мислите — Даже като малък беше сериозен и целенасочен, като баща ми. Приемаше нещата по-дълбоко от другите хора… или — уточни той през смях — поне в сравнение с мене. А това понякога го правеше дълбоко нещастен.

— Разбирам. — Но не разбираше, не истински, а вродената й сдържаност й пречеше да задава въпроси.

— Знаеш ли за жената на Дев?

Лили се сепна. Толкова ли бе прозрачна?

— Не, аз… тоест, чувала съм, че е починала.

— Да, мъртва е. Казваше се Маура. — Вдигна прашния си крак на креслото, освободено от Девън, и скръсти ръце. Не носеше нито сако, нито елече и бе навил ръкавите си над лактите. Изглеждаше напълно отпуснат, същински бездеен провинциален благородник у дома си, но присвитите му устни издаваха напрегнатост, а в сините очи се криеше непозната за нея сериозност. — Девън се влюби в нея, когато беше двайсет и три годишен. Наполовина ирландка, наполовина французойка. Чернокоса, е невероятно бяла кожа. Много красива. Беше гувернантка на най-голямото дете на сестра ни. Не е нужно да го казвам, но бяха неподходяща двойка.

— Да — рече Лили притихнала, — разбирам.

— Имаха пламенна връзка, но Девън не можеше да спре до там. Не знам дали заради страстта си към нея или заради чувството си за чест, но той реши да се ожени за нея. Можеш да си представиш реакцията на семейството.

— Трябва да са били изумени?

— Ужасени. Баща ми заплаши да го лиши от наследство, а всички останали бяха категорично против, дори и след като Дев разбра, че е бременна, и им го съобщи. Но той беше решил и нищо не можеше да го разколебае. Каза им, че трябва да се ожени за майката на детето си и че за него няма значение, че е обикновена гувернантка. — Пресегна се за чашата си и отпи жадно от лимонадата. Лили стоеше съвършено неподвижна, само пръстите й неспирно мачкаха колана на роклята. Чакаше!

— И така, той се ожени за нея. Баща ми не го лиши от наследство — онова си беше просто заплаха. Можеше да я доведе да живеят тук или в къщата на майка ни в Девъншир, но той купи ферма в Дорсет със собствените си пари и започна да се занимава с фермерство. Тя беше от Дорсет. Мислеше си, че това ще й достави удоволствие. — Направи гримаса и пак изпадна в мълчание, сякаш за да си припомни края на историята.

— Клей, не е нужно да ми разказвате…

Той бързо поклати глава в знак на отрицание.

— Не знам как са живели там, защото Девън не иска да говори за това. Детето се роди. Кръстиха го Едуин — на името на баща ми, а осем месеца по-късно Маура взела всичките пари, които могла да намери в къщата и избягала с един от служителите на Девън. По някаква причина — само Господ знае каква, — взели детето със себе си.

— Мили Боже!

— Дев тръгна подире им. Търси ги седмици наред и най-накрая намерил бебето си в Крюкърн, мъртво. Умряло от едра шарка, в колибата на една стара жена. Маура й го оставила, за да се придвижват по-бързо с любовника си. Малко по-късно открил и тях, в бедняшки гроб във Веймут. Чакали за лодка да ги превози до Франция, когато болестта ги застигнала и убила.

Изправи се и отиде до началото на стъпалата, където терасата откриваше гледка към Ламанша. Лили не помръдна. Притисна пръсти до разтрепераните си устни и се пребори с напиращите сълзи на състрадание. Девън. До болка й се искаше да го види, да го вземе в ръцете си. Покъртителната история я изпълни с тъга за него и детенцето му, и с черен, убийствен гняв към жената на име Маура. Понякога бе мислила за нея, но повърхностно, просто от любопитство. Сега я виждаше ясно, представяше си черните й коси, алабастровата кожа и черното й, измамно сърце. Маура. Дори името й звучеше омразно. Искаше й се да й причини физическа болка.

Когато се поуспокои, тя се изправи и отиде до Клей. Докосна го по ръкава и той се извъртя да я погледне. Стори й се, че в очите му се отразява същото чувство, което изпитваше и тя.

— Благодаря, че ми разказахте.

— Не съм сигурен, че знам защо го направих — призна той с едва загатната усмивка. — Може би защото Дев изглежда почти щастлив напоследък.

Тя поклати глава.

— Опасявам се, че грешите, ако смятате, че това има нещо общо с мен. Но аз… Наистина ме е грижа за него и съм благодарна, че ми казахте какво се е случило. Той… никога не би го направил.

Застанаха един до друг, загледани в прилива, всеки потънал в мислите си.

— Той се върна в Корнуол — започна отново Клей след минута — и живя отшелнически, като луд, почти цяла година. Никой от нас не можеше да му помогне. Беше буквално недосегаем. Единствено намираше успокоение в алкохола. Това бе най-лошата част — довери й се той, като се обърна към нея. — Винаги сме били толкова близки, а той не искаше дори да говори с мен. Липсваше ми — каза той простичко. — После умря баща ми. Странно, но това положи началото на изцелението на Дев. Най-накрая беше в състояние да излезе от черупката си и да се смеси с други хора. Светът му бе черен, но се бе научил как да оцелява в него и можеше да ни предложи утехата си. Особено на майка ми, която бе напълно съсипана. След това той се хвърли в работа по имението. Не заради парите — може да живее като цар до края на живота си, без да си мръдне пръста, но той се нуждаеше от работата, от рутината, предполагам, за да си възвърне душевното равновесие.

Отново я изгледа, този път широко усмихнат.

— Все още не е братът, с който израснах, но е много по-различен от преди пет години. И можеш да си мислиш каквото си искаш, мис Трабълфийлд, но от части то се дължи и на теб.

Простички думи, изречени с лек тон. Клей не можеше дори да си представи ефекта им върху Лили. Тя извърна лице, изплашена, че той може да види твърде много. Мисълта, че означава нещо за Девън, възможността да изпитва чувства към нея… Но това не можеше да бъде. В сърцето си тя знаеше по-добре. Клей просто проявяваше любезност, или наивност. Интересът на Девън към нея винаги е бил съвсем тесен и се свеждаше до едно определено нещо. След като бе изслушала Клей поне бе добила по-ясна представа за причината и за онова в него, което не му позволяваше да види в нея, а вероятно и във всяка друга жена, нещо различно, освен партньор в леглото — кратковременен при това. Някоя, на която да даде пари на заранта, или пък, ако беше по-специална, в края на месеца.

— И вие можете да вярвате каквото си искате — отвърна тя, опитвайки се да имитира небрежността на Клей, — но онова, което Девън изпитва към мен, е една хубавичка смес от вина и благодарност. Което е много чудно и една умна прислужница не би избрала да използва, нали? Хей, че ако аз си изиграя картите добре, бих могла дори да го накарам да ми купи нова рокля и тогава няма да ми се налага да слушам оскърбителни коментари за тази, в която съм облечена сега.

— Ти не си никаква прислужница.

Закачливата й усмивка замръзна, сърцето й се разтуптя силно. Той не можеше да знае, не можеше!

— Бих искала да беше вярно — отвърна тя с надежда, че е успяла да вложи завист в гласа си.

— Ти си прекрасна млада дама, която изглежда е изпаднала в трудни времена. Съмнявам се, че Девън щеше да има по-голям късмет, дори и да беше графиня.

Прекалено бързо, за да успее да ги прикрие, в очите й се насъбраха сълзи и се затъркаляха по страните й. Слабостта й от възстановяването бе причината да е тъй емоционална напоследък, рече си тя. Но добротата на Клей я трогна.

Той се изсмя леко и избърса сълзите, после взе ръката й и я поведе към къщата.

— Стига толкова вълнения за днес, мис Лили. Отивай в леглото да си почиваш.

— О, но…

— Няма да спорим. Искам те здрава и бодра в събота.

— Събота?

— За първото ти истинско излизане. Продавам „Спайдър“, Дев не ти ли каза? Това е моят кораб. Бих искал да го видиш, преди да се разделя с него, да ми помогнеш да се сбогувам с него и с предишния живот. На котва е във Фоуи, след Лоствитиел. Какво ще кажеш?

— Ами, аз… не знам. Девън ще дойде ли?

— Много е вероятно. Никога не би ми се доверил да остана сам с теб.

— Глупости! — сгълча го тя със замрежени очи. — И да, много бих искала да дойда.

Глава 17

Лили се разбуди от високия, жалостив крясък на ранобуден скорец наблизо и в първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Тежки стъпки над главата й я объркаха още повече. После дочу плясъка на вълните, усети лекото люлеене на пухеното легло, където лежеше, и си спомни. Беше на борда на „Спайдър“ и си подремваше в капитанската каюта.

Обстановката бе превъзходна. Не луксозна — каютата бе твърде малка и спретната, но уютна и приветлива в един мъжествен, скромен стил, който доста я изненада. Въпреки любезността и очарователното му държание, Лили не бе успяла да възприема на сериозно „младия господар“. Сега, след като бе видяла кораба му и бе изслушала енергичните му, пространни и изтощителни коментари за безчетните плавателни достойнства на „Спайдър“, тя бе готова да преразгледа отношението си. Клейтън Даркуел може и да бе безгрижен, лекомислен и незрял, класическо въплъщение на по-малкия син, но що се отнася до корабите и мореплаването, очевидно бе абсолютен експерт.

Също така хранеше фанатичната вяра, че всички други споделяха интереса му в тази област. „Знам какво си мислиш“, бе казал той на Лили трийсет секунди след като бе слязла от каляската на Даркуел и бе съзряла „Спайдър“, закотвен в живописното речно устие. „За размерите си е с доста увеличен такелаж. Но именно това е, което го прави тъй бърз! Освен гафела, той има и двойни квадратни връхни платна, а също и голямо и по-малко — странични. Ето защо се нуждае от тези големи въжета — да може да се опъват. Затова и тази конструкция, която е много по-здрава от обикновената каравела. Хайде, да се качим на борда.“

Лили и Девън се спогледаха развеселени, преди да го последват по прашната пътека, водеща до реката. Клей изсвири и над перилата надникна нечия рошава глава, друг им помаха и не след дълго към тях се понесе малка едномачтова лодка, която ги отведе на кораба.

Мъжът бе Уайли Фолк, първият заместник на Клей, който бе наглеждал ремонтите по кораба последните две седмици. Когато Лили невинно попита що за ремонти са били, Клей само й намигна. Девън направи измъчена гримаса и отговори вместо него:

— Трябваше да вземат мерки за онази малка подробност с фалшивото двойно дъно, понеже потенциалните купувачи сигурно биха намерили за малко странно наличието на това удобство. Да не споменаваме думата „незаконно“.

По време на последвалата обиколка Лили научи за размерите на „Спайдър“ (петдесет и две стъпки на дължина и двайсет и две на ширина), максималната скорост (девет възела и половина), тонажа (шейсет, без контрабандата) и въоръжението (двайсет осемфунтови лафетни оръдия). Освен това се измори за рекордно кратко време. Девън го забеляза дори преди самата нея и настоя да отиде да си полегне в кабината на Клей.

Зачуди се колко ли дълго бе спала. Чувстваше се чудесно. Но кое ли време беше? През малкото прозорче високо на стената небето грееше в меко, безоблачно розово. Протегна се предпазливо, ребрата й все още бяха свръхчувствителни и резките движения й причиняваха пронизваща болка, после седна. Толкова удобно легло въобще не бе очаквала да намери на такъв стегнат търговски кораб. Мина й мисълта, че на капитана на „Спайдър“ несъмнено се случваше да забавлява дами в каютата и леглото си. На вратата леко се почука. Май не се казваше „вратата“ и „прозорецът“? Изглежда, че продължителната й дрямка бе изтрила всичките й познания по морска терминология.

— Влез.

Беше Девън. Макар че бе облечена от глава до пети, само бе свалила обувките си, нещо я накара да издърпа муселиновия чаршаф плътно до брадичката си и неловко да прокара ръка през разрошената си коса. В същото време видът му я изпълни с дълбока, ликуваща радост и тя му отправи сладка приветствена усмивка. Днес бе облечен небрежно в синьо сако и панталони от еленова кожа, и тя си помисли, че никога не го е виждала по-хубав. Трябваше да наведе глава, за да прескочи прага и мощта и енергията, излъчвани от едрото му тяло, смалиха още размерите на кабината. Под мишница държеше обемист пакет, опакован в разноцветна хартия.

— Здравей — рече тя с нотка на свенливост, породена от начина, по който я гледаше. — Тъкмо се събудих.

— Виждам. Добре ли спа?

— Благодаря, чудесно. Колко е часът?

— Около шест, бих казал.

— Шест! Господи, сигурно двамата с Клей сте искали да си тръгнете още преди часове. Защо не ме събудихте?

— Нямаше нужда. Решихме да останем.

— Моля?

— Ще останем тази нощ и ще тръгнем на сутринта. Клей е планирал прощална вечеря — на борда. Нямаш нищо против, нали? Сметнахме, че обратният път ще те изтощи.

— О, не, наистина съм…

— А освен това, той иска да останеш. Казва, че това е последната му вечер на „Спайдър“ и желае приятелите му да са с него.

— О! — Фактът, че Клей я счита за свой приятел, я трогна по един неочакван начин. — Тогава ще остана с удоволствие.

— Добре. — Приближи се до нея. — Това е за теб, Лили. За довечера. — Той остави пакета на леглото.

— Какво е то?

— Ще видиш.

Изглеждаше загадъчен и много доволен от себе си. Лили проследи с пръст панделката на пакета и му се усмихна. Никога не й бе давал подарък.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Тук на бюрото има още свещи, ако ти потрябват. — Отиде до вратата. — Мистър Фолк е успял някак си, не ме питай как, да организира пикник. Всичко е готово. Клей каза да побързаш, защото всички умират от глад.

Лили се разсмя.

— След две минути съм готова. Загадъчното изражение се завърна на лицето му.

— Може би малко повече от две — рече той и си излезе.

— Хареса ли я?

— Не знам. Оставих я, преди да я разопакова.

Клей подаде на брат си кана с ром и лимонов сок и се облегна на главната мачта, вперил поглед към залеза.

— За контрабандния коняк и френската коприна — вдигна той тост, широко усмихнат.

Девън го изгледа с присвити очи.

— За последния контрабанден коняк и френска коприна. Убеден съм, че това искаше да кажеш, нали?

— Разбира се — увери го Клей, а очите му просветнаха игриво. Отпиха.

Беше отлив. Вперил поглед в сушата, Девън не виждаше нищичко от кипящия наоколо живот. Чакаше едно-единствено нещо: да види Лили в бледорозовата рокля от най-нежна коприна, с дълги ръкави и ниско изрязано деколте, с фина брюкселска дантела върху пластовете от богати дълги поли. Дали щеше да си е разпуснала косата? В такъв случай щеше да накара дори залеза да се засрами. Искаше му се да може да й подари и подходящи обувки за тази вечер, елегантни френски пантофки с високи остри токчета. И скъпоценности. Смарагд и аметист, сапфири и аквамарин. Щеше да изглежда красива също и с диаманти на шията и на деликатните си китки. Представи си я със златни обици и сребърни пръстени на дългите си, изящни пръсти. И перли, втъкани в къдрещите се кичури на прекрасната й коса.

Чу стъпките й. Обърна гръб на Клей, прекъснал го насред онова, което му казваше, и отиде да й предложи ръка. Първо се показаха главата и рамената й. Изпълнената му с приятно очакване усмивка трепна и се стопи. Спря като закован. Бе облякла старата си памучна рокля. Мушна ръце в джобове и я погледна мълчаливо.

Можеше да познае по очите му, че е разгневен, но се опитваше да го прикрие. Клей се промъкна покрай него и тя пое с благодарност протегнатата му ръка и пристъпи на палубата. Отдаваше съответните, безсъдържателни реплики на малко прекалено оживеното му бърборене и отпиваше от чашата вино, което и подаде, но през цялото време не изпускаше Девън от очи. След няколко минути напрежението взе да се отцежда от раменете му и той направи няколко учтиви опита да се присъедини към разговора им. Събра смелост и го приближи. Клей говореше нещо за кораба си. Девън я погледна открито за пръв път и тя се възползва от случая да му отправи извинителна усмивка, като се надяваше той да разбере. Стоманеният син взор забележимо омекна, докато го гледаше и сърцето й заблъска силно в гърдите. Потисна порива да се пресегне за ръката му или да прокара пръсти по твърдата линия на скулите му, но над ръба на чашата тя му отправи трепетно послание, което безмълвно шептеше благодаря ти.

Реката бе спокойна, въздухът — мек. Слънцето хвърли последни лъчи над водната шир и се скри зад ниско скупчените облаци. В миг небето от златно стана ръждиво. Бухал извика някъде между боровете. Клей запали фенер. После с театрален поклон ги покани на вечеря от наденички и плодов пай. Започнаха да се хранят.

Разговорът бе оживен и забавен. Започна с провокационното и, както Лили позна от изражението на Девън, доста поизтъркано изявление на Клей, че „свободната търговия“, както държеше да я нарича той, е породена от природния инстинкт на човека да заобикаля закона и че дори и най-почтените изпитват тръпка вълнение, когато успеят. То доведе до разгорещена дискусия за моралните и икономическите последици от контрабандната търговия. Клей твърдеше, че докато правителството задължава повече от хиляда вносни стоки да бъдат обмитявани, гражданите ще продължават, и при всеки удобен случай, да пренасят контрабандно чай, сол, бренди, коприна, а дори и елементарно нещо като карти за игра. Със същия плам Девън настояваше, че контрабандата опустошава икономиката. Лекът, съгласяваше се той, бил да се понижат тарифите за спиртните напитки, сапуните и всичко останало. Междувременно, хората с положение трябвало да действат в рамките на конституцията, която впрочем им осигурявала много по-съществени лични свободи в сравнение с всички други държави по света, и да се опитват по законов път да премахнат архаичната система на мита, такси и данъци.

В краката на господата лежеше каса френски коняк, чийто произход тактично не се обсъждаше. Твърдостта на убежденията на Клей растеше право пропорционално на изпитото количество от коняка. Правителството, защитавано от Девън, стана прицел на язвителния му присмех. Той осмя популярното схващане, че бедните трябва да спестяват повече и тяхна била вината, че не можели да се поместят в доходите си. Мастити, добре охранени членове на парламента имали лицемерието и нахалството да твърдят, че проблемът се криел в прахосничеството, не в бедността. И искали да променят положението на бедните чрез образование — като организират за тях неделни училища например, отбеляза той презрително, така че да не им се пречи на работата през другите шест дни. Девън отсече, че Клей е напълно прав, но начинът да се променят нещата бил да се даде работа на бедните — в медните мини например, а не с милосърдни подаяния, припечелени от незаконна търговия.

Лили бе очарована. Никога не бе слушала разговори на политически теми между мъже, чието положение в обществото реално им даваше власт да променят нещата, да въздействат на държавните дела. Баща й бе умерен привърженик на вигите, но единствено поради факта, че имаше по-малко доверие на торите. Седеше тихо, гледаше да не се обажда много, но по някаква причина не се чувстваше пренебрегната. Струваше й се, че и двамата мъже осъзнаваха присъствието й, независимо колко разгорещен ставаше спорът. Усещаше също, че всъщност бяха много по-близо до единомислието, отколкото си даваха вид и заемаха противоположни позиции по всеки въпрос заради удоволствието от самия спор.

Гърбът я болеше малко. Когато разговорът се прехвърли върху физическите, моралните и умствените недостатъци на кралското семейство, тя прошепна някакви извинения и стана да погледа луната и звездите, отразени от неспокойната вода.

Кимайки на нещо, казано от Клей, Девън я наблюдаваше. Тя стоеше на ръба на премигващ пръстен светлина, разпръсквана от фенерите, загледана в осеяното с едри звезди небе. Дори и в безформената си сива рокля бе красива. Той знаеше това, разбира се, бе го знаел още първия път, когато я видя, но не бе позволил очарованието й да му въздейства по някакъв друг начин, освен физически, а дори и това го бе използвал срещу и. Какво се бе променило? Не знаеше. Против волята му, а и против нейната — сигурен бе — бе започнал да я разбира. Освен красивото лице, тя имаше нежно и щедро сърце. Повече не можеше да я разглежда като жена, на която не може да се доверява. Прекалено много пъти бе доказвала обратното. Ако продължаваше да й се съпротивлява, то бе само поради страх от собствените си чувства — не че имаше намерение да се жени за нея. Той не можеше да си позволи да рискува отново да загуби всичко. На един мъж това се случваше само веднъж в живота. Тъй като на него вече се бе случило, беше в безопасност. Но тя бе неустоима.

— Е, добре — изговори Клей на доста висок глас. — Време е да тръгвам.

Лили се извърна изненадана.

— Къде отиваш?

— Казах на Уайли, че ще празнуваме тази нощ.

— Но…

— В Лоствитиел. Има там една бърлога, където аз и екипажът ми сме прекарвали щастливо неведнъж.

— Една какво?

— Контрабандистко свърталище — обясни Девън.

— Оо! — Речникът й се обогати, но заминаването на Клей я разтревожи. — Наистина ли трябва да ходите?

Той изгледа лукаво Девън.

— О, да, определено, уредено е отпреди седмици. Капитанът и екипажът му, нали разбираш, ще се наслаждават на последната си нощ като безгрижни и свободни моряци заедно. — Метна се гъвкаво на въжената стълба и им рече: — Лека нощ на вас двамата. Вечерята ми достави истинско удоволствие и ви благодаря, че я споделихте с мен. Ще се видим утре. — В следващия миг вече бе изчезнал и те дочуха скърцането на гребла, порещи водите, а после настъпи тишина.

Оставяше ги съвсем преднамерено сами. Този факт бе пределно ясен на Лили, все едно че го бе изкрещял на всеослушание. Девън също го знаеше. Тя се облегна на корпуса и го загледа как се приближава бавно към нея.

Дойде тъй близо, че можа да различи тюркоазния блясък в очите му дори и на бледата лунна светлина.

— Мислиш ли, че ще е в състояние да се откаже от всичко това? — попита го тя с неравен глас и с жест, обхващащ „Спайдър“, реката и небето.

Но Девън нямаше никакво намерение да разговарят за Клей.

— Не знам. Защо не облече роклята, Лили?

Тя потърси изпитателно по лицето му за следи от гняв, но те се бяха изличили вече.

— Защо ми я даде? — отвърна му меко с въпрос.

— За да те накарам да се усмихнеш.

Тя се усмихна сега.

— По никаква друга причина?

Той чудесно разбра въпроса й и отговори с истината.

— Искам да се грижа за теб.

— Така ли? Защо? Преди няколко седмици искаше да скъсаш с мен. Предложи ми пари. Не искаше да ме виждаш повече.

Той се почуди дали думите й причиняваха същата болка, като на него. Но тя не го обвиняваше — гласът й бе нежен и тъжен, не горчив. Отново й отговори честно.

— Не знам какво се е променило.

Лили обаче мислеше, че тя знае. Бе определила новите му чувства към нея като равна смесица от вина и благодарност. Сега знаеше какво се е случило с Девън и недоверието му не можеше да я сломи, макар че все още то й причиняваше болка.

— Питаш ме дали ще стана твоя любовница?

Прямотата й го смути, после се почувства облекчен.

— Да.

— Отказвам. Никога няма да ти отдам тялото си срещу пари. Или срещу хубави дрехи, или собствено местенце. — Като се опитваше да овладее обземащото я треперене, тя го погледна право в очите. За кураж плъзна едната си ръка по ръкава на сакото му. Започна със силен глас, но завърши шепнешком. — Ще бъда твоя, но не искам нищо.

Не бе планирала да каже това, дори не го бе обмисляла. Но тя го обичаше. От осъзнаването на този факт я болеше, тъй като то вървеше ръка за ръка с увереността, че той ще я съсипе. Вече нямаше значение. Обичаше го от дълго време и вярваше, че винаги ще го обича.

Той нито помръдна, нито продума. Тя вдигна скованата му ръка до устните си и целуна пръстите му. Той се бореше с недоверчивостта си и за миг Лили изпита остра омраза към жената, която го бе превърнала в такъв.

— Дев — прошепна тя, — любов моя. Толкова е просто. — Обгърна го с ръце и го целуна по устните.

Той я прегърна механично, но все още не смееше да повярва на думите й. Отдръпна се назад да я погледне. Топлотата и искреността, които грееха в сребристите й очи, го увериха, че всичко е вярно. Всичко. Немирният бриз подхвана кичур от косите й и го запрати в лицето му — една наелектризираща милувка. Желанието се надигна в него, болезнено и безмилостно, но той я целуна нежно. Устните й като тъмна коприна се навлажниха, смекчиха и отвориха за неговите. Допря крайчето на езика си в нейния и усети тръпка да я разтърсва.

— Студено ли ти е, любима?

Усмихна му се с притворени очи.

— Не, не, чувствам се толкова… — Вместо да търси вярната дума, тя изля задоволството си в гърлен стон, женствен и откровено чувствен.

Ръката му върху китката й се стегна. Проследи с пръст линията на устата й, омаян от меката й, доверчива усмивка. Опря чело в нейното, носовете им почти се докоснаха, и прошепна:

— Искам те толкова много, Лили. Всичко ме боли.

Тя отново започна да тръпне. Хвана го за раменете и се притисна в него, усещайки забързания неравен пулс на сърцето си — или на неговото? Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й, после нагоре и той повдигна ръцете й, докато не се сключиха зад врата му. Отново се целунаха, сковани от напрежение, с отворени, жадни уста.

— Да отидем долу — прошепна тя с тъничък глас.

Той изръмжа в съгласие. С преплетени ръце се спуснаха по стълбичката.

В каютата на Клей бе тъмно като в рог.

— Стой тук — нареди Девън и я остави до вратата. Лили чу тъп удар и болезнено възклицание. Очакваше да последва някое проклятие, но вместо това в мрака се разнесе нисък смях. Звукът му я стопли и озари. Чу се драскане на кремък в стомана и миг по-късно той запали свещ, а от нея — друга и в стаичката се установи приятен полумрак.

Всеки неин нерв се напрегна в очакване, когато той я приближи. Взе ръцете й и ги целуна първо по горната страна, после по дланите. Палецът му погали всяка от чувствителните възглавнички в крайчетата на пръстите й. Усещането бе толкова остро, че дъхът й започна да излиза на бързи, неравни тласъци.

— Хареса ли ти роклята? — прошепна той и допря език до китката, където туптеше забързаният й пулс.

Погледна зад него и я видя на леглото, където я бе оставила, прилежно сгъната и опакована.

— О, Дев, прекрасна е.

— От последната плячка на Клей е. Казах му, че искам нещо за теб, и той изпратил мистър Фолк до едно от скривалищата им да я донесе. Но знаеш ли, разбирам, че съм грешил…

— О, не…

— … защото не се нуждаеш от нея. Няма значение в какво си облечена. В тази рокля или в друга — ти си най-красивата жена, която съм познавал.

Доплака й се. Вдигна ръце да докосне лицето му и си помисли, че той е красивият. Прокара пръсти по брадичката му, по твърдата челюст, по гърлото му. Желанието, изписано по зачервеното му лице, го правеше да изглежда уязвим като никога и тя се изпълни с непоносима нежност. Усети как развърза косата й отзад и след миг тя се разстла по раменете й. Съзнаваше, че няма да го спре, че ще му отдаде всичко и това я правеше слаба и безпомощна. Целунаха се отново. Притисна се в него и провря ръце под сакото му, за да докосне широките му силни рамене. Той промени ъгъла на устата си и я зацелува, докато коленете й затрепериха неудържимо и тя усети как бива омаяна, завладяна съблазнена.

— От друга страна… — промърмори той и отново я целуна.

Трябва да бе пропуснала нещо — какво ли бе „от една страна“?

— Ммм? — измърка тя и отвори уста, така че той да може да продължи играта си с езика й.

Последва друго продължително мълчание.

— От друга страна — започна той пак, — ти си най-красива без всякакви дрехи изобщо. Говоря от опит.

Тя въздъхна и се поотдръпна. Усмихвайки се напрегнато, остана неподвижно, докато той разкопча дрехата й отпред и я свлече от рамената. Ризата й я последва и гърдите й се оголиха. Пламенният му поглед й подейства като милувка. Усети зърната й да настръхват и да се вирват още преди да я докосне. После той я докосна. Усещането я прониза като стрела и краката й омекнаха отново.

— Ти също — прошепна тя и започна да разкопчава ризата му. — Говоря от опит.

Не след дълго и двамата бяха голи. Девън се пресегна зад гърба й да затвори вратата. Будната част на мозъка й се учуди леко, тъй като тишината на борда на „Спайдър“ тази вечер, разчупвана само от техните приглушени въздишки и сподавен шепот, показваше, че са съвсем сами. Но когато я хвана нежно за раменете и притисна гърба й до вратата, тя разбра, че не търсеше уединение.

Плъзна ръце нагоре-надолу по тялото й. Погали корема й, поспря да се порадва на гърдите й. Повдигна ги и прокара език през копринено белите хълмове. Тихият стон, който тя нададе бе неговата награда. Наведе се ниско да положи устни върху чувствителното местенце под дясната й гърда, където кожата бе все още леко потъмняла.

— Боли те тук още, нали, Лили?

— О, не. Почти не. — Мисълта, че може да не завършат каквото бяха започнали, я накара да трепери.

— Все пак мъничко — настоя той и се изправи. — Така че трябва да положим специални грижи.

— О, да — съгласи се тя, замаяна от обзелото я облекчение. — Специални грижи, да. — Плъзна ръце от кръста му към голите му задни части и видя как очите му потъмняха и пламнаха. Горещите, твърди пулсации срещу корема й и подсказаха, че и двамата са загубени и нищо вече нямаше значение.

— Разтвори си краката, Лили — нареди той и притисна уста в гърлото й, после върху рамото й и тя се подчини доволно. Изстена при първия, въздушно лек набег на пръстите му. Нави в шепа кичури от косата й и издърпа главата й назад, след което покри отворената й уста със своята. Дълбоката му ласка я накара да изстене безпомощно. Той започна да прониква в нея с пръсти и език в бавен променлив ритъм. Силна, несдържана радост набъбна в нея, издигаше я все по-високо и по-високо с неподозирана скорост. Остави й се, защото му вярваше и защото нямаше друг избор. С името му на устните си, тя му се отдаде.

Не можеше да й се насити. Влажната й щедра уста бе главозамайваща и силните пресекливи присвивания в горещите й дълбини следваха такта на интимните му ласки. Изведнъж, толкова бързо, че той се изуми, тя се изви назад и отдръпна главата си. Очите й го омагьосаха: блеснали от страстта, дори и в момента на нейното освобождение, не се отделиха нито за миг от неговите. Целуна я отново — твърдо, силно, преди тя да свърши, удължавайки удоволствието колкото можеше, след което тя нададе мек, протяжен стон и отпусна безсилно глава на гърдите му, цялата разтреперана.

Дълго време не помръднаха. Лили се вслушваше в равномерните тласъци на пулса му срещу бузата си, изпълнена до последната си клетка с невъзможната си любов към него. Обичам те, говореше му тя с всичко свое, освен с думи — мъничка частица от инстинкта за самосъхранение я предпази да го каже. Тъга нахлу в далечните кътчета на душата й. Но сега не бе време за съжаления. Мъжът, когото обичаше, я държеше в обятията си. Затегна ръце около него и притисна устни над сърцето му.

Миг по-късно усети ръката му, която почти бе забравила да се събужда за нов живот. Замря. Не смееше да мърда, не смееше да диша. Намери безпогрешно онова нейно тайно местенце и един от изкусните му пръсти започна да го дразни с леки като пърхане на пеперуди потривания. Искаше й се да се изсмее над лекотата, с която я възбуждаше. Прошепна името му с глас, изпълнен с благоговейна почуда.

Болката на желанието му към нея бе непоносима. Кожата й бе като магия — всяко местенце, което докоснеше, пееше заклинания.

— Наведи се назад, Лили. Само раменете. Дръж ме здраво. — Тя стори всичко, което й нареди. Задникът й бе мек, заоблен — пасваше на ръцете му идеално. Придърпа хълбоците й по-близо и подви колене. Гладък и хлъзгав, той се плъзна в нея, докато коремите им се докоснаха.

Впериха погледи един в друг, задъхани, неподвижни. Миг по-късно взе ръцете й и ги вдигна от двете страни на главата й и започна да се движи с бавния, дълбок ритъм, който и двамата искаха. Със затворени очи, не на себе си, Лили зашепна:

— Моля те, моля те, моля те…

Целуна я кратко, но умът му не бе в това.

— Сложи си ръцете около врата ми, скъпа. — Тя го направи и — после той я повдигна с ръце под задницата й, като все още я натискаше във вратата. — Обвий крака около мен. — Тя направи и това и той я завъртя и я понесе към масивното бюро на брат си в ъгъла на каютата. Изблъска богато украсеното италианско кресло иззад него — нелегално внесено от Франция, една от най-любимите вещи на Клей. — Изглежда удобно — измърмори той и се отпусна в него.

Не се наложи да й казва да сгъне колене и да го възседне — това тя проумя сама почти мигновено, но тя обожаваше разпалените му инструкции. Дали всички мъже бяха така приказливи, почуди се Лили. Словоохотливостта му й даваше кураж. За да скрие лицето си, се наведе, целуна го и прошепна срещу устните му:

— Обичам начина, по който те усещам вътре в мен. Сякаш цялата се топя.

Той спусна уста надолу по шията й, по ключицата.

— Наведи се назад — нареди с гърлен шепот. Лили се подчини с готовност и той пое гърдата й в уста и я засмука жадно, настървено.

Тя ахна и го стисна за раменете.

— Никога не съм го правила с друг. Само с теб! Вярваш ли ми?

Той незабавно отвърна:

— Да. — Дали беше вярно? Не го интересуваше, не искаше да знае.

Хвана я здраво за хълбоците и я премести върху себе си, наслаждавайки се на безпомощността й, на абсолютната си власт над нея. Тогава тя зарови ръце в косите му и намери устата му в най-нежната, най-сладката целувка. Влажният й дъх бе като упойващ парфюм. Самообладанието му се пречупи.

Тя пак се отдръпна и двамата отново се втренчиха в очите си: омагьосани, пленени. Той се наклони назад, докато накрая тя цялата се излегна върху него, а краката й едва докосваха пода. Подпря се с лакти на гърдите му и сега тя започна да определя ритъма. Никога не се бе чувствала така, никога не бе изпитвала тази дива смес от власт и себеотдаване, контрол и самозабрава. Накрая остана само нуждата, сурова, оголена, изгаряща и неопределима. Тя се предаде.

— Девън, не мога… не мога…

Да се сдържам, имаше предвид тя, но той си помисли, че искаше да каже обратното. Сграбчи я за задните части и се хвърли в нея — отново и отново, ръмжеше ниско, животински, докато тялото й не се разтърси от мощни конвулсии. Извика нещо високо и неразбираемо и той усети безпомощните, неконтролируеми спазми дълго-дълго, преди тя да омекне и да се отпусне безсилно отгоре му. Държеше я здраво — прекалено здраво, знаеше го, но, о Господи! — не можеше да се сдържи, докато обезумял се забиваше вътре в нея отново и отново, и отново. Струваше му се, че никога няма да свърши. Когато това най-накрая стана и двамата се чувстваха немощни като новородени, неспособни и за най-малкото движение.

— Лили — промълви той. Кичури от косата й бяха полепнали по влажните му бузи. — Добре ли си? — Повдигна ръка да я погали по рамото, но дори това движение бе свръх силите му. Тя все още трепереше. — Добре ли си? Причиних ли ти болка?

Тя се опита да се изправи, да го погледне, но бе прекалено слаба. Отмести устни от влажното му гърло, за да може да я чуе.

— Не знам дали съм добре или не. Честно казано, въобще не ме интересува.

Дълбок, доволен смях се търколи от устните му. Хвърли поглед над главата й към прекрасната еротична гледка на разкрачените й крака, обяздили го от двете му страни, към сочните полукълба греещи в най-топло бяло над свитите му колене. Измести се мъничко, за да използва краката си да събере нейните. Тя го разбра моментално и стисна бедра около него. Но усещането бе прекалено силно — той нададе дрезгав вик, смесица от болка и екстаз, и тя спря, като се смееше меко. Двамата въздъхнаха дълбоко и се замилваха нежно.

— Би трябвало да отидем в леглото — рече той след известно време.

— Предполагам, че си прав. Харесвам обаче този стол. Ще ми липсва.

— Ще се върнем пак тук.

Тя го изгледа.

— Ще се върнем ли?

— Ммм, скоро. И неведнъж.

Тя потръпна едва доловимо.

— Как си, Лили? Сериозно те питам. — Нежно погали натъртената кожа на ребрата й, вгледан в лицето й.

Тя отговори с простата истина.

— Никога не съм била по-добре. Обичам това, което правим, Девън. Караш ме да се чувствам…

— Как?

— Не знам точната дума. Прекрасна.

— Ти си прекрасна.

— Съвършена.

— Ти си съвършена.

Тя пак започна да се смее.

— Възхитителна, неустоима, красива.

— Такава си.

Целуна го възторжено. Не му вярваше ни най-малко, но се чувстваше толкова щастлива.

Когато най-накрая събраха сили да се прехвърлят на леглото, те се излегнаха безмълвно, прегърнати и заслушани в тихия плясък на вълните отвън. Времето течеше незабелязано или пък бе спряло — не знаеха. Лили искаше да говори, да опише всичко, което той я караше да изпитва. Искаше да му разкрие коя е, а най-много от всичко копнееше да му признае любовта си. Но доверието на Девън бе крехко, новородено, ако проговореше, можеше да го разруши и тя нямаше да може да понесе това. Бъдещето бе извън контрола й — ако не друго, поне това бе научила през последните месеци. Засега, за тази нощ, тя бе доволна. Нещо друго имаше ли значение?

Разбуди се полека на другата сутрин, излизайки от сън, който не можеше съвсем да си спомни — само знаеше, че е красив. Премести коляно към центъра на леглото, после ръката си, за да го потърси. Знаеше, че го няма там — още преди да отвори очи — по хладината на мястото, където беше лежал. Остатъците от съня се разпиляха като счупено стъкло. Седна в леглото.

Догади й се. Ужасният спомен за единственото им друго утро заедно накара сърцето й да затупка силно, а ръцете й се овлажниха от пот.

— Дев? — прошепна тя несигурно.

Той се завъртя и изражението му потвърди всичките й страхове. Тя замлъкна, вцепенена.

И така, тя вече бе будна. Стисна ръце в юмруци, както ги бе пъхнал в джобовете си, и се облегна на стената, преборвайки се с порива да отиде до нея. Слънцето позлатяваше голите й рамене, запалваше огън в дивата бъркотия на косите й. Тя прикри гърдите си с ръце от погледа му и тъмночервени петна пламнаха на бледите й страни. Неописуемата й привлекателност му причиняваше непоносима болка. Погледна встрани и рече:

— Късно е. Облечи се. — Гласът му прозвуча твърде остро. — Клей скоро ще се върне — добави той с по-мек тон, но не посмя да я погледне.

Всичко я болеше. Опита се да не диша, но кръвта й се тласкаше силно и разнасяше дълбоката, безмилостна болка до всяка нейна клетка. Гърлото й се бе свило, но някак си успя да зададе въпроса си.

— Какво се случи? Защо ти…

— Нищо. Какво искаш да кажеш? Късно е и…

— Недей.

Сега я погледна. Зад воала от непролети сълзи съзря болката й. Отврати се от себе си. Горчивина нахлу в жилите му като разяждаща киселина. Самопрезрение за проявената страхливост оцвети лицето му в дълбоко тъмночервено. Отново щеше да се отвърне от нея.

— Прекалено хубаво ли беше, Девън? Изплаши ли се?

Не можеше да отговори. Можеше само да чака с надеждата, че гневът ще дойде и ще го спаси.

Какъв бе смисълът да го измъчва? Бе такъв, какъвто е — не можеше да го промени. Гледа напрегнатата линия на широките му рамене, докато накрая не можеше вече да издържа и сведе глава. Колко лесно щеше да бъде да се разплаче. След миг обаче откри, че любовта й бе по-силна дори от гордостта й.

Чу шумоленето на чаршафи, а после поскърцването на леглото. Когато се извърна и я видя, голотата й прогони всяка мисъл и дума от съзнанието му.

— О, Лили! — прошепна той с мрачна усмивка. — Не е честно!

Пренебрегвайки думите му, пренебрегвайки всички вътрешни гласове, които крещяха „Глупачка! Глупачка!“, тя отиде при него. Извади една от свитите му в юмрук ръце и я обви с двете си длани.

— Не прави това, Девън. Знам защо си изплашен, но аз никога няма да те нараня. Никога. Кълна се.

Той изпсува грозно.

Притисна се по-силно и му рече:

— Влюбена съм в теб.

Той я чу, но не допусна думите й в себе си.

— Тогава мога само да те съжалявам.

Ноздрите й потрепнаха, беше цялата нащрек. Похот нахлу във вените му.

— Не казвай повече това — каза той, този път без насмешка. — Не искам да го чувам.

Лили подръпна ръката му.

— Не ми забранявай да те обичам. И не смей да ме оставяш отново, Девън, няма да ти позволя.

Видя, че бе напрегната до крайност; изглеждаше крехка, уязвима.

— Скъпа моя, никога не съм искал да те наранявам. Но онова, което искаш — просто го нямам. Ако си съгласна да уредим нещо, някакво споразумение, което и двамата да…

— Престани, престани! Казах ти миналата нощ, не искам никакви „споразумения“.

— Тогава…

— Можем да си доставим щастие, Девън. За малко. Не го ли виждаш? Не го ли чувстваш? — Той обгърна с шепи лицето й и я хвана толкова здраво, че костите я заболяха. Но тя не помръдна и не отмести настойчивия си взор.

— Обичам те. Ти си всичко за мен. Ти си в сърцето ми, завинаги. — Съзря гняв, страх и надежда да се борят в очите му и да ги затъмняват. — Никога няма преднамерено да те нараня. Това съм аз, Лили, никой друг, а самата аз. И толкова те обичам.

— Не искам любовта ти.

— Няма значение какво искаш. Тя е безвъзмездна и аз ти я дарявам.

Искаше да я отблъсне, нея и нежелания й дар, но не можеше да застави ръцете си да я пуснат. Нещо се скъса отвътре му и разкри кървящите неравни ръбове на незараснала рана.

— Не те искам — прошепна той, като клатеше глава надясно и наляво. — Не те искам, Лили.

— Много лошо. — Тя отметна глава назад. Колко уверено звучеше! Каквото и да се случеше, не трябваше да плаче.

— Ти си глупачка.

— Несъмнено. Обичам те.

Изруга отново — не нея, а живота по принцип и после разумът му го изостави и той я притегли в силна гневна прегръдка.

— Ще съжаляваш — каза той в разбърканата й, сладко ухаеща коса.

О, да, тя го знаеше. Но толкова бе влюбена в него, че дори се зарадва на предупреждението му. Стоеше сковано, задържаше дъха си, защото прегръдката му бе тъй силна, че гърдите я боляха. Той го забеляза и незабавно отслаби хватката си. Тя почувства устните му на слепоочието си и въздъхна дълбоко.

— Трябва да ти разкажа някои неща за себе си — каза тя, като движеше нагоре-надолу ръце в бавна, чувствена милувка. — Имам да ти казвам толкова много.

Той изруга отново.

Тя замръзна, помислила си, че той не иска да знае, но после го чу — глух тропот, после поскърцването на дърво, триещо се в дърво. Клей се бе върнал.

— Господи! — изруга тя меко.

Отдръпна се да я погледне. Очите й бяха сухи, лицето изписваше многообразието от чувства, които я вълнуваха. Как би могъл да я остави да си отиде? Как можеше да не го направи? Любов и облекчение грееха в сиво-зелените й очи, но в тях имаше и сила, и болка, и потайно, стоическо познание. Каквото и да се случеше, докато беше жив, щеше да помни начина, по който изглеждаше тя в този миг. Целуна устните й в сладко, предпазливо обещание, което нашепваше ще опитам. Господ да му е на помощ. Този път наистина го вярваше.

Ехото от нечии стъпки ги принуди да отскочат назад. Пет бързи почуквания. Девън инстинктивно застана между вратата и Лили — много навременно при това. Преди някой да каже и дума вратата се отвори и Клей нахълта. Лили се втренчи в него през рамото на Девън с безмълвно вцепенение.

— По дяволите, Клей…

— Опа! — възкликна той, но не излезе. Всъщност им се усмихваше развеселено с очи, пламнали от любопитство. Дори за миг се изправи на пръсти, опитвайки се да надзърне зад Девън. — Малко подраних май, а? Почти десет е и бях сигурен, че сте станали.

— Ще се разкараш ли, по дяволите, от тука?

Девън звучеше по-скоро раздразнено, отколкото ядосано и Лили се смая, че и тя чувстваше същото. Не беше и наполовина толкова смутена, колкото предполагаше, че трябва да е.

— Излизам, излизам. Исках само да ти кажа, Дев, че са видели Трейър Хоуи наоколо. Бил с патерици, но не спирал да сипе закани наляво и надясно срещу теб и срещу Лили, и мен. Което е доста глупаво, защото аз не съм направил нищо — добави той на себе си. — А и Лили, разбира се. Както и да е, помислих, че ще искаш да знаеш. В случай, че ще наредиш да го арестуват или нещо подобно. Да отида ли сега на палубата и да ви изчакам?

— Добра идея.

— Както желаете. Добро утро, Лили. Изглеждаш чудесно. Поне това, което мога да зърна е…

— Вън!

— Добре де. Вече ме няма. — Намигна им широко ухилен и притвори вратата.

Девън се обърна към Лили, после се завъртя като убоден, когато вратата пак се отвори.

— Хайде да закусим в селото, какво ще кажете? Уайли не е в най-добрата си форма днес и не беше в състояние да ни осигури…

— Вън! Дяволите да те вземат, изчезвай от тука!

— Малко сме нервни тази сутрин, а? — Изкиска се и повторно затръшна вратата зад гърба си. След миг дочуха стъпките му да се изкачват към палубата.

— Идиот! — измърмори Девън, но в очите му проблесна развеселено пламъче. — Какво има? — Беше пребледняла като чаршаф. — Не те е видял, Лили, не се притеснявай…

— Не, не е това. — Знаеше, че се държи глупаво, но не можеше да го преодолее. Когато ръцете му я обгърнаха, тя се вкопчи в него е все сили.

— Какво тогава? — Тя не искаше да отговоря. Топлината на кожата й го възпламеняваше, но той продължи да я държи нежно, успокояващо. — Какво има? Кажи ми, любима.

— Страхувам се.

— От какво?

Знаеше, че той няма да се откаже, докато не му кажеше, така че си призна.

— От Трейър.

— О, недей. — Обви я с ръце, подпря я на стената и я притисна в себе си, за да й покаже, че е в пълна безопасност. — Той няма да ти причини повече злини. Няма да позволя.

— Клей каза, че можеш да го арестуваш?

— Определено. Ако остане в района, ще бъде хванат и аз ще го пратя в затвора.

— Но не и… Как можеш да го направиш?

— Много лесно — аз съм местният съдия. Околийският полицай вече е предупреден да внимава за него. Ако се доближи до теб, ще го пипнат и ще го тикна зад решетките за много дълго време. Кълна се в Бога, Лили, той ще си получи заслуженото.

В един миг тя се вцепени, после се отпусна безжизнено в ръцете му.

— Лили? — Раменете й се тресяха и той си помисли, че плаче. — Миличка — прошепна той и се отдръпна да я погледне. Не плачеше — смееше се. Но в смеха й нямаше и капка веселие, което го разтревожи смътно.

— Ти си съдията? — попита тя слабо.

— Да, за окръга. Така че си в безопасност, любов моя.

— Безопасност. О, Дев! — Отпусна глава назад и усмивката й бе заменена от горчивина.

— Лили, какво има?

— Нищо. Дръж ме. — Притегли го и потърси утеха и забрава в топлината му. Целунаха се. След това той вече забрави да я попита какво е искала да му разкрие за себе си. Нямаше да се сети за това много дълго време.

Глава 18

За Лили седмиците, които последваха, представляваха съкрушителна смесица от радост и безпокойство, блаженство и страдание. Радостта се пораждаше от факта, че Девън й бе любовник, а неспокойствието — от същия този източник. Единствено нощем нещата между тях бяха ясни и прости. Какво бе тя за него, или той за нея, обгърнати от прегръдките на другия, бе въпрос без значение. Бяха просто любовници и в тези кратки часове сърцата и душите им бяха в хармония.

Но Лили разбираше, че той не знае какво да прави с нея, на кое място в живота си да я сложи. Също като него и тя нямаше представа каква точно бе новата й роля. Беше му казала, че не иска да бъде негова държанка, но какво друго представляваше това, че ядеше от храната му и спеше в леглото му в замяна на нищо повече, освен тялото си?

Когато бе още твърде слаба, за да работи, можеше да си мечтае за едно по-розово бъдеще, но сега нищо не й пречеше — или не я извиняваше — да върши домакинска работа, нищо, освен бурното нежелание на Девън да й го разреши и тя всяка свободна минута се трудеше с иглата над дрехите — неговите и на многобройната му прислуга. Дори това обаче не беше в състояние да облекчи дълбокото й, вече сраснало се с нея безпокойство. Беше се самоизолирала, хранеше се в стаята си и рядко излизаше навън, погълната от безкрайното шиене. В редките случаи, когато го виждаше през деня, тя никога не знаеше как да го поздрави. Бе неизменно учтив с нея и все пак се долавяше сдържаност. Резервираността му я нараняваше и само затвърдяваше решителността й да не му се изпречва пред очите… Докато не паднеше нощта и той дойдеше при нея и я правеше своя.

Веднъж тя спомена да се върне в таванската стаичка, споделяна с Лоуди. Реакцията му не бе изненадваща — той забрани, направо отказа да го разисква. Но каква игра играеха те? Лили не бе свикнала да се самозалъгва. Фактът, че не бе повторил предложението си за пари срещу благоразположението и не променяше същността на положението. Знаеше какво е държанка. Освен това не беше и лицемерка. Ако нещата продължаваха по същия начин, или щеше да й се наложи да напусне Даркстоун, или да приеме факта, че макар да бе отказала веднъж с добре изиграно възмущение да му бъде метреса точно в такава се бе превърнала. Какво бе разрешението? Понякога си мечтаеше, че всичко ще се нареди, ако само му признаеше истината за себе си. Бе достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че неохотата му да се ангажира с нея, се дължеше отчасти на убеждението му, че тя произлиза от по-низшите класи. Някаква подсъзнателна част от него все още вярваше, че жените от тази категория — жени като Маура — бяха користолюбиви и безсърдечни и използваха мъжете като средство да се измъкнат от низините и да се придвижат по-високо в социалния ред. Но дали щеше наистина нещо да се промени, ако му кажеше, че е образована дама с благороднически произход, бедна, но с положение, че някога самата тя е ръководела прислуга? Подозираше, че не. Недоверието на Девън имаше по-дълбоки корени и се разпростираше върху жените като цяло и колкото по-въвлечен бе емоционално, толкова по-надалеч бягаше от тях.

Освен това тя просто не можеше да му се разкрие. Та той бе местният съдия! Каква безрадостна ирония. По всяка вероятност тя все още бе търсена за кражба и нападение, а бе се влюбила в мъж, които, ако знаеше, щеше да бъде задължен да я арестува. Никога не бе си представяла, че чувството за хумор на Бога може да бъде тъй иронично.

Тъй че нямаше какво да прави, освен да чака. Може би скоро щеше да пристигне писмо от братовчеда Соумс, с което той уверяваше, че й е простил. Или пък Девън щеше да се влюби в нея. Може би едно от тия две неща щеше да се случи преди недоверието му да се завърне и да разруши крехката връзка, която ги свързваше, или преди чувството й за срам да я принудеше да го напусне.

Един августовски ден, когато топлият вятър запращаше леки, но настойчиви капки дъжд косо по прозорците тя дочу чаткането на конски копита и звън от колела точно под прозореца си. В Даркуел не идваха често каляски. От време на време Франсис Морган ги посещаваше със своята и почти никой друг. Тъй като бе седяла часове наред, Лили се надигна от стола си остави настрани ръкоделието си и отиде да види кой пристига.

Не беше Франсис Морган. Тази каляска носеше на лакираните си черни врати герба на Даркуел и все пак тя никога не я бе виждала. Лакей в блестяща ливрея скочи пъргаво от мястото си и извади подвижната стълбичка. Една дама слезе. Беше висока, слаба, малко над средна възраст. Гледаше право пред себе си, като внимаваше къде стъпва, но когато стигна безопасно място и се извърна да дочака спътника си, Лили зърна лицето й. Никога преди не я бе виждала, но я разпозна без капчица колебание. Майката на Девън.

Това означаваше, че дребната, грациозна лейди с кестенявата коса, пристъпваща след нея, трябва да бе Алис Феърфакс. Лейди Алис от Феърфакс Хаус. Където, както с болезнена отчетливост си спомняше Лили думите на прислужницата на дамата, скоро можело да се очаква венчавка, „между вашия господар и моята господарка“.

Двете жени се скриха от погледа й. Лили притисна буза до прозореца и остави влажната хладина на стъклото да се процеди в нея. Едно време бе изпитала ревност и сега усети режещото й като бръснач присъствие, което я караше да се чувства безпомощна и я изпълваше със самопрезрение поради неспособността си да се отърси от нея. Алис Феърфакс не бе истинска красавица, утешаваше се Лили. Но пък бе царствена като кралица, дама до последния инч, и от нея щеше да излезе отлична съпруга за Девън Даркуел.

Разтреперана, Лили се махна от прозореца и приседна в края на леглото. След малко легна и се зави, както си беше облечена. Отчаяние, черно и бездънно, я обгърна като мръсна, непрогледна мъгла. Мина време. Денят бе мрачен, часовникът й бе спрял и нямаше никаква представа кое време беше, когато чу стъпки и женски гласове в коридора. Врати се отвориха и затвориха, после се възцари тишина. Лили седна. Мили Боже, дали щяха да останат? На този етаж? Само няколко стаи през нейната?

Изправи се и започнала кръстосва стаята си. Когато се стъмни дотолкова, че не виждаше вече, тя запали свещите. Напрягаше се при всеки звук, стараейки са да разгадае значението му. Едно момиче й донесе поднос със студени закуски и само с голямо усилие на волята Лили се въздържа да не й се нахвърли с въпроси. Нощта се проточи. От време на време до нея долитаха смехове откъм долния етаж. Нервите й се опънаха до крайност. Изкъпа се и си облече нощницата. Легна си с вцепенени крайници и широко отворени очи. Изпита толкова силно презрение към себе си, че й се прииска да потъне вдън земя. Чувстваше тялото си като чужда, враждебна, сковаваща обвивка за неспокойния си дух. Много по-късно тя отново чу стъпки по стълбите, по коридора и най-накрая нечии приглушени пожелания за лека нощ. Зачака. Бездиханна, неподвижна скована от неспокойно очакване.

Той не дойде. За първи път от нощта на „Спайдър“ Девън не дойде при нея.

Луната се изкачи по хоризонта, надникна през прозореца й и потъна обратно в тъмата. Тишината бе абсолютна — дори и морето не се чуваше. Стана — да се пораздвижа, каза си тя, но преди да се осъзнае, вече беше в салона, а босите й ходила безшумно се прокрадваха по студения под към стаята на Девън. Отвори вратата, без да чука, и се плъзна вътре.

Не бе чул нищо, но знаеше, че тя е там. Надигна се и седна. Бе видение в бяло, бледа и нематериална като дух. Вкопчиха погледи един в друг през стаята в една безкрайна минута. Колкото повече се удължаваше мълчанието, толкова повече се засилваше предчувствието му, че нещо неуловимо и безвъзвратно се изплъзва между пръстите му, но не можеше да заговори. Не знаеше думите.

— Горкият Дев. — Гласът й прозвуча нисък и безплътен — Не знаеш какво да ме правиш, нали? Колко неудобно трябва да се чувстваш с любовницата и годеницата под един и същи покрив по едно и също време. Това трябва да те кара… — Той изплю някакво проклятие, скочи от леглото и думите заседнаха в гърлото й. С някаква своя частица Лили отбеляза, че той все още е с дрехите си, и си позволи да изпита моментно задоволство — поне не бе успял лесно да заспи.

— Какво искаш от мен, Лили? — попита я остро той и се надвеси над нея.

Уязвимостта в гласа му я накара да се почуди, макар и недоверчиво, дали и той не изпитваше същата болка като нея. Това и даде куража да го докосне и тя положи нежно длан на гърлите му.

— Искам да ме обичаш.

Цялото му напрежение и наостреност се изпариха. Приюти я в прегръдките си и скри лице в косата й.

— Обичам те. Бог да ми е на помощ. Доколкото мога.

Мразеше тази добавка, която сякаш отхвърляше предишното, неохотата, измъченото нежелание на тона му, сякаш изричането на думите го раздираше отвътре.

— Ще се ожениш ли за мен? — прошепна тя без ни най-малка представа откъде бе събрала куража — или пък безумството — да му зададе такъв въпрос. Усети как се скова тялото му и я обзе мрачно предусещане за загуба. Той бавно се отдръпна.

Беше благодарна на тъмнината, която скриваше лицето й.

— Просто кажи не. За Бога, спести ми любезностите си.

— Слушай…

— Не! — блъсна го с все сили. — Защото ти бях прислужница, нали? Вярно е, нали? Каква трябва да съм била, за да поискаш да се ожениш за мен? Колко пари щяха да са необходими?

— Лили, за Бо…

— А ако бях шивачка? А шапкарка? Не? Или лейди, или нищо за теб, нали така?

Сграбчи я за рамото и я разтърси здраво, разгневен вече колкото нея.

— Колко хиляди годишно, Дев? Двайсет, трийсет?

— По дяволите, Лили!

— А ако бях гувернантка? — тя вече викаше. — Ти никога не би се оженил за мен в такъв случай, нали? Защото дори да ме обичаше, щях да ти приличам прекалено много на мъртвата ти жена, на любимата ти Маура, жената, която те е направила такъв! Но аз не съм като нея, Девън, аз съм си аз, Лили, и аз…

В този миг той я блъсна. Тя удари силно рамене във вратата. Тъпият звук бе по-болезнен от самата болка, но неговата агресивност шокира и двамата. Той се завъртя на пети и отиде до прозореца, за да осигури време и пространство помежду им, за да й каже, без думи, че е в безопасност с него.

— Ти не разбираш. Не съм имал намерение да ти причиня болка. Лили, ако можех… — Резето тракна и той се извъртя. Беше си заминала. Силите му го напуснаха, сякаш бе получил удар в диафрагмата. Звукът от затварянето на вратата й прелетя през тишината, мек и окончателен. Почака няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, и накрая го чу — завъртането на ключ в ключалката.

— Стига толкова бизнес тази вечер — нареди лейди Елизабет Даркуел. — Алис и аз си тръгваме рано сутринта и после вие двамата можете вече да си говорите за търгове и цени на руди колкото си искате. Дотогава трябва да бъдете общителни.

— Да, майко — измърмори Клей и отправи суховата усмивка към брат си.

— Какви търгове? — почуди се Алис. — Обясни ми само това и после пак можеш да се заемеш със задачата да бъдеш общителен. Или да започнеш, да бъдем точни.

— Нищо особено. Представители на медните компании наддават за парцелите с руда, които минните агенти са решили да продават. Човекът с най-големия парцел за продаване действа като председател. Този път моята мина има най-много руда и…

— И Дев мисли, че аз съм прекалено глупав да заема председателското място.

— Клей, за Бога…

— Извинете — прекалено неопитен.

Девън поклати раздразнено глава.

— Е, ходил си на търг веднъж в живота си, нали съм прав? Те са доста особени, това е всичко, което казвам, и Франсис ги е посещавал години наред. Цената на медта пада, миналия месец бе шейсет и една лири за тон, и понякога могат да се приложат стратегии да се избегне по-нататъшното им понижаване. Ти и Франсис…

— Девън.

Той млъкна, посмутен.

— Добре. Съжалявам, майко. Ще позвъня за чая. — Така и стори, а после се опита да се превърне в приятен събеседник. Уверен бе, че антипатията на Клей към Франсис Морган се коренеше по-дълбоко от някаква дребнава ревност, но все пак не разбираше източника й. Девън познаваше Франсис повече от десет години — бяха учили заедно в Оксфорд и бяха поддържали връзка после, когато Девън се бе завърнал в Корнуол, а Франсис в Ланкашир. Когато Девън реши да отвори наново мината и имаше нужда от управител за нея, той се бе обърнал към Франсис, защото бе талантлив и компетентен. Също така беше и беден и не преуспяваше много бързо със скромната си адвокатска кантора в Манчестър. Това бе идеалното решение и за двамата. Франсис се бе справил добре и оправда вярата на Девън в него, дори напоследък бяха водили мъгляви предварителни разговори за съдружие в мината. Сега обаче, след появата на Клей на сцената подобни планове не изглеждаха твърде подходящи.

Алис му говореше нещо и му показваше два пръстена, които купила в Мулион. Къде ли беше Лили сега, почуди се Девън. Без съмнение в стаята си, вероятно надвесена над проклетото си ръкоделие. Не я беше виждал от предната нощ, но тя бе непрекъснато в мислите му. „Горкичкият Дев“ го бе нарекла тя. Алис постави един от пръстените и посочи дългите червени жилки в камъка. Наведоха са едновременно над камъка, лицата им почти се докоснаха и той долови аромата на парфюма й. Лили никога не си слагаше, но понякога ухаеше на цветя. Косата й грееше във всички нюанси на червеното, жива и блестяща. Вълшебна. Обичаше устата й. Финият, неуловим начин, по които се изменяше, докато говореше, го омайваше. Навикът й да го поглежда през премрежени мигли, когато му се усмихваше с устни, едва-едва извити в крайчетата — сладко, непресторено, го очароваше. А когато плачеше, нослето й се зачервяваше, сиво-зелените очи плуваха и това винаги му късаше сърцето. Дали я бе накарал да плаче миналата нощ? Бе лежал, ослушвайки се ужасен, че може да чуе риданията й. Но безсънната нощ се бе изнизала, без да долови нищо, освен поскърцванията на старата къща. „Лили — помисли си той. — Какво ще правя с теб?“ Косъмчетата по тила му настръхнаха — когато вдигна поглед: тя стоеше пред него и подаваше на Алис чаша с чай.

Пръстенът се изплъзна от пръстите му и падна на килима с меко тупване. Бе прекалено зашеметен, за да се помръдне. Мълчалива и грациозна, Лили се наведе да го вдигне и за миг като че ли го разгледа, после му го подаде. Ръката му се отвори механично и тя го пусна в дланта му, като внимаваше да не го докосне. Очите им се срещнаха, но лицето й бе безизразно и той не можа да го разгадае.

— Девън, питах те дали ще искаш чай? — повтори майка му.

— Не — смогна да отвърне той.

— Клей?

— Да, ако обичаш.

Девън гледаше и безпомощен гняв се надигаше бавно в него, докато Лили взе чашка и чинийка от майка му и я занесе на Клей в другия край на стаята. Носеше старата си рокля и избеляла престилка, а косата й бе плътно прибрана под грозната шапчица. Клей изглеждаше крайно неудобно. Опита се да срещне очите й, докато му подаваше чая, но тя се поклони прилежно — подигравателно, помисли си Девън — и веднага се обърна. Алис бе по средата на някаква забавна история и Девън едва дочу Лили, която тихичко питаше майка му „Дали ще има нещо друго, милейди?“. Елизабет каза, че няма, Лили направи още един лек поклон и след миг вече я нямаше.

— Джими бе направо полудял и каза на Джъстийн — пред всичките нас, Девън, даже пред майка ти, че се надявал никога повече да не чуе подобни приказки от жена си и ако все пак се случело, нямало да изпитва никакво съжаление, че ще я напердаши за това. Сякаш ще го направи. Джими Линч, можеш ли да си представиш? Точно нея, каквото е агънце! Не е ли смешно?

— Много — измърмори нейна светлост разсеяно, понеже непрекъснато местеше замислен поглед между двамата си синове. Клей се бе смръщил над чашата си, а Девън не бе свалил и за миг очи от вратата, откакто хубавичката бледа прислужница се бе скрила зад нея. — Джъстийн праща много поздрави и на двамата, между впрочем — спомена тя. — Нали си я спомняш, Дев? Клей, знам, че я познаваш. Много хубаво момиче, много руса. Всички мислехме, че ще се омъжи за Том Рен и тогава Джими…

— Извинете ме. — Без да погледне никого, Девън се запъти към вратата.

— Дев? Има ли нещо?

Спря се на прага.

— Не, майко, аз… — Какво? — Спомних си, че имам да поръчвам нещо на Коб. Ей сега ще се върна. — Три чифта очи го изгледаха сепнато.

Тя не беше в кухнята. Кухненската помощничка изглеждаше ужасена, но се закле, че не я е виждала. Инстинктът го изпрати бежешком по коридора покрай стаята на новата икономка надолу по каменните стъпала към дворчето отстрани на къщата. Зърна я до сайвантчето, облегната на парапетчето с гръб към къщата. Стъпките му бяха напълно безшумни по влажната земя и тя не го усети, докато не се приближи на десетина крачки, но дори тогава не се обърна. Още четири стъпки и бе до нея. Потисканият гняв го накара да я сграбчи за рамената и да я завърти насила.

Лицето й го сломи. Всичките насъбрали се горчиви думи замряха на устните му, когато тя вдигна ръце, прекалено късно, да прикрие влажните си бузи и замъглените си, нещастни очи. Тя се опита, но той не й позволи да се обърне.

— Беше грешка — изхълца тя, — изобщо не трябваше… — Гласът й рязко секна, защото се разплака силно и скри лице в шепи. Какво можеше да направи той, освен да я държи в обятията си?

Опита отново.

— Толкова съжалявам. Не знам защо го направих, бях ядосана, обидена, мислех, че ако…

— Шшш… няма значение. — И нямаше вече.

— Тя е толкова… съвършена… само стана по-лошо, сега, като я видях… — Риданията я надмогнаха отново. Свитите й юмруци се притискаха в гърдите му, за да я държат далеч от утехата на тялото му.

Отне му минута да осъзнае, че ставаше дума за Алис. Бе говорила за нея и предната нощ.

— Лили, Алис не ми е годеница и никога не е била.

— Не — задушаваше се тя, — но ще бъде.

— Не, тя…

— Или някоя като нея. Някоя, някога. Истина е и ти го знаеш. — Удари го веднъж в гърдите и се измъкна от ръцете му. — Трябва да си ида, Дев. Не мога да понеса това.

Сграбчи я отново без никаква нежност, подтикван единствено от инстинкта.

— Не, ти няма да си отидеш. Не ме ядосвай, Лили, не говори глупости.

Придърпа я по-близо и я стисна с все сили. Тя му позволи. Причиняваше й болка, но да го остави, щеше да бъде хиляди пъти по-лошо. Как можеше да се откаже от него? Никога пак да не го държи в ръцете си — как би могла да се откаже доброволно от тази мъчителна сладост? Може и да бе проява на страхливост, но не можеше да го напусне — не още. Това щеше да разбие сърцето й.

Не можеше да каже „обичам те“ сега — причиняваше болка и на двамата. Той не можеше да й предложи никаква надежда. Притискаха се един в друг дълго време, безмълвни, утешавайки се с телата си. Чудейки се какво лежи пред тях.

Глава 19

Елизабет и Алис си заминаха. Лили ги бе чула да си тръгват рано заранта, но този път не стана да гледа през прозореца. Изкара целия ден в стаята си, потънала в мрачни размишления. Девън не дойде.

Нощта бе страшна. Южният вятър духаше откъм морето и стоварваше върху брега немилостивите си пориви, които разпиляваха косите й и замятаха полите й около глезените. Добра нощ да вземеш решение, помисли си Лили, докато стоеше в дъното на скалното плато и наблюдаваше как настъпващият прилив поглъща последните ивици сух пясък в краката й. Беше сама — самичка — тя, скалата морето и небето. Вече знаеше какво ще прави, но искаше да го премисли още веднъж. Веднъж импулсивното поведение я бе вкарало в беда. Още няколко трудни урока я бяха научили, че повече не може да си позволява да действа по този начин.

Щеше да разкаже на Девън коя е, какво ще направи и какво не и после с готовност да посрещне последствията. Първите две бяха достатъчно неприятни, но именно последното бе онова, за което не бе сигурна, че има силите да понесе. Защото — макар че той сигурно щеше да бъде облекчен да научи, че не е слугиня, — се съмняваше, че това ще е достатъчно да промени мнението му за брак с нея, а бе взела решение, че няма да му бъде любовница. „Метреса“ — както винаги бе знаела, но напоследък бе предпочела да не си спомня — бе само евфемизъм за курва.

Какво да прави тогава? Къде да отиде? Беше се надявала, че досега ще е получила отговор от Соумс — вече месец, откак му бе писала. Ако той не искаше да я приеме, трябваше да си намери друго място. Място, където ще може да живее скромно в очакване да изтекат оставащите девет месеца до двайсет и първия й рожден ден, когато щеше да влезе във владение на скромното наследство от баща си. Дали Девън щеше да й заеме пари? И ако да, можеше ли да ги приеме от него, даже под формата на заем? Вероятно да, но така й се искаше да започне на чисто.

Вятърът запрати солени пръски в лицето й. Трябваше да се хване здраво с двете ръце за перилата, за да запази равновесие. Каква лъжкиня само беше, помисли си тя, отчаяна. Ако Девън й предложеше издръжка срещу тялото й, наистина ли си въобразяваше, че ще каже не? Колкото и грозно и унизително да бе, наистина ли си мислеше, че може да отклони предложението му после да го напусне? Обичаше го достатъчно силно, за да бъде неговата курва, и пет пари не даваше какво си мислеха останалите.

Бе изтощена от мислене. Безсмислено бе да агонизира над възможните последствия, преди да бе сторила каквото и да е. Първо ще му разкрие коя е и защо бе избягала от Лайм. После щеше да се тревожи от реакцията му. Поне бе сигурна — в достатъчна степен, за да поеме риска, — че няма да накара да я арестуват. Магистрат или не, той бе измамил властите, за да защити брат си. Сигурно той единствен измежду всички хора би разбрал, че понякога, когато изгледите бяха лоши и спазването на закона би донесло по-голяма несправедливост от нарушаването му, е по-мъдро да се действа под диктата на здравия разум, отколкото на строгата буква на закона. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да я отпрати, което, освен че ще разбие сърцето й — нямаше да е по-лошо от всичко, преживяно тук след пристигането й.

Изправи рамене. Всичко бе решено. Девън не се бе прибрал още — не го очакваха да се завърне от събранието на собствениците на мини в Труро чак до късно, но тя възнамеряваше да го изчака. В библиотеката например, заедно с Клей. Може би той щеше да я ободри. Обърна гръб на морето и се заизкачва по стълбите.

Девън отвори със замах високите прозорци, разположени между позлатените портрети на първия и втория граф Сандаун. Поривът на вятъра го блъсна в лицето. Затвори очи и вдъхна дълбоко хладното, влажно ухание с надеждата, че ще проясни главата му. Вятърът изплющя по листа хартия в ръката му. Прочете късото съобщение отново, сгъна писмото и го пъхна в джоб. Миг по-късно започна пак да кръстосва стаята.

В Даркстоун галерията свързваше втория етаж на къщата със западната кула. Бе дълъг, просторен салон с орехова ламперия, на която бяха накачени безчет живописни портрети от различни поколения Даркуелови. Мебелировката бе наредена плътно покрай стените и оставяше покрития с килим център открит, така че господарят да се разхожда безпрепятствено, когато времето не позволяваше излизане навън. Тази вечер случаят не беше такъв, но ето той бе тук, дошъл си рано-рано от Труро, прекалено погълнат от мислите си, за да има желание да се махне от стаята.

Както обикновено, Лили бе тази, която изпълваше мислите му. Обсебваше го. Струваше му се, че едва ли бе мислил за нещо друго, освен за Лили Трабълфийлд, от деня, в който се срещнаха, особено напоследък. Осъзнаваше, че тя очаква от него да вземе някакво решение, да стигне до някакво заключение. Проблемът се криеше в това, че онова, което искаше тя и което искаше той, бяха на светлинни години разстояние. Той искаше да бъде с нея, да й се наслаждава, да й доставя удоволствие; тя искаше обещание за бъдещето и емоционална обвързаност. А всичките му чувства бяха пресъхнали, изчерпани.

Не помагаше фактът, че съвършено добре разбираше защо не може да се застави да й намери място в живота и сърцето си. Маура бе мъртва от пет години, но той не бе забравил нищичко. С кристална яснота си спомняше огнената страст в началото, доколко бе обсебен от нея, маниакалното желание да я притежава. Също тъй ясен бе и споменът за горчивото, изгарящо разочарование, презрението и омразата към себе си, когато бе открил, че обектът на най-пламенните му и нежни чувства му бе отвърнал с изневяра и измама. Бе избягала с управителя му. Бе окрала парите и детето му. Бяха задържали парите, но бяха захвърлили бебето, когато се бе превърнало в пречка за бягството им. Девън почувства старата агония да се надига в него като киселина, разяждаща вътрешностите му, и изключи от съзнанието си ужасяващия спомен как бе намерил невръстния си син, умрял в онази бедняшка колиба. Спомените водеха към черно, бездънно отчаяние, а той бе пътувал по тези пътища твърде дълго.

И нищо от това нямаше общо с Лили. Повтаряше си го непрекъснато, с трескаво желание да го повярва със сърцето си, не с ума си, защото там знаеше, че е вярно. Но нещо заровено дълбоко в него, подсъзнателно, неизлекувано, се бунтуваше неспокойно, неуверено. Образът на Алис Феърфакс го споходи. Съзря спокойното й лице и добрите очи. Алис бе дама до мозъка на костите си. Щеше да бъде вярна и примерна. Щеше да бъде безопасна. Това ли искаше? До това ли се свеждаше най-важното в живота му?

Преди няколко месеца би отговорил с „да“ без колебание и съжаление. После срещна Лили и всичките му строго и скучно оформени представи за бъдещия живот се бяха срутили като картонени кули. Той я бе използвал, бе я обиждал и пренебрегвал, бе направил всичко по силите си, за да я запази извън всичко в живота си, освен в леглото. Но въпреки усилията му тя бе спечелила. Против волята му бе внесла обновление в съществуването му, бе разрушила преградите, изгладени тъй умело от него, и му бе дала да зърне гледка от едно по-различно бъдеще, пълно с чувства, предизвикателство и радост. Бе се опитал да се защити, като настойчиво се беше стремил да постави нещата изключително на физическа основа — не че нямаше основание, след като последните пет години жените за него не представляваха нищо повече от неизбежни креватни партньорки в безрадостните му инциденти актове на сексуално освобождение. Да изпита отново страст и любовен плам, бе странно, опасно. Да изпита нещо отвъд страстта бе ужасяващо.

И все още го ужасяваше, но той и Лили трябваше да стигнат до определено решение. Бе й казал, че я обича, но дали беше вярно? Мислеше за нея постоянно. Беше ли това любов? Когато бе с нея, бе щастлив. Беше ли това любов? Нямаше представа.

Спря да кръстосва насам-натам и се облегна на стената до портрета на баба си. Ръката му се сви върху писмото в джоба, му. Писмото от маркизата на Фром. Нейна светлост би искала да го уведоми, че никога не е чувала за Лили Трабълфийлд, камо ли пък да я наема за своя прислужница. Опасявала се, че трябва да признае, че проблемът с почтеността между прислугата се влошавал всяка година и подозирала, че Негова светлост е станал жертва на измама. Можела само да се надява, че е била разкрита и че тази мис Трабълфийлд не му е ограбила нищо повече от гласуваното доверие.

Единственото изненадващо в писмото беше колко малко го изненадваше. От самото начало бе предусетил, че Лили не е това, за което се представя. Не бе имало никакво значение по онова време. Интересът му към нея бе едностранен и съвсем ограничен — всичко, което искаше, бе да я прелъсти. По-късно бе забравил за смешния й ирландски диалект, използвала го да си намери работа, бе пренебрегнал факта, че е твърде изтънчена, за да е прислужница, и усърдно избягва въпроси за миналото си и периодично му поднасяше някоя лъжа. Сега му се струваше иронично, меко казано, че изискваше пълното му доверие: „Аз съм си аз, Лили, и никога няма да те нараня!“, докато очевидно се бе държала безкрайно неискрено с него по въпросите касаещи нейната личност.

Но всичко това беше между другото. Тя криеше нещо, но той очакваше, че ще го сподели, когато сметнеше за необходимо. Дори в този момент не се интересуваше особено какво бе то. Важното бе да вземе решение какво да прави с нея.

Поднови кръстосването из стаята. Някакъв звук — изстрел? — го накара да наостри слух. Стори му се, че дойде отдолу? Разбира се, не можеше да е изстрел. А какво тогава? Щора удряща се в стената вероятно, при този силен вятър. Но звукът бе по-остър, по-висок. Къщата бе изцяло притихнала. Чуваше се само воят на вятъра. Спомни си, че Клей се бе установил в библиотеката, когато се върна от Труро, за да прегледа някои документи за търга утре вечер. Слезе спокойно по стълбите заслушан в надигащата се буря откъм морето.

— Клей? — извика той от коридора, като видя, че лампата още светеше в библиотеката. Влезе вътре. Клей го нямаше, но вратите към терасата бяха широко разтворени. В този миг едно от крилата й се захлопна с трясък и той с облекчение установи причината за „изстрела“. Да го вземат мътните Клей, защо не беше затворил вратите? Хартии от бюрото се бяха разпръснали по пода из цялата стая. С някакво крайче на съзнанието си се почуди какво диреше сейфът на Клей на бюрото му. Обикновено Клей го държеше заключен в най-долното чекмедже. Отиде бързо до френските прозорци и ги затвори внимателно.

Съзря Клей в момента, в който се обърна. Лежеше до бюрото с лице към пода. Косата му бе подгизнала в кръв, тъмна, страшна, призрачно червена по ризата му.

Девън се втурна към него, коленичи и извика името му. Докосна го с разтреперани ръце, после внимателно го обърна по гръб. Малка черна рана зееше грозно изпод линията на косата над дясната вежда. Очите му бяха широко отворени и изцъклени. Очи на мъртвец.

Девън нададе изплашен, неразбираем вик на протест. Положи чело на гърдите на Клей и затвори плътно клепачи, вкопчил пръсти в ризата на брат си.

— Не! — повтаряше той отново и отново, и отново. Спря едва когато ужасът започна да измества първоначалното му недоверие и неразбиране.

Изведнъж го долови — движение? Трепет? — в гръдния кош на Клей. Надигна се рязко и стисна още по-здраво пръсти.

— Клей! — изрева той. Долепи ухо до сърцето му и най-накрая дочу слаб, пресеклив звук, тъй тихичък, че се изплаши да не си го е въобразил, докато не го чу втори път.

Скочи на крака и се втурна към вратата като викаше високо Стрингър. Никой не се отзова и той се затича навън, като викаше през цялото време, докато вземаше разстоянието към етажа на прислугата. Стрингър се показа недооблечен и разрошен.

— Намери лекар! Прати Маклийф… — Клей е прострелян. В главата. Кърви. Извикайте Пенрой от Тревит, по-близо е. Действай!

Стрингър беше като смразен и само премигваше глуповато.

Изведнъж зад него се показа Коб и Девън се олюля от облекчение.

— Клей е бил прострелян. Зле е. Изпрати Маклийф да докара Пенрой.

Без да каже и дума, Коб се обърна и се втурна към входната врата.

Девън нареди на Стрингър да донесе одеяла, после пак се завтече към библиотеката. Клей не беше помръднал. Беше призрачно блед, очите му бяха отворени и нефокусирани. Девън се отпусна до него, изпълнен със страх. Посегна с неохота към безжизнената ръка на Клей и съзря писалката в дланта му. Хартията отдолу. Две разкривени, безформени думи на листа казваха „Лили стреля“, преди да се слеят в широко грозно мастилено петно в края им.

„Лили стреля“

Зрението му се замъгли. Премига, за да се съвземе, но думите си останаха. Черно на бяло, ясни, недвусмислени и неунищожими.

„Лили стреля.“

Чу Стрингър да идва. Видя разтрепераните си пръсти да се свиват около листчето, смачкват го и го прибират в джоба му, след като се бе извъртял, така че Стрингър да не види нищо. За миг се почувства лишен от всичките си сетива, от всичките си сили, но тогава Стрингър пусна одеялата до краката му и неговата безпомощност му помогна да дойде на себе си.

Завиха Клей внимателно с топлите вълнени завивки. Девън се пресегна към китката на брат си и едва доловимият пулс под кожата даде тласък на собственото му сърце.

Коб се върна. Девън не помръдна от мястото си. Докосваше брат си, гледаше го. Изцъклените му очи бяха странни, смущаваха го. Девън ги затвори с пръсти и тръпка на отвращение премина през тялото му. Коб каза нещо, той не чу. Клей бе абсолютно неподвижен, но Девън трепереше, сякаш умираше от студ. Накара Стрингър да запали огън. Чуваше суетнята и приглушения шепот на другите прислужници в салона. Внезапно той се изправи на крака.

— Стой при него, не го оставяй ни за миг — каза дрезгаво на Стрингър. Грабна един свещник и излезе от стаята.

Не очакваше да я намери в стаята й, но все пак реши да отиде там. Спря като закован, когато под трепкащата светлина на свещите зърна малкия отворен куфар на леглото й. Приближи се бавно. Изпод една от роклите й се подаваше някаква хартия. Разбута дрехите и се втренчи в четирите купчинки банкноти от по двайсет лири.

Лили зърна Девън да се приближава към нея тъкмо когато вземаше забързано последните стъпала по стълбата в скалата. Почувства познатия трепет на сърцето си и се усмихна в тревожно очакване. Беше се върнал рано — много добре. Важността на това, което имаше да му каже и несигурността й относно евентуалната му реакция не можеха да се сравнят с удоволствието, което се надигаше в нея само като го видеше. Вятърът, гонещ неуморно облаците по небето, разкри луната за няколко мига и на бледата й светлина тя съзря лицето му. Усмивката й се стопи.

— Какво има? — попита тя, след като той спря пред нея. Отново настъпи мрак и тя не можеше да разчете изражението му. Нещо ужасно обаче не бе наред. Напрежението, сковаващо тялото му, бе осезаемо дори в мрака. — Дев, какво става? Случило ли се е не… ох! — Тя извика — повече от удивление, отколкото от болка, когато ръката му се стрелна и я притегли към себе си, а другата му ръка се впи в рамото й. Гласът му се разнесе в ухото и като животинско ръмжене, видя зъбите му да се оголват в грозна гримаса и долови усилието, което полагаше да контролира необяснимия му гняв.

— Не ме очакваше да се прибера рано, нали?

— Какво? Не, аз… Девън? Причиняваш ми болка… — млъкна, когато той я разтърси тъй свирепо, че зъбите й загракаха, и я повлече към къщата. Тя се затътри след него като се бореше с пръстите му, болезнено впили се в ръката й, но те бяха като менгеме. — Стига, защо правиш това? Недей, боли ме. Девън! — Падна и удари коляното си в камъка. Той нито погледна назад, нито забави ход, само я задърпа още по-силно, докато накрая тя трябваше почти да тича подире му, препъвайки се на всяка крачка.

— Какво е станало? — извика тя, вече разплакана. — Какво правиш? — Не й отговори, а по лицето му не се четеше нищо, освен гола ярост.

Завлече я до входната врата, а като влязоха вътре, я затласка нагоре по стълбището, без да обръща внимание на това, че тя се удря в перилата или в него. Накрая, обезсилена, зашеметена, останала без дъх, тя падна на колене. Без да спира, той я наруга, издърпа я грубо да стане и я принуди да продължи да се изкачва.

Като стигнаха вратата на стаята й, той буквално я хвърли вътре. Лицето му я накара да се разтрепери. Стиснатите му юмруци я изпълниха с ужас.

— Не зная какво си мислиш, че съм сторила! — извика тя в опит да не се пречупи пред него. — Няма ли да ми кажеш?

Позата й на оскърбена невинност го вбеси. С гърлено ръмжене скочи към нея и я сграбчи за косите.

— Щях да ти дам парите, кучко. Не трябваше да застрелваш Клей заради тях.

Лили пребледня.

— О, Боже, Дев. Клей? — Тя се огъна. — Клей е прострелян? Зле ли е ранен?

Девън изгаряше. Насили се да спусне ръце, защото поривът да изскубне косите й от корен бе едва преодолим.

Усети в нея да се надига вълна на истинска паника. Яростта му бе осезаема, едва-едва потисната, и тя разбра, че ще е необходимо нищожно малко, за да прекрачи той границата. Заговори предпазливо, като се опитваше да звучи спокойно.

— Девън, моля те, изслушай ме. Не съм стреляла по Клей. Станала е грешка. Защо мислиш така за мен?

— Заради това.

Тя проследи подивелите му очи и съзря парите. Толкова много.

— Но аз не съм…

— Как е истинското ти име?

— Трехърн — отвърна тя незабавно. — Аз съм Лили Трехърн, идвам от Лайм Риджис. Родителите ми починаха, а настойникът ми искаше да ме ожени за сина си и аз не м-м-ожех… — Застрашителната стъпка, която направи към нея, я накара да започне да заеква. — Истина е! — Потисна надигащата се истерия и протегна ръце пред себе си като щит. — Избягах, защото той каза, че съм откраднала парите му и той се рани. Страхувах се, че може да умре… — Чу се какво приказва и се отчая. — О, Боже! Мисис Хоуи беше в Чард и аз говорих с нея… Девън, изслушай ме! Смятах да ти разкажа всичко тази вечер! — Не можеше да спре да плаче. Всичко звучеше толкова невероятно дори в собствените й уши. — Не знам какви са тези пари! Никога не бих наранила Клей. Моля те, възнамерявах да ти разкрия всичко и после да си отида, ако не ме искаш.

— Млъквай! — Сграбчи я и захвърли тялото й към стената зад нея. Тя си удари главата и нададе болезнен вик. Той трябваше да излезе — беше само на косъм да я удари.

— Моля те, моля те, моля те, трябва да ми повярваш! — Тя вече бъбреше несвързано. Удиви се, че под плътната пелена ужас, който изпитваше, лежеше дълбоко съжаление. Мъртъв ли беше Клей? Въпреки яростта на Девън, тя изпитваше желание да го утеши, да разсее страха, който съзираше в очите му зад безумния му гняв. — Моля те, не прави това — прошепна тя. — Нека ти помогна. Никога не бих наранила Клей. Слушай…

Прекъсна я, като сграбчи предницата на роклята й и привлече лицето й на сантиметър от своето. Устните му отново оголиха зъбите в животинска гримаса.

— Ако Клей оживее, ще се погрижа да те обесят. Ако умре, кълна се пред Бога, ще те убия с голи ръце. — Освободи я с мощен тласък. Извади ключа, затвори вратата и я заключи в стаята й.

— Страхувам се, че не мога да ви дам голяма надежда. — Доктор Пенрой извади парче кърпа от пояса на безупречните си черни бричове и избърса изцапаните си с кръв ръце. — Извадих куршума и спрях кръвотечението, но шансовете да оцелее са много малки, нищожни на практика. Дори ако по някакво чудо се възстанови, той никога няма да е същият. Куршумът е преминал през мозъка. — Лорд Сандаун не отговори и за миг лекарят се почуди дали го е чул — Много съжалявам. Нищо повече не мога да направя, поне засега. Ще дойда утре сутрин да проверя как е. — Лекарят избърса потното си чело с ръкав и се зачуди как ли Негова светлост ще погледне на него, ако си поиска малко бренди. — Бих ви посъветвал да го оставите, където си е сега — на дивана — и да не се опитвате да го местите. Дръжте го затоплен. Няма да можете да го накарате да приема храна, но опитвайте с течности. — Пълната неподвижност на Даркуел започваше да го изнервя. — Можете да извикате доктор Марш, ако желаете, нямам никакви възражения — добави той, опитвайки са да не звучи самонадеяно. — Смея обаче да твърдя, че той ще ви каже същото. Съжалявам — повтори той. Изтече минута. Пооправи перуката си с вдървени пръсти и направи стъпка към неподвижната фигура, скрита в сенките зад вратата на стаята — Питам ви добре ли сте? Чувате ли какво ви казвам?

— Да — гласеше забавеният отговор. — Излезте.

Пенрой се стегна. Отвори уста да говори, да каже нещо, да покаже, че е засегнат и обиден, но ги затвори веднага, като съзря яростта в очите, които сякаш пламтяха и хвърляха искри в полумрака.

— Разстроен сте — измърмори той, — съвсем естествено. Сега си тръгвам. Ще дойда пак утре. Лека нощ. — Върна се в библиотеката да си прибере лекарската чанта. Хвърли кос поглед към неподвижната фигура, простряна на дивана и омотана в одеяла, поклати глава с жест на съжаление и излезе от стаята през терасата.

Девън изчака, докато не чу вратите да се затварят, и влезе в библиотеката. Застана до дивана и се ослуша за дишането на Клей, но чуваше само въздишките на вятъра. Приближи се още. Пенрой бе направил превръзка на главата му. В съзнанието му прелетяха спомени за черната рана и той се отпусна на колене. Усещаше как силите му го напускат, всичко, на което се бе крепял, се разчупваше с трясък около него. Хвана ръката на Клей и я стисна. Сълзите, непроливани от деня, в който бе държал студеното, безжизнено телце на сина си, затекоха по лицето му като изгарящ водопад.

Не умирай. Стисна по-силно ръката на Клей, сякаш така можеше да го задържи. Но смъртта бе като зейнала паст с осезателно дихание. Изплашен до крайност, той долавяше бавното й приближаване. Не си отивай. Разтрепери се. Защо го бе простреляла, защо? Безмилостното деяние пораждаше у него варварски чувства. Като че ли беше на клада. Внезапен натиск върху рамото му възстанови равновесието му. Погледна нагоре и видя, че Коб стои до него със сериозно изражение. Девън притисна за миг устни до бледите пръсти на Клей, после се изправи с олюляване на крака.

Между гърдите си и осакатената ръка Коб притискаше чаша коняк. Взе я с другата си ръка и му я подаде.

— Може и да не умре — избъбри той с дрезгав шепот. — Докторът каза, че има шанс.

— Да, шанс. — Девън поднесе чашата към устните си, после я остави, без да отпива.

— Той е силен момък.

— Да.

Коб пое дълбоко дъх и погледна настрани от дивана.

— Мога да занеса съобщение на майка ви, ако желаете. Ако тръгна сега, ще бъда в Уитъридж в…

— Не, благодаря. Не още. Ще изчакаме до утре. Може… да знаем нещо повече дотогава.

Коб поклати тежко глава.

— Трябва да си починете. Мисис Кармайкъл може да поседи с него за известно време. Казват, че знае как да се грижи за болни и изобщо… такива неща. — Девън не му отговори. — Има ли нещо, което мога да направя?

Девън го гледа втренчено цяла минута. Сега бе моментът да прати Коб в Труро да доведе полицая. Щяха да задържат Лили в затвора, докато магистратът — Девън — не решеше да я изправи пред съда. Щеше да остане в Бодминската тъмница поне два месеца преди да започне процесът й, и щяха да я осъдят — нямаше никакво съмнение във вината й. Щяха да я обесят. Щеше да умре.

Това искаше. Това бе всичко, което искаше. Коб се размърда в очакване. Девън си представи как примката се затяга около шията на Лили, как зениците й се разширяват от ужас. Спомни си нощта, когато я бе намерил в стаята й пребита и окървавена, и как бе искал да поеме цялата й болка и страдание, защото му бе тъй скъпа. Спомни си добротата на Клей към нея. Парите в куфарчето й. Празните, безжизнени очи на Клей. Бележката в ръката на Клей.

— Сър?

Изпи коняка на три глътки.

— Не, няма нищо. Кажи на мисис Кармайкъл да остане при Клей. — Връчи чашата на Коб, неосъзнаващ странното изражение, изписало се по лицето му. Бе взел решение. Нямаше да накара да я арестуват, просто не можеше да го стори, по причини, които не можеше да разбере. Но тя имаше власт над него — не любов, вече не — силна власт и той щеше да я накара да си плати за това. Ако Клей умреше, можеше и да я убие, макар сега да не бе убеден. Ако той оживееше, щеше да я накара да съжалява, че не го е сторил.

Излезе, като остави Коб да се взира в него, и пое решително по стълбите нагоре.

Усмихнат, бавно завъртя ключа в ключалката, изпълнен с представата и насладата от нейния ужас. Пак тъй бавно отвори вратата и обходи стаята с поглед. Беше празна. Невъзможно. Трябва да се криеше. Мисълта му достави задоволство и злобната му усмивка се задълбочи. Влезе. Надяваше се да се крие под леглото си. Какво удоволствие щеше да бъде да я измъкне оттам и да слуша хленченето й и молбите й за пощада. Щеше да я пощади точно толкова, колкото и тя Клей.

Но тя не беше под леглото. Значи зад завесите — трепереща от страх, молеща се той да не… Изведнъж съзря счупеното стъкло и се приближи вдървено. Бе направила голям отвор в прозореца. Не! Не може да е скочила, можеше да се убие! Сграбчи перваза, без да усеща болката от разрязването на дланите си по острите стъклени ръбове, наведе се през прозореца и впери поглед в тъмния храсталак четиринайсет стъпки надолу.

Нищо.

Завъртя се, издавайки животински звуци, и потисна обзелото го облекчение. Почти бе прекосил стаята. Когато забеляза куфарчето на леглото й с парите отгоре му, точно както ги беше оставил. Дали наистина? Не липсваха ли някои от банкнотите? Но защо не ги бе взела всичките?

Пробяга през стаята, по стълбищата, навън през вратата. Както заобикаляше къщата на път за конюшните, той зърна Коб да се приближава забързано.

— Не знам какво може да означава, но мислех, че трябва да знаете — започна той, преди задъханият Девън да стигне до него.

— Какво?

— Момичето, онази Лили, е избягала на кон. Конярят й е го дал.

Девън изпсува диво, отмести грубо Коб от пътя си и се втурна напред.

Маклийф тъкмо излизаше от стаичката с конските амуниции. В ръката си държеше повредена юзда. Замръзна на място, като видя господаря си да идва към него с кървясали очи. Лицето му почервеня като косата му и юздата се изниза незабелязано от пръстите му. Направи крачка встрани към коридора, които водеше към задния изход, но отстъплението му завърши до там. Девън скочи по покрития със слама под и го запрати към вратата на помещението. Конят в клетката отзад изцвили подплашено и удари с копита по оградата.

— Къде е тя?

— Не зная!

Девън го удари през устата. Той падна на една страна, но незабавно се изправи и се втурна към вратата. Девън отново го простря по гръб, но момчето не се отказа да търси спасение и бе успяло да направи две крачки към свободата, когато Девън го сграбчи за ризата и го прикова под себе си.

— Къде е тя?

— Избяга! Беше изплашена! Каза, че ще я убиете!

— Къде?

— Не зная!

Стовари опакото на дланта си в лицето на Маклийф. Ударът го запрати през половината стая. Преди да успее да се изправи, Девън го хвана и започна да го удря отново и отново. Гърбът на Маклийф се удари във вратата на неговата стаичка и той полетя навътре. Девън го последва. Възседна го и впи ръце в гърлото му.

Маклийф започна да нанася паникьосани удари по гърдите и стомаха на Девън, но той не усещаше нищо. Сякаш душаха самия него, кръвта блъскаше бясно в гърлото му, в ушите, в очите, заслепяваше го, изтласкваше всичко човешко, оставяйки само сляпата му ярост. Някой му викаше, но думите не носеха никакъв смисъл за него. Почувства силно дърпане в косата си, после страничен удар в лицето. Нададе див рев и затегна хватката си. Нещо силно го удари по тила и той полетя напред. Погнуса и бяс се бореха да го превземат. Поизправи се и с вкочанени пръсти наново намери гърлото на Маклийф, тъкмо когато някаква страшна тежест се стовари отгоре му и го събори на едната му страна.

Беше Коб. Лежеше отгоре му и го държеше за ръцете. Девън го изруга, после млъкна и започнала се бори да се освободи, когато зърна Маклийф — задъхан, дишащ на пресекулки, със сълзи, търкалящи се по бузите — да се отправя, прегънат на две, с олюлявания и препъвания към вратата. Девън направи последен безполезен опит да се отърси от Коб, за което получи удар в стомаха. Дъхът му секна и той също се преви на две.

Когато усети, че има сили да стане, той го стори и незабавно политна към стената. Гаденето се завърна. Прокара пръсти по тила си и почувства лепкавата влага на кръвта. Наблизо лежеше вила.

Коб се бе отпуснал седешком на пода, а ръцете му висяха безсилно между коленете.

— Съжалявам — успя да промълви той задъхано. — Можехте да го убиете. Трябваше да се намеся. — Косата му бе разрошена, а кожата над гъстата черна брада — силно почервеняла.

Девън премълча.

— Ще тръгна за Труро. Ще доведа полицая.

— Защо?

Коб го изгледа.

— Това момиче — тя трябва да е застреляла Клей. Тя е избягала, тя…

— Остави. Няма да казваш нищо за това Коб, на никого.

Коб се изправи, висок и слаб, а гневът и учудването му помрачаваха острите му черти. Здравата му ръка се сви в юмрук.

— Но тя трябва да бъде намерена!

— Аз ще я намеря.

— И наказана!

Призрачна усмивка разсече побледнялото, измъчено лице на Девън.

— Не се безпокой — каза той и овладяната ярост в гласа му придаде на думите звучене на кървава клетва — Аз ще я накажа.

Глава 20

— О, Лили, ето те и тебе. По-добре ли си сега?

— Да, братовчеде, много по-добре, благодаря ви. Само ми се зави свят за няколко минути, това е всичко. От вълнението, предполагам.

— Разбира се. Изглеждаш прекрасно — добави Роджър Соумс с фалшива неискрена усмивка.

Сега пък той лъжеше. Изглеждаше ужасно и тя го знаеше, както й бе казало измореното изражение в огледалото в спалнята преди не повече от пет минути. Но по причини, който тя очевидно никога нямаше да разбере, братовчед й не по-малко от нея бе готов да загърби очевидното и да се преструва, че всичко е наред. Чудеше се какво ли Луис мислеше за тези неща, но се бе примирила, че и по този въпрос ще си остане, вечно неосведомена.

— Познаваш ли мистър и мисис Блейни? — попита Соумс, като я представи на една двойка на средна възраст, богато облечени, чиито учтиви усмивки не можеха съвсем да скрият изгарящото ги любопитство. Каква странна компания, помисли си Лили за втори или трети път, усмихвайки се в отговор на семейство Блейни с всичката дружелюбност, която можеше да събере. Гостите на това „неофициално“ сватбено вечерно празненство в новата къща на братовчеда Соумс бяха странна сбирщина по мнение на Лили. Любопитна смесица от модно и старомодно, светско и религиозно. Мистър Блейни, разбра се после, беше банкер. Но Мистър Мак Комас, с когото се бе запознала преди един пристъп на гадене да я принуди да скалъпи някакви извинения и да избяга в стаята си, бе свещеник, ученик на мистър Уесли, както и Соумс, а имаше и други като него.

Къщата на Соумс не беше каквато си я бе представяла, когато пристигна тук преди три седмици. Изглеждаше прекалено голяма и пищна за жилище на скромен човек с духовен сан, свещеник неуморно на път, призоваван към покаяние и смирение. Беше нова, тухлена постройка с „Т“-образна форма, двуетажна, с красив заден двор със същата форма, засаден с цветя, храсти и плодни дървета. Точно тук се провеждаха предсватбените приготовления — слава Богу. Не би могла да понесе претъпканата салонна атмосфера тази вечер.

Самият Соумс бе повече от загадка. Служител на Бога свещеник със значително „стадо“ души, които бе дяволски решен да спаси. И все пак тя не му вярваше. Въпреки цялата му външна праведност, светското прозираше без особено усилие, поне за Лили. Всъщност, колкото повече го опознаваше, толкова повече се убеждаваше, че най-могъщото духовно качество бе гласът му — един наистина неустоим, покоряващ инструмент, който той използваше с изключителни резултати. Дори обикновената му реч бе повлияна от обхвата и красотата му и от разнообразието от емоции, които можеше да породи. Можеше да си представи грешници да падат на колене в стремеж да се покаят, когато този глас ги призовеше или сълзите на радост на вече опростените, когато той описваше неизказаното спокойствие и щастие, очакващи ги в Божиите ръце.

Зърна отсреща Луис и двамата си кимнаха благопристойно. Годеникът й съответстваше далеч повече от баща си на нейната представа за сериозен и скромен божи служител. Като говореше с него, понякога я спохождаше безумната представа, че той се отправя към нея.

— Лили! — произнесе той напевно и с лек поклон.

— Луис. Забавляваш ли се?

Гъстите му вежди се надигнаха, сякаш намираше въпроса леко непристоен, или поне неуместен.

— А ти?

— О, да.

— Радвам се. Но ти сигурно си гладна. Ела, майка ми е сложила масата.

Лили се извини пред братовчеда Соумс и семейство Блейни и отиде с Луис до дългите дървени маси, където мисис Соумс и слугите наистина бяха подредили разкошна трапеза. Имаше горещи палачинки с месо и плодове, студен телешки език и яребички, сладкиши и желета, коктейли и плодове, пунш и вино. Лили едва се насилваше да погледне, камо ли да хапне нещо. Луис обаче й напълни една чиния и за да му достави удоволствие, тя побутна храната с вилицата, дори преглътна една хапка. Беше мило от негова страна да се погрижи за нея по този начин, помисли си тя, прободена от моминско чувство за вина, след като самият той бе постил последните два дни в подготовка за сватбата им. С безсилно и безпомощно разочарование тя разглеждаше мъжа си, когото не обичаше и не познаваше и за който щеше да се омъжи на сутринта. Бе искрено отдаден на вярата си, към което тя изпитваше смесени чувства. Поне не беше лицемер като баща си, но каква съпруга на Луис щеше да стане от нея, и що за живот ли щяха да съградят заедно?

Миналата нощ й бе признал за мечтата си, неговата „мисия“, както я бе нарекъл, че Господ искал от него да иде в Уелс и да проповядва мъдростта му на бедните миньори от въглищните мини. Първата реакция на Лили бе едва потиснат ужас пред тази мрачна перспектива, но той бързо бе избледнял, и всяка смътна неохота, която можеше да усети, бе заровена под безразличие и тотална незаинтересованост. Ако Луис й бе казал, че Господ иска от него да бие китове в Северно море, тя щеше да го последва пасивно и да направи всичко възможно да бъде добра жена на китоловец. Просто не й пукаше. Беше престанало да я засяга от нощта, когато Девън я бе изправил пред стената и й бе казал, че е застреляла брат му.

Бе откраднала един кон и достатъчно пари, за да плати пътя си обратно до Лайм Риджис. По време на всяка минута от кошмарното пътуване бе очаквала той да изникне отнякъде и да я спре — и после да я убие, или да я пребие — или поне да я арестува. В Лайм Риджис Трабълфийлд я бе приела за своя гостенка. Тя вече била препратила писмо до нея до Корнуол, каза й тя. От Ексетър? Да. Така Лили разбра, че трябва да е било от Соумс. Беше му писала незабавно, узнавайки, че се е разминала с писмото му, че съжалява за случилото се, и че благодари на Бога, че с него всичко е наред. Ако в сърцето си можел да намери сили да й прости, и ако по някакво чудо Луис все още изпитвал топли чувства към нея, тя щяла да приеме честта да стане негова жена.

Соумс бе отговорил с обратна поща. Всичко било простено, да идвала веднага. Дори беше сложил в плика пари, за да може да си намери кола до там.

Оттогава бяха изминали три седмици. Обявлението за сватбата им бе публикувано и бракосъчетанието трябваше да се състои на следващия ден. Припряността на Соумс я бе отвратила отначало, докато не съобрази колко перфектно пасваше на собствените й тайни нужди. Нужда, по-точно казано. Една-единствена цел стоеше сега пред нея — да даде баща на детето, което носеше.

— По-добре ли се чувстваш, скъпа?

— Да, мисис Соумс, благодаря ви. Чувствам се идеално. — Съпругата на Соумс, Рут, бе тиха, трогателна жена, която говореше рядко и дори тогава оставаше с наведена глава, сякаш се срамуваше да не каже нещо нередно. Откакто беше дошла Лили едва ли я беше чувала да произнася повече от стотина думи. Бе дълбоко наплашена от съпруга си, който я пренебрегваше напълно, освен когато й издаваше груби еднословни заповеди. Но бе любезна с Лили по един срамежлив начин, за което тя винаги щеше да й е благодарна. Лили започна да й казва какво прекрасно парти е организирала и колко е вкусна храната, когато Соумс и един мъж, когото не бе забелязвала преди, се приближиха към нея.

— Лили, Луис, ще влезете ли за момент? — попита Соумс, широко усмихнат. Не беше покана, на която можеха да откажат, тъй като той беше положил по една тежка длан на раменете им и ги подкара към къщата.

— Това е мистър Уит — представи той мъжа със закъснение. — Той носи някои документи, които да подпишете — знаеш какви са адвокатите. Обикновени формалности, и после можете да се върнете при гостите си.

— Какви документи, татко? — попита Луис, след като влязоха в кабинета на Соумс, просторна стая, облицована с тъмно дърво, с лавици по стените, претъпкани с миришещи на ново книги и украсена доста неподходящо за един представител на духовенството с ловни щампи.

— Само формалност — повтори Соумс. — Предаването на зестрата.

— Зестра? — едва не се изсмя Лили. — Но аз нямам нищо.

— Не съвсем нищо — усмихна й се той дружелюбно — Почти не си струва труда, знам, но мистър Уит ме посъветва да сложим всичко в ред.

Лили погледна слабия като тръстикова вейка мъж със сива перука, който вадеше хартия след хартия и ги полагаше върху писалището на Соумс. Винаги бе мислила, че съпругът придобива всичко, което жената притежава, в деня, в който си разменят брачните клетви. Мистър Уит трябва да бе краен формалист. Тя взе писалката и надраска името си, Луис се подписа под нея. Соумс предложи тост.

— За щастливата двойка — предложи той, подавайки на всички, с изключение на Луис малка чашка с бордо — на сина си, въздържател, даде чаша сайдер. — Нека Господ ви благослови с дълъг и щастлив живот заедно и нека децата ви да растат покрай вас като маслини по клончета.

Лили пребледня, но успя да преглътне виното, без да се задави.

Време беше да се завърнат към тържеството, макар че, когато Луис застана встрани, за да я пропусне да мине под свода, водещ към градината, тя се поколеба. Беше изморена през последните дни и изтощението я удари сега като плесница — без съмнение поради виното. Продължаването на тази гротескна роля на булчинско щастие изведнъж надхвърли границите на издръжливостта й.

— Луис — промълви тя и го докосна по ръкава, — много ли ще си против, ако се прибера по-рано? Тържеството е чудесно, и много мило, че родителите ти са помислили за него, но съм малко уморена. Всичкото това вълнение си казва думата, предполагам, а искам да съм свежа утре.

— Разбира се — отвърна той без двоумение или съжаление и закрачи до нея по обратния път към къщата. В основата на стълбището той спря и я изгледа, хващайки я за ръката, когато тя прошепна „лека нощ“ и се обърна да си върви.

— Лили — рече той важно.

— Да?

— Най-първото задължение на жената към мъжа е да му се подчинява.

Тя кимна бавно и започна да оформя някакъв подходящ отговор.

— Наблюдавах те тази вечер — продължи той, без да я изчака. — Маниерите и речта ти са прекалено свободни — подканват към погрешно тълкуване. За в бъдеще трябва да обуздаваш държанието си спрямо индивиди от противоположния пол. Тя зяпна.

— Но… аз никога не съм възнамерявала нещо непристойно, Луис, обещавам.

— Не се и съмнявам, но аз говоря за резултата не за намерението. Баща ми бе благословен с видение от Бог аз и ти да се оженим. Този брак може да ни изглежда неподходящ, дори странен, но това няма никакво значение. Висша сила го е благословила и наш дълг е да приемем волята му със смирение и благодарност. — Той затегна хватката си върху ръката й, изравни се с нея и я погледна втренчено със сериозните си сиви очи. — Ти ще бъдеш моя съпруга, Лили. С дисциплина и търпеливо насочване от тебе ще стане всичко, което Господ ти е предопределил.

Звучеше почти като заплаха. Лили изпъна рамене, потискайки надигналия се трепет. Поне тази загадка бе разрешена — Луис я харесваше не повече отколкото тя него. Отправи му смела, решителна усмивка.

— Ще се опитам да ти бъда добра съпруга — обеща тя искрено. — Ще ти помагам в работата, която си си избрал по всеки начин, който мога. Надявам се един ден да се гордееш с мен.

Мрачното му изражение се смекчи леко.

— Аз също се надявам — каза той и се наведе да я целуне бегло за първи път — по челото. — Спи добре. Ще ти изпратя прислужницата.

— Лека нощ, Луис.

Той си отиде, висок, изправен, масивен.

Наблюдаваше го как върви, зачудена какво би направил, ако узнаеше за бебето. Пот овлажни дланите й. Беше непоносимо да мисли за това. Държейки се за перилата, тя се помъкна нагоре и сви по дългия коридор, водещ към стаята й.

Беше малка, но удобна, и цялата мебелировка бе съвсем нова. Без да пали свещ, тя се отправи към вратите, които извеждаха към малко балконче — най-хубавото нещо в стаята според нея. Беше откъм тази страна на къщата, противоположна на градината, слава богу, така че продължаващото там празненство бе само слабо жужене в ушите й. Соумс бе построил къщата си в покрайнините на стария катедрален град, далеч от шумния център. Ярка септемврийска луна сияеше над върховете на дърветата през пътя и някъде между клоните им изкрещя кукумявка. Тази вечер, както и всяка друга, откакто бе избягала от Даркстоун, Лили усети подсъзнателно, че нещо й липсва. После, след миг само, както винаги, разбра какво бе то: шумът на морето. Липсваше й почти както на едно бебе би му липсвало майчиния глас. Пое дъх разтреперана. Много неща й липсваха. Много, за които трябваше да съжалява. Справяше се с тия ужасни дни, като живееше миг за миг, потискайки мислите за миналото и като не мислеше за бъдещето по-далеч от утрото. Тактиката й я бе довела до този ден и този миг, така че трябва да бе успешна, но не биваше да се главозамайва от успеха. Кукумявката извика отново глухо и измъчено. Лили сложи лице в ръцете си и заплака.

Дочу зад себе си силно почукване и после отварянето на врата. Избърса бузите си с ръце и ръкави и се обърна да види момичето, което бе застанало до леглото и чакаше да й помогне.

Разсъблече се в мълчание, твърде изморена за бъбрене, макар да бе наясно, че момичето на име Аби, сигурно намери за странно, че тя не обелваше и дума в навечерието на сватбата си. Тихо си пожелаха една на друга лека нощ и после Лили седна на табуретката да изчетка косата си. Огледалото пак се показа като неин враг. Бледата странност на собственото й лице я изплаши — то разкриваше прекалено много отчаяние и нещастие. Но не трябваше да плаче повече — беше проява на слабост и глупост, а и не носеше облекчение. Но тя бе смазвана от двойния товар на съжалението и вината. Нямаше нищо, което да я утеши, освен увереността, че не бе излъгала Луис поне за едно нещо — щеше да му бъде вярна съпруга. Където и да я отведеше, за остатъка от живота си — дори ако това я убиеше — тя възнамеряваше да бъде всичко, което поискаше от нея. Личното й щастие изглеждаше смехотворно маловажно сега. Всичко, което се случваше, бе Божие наказание, задето се бе отдала на грях с мъж, който никога не бе я обичал. Доколкото това не вредеше на бебето, можеше да се счита благодарна, че наказанието й не бе по-жестоко.

Изморените й ръце безсилно се отпуснаха и тя наведе глава, загледана в четката за коса лежаща непотребна в дланта й. Празнота се надигна и я погълна неочаквано. Тя затвори очи, уморена от плач. Но бе толкова самотна. От изтощение е, рече си тя, изтощението и стресът правеха толкова трудна задачата да не мисли за Девън. Не за последната нощ — това бе непоносимо, немислимо, но за другите неща, които бяха споделяли. По някаква незнайна причина тя се сети за нощта край езерото — Пиратското езеро, когато бе изненадана в гръб — той и брат му, и тя бе мокра, смутена и изплашена. Бе ужасен момент и все пак не можеше да си мисли за него без потайна искрица възбуждение. Но защо да мисли за подобни неща сега? Не можеше да се възпре — спомняше си ясно ниския, провокативен тембър на гласа му в ушите си, а дори още по-ясно — начина, по който топлите му пръсти бяха отместили влажната й коса встрани и бе докоснал леко голата кожа на гърба й. Дълбок копнеж се събуди в нея, тъй силен, че я болеше, караше гърлото й да се присвие.

Дъхът й секна. Досег — едва доловим — зад шията й я накара да отметне глава с подивели очи. Една голяма ръка се пресегна светкавично и заглуши изплашения писък.

Втренчиха се един в друг в огледалото, докато гърдите й се надигаха и спускаха неравномерно в опит да си поеме дъх. Той бавно отмести ръка, но другата остана оплетена в косата й, задържайки я неподвижна. Променила се е, помисли си той, макар че не можеше да дефинира точно промяната. Мисълта го бе споходила и преди, докато я наблюдаваше през дърветата отвън как се разхожда между гостите на тържеството й, и после от балкона й, докато тя се разсъбличаше. Беше красива като всякога, и дори повече, но имаше някаква нова крехкост, предпазливост, както и едно странно усещане за тежест. Тъга? Пръстите му се затегнаха в косата й — спомни си, че не даваше пукната пара за чувствата й, и сега, и никога.

— Измори ли се от веселбата любов моя? — Наблюдаваше я — как преглъща, проследявайки линията на шията до деколтето на свръхблагоприличната й роба. Пресегна се и започна да я разкопчава. С небрежно движение чак до кръста. Тя му позволи. Изглеждаше като замръзнала на стола си, с широко отворени очи и полупритворени устни, все още твърде шокирана, за да говори. — Какво, няма ли да ме поздравиш, Лили? — Очите му се сключиха над развълнуваното издигане и спадане на гърдите й. — Не ти ли липсвах? Защото, ти ми липсваше. — Избута дрехата от раменете й, заслушан в накъсаното й дишане. Тя не помръдна. — Какво облекчение е за мен да видя, че не си пострадала при онзи скок от прозореца, любима. Толкова се тревожех за теб. — Той подръпна лекичко панделката, държаща предниците на нощницата й и присвитите й очи потъмняха. Най-накрая тя реагира.

Скочи и се опита да се измъкне, но той все още я държеше за косата. Придърпа я в прегръдка, интимна, но сурова, и очите й заблестяха, навлажнени от нечакани сълзи. Безстрастно, внимателно, той ги изтри с пръсти, отбелязвайки сърповидните сенки под очите й.

— Толкова трагично лице — прошепна той. Докосна страните й, после устните й и се смръщи напрегнато.

— Защо си дошъл? — Удиви се, че изобщо е в състояние да проговори, смислено при това.

— Защо ли? Но да те видя, разбира се. И да ти пожелая всичко хубаво в навечерието на сватбата ти. Мъдростта на избора ти ми убягва, признавам, но много отдавна изоставих опитите да разбирам жените.

— Пусни ме. — Наместо това ръцете му се затегнаха жестоко. Но само за миг — после, за нейна изненада, той я освободи. Лили моментално се отдръпна, установявайки дистанция между тях, и се опита отчаяно да разчете лицето му. Той разследваше стаята, отбелязваше скромността й с презрителен поглед. Шокирана, тя го наблюдаваше как отиде до леглото и седна там, кръстосвайки обутите си във високи ботуши крака, после й се усмихна студено.

— Клей — заекна тя с едва доловим глас. — Как е той?

Усмивката си остана на лицето му, но от нея повя мраз.

— Възстановява се — отвърна той безизразно.

Брадичката на Лили клюмна на гърдите й. Затвори очи и отправи благодарност към Бога.

— Но си е загубил паметта. Не може да си спомни кой го е прострелял.

Тя рязко отметна глава.

— Не съм аз. — Странната, вдървена усмивка отново не трепна. — Мислех за това — продължи тя, не можейки да спре. — Смятам, че трябва да е бил Трейър. Помниш ли? Той каза, че ще ти го върне?

— Трейър. Да. Трябва да е бил той.

Но не го вярваше — можеше да го прочете в очите му, да го чуе в гласа му.

— Как ме откри? — попита тя безнадеждно.

— Много просто. Отворих писмото, което високо почитаемият ти настойник ти бе изпратил в Даркстоун.

— Но…

— После отидох до Лайм Риджис, където милата мисис… Трабълфийлд — така беше нали? — смътно познато име за мен, бе подтикната убедително да каже къде си отишла.

Тя потрепери. Мисълта за неговата настойчивост я смрази.

— Моля те… — Тя вдигна умоляващо ръка, после я остави да падне безволно, осъзнала безплодността на опитите да иска нещо от него. Наместо това каза: — Какво мислиш да правиш?

— Кой, аз? Нищо особено. — Очите му искряха с твърд, странен блясък, който я ужаси. — Но ти — да.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам само едно нещо от теб сега, Лили. То е наистина всичко, което съм искал. — Той се надигна и Лили се обгърна с ръце. Приближи се бавно към нея, приковал я с поглед. Когато се протегна, за нея, тя бе пребледняла от ужас и усилието да запази самообладание. Постави ръка на рамото й и я погали под робата нежно, почти разсеяно. — Искам да спя с теб. — Очите й проблеснаха, но иначе тя не показа друга реакция. — Само тази нощ — обясни той, прокарвайки лениво пръст под брадичката й, проследявайки линията на челюстта. — Един последен път за нас, ммм? Заради доброто старо време.

— Не — промълви тя с ужасен шепот.

— Не? — повтори той, като сега притисна показалец към устните й, но без да осъществява друг контакт. — О, но аз забравих да ти кажа какво ще направя ако откажеш. Ще накарам да те арестуват. — Наблюдаваше как бузите й сменят един след друг цвета си. Прекрасните й сиво-зелени очи се разшириха: за миг той беше изгубен.

— Дев…

Едва промълвената дума го подсети за целите му.

— Знаеш, че мога да го направя. Ще те хвърлят в затвора, любима. Ще те държат там до ноември, когато се събира съдът на графството и после ще те съдят. Клей не помни, но неговата бележка ще бъде достатъчна.

— Неговата…

— Ще те обесят — завърши той равно, изморен от спора.

Тя отстъпи крачка назад. Студеното му, резервирано изражение смръзна вътрешностите й.

— Разбирам. — Тя придърпа робата си и наведе глава, осъзнавайки условията му и ужасните неща, които бе казал. Помисли си за бебето. — Но ако ти се отдам тази вечер…

— Ще те оставя на мира.

Погледна го. Отвърна й на погледа и тя съзря крайната безмилостност по лицето му. Решението й не беше автоматично и й бе останала достатъчна борбеност, и надежда, и той го знаеше. След миг обаче отвърна пак шепнешком.

— Добре, Дев. Печелиш. — Преди да се замисли по-задълбочено, с едно движение на рамото отметна робата си и я остави да се свлече на пода. Лицето му стана още по-сурово. Приемайки това за предизвикателство, тя кръстоса ръце, захвана с шепи нощницата си отстрани, издърпа я нагоре и я изхлузи през главата си. Задържа насъбраната на топка дреха пред себе си за миг само, сетне я метна на земята; после се разнесе гласът й, висок и изтънял. — Къде ме искаш? В леглото?

Девън бавно вдигна очи до лицето й. „Тя си мисли, че това е игра — помисли си той, — че аз ще се умилостивя, че блъфирам.“

— Да, в леглото — отвърна меко, после повтори последните две думи, тъй като изтекоха секунди без тя да помръдне. Прехласнат наблюдаваше как гладкият й стомах се присвива при всяко нейно изпълнено с ужас вдишване. Най-накрая се обърна и се отправи вдървено към леглото. Там се поколеба, опряла ръце на матрака с широко разперени пръсти. Косата й се стелеше по гърба като тъмен пламък, кожата й бе тъй бяла, че го заслепяваше. Приведе се леко и играта на мускулите й по бедрата и задните й части накараха дъхът му да секне. С вродена грация, която той помнеше с разтърсваща и болезнена яснота, тя се покатери на леглото и седна в средата му в леко неловка поза, на очакване. — Лягай — каза той дрезгаво. Тънките й ноздри потрепнаха, но тя се подчини. — Да. По гръб. Засега. — Придвижи се по-близо. — Сега отвори ръце и крака, Лили, сякаш ме приветстваш. — Тя извърна лице към стената. Миг по-късно простря ръце встрани. Той чакаше — Лили? — Забеляза, че ребрата й затрептяха лекичко, после неудържимо, и в проблесналия лъч светлина съзря сребърен поток сълзи да се стича по страните й.

Празнотата в него оживя, промени се, сякаш сълзите й бяха неговите собствени, които бе държал заключени в себе си прекалено дълго и сякаш сега, тъмната бездна започваше да се изпълва. Отиде до леглото, като събличаше в движение сакото и елечето си и издърпваше ризата от бричовете си. Седна до нея, с лице към лицето й и с коляно в извивката на талията й, и постави ръка на меката, копринена кожа на бедрото й. Тя подскочи. Наведе глава и я целуна точно над коляното, веднъж. Тя въздъхна и закри очите си с ръка. Произнесе името й и разтвори краката й, бавно, но решително, не допускайки никаква съпротива. Видя я как се напряга и замръзва. С длан я помилва между краката, после, с обратното на средния си пръст я отвори и загали напред-назад.

Лили си пое остро дъх и го погледна през пръсти. Видя езика й да се докосва до небцето, докато започваше да оформя името му. За да я възпре, пъхна пръстите си в нея. Очите й се затвориха плътно и тя се притисна към възглавниците.

— Недей — изрече тя сломено. — Дев, в името на Бога…

— Не говори, Лили. — Гледаше очите й и бавните, хлъзгави движения на ръката си. Тя повдигна едно коляно. След няколко дълги минути дишането й се промени и гърбът й се изви, леко. Борбата й да се съпротивлява беше ожесточена и очевидна. Той зачака, противопоставяйки се на съблазънта на голите й гърди, докато пръстите й се свиха в юмруци и всяко мускулче се обтегна в напрежение. После се приведе да я вкуси, поемайки едно кораво зърно в устата си. Тя посегна и обхвана главата му, докато той я смучеше и хапеше с тренирано, безмилостно умение. Тя нито помръдна, нито нададе звук, но с пръстите и дланта си той веднага усети силните, ритмични контракции.

Пулсирането отслабна до меки пресекливи потрепвания. Той се изправи полека. Искаше да види лицето й, но тя го държеше извърнато от него. Гърдите й бяха силно порозовели, овлажнели от целувките му. Взря се долу, където ръката му все още я обхващаше интимно и я галеше с мек, настойчив палец. Тя направи рязко движение и той пак я погали, но по-нежно този път. Тя премести ръка, покри неговата, като я накара да застине, и го погледна.

Видя, че лицето му е напрегнато, възбудено, но извън това не беше в състояние да разгадае изражението му. Тъга и несигурност я обезсилиха. Не нежни чувства го бяха подтикнали към това, което стори току-що. Но едва ли беше и коравосърдечен. Нещо по средата, отгатна тя, отчайвайки се. Бе искал тя да се почувства победена. Изрече името му, понеже изпитваше остра нужда да го докосне по някакъв начин извън секса. Лицето му не се измени и той не отговори.

— Дев — повтори тя шепнешком. — Можеш ли да повярваш, че те обичам?

Нещо проблесна зад очите му. Тя го гледаше съсредоточено, мъчейки се да разбере. Изведнъж той рязко се изправи. Тя се напрегна — от него можеше да се очаква всичко, но той започна да събува ботушите си, после ризата и панталоните.

Тя се надигна до седнало положение, лицето й бе посивяло като пепел.

— Недей. Не го прави. Това е грешно, моля те, недей. — Гледката на голото му тяло, възбудено до крайност я изпълни с примитивна сляпа паника. Преди да успее да помръдне, той я хвана за раменете и я натисна надолу, плъзгайки едрото си тяло по нейното. Усети колената му да разтварят краката й. — Моля, те! Моля ти се, трябва да говорим, ти…

— Не съм дошъл за приказки.

Пронизана от безпокойство, тя усети мъжествеността му да навлиза в нея, плавно. За нейна изненада той замръзна там, потънал дълбоко, докрай. Примирие. Опита се да го докосне по лицето — ако можеше само да достигне до него! — но той сграбчи китките й и ги притиснало главата й на възглавницата.

— Дев…

— Мълчи. Не казвай нищо.

Започна да се движи, прелъстявайки я с бавни, дълги и чувствени тласъци. Незабавният й отговор я изпълни със срам. Няколко минути се опитваше да се въздържи, но беше безсмислено. Сълзи изпълниха очите й. Той спря влажните следи с език, но когато тя мръдна уста, за да го целуне, той се извърна. Движенията му се ускориха, очите му заблестяха от решителност. Знаеше какво иска той. Тя каза:

— Не мога.

— Можеш. — Прегърна я, освобождавайки китките й, и най-накрая и бе позволено да го докосва — сгорещената му кожа, хладната коприна на косата му. Сега неговото тяло затрепери, когато тя плъзна длани по стегнатите задни части и силните мускули на гърба му. Прокара пръсти по твърдата линия на стегнатите му челюсти. Гледайки го в очите, тя притегли главата му и проследи с език решителните очертания на устните му. Той затаи дъх, трепетът му се засили, но все още изчакваше. Тя изгуби контрол преди него. Като осъзна това, Лили почти се усмихна, защото това бе игра, която тя можеше да спечели.

Мръдна се едва доловимо и вдигна колене, приемаше го по-навътре, обгръщаше го още по-плътно. Краката й се сключиха на кръста му и тя започна да го люлее с онази бавна чувствена, опустошителна изкусност, на която той я бе научил. Лицето му бе заровено в косите й, но на нея й се струваше, че долавя скърцането на зъбите му. Търпеливо и страстно, му се отдаде, предизвиквайки го да отхвърли дара й, ако смее. Усети мига, когато съпротивата му започна да се разпада. Той вдигна глава. За безкрайно кратък миг тя съзря искрица най-чисто страдание в очите му. Сърцето й се сви. Обхвана любимото лице и допря устни в неговите в нежна, топла целувка. Той потрепери, неподвижен, после внезапно отворената му уста се изви над нейната и й върна целувката с всичката дива нежност, на която се бе страхувала да се надява. Надигна глава, само да освободи ниския, дрезгав вик, когато оргазмът му го застигна и премина през него като груб, буреносен прилив, който тя посрещна доволно. Държеше го здраво, искаше да го закриля, докато бурята отмине. После той лежеше отпуснат, безсилен в ръцете й, проснат отгоре й с цялата си тежест, и дишаше на бързи нервни откоси. Но тя не знаеше дали се чувстваше удовлетворен или победен. И не можеше да попита. Думите бяха техни врагове, а сега — повече от всякога. Помилва влажната му кожа наслаждавайки се на редкия миг на мир помежду им, ако можеше така да се нарече възцарилата се тишина. Любовта й бе силна както винаги. Но той не би й повярвал, ако я споделеше, а тя щеше да направи абсолютно всичко, за да го задържи в обятията си. Притисна към него гърдите и корема си, леко, потайно, защото нуждата да му каже за бебето бе непреодолима. Това че не й бе позволено да каже думите, я накара да плаче.

Той усети сълзите й по бузата си и се надигна на лакти, за да я погледне. Не можеше да издържа, когато тя плачеше. Учуден, се чу да казва:

— Недей. Всичко е наред, Лили, не плачи.

Той се плъзна встрани и легна на една страна до нея. Лили избърса лицето си в чаршафа, решена да се пребори с тази проява на слабост. Но чувствата й очевидно бяха по-близо до повърхността, отколкото допускаше, защото в следващия миг се чу да изрича:

— Обичам те, Дев. Кълна се.

Измина миг. Девън вдигна ръка и я потупа неловко по рамото.

— И аз те обичам. — Дъхът й секна и тя се обърна да го погледне. Сведените му надолу очи избегнаха нейните. — Но трябва да се омъжиш за Луис — каза той с нисък, примирен тон. — Желая ти щастие с него. Вероятно не е лош човек. Баща му е богат, а това ще е от полза. Но ти вече го знаеш.

Каквото бе останало от сърцето на Лили, се строши на малки парченца.

— Ще ме помниш ли? — прошепна тя с притворени очи.

— О, да. И ти ще ме запомниш.

Нещо в гласа му накара сърцето й да прескочи удар. Пръстите му започнаха да галят гърдите й в ленива, но чувствена ласка. Малко по-късно покри устата й със своята, за да сложи край на разговорите и да я възбуди въпреки тежката отпуснатост, която бе започнала да обхваща тялото й. Обърна я и я взе изотзад — този път довеждайки я до върха с бавна, несломима и малко студена търпеливост. С наранено сърце тя потъна в дълбок сън. По някое време през нощта прокрадващите му ръце я разбудиха. Свещите бяха изгаснали, стаята бе тъмна и студена. Тя изстрада този страшен, измъчен акт в мълчание, твърде изтощена, за да продума или дори да заплаче. Следващия път, когато се събуди, бе сама.

Глава 21

— Защото „жената няма власт над собственото си тяло, а мъжът й, и невярващата жена се опрощава от мъжа си. Иначе децата ви щяха да са омърсени, но сега са праведни.“

Лили затвори очи и се опита да се настрои по-скоро към приятния, театрален ритъм на превъзходния глас на преподобния Соумс, отколкото към суровите слова на свети Павел. Добър, извисяващ се, тържествен, благопожелателен, гласът изпълваше всеки инч от огромната зала с извисени тавани опразнена, от каквато и да е мебелировка, за да побере осемдесетте гости на венчавката, наблъскани между богато украсените с фрески стени. Лицата им се виждаха на Лили бледи безплътни, с размити очертания, върху които само очите втренчваха взор върху нея. Беше благодарна за тънкото като паяжина було върху главата си, защото ако присъстващите можеха да видят ясно лицето под него, сигурно биха се изумили.

То бе уплашило съпругата на Соумс преди няколко минути, когато бе дошла в стаята на Лили да й каже, че вече е време.

— Миличка, но ти си болна! — После: — О, небеса! Роджър няма да иска да отложи церемонията — бе избъбрила тя като потриваше нервно ръце. Лили се застави да събере цялата си сила, за да увери добрата жена, че не е болна, а само развълнувана и че, разбира се, венчавката трябва да се състои. Но току-що получи нов пристъп на гадене и притисна молитвеника, даден й от Луис, по-здраво до стомаха си. Щеше да е по-добре ако се беше насилила да хапне нещо за закуска, помисли си тя разсеяно. Ами ако припаднеше?

— Затова, както църквата е подчинена на Господа, така трябва и жената да се подчинява на мъжа във всичко — провъзгласи Соумс, оголил квадратни бели зъби. Колената на Лили бяха започнали да треперят. Няколко секунди тя обмисляше колко лесно би било да се свлече на пода, точно тук и сега. Какво, по дяволите, правеше като се омъжваше за Луис Соумс? Със сигурност това бе противопоставено, грях, преднамерено престъпление срещу природата. Самата й душа се бунтуваше против него и битката вътре в нея изсмукваше и последните й физически резерви. Все още се чувстваше ограбена и насилена от опустошителния, разрушителен акт на Девън и въпреки това мисълта да се отдаде на законния си съпруг изглеждаше безкрайно по-страшен, по-неестествен акт.

— По тази причина ще остави мъжът баща си и майка си и ще се свърже с жена си, и ще станат една плът. Нямаше никакъв избор. „Неестествен акт“ или не, това, което вършеше, бе гола необходимост. Другите две възможности, стоящи пред нея, бяха приютът за бедни или проституирането. Вместо да се омъжва за Луис, тя би избрала по-скоро някоя от двете, ако не беше бебето. Решението бе да не мисли. Смири се, остави нещата, както са си. И не припадай. С благодарност се подпря на силното рамо на Луис до нейното. Но и с изненада, защото не бе осъзнала, че се облягаше на него. Соумс бе спрял да чете и сега се обръщаше към своите „скъпи приятели“ с обяснение защо са се събрали. Не е краят на света — само една — сватба, с един добър, почтителен мъж. Тъкмо тогава Луис взе ръката й — баща му трябва да му бе казал — тя не бе чула нищо — и тя погледна към сплетените им пръсти — неговите: големи и квадратни, нейните — почти безплътни. Опита се да си го представи, докосващ я със страстен плам, и всяка нейна частица трепна, присви се от отвращение. Беше грях, но си спомни за Девън, за ръцете му. Но той не я обичаше — бе я дал на Луис без капчица съжаление. „Желая ти щастие с него“ — бе казал. Сърцето му бе загадка, която нямаше да разгадае никога, защото никога вече нямаше да го види.

Бракът бе ненарушим съюз, казваше Соумс, благословен от божието слово и молитва. Той е свято тайнство, провъзгласено от Христос, нерушимо цяло. Струваше й се, че пронизващите сиви очи на братовчеда Роджър проникваха през прикритието на воала чак до грешното й сърце. Смири се, заповяда си тя. Недей мисли, просто го направи. Заради бебето. Ръката й в тази на Луис бе потънала в пот, но тя трепереше тъй силно, сякаш умираше от студ. Чу странно бучене в ушите си и се отчая: мили Боже, щеше да изгуби съзнание в крайна сметка.

Но причината за шума не беше в ушите й, осъзна тя миг по-късно. Беше шепотът, подет от многобройни устни едновременно. Хората говореха. Невъзможно. Дали не си губеше разсъдъка? Или пък те? Какво бе казал последно преподобният Соумс, та да ги провокира така? „В отсъствие на всякакви пречки“ бе последното, което дочу тя от него. Погледна към Луис, но и той изглеждаше объркан. Соумс спря да говори и хвърли смръщен поглед между Луис и нея. Те се обърнаха заедно, хванати ръка за ръка. Тълпата зад тях се разделяше по средата, за да направи път на новодошлия.

В мига, в който го съзря, Лили разбра, че е Девън. Първата й реакция бе най-чиста, дива радост. Зад булото лицето й се преобрази. Едва потисна напиращия радостен възглас. Той беше тук! Бе дошъл да я спаси! Бе облечен официално, изцяло в черно, дори носеше перука. Дали е бил тук през цялото време, преструвайки се на един от поканените. Като знаеше, че няма да е прилично да му отправи широка, тържествуваща усмивка точно сега, тя се овладя. Видя го да хвърля поглед в нейната посока, към сключените им ръце, и се опита да издърпа своята. Луис обаче не й разреши.

— Аз знам една пречка пред този брак — обяви Девън с ленив, разговорлив тон, който, независимо от това достигна до всяко кътче в помещението.

Лили обаче прозря по-дълбоко зад привидната небрежност. Разчете горящата напрегнатост в очите му и усети подобен пламък в своето сърце. О, любов моя, извика му тя безмълвно и заради помръдването на едно мускулче по челюстта му си въобрази, че е чул.

— Поне аз бих го сметнал за известно препятствие, ако бях на мястото на щастливия младоженец в този момент.

— Кой сте вие? — поиска да узнае Соумс. — Какво правите тук?

— Аз съм Девън Даркуел, виконт на Сандаун, и ми е известна една причина, поради която младият Луис тук би могъл да не пожелае да се обвърже завинаги в свещен съюз с тази жена. Би ли ви било интересно да я чуете?

В залата се бе възцарила мъртвешка тишина. Дори Соумс, както никога изглеждаше напълно лишен от дар слово. Накрая Луис бе този, който се окопити пръв.

— Казвайте каквото знаете бързо, сър, и ни оставете. Тук не ви познаваме.

— Не е съвсем вярно, приятелю. Поне един от вас ме познава. И то доста добре, бих казал. — Гласът му бе нехаен, делови и само лекото подигравателно присвиване на устните му, когато произнесе последните думи, събудиха с нещо тревога в съзнанието на Лили. — Но вие ме помолихте да бъда кратък. Щастлив съм да се подчиня, понеже и на мен ми е неприятно да удължавам тази работа за вас. Мислите ли сър, че се жените за девица?

Разнесе се колективно ахване. И без това здравата хватка на Луис върху ръката й се затегна болезнено и тя почувства облекчение — това отключи агонията, изгаряща я отвътре, докато последната й надежда отмираше и всяка глупава мечта се срутваше като картонена кула. Девън не беше дошъл да я спаси — бе дошъл да я унищожи. През главата й прелетя бързо предчувствие какво щеше да се случи — като светкавица, осветяваща за миг страшна катастрофа, — и после всичко пак потъна в мрак.

— Как се осмелявате? — избъбри Соумс, иначе красноречивият му глас се бе извисил до крясък. — С какво право идвате сред нас и разпространявате гнусните си измислици?

— Оставете го да говори, татко — прекъсна го Луис меко и равномерното жужене на разнеслите се клюки и невярващи възклицания отново отстъпи място на смразяваща тишина.

Девън развеселено вдигна вежди.

— Благодаря — рече той с подигравателен поклон. — Ще бъда кратък. Приемайки, че както повечето мъже, не бихте искали да се натъкнете на употребявана стока в първата ви брачна нощ, си мислех, че за вас ще е интересно да узнаете, че вашата годеница далеч не е това, което изглежда. Познанството ми с дамата е кратко, от няколко месеца, така че не мога да говоря за миналото. Но мога да твърдя, че допреди няколко седмици тя ми беше любовница.

Соумс бе излязъл извън кожата си.

— Сър! — прогърмя гласът му. Вдигна ръка и посочи вратата зад Девън. — Напуснете дома ми незабавно, преди да съм наредил да ви изхвърлят! За Бога, сър, аз ще…

— Имате ли доказателства? — намеси се Луис.

— Уви не. Мога обаче да докажа едно от скорошните прегрешения на дамата. Много скорошно, в интерес на истината. Говоря за миналата нощ.

Хор от изумени възклицания се изтръгна сред гостите. Луис рязко дръпна ръката й. Тя се олюля и усети силната, непоклатима хватка на Соумс върху рамото си. Утеха от неочакван източник, помисли си разсеяно тя, но със сигурност само временна. Лили хвана ръце една в друга пред себе си и се съсредоточи в задачата да не припадне. Би било твърде евтино решение.

— Съжалявам, че се налага да споделя това — продължи Девън със същия смразяващ доверителен тон, — но по-добре да узнаете сега, отколкото по-късно, нали? Истината е, че легнах миналата нощ с невестата ви във вашето легло. Е, не точно вашето легло, но вярвам, че разбирате какво искам да кажа. Взех я три или четири пъти, не помня точно, и си тръгнах призори през онова ужасно малко балконче. — Усмихна се и рече сякаш на себе си: — Ако все пак решите да се ожените за нея, съветвам ви да започнете новия си живот заедно в стая без балкон заради собственото ви спокойствие.

— Лъжец! — изрева Соумс.

— Нищо подобно. Да ви опиша ли стаята й? Малка, със скромна мебелировка; розов килим с десен на цветя; бели стени, обикновен таван. Да ви кажа честно, леглото е това, което помня най-добре — старо дъбово дърво, с орнаменти откъм главата. Памучна покривка в пурпурно розово и светлосиньо, струва ми се. Все още ли не ми вярвате? Чакайте, бях забравил. — Той бръкна в джоба на елечето си и извади оттам нещо бяло. — Ето! Жартиерът на дамата! Свалих го от нея собственоръчно. Както можете да видите, носи нейните инициали.

„Вече съм съвсем сама“ — помисли си Лили, като усети безжизнената длан на Соумс да се отдръпва от рамото й. Изпита нещо прилично на облекчение, тъй като нищо по-лошо не можеше да се случи. Бе стигнала до дъното.

Луис й говореше нещо.

— Вярно ли е това, Лили? Познаваш ли този мъж? Той…?

— Разбира се, че не е вярно — намеси се Соумс с гръмовен вик и застана между тях. — Този човек е лъжец и най-вероятно мошеник. Лили е от нашето семейство, дете на мой братовчед. Аз съм служител на Бога — благословен съм с дара да виждам в човешките души и ви казвам, че сърцето на тази жена е чисто. Можете ли да допуснете, че бих благословил брака на сина ми с лека жена? — Разнесе се засилващ се шепот на несигурно, потвърждение. Със следващите си думи невероятният глас на Соумс се трансформира в самото убеждение. — Вашите лъжи не могат да ни засегнат, сър, напуснете къщата ми незабавно. Венчавката ще продължи по силата на думата на това добродетелно момиче. Лили — рече той тежко и я погледна уверено. — Чакаме да чуем истината от твоите устни. Кажи ни познаваш ли този мъж?

— Да, познавам го. — В друго разположение на духа би могла да намери изражението, изписало се по лицето на Соумс, за комично. Събирайки последни сили, тя се извърна от него и погледна към Луис. Отметна булото с несигурна ръка и го погледна право в смаяните очи. — Това, което казва е истина. Бях му любовница. Моля те за прошка, Луис, никога не съм искала да ти причиня болка. Исках да ти бъда добра съпруга… — Тя млъкна рязко, когато Луис грозно изръмжа и я избута с ръце, треперещи от едва потиснат гняв, и й обърна гръб. Баща му го пресрещна веднага, тихият им разговор бе удавен в шума на шокираните и невярващи присъстващи. Лили усещаше втренчените им погледи, които сякаш я разсъбличаха, но тя ги избягваше с тиха гордост: пленена я задържаше именно взорът на Девън. Дори когато Луис се отскубна от настойчивите съвети на Соумс и обяви с мрачен глас, че венчавката се отменя, тя не можеше да отмести очи — независимо че жестокият триумф по лицето на Девън я съсипваше.

Осъзна, че стаята бе започнала да се опразва. Усети леко докосване по ръката си и като се обърна, видя, че до нея е застанала Рут Соумс. Объркването в срамежливите й очи накара Лили да я успокои:

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

Рут поклати бавно глава, смутена, неразбираща, и започна да говори, но Лили никога не разбра какво бе на устата й, защото Луис си проби път и раздели двете жени точно в този момент и Рут, наплашена от сина си почти колкото от съпруга си, се извърна и излезе бързешком от стаята.

Като знаеше, че е безполезно да се опитва да се помири с Луис, тя просто зачака. Когато обличаше красивата си зелена булчинска рокля тази сутрин, добре осъзнаваше иронията, че денят бе великолепен, слънцето грееше ярко от небе от чист лазур. Сега, без да се чуди наблюдаваше през високите прозорци, че бе излязъл вятър, който докарваше черни облаци на хоризонта и завихряше нападалите листа по ъглите на постройката. Далеч по-подходящ декор за провалената й сватба.

Бесен, Луис свиваше и разпускаше пръсти в юмрук. С гръб към Девън, той й каза:

— Лили Трехърн, ти опозори моя дом и донесе срам на семейството ни. Напусни тази къща. За нас си вече мъртва. Но знай, че гневът Божи ще те застигне, а правосъдието му е бързо и страховито. Вън, блуднице! Презряна прелюбодействаща мръсница…

Не вярваше, че наистина ще я удари, колкото и да бе афектиран. Все пак усети облекчение, когато Девън го хвана за яката и го дръпна назад, прекъсвайки тирадата му.

— Какво, нито една осъдителна дума за мен? Не е много справедливо от твоя страна, Луис, друже. Всяко момиче трябва да си има партньор, за да бъде прелюбодействаща мръсница — или баща ти е забравил да ти обясни тази подробност?

— Мръсник! Дяволско изчадие! Махайте се от къщата ми и двамата! Хей, какво правиш? Ела тук! Спри ти казах! — Девън влачеше Луис към вратата, подпирайки го със силна длан всеки път, когато другият се запънеше.

— Излез, Луис! — рече му той сухо. — След две минути си отивам, но трябва да разбереш, че имам нужда да поговоря с Лили първо!

— Не, ти…

— Две минути. — Тласна го силно един път и тресна вратата под носа му.

Лили погледна към единственото подходящо за сядане място — канапенце за двама, поставено дискретно под прозореца за някой от по-немощните гости на сватбата. То обаче се намираше в другия край на стаята — цели мили за състоянието й. Никога нямаше да успее да стигне до него, без краката й да я подведат. Близо зад нея бе стената и тя пристъпи назад, докато гърбът й не опря в нея. Девън се приближи бавно с ръце в джобовете. Изразът на небрежно задоволство по лицето му бе само една маска — знаеше тя, — защото небрежността не му бе присъща. Спря пред нея и се подпря с ръка на стената досами главата й. Долови стаената заплаха, изплъзваща се от тялото му, но тя вече не се страхуваше от него.

— Много лошо се получи с венчавката — прошепна той, усмихвайки й се с фалшиво съчувствие. — Но аз грешах за Луис — оказа се един лицемерен задник. Ако питаш мен — добре, че се отърва от него. Какво ще правиш сега, имаш ли представа? Тя не отговори. — Очаквам, че ще се оправиш някак си, по един или друг начин. Такива като теб никога не падат по гръб.

Не се разплака, не от гордост, а от обсебилата я крайна вцепененост. Беше болезнено да го гледа, но трябваше да узнае отговора. Преглътна с усилие бучката, събрала се на гърлото й, и пророни:

— Защо?

Лицето му бавно се промени. Злонамерената притворност се трансформира пред очите й в чиста омраза, но някъде под нея прозираше дълбока тъга.

— Клей — отвърна той монотонно. — Той не е по-добре, Лили. Чудно е, че остана жив. Стоях цял месец при него, а той не се събуди ни веднъж. Лекарите не му дават никаква надежда. Ти го уби.

Тя разгъна сгънатото на четири, похабено парче хартия. Краката й се подгънаха. За да не падне, се опря с цяла тежест на стената. Ръцете й се отпуснаха отстрани и затвори очи, защото свистенето в ушите й се превърна в непоносим грохот.

„Лили стреля“

Всичката кръв се оттегли от лицето й: заприлича на жив труп. Но всичко отмина и тя не припадна — и тази милост й бе отказана. Когато можеше вече да се помръдне, тя сви ръце пред стомаха си, защитаваща утробата си. Навлажни устни с език.

— Защо просто не ме уби? — прошепна едва доловимо тя. Видя го да се накланя напред и разбра, че не я беше чул. Думите засядаха в гърлото й, но тя се застави да ги повтори.

— Исках. И сега искам, но така е по-добре.

Понеже не бе в състояние да го погледне в очите, тя не знаеше, че си отива, докато не чу бавните му отдалечаващи се стъпки по килима. Миг по-късно вратата се захлопна и Лили разбра, че е сама. Тихо, постепенно тя се свлече на пода.

Обгърна с ръце коленете си и започна да се люлее, борейки се с гаденето, надигащо се от сладникавата проникваща миризма на карамфил. Къщата бе неестествено притихнала. С буза, положена на коляното, тя усещаше пулсирането на кръвта във вените си, в ушите си, в главата си. Вътре в нея туптеше друго мъничко уязвимо сърчице, което пърхаше бързо, като птичка; живееше друго същество, безпомощно, невинно. То беше нейна отговорност, единствената в настоящия момент. И по тази причина тя потисна всяка мисъл за самоунищожение или самоубийство. И по същата причина, след като си позволи още няколко минутки покой, тя се надигна и предпазливо излезе от стаята.

Къщата бе тъй тиха, че изглеждаше безлюдна, но тя знаеше, че не е. Застана в основата на стълбището и се вгледа в тъмния коридор: на това място миналата нощ Луис й бе казал, че е твърде дръзка с мъжете. Безумен смях се надигна в нея — наложи си да го заглуши с длан върху устните си.

Какво се очакваше от нея сега? Да си тръгне просто така, без нито една дума? Тя каза „Довиждане“ в ехтящата тишина, удивена на ясното и силно звучене на гласа си, и прекоси хола към входната врата.

Вятърът запрати облак прах и пепел в очите й, когато тя пристъпи през прага. Моментално погледът й се спря на един вързоп, хвърлен в дъното на стъпалата. Приближи се и видя, че беше старата й рокля, същата, която носеше, когато пристигна тук преди три седмици. Наведе се и я вдигна. Разбра, че в нея бяха увити и старите й обувки. Притискайки пакета към гърдите си, тръгна покрай къщата. Прозорците бяха тъмни и пусти, но тя не се подлъга — усещаше острата враждебност на прикритите очи зад стъклата. С безразлично изражение, Лили направи завой и тръгна тежко по поляната, спъвана на всяка крачка от високите токове на сватбените обувки. Не след дълго започна да вали. Без да знае, Лили се бе насочила към Дартмур.

Глава 22

Има нещо враждебно в блатата. Те не изглеждат обитаеми, не изглеждат като останалата земя. Дънери и блатни треви и всевъзможни мъхове се простират в кафява монотонна безкрайност, нарушавана само от резките гранитни възвишения. В лишения от високи дървета блатен храсталак се въдят много пепелянки, но малко птици. Тишината е задушаващо настръхнала, гледката — неприветлива дори и в най-слънчевите дни. Обикновено блатото е потънало в мъгла, която подтиква човек да се обърне назад, да се върне да си поеме по-здравословен въздух. А блатата на Дартмур плашеха не само хората, а и животните.

Един студен септемврийски следобед, когато гъста мъгла виеше бели прозрачни пръсти над пустошта, една стара жена водеше магарешка каручка по видима само за нея пътека. Казваше се Мерод. На коравата седалка до нея седеше огромно черно куче.

— Долу — рече му старата жена и кучето скочи. Каруцата носеше днес допълнителен товар и престарялото магаре трябваше да се напряга дори и по полегатите хълмове. Кучето заподскача покрай тях, а като излязоха пак на равен път, отново се качи на мястото си на седалката.

Мерод закопча горното копче на палтото си. Беше мъжко палто, изсивяло от годините.

— Става студено — рече си тя на глас и се сви под дрехата, — а това девойче си няма даже шал на гърба. Още спи, нали?

Кучето, Габриел, наостри уши при въпроса.

— И какво ли е търсела в Божи Трейси, чудя се аз. Не е място за момиче в копринена рокля, това е сигурно. Проклети негодници — разбягаха се само като те видяха, нали, Гейб? Ха-ха. — Не беше точно смях, но се доближаваше до представата за това понятие.

— Няма да ни се налага да се връщаме сума време, може би чак до пролетта, ако имаме късмет. Взехме всичко, както си и трябваше. Харесва ти пиленцето, нали, Гейб? — Тя посочи с рамо към малката телена клетка отзад на пода на каручката. — Признай си, мошенико. Но няма да я закачаш, нали — знам, че си добро момче. Можеше да вземеш яйцата ако ме питаш. Другото го искам аз. Слизай долу — нареди му тя, когато каруцата захвана ново изкачване и Габриел незабавно се подчини. Малко по-нататък Мерод започна да пее.

Мъглата се сгъстяваше и разреждаше на всеки няколко крачки. В интервалите, когато се вдигаше, тежки облаци надвисваха толкова близо над земята, че сякаш можеше да ги докоснеш с ръка. Лили ги гледаше разсеяно, представяйки си ги като неспокойни овчици, незнаещи накъде да тръгнат. Тя се раздвижи неудобно върху грубия платнен чувал, пълен с остри предмети. Вдясно от нея се намираше друг голям тежък чувал, пълен с вонящо съдържание. Гласът, който я бе разбудил, се разнесе отново — високо, леко трептене в тежкия въздух:

— Колко е благ Спасителят към мен, ръцете му са мое убежище.

Лили извърна глава и се взря през телената мрежа в ярките, немигащи очи на едно пиле. След миг се надигна на лакът и се огледа. Черният гръб на едно огромно куче изпълни полезрението й само на две крачки от нея. Не беше забелязала кокошката, когато пълзешком се бе качила на каруцата, но кучето си спомняше. Заплашителното му присъствие я бе отървало от групичка развеселени хлапаци насред калната улица в някакво село, през което минаваше. Недохранени, босоноги и мърляви, отначало те само й бяха подхвърляли обиди, но после момчешката им дързост бе нарасла и те започнаха да я замерят с буци кал. Черното куче бе застанало до нея с оголени бърни, откриващи остри и изненадващо бели зъби. Мъчителите й се бяха разбягали като врабци, подгонени от прегладнял котарак.

Песента на високото сопрано заглъхна постепенно. Лили долови движение зад себе си, и после гласът изрече:

— Значи се събуди. Как се казваш?

Лили се понамести и погледна косо към кокалестия профил на жената в тъмно палто, чиито разкривени пръсти държаха поводите на старото магаре, возещо каручката.

— Лили Трехърн. — Старата жена кимна. След няколко минути безмълвие Лили се осмели да попита: — Къде отиваме?

— Габриел и аз си отиваме вкъщи. — Тя леко извърна глава. — Наричам се Мерод — представи се тя. — Имаш ли си близки, Лили Трехърн?

— Не.

— А приятели?

— Не.

— Какво ще правиш тогава?

Поклати глава, но като осъзна, че жената вече не я гледа, тя каза:

— Не знам. Не мога да мисля.

— Ако енорийският полицай те пипне, ще те затвори в изправителен дом за скитничество. Трябва да имаш подслон, не можеш да скиташ.

Брадичката на Лили увисна.

— Можеш ли да работиш?

— Да, мога.

— Имам нужда от помощник. Не мога да ти плащам нищо, но ще имаш храна и покрив над главата си.

Лили си пое дълбоко дъх…

— Бременна съм — каза тя.

Последва дълга, предълга пауза. Тя отново се отпусна по гръб и затвори очи, без да мисли за нищо.

— Няма значение, можеш да останеш. Аз живея в блатото. Ще ми помагаш с работата, докато си в състояние.

Лили се взря в сивата пелена на небето през воал от благодарствени сълзи.

Доста по-късно магарешката каруца, най-накрая спря. Лили се надигна вцепенено. Безлунната нощ бе непрогледна като катран.

— Внимавай — предупреди я старата жена, когато Лили, чувствайки се със застрашително изпразнена глава, се насочи право към някаква масивна застрашителна сянка в мрака — дърво или изгнил пън, или кой знае какво. Долови очертанията на безброй други наоколо. Мерод я хвана за ръка и я поведе през лабиринта от препятствия до вратата на малка къщурка. Отвътре изглеждаше по-студено, по-влажно и по-тъмно от отвън.

— Можеш ли да запалиш огън с торф, Лили?

— Да.

— Огнището е тук, ето и подпалките. Аз скоро ще дойда.

— Но аз трябва да ви помогна с чувалите и другите неща.

— Утре ще се разправяме с тях.

— Ами магарето?

— Достатъчно, момиче, едва стоиш на краката си. Стъкни огъня и после право в леглото. — Тя се изниза през черната врата преди Лили да успее да й благодари.

Никога досега не бе палила торфен огън. Бе отговорила утвърдително само за да угоди на новата си благодетелка. Докато очите й привикваха към сумрака, започна да различава подредени купчинки торф зад каменното огнище. Не виждаше никакви подпалки, освен праханта в кутийката. Дали просто се подпалваше? Тя подреди върху решетката четири тежки блокчета, които наподобяваха на огромни калъпи сапун и след многократно драскане и търкане успя да запали искрица и да я пренесе върху праханта в кутията под него. Торфът запуши, запращя и като по магия тя запали весел огън. Миризмата бе силна обаче и бързо проникна навсякъде и й напомни за пушена сланина.

— Отивай да си лягаш — бе казала Мерод. За легло трябва да служеше сламената постелка, положена направо на пръстения под. Дали можеше да легне на нея? Но пък къде иначе щеше да спи? Огледа подробно малката стая и внезапно затаи дъх от удивление! Стената! Тази, задната! Тя блестеше, искреше, трептеше, разпращаше отражения в златно и пурпурно през хиляди миниатюрни призмички от тавана до пода. След цяла минута замръзнала в смаяно възхищение, Лили се плъзна напред, докато не застана на една ръка разстояние от многоцветния, блещукащ панел. Беше от стъкло и огледала. И метал. Малки, странно оформени парченца бяха залепени в пластира или каквато там материя беше, от която бе съставена стената, за да оформя фантастичен искрящ водопад от премигващи светлинки.

Завъртя се, като дочу шум откъм вратата. Влезе Мерод. Носеше пилето в клетката му и чувал през рамо. Тя задържа погледа си сведен и не погледна нагоре, докато не нареди нещата на пода и на лавицата, вградена, в дъното на една грубовата маса, разположена в, както Лили прецени, кухненския бокс. За първи път успя да разгледа жената на относително добро осветление. Можеше да бъде както петдесет, така и седемдесетгодишна, висока и ъгловата с бавни и свободни движения. Лицето й бе дълбоко набраздено и потъмняло като опушена кожа. Жълтеникаво-бялата й коса бе подстригана късо и покриваше главата й като метален шлем. Имаше нос като на вещица, остър и закривен на върха и малка уста с тънки устни, която разкриваше липсата на няколко зъба, когато се усмихнеше. Но кафявите й очи бяха добри като на мадона. Сега тя гледаше нагоре и Лили бе изненадана като разчете израза на безпокойство по лицето й. Осъзна стреснато, че Мерод я чакаше да каже нещо за къщичката, и по-конкретно за стената. Тя разпери ръце безпомощно.

— Това е… приказно!

Беззъбата усмивка на Мерод преобрази старческото й лице. Лили помисли, че зад него се крие добро, всеопрощаващо същество, способно да разбере и приеме всяка човешка глупост и слабост. Без никаква обяснима причина очите й плувнаха в сълзи.

— Изморена съм — промълви тя, смутена, и ги избърса от бузите си.

— Откога не си яла?

Замисли се.

— От онзи ден.

— Седни, агънце. Почисти се и се подсуши — има вода в ей оная кофа — и се хвърляй под завивките. Ще направя чай.

Лили направи каквото й бе казано, доволна да се отърве от влажната си копринена рокля и подгизналите обувки и чорапи. Изми се до огнището, избърса се с парче памучна кърпа и се плъзна гола между чаршафите на постелката, която Мерод бе придърпала към огъня. Отвън се разнесе драскане и едрата жена се надигна да отвори вратата да пусне Габриел вътре. Кучето изгледа безразлично Лили и отиде до огъня, след като първо обиколи два пъти стаята и се разположи доволно пред живителната топлинка.

Не след дълго Мерод й подаде две кани с чай и чиния топли палачинки и се сгъна с усилие, за да се разположи до Лили на рогозката. Лили се премести от другата страна, оставяйки на жената мястото откъм огъня.

— Не можеш да спиш все гола — ще измръзнеш. Умееш ли да шиеш? — докато й приказваше, тя съблече черната си дреха и я сгъна прилежно за възглавница. Под нея носеше вълнено късо елече и панталони.

— Да, умея.

— Хубаво. Можеш да си направиш нощница от плата, дето взех в Бови.

Лили сведе глава.

— Толкова сте любезна с мен.

Мерод шумно посръбна от чая си.

— Съвсем сама ли живеете?

— О, не, тук са Гейб и Патер.

— Кой е Патер?

— Магарето. А ето сега и кокошчицата. Как да й викаме?

Лили не можеше да измисли как.

— И, разбира се, аз си имам работата. — Тя се пресегна и даде една палачинка на Габриел, който я задъвка старателно, втренчен в Лили.

— Отдавна ли живеете тука? — усети, че се надига прозявка и я потисна с усилие.

— Относително дълго. — На пода до горната страна на леглото им лежеше малка кутийка, богато инкрустирана с камъчета и мидени черупки. Оттам Мерод извади глинена лула и кожена торбичка. Все още не бе свалила ръкавиците си с отрязани пръсти, които хем топлеха, хем не затрудняваха движенията на пръстите й. Докато я наблюдаваше да си пълни лулата, Лили забеляза, че костеливите й ръце треперят леко. Тя доближи една дълга сламка до торфения огън, запали я, а после с нея запали лулата и не след дълго уханието на тютюн се размеси с гъстия аромат на торф.

Лили положи буза върху сгънатите си ръце. Имаше още един въпрос, но се колебаеше да го зададе, за да не обиди Мерод.

— Не сте ли… не се ли чувствате понякога самотна?

Възрастната жена извърна глава, за да я погледне. Лицето й бе в дълбока сянка и Лили можеше да види само двата лъча отразена светлина, където бяха очите й. Но дори в мрака й се стори, че Мерод изглежда тъжна.

— Самотна ли? — повтори тя с високия си сладък глас — Но как мога да бъда — попита тя внимателно, — когато аз никога не съм сама? Тя се пресегна, погали Лили по страната изненадващо нежно със загрубелите си пръсти. — Заспивай, агънце.

Лили затвори очи. Сънят я застигна заслушана в звънливото сопрано на Мерод, която пееше „върви той до мен в поле зелено и държи треперещата ми ръка“.

Когато се събуди, беше сама. Видения за Девън изпълваха мислите й — трябва да го бе сънувала, но образите бяха несвързани и неясни, за което беше благодарна.

Надигна се и отново бе стресната и удивена от призрачния спектакъл, разиграващ се върху далечната стена на къщата. Съзря изображението, поразмито, но жизнерадостно, на собственото си голо тяло в дъното, осветено от пръските на слънчеви лъчи, процеждащи се през полуотворената врата и гледката почти я разсмя. Облече се набързо и излезе отвън.

И замръзна на място. На по-малко от осем стъпки стоеше един гигант. Всяко нейно мускулче се напрегна в готовност за бягство и тя отвори уста за писък. Миг по-късно осъзна, че не беше реален — или по-скоро жив, защото изглеждаше забележително истински. Нито човек, нито пък звяр. По-скоро приличаше на симбиоза между човек и растение. Тя се приближи и осъзна с дълбок потрес, че този зелен зеленчуков човек не беше сам, че имаше и други, дузини още, застанали в кръг из целия двор. Някои много приличаха на първия, макар и в други положения, но имаше също и кукумявки, и гургулици, и едрогърди жени, котки и зайци, риби, гигантски топки, странни тотеми, монолити, и безброй други фантастични форми и образования, чиито самоличности биха могли да бъдат известни само на онзи, който ги бе създал. Мерод?

Изучавайки зеленчуковия гигант, който беше около осем стъпки висок — Мерод трябва да бе стояла на маса, или на магарешката каручка, за да оформи главата — Лили видя, че е направен предимно от пръст и като че ли все още растеше. Млади клончета избуяваха и снопчета остра трева растяха от него по най-случайни места и му придаваха враждебен вид. Той нямаше лице, но имаше неоспоримо излъчване, което Лили не можеше да опише с думи и тя подозираше, че начинът, по който го възприемаше, щеше да се променя с настроението й. Засега той й се струваше особен, но бе сигурна, че в определени моменти би й изглеждал страховит.

Някъде вдясно се разнесе раздираща, суха кашлица. Като следваше звука провирайки се през русалки, звезди и ширококрили птици, тя се натъкна на Мерод, която бършеше устните си с носна кърпичка. Попи влагата от очите си и отправи на Лили същия срамежлив, кос поглед, както предната нощ, когато очакваше реакцията й на вълшебната стъклено метална стена.

Този път Лили подбра внимателно думите си.

— Не знаех какво имате предвид предния път, когато говорихте за „работата“ си. Сега разбирам. Вие сте художничка. — Забеляза как изчервяването се задълбочава по сухите стари страни до цвета на бургундско вино; беззъбата усмивка се появяваше и си отиваше, а добрите й очи заблестяха ярко от удоволствие. Лили й се усмихна в отговор, знаейки, че бе казала точно каквото трябваше.

— Добре поспа — забеляза Мерод, сякаш искаше да промени темата. — Как се чувстваш?

Лили погледна към небето — от положението на слънцето прецени, че беше някъде около пладне.

— Изобщо не мога да си спомня някога да съм спала толкова до късно — рече тя зачудено.

— Върви и си налей чаша чай. Има още палачинки в тигана. Ще го намериш в жарта. Донеси ги и тях. Обичам да се храня навън, когато времето е хубаво.

— Добре — рече тя, но не помръдна. — От какво са направени вашите… скулптури? — попита тя. Тази, над която сега работеше Мерод, и смътно наподобяваше кон по форма, притежаваше конструкция от телена жица, което накара Лили да се зачуди дали новото пиле още си имаше клетка. Вана, пълна с нещо плътно и кафеникаво, лежеше в краката на Мерод и тя внимателно нанасяше пълни шепи от материала по телената рамка — Прилича на кал, глина и слама и перушина — добави тя след по-близък оглед.

Мерод се усмихна отново, зарадвана.

— Точно така — потвърди тя. — О, и малко кокоши курешки — идеалното лепило.

Лили зяпна. Осъзна се чак когато Мерод й хвърли любопитен поглед иззад задницата на новия й кон.

— Ще донеса чая — смънка тя, почервеняла като рак и се разбърза. Някъде по средата на пътя се разкиска високо.

Основната работа на Лили — научи тя след закуската, когато се излежаваха на едно одеяло под яркото, но студено, слънце, — щяла да бъде да смесва материала и да мъкне тежките вани на Мерод. Възрастната жена не била достатъчно силна вече да го прави сама призна си тя, поне при тези огромни количества, от които се нуждаела. Била плодовит работник. Ако времето било ясно, можела да завърши една фигура среден размер за три-четири дни. Мразела, когато валяло, което сред блатата беше повече от обичайно, и била започнала огледалната стена просто от отчаяние в един необикновено продължителен дъждовен период миналата зима. Останалата част от следобеда премина в обяснения на пропорциите и продължителността на смесваното от Лили, която научи, че процесът бе далеч по-сложен от просто забъркване на кал и вода.

Другите й задължения бяха домакински — да поддържа къщичката чиста и подредена, да готви скромните им ястия, да пере и кърпи още по-скромното им облекло. Целта беше да се освободи Мерод от досадните домашни задачи, така че да може да отделя възможно най-много време на „работата“ си, както я наричаше тя, по отношение, на която беше абсолютно и безпрекословно сериозна.

Споразумението беше приемливо за Лили, която приветстваше тихото еднообразие на заредилите се ден след ден. Повече от всичко тя копнееше за спокойствие, за себе си и за бебето. Единственият начин, по който можеше да го постигне, бе, като задушеше всяка мисъл за Девън. Впусна се в задачата с настървеност и скоро откри, че не беше толкова трудна в крайна сметка. Да избягва болката, бе инстинкт, толкова естествен, както и да дръпнеш ръката си от огъня. Някога се бе почувствала нещастна, задето Девън си бе помислил, че е откраднала от него. Но убеждението му, че би наранила Клей, бе много, много по-лошо и в крайна сметка бе убило нещо в нея — сърцевината на нейната невинност, потайния извор на надеждата и оптимизма й. Колко коварно само бе отмъщението му, колко умно от негова страна да осъзнае, че да накара да я арестуват или дори да я убие би било едва ли не проява на милосърдие. Но да я принуди да прекара живота си в самота, в спомени какво бе сторил и как я бе използвал — това бе най-суровото наказание.

Двете жени не си говореха много през деня. Ако свършеше със задачите си и времето бе хубаво, Лили сядаше отвън и почваше да наблюдава бавната, но изкусна работа на възрастната жена. Обикновено Габриел се настаняваше до нея голям сериозен и мълчалив.

— Гейб не се привързва лесно — беше казала веднъж Мерод одобрително и Лили се бе почувствала абсурдно поласкана. Харесваше едрото му тяло с великолепни мускули и дългата му, грациозна опашка, която той държеше изпъната назад в неутрален, точно определен ъгъл, изразяващ емоционално състояние, което бе ни щастливо, ни тъжно, но изпълнено с достойнство. Намираше го за трудно да разгадава изражението му. Понякога огромните му вежди се смръщваха, сякаш бе потънал в дълбок размисъл. В други пъти дългият му език провисваше от устата и той придобиваше много глупав и много доволен вид. Имаше си един свой начин да я поглежда право в очите, твърде странен за куче, докато тя не отместеше поглед. От време на време гледаше толкова втренчено някъде зад рамото й, че тя не издържаше и се озъртайте в очакване да съзре нещо необикновено. Не забелязваше нищо такова, но се убеждаваше напълно, че то не съществуваше.

Вечер в къщичката, без никаква друга светлина, освен огъня, Мерод сядаше в единствения стол, грубо, самоделно произведение от нацепено дърво, а Лили се наместваше в краката й на пода само с парче зебло между себе си и голата земя. Вече беше ноември, беше влажно и почти студено. Една нощ Лили се захвана със сватбената си рокля и отпусна шевовете й за втори път. Бременността й напредваше — доколкото можеше да пресметне беше някъде в четвъртия месец, но все още не можеше да напълнее толкова, колкото си представяше, че трябва. Тревожеше се понякога, че не ядеше достатъчно. Мерод не искаше и да близне месо. „Все едно да заколя приятел“ — казваше тя и тъй диетата им се състоеше от овесени питки и картофи, ябълки, ечемична каша и по някое яйце сегиз-тогиз, ако кокошката, която междувременно бяха нарекли Ненадеждна, се наканеше да снесе.

— Невинаги съм живяла тук — изрече Мерод неочаквано, прекратявайки едно от продължителните, приятни мълчания. — Имах мъж някога, и син. Тях ги няма вече.

Лили седеше тихо. Имаха си правило, неписано, но ненарушимо като закон — никога не си задаваха въпроси.

— След като си отидоха, всичко се промени, всичко… се преобърна. Там, където живеех, хората казаха, че съм станала странна. Може да беше вярно. Но според мен самите те бяха станали къде по-странни — внимаваха да минават само от дясната ми страна и избягваха да ме поглеждат в очите. Каква глупост.

— Мислили са, че си вещица!

— Аха, тъй мислеха. Запали ми лулата, Лили.

— Но тя те кара да кашляш.

Мерод й отправи мек поглед. Лили въздъхна, пресегна се за лулата и започна да я пълни с тютюн както й бе показала Мерод, запали я и вдиша няколко пъти, за да я разпали.

— Една вещица има силата да те урочаса.

— Не вярвам на това — изсумтя Лили.

— Не вярваш ли? — Тя изпусна облак дим, учудена. — Да, вярно е! Може да ти направи заклинание, да разболее кравата ти или да изсуши градината ти. Или пък да направи тъй, че да се разболееш за много дълго време.

— Това ли мислеха, че правиш?

— Да, в крайна сметка се стигна до това.

Лили остави настрана ръкоделието си и погледна нагоре. Пламъците хвърляха дълги, остри сенки през ъгловатите черти на възрастната жена придавайки й този път мрачен, дори суров вид.

— Какво се случи? — запита Лили меко.

Тя издиша няколко кълбенца дим, после каза:

— След като установят, че ти е направена черна магия, има един-единствен лек: да пуснат кръвта от вещицата, която те е проклела.

Лили изстина. Мерод не каза нищо повече, но мълчанието й само подсилваше ужаса, който изпита. Зловеща гледка прекоси съзнанието на Лили, разтрепервайки я. За да успокои приятелката си, а и себе си, тя положи ръце на костеливите прасци на Мерод и облегна глава на коленете й. Старата дама се вцепени от изненада, макар и само за миг. После прокара слаба, трепереща ръка по косата на Лили и я поглади. Очите на Лили се притвориха и тя отбеляза през въздишка:

— Майка ми умря, когато бях на десет.

Габриел изръмжа в съня си. Блокче торф се разцепи надве, пораждайки буен поток от искри.

— Мъжът, когото обичаш… — започна Мерод внезапно, тихичко.

Лили се отдръпна.

— Аз не го обичам. — Никога не бе говорила за Девън, ни една дума дори, и все пак някак си не беше изненадана, че Мерод знаеше.

— Този мъж, който обичаш — повтори тя търпеливо, — може да те нарани отново. Но ти имаш сила, за която още не подозираш, и можеш да го победиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Бъди разумна, агънце. Не си струва да направиш каквото и да е било в живота напук на някого. Ще те заболи повече, отколкото може да те нарани и най-злият ти враг.

— Не те разбирам.

Изминаха минути в мълчание.

— Виждаш ли луната? — попита Мерод рязко.

— Да, виждам я.

— Червен облак мина през нея, червен като кръвта. Утре ще трябва да оставим дар.

— Дар?

— При извора.

Не искаше да каже нищо повече. Малко по-късно се съблякоха и си легнаха.

Дарът на Мерод представляваше кукла, женска фигурка, която тя беше издялала от дърво. Каза на Лили, че една богиня живеела в извора в усойната котловинка между две камари скални остатъци — едно място, обрасло с мъх, лишей и обрулен от вятъра бръшлян. Лили се надяваше богинята да оцени нескопосния подарък, защото знаеше колко много нощи разядените от артрит ръце на Мерод се бяха трудили над нея. На връщане вървяха бавничко през торфа, обрасъл с туфи треволяк, като се поспираха тук-там, когато Мерод се задъхаше. Габриел тичаше напред, душейки по лисичите следи и дупките на зайците. Въпреки крехкостта си, Мерод притежаваше грациозна свободна походка, която Лили обичаше да наблюдава. Докато вървяха, тя разказваше за други богове и за тайните места, които обитаваха. Духове и вълшебници и душите на умрелите били навсякъде, казваше тя, в скалите и в земята под краката им, в дърветата и хълмовете, под камъните. Лили слушаше удивено, защото бе мислила Мерод за християнка. Спряха се до каменен стълб на едно ниско възвишение в средата на нищото. Покрит в лишеи, той нямаше никакви надписи, а върхът му бе разяден от вековете. Лили го изгледа мрачно, впечатлена от мълчаливата му, фанатична мощ.

— И тук ли живее някой бог? — попита тя, само наполовина шеговито.

— О, да, и то силен, бъди сигурна. И един — ей там. — Тя посочи оттатък възвишението към едно изсъхнало дърво, чворесто и с оголен ствол и усукано, сякаш се превиваше от болка.

Тази и следващите нощи Мерод й обясняваше света на душите. Навсякъде имало различни същества изкусно криещи се зад най-обикновените неща — вода, земни насипи, скали. Те бяха тъй реални за Мерод, както безжизнените им обиталища за Лили. Повечето от тях били дружелюбни, или поне безразлични, някои — враждебно настроени, но имало и трети, които били наистина зли. Омилостивяването им беше тежка, изморителна, поглъщаща целия живот работа, деликатна и мъглява, която Лили не се и опитваше да проумее. Но без особено да се замисля за това, тя наполовина вярваше на Мерод, когато й ги описваше. В бездейното състояние на ума на Лили обясненията на Мерод за реалностите на живота й изглеждаха точно толкова разумни, колкото и всички други.

Времето течеше и съзнанието на Лили стана още по-свободно и податливо към новите за нея идеи. Постепенно сивото, кафявото и постното зелено на тъжните блата започнаха да стимулират въображението й. Имаше живот в превитите клони на изкорубените дървета, от които зимните ветрове не бяха още изсмукали живота, или в замръзналите, тежки камъни, подредени в безмълвен кръг на хълма на триста крачки северно от къщичката на Мерод. Дори облаците, които надвисваха с оловна тежест в горчиво студената, сребристосива яркост на блатното утро, имаха душа, макар тя да бе тъмна, злостна и брутална. Щом веднъж бе започнала да го търси, тя откриваше живот навсякъде. За Мерод тази свръхестествена виталност бе реална, всепроникваща. За Лили тя криеше неуловим, призрачен ужас.

Една нощ, докато лежаха на рогозката и наблюдаваха танца на пламъците по блещукащата стъклена стена, Мерод каза на Лили как иска да бъде погребана.

— Под каменния кръг, там на хълма, с магическите камъни от извора над главата и до краката ми. Помниш ли ги, онези двата до колоните? Ще се нуждаеш от количката, за да ги докараш.

Лили остана неподвижна, вцепенена и смразена от внезапен ужас.

— Не говори така, моля те — прошепна тя. — Плашиш ме.

Мерод протегна ръка изпод завивките.

— Защо, агънце? — прошепна тя в отговор. — Недей да се плашиш. Смъртта не е нищо, освен центъра на един дълъг, предълъг живот.

Дойде декември и доведе със себе си страшен студ. Кашлицата на Мерод се влоши. Вече можеше да работи отвън само част от деня, и то само когато бледото слънце се покажеше. Сега се трудеше върху една специална скулптура, много по-детайлна от останалите. Тя беше необяснимо важна за нея и Мерод проявяваше друг тип настойчивост, който тревожеше Лили. Един следобед тя работи до късно с трескавата бързина на смразяващия вятър, дълго след като слънцето се бе скрило от начупеното небе. Лили я извика няколкократно — Мерод не искаше да я пусне да се приближи до тази скулптура, защото тя трябваше да бъде изненада — докато най-накрая възрастната жена захвърли калните си ръкавици на земята и се отправи към къщата.

Лили я пресрещна в градината.

— Ще отида и ще донеса легена — промърмори тя и понечи да мине покрай нея.

— Не, остави, нека да замръзне. Готово е. Всичко е свършено вече. Помогни ми да вляза, Лили. Изтощена съм до смърт.

Разтревожена и изплашена, Лили обви ръка около изтънялата й талия и я поведе към вратата. Тази нощ възрастната жена изкашля кръв, а на сутринта не можа да стане от леглото.

Глава 23

Три седмици духа силен вятър и довя снежни виелици. Преспи се натрупаха около къщурката. Ледени шушулки провиснаха от покрива над вратата и водата в забравената отвън кофа замръзна. Тъмни, мрачни облаци се виеха в схлупеното небе, натежало отгоре им. Лоената свещ запуши и почна да трепти. Лили я подряза наново и се заслуша неспокойно в рева на вятъра. Загърна се по-плътно с прокъсания шал на Мерод и коленичи пак до рогозката.

— Жадна ли си? — прошепна тя. Очите на старата жена бяха затворени и ако наистина спеше, Лили не искаше да я буди.

Тя обаче поклати глава, сънливо усмихната, и я погледна.

— Вятърът се засилва.

— Студено ли ти е?

— Винаги ми е студено. — Лили потръпна. Мерод се пресегна, хвана я за китката и я задържа. — Недей — рече й тя с учудваща твърдост. — Нямаме много. Казах ти.

— Тогава ще отида да донеса — усмихна се Лили принудено весело, внимателно отмествайки ръката, която я задържаше на мястото и стана и отиде до огъня, разбута с ръжена димящия торф и добави още две блокчета от тлеещата лавица до решетката. Те пламнаха веднага и тя затвори очи, за да се наслади на възхитителната топлина по студените си бузи и измръзналото кранче на носа си. След няколко секунди се отмести встрани, така че топлият въздух да достигне до Мерод. Тя вече бе се унесла. Лили седна в стола и се заслуша в дивия вой на вятъра.

— Лили? Лили?

Лили се разбуди стресната. Бе заспала в неудобна поза и — сега вратът я болеше.

— Как се чувстваш?

— Трябва да отидеш и да доведеш Патер, дете.

— Да, добре. Искаш да кажеш — да го вкарам вътре? В къщата?

— Да, мила, налага се. Той ще умре вън на този вятър.

— Ще го доведа тогава. Не се тревожи. Искаш ли нещо?

Мерод поклати глава и потъна отново в неспокойна дрямка. Габриел се надигна от рогозката си до огнището и се отправи към вратата със сковани крайници.

— И ти ще дойдеш, нали? — Лили наметна шала на Мерод около главата си и облече палтото й. Извлече настрани тежкия чувал ечемик, с който подпираха вратата, за да не се отваря от напъните на силния вятър, рече „хайде, тогава“ на кучето наведе ниско глава и пристъпи в бурята.

Леденият вятър я блъсна право в лицето. Тя се приведе с гримаса, стисна здраво дрехата си и последва Габриел през лабиринта от заскрежени скулптури — самотни призраци в пустия здрач, побелели от студа и скрежа, напрегнато неподвижни и просещи за милост. Докато се провираше измежду тях, тя си представи, че те страдаха от студа колкото и тя, колкото и всяко друго живо същество, но те нямаха глас, никакво средство да изкажат болката си или да поискат облекчение. Спря се както винаги правеше, пред последната статуя на Мерод, онази, която бе завършила в последния ден преди зимата. Сняг я покриваше от едната й страна и очертаваше меките извивки с бледо сияние, омекотяваше формата на майката — Лили — и детето в ръцете й. Дали би се разпознала в грубоватата форма, ако не бе знаела, че е предназначена да изобразява нея? Вероятно не. И все пак имаше нещо — някакъв признак, някакво качество — стоицизъм, навярно, който си мислеше, че различава, и на който тя съчувстваше. Нямаше значение — статуята я развълнуваше до сълзи всеки път като я погледнеше, горчиви сълзи на загуба и отчаяние. Пресегна се и докосна с измръзнали пръсти рамото на жената, после малката главичка на бебето. Габриел излая и я стресна. Обърна се, сви се и се отправи към мястото на Патер зад къщичката.

В първия момент й мина безумната мисъл, че някак си, кой знае кога Мерод е сътворила още една статуя, с лика на Патер. Пропълзя по-близо, преизпълнена с неописуема неохота докато ужасната истина не прекоси съзнанието й. Магарето стоеше на четири крака, дългият му врат бе опънат с глава, наведена до земята, сякаш бе искало да хапне нещо. Скрежът по проскубаната му козина го обгръщаше като одеяло. Дългите му, красиви мигли, скрежасали по крайчетата бяха полупритворени. Но от тънките му, ноздри не излизаше топлият дъх на живота и костеливите му ребра не се помръдваха. Бе замръзнало.

В къщичката Мерод все още спеше. Лили посъживи огъня, после коленичи до нея. Лицето на възрастната жена бе изпито, почти безплътно, кожата стоеше като чужда по острите очертания на костите отдолу, но онова, което най-много изплаши Лили, бе мъртвешката й бледост. Взе ръцете й и ги затърка, за да им влее топлина. Старата жена отвори очи и се взря в нея за миг, сякаш никога не я бе виждала. Лили усети паника да се надига в нея, остро, бързо, както и едно ужасяващо предусещане за абсолютната й самота.

— Патер е мъртъв — пророни тя. Думите я ужасиха — бе възнамерявала да излъже. — Съжалявам — прошепна и се разплака. — Аз съм виновна за всичко.

Мерод остана спокойна.

— Мислиш си, че всичко е по твоя вина — скара й се тя меко. — Не знаеш ли, че с Патер всичко е наред сега? — Тя потупа Лили по китката и после положи сухата си, костелива ръка на стомаха на Лили. — Искаше ми се да мога да го видя.

— Кого?

— Това дете. — Тя размаха ръка насам-натам с леко движение.

— Това сладко дете. — Отправи й неочаквано бистър поглед. — Това дете е дар. То затваря кръга. Кръгът Лили.

Лили поклати объркано глава.

— Ще живее ли то, Мерод? Ще бъде ли всичко наред с него?

— Друг шок: никога не бе питала нищо за бъдещето, макар суеверната частица в нея да бе убедена, че Мерод може да го предскаже. Съжали за въпроса на мига, защото отрицателен отговор сигурно щеше да я убие.

Мерод обаче само каза:

— Зависи от теб, агънце — и затвори очи, изтощена. Ръката й се отпусна тежко и тя пак заспа.

Нощта сякаш нямаше край. За ужас на Лили Мерод бе спряла да поема твърда храна още преди два дни и ядеше само по няколко лъжици картофено овесена каша, и то след дълги увещания от страна на Лили. Тя искаше да заколи Ненадеждна и да приготви питателен бульон, но знаеше много добре каква щеше да бъде реакцията на Мерод. Беше безпомощна. Нямаше съсед, а камо ли доктор, при когото да отиде.

— Не знаеше ли някакви отвари, някакви смеси? — беше я попитала вчера сутринта отчаяно, почти разгневена.

Мерод само й се бе изсмяла.

— И ти мислиш, че съм вещица значи — бе я обвинила тя. — Не, Лили, не зная нищо за магически церове и билки. Остави ме, дете, не се нуждая от нищо.

Цяла нощ вятърът виеше и блъскаше къщурката. Лили започна да мисли за него като за враг, за нещо, което я мразеше и й желаеше злото — на нея и на тези, които бяха под крилото й. Заговори успокоително на Габриел, когато един особено силен порив разтърси къщата и го изтръгна от съня му, но усети, че всъщност успокоява сама себе си. Студът бе жесток и не можеха да се опазят от него. Когато последните торфени блокчета покрай огнището свършиха, тя навлече старото палто на Мерод и излезе, за да донесе нови. Мерод ги складираше под един груб навес до къщата, който ги пазеше от дъжда и влагата. За първи път Лили с остро, силно безпокойство осъзна колко бе намалял запасът им. Мерод я бе предупредила да ги гори бавно, но тя не се бе подчинила — не можеше да се подчини, защото студът бе убийствен и тя отказваше да допусне приятелката й да страда и от него. Преборвайки се с надигащия се страх, тя напълни металната кофа колкото можеше да носи и се запрепъва обратно.

Към заранта вятърът стихна. Тъй като тялото я болеше, Лили бе изоставила твърдия стол и се бе излегнала до Мерод на пода. Събуди я тишината. Остана да лежи за миг наедно място, чудейки се какво се бе променило. Изведнъж се надигна ужасена, и се надвеси над тихата, напълно неподвижна фигура, долепена до нея. Докато я наблюдаваше, притиснала юмрук до уста, за да преглътне стона на отчаяние, Мерод рязко си пое дъх, задави се и го изпусна. От облекчение тялото на Лили омекна, раменете й се разтресоха и радостни сълзи се застилаха по страните й и закапаха по сключените ръце на Мерод. Искаше й се да плаче часове наред, завинаги. Наместо това се изправи и стъкна изгасналия огън.

Въпреки затишието студът се засилваше. Прекара деня, като масажираше ръцете и краката на Мерод, в опит да я стопли. Като я обръщаше, забеляза, че долната част на гърба й бе леко потъмняла, сякаш кръвта й се утаяваше. Какво означаваше това? Тя не знаеше. Когато не спеше, Мерод прекарваше унесена мирно в мечтателна полуреалност, нашепвайки спомени и случки от далечното минало. Лили благодареше на Бога, че не изпитваше болки. Понякога съзнанието й бе напълно прояснено — редки, безценни мигове за Лили, която се бореше с ужаса от пълната самота, както се бореше със скръбта си.

— Агънце — рече Мерод следобеда, възпирайки ръката, която разхлаждаше лицето й с влажна кърпа, — не можеш да останеш тук, след като аз си отида. Вземи Габриел и заминавай.

Лили се почувства, сякаш студена длан я стисна за гърлото.

— Не ме оставяй — прошепна тя.

— Никога няма да те оставя. — Тя се усмихна толкова сладко, че сърцето на Лили се сви. — Прости на онзи, който те е наранил толкова зле. — Лили се наклони по-близо, сигурна, че е недоразбрала. — Смекчи сърцето си за него и бъди търпелива. Чакай да разбере коя си.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам какво имаш предвид. Никога няма да го видя…

— Бъди добра, Лили, макар че той е глупак. Каква полза да си права, ако си сама? Смири гордостта си, дете, и ще бъдеш щастлива.

Габриел се надигна от ъгъла си до огнището, протегна се и се приближи мързеливо до жените. Седна на задните си крака и се втренчи в господарката си, която обви ръка около могъщата му предна лапа и му се усмихна.

— Ще се грижиш за нея, нали, Гейб? — Габриел се прозя. — Стой с него, Лили, или ще се изгубиш. Чуваш ли ме? Ще се изгубиш.

— Няма.

— Сбогом, повече няма да мога да разговарям. Но аз винаги ще бъда с теб.

— Мерод! Мерод!

Бе потънала в дълбок сън.

Тази нощ, Лили бе задрямала на стола, но се събуди внезапно. Очите й незабавно потърсиха Мерод в тъмнината. Беше се подпряла на лакът и протягаше ръка към нея. Лили скочи, падна на колене до старата жена и пое ръката й. Ледените пръсти бяха напрегнати, предаваха някакво жизненоважно послание. Никоя от двете не проговори. Свитото сърце на Лили щеше да се пръсне, но тя не заплака. Искрящата нежност в добрите очи на приятелката й започна да помътнява, докато тя я гледаше и да отстъпва назад и надалеч, в някакви незнайни селения. Лили стисна ръката й по-здраво, по-силно, в отчаяно желание да я задържи. Но сребрист воал засенчи старите очи и тънката, прозрачна бариера бе непроницаема. Мерод тихо изгасна.

— Съжалявам, съжалявам. — Лили притисна длани в мократа пръст и се разплака. — Не можах да повдигна магическите камъни. Опитах се, но не успях, страхувах се за бебето. О, Мерод, толкова съжалявам. — Разтърсиха я ридания, първите, които си позволяваше откакто бе останала сама. Бе й отнело целия ден вчера да изкопае това плитко корито за гроб вътре в каменния кръг. Бе седяла цяла нощ с приятелката си и я бе заровила тази сутрин, облечена в здравата си рокля и загърната в одеяла. Отначало Лили се бе страхувала, че поради бременността няма да има сили да пренесе старата жена. После бе открила колко плашещо олекнала бе и в крайна сметка бе успяла — със съкрушаваща сърцето лекота. Но магическите камъни се оказаха прекалено тежки. Патер бе мъртъв и Лили не можеше да ги помести. Фактът, че не разбираше желанието на Мерод да ги има покрай себе си, не бе от значение — бе дала обещание и се бе провалила.

Седна на пети и изтри бузи с опакото на изцапаната си ръка. Каква молитва да каже? Никоя от известните й не изглеждаше подходяща, така че тя изпя един от химните на Мерод — отначало през сълзи, а накрая почти през смях, мъчително осъзнаваща, че гласът й бе цяла октава по-нисък от на приятелката й. По средата на песента се приближи Габриел и се облегна на нея. Прегърна го, благодарна за дружелюбното му присъствие. Като свърши химна, те поседяха мълчаливо.

— Сбогом, обичам те — прошепна Лили. Мразът, който се бе смекчил през последните два дни, се бе завърнал с режещ вятър. Лили бавно се изправи на крака. — Сбогом — повтори тя. Не й се тръгваше, не искаше да остави Мерод сама, но вече замръзваше. Направи стъпка заднешком, втора, после се обърна и си тръгна с невиждащи очи.

Студът се засили в следващите дни и в мрачните блата сякаш се възцари някаква нова реалност, която не желаеше доброто на Лили. Тя гледаше да не се отдалечава от къщичката и макар от време на време да осъзнаваше собствената си странност, не се тревожеше. Нищо не беше същото. Реалното си бе безвъзвратно отишло, а онова, изместилото го, криеше в себе си безнадеждност, която тя дълбоко в себе си знаеше, че не може да избегне. Може би истинското наказание на Девън бе да я накара да полудее. Представата я отвращаваше, но в някаква степен и интригуваше. Понякога, зад стените от безчувственост, които бе изградила между себе си и спомените за него, тя можеше да долови искрящите отблясъци на заслепяваща, свирепа ярост, но все пак безчувствеността бе по-лесна.

Спря да спи нощем, но не оставяше огъня да изгасне, понеже се страхуваше, че без него наистина ще полудее. Можеше да спи денем под бледото слънце, ако небето беше ясно, или пък свита на кълбо на тръстиковата рогозка ако времето бе мъгливо. Обземаха я диви и опасни мисли, които силно я плашеха. Чудеше се как Мерод бе намирала покой и успокоение в същите тези тежки, пръстени фигури, които на нея й се струваше, че навяват прокоба за нещастия и беди. Чувстваше се сякаш бе попаднала под магията на нещо недружелюбно и недобро. Не можеше повече да контролира разсъдъка си и трябваше да полага усилия, за да съзре прозаичното в предметите от ежедневието й — торф, дърво, камък. Всяко нещо си имаше втора, скрита същност, която безспир нашепваше злокобни заклинания. Габриел остана последната й връзка с реалността. Той я следваше, стоеше до нея, наблюдаваше я — и понякога тя си въобразяваше, че Мерод наднича през тъмните му, ведри очи.

Тихото му присъствие не беше обаче достатъчно, за да я успокои. Доколкото можеше да прецени, вече бе средата на януари. Ако беше така, значи вече бе влязла в шестия месец на бременността. Имаше храна до началото на пролетта, но не и гориво. Мерод й бе казала да се махне, но тя се страхуваше. Един ден, след като се бе събудила от сън, оставил я потна и разтреперана, тя излезе навън и съзря злост и опасност в скулптурите, заобикалящи къщичката. Същите онези красиви произведения на Мерод. Тя реши да се махне.

На следващия ден опакова всичката храна, която можеше да носи, и облече колкото можеше повече дрехи.

— Хайде, Габриел — повика го тя, след като той се замота на прага. — Ела! — Кучето не помръдна. Върна се и приклекна пред него. — Трябва да тръгнем сега — каза му тя меко, потупвайки го по главата — Всичко е наред. Не си мисли, че я напускаме истински. Тя пак ще бъде с нас. Хайде, момче — Изправи се и тръгна, но като погледна през рамо, той не беше помръднал. — Габриел, ела! — Започна да върви заднешком. — Идвай веднага! — извика тя, опитвайки се да звучи сърдита. Пусна кошницата, която държеше, и плесна с ръце. Той само я гледаше втренчено с мъдър и търпелив поглед.

Сложи ръце на кръста и започна да му говори твърдо и подробно. След като той отново не тръгна, тя се чу, че го заплашва.

— Ще те набия, ако не тръгнеш моментално! — изкрещя тя и се почуди дали и на него това му прозвуча толкова абсурдно, колкото и на нея. Нададе стон на безсилие и пак се върна до него. — Моля ти се, Гейб, хайде — помоли го тя и се наведе да го погледне в очите. — Трябва да вървим или ще замръзнем тук. Имам нужда от теб. Нямали да дойдеш? — Помести се мъничко назад. — Моля те — примами го тя, протягайки ръце. Той извърна глава надясно и за миг тя си помисли, че съзира отегчение в изражението му. Измина един напрегнат момент, натежал от молбата й, после той надигна задницата си, разтърси глава и се потътри подире й.

Само след час се бе изгубила. Бе пристигнала тук от Боуви Трейси, което се падаше на изток, и това представляваше всичко, което знаеше за пътя. Нямаше ни път, ни пътека, а денят бе ужасен с надвисналата тумба тъмни облаци. Как бе намирала Мерод пътя? Нямаше кого да попита. Тя бе единственото живо същество наоколо. Кривна внезапно при вида на един мъртъв язовец в храсталака пред краката й. Багажът й тежеше, бе взела прекалено много неща и гърбът вече я наболяваше. Габриел се влачеше зад нея и очевидно ни най-малко не възнамеряваше да води. Като се обърнеше да го види, той замръзваше на едно място и я поглеждаше втренчено, сякаш да разбере дали вече не й е дошъл умът в главата.

Измина още час. Започна да вали дъжд. Слънцето изцяло се бе скрило и тя не можеше да каже на изток ли върви или на запад. Мъгла се стелеше в ниското, бяла и плътна като мляко, и се сгъстяваше с всеки изминал мит. Земята подгизна и стана нестабилна. Неспокойствието й се обърна в страх. Осъзна, че се качва по някакви възвишение, но нямаше представа накъде.

Почти веднага стъпи на оголена скала, по бяла от бялата мъгла, стърчаща нелепо от блатния храсталак. Скалата бе разцепена в дълбочина и в създалата се ниша имаше достатъчно място да се подслони човек от вятъра.

Но не и от дъжда, и само за минути тя бе мокра до кости. Мъглата стана заслепяваща. Да чака да се вдигне бе потискащо, влудяващо, и най-накрая — просто непоносимо. Пристъпи отново в странния бял свят и захвана да слиза предпазливо.

— Накъде, Габриел? — попита тя безнадеждно, когато отново стъпи на равна повърхност. Мъглата се бе пораздигнала. Блатото пред нея изглеждаше по-зелено, леко по-равно. Вдигна торбата си и потегли натам.

Грешка. Размекнатият торф, огъващ се под краката й, би трябвало да я постави нащрек, но тя не знаеше нищо за тресавищата. В един момент вървеше по твърда почва, следващия потъна до над коленете в мразовитата вода, а калта се сключи около краката й като капан, който не искаше да я пусне. Изкрещя и притисна торбата към гърдите си. Зад нея Габриел излая възбудено. Тресавището се простираше, докъдето стигаше погледът й, нежно зелено, а над него се стелеше пара като от прясно приготвен пудинг. Колкото по се стараеше да не мърда, толкова по-дълбоко затъваше. Успя най-накрая да се измъкне като се наведе силно назад и издърпа съвсем бавно краката си един по един, борейки се с подмолната всмукваща сила, която искаше да я погълне.

Докопа се до един клон и започна да опипва земята около нея, но всичко бе пропито с измама, а мъглата бе най-коварният й враг. Понеже не виждаше нищо, тя отново и отново навлизаше в тресавището, десетки пъти, докато не се разплака от отчаяние и безпомощност. Натъкна се на участък твърда почва под краката си и седна там, може би, за да посрещне смъртта си, защото капанът блатото бе щракнал около нея. Мъглата се вдигаше и падаше, отново и отново, играеше си с нея на игра, която в крайна сметка щеше да спечели. Тя скри глава в коленете си и зарида.

Влажно докосване по страната й я стресна, стопли я, после я смрази. Вдигна глава. До нея стоеше Габриел и я гледаше с безстрастния си, бездънен поглед.

— Защо не ми помагаш? — проплака Лили. — Мерод каза, че няма да допуснеш да се изгубя. О, Гейб. — Тя положи длан на врата му и се сгуши в него, обзета от нуждата да сподели мъката си с друго живо същество. Той обаче се отдръпна и направи крачка назад. Тя се втренчи с неприязън в тъмните му очи. — Какво? Ще ме изведеш ли на сигурно място? Не ти вярвам. — Той изчакваше с изправена опашка и дружелюбно изражение. Тя измърмори дума, напълно неподходяща за дама, и се изправи. — Хайде, води тогава, ти… — Тя замлъкна, засрамена.

Кучето наистина я изведе от тресавището. Тя не искаше да го повярва чак докато не изминаха повече от миля по нещо не по-опасно от жвакащ мъх. Но къде отиваха? Мъглата се бе раздигнала отведнъж, като че ли цялата планета се бе издигнала над облаците, но пък засвистяха ледени зърна град и жилещият студ я пронизваше чак до костите. Преминаха през една вада, посребрена от косо падащата суграшица и тя съзря костите на умряло агне, заобиколено от къдри вълна, разнесени от гаргите. По-нататък се натъкна на черепа на овца, втренчен зловещо в нея от торфа. Габриел се влачеше уверено напред с наведена глава и от време на време се спираше да я изчаква. Отломки от заобикалящите пътя гранитни скали правеше пътя им труден и опасен. Тя се спъна за трети път и се приземи тежко на четири крака, но този път вече не можа да се изправи.

Габриел седна да я чака. Тя подуха на издрасканите си, разкървавени длани и обгърна стомаха си с ръце, залюлявайки се. Дрехите й бяха целите измокрени. Замръзваше.

— Къде отиваме? — Гласът й прозвуча жално дори на нея. Габриел отметна глава. Все още пазеше торбата с храната, макар че по-голямата част бе съсипана от блатната кал. — Гладен ли си? — Отвори торбата, извади съдържанието й и му го предложи. Габриел погледна към него, после настрана. — И на мен не ми се яде — призна тя с въздишка. Едно дърво наблизо, изсъхнало и изкорубено, стърчеше гротескно на сивия фон. Следобедният мрак се спускаше бавно, но неотменно. С претръпнали нозе тя някак си се изправи и без да обръща повече внимание на храната тръгна след Габриел в спускащия се здрач.

По-късно, макар че не би могла да каже колко точно по-късно, тя съзря нещо в далечината, което приличаше на постройка. Краката й сякаш бяха натъпкани с олово и цялото й тяло я болеше. Малко по-късно тя забави ход и накрая съвсем спря. Започнала се смее. Звучеше налудничаво и тя се изплаши, но не можеше да се спре. Габриел се извърна и я погледна. Стояха пред къщурката на Мерод.

Идеята й дойде наум, докато разпалваше огъня в огнището. Треперейки неконтролируемо, тя коленичи за миг, почти докосвайки със замръзнали пръсти бумтящите пламъци, а от издигащата се около нея пара тялото й сякаш пушеше. Тя започна да обмисля възможностите си. Изглеждаше, че се бяха свили до две — да умре сега или да умре малко по-късно. Понеже бе страхливка, тя избра първото.

Беше си мислила, че торфът е на свършване. Задачата да го пренесе всичкия, блок след блок, измени леко оценката й. Най-накрая приключи, а на площадката до огнището се издигаше огромна купчина, мръсна, миризлива и готова. Планът й беше да изгори всичко в един последен, всепроникващ, живителен огън, и когато свършеше, утре, или най-късно вдругиден, просто да затвори очи и да се остави на съдбата.

Придърпа стола на Мерод до огнището и го разбута с ръжена. Стопли си чаша чай. Габриел се настани до нея със силно изръмжаване и положи глава на лапите си. Тя прокара разсеяно ръка през косата си, а с другата поглади корема си.

— Съжалявам, детенце — изрече високо. — Мислех, че ще се справим. Е, поне ще бъдем всички заедно и Мерод няма да е сама. Не е твоя вината, Габриел, моя е. Прощавам ти, че ни върна обратно. Трябваше да се сетя, че ще го направиш, и да не тръгвам с теб. Няма значение. Нищо няма значение вече.

Но имаше, защото бе искала бебето й да живее. Отпусна глава назад и позволи на сълзите да потекат.

Събуди се от дълбокия си сън, защото се потеше. Нищо чудно, помисли си тя, така се бе навлякла. Свали някои, после добави още торф към огъня. Претопли едно гърне ечемична каша и я изяде стоешком. Като се нахрани, даде останалото на Габриел. Направи си още една чаша чай и се върна на мястото си.

Събуди се отново в полунощ от горещината. Отиде до вратата и я отвори. В стаята нахлу хладен и свеж вятър, усещането бе великолепно. Звездите блестяха, забодени в непроницаемото, безлунно небе. Габриел се промъкна покрай нея, като дишаше дълбоко. В мрака скулптурите на Мерод приличаха на замръзнали призраци. Тя затвори вратата с неохота и отиде да разпали огъня, като нахвърля толкова торф, колкото огнището побираше. Купчината се стапяше по-бързо отколкото бе очаквала — половината вече бе заминала. Добре. С малко късмет, до сутринта щеше да е свършила. Изморена от седенето на стола, тя се излегна на рогозката и се загледа в танца на пламъците, отразен върху стените, докато очите й пламнаха.

Сънуваше, че гори. Пламъците бяха ослепителни, изгаряха тялото й за секунди, отнемайки от плътта й, и тя се смаляваше, смаляваше, докато накрая от нея не остана нищо, освен бебето й. Беше мъничко, голо. Парче плът, носещо се във въздуха на мястото на корема й, недосегаемо за пламъка. Имаше лицето на Девън. Нея я нямаше, беше престанала да съществува. Колко странно, че можеше да чуе гласа на Мерод с такава яснота. Събуди се, Лили, шепнеше той трепетно и настойчиво в ухото й. Събуди се. Тя отвори очи.

Къщата гореше. Камината бе изчезнала, а каменният комин бе напълно скрит от стената от пламъци. Огнен език се изви, изсвистя в огнено жълто и се гмурна в скупчените торфени запаси. Те пламнаха моментално. За краткото време, нужно й да се изправи на колене, се бе възцарил бушуващ, ревящ ад. Въздухът изведнъж свърши и с последната глътка в дробовете си Лили изпищя. Но не — зашеметяващата стъклена стена бе огледало на разбеснелия се пожар, а не самият огън, и тя не беше в капан. Изправи се на крака и се олюля към вратата. Горящи отломъци от покрива заваляха над нея и опърлиха косата й, дрехите й. Добра се до вратата, но като постави ръка на сгорещената брава, тя падна на колене. Усети топлината на пръстения под с челото си, вдиша от гъстия дим и си помисли за смъртта от изгаряне. Една естествена кремация. Защо не? Но Габриел лаеше яростно отвън. Лили натисна с все сили бравата и изпълзя в студената сладка нощ на ръце и колене.

Нахлулият през вратата въздух вдъхна нова сила на пожара и превърна къщурката в искряща факла. Горещината стигна до нея и я накара да продължи с пълзенето си. Габриел закова крака и нададе вой към огнената стихия. Шумът я оглуши. Затисна уши с ръце и започна да крещи, извивайки глас с рева на хаоса и първичното сливане на огън и въздух, камък и земя. Не можеше да чуе нищо, освен грохота на рушащата се постройка, но се извърна назад и впери поглед в мрака и мраза. Нещо накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Съзря една фигура да пристъпва от здрача. Смъртта, реши тя. Събра последни сили и се опита да защити утробата си. Изпищя, обезумяла от ужас, като осъзна, че не смъртта се приближава, а един мъж. Кръв нахлу в главата й и я заслепи. Губеше съзнание, притокът на кръв бе твърде бърз, твърде силен. Фигурата застана пред нея. Девън. Това беше Девън. Хвърли се напред и той я хвана в обятията си.

Глава 24

Беше увита в парцали, цели пластове, които воняха на торф отдалече. Постави я да легне на земята на безопасно разстояние от горящата къщичка и хвърли предпазлив поглед към бдителното чудовище, застанало неподвижно на шест стъпки. Изрече нещо успокоително с нисък глас, но кучето се приближи цялото нащрек.

— Всичко е наред, аз съм приятел. Приятел съм на Лили.

Лъжа, помисли си той. Малодушна, презряна лъжа. Въпреки това името й имаше незабавен ефект — кучето се отпусна на задните си крака.

Лицето на Лили, озарено в алено от заревото на пожара, бе отслабнало, чертите й се бяха изострили. Дали не беше болна? Мислеше, че просто бе припаднала, но неподвижността й започваше да го плаши. Захвана се да съблича парцаливите й дрехи, все още стоплени от огъня. Замръзна. Не смеейки да диша, с протегната ръка, той се взираше в меката извивка на корема и, скрит под последния слой домашнотъкано платно. Мозъкът му се сблъска с вероятността, отхвърли я после пак я заизследва. Докосна я. Пръстите му бяха вдървени от напрежение. Отначало не почувства нищо, абсолютно нищичко. После бавно, постепенно, ръката му се отпусна и я помилва по изпъкналия корем, а истината го озари с неизмеримата си значимост.

Притвори очи и усети сърцето си да се изпълва с радост, с надежда, тъй могъщи, че му идваше да се разплаче.

— Лили — каза той и тя се разбуди. Очите й бяха прибулени неразбиращи. Прошепна: — Намерих те, Лили. Бях престанал да се надявам.

Нещо пробяга в очите й. Той очакваше да бъде разпознат надяваше се да бъде приветстван, а възможността за изкупление огря и най-потайните кътчета на душата му. После тя разтвори ръце и те се прегърнаха.

Косата й бе див, полудял ореол на фона на пламъците, които все още се извиваха и съскаха зад нея. Зарови лицето си в него и я притисна по-здраво целият разтреперан. Солта по устните бе от неговите собствени сълзи.

— Мила — прошепна той, люлеейки я, — слава на Бога, слава на Бога. — Искаше да види лицето й, но не можеше да се накара да я пусне. Не още. — Търсих те навсякъде. Навсякъде. Ако не бях зърнал пожара никога нямаше да те открия. О, Лили, слава на Бога. — Най-накрая се отдръпна — Най-напред отидох в дома на Соумс — започна той и думите се заизливаха в буен поток. — Не желаеше да говори с мен, но жена му ме пресрещна, като си заминавах, и каза, че са те видели да се отправяш на запад. — Спомни си как се бе втурнала подире му на улицата как се бе вкопчила в ръката му, шепнейки изплашено „Изхвърлиха дрехите й на улицата!“, и потрепери също както и тогава, неспособен да говори за това. — Търсих те седмици наред, но не можех да те намеря, Лили. После, преди няколко дни само, не помня колко точно, едно малко момче в Боуви Трейси ми каза, че е видял една дама с червена коса. Миналата есен, рече ми то. Тръгнала с вещицата, която живеела в блатата и чието куче било истински демон от ада.

Лили мълчеше и той не можеше да разчете изражението й в сумрака.

— Добре ли си, мила? Всичко наред ли е? Детето…

Тя отблъсна ръката му в мига, в който я протегна към нея, и се изправи тромаво. Той я последва и се опита да й помогне.

— Внимателно, любов моя, не си…

— Мъртъв ли е Клей?

Гласът й го стресна — никога не бе чувал този тъничък безстрастен тон.

— Не, не — отвърна той забързано, — добре е. Все още е слаб и не е на себе си, но докторите казват, че ще се оправи. — Тя отмести поглед към огъня. Проучи изпитателно изострения й профил, неясно обезпокоен. — Кой живееше тук с теб, Лили? Беше ли сама? — Хвърли поглед към лабиринта от замръзнали статуи, заобикалящи ги отвсякъде, искрящи странно под блясъка на пламъците. Кучето й стоеше до тях като верен страж, бдителен и предпазлив, чакащ. — Лили, добре ли си? — Пристъпи към нея.

Тя моментално отстъпи. Изкривена пародия на танц.

— Студено ми е — рече и се обгърна с ръце.

Той незабавно съблече тежката си черна наметка и загърна раменете й.

— Утре си отиваме вкъщи — прошепна, а бузата му се допря до нейната.

Лили потрепна — от студа, реши той.

Пожарът се бе поукротил. На цели шест стъпки от къщурката силната топлина бе стопила замръзналата земя в пепелив квадрат. Заведе я до едно чисто място на топлата земя и й помогна да седне. Искаше да я докосне отново, но тя се държеше толкова сковано, че не посмя.

— Говори ми, Лили. Какво се случи с теб? Кажи ми как живя през всичките тези месеци. Съвсем сама ли беше тук? — Тя не отговори. — Лили…

Тя легна на една страна с гръб към него, сви се на кълбо и положи ръце под бузата си.

Беше изморена, може и да беше болна, разбира се, тя имаше нужда от почивка. Щяха да разговарят утре. Наведе се над нея, опитвайки се да види лицето й. По бледите й бузи танцуваха сенки, както й по острите, но все пак нежни очертания на брадичката й. Изминаха минути. Беше ли заспала? Той потръпна и се отпусна до нея, като придърпа гърба й към гърдите си, търсейки топлината й. Ръката му съвсем естествено легна на издутия й корем и той се замисли за детето. Неговото дете. Не можеше да определи точно какво друго изпитваше, освен безпокойството — за нея, за детето. Но имаше и радост, крехка, скрита, създание на нощта, изплашено от светлината. По силата на навика не посмя да й се довери. Но Лили щеше да роди детето му. Изведнъж се почувства преизпълнен, въздушен, не можеше да се сдържи. Ако само тя можеше да стане, ако можеше да има Лили и детето…

Не можа да се сети за нищо, което да предложи, да даде в ответ, никакъв еквивалент от своя стерилен живот, съответстващ на такива прекрасни дарове. Но Лили го бе освободила от толкова много страхове и грехове вече. Страхуваше се да иска каквото и да е, страхуваше се да се надява, но не можеше да се възпре. Последното нещо, за което би се обвинил, бе оптимизъм, и все пак се хвана, че отхвърля всички ужасни възможности, които може би лежаха пред тях, а се къпеше в щастието от чудото на момента. Месеци наред животът му бе представлявал мътно тресавище на забрава и кошмар, породен от усещането за безкрайната пустота около и в него. Кошмарът бе свършил сега, защото можеше да я защити. Тя беше тук — тук, в ръцете му. Нежният й профил смекчаваше сивата заплашителност на пейзажа. Тесните й рамене галеха гърдите му в такт с лекото й дишане, а опушената й коса се стелеше по лицето му. А утре щяха да се приберат у дома. Заедно.

Заспа. Когато се събуди, Лили бе коленичила до него и го наблюдаваше. Утринното небе се надвесваше ниско и застрашително над тях, враждебно безцветно присъствие. Пресегна се да я докосне по хълбока, но тя се отдръпна.

— Ще направиш ли нещо за мен?

Той се надигна рязко.

— Да. Как се чувстваш, Лили?

— Искам да преместиш няколко камъка. — Тя се изправи и му обърна гръб.

Разтърка очи, после стана и я последва.

— Ето там — рече тя и му посочи с ръка.

Той вдигна втория тежък камък от магарешката каручка и го занесе до заобиколения с камъни гроб в центъра на кръг от по-малки камъни. Остави го на посоченото от нея място, изправи се и плесна ръце да се отърси от праха. Тя незабавно се обърна и тръгна към все още димящите останки на постройката. Той стисна зъби и я последва.

Чий гроб бе това? Какво толкова особено имаше в тези грамадни гранитни блокове, които трябваше да пренася на половин миля? Кой бе сътворил безумната композиция от птици, хора и русалки около разрушената къщурка? Лили не искаше да му отговори и той най-накрая се бе отказал да пита.

Чакаше го в подножието на хълма. Черната му наметка прилепваше по глезените й и я превръщаше в очите му на малък, бременен прилеп. Потисна странното си усещане като започна да разпознава статуята, до която тя стоеше. Беше на майка и дете. Жената имаше височината и фигурата на Лили, по-скоро на предишната Лили, и имаше нещо в стойката й и по спокойното, безстрастно лице, което го убеди, че именно тя е била моделът за скулптурата. Втренчен в детето, скрито в люлката на ръцете й, той се почувства объркан, почти смутен.

— Защо си ме търсил? Защо дойде тук? — рече тя рязко с напълно безизразен глас.

— Защо ли? — Бе чакал твърде дълго да й го каже. — Защото те обичам.

Тя нададе къс, буен възглас, завъртя се на пети и запуши ушите си.

Бе напълно разтърсен. Една дълга минута не можеше да се помръдне. После пристъпи до нея, така че да го погледне. Тя смъкна бавно ръце. Тънките й китки трепереха, погледът й бе невиждащ, обърнат навътре в нея, не към света. Опита се да я заговори спокойно.

— Слушай, Лили. Сега знам, че не си сторила нищо на Клей и не би могла. Аз…

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Откъде?

Очите му се плъзнаха встрани.

— Осъзнах се.

— Лъжеш.

Откъде можеше да знае?

— Не, това е истината.

— Клей си е спомнил.

— Не — отвърна той искрено. — Кълна се, той нищо не помни. Казвам ти, че дойдох на себе си.

— Лъжец.

Той трепна.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че съжалявам за това, което направих? Не съм го казвал преди, защото знаех, че…

— Ще ми дадеш ли малко пари?

— Какво? — Тя повтори въпроса си, макар че го бе чул много добре още първия път. Странният й безизразен глас го плашеше. — Защо? — попита той меко.

— За да си отида. За да мога да живея.

Студ пропълзя по гръбнака му, смрази мозъка му.

— Лили, мила… — Съзря как сянка от отвращение потъмнява изострените й черти и думите заседнаха в гърлото му.

— Ще ми дадеш ли? — настоя тя.

— Не — отвърна той дрезгаво.

— Така си и мислех. — Отдръпна се, когато той се протегна към нея. — Не ме докосвай. Нямам никакъв избор, освен да тръгна с теб — иначе ще умра.

— Лили…

— След три месеца ще добия право на наследството от баща ми. Тогава ще те оставя и ще взема детето с мен. То не е твое, на друг мъж е.

Повярва й и целият се смрази от ужас. Миг по-късно осъзна, че тя лъже. Естествено, че лъжеше.

— На кого? — попита той, угаждайки й.

— Никога няма да ти кажа.

Опита се да се усмихне.

— Трябва да дойдеш с мен, любов моя, нямаш…

— Друг избор. Да, знам. Но не задълго — ще си отида веднага щом мога. Детето ми заслужава нещо по-добро от теб. Ако се опиташ да го вземеш, ще те убия. — Най-накрая гласът й се пречупи и той видя, че цялото й тяло се тресе. Направи неволно движение, което само я накара да отстъпи още една крачка. Тя обви ръце около корема си, треперейки неудържимо. — Твоето дете е умряло, но аз няма да ти дам моето. Не си могъл да задържиш сина си и няма да задържиш и мен. Презирам те.

Той се обърна, пребледнял като тебешир, неспособен да я гледа и един миг повече. Почувства се като опърлен, като че ли кожата му бе смъкната ивица след ивица. Що за безумие бе да се надява, че ще бъде опростен? Отиде да доведе коня си, движенията му бяха напълно механични. На изток слънцето се надигаше бавно, водниста кълбовидна сянка зад нацупеното небе. Когато се върна, Лили му позволи да я качи на жребеца. Тялото й бе отпуснато, тя изглеждаше изтощена, но очите й горяха от враждебност.

Знаеше, че ще се придвижват по-бързо, ако се качеше на коня и той, но не можеше да се застави да я докосне отново, така че пое юздите и го поведе през замръзналото ято скулптури, безмълвни привидения, плод на необикновен талант. Ледената им неподвижност излъчваше заплаха като черно проклятие. Кучето — Габриел го бе нарекла тя — подскачаше отпред, сочейки пътя. Няколко снежинки се въртяха, носени от ледения вятър, и се наслагваха на фона на безбрежната сивота. Той потръпна, доловил търпеливата враждебност на тъмните блата, безмълвната им, но вездесъща злокобност. Спомни си за светлите надежди предишната нощ и те го връхлетяха като жалки, измамни копнения на някой безумец.

— Ще дойде ли да вечеря с нас? — попита Клей, когато Девън се появи на терасата откъм къщурката на Коб, където Лили се бе установила да живее. Клей се бе обвил в одеяла, удобно отпуснат на едно кресло зад отворените врати на библиотеката.

— Няма.

— Защо?

Съчувственото изражение на Клей накара Девън да стисне челюсти.

— Не благоволи да даде обяснение. Какво правиш още тук? Слънцето залезе преди половин час. Ако настинеш, не очаквай от мен да ти съчувствам. — Гласът му бе отсечен, но ръцете грижовни, докато помагаше на брат си да се изправи и го поведе към библиотеката. Веднага след като Клей се настани на кушетката, той отиде до шкафчето между прозорците и извади бутилка уиски. Наля си питие и се обърна, подготвен да срещне неодобрението на Клей — толкова предсказуемо напоследък, колкото и датата от календара.

— Това пома… ага ли ти наистина? — попита го Клей, запъвайки се, и посочи към чашата.

— Помага. — Погледна към кехлибарената течност, вдъхна острия аромат и отпи солидна глътка. Полази го тръпка и очите му се насълзиха. Не, не помагаше, но беше свикнал вече.

— Погледни какво ми даде Ма… Маклийф, Дев.

— Какво е това?

— Конче. Сам го е издялал. Това е Тамар, виждаш ли? Галън казва, че като не мога да го яздя, поне мога да му се ра… адвам.

Девън се застави да се усмихне. Маклийф се бе върнал още преди месец. Беше си намерил работа в каменните мини в Лизкърд, когато Девън го бе изгонил от Даркстоун. Извинението бе мъчително и неловко, но той го бе поднесъл и Маклийф с радост се бе завърнал при любимите си коне.

Клей се отпусна на кушетката със затворени очи. Девън се намръщи.

— Как се чувстваш? Да не си болен?

— Не, добре съм. Само малко из… з… морен.

— Стоя навън прекалено дълго. Хайде, ще те заведа горе.

Клей махна с ръка в знак на отрицание.

— Колко е напреднала, хм — думата най-сетне се появи — бременността на Лили?

Девън внимателно остави чашата си.

— Не знам. Не иска да ми каже. — И нищо не я отдалечаваше от него по-бързо от какъвто и да е било намек — далечен, директен, предпазлив или агресивен — нямаше значение какъв точно — за детето, което носеше. За да се спаси, той най-накрая, още преди седмици, бе спрял да пита. Но тя бе прекалено слаба и той се тревожеше за нея непрекъснато.

— Трудно ти е — каза Клей меко. — Но в известен смисъл, знаеш л-ли… — Гласът му пресекна, но този път Девън знаеше, че не е поради липса на подходящи думи, а за да пощади чувствата му.

— Това заслужавам ли? — довърши той язвително. Клей се усмихна лекичко и вдигна рамо. — Благодаря ти за проницателността. Трябва да оцениш обаче, че това вече ми се е случвало веднъж-дваж и ми е писнало до смърт.

— Вярно. Но все пак не ра… азбирам как си могъл да повярваш, за една се… екунда дори, че Лили може да ме простреля, това е…

— По дяволите! — изруга Девън с потисната свирепост. — Имаше бележка Клей, точно под ръката ти. Куфарчето й беше пълно с пари. Мислех, че умираш, и… въобще не разсъждавах, просто действах. О, господи! — Затвори очи и се облегна на прозореца. Извинения, извинения. Беше се бичувал за величината на глупостта си стотици пъти.

— Мама пристига — споменах ли ти?

Той довърши питието си и погледна нагоре.

— Да.

— О, съжалявам. Какъв ден е днес?

— Петък.

— Да, вярно. И Алис щ… ще дойде, нали?

— Да.

— Това е чудесно.

Усмивката на Клей го накара и той да му се усмихне.

— Да, наистина. Най-после някой друг ще търпи досадата да се грижи за теб.

Клей се ухили накриво.

— Алис е да… леч за предпочитане пред теб. По-хубава е и не ми се кара — Изражението му стана по-сериозно и той рече: — Дев?

— Кажи.

— Искаш ли да… поговоря с Лили? Искам да кажа да се опитам.

Изсмя се, но не му бе весело.

— Какво ще й кажеш?

— Не знам. Може би ще се се…

— Сетиш?

— Да, като я видя. Нещо блестящо, нещо дълбокомислено.

— Оценявам това, но не мисля, че е добра идея.

— Е, няма да заболи никого, нали? Просто да опитам.

Може би не, но Девън си мислеше, че ще е безсмислено като наливането на лекарство в гърлото на мъртвец. Нямаше да заболи, но нямаше и да помогне.

— Ще говоря с нея — реши Клей и потри доволно ръце.

Глава 25

— Как издържаш на тази горещина, Лили? Април месец е, а ти си разпалила огън като за средата на декември. — Лоуди разстла чист чаршаф на матрака и започна да подгъва краищата му. — Галън казва, че откакто си дошла да живееш в къщичката на мистър Коб тук се горят повече дърва, отколкото в цялото имение. Трябва повечко да излизаш навън, нали знаеш. Трябва да се разхождаш, не да седиш на едно място, и то денем, а не нощем, когато няма кой да те наглежда. — Хвърли кос поглед към Лили, която нито й отвърна, нито вдигна очи от ръкоделието си. — Почваш да ставаш странна, ще знаеш — измърмори тя под нос, докато постилаше вълнената покривка над чаршафа и нагласяше възглавниците. — Меко казано. И кльощава, ако ме питаш.

Габриел се надигна вдървено от мястото си до стола на Лили, протегна се, прозя се и прекоси малката стая до вратата.

— Даже и на кучето му е топло — отбеляза неодобрително Лоуди, после отиде до животното и клекна. — О, какъв си ми хубавец — измърка тя и го целуна по челото. Габриел прие вежливо ласката и отмести поглед. — Но ти имаш очи само за господарката си, нали така, момче? Бог да го благослови, как се грижи само за теб. — Изправи се, отвори вратата и Габриел побягна навън.

— Е, и какво остана да свършим? Очистихме, избърсахме. — Приближи се до камината. — Сега какво пък правиш за хлапенцето? О, каква мъничка бяла шапчица, не е ли чудесна? Мътните да ме вземат, ако това дяволче няма вече повече дрехи и от кралицата, а тя не е родена!

Лили се прокашля и рече едносрично.

— Той.

Окуражена, Лоуди й възрази.

— Не, мисис Кармайкал казва, че ще е момиче, а тя разбира от тези неща.

— Не, момче е — каза Лили и се зае отново с шева си.

Лоуди сложи ръце на кръста си и я изгледа укорително.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? И ще мълчиш до края на целия този хубав ден? Да му се не види, Лили, ти чезнеш тука! Стоиш в къщичката по цял ден и цяла нощ, ядеш сама, не говориш с никого, освен с мен, а дори и тогава мълчиш през повечето време. Знаеш ли, че говорят, че си се надула като принцеса и вече не ни забелязваш?

— Кой го казва? — попита тя без любопитство.

— Роуз. Казала го на Енид. Ударих й един шамар, тъй че да си затваря устата за в бъдеще. — Почака за някаква реакция, но такава не последва. Скръсти ръце. Лукаво изражение измести нетърпението от кръглото й лице — Е, добре де, ти правиш каквото трябва, предполагам. — Взе бърсалката за прах от камината и започна да почиства мебелите като си тананикаше тихичко. — Господарят спа до късно този следобед — отбеляза тя небрежно. Наблюдаваше Лили с ъгълчето на окото си и я видя как се напрегна, а бързите й пръсти замряха във въздуха. — Не е за чудене, след като цяла нощ се наливаше. Сам-самичък в стаята си, каза Стрингър. По-рано пиеха с младия господар, ама сега нали не му разрешават, както знаеш, нали не се е оправил още от нараняването си. — Пак я погледна крадешком. Лили седеше, вперила поглед в пращящото огнище, а лицето й накара Лоуди да остави парцала и да отиде при нея. — Хайде сега! Всичко е наред, Лили. Нищо няма да ти стане, ако излезеш да се поразходиш. Мили Боже, но ти наистина трябва да се измъкнеш от тази дупка. Не е хубаво да живееш така — като някоя къртица…

Лили се извърна от ръката, която я потупваше приятелски, и скочи на крака.

— Добре! — извика тя и метна ръкоделието си на съседния стол. — Ще изляза. Нямам търпение да изляза най-сетне! Поне ще се отърва от досадните ти натяквания! — Пресече стаята на четири стъпки, грабна сламената си шапка отвори ядно вратата и я затръшна след себе си.

— Хайде, Габриел, отиваме на проклетата разходка — извика тя на кучето, което гонеше пеперуди в осеяната с незабравки полянка покрай пътеката. Мъничката градинка пред къщичката бе грейнала в най-различни цветове, забеляза тя, и се почуди кога ли са започнали да цъфтят. Иглики кимаха срамежливо от двете страни на пътечката, а въздухът бе наситен с уханието на пирен, детелина и върбовка. Теменужки се бореха за свободното пространство със зелениката между купчините орлови нокти и избуяли папрати. Гърдеста червеношийка изписука дрезгаво в напъпилите клонки на върбата и звукът се смеси с цвърченето на невидимите чучулиги.

Постепенно гневът й започнала се разсейва и тя забави ход. Сви по пътя, водещ към езерото — бе сигурна, че там няма да има никой, освен заека, който й се изпречи, направи изплашено салто и се скри в треволяка. Катерички с рунтави опашки подскачаха от клон на клон и я гледаха любопитно, а две се бореха разгорещено за вниманието на трета на върха на дивия лешник.

Езерцето бе тихо и спокойно. Отразената от светлия пясък светлина го обагряше в минзухарено жълто. Тя го прегази на бос крак и отиде до любимата си плоска канара недалеч от ослепително синята вода.

— Да не си посмял пак да ми донесеш някоя умряла риба, чуваш ли? — Габриел не даваше никакъв знак, че е приел предупреждението, и с бавна походка се скри зад скалната редица.

Лили изтръска пясъка от полите си. Слънцето я грееше приятно. След минутка стана и свали и чорапите си, а след това бе просто невъзможно да не отиде до водата и да не нагази вътре — и да не отскочи сепнато назад, понеже пролетта може и да бе дошла в Корнуол, но Пиратският залив бе леденостуден, недокоснат от топлия й повей.

Седна на предишното си място, бръсна полепналия по ходилата й пясък и се замисли за Лоуди. Надяваше се да не я е обидила. Но за Бога, как можеше да бъде толкова настоятелна! Лили знаеше, че е такава, само защото я бе грижа за нея, което само задълбочи чувството й за вина. Лоуди не одобряваше начина й на живот — намираше го за странен, най-меко казано. И несъмнено бе права, но Лили нарочно прекарваше дните си така безцветно и в уединение. Бе в Даркстоун от два месеца, живееше почти отшелнически, рядко се виждаше с някого и се държеше настрана от всичко и всеки. Освен ако не беше абсолютно наложително, не говореше с никого, освен с Габриел и с бебето си. Спомни си за Мерод и се пошегува с Габриел, че изглежда съдбата му е отредила да живее в изолация със странни и самотни жени.

Притвори клепачи и се излегна с ръце под глава. Вдишваше с наслада свежо ухаещия пролетен въздух. Слънцето бе великолепно и топлината му проникваше сякаш чак до костите й — нещо, което огънят в камината, който поддържаше ден и нощ, никога не успяваше да стори. Може би Лоуди имаше право, вероятно трябваше да излиза по-често на открито. И не само нощем, когато нямаше да срещне никого. Когато нямаше да срещне Девън.

Стратегията й се бе провалила миналата нощ. Бе излязла да се поразведри около полунощ и тъкмо крачеше по платото, когато се натъкна на високата му, широкоплещеста фигура на един остър завой на пътечката. Нощта бе тъмна, но той, обърнат с гръб към нея, стоеше и се взираше в незнайно какво. Преди три дена, за пръв път от седмици наред, бе почукал на вратата й. Дали би вечеряла с него и Клей, бе се поинтересувал той. Тя отказа и го отпрати с груби думи. Миналата нощ й бе станало неудобно да го види толкова скоро след случката. Приготви се да се оттегли безшумно, когато той рязко се обърна и я съзря. Дълго време никой не проговори, а после започнаха в един глас.

— Извинявам се, не те видях…

— Много е тъмно, за да си сама навън…

Замлъкнаха едновременно и впиха поглед един в друг в последвалото напрегнато мълчание.

— Ще повървиш ли с мен? — попита я той бързо.

— Защо?

Тялото му се стегна още повече и в гласа му прозвуча язвителната нотка, която напоследък обагряше всичко, което й казваше и която тя изключително ненавиждаше.

— Защото е пролет, защото нощта е топла и защото ние вървим в една и съща посока.

— Много основателни причини — рече тя след враждебна пауза. — Въпреки това отказвам. Лека нощ.

Отправи й такъв съвършен поклон, че тя скръцна със зъби.

— Лека нощ и на теб — натърти той и в този миг до нея долетя непогрешимата миризма на алкохол.

— Внимавай, като се прибираш — рече му тя остро. — Не си на себе си.

— Така ли? А къде съм? — Тя издаде звук на отвращение и започна да се обръща, но той се пресегна и я сграбчи за китката да я задържи. — Ще ти пука ли изобщо, ако падна от проклетата скала?

Със завидно самообладание тя се въздържала се освободи от хватката му. Пренебрегвайки сериозния му тон, който прозираше зад нелепия му въпрос, тя се поколеба сякаш го обмисляше, после много отчетливо отвърна „не“. Ръката му падна като отсечена, тя вдигна полите си и бързо се отдалечи.

Габриел се завърна от обиколката, слава Богу, без да носи плячка. Положи едрата си глава в скута й и я остави да го чеши по ушите. В този момент Чарли я ритна — бе го нарекла Чарли, на баща си, — и тя поглади разсеяно корема си с другата ръка. С въздишка призна съществуването на глупавата част в себе си, която скърбеше задето предната нощ преднамерено бе засегнала Девън. Успокои се с увереността, че всичко, което бе засегнала, всичко, което можеше да засегне, бе гордостта му, но въпреки това да проявява нелюбезност към някого, пък бил той и Девън, не й доставяше удоволствие.

Далеч по-трудно бе да си признае прикритото вълнение, което изпитваше като го видеше — два пъти за тия четири дни. Никога не пропускаше случай да му се тросне да я остави на мира, а когато той й се подчинеше, започваше горчиво да съжалява. Дори и в блатото след смъртта на Мерод не бе изпитвала тази смазваща самота, това отчуждение, което бе тъй бездънно дълбоко, че й се струваше, че умира. Видът на Девън я караше да се чувства жива отново, та, макар и изпълнена единствено с горчивина.

Решителността й не се бе пропукала — все още не изпитваше към него нищо друго, освен презрение, и възнамеряваше да го напусне в първия удобен момент. Колко подло от негова страна да използва Клей като претекст да я посещава! Най-лошият момент в самоналоженото й изгнание — почти най-лошият — бе, че я откъсваше от Клей. Тя дочуваше новини за бавния процес на възстановяването му от Лоуди и мисис Кармайкъл, новата икономка, но се срамуваше дълбоко, че не бе отишла да го види сама.

Направи усилие да се поотпусне, да прочисти съзнанието си. Смущаващите мисли я посещаваха прекалено често и я разстройваха, а несъмнено се отразяваха и на бебето. Излегна се върху скалното ложе и продължи да гали разсеяно муцуната на Габриел. Неочаквано, преди да успее да се овладее, очите й плувнаха в сълзи и усети чувството за пълна безнадеждност да се завръща.

— Съжалявам, Чарли — прошепна тя, не съвсем сигурна защо съжаляваше или защо се чувстваше виновна, тъй виновна и разкаяна. Правилата, които бе изработила за временното си пребиваване тук, за този период на изчакване, вече не действаха. Защитите й започваха да се рушат и тя бе безпомощна да спре процеса. Навярно бе свързано с настъпването на пролетта и засилващата се невъзможност да живее сама. Изолацията бе истинско мъчение за нея, напълно противоестествена на жизнерадостната й натура и тя си мислеше, че това е цената, която плащаше за лукса на спокойствието и безопасността. Повече от всякога копнееше за покой, но стратегиите й за постигането му непрекъснато я подвеждаха.

Прокара ръце през лицето си.

— Какво мислиш за този хубав ден, Гейб? — подсмръкна тя, решена да престане да мълчи. — Лоуди беше права трябва да излизаме по-честичко. Не е ли красиво небето? Онзи облак ей там прилича на човек — виждаш ли? Пуши лула, а шапката му се е кипнала на една страна.

— Пак приказваш с кучето, за Бога.

Лили седна сепнато.

— Лоуди, да му се не види, не се промъквай така крадешком към мен!

— Не съм се промъквала, напротив — дигах шум колкото си искаш. Мога и да си ида, ако не си искаш бележката.

— Каква бележка?

— Ей тази. Кочияшът я донесе току-що. Чака за отговор.

Лили предпазливо пое листчето, приемайки, че е от Девън.

Но не — беше от Клей. Искаше да я види. Дали ще се присъедини към него за чая в четири часа?

— Е? Какво ще отговориш?

Лили внимателно сгъна хартията.

— Да — отвърна тя, преди да успее да премисли втори път. — Кажи на момчето, че да, ще дойда.

— Ще отидеш, а? Много добре, точно така ще му кажа. Хей, не е ли чудесно? Тя ще отиде!

— Казах, че ще отида. Сега можеш да си тръгваш, Лоуди. Иди и кажи на момчето.

— Отивам, отивам. Получава една нищо и никаква покана от младия господар и — хоп, голямата лейди почва да раздава заповеди — рече Лоуди в почуда. Очите й обаче блестяха и тя отправи на Лили доволна усмивка, преди да се обърне и да поеме по обратния път.

— Дошла съм да видя мистър Даркуел — Клей — мистър Клейтън Даркуел. — Чувстваше се неописуемо неловко да се обръща към Стрингър сякаш бе гостенка, истинска дама дошла на посещение. Мрачният иконом с безизразно лице винаги я бе изнервял, а сега още повече. — Той ме покани да дойда — изтърси тя отбранително.

— Да, мис. Насам.

Последва го през салона. Изненада се, като не завиха нито вляво, нито вдясно в основата на големите стълбища, а продължиха направо, без да спират. Бе предположила, че Клей ще я приеме в една от стаите на долния етаж. Така бе дори по-добре — надяваше се, че тук е още по-малко вероятно да се натъкнат на Девън по това време на деня. Къщата бе притихнала. Сякаш времето бе спряло, защото всичко изглеждаше точно по същия начин както преди една година, когато бе пристъпила за пръв път тук. Спомни си как бе търкала дългите стълбища и бърсала прах от ламперията. Изглеждаше й като в някой друг живот.

Стрингър стигна до вратата на Клей и почука. Глас отвътре ги покани да влязат. Икономът отвори вратата, отстъпи й място да мине и после я затвори след нея.

— Лили! — Клей се поизправи на възглавниците, подпиращи гърба му, и захвърли настрана хартията и перото, които държеше, заливайки с мастило завивките си. Усмихна й се широко. — Влез, влез!

Донякъде се бе опасявала, че той ще я укорява. Задоволството му, че я вижда, я накара да му се усмихне на свой ред и нещо дълбоко смразено в душата й започна да се топи.

— Клей, толкова се радвам да те видя. — Беше съвсем естествено да отиде при него и да го прегърне. — Но не се ли чувстваш добре? Бях чула, че се оправяш вече. Нямаше да дойда, ако…

— Изкарах няколко… хмм, лоши дни — изрече той внимателно. — В неделя попрекалих със стоенето на открито — поне тъй твърди Девън. Сега съм д-д-добре. М-м-марш, доктор Марш, казва, че утре мога да стана от леглото. Седни! Ей там има стол, а можеш да седнеш и тук до мене.

Тя избра стола и го придърпа близо до леглото. Не бе знаела какво да очаква и в началото видът на Клей я шокира. Беше слаб като вейка и блед почти колкото възглавницата зад главата му. Костите на лицето му стърчаха, очертанията им се виждаха отчетливо под безцветната кожа й го правеха да изглежда страшен. Хубавите му сини очи бяха огромни. Адамовата му ябълка подскачаше по отслабналата шия с всяка негова дума. Изглеждаше като юноша инвалид. Но докато разговаряха смущението й попремина, защото гласът, жестовете и начинът на изразяване си бяха като на предишния Клей. Само след минути тя се бе отпуснала напълно и си припомни защо го бе харесвала толкова и бе ценила високо приятелството му.

— Красива си, Лили. Не, наистина. Тук си вече… — Смръщи се в опит да пресметне. — Колко?

Тя сведе смутено поглед.

— Почти два месеца.

— Да, два месеца, а аз съм те виждал с-с-само веднъж. От разстояние. Махна ми с р-р-ръка и после из-з-з…

— Избягах. — Заля я червенина. — Знам. Съжалявам, аз…

— О, недей, няма нищо — побърза да каже той, — не се тревожи за това. Все пак извинявай, че се налага да се с-с-срещнем тук. Сигурно ти навява спомени. — Тя го погледна учудено. — От деня, когато се видяхме за пръв път — обясни той, а в очите му проблеснаха пламъчета.

Лили се изсмя и позабравеният звук я слиса.

— Да, това беше много поучителен ден за мен. Незабравим. — Започна да се отпуска и изказа съчувствието си на Клей, когато й разказа за необичайно бавното си възстановяване. — Какво е това? — попита тя, когато той млъкна и посочи листа, който бе захвърлил при влизането й. Приличаше на чертеж.

— Това е кораб.

— Мога ли да го погледна? О, Клей, великолепен е! — извика тя, макар че съзираше само очертания и гъсто написани цифри — размери, реши тя, но бяха нахвърляни тъй умело от очевидно уверена в себе си ръка, че тя бе впечатлена. — Наистина е красив.

— Благодаря. Това е едномачтов платноход.

— Така ли?

— Мислех си да го из-з-зпратя на митническата служба. Направил съм подобрения тук-там, виж, тук на кърмата, и съм предвидил място за повече платна като разширих напречното сечение, без да увеличавам размера на корпуса. Виждаш ли?

Тя измънка необщително.

— Не го ли намираш малко иронично? — не се сдържа да го попита.

— Кое — аз да конструирам кораби за митниците ли? Даже много. Но като че ли това е единственото нещо, което мога да върша както трябва понастоящем. А и ми харесва Лили, много ми харесва.

— Да, мога да го разбера.

— В това съм наистина добър, макар и горката ми глава да не е на нужната висота все още.

Дочуха почукване на вратата и след поканата на Клей вътре влезе Франсис Морган.

— Добро утро — поздрави ги той с усмивка. Присъствието на Лили в спалнята на Клей го изненада, но беше достатъчно внимателен да не го покаже. В крак с модата както винаги, той беше облечен в синьо сако над сребриста жилетка и зелени бричове. Безупречно фризираната му коса бе леко напудрена.

— Здрасти, Франсис — рече му Клей дружелюбно. — Как си днес? Вземи си с-с-стол и ела при нас.

— Не, не, само надникнах да кажа здравей. Приказвам долу с Девън. Как я караш, Клей?

— О, тип-топ. А ти?

— По-добре от това — накъде. Как сте, мис… Лили?

Естествено, помисли си тя, че няма да знае как да се обърне към нея — нито пък защо беше тук или какъв бе статусът й и какво ли си мислеше за бременността й? Бузите й пламнаха, но тя успя да изобрази една усмивка, опитвайки се да разсее неудобството му.

— Благодаря, чудесно, мистър Морган.

Клей и Франсис си размениха още някоя и друга дума, после Франсис рече:

— Е, добре, трябва да си вървя — и без това дойдох само за минутка. Пази се, Клей.

— И ти също, Франсис. Довиждане.

Вратата се хлопна.

Клей се излегна върху възглавниците.

— Дев ми каза, че не съм можел да понасям Франсис — призна той е нисък глас.

Лили кимна.

— Всички така мислехме.

— Не мога обаче да си спомня защо. Изглежда ми много приличен човек. Толкова е внимателен с мен от инцидента насам.

— Искаш да кажеш, че вече сте приятели?

— Ами, предполагам, че да. Странно, нали?

— Много странно.

— Алис и майка ми пристигат. След няколко дни, струва ми се. О, извинявай, май вече ти бях казал? Алис бе чудес… чудесна, Лили. Беше тук, когато се пробудих.

— След инцидента?

— Да, от комата. И остана тук, докато с-с-семейството й не я накара да се върне. Сестра й се беше разболяла и се нуждаеха от нея.

— Трябва да е много добра болногледачка.

— Най-добрата.

Време беше да си върви — не искаше да го изморява.

— Толкова се радвам, че те видях отново, Клей.

— Аз също.

— Не знам доколко си спомняш, но ти беше любезен и добър с мен преди и аз винаги съм те мислила за свой приятел.

— Спомням си.

— Не съм се опитвала да те видя досега и бих искала да не си мислиш, че съм резервирана или недружелюбна, или че не съм ти съчувствала. Но аз просто не можех да бъда с хора, разбираш ли. Не можех да разговарям.

— Изкарала си тежък период. — Той се пресегна тромаво за ръката й.

— Лоуди ми каза, че понякога те мъчат главоболия. Толкова съжалявам за онова, което ти се е случило. Не искам да си мислиш, че не ме е грижа за теб.

— Никога.

Тя се усмихна облекчено, понеже, колкото и лошо да бе пострадал, това не се бе отразило на очарователната му момчешка самонадеяност и незлобиво остроумие. Погледна към преплетените им пръсти.

— Предполагам, че Девън ти е казал какво си е помислил в началото. Че… аз съм те простреляла.

Очите му се изпълниха със съчувствие.

— Да. Мога да си представя колко ти е било тежко.

Потвърди го с безмълвие.

— Колко време ти отне да си спомниш?

— Да си спомня?

— Че не съм била аз.

Той изглеждаше озадачен.

— Ами, всъщност, аз не съм си спомнил.

— Какво искаш да кажеш?

— Губят ми се много моменти, дори още отпреди нещастието. Месеци дори. Последното, което наистина помня добре, датира само от няколко дни, струва ми се, и то е, че закусвах с Дев. След това всичко е като в мъгла. Но се завръща, малко по… ъ-ъ… — той направи безпомощен жест.

— Малко по малко.

— Да, това имах предвид. Случва се непрекъснато, много бързо.

Лили издърпа ръката си, когато осъзна, че се бе вкопчила в Клей със силата на удавник.

— Казваш, че не си спомняш кой се е опитал да те убие? Че не си сигурен, че не съм била аз?

Той се изсмя сърдечно.

— Това са два съвсем различни въпроса и не е честно да се опитваш да ме объркаш. — Усмивката му се стопи като зърна изражението й. — Не знам кой стреля по мен — каза той бавно и отчетливо, — но знам, че не си била ти.

— Тогава — значи ти не си казвал на Девън, че е бил някой друг?

— Не, разбира се, че не. Лили, нямам никаква представа кой се опита да ми отнеме живота.

Тя се отпусна безсилно в стола си.

— Защо? Какво каза той? — попита я разтревожен Клей.

О, Боже! Не беше му повярвала — бе твърдо убедена, че я бе излъгал!

— Слушай, не казвай на никого, че паметта ми се връща, моля те.

— Добре. Но защо?

— Ами, Дев казва, че ще съм в без… опасност само докато човекът, който ме е прострелял, мисли, ъ-ъ, мисли, че не помня нищичко. Затова го пазим в тайна. Дев казали ти за Уайли Фолк?

— Кой?

— Беше първият ми помощник. Срещала си го в онзи ден, който изкарахме на „Спайдър“.

— Да, спомням си го.

— Мъртъв е.

— О, Клей, толкова съжалявам.

Главата му се килна.

— Намерили го застрелян в къщата му. В главата.

Лили цялата побеля.

— Какво означава това?

— Не знаем. Само ако можех да си спомня! — За миг истинска паника пробяга по изтънялото му лице. — Марш казва, че може и никога да не си спомня. Дев ме убеждава да забравя случилото се, да се връщам само във времето преди прострелването ми, да се опитам да си припомня кой е бил пос… с… средникът ми.

— Посредникът ти?

— Някой е продавал, ъ… ъ, стоката — контрабандата, която карах, и е раздавал дяла ми на бедните.

Изражението й бе равносилно на въпрос.

— На бедните — изхили се той. — Аз бях филантроп. — Усмивката му се разшири чак до ушите. — Не ме гледай така Лили — точно както Дев. Той казва, че не съм бил филантроп, а просто идиот.

Тя поклати укорително глава.

— Поне веднъж да се съглася с него.

— Каза ми, че когато съм се върнал от Франция, съм му намекнал, че съм се натъкнал на нещо „голямо“ и ако вече не съм бил богат, щял съм да стана сега.

— И не си спомняш какво е било то?

— Нито пък къде. Уайли бе единственият, освен мен, който знаеше.

— Останалите от екипажа ти?

— Няма ги. Пръснали са се навсякъде.

— А сега мистър Фолк е мъртъв — повтори Лили бавно. Клей потърка челото си с плътно затворени очи. Тя се изправи рязко. — Изморен си, задържах се повече, отколкото трябваше.

Отново се пресегна за ръката й.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да разбира се.

— Хубаво. Защото аз никога… забравих това, за което исках да говоря с теб.

— И то е?

— Може би няма да е кратък разговор. За Девън.

— О. — Тя бързо издърпа дланта си от неговата.

— Лили, слушай…

— Не, Клей, моля те, недей. Недей разваля всичко, беше ми толкова приятно с теб.

— Но…

— Недей.

Огледа я съсредоточено. След миг прочисти гърло и рече внимателно:

— Лили, съжалявам за всичко, което се случи. Извинявам се заради брат си, заради всичката болка и обиди, които ти е причинил. Ако има нещо, което мога да направя, да помогна…

Наведе се и го прегърна силно, за да го спре.

— Няма за какво да се извиняваш — прошепна тя. — Скоро ще дойда да те видя пак. Довиждане, Клей. — Целуна го по бузата и отлетя.

Глава 26

Насред стълбищата съзря Девън, който я чакаше. Спря и сърцето й се разбунтува в гърдите. Сграбчи перилото, изведнъж изгубила равновесие. Той стоеше под полилея — поправен вече, по който бе стрелял в пиянското си безумство в нощта на пристигането й. Дали си спомняше изобщо за онази нощ? Самата тя никога нямаше да забрави. Продължи да слиза, бавно и предпазливо, обхваната от страх пред него. Бе се замислила върху казаното от Клей — че Девън самичък се е убедил в невинността й, без застъпничеството на брат му. Нещо се бе смекчило в тайните кътчета на сърцето й. Осезаемо и невъзвратимо. Това я ужасяваше.

Спря отново на три стъпала от края, безсилна да продължи. Бе официално облечен в светлобежово сако с кадифени ревери, кафяви бричове и копринена риза. Красивото му лице бе сериозно, но не издаваше никакви следи от неразумно прекараната нощ, ако можеше да се вярва на приказките на Лоуди. По навик му заговори студено.

— Искаш ли нещо, Девън? Изглежда напоследък имаш доста свободно време.

Устните му потрепнаха и част от напрежението му го напусна. Изглеждаше красива в червения китайски халат, който бе купила от някаква циганка за девет пенса — напоследък Лоуди се бе превърнала в извънредно ценен шпионин за него, и както прикрепяше черната си сламена шапка с двете ръце. Но бе бледа както винаги и бе твърде слаба. Предполагаше, че е в седмия или осмия месец на бременността си, но това трудно можеше да се отгатне като я гледаше човек.

— Да, случи се нещо — отвърна той с едва загатната подигравателна официалност, към която прибягваше в отношенията си с нея като механизъм за самоотбрана — Би ли дошла в библиотеката с мен? Имам нещо за теб.

Както и очакваше, тя се стегна забележимо.

— Какво?

Усмивката му се помрачи.

— Нищо страшно, вярвай ми. Писмо е.

— Писмо ли? Лоши новини?

— Въобще не. Напротив, очаквам да намериш, че новините са дори много добри. Ела с мен, Лили. Няма да те ухапя.

Тя вирна непокорно брадичка, но след миг отстъпи и го последва през салона към библиотеката.

Здрачът се сгъстяваше. Девън запали лампата на бюрото си, после свещника над камината. Лили чакаше с ръце, скръстени над внушителната издатина на корема си, и се преструваше, че не го гледа. Обичаше да го наблюдава осъзна тя мрачно. Самият му вид й доставяше удоволствие. Но не беше влюбена в него, слава Богу, а тези трепети бяха само остатъци от някогашни чувства, прояви на чувствителност на липсваща част от тялото й. Вече бе в безопасност от него. И бе научила, че е детински лесно да го засегне сега — просто се затваряше напълно, скриваше мислите и чувствата си и му говореше само в краен случай. Не си задаваше въпроса, защо резултатите не й доставяха истинско задоволство, нито пък защо да му причинява болка не носеше онова удовлетворение, което си бе въобразявала, че ще получи.

— Пристигна днес. За теб е.

Пое плика от протегнатата му ръка. Синьозелените очи имаха странно изражение, което тя не можеше да разгадае.

— Отваряно е — отбеляза тя.

— Беше адресирано до мен, но всъщност е за теб.

Тя мина покрай него, взе лампата и я отнесе до малката масичка между вратите към терасата. Обърната с гръб към него, тя претегли на ръка дебелия плик изпълнена със странна неохота извади съдържанието му — няколко сгънати листа, обвити около някакъв наглед официален документ. Стегна се, като зърна заглавието му — Последна воля и завещание. Прехвърли набързо страниците и зърна подписа на баща си на последния лист — Чарлз Майкъл Трехърн, украсен както винаги с множество извивки и заврънкулки. Сърцето й подскочи. Бавно отвори писмото.

Бе от някой си Матю Богроу от адвокатската фирма Богроу Грифин, Кровитц и Райе. Мистър Богроу бил осведомен от колегата си, мистър Уит, адвоката на Преподобния Роджър Соумс, че лорд Сандаун би могъл да има информация за местонахождението на мис Лили Трехърн. Наложи й се да прочете изречението още веднъж, за да го осмисли. Името Уит й звучеше познато и тогава се сети — той бе мъжът, когото бе срещнала онази нощ в дома на братовчеда Соумс. Бе й донесъл да подпише нещо, припомни си тя, документ, с който прехвърляше всичко свое на Луис след бракосъчетанието им.

Прочете писмото до край — не беше дълго, — а после още веднъж. Завъртя се рязко, притиснала го до гърдите си, и се изсмя високо.

Сърцето на Девън прескочи един-два такта. Не можеше да си спомни последния път, когато бе чул Лили да се смее. Изражението й — сияещо, щастливо, секна дъха му. Приближи се до нея от сенките, усмихнат широко — и спря като закован, когато тя грубо му обърна гръб и разчупи магията. Пое дълбоко дъх и си заповяда да се успокои. Бе прекалено много да се надява, че могат да споделят дори един миг непомрачено щастие.

— Радвам се за теб, Лили — каза той сериозно. Не беше сигурна, че му вярва.

— Благодаря. Това е… голяма изненада.

— Да.

— Братовчед ми твърдеше, че иска аз и Луис да се оженим, защото такава била Божията воля. Имал видение по този въпрос. Изглежда, че Божията воля доста му се е прояснила, след като е станал изпълнител на завещанието на баща ми. — Тя поклати бавно глава, зачудена, смутена, смаяна от степента на Соумсовото лицемерие.

Девън не бе особено изненадан. Намираше многозначителен факта, че докато реакцията на Лили към безочието на братовчед й бе объркване, неговата беше просто цинично приемане на нещата.

— Е, по-добре да си вървя сега.

— Мога ли да те съпроводя? Вече е почти тъмно.

Тя се поколеба.

— Не, благодаря. Не е необходимо. Габриел е тук, той ще ме пази.

Девън сключи ръце зад гърба си.

— Благодаря ти, че дойде да видиш Клей.

Лили сведе поглед.

— Трябваше отдавна да го направя — призна тя.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да, казах му, че ще дойда. — Тя замълча отново. Чувстваше се неловко. — Клей ми каза, че не си спомня кой е стрелял по него. — Вирна брадичка и продължи равно: — Извинявам се, че не ти повярвах, когато ми каза това. — Той направи жест, че не го е приел навътре. — Не можех обаче да повярвам, че си ми простил без налични доказателства — мислех, че със сигурност трябва да ти е казал нещо. Моля те за извинение, че те прецених несправедливо.

Бледата кожа по страните на Девън се оцвети в бронзово. Прииска му се да се изплъзне от сериозния й, чистосърдечен взор. Едва успяваше да я гледа в очите, но не можеше да й каже истината, а също не можеше и да се въздържи да не се възползва от нейната необичайна благосклонност и мекота.

Приближи се и се протегна за ръката й. Тя легна вцепенено в неговата, но той не забеляза. Не знаеше какво да й каже. Тогава простото „съжалявам“ се изплъзна от устните му по най-естествен начин. За всичко. Бе се опитал да й покаже разкаянието си с действията и постъпките си, но сега бе дошло време за думите.

— Мислиш ли, че можеш да ми простиш, Лили? — Безумна надежда се надигна в него. За първи път тя не криеше чувствата си, а нерешителността й бе очевидна като въглен върху сняг.

Но след миг тя издърпа ръката си от неговата и направи стъпка назад.

— Аз също съжалявам, Дев. Не мисля, че ще мога. — Бездънната тъга в очите й отразяваше неговата. Преглътна мъчително. — Това, което искаш, не е вече в мен. Не искам да ти причинявам болка, не и сега, но не мога да ти го дам. Твърде късно е.

Видя очите й да се изпълват със сълзи. Тя се извърна, затърси бравата на вратата и най-накрая забързано се измъкна навън. Кучето й му отправи мрачен, обвиняващ поглед, после я последва.

Лоуди не я бе дочакала. Понякога те вечеряха заедно в къщурката. Лоуди й разправяше за Галън Маклийф, как изглеждал, какво бил направил или какво, й казал през деня. Бяха се сгодили, а сватбата трябваше да се състои през юни. Но тази вечер Лоуди бе изоставила Лили, след като й бе донесла наденички и каба сайдер.

Запали свещ и свати шапката си, после я метна на кукичката на вратата. Стаята бе потънала в мълчание. Вълна бездънна самота заплаши да я погълне. Отмина, но я остави неспокойна и разтревожена. Не беше гладна, но си отряза парче от пая, отнесе го до леглото, където седна и изрита обувките си. След две-три хапки даде остатъка на Габриел.

Отчаянието й бе познат спътник. Необратимостта на онова, което каза на Девън, тегнеше в гърдите й като камък. Господи, как щеше да понесе това? Но тя се бе уморила от сълзи. Отчаяно решена да се ободри, извади писмото и го разтвори наново. Вече не й се струваше странно да говори на Габриел или бебето.

— Слушайте сега, няма да повярвате — каза им тя. Габриел наостри уши и я загледа с очевиден интерес. — „Тъй като мистър Трехърн кандидатства и му бяха дадени изключителните права да произвежда и продава уреда, наречен захаромер на Трехърн — самото произнасяне на думите я накара да се усмихне, — като въпросните права се гарантират от патентното свидетелство, заведено като патент №:1049, издаден на 29.01.1790: и тъй като заместник-министърът на правосъдието е преценил, че уредът за измерване на алкохолния градус на мистър Трехърн по естеството си е в значителна степен различаващ се и превъзхождащ по точност подобни уреди, употребявани преди това изобретение“ — и т.н., и т.н., а сега следва добрата част, — „всички такси, годишни ренти и възнаграждения, дължими за използването на споменатия патент, сега преминават върху неговите наследници“ — това съм аз — „по разпорежданията в неговото завещание“. — Чуйте това. — „Считано от текущата дата, първото изплащане на споменатите дължими суми да се извършва на първи юни всяка година, възлизайки на четири хиляди, седемстотин и петдесет и четири лири и осем шилинга“! Тя поклати глава от удивление.

— Захаромер! О, тате! — възкликна тя, после се изсмя меко. — Той измерва специфичната плътност, каквото и да означава това Чарли, дядо ти е измислил нещо, което… какво правеше то? — Тя се върна на по-предните листи. — „Еталонният 60-градусовият спирт съдържа 49,24 тегловни процента алкохол; градусите под или над това ниво, установени чрез захаромера на Трехърн, са обемен процент на стандартния спирт, който служи за еталон.“ — Простичко казано, мери колко силно е уискито!

Все още усмихната, тя сгъна писмото и бащиното си завещание и ги сложи обратно в плика. Легна на леглото и се загледа в сенчестия таван. Постепенно усмивката й се стопи, а с нея и доброто й настроение. Нищо не се бе променило, не и коренно. Щеше да напусне Даркстоун заможна, а не бедна, но щеше да напусне. Не знаеше дори къде ще отиде. В Лайм вероятно, поне в началото, защото имаше приятелка там. Споходи я дразнещо баналната мисъл, че парите, от които толкова се бе нуждаела, не можеха да й купят едничкото нещо, което наистина желаеше.

Извърна се настрана.

— Ти си всичко, което искам — поправи се тя и поглади нежно корема си. — Ти, Чарли, ти си единственото важно нещо. И това е самата истина. — И трябваше да бъде, тъй като Чарли бе всичко, което можеше да има — Ох, детенце — прошепна тя, като усети нежеланите, безполезни сълзи да започват отначало. — Ще се грижим един за друг и всичко ще бъде наред. Ще живеем в голяма къща. Ще си намерим приятели и няма да сме самотни. — Притвори очи и се заслуша в далечния, монотонен шепот на океана — А може и да живеем в къща край морето — измърмори тя изморено и се предаде на съня.

Събуди я чукане по вратата и видя, че свещта е почнала да тече на вадички. Беше станало много късно, Лоуди трябва да се бе върнала.

Не беше Лоуди, а Девън.

— Може ли да вляза?

— Защо?

Лицето му бе в сенките, неразгадаемо. Тембърът на гласа му, когато изрече „Моля те“, бе това, което я застави да отвори вратата и да го пусне вътре.

Той застана в средата на стаята. Никога досега не беше го допускала вътре.

— Различно е. Коб не би си познал местенцето.

Проследи погледа му. На нея не й изглеждаше така. Бе сложила вази с цветя, бе поразместила мебелите, но нищо повече. За да запълни тишината, тя рече:

— Виждам мистър Коб от време на време наоколо. Никога не ми говори, дори не ме поздравява. Мога само да си представя какво мисли за мен. Не трябваше да вземам дома му.

— Но ти го поиска. Освен това, казах ти вече, Коб не го е грижа къде ще живее. Доволен е от стаята в съседство с офиса му.

Настъпи ново мълчание. Лили отиде до масата и подряза фитила на свещта. Когато се обърна, Девън все още не бе помръднал.

— Късно е — продума тя. — Какво искаш от мен, Девън?

Наместо отговор той се приближи до нея. Тя автоматично отстъпи назад, но той издърпа единствения стол иззад масата и се настани. Светлина пробяга по привлекателното му лице и на нея й се стори, че съзира страдание в очите му. Отвори уста да му каже да си върви.

— Бях на двайсет и три, когато се запознах с жена си — започна той, като я наблюдаваше с втренчен поглед и ръце, опрени в ръба на масата.

Лили заотстъпва, докато гърбът й не срещна затворената врата.

— Няма смисъл да ми казваш тези неща — рече му тя сковано.

— За мен няма значение. — Бях на гости на сестра ми в Съмърсет — продължи той, сякаш тя не бе продумвала. — Маура бе гувернантка на най-голямото й дете. Полуфранцузойка, полуирландка. Дълга черна коса, черна като безлунна нощ, и черни очи. Беше от Дорсет. Баща й беше взел ферма под аренда там. Била е образована от местния свещеник, съзрял интелигентността й и потърсил начин да й помогне да намери път навън. Тя никога не се обърнала назад.

— Казвам ти, че не искам да слушам.

— Беше осемнайсетгодишна, когато я срещнах, и, разбира се, нямах и най-слабата представа за това — доста сексуално просветена за годините си. Първо бях привлечен от красотата й, но после и от неспокойствието в нея, от енергията й — някакъв вид нетърпение, което вече бях открил в себе си. Беше бледа и крехка, Лили, миниатюрна, но гореше, пламтеше отвътре от нужди и копнежи, които си мислех, че разбирам. Мислех, че си приличаме. — Разхлаби сплетените си пръсти и се подпря на колене. — И така, ожених се за нея. Когато всичко свърши, бях изумен от наивността си. Бях купил ферма в Дорсет, като си мислех, че тя ще се радва да живее близо до семейството си. Но именно онова нейно качество, което ме бе привлякло към нея — постоянното и неспокойствие стана причина краят да дойде толкова бързо. Как съм могъл да бъда толкова глупав да си въобразявам, че тя ще се наслаждава на живот като този, от който се бе опитвала всячески да избяга?

В моменти, когато не бях преизпълнен от отвращение към себе си, аз разбирах, че част от вината бе нейна. Тя се съгласяваше с всяко мое предложение, изглеждаше доволна и поласкана от всяко мое „благодеяние“, както го наричаше тя. Нито веднъж не ми намекна, че нещо не е както трябва. До нощта, когато ми остави бележка на кухненската маса и забягна с моя управител, всичките пари, които успяла да намери в къщата. „Не мога да живея така, напускам те.“, пишеше там. Дори не си бе дала труда да се подпише.

Лили притисна пръсти към устните си, изпълнена с омраза към нещата, които той я караше да изпитва, но безпомощни сълзи се стичаха по страните й и нямаше сила, която можеше да ги застави да спрат.

— Вече не мисля за нея. Намерих писмата, които съм й писал — не е необходимо да казвам, че не ги бе взела със себе си. Препрочитането им бе единственият начин да си припомня какво съм изпитвал към нея. Искам да разбера, да проумея страстта… безумието, но открих само думи. Не бяха съхранили никакви чувства. Нищичко.

Впери невиждащ поглед в пространството: След малко опря лакти в бедрата си и зарови лице в длани. Въпреки волята си Лили се придвижи безшумно към него. Знаеше със сигурност посоката на мислите му, още преди да бе проговорил.

— Но никога не спрях да мисля за Едуард — каза той с приглушен глас. — Бе взела и него. О, Господи. Беше само на осем месеца. Само се усмихваше и се смееше. Никога не плачеше, когато го държах аз. — Тя се плъзна още по-близо, застана зад него и положи ръце на раменете му. — Понякога си го спомням тъй живо, сякаш е тук с мен, Лили, в ръцете ми. Косичката му бе черна, мека като коприна. И беше такъв пълничък. И щастлив. Мисля, че беше щастлив. — Раменете, му се сведоха. Изведнъж той пое дълбоко дъх, изправи се рязко на стола и опря глава в скута й. — Понякога обаче не мога да спра да мисля как изглеждаше трупчето му. Мъртъв от два дни и непогребан. Изглеждаше толкова мъничък. Кожата му бе посиняла, а красивото му личице… — не можа да довърши. Ридание се изтръгна от гърдите му и разтърси цялото му тяло.

Лили го прегърна и го притисна силно, неспособна да го утеши, безпомощна пред лицето на отчаянието му. Сълзите им се примесиха и закапаха по сключените им ръце. Зашепна му с буза, опряна в слепоочието му. Той пое дъх на пресекулки и затърси носна кърпичка в джобовете си.

Тя направи крачка назад. Трепереше от онова, което трябваше да му каже, да каже и на себе си — че сърцето й е пълно. То туптеше за друго същество сега — детето в утробата й — и не можеше да приеме никой друг.

— Девън. — Обърна се да я погледне. Изпита облекчение, като видя, че той отново се владее. — Съжалявам за болката ти. Тя причинява страдание и на мен. Повече, отколкото мога да понеса. Но това дете — тя спря и преглътна, а след това вече можеше единствено да шепти, — това дете е мое и ти не можеш да го имаш.

Той се взираше в нея безмълвно толкова дълго, че тя вече не издържаше. Сякаш бе забила нож в сърцето му. Без да знае какво ще направи той, тя пак отиде при него и го обгърна с ръце. Тялото му бе тежко, отпуснато. Зарови лице в косата му и го целуна — неуловима, потайна целувка.

После ръцете й паднаха. Прекоси смълчаната стая, отиде до леглото и седна на края му.

— Толкова съм уморена. Моля те да си вървиш сега. Трябва да лягам.

Той не помръдна. Изминаха минути, накрая го чу да прошепва:

— О, Лили. Ти си моята радост и моето тъмно наказание. — Изправи се, отиде при нея и нежно я издърпа за ръцете да се изправи. Беше толкова тъмно, че едва се виждаха. Докосна с крайчетата на пръстите си тъмните сенки под очите й. — Нека ти помогна — каза той, като галеше врата й с топлата си длан. — Нека направя това за теб.

Докосването му бе тъй леко и тя се нуждаеше от него тъй много. Както и самият той. Затвори очи. Ще си позволи миг на удоволствие. Копнееше за него от толкова отдавна. Цяла вечност.

Постепенно осъзна, че разкопчава копчетата на гърба на роклята й. Обърна се и понечи да се отдалечи от него, но той плъзна ръка под гърдите й да я задържи.

— Позволи ми, Лили. — Нещо в докосването на ръцете му я успокои и тя застана неподвижно с наведена глава. Той свали дрехата от рамената й и я остави да се свлече на пода. — Къде е нощницата ти? — Тя посочи леглото. Той започна да разкопчава долната й риза.

— Недей. Не, недей.

— Защо не?

— Защото… не искам да ме виждаш.

Той премести ръце надолу и покри заобления й корем.

— Но ти си красива.

— Не съм. — После си спомни да допълни: — И не е необходимо да ми казваш, че съм.

— Не е — съгласи се той. — Но това е истината. Ти си най-красивата жена, която съм познавал. И винаги ще бъдеш. Мислиш ли, че понеже коремът ти е пораснал, аз не те желая?

— Не зная… не ме интересува, искам да кажа…

— Спомням си всичко за твоето тяло. — Продължи с разкопчаването на дрехата. Ръцете му я обгръщаха изцяло, а пръстите му бяха нежни и внимателни. — Помня колко нежна е кожата ти, колко сладко ухае. Колко е топла под ръцете ми. Спомням си косата с аромат на свежест да гъделичка лицето ми. Костите по лицето ти под пръстите ми, миглите ти, галещи страните ми, устните ми. Устата ти. Господи, Лили, спомням си устатата.

— Девън…

— Вкусът ти, Лили, този твой сладостен вкус. Да те докосвам, бе толкова хубаво. Гърдите ти са нежни и красиви и изпълваха дланите ми съвършено.

— Моля те…

Вече я бе разсъблякъл, но не я обръщаше към себе си. Разпери пръсти върху корема й и си пое разтреперан дъх. Лили се облегна на гърдите му и му позволи ласката.

— Искам те. Няма друга, освен теб, Лили, умирам за теб.

Усети диханието му по шията по раменете си. Мисълта да се люби сега с него я изпълни с трепет. Ръцете му се дръпнаха нагоре да обхванат пълните й гърди и обзелият я трепет се превърна в безпомощна слабост, с която не можеше да се бори.

— Студено ти е. — Бавно я пусна от прегръдката си. Гласът му звучеше особено. Придърпа нощницата от леглото и й я подаде.

Тя я навлече бързешком, после се обърна с лице към него, за да седне на леглото да събуе чорапите си. Направи го без излишна срамежливост и интимните движения — повдигането на нощницата над коленете й и бързото, ефектно смъкване на памучната материя по дългите й крака — го развълнува като нищо друго. Цялото му тяло се стегна от толкова силно желание, че го изплаши.

Тя свърши, легна и се зави. Одеялото се разстла в съблазнителните сенки върху меките хълмове на корема и гърдите й.

— Позволи ми да те целуна — дрезгаво прошепна той.

Гласът й бе едва доловим.

— Не трябва.

Седна до нея и положи ръце на възглавницата от двете й страни.

— Не искаш ли?

Въпросът я обърка. Отговорът бе толкова очевиден, че тя си помисли, че й се присмива.

— Няма да означава нищо — рече тя пресекливо.

— Няма да означава нищо?

Почувства необясним срам.

— Но за мен ще означава нещо — каза той. Наведе се и притисна устни в нейните.

Изгуби се мигновено в топлотата, нуждата и сладостта. Издаде звук на копнеж и отдаване и се пресегна за китките му. Устата му си остана нежна, без да настоява. Бе невъзможно да се каже кой започна провокиращата ласка на езиците или дълбоките, горещи целувки, трескавото, целеустремено преплитане на ръцете. Глад и жажда, по-силни от всичко познато им досега, ги обхванаха из засада. Кръвта й запя топла, томителна песен, припомняйки си всичко, което бяха споделяли. Държеше я толкова здраво, колкото се осмеляваше, и твърдата, щедра извивка на корема й събуждаше нещо погребано в душата му, нещо, което бе спрял да се надява, че някога ще се възроди в него. След време, изпаднала в паника, Лили отблъсна раменете му. Задъхваше се, а лицето й изразяваше недоумение и удивление.

— Това означаваше нещо — продума той, когато можеше да говори. Колко далеч бяха стигнали? Тялото му още се бунтуваше. — Лека нощ, сърце мое — прошепна той. — Една последна целувка. — Устните им се срещнаха.

Мигновено всичко започна отначало — предишният безпомощен копнеж, страст, глад, като че ли кратката, нежелана намеса на здравия разум въобще не се бе случвала.

— Не искам да ме съблазниш отново! — извика Лили, но не пусна ръцете му от здравата си хватка.

— О, не, Лили. Аз ще се любя с теб.

— Не го казвай…

— Обичам те. Обичам те.

Тя се разплака и се остави да разкопчае нощницата, облечена само преди минути.

— Кажи ми защо промени убеждението си — помоли тя, с устни, прилепени към гърлото му. — За мен и Клей. Какво те накара да ме искаш отново?

— Не искам да говорим.

— Не, кажи ми сега. Моля те, Дев, сега му е времето.

Затвори очи, почувствал студ да се влива в кръвта му.

— Казах ти — просто дойдох на себе си. — Докосна гърдите й с краищата на пръстите си и дъхът й заизлиза насечено през устните.

Тя обаче не искаше да отмине въпроса.

— Но защо? Кажи ми защо. Какво те накара да размислиш?

— Мислех за теб, Лили, каква си ти. Спомних си колко си сладка, колко нежна. — Беше допускал, че ще му е трудно да я излъже, но то се оказа най-лесното нещо на света — защото изобщо не я лъжеше — Ти никога не би могла да нараниш Клей. Сега ми е невъзможно да проумея как съм могъл дори да си го помисля, дори за миг. Никога няма да спра да съжалявам. Ти ми даде всичко, макар да знаеше, че аз не мога да ти отвърна със същото. Страхувах се, че съм унищожил тази твоя сладост. Обичай ме отново, Лили, пусни ме в себе си. Нуждая се от теб.

Изтри последните сълзи и го взе в ръце. Косата му ухаеше на море. Сърцата им туптяха в унисон и тялото му бе като другата половинка на нейното. Обсипа с нежни целувки устата му, притворените му очи, а с приглушен шепот успокояваше кожата му.

Беше като благословия. Започна да прокарва гальовно ръка през щедрата издатина на корема й. От колко отдавна му се бе искало да я докосне така? Почувства се, че оздравява, изцелява се, изпълва се. Бе тъй близо до нея и детето си — всичко наведнъж. Детето им бе заченато в любов, макар да не го бе знаел навремето. Сега знаеше.

— Обичам те, Лили.

Тя обаче само каза:

— Недей, Дев, просто ме дръж, това е достатъчно.

Продължи да й го повтаря, но тя само се натъжаваше.

И тя бе права — достатъчно бе — засега.

— Не искам да съм гола — прошепна тя след малко, когато той започна да вдига нощницата по хълбоците й.

— Защо? О, Лили, нека да те видя. Искам да съм близо до теб.

— Добре. — Не можеше да му откаже нищичко. — Тогава и ти — веднага.

— Да. — Усмихна се и седна да разсъблече сакото и ризата, ботушите и бричовете. Отметна завивките и потъна в леглото до нея. Тя беше прекрасна, желана, красива, и той я искаше повече от всякога.

— Но аз съм толкова дебела — настоя тя, но с усмивка, защото бе готова да му повярва.

— Не, ти си съвършена. — Целуна я с всичката натрупана в него нужда и нежност, докато и двамата не се задъхаха, а устните им не станаха жадни и хлъзгави, ръцете им — притегателни въжета. Пръстите му погалиха меките къдрици между бедрата й. Тя разтвори крака в открита покана и той прие, омайващ я с бавната си дълбока ласка.

Тя потръпна и се изви към него.

— Дев, не зная… как…

— Аз зная един начин. — Обърна се с лице към нея и преметна един дълъг, гладък крак през хълбоците си. — Ето така.

— Така мога да те докосвам — рече тя удивено и веднага му го демонстрира.

Изстена гърлено.

— Да, виждам.

Целуваха се, легнали един до друг, разменяха си сладки, разгорещени милувки. Застави я да го стисне по-силно, твърд като скала, пулсиращ, готов, и изръмжа гърлено.

— Бавно, любима направи го бавно, точно както ти се иска… ах, Божичко! — Бе го поела дълбоко в себе си, наведнъж. Застинаха да се насладят на мига. — Лили, това е… това е…

— Да — прошепна тя в съвършено разбирателство.

— Не, но това… — Думите бяха ненужни. Той можеше да чувства отново — душата му се бе отворила. Преди беше самотен и отчужден, сега си беше у дома. Той, Лили, детето — те всички бяха в нея, в щедрото й, гостоприемно тяло. Буря от емоции го разтърси. Почувства се опростен и тази нова интимност бе почти непоносима. Би могъл да плаче със сълзи, но сексуалната му възбуда бе прекалено силна.

Търсещите му ръце се разпериха върху гърдите й, нейните — върху стомаха му, а сгънатото му коляно — под нея. Телата им образуваха едно прекрасно, макар и несъвършено „Х“. Лили остави възбудата й да се надигне и да разцъфне бавно, постепенно, приемаше търпеливостта му за даденост, защото в миналото той се бе държал всякак, освен търпеливо: Сякаш вече бе задоволена веднъж и бе достатъчно просто да се наслаждава на чудото на това единение, на това удивително допълване.

Почти достатъчно. Усещаше как възбудата му се засилва в дълбокия, стабилен ритъм на ласката на тялото му в нея и това я възпламени. Лава се стрелна през нея и я обгори, където пръстите му докосваха, галеха, настъпваха. Огънят се разпали. Бе познала страстта и преди, но не като сега. Болеше я. Но тя носеше дете — как можеше тялото й да откликва по този начин? Тя нямаше отговор, само искаше. Желаеше. И обичаше.

И той не можеше вече да издържа чакането. Това бе гола нужда, не прелъстяване, сурова, неконтролируема и той бе стоял на ръба малко прекалено дълго. Надигна се и пое гърдата й в уста докато пръстите му пощипваха и ухажваха другата. Главата на Лили падна назад и тя започна да стене меко, накъсано, звук, който не бе успял да забрави, звук, който му подсказваше, че освобождението й се приближава. Помисли си за всичките пъти, когато я бе дразнил и измъчвал със своето самообладание и с нейната безпомощност, с властта си над нея. Сега нямаше власт над нищо. Заговори ниско в ухото й, любовни думи и меки, накъсани скандални признания, едва доловими между жадни, изпиващи целувки, с които обсипваше гърлото й, шията й, рамото. Усети, че й неговият край наближава.

— Побързай — подтикна я той, като се опитваше да звучи спокоен. Тя го погледна и очите й, преди да ги затвори в унес, бяха нежни и прибулени от инстинктивното познание на жена. Усмихна се, а после устата й се разтвори в протяжен, беззвучен вик.

Изчака я, учудвайки себе си, поглъщаше очарован отдаването на Лили, засищаше се с тръпките й, около нажежената му плът, пиеше от нейното удоволствие. Последва я незабавно с дълбок, разтърсващ оргазъм. Когато всичко свърши, нищо не бе както преди. Преди да потъне в сън, все още преплетен с нея в любовна мрежа от изпотени крака и ръце, той почувства бебето му да се раздвижва в тялото й. Най-чиста, искряща радост му секна дъха. Целуна Лили по устата и затвори очи, умиротворен.

Глава 27

— Лили!

Заловена тя спря. Клей беше този, който я повика — не бе успяла да се прокрадне достатъчно бързо. Ако не бе толкова наедряла, той нямаше да я съзре, помисли си тя раздразнено. Обърна се неохотно. Може би все още бе възможно да се измъкне, но не. Сега се показа и Девън, качваше се по каменната пътека към нея с решително изражение.

— Ела да се срещнеш с Алис и майка ми — покани я той, усмихнат. — Последен шанс — Алис реши да поостане, но майка си заминава утре.

— Не е необходимо — рече Лили с нисък глас.

Една черна вежда се повдигна любопитно.

— Страхуваш ли се?

Понечи да отрече, но зърна топлотата и съчувствието в очите му, които я подтикнаха да каже истината.

— Ужасно. — Досега успешно бе избягвала двете дами, гостуващи в Даркстоун цяла седмица, и до този момент Девън бе проявявал разбиране към резервираността й.

— Няма да им дам да те изядат — обеща той меко. Протегна се за ръцете й, а тялото му я скриваше от другите. Погледът в очите му я размекна, зави й се свят.

Помисли си колко търпелив бе с нея напоследък, оставяше я да определя хода на помирението им. Раните му бяха дълбоки като нейните, но нейните бяха по-нови и не искаха да се затворят така бързо. Затова и не бяха говорили за бъдещето, нито си бяха давали обещания. В моменти като този обаче, когато сърцето му грееше в очите му и когато стоеше близо и тя си припомняше всичко за тялото под бялата копринена риза, цялата й съпротива се размекваше и стопяваше и единственото й оръжие бе, че той не го знаеше.

— Ела — настоя той внимателно, — ще ги харесаш. И те тебе. — Хвана я под ръка и щеше да е детинско да започне да се дърпа. Позволи му да я поведе към триото, което ги чакаше на каменистата пътека.

— Мамо, Алис, това е Лили Трехърн.

Лили се поклони, преизпълнена с неудобство. Осъзна мигновено, че бе допуснала грешка. Това без съмнение бе най-неловкият момент в живота й и колкото повече разсъждаваше над него, толкова по-абсурдно й изглеждаше. Какво ли си въобразяваха Клей и Девън като настояваха да се запознае с тези жени? Всички мъже ли бяха такива глупаци? След като представянето една на друга приключи, не бе особено изненадващо, че никой не знаеше какво да каже. Отбеляза, че Клей държеше ръката на Алис някак успокоително. Лейди Елизабет също държеше нещо — някаква пухкава топчица — куче! — осъзна Лили с удивление, и очевидно нямаше намерение да се впуска в банални учтивости. Наместо това разглеждаше Лили с толкова изострен интерес, че й се прииска да потъне в земята. Никога не се бе чувствала толкова тромава и вързана в устата. Нито толкова бременна.

— Прекрасен ден — подметна най-накрая Клей, понеже напрежението в настъпилото мълчание, достигна в крайна сметка и до него. Лейди Алис се съгласи и продължи темата, с още няколко несвързани изречения.

— Тъкмо се прибирах — вметна Лили с отчаяние. — Довиждане, радвам се, че се запознахме. — Поклони се отново, отправи тайно нещастен поглед към Девън и побягна.

Като влезе в къщичката си, тя започна неспокойно да кръстосва из стаята, преживявайки отново ужасната сцена, и не спираше да се укорява, че изобщо бе излязла навън днес, като знаеше, че Алис и лейди Елизабет са тук и съществуваше, макар и минималният шанс да се натъкне на тях. Габриел я наблюдаваше от отворената врата и едрата му глава следваше хода на неспирния й вървеж. Изведнъж той изръмжа и тя надникна да види какво бе привлякло вниманието му. С развети поли и разперено чадърче по пътечката се приближаваше лейди Елизабет Даркуел.

Спря се на вратата и присви очи, докато не забеляза Лили в полумрака.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Как сте? Колко мило от ваша страна да… — Гласът й секна, осъзнала, че това едва ли бе посещение от учтивост. Елизабет обхождаше с поглед грубата стая, а хладните синьо-зелени очи не пропускаха нищо. — Няма ли да седнете? Огънят все още гори, мога да направя чаша чай ей сегичка, ако вие…

— Моля те, не се безпокой за мен. — Тя седна на единствения стол в стаята зад дървената масичка. Вместо да се извисява над Нейна светлост, Лили отиде до леглото и седна в края му. Скръсти нервно ръце и зачака.

— Познах те — започна лейди Елизабет. — Струва ми се, че ти беше тази, която сервираше чая в приемната на сина ми. — Лили се напрегна. Значи разговорът се очертаваше точно толкова неприятен, колкото интуицията й подсказваше. Неочаквано обаче Елизабет се засмя и надменните й черти се смекчиха. — Забелязах, че не се справяше много добре. За щастие на всички ни кариерата ти на салонна прислужница не е продължила дълго. Клей ми разказа всичко за вас, мис Трехърн.

— Понякога Клей си развързва прекалено езика — рече Лили слабо.

— Да, така е. За щастие, казвам отново, като се има предвид, че Девън никога нищо не ми казва — Двете жени се измериха с поглед.

— Какво ли си мислите за мен — продума Лили като на себе си.

Лейди Елизабет разпери ръце.

— Честно казано, не знам какво да си мисля за теб. По-интелигентна си, отколкото си представях. Но не и по-красива — Девън обича красивите жени.

Последва неловка пауза.

— За нещо конкретно ли дойдохте да разговаряме? — попита най-накрая Лили.

— Всъщност — да. Струва ми се, че можеш да се сетиш какво е то.

Тя не отмести поглед.

— Предполагам.

Нейна светлост се наведе напред в напрегнато изражение.

— Мило дете, не искам да наранявам чувствата ти, но ти сигурно разбираш, че брак между тебе и сина ми е невъзможен.

Изражението на Лили не се промени, но сърцето й се разтуптя силно.

— Девън споменавал ли е нещо? — попита тя равно. — Да ви накара да мислите, че такава идея му е минала през ума?

— Не — призна другата, — не е. Но, както ти казах, Девън рядко споделя с мен. Обаче тук е замесено дете и той може да обмисля брак заради бебето.

Лили се изчерви, но не отговори.

— Дошла съм да те помоля да си отидеш, мис Трехърн, преди бебето да се е родило. Преди Девън да го види и да реши, че го иска. Ще ти дам толкова пари, колкото поискаш.

Лили се изправи рязко, въпреки че не бе ядосана или особено изненадана — в крайна сметка, именно това и бе очаквала. Защо тогава се чувстваше като зашлевена? Елизабет също стана.

— Моля за извинение, ако съм те обидила — каза тя бързо, преценявайки Лили с умните си проницателни очи. — Прости ми за откровеността, но трябва да знаеш, че ако синът ми се ожени за теб, той ще се превърне на посмешище. Скандалът около първия му брак тъкмо е започнал да се забравя. Можеш да си представиш какви клюки се разнасяха — виконт се жени за гувернантка, жена, доказала че с нищо не се различава от обикновена курва. Ако сега му се наложи да се ожени за бременно момиче, било някога прислужница в неговото домакинство…

— Моля ви — прекъснал Лили с пламнало лице, — разбирам ви напълно. Девън никога не ми е предлагал брак и ние не сме се уговаряли за нищо. Уверявам ви, че страховете ви са безпочвени.

— А ако ви предложи? — настоя Елизабет.

Въпреки доброто си желание Лили не можа да отговори и направи безпомощен жест е ръце.

— Обичаш ли го? — Лицето на по-възрастната жена се смекчи.

— Моля ви — повтори тя. — Има неща между мен и Девън, които не мога да ви обясня.

— Знам за някои от тях, струва ми се. Клей ми каза.

Лили едва прикри усмивката си. Този Клей.

— Чудя се дали ви е споменал за наследството ми.

— Какво наследство?

— След месец ще получа една значителна сума — по моите стандарти поне, по вашите или на Девън, едва ли ще е голяма. Въпреки това, аз ще съм в състояние да издържам себе си и бебето. Девън го знае.

— Следователно възнамеряваш да си отидеш от тук?

Отново не можа да отговори.

Елизабет скръсти ръце.

— Харесвам те, Лили Трехърн — каза тя откровено. — Признавам, че това ме изненадва. Обичам гордите жени. И здравомислещите — трябва да е било трудно да простиш на Девън за стореното от него.

Дали пък не знаеше всичко? Лили смогна само да кимне и да прошепне:

— Да не беше лесно.

— На твое място, не мисля, че бих могла да му простя — сподели Елизабет. — Ако лекарят не беше му казал, той все още можеше да мисли най-лошото за теб. Страхувам се, че не бих могла да преглътна такова нещо, или пък да изпитвам топли чувства към мъж, който има толкова малко вяра в мен. Но аз не съм като теб, Лили. По-корава съм и по-егоистична. Но знаеш ли, ако съпругът ми беше жив днес… — замлъкна рязко. — Е, но това е невъзможно, нали? Аз съм, добре ли си, дете?

Лили се бореше за равновесие, стиснала с две ръце облегалката на стола.

— Какво е казал лекарят на Девън?

— Не знаеш ли?

Поклати глава в знак на отрицание. Лейди Елизабет замълча, несигурна в себе си.

— Ще ви бъда благодарна, ако ми обясните.

— Съжалявам, повярвай ми, моля те. Мислех, че знаеш, иначе нямаше да го спомена.

Лили чакаше.

— Лекарят на Клей, доктор Марш. — Тя спря отново…

— Да, познавам го.

— Той казал на Девън, че е невъзможно Клей да е написал каквото и да било непосредствено след прострелването му. Раната в главата му е била ужасна — и не би му позволила никакво съзнателно действие. Нараняванията били толкова обширни, така коварни, че както знаеш, едва напоследък той започна да — възстановява най-простите си умения. Така че, очевидно някой друг е написал бележката опитвайки се да хвърли вината върху теб — Отиде до Лили и я докосна по ръката. — Толкова съжалявам, виждам, че те разстроих.

— Бихте ли ме извинили? — прошепна Лили с пребледнели устни.

— Съжалявам — повтори безпомощно лейди Елизабет. Изчака още няколко мига, после си замина безмълвно.

Нейна светлост бе заковала разтревожен поглед в краката си. Сепна се, когато по-големият й син я заговори насред тясната пътечка.

— Майко?

— Ох, Дев, опасявам се, че сторих нещо твърде неблагополучно:

Девън познаваше отлично навика на майка си да омаловажава нещата с ирония. Приготви се за лоши новини.

— Това момиче, Лили…

— Говорила си с нея?

— Да. Мислех, че така ще е най-добре.

— Какво й каза?

— Че вие двамата не бива да се жените.

Той се отпусна дори се усмихна в търпелива привързаност.

— Малко самонадеяно от твоя страна, не мислиш ли? Вярвам, че Лили е приела съвета ти по единствения възможен начин — учтиво, но много сдържано.

Елизабет доби още по-разкаян вид.

— Да не би да ми казваш, че би се оженил за нея?

— Ако ме иска — отвърна той незабавно.

Елизабет сложи ръка на челото си. Изглеждаше потресена.

— Обичам я, майко — каза Девън тихо. — И тя носи детето ми.

— И Маура ти роди дете. — Сложи ръка върху неговата като съзря изражението му. — Прости ми за това, което казах. Аз едва я познавам, но все пак виждам, че това момиче по нищо не прилича на Маура.

— Да, въобще не е като нея. Обаче ми отне много дълго време да го проумея. Трябва да ме оставиш да градя сам щастието си — добави той по-нежно. — Мога да си представя какво си наговорила на Лили.

— Не, не мисля…

— Но по-малко от всякога ме е грижа какво ще говорят за мен. Лили е всичко за мен. Всичко, което искам, е да живея с нея и децата ни тук, в Даркстоун, до края на живота ми.

Усмивката на Елизабет бе разтревожена и щастлива едновременно.

— Тогава това е, което ти пожелавам. Страхувам се обаче, че направих голяма глупост. Но… аз не знаех, че тя не знае, разбираш ли, и просто така се случи, че й споменах…

— Майко, за какво говориш?

— Мислех, че знае какво ти е казал доктор Марш за Клей — че не може той да е написал онази злощастна бележка, понеже мозъкът му е бил тъй лошо ранен, че дори не е можел да се движи, камо ли да извършва такива сложни мисловни процеси, че да… — замлъкна, огорчена от изражението на Девън. — Гафът е сторен, нали? Не си й бил казал. Съжалявам, просто приех, че си го сторил.

— Няма значение — каза той мрачно. — Всъщност дори е по-добре така. Доволен съм, че си й казала, че е излязло наяве. — Потърка лице с длани. — Но ме изправяш пред много трудна задача мамо.

— Да, тя… изглеждаше силно разстроена.

Можеше да си представи. Погледна през рамото на майка си към къщичката на Лили. Тънка струйка дим се виеше над каменния комин в каменния покрив.

— Харесвам това момиче, Дев. Надявам се, че тя ще се оправи, защото би могъл да свършиш и по-зле.

— Случвало се е — напомни й той сухо, после й подари бърза целувка и тръгна към дома на Лили.

Никой не отговори на почукването му. Лош знак. Понечи да отвори вратата сам и да влезе неканен, но размисли.

— Лили — извика той, — аз съм, Девън. Може ли да вляза? — Нищо. — Лили!

Последва друга пауза и накрая чу гласа й, слаб, почти раздразнен, да отговаря:

— Дев, ти ли си?

— Лили, пусни ме да вляза.

— Добре де, влизай, не е заключено.

Изпъна рамене и отвори вратата, готов за всичко, освен да види Лили, седнала пред камината спокойно да бродира одеялото за бебето. Напрегнатостта му се изля в дълго издихание.

— Здравей — рече той за проба.

— Здравей — Погледна го за миг и се върна към ръкоделието си.

— Горещичко е за камина.

— Нима? Беше ми малко, студено.

Измъкна клонка пирен от бурканчето на масата и го завъртя между пръстите си, като не откъсваше поглед от нея.

— Как си днес, любима? Добре ли си?

— О, да, прекрасно. Е, всъщност май съм мъничко уморена. — Усмихна му се кратко. — Дев?

— Ъммм? — Скърши цвета и го поднесе до ноздрите си.

— Чудех се дали можеш да ми заемеш малко пари. — След като не й отговори, тя продължи: — Не много, само малко. Ще ти ги върна като получа наследството си.

Остави цветето на края на масата с крайно внимание.

— За какво са ти парите, сладка моя?

— О, нали знаеш, за разни неща. За бебето, за мен, просто… някои дреболии.

Гласът й бе жалка имитация на небрежността. Бе най-неумелият лъжец, когото познаваше. Почувства се объркан заради нея.

— Лили — каза той тихо. — Току-що говорих с майка си.

Ръцете й замряха. Изтече дълъг, изпълнен е напрежение, момент, преди да го погледне. Лицето й бе замръзнала безкръвна маска.

— Ще ми дадеш ли парите?

— Не.

Изправи се толкова бързо, че столът падна с трясък зад нея. Захвърли ръкоделието си настрана и го изгледа с оголени зъби и свити в юмруци ръце.

— Копеле! — Хвърли се към него със съскане. — Ти, лъжливо копеле!

Шокът го закова на мястото му — никога не я бе чувал да ругае. Когато осъзна, че смята да се промъкне покрай него и да избяга през вратата той протегна ръка да я възпре. Тя захвърли нова обида по него и го удари — наистина го удари по гърдите с вкопчените си в едно ръце.

— Копеле! — извика тя отново — запасът й от ругатни бе крайно ограничен. — Ти, мръсно копеле, махни се от пътя ми!

— Слушай, щях да ти кажа за Марш…

— Лъжец!

— Не, наистина исках да ти кажа, но моментът не беше подх…

Тя се нахвърли върху него — крещящ, ругаещ, атакуващ бременен таран — и го изблъска от пътя си.

— Лили! — Хвана я за ръката и я задържа на място. Слава Богу, че страховитото й куче не се виждаше никакво, успя да си помисли той, преди тя да се изскубне от хватката му.

— Майка ти ще ми даде пари! — захвърли тя омразата си в лицето му. — Опита се преди малко, но тогава не ги исках. Сега обаче ще ги взема!

— Тя няма да ти даде никакви пари — аз няма да й разреша.

Яростта й преля. Сълзи и гняв я задушиха и тя не можеше да продума. Поривът да избяга затихна, надмогнат от желанието да се бори.

— Трябваше да се усетя, че лъжеш, както винаги! Всичко, което си искал от мен, е било секс. Излъга ме, за да можеш пак да ме прелъстиш! Сега си мислиш, че можеш да имаш това дете, но няма да го бъде.

— Лили, моля те…

— „Няма да престана да съжалявам“ — изимитира го тя, а крайчетата на устните й се извиха в презрение. — Ти, копеле! „Обичай ме отново, нуждая се от теб“. Ти си едно…

— За Бога — извика той, — съмняваш ли се в това? Дълбоко в себе си наистина ли се съмняваш?

— Ти не знаеш да говориш истината! Но това е краят, всичко.

Някак си успя да задържи ръцете си отпуснати до тялото.

— Лили, имай милост. Имаше бележка, думите в нея — мислех, че Клей ги е написал.

— Трябваше да знаеш!

— Да. Да, признавам, трябваше да зная.

— Свършено е, Девън. Това е непростимо.

— Но ти ме обичаш.

— Ще престана. Вече престанах.

— Омъжи се за мен.

Тя се изсмя.

— Никога. И слава Богу, че не можеш да ме принудиш. Напускам те. Ще те забравя веднага, когато мога. Ще си намеря някой друг, мъж, който да ме обича, мен и бебето ми.

— Ще отнемеш детето от мен?

— Да! Без колебание! Бих си тръгнала сега, ако можех.

Сега изруга Девън — със свирепост, която я застави да се отдръпне от него.

— Не съм съгласен с това — процеди той през зъби. — Не се отказвам от теб.

— Без значение — не очаквам да ми помагаш с нищо. Но аз те напускам и ти никога няма да имаш това дете, никога няма да го видиш!

— Няма да го позволя. Няма да те пусна да си идеш. Детето е наше, Лили, и ти не можеш да ми го вземеш.

Тя разтърси глава, а гневните й очи го пронизваха като стрели.

— Ще го задържа! — избухна той, вбесен. — Ще го взема от теб, имам тази власт! Няма никакво значение колко пари ще наследиш, аз имам повече! Аз съм виконт, аз съм в парламента, аз съм проклетият магистрат…

— Знаех си! — извика тя в перверзен триумф. — Ти не искаш мен, искаш само детето, за да замени онова, което си изгубил! Но, кълна се пред Бога, Дев, ти няма да го имаш!

Разплака се неудържимо с ръце, обгърнали корема й в отчаян жест на защита и самосъхранение, задъхана от мощта на обзелото я чувство. Здравият разум се завърна в миг и го поля със студен душ.

— Успокой се — предупреди я той, — ще се нараниш, ако не се овладееш.

— Тогава се разкарай. Изчезвай! Не искам да те гледам!

Не издържаше повече. Почувства се разнищен, физически разбит.

— Ще повикам Лоуди — измърмори той и отстъпи заднешком към вратата. Когато краката му стъпиха на чакъла, се завъртя и побягна.

Сивият следобед бе ветровит и топъл. Вълните на Ламанша приличаха на дълги стъклени килими, носещи се към брега. Те спираха за миг, извисени във въздуха и се разбиваха на безбройни диаманти от искряща вода.

Клей държеше Лили за ръката. Двамата бяха загледани в непрестанната игра на морската шир.

— Дев и аз обичахме да си играем тук, когато бяхме момчета — каза й той.

— Знам. Той ме доведе веднъж тука. — И ме целуна. За първи път. Какво дете бях тогава. — Нарече го Заливът на удавниците. — Впери поглед в скалистата издатина и покрай нея към огромната канара отдолу, която сега се виждаше изцяло в дълбокия отлив. Скалата на удавниците.

— Често си играехме, на пирати в пещерите под тази скала. Една от разликите между мен и Дев е, че аз наистина станах такъв.

— Ти никога не си бил пират — сгълча го Лили, защитавайки го от самия него. — Само търговец на свободна практика. Много по-благородно название. — Тя сложи ръка отзад на кръста си и го размачка, опитвайки се да облекчи болката, която я мъчеше в тази област. — Защо не поседнем пак? — предложи тя след малко, понеже болката не искаше да си отиде. Върнаха се при одеялата и разхвърляните останки от пикника им. Лили се отпусна, с благодарност. Габриел се пльосна до нея и положи глава в малкото пространство от скута й, което й бе останало.

— Обичам това куче. Има нещо особено в него. Никога, не те оставя, нали така?

— Никога. — Измести се леко в търсене на по-удобно положение. Болката ниско долу бе започнала още нощес и вместо да я отпусне, сякаш се влошаваше. Клей я наблюдаваше изпитателно и тя му отправи една фалшива усмивка.

— Сърдита ли си ми, Лили?

— Не! От къде на къде?

— Задето не ти дадох пари.

Тя промълви нещо неразбираемо и скри лицето си, като се наведе да целуне главата на Габриел.

Клей я заговори сериозно и искрено.

— Ние сме приятели, Лили. Бих направил всичко за теб, повярвай ми. Но Дев ми е брат и аз му дължа своята преданост. И освен това, ако си тръгнеше сега, какво би постигнала? Само щеше…

— Всичко е наред — прекъсна го тя — Разбирам те и нямам нищо против. Сега съжалявам, че те попитах — не беше честно. Нека да го забравим, Клей, да се престорим, че не се е случвало.

— Но какво мислиш да правиш?

Погледна го право в очите.

— Да чакам.

Той поклати глава в недоумение.

— Лили, това е лудост. Никога не съм си представял, че можеш да бъдеш толкова упорита.

Тя се изсмя безрадостно.

— Нека да оставим нещата дотук — предупреди го отново тя хладно. — Ти наистина не знаеш нищичко.

— На практика знам всичко.

Тя пак се измести, не можеше да си намери удобна поза. Габриел се надигна с многострадална въздишка и се помести.

— О, да, как ли не — рече тя с раздразнение. — Както и да е, нека сменим темата.

— Добре. — Измина минутка. — Дев е нещастен. — Лили направи жест да се изправи и ръката на Клей се стрелна да я подкрепи. — Добре де, съжалявам. Спирам.

Тя се върна на мястото си. Лицето й бе затворено, а очите — втренчени във вълните, тези искрящо зелени цилиндри, търкалящи се неспир все напред и напред към своя край.

В крайна сметка обаче той не беше готов да изостави разговора. Устата на Лили се присви, но тя не помръдна следващия път, когато той заговори шепнешком — сякаш ако говореше едва доловимо, тя нямаше да побегне:

— Дев е мъж на честта, Лили. Но ти трябва да си го узнала досега. Той направи глупава грешка, ужасна грешка, и я изстрада докрай. Кога ще бъде достатъчно? Кога ще бъдеш удов… вл… влет… о, Боже, прости ми. — Протегна ръка да попие самотната сълза, капнала върху ръката й в скута. Тя сграбчи пръстите му и го стисна силно. Той я стисна в отговор и най-накрая млъкна.

Значи Девън бил нещастен. Новината не й донесе никакво удовлетворение, а само задълбочи собственото й нещастие. Ако бе скърбил като нея последните четири дни, то Клей бе прав — Девън бе страдал достатъчно. Гневът й, тъй чист и праведен отначало, я бе напуснал бързо, оставяйки й за спомен само мъка. Най-накрая страхът, че може да навреди на бебето, я накара да престане да се самосъжалява. Когато Клей се бе появил на вратата й този следобед с кошница за излет в ръка, блед, трескав, но решен да я застави да отиде с него, тя бе изненадала и двамата, казвайки „да“.

Избърса очи в кърпичката си за последен път и му се усмихна през сълзи.

— Говори ми — подтикна го тя. — Разкажи ми нещо за себе си, Клей. Каквото и да е, просто ми говори.

Ухили й се широко, учуден, но готов да изпълни молбата й.

— Чудесно. Да видим сега. Изпратих вчера чертежите на Митническите служби. Помниш ли, че конструирах кораб за тях? — Тя кимна. — Вероятно няма да получа отговор и след седмици, а може и след месеци.

— О, аз знам, че ще го харесат.

— Би трябвало — потвърди той с престорена скромност. — Та той е дяволски добър, такъв не са и виждали. — Той взе парче студена яребица в дъното на кошницата и заби зъби в него. — Какво друго да ти кажа? О, аз си спомням разни неща, Лили: Все повече.

Тя седна, зарадвана.

— Клей, това е чудесно. А нещо за онази нощ?

— Това-онова. Спомням си, че беше ветровито, надигаше се буря.

— Така беше — потвърди тя развълнувано. — Друго?

— Спомням си, че бях в библиотеката, но не и какво правех. — Той се намръщи и потри чело предпазливо.

— Не се безпокой, ще се сетиш.

— Ъхъ.

Като съзря в красивите му сини очи объркване, примесено със страх, тя го докосна за ръкава. Сърцето я болеше заради него.

— Всичко ще се оправи, Клей. Просто е необходимо време. Той кимна, без да я поглежда. — Не зная как се оставих да ме уговориш да дойда на този пикник — заговори тя, за да го отвлече от безрадостните му мисли. — Крайно непристойно е. Моето „положение“ поражда какви ли не слухове наоколо.

— Именно затова Девън толкова харесва Даркстоун, струва ми се. Тук няма „общество“, което да съди или гледа неодобрително на онова, което върши.

Лили не отговори.

— Кога, хм, кой ден ти, хм…

— Ще се роди бебето? О, днес вероятно. — Изчака да види шокираното му изражение и избухна в смях… — Не съм много сигурна, глупчо, не знам с точност. Скоро, все пак.

— Предполагам, че ще си отдъхнеш, когато стане.

— Да. Изпитвам… най-различни чувства. Сигурно можеш да отгатнеш някои от тях.

— И аз също щях да бъда изплашен — призна той.

Беше разтълкувал погрешно нейната колебливост, разбра тя. Не болката при раждането я тревожеше — или поне не само тя. А след това, когато трябваше да си върви.

— Бих искал да имам деца някой ден — каза Клей внезапно.

— Ще имаш. Сигурна съм, че ще имаш.

— Лили… харесваш ли Алис?

Тя изви вежди.

— Не я познавам много Клей, Срещала съм я само веднъж. — Видя, че това не му беше достатъчно — Но тя определено изглежда разбрана, дружелюбна.

— О, да, точно такава е, наистина. Познавам я, откакто се помня. Израснахме заедно, семействата ни са приятелски. Иска ми се да я познаваше по-добре — Видя, че го гледа с удивление. Изчерви се, после се ухили широко и отмести поглед. — Аз, хм… — изтръска няколко нападали трохи от одеялото — аз, виждаш ли, харесвам я.

Лили кимна окуражително.

— Не по предишния начин — не само като приятели. Всичко се промени, откакто тя дойде тук и започна да се грижи за мен. Не знам какво щях да правя без нея, Лили. — Замлъкна за миг. — Всъщност — призна той стеснително, — след като се изправя на крака, като се оправя истински, аз смятам да я попитам дали би искала да се оженим.

— О, Клей! — Лицето на Лили грейна в усмивка. — Толкова се радвам.

— Мислиш ли, че тя ще ме иска? Малко по-възрастна е от мен, нали знаеш. Само година и нещо, но все пак…

— Мисля, че би била последната глупачка, ако остави изгодна партия като тебе да й се изплъзне.

Той се наведе и я целуна импулсивно по бузата. Лили се изсмя, после легна на една страна да облекчи болката в гърба си — сега се чувстваше като че ли някой бе стъпил на гръбнака й и се опитваше да го счупи — и с половин ухо заслуша излиянията на Клей за съвършенствата на неоценимата, несравнимата Алис Феърфакс, докато клепачите й не се притвориха. Беше толкова уморена. Облаци бяха започнали да засенчват слънцето, но все още беше топло и шепотът на морето — успокоителен.

Когато се събуди, небето бе почерняло. Вятърът захвърляше топли, буйни талази, а морето се бе превърнало в кипеж от пенести вълни. Клей се събуди след няколко секунди и за известно време двамата наблюдаваха зараждащата се буря в мълчание, хипнотизирани от могъщата й, нечовешка енергия.

— Колко диво изглежда — промълви Лили, а вятърът отнесе думите и надалеч. Усмихна се и посочи към Габриел — ушите му свистяха пред главата му. Най-накрая те коленичиха и започнаха да събират остатъците от пикника.

— Здрасти.

Обърнаха се едновременно и сепнати съзряха Коб да се приближава откъм пътечката от изток. Спря се до одеялото им и вежливо свали шапка. Досега той твърдо се бе стремил да се държи встрани от нея и това бе първият път, когато го срещаше лице в лице, откакто се бе върнала в Даркстоун преди почти три месеца. Дори сега той не погледна към нея, а заговори Клей, с когото си размениха любезности и коментираха приближаващата буря.

— Иде от юг — отбеляза той. — Видя дългия черен облак нали?

Лили хвърли поглед към Клей, след като той не отговори. Лицето му бе останало без капчица кръв.

— Клей? — заекна тя. — Какво има? Добре ли си?

Не я чу. Гледаше втренчено Коб, а бялото на широко отворените му очи блещукаше в застрашителния сиво-зелен въздух.

— Ти — изскърца той, опитвайки да се изправи тромаво на крака.

Габриел изръмжа ниско, гърлено, което изплаши Лили повече от всичко.

— Какво става? — попита тя, като не спираше да мести поглед между двамата мъже.

— Това каза и онази нощ „Видя и другия черен облак нали?“ Ти беше.

Коб пусна шапката си.

— Какви ги бълнуваш? — Зъбите му се оголиха в грозна пародия на усмивка.

— Ти се опита да ме убиеш.

— Внимавай, момче. Приказваш пълни глупости.

— Понеже бях разбрал за парите. Не ги раздаваше, както се очакваше от теб, а ги задържаше. Мили Боже, това беше ти.

— По дяволите, Клей, не ставай глупав.

Клей сграбчи Лили за ръката и я издърпа да стане, без да продума отново, той се отправи бързо към къщата повличайки я след себе си.

Тя погледна назад, изпълнена със страх, и изпищя, като видя Коб, тръгнал подире им, да вади дълъг остър нож от пояса си.

Клей се завъртя на пети. Габриел се приближи, крайниците му бяха напрегнати, зъбите му — оголени, а дълбоко от гърлото му излизаше грозно ръмжене. Коб ги настигна и Клей тласна Лили зад гърба си. Всичко се случи със смайваща бързина. Коб се хвърли и Клей извика „Не!“, като замахна с две ръце. Миг по късно Габриел скочи и се хвърли между двамата. Клей се препъна, отстъпи назад и падна. Лили зърна ножа в ръката на Коб, целия в кръв и изпищя в същия миг, когато, кучето скочи отново. Чу разтърсващ удар, после ужасен вой от бяс и болка и Габриел се стовари безжизнено в окървавената пръст в краката на Коб.

Коб все още стискаше ножа. Тръгна бавно към нея, само устните му белееха всред гъстата му брада, а очите му шареха между лицето и големия й, изпъкнал корем.

— Недей! — помоли се тя, отстъпвайки крачка след крачка назад, обвила тялото си с ръце. — Моля те, недей. — Съзря несигурност по лицето му, после истински ужас. Изплака от облекчение, когато той прибра ножа в джоба си.

— Не мърдай! — предупреди я Коб, докато се приближаваше към нея с протегнати ръце.

— Чувствам се много по-добре сега, Дев, след като подремнах. Иска ми се да бях казала на Клей, че ще отида с него — рече Алис, изправена до вратата на библиотеката Девън кимна, но умът му бе в колоните цифри, които се опитваше да сумира Бог знае откога. — О, но я погледни небето! Не бях забелязала — Засмя се меко. — Горкият Клей, ще се измокри до кости. Сега съм възхитена от себе си, че проявих мъдростта да откажа поканата му. — Усетила, че събеседникът й не я слуша тя прекоси стаята и отиде до вратите на терасата, за да наблюдава по-добре наближаващата буря. — Удивително е колко бързо се променя небето в Корнуол — промълви тя с мек глас, като на себе си. — Облаците в Девъншир никога не са така страховити, по-скоро… О, не! О, Боже мой, Дев, погледни!

Девън се изтласка от стола си и прекоси стаята с четири дълги крачки.

— Какво има?

— Онова куче — ей там, на терасата. Ранено е. Мили Боже, струва ми се, че е мъртво.

Девън отвори с трясък вратите и се втурна навън. Габриел лежеше настрана, полускрит в кърваво легло от бръшлян, а очите му бяха широко отворени и стъклени. От продълговатата рана в корема му се процеждаше черна, гъста кръв Девън бавно се изправи и избърса ръце в бричовете си.

— Лили! — извика той и се затича покрай къщата в посока към жилището на Коб.

— Тя не е там! — извика му Алис.

Спря като ударен и се завъртя.

— Къде е?

— Искам да кажа, може и да не е там. Клей се канеше да я вземе на пикник със себе си.

— Къде? Къде щеше да ходи?

— Спомена нещо за Залива на удавниците. Дев, идвам с теб.

Без да я дочака, той се втурна по каменистата пътека като че ли животът му бе заложен на карта. Не можеше да изгуби следата — бе цялата напръскана с кръвта на Габриел.

Девън бягаше с всички сили, възпиран от вятъра задъхващ се не толкова от усилието, а от смразяващия страх, стегнал гърдите му като с менгеме. Минути по-късно откри Клей недалеч от заливчето да пълзи по пътеката с крака, прострени жалко в опит да се придвижи напред.

— Господи! — помоли се бързо Девън и го докосна внимателно, раната му изглеждаше дълбока като на Габриел.

— Лили е с него, той ще я убие. — Клей притисна ръце в корема си, очевидно се бореше за дъха си. Сълзи се стичаха по страните му. — Коб е бил — той ме е прострелял, той е убил Уайли. Намери Лили, Дев.

Девън сграбчи окървавената риза на брат си и доближи лице.

— Не мога да те оставя така! — извика той с проклятие. После си спомни. — Алис… Алис идва.

Клей поклати буйно глава.

— Ще я убие. Аз не съм зле, това е само кръв. — Още докато говореше, той се отпусна безсилно, но дивите му очи не изпускаха Девън.

— Алис идва след мен — повтори той, неспособен да мисли за нищо, и Клей простена от отчаяние. Едри капки дъжд започнаха да падат върху им. Внезапно Девън скочи и тръгна заднешком, като не изпускаше Клей от поглед до последния миг. После се завъртя и отново побягна.

Той и Коб се забелязаха едновременно — Девън до разхвърляните следи от пикника, а Коб — изкачващ се по неравното чело на скалата, подгизнал до кости. Сърцето на Девън спря да бие като зърна мъката и съжалението, изписани по бледото, чернобрадо лице срещу него. Бе закъснял. Бе прекалено закъснял.

Стигна до Коб с дивашки скок. Не спря дори като го видя да вади окървавения нож със странно изморен, почти стоически жест. Блокирал всяка съзнателна мисъл, Девън механично избегна смъртоносната дъга, изписана от ножа и се вкопчи с Коб в свирепа, яростна хватка. Коб не удържа и изведнъж краката му се озоваха на инчове от ръба на скалата. Бориха се, без някой да спечели предимство дълги, мъчителни секунди. И двамата бяха силни, здрави мъже, но Девън бе почти обезумял от убийствена ярост. Накрая той сграбчи китката на Коб и я усука, ножът издрънча по камъка. Коб се наведе да го вземе и в същия миг Девън го удари с юмрук в гърлото. Коб падна на колене, хриптейки.

— Ще те убия! — изръмжа Девън и го удари отново. — Ще те убия! — Ритна го в гърдите и Коб падна назад. Като усети острия ръб на скалата под гърба си, той изпищя, но в следващия миг протегна ръка и извика:

— Помогни ми! Девън протегна своята.

Не тази, която трябваше. Вместо падащия, Девън улови въздуха в длан и Коб изчезна в бездната.

Глава 28

Не чу никакъв писък, никакъв звук от падащо тяло. Коленичи, пропълзя до ръба и погледна надолу. Точно под него вълните се разбиваха в назъбените скалисти очертания, сиви и мрачни, бързащи да се оттеглят, сякаш ужасени от мощта на прииждащия прилив. Различи за миг тъмното петно от сакото на Коб, моментално погълнато от кипящата пяна. Затвори очи и задиша тежко. Когато ги отвори, съзря Лили в дъното на голяма пенеста вълна. Беше завързана за китките в скалата на удавниците. Пред очите му приливът атакува напред и я погълна.

Изкрещя името й всред грохота на вятъра. Някога в скалата бе имало стъпала водещи долу до залива, но времето ги бе заличило, оставяйки само плитки вдлъбнатини, мокри и хлъзгави сега от солените пръски. Прибра ножа на Коб и се заспуска надолу, като проклинаше и се молеше на всяка крачка, изоставил всяка предпазливост. В дъното благодари на Бога, че го бе запазил невредим, и се хвърли в бучащата вода.

Зърна я отново в случайна пролука на вихрещите се вълни. Тя пое задавено глътка въздух, преди следващата вълна да я връхлети, запращайки я върху скалата. Пристъпи към нея с прострени ръце, борейки се да устои на злостната океанска мощ. В момента, в който я стигна, удари друга вълна и покри и двамата. Хвана се здраво за металния пръстен в камъка и сряза с един замах държащите я в плен връзки — колана на Коб. Вълната се оттегли и двамата изплуваха, задъхани, задавени, невярващи, че са живи. Сграбчи я през гърдите, преди да я е отнесъл следващият водовъртеж, и пое, олюлявайки се, към брега.

Брегът бе две стъпки влажен пясък в основата на скалата, все още непогълнати от приливните вълни. С Лили в ръцете Дев падна тежко на колене. Не можеха да продумат. Дъждът се лееше като из ведро. Вятърът ги брулеше безмилостно. Не усещаха нищо, освен телата си. Но тя беше жива, дишаше, прегръщаше го и това го изпълваше със светлина и страхопочитание.

Лили плачеше. Отдръпна се да я погледне в очите.

— Клей е мъртъв — изхълца тя и зарови лице във врата му.

— Не, Лили, не е. Ранен е, но ще се оправи. — Беше абсолютно убеден в това.

Избърса очи и се втренчи в него.

— Не е мъртъв? Но Коб го прониза с ножа, видях го. И Габриел също. Но мен не можа, заради бебето, мисля. — Това я сети за нещо. — Дев…

— Габриел се довлякъл до къщата, миличка. Алис го намери. Така разбрах, че трябва да те потърся.

— Гейб — прошепна тя. — О, Боже! Той е мъртъв, нали?

— Не знам. Страхувам се, че е възможно.

Държаха се един друг, разменяйки си сили и утеха, докато изведнъж Лили се сгърчи и се скова, пронизана от внезапна болезнена конвулсия. Девън процеди паникьосан някакво проклятие. Тя притискаше корема си с ръце. Безпомощен, объркан, той можеше само да я държи и да я подкрепя. Накрая тя се изправи — спазъма, изглежда, бе отминал. Докосна втвърдения й корем с треперещи пръсти и затърси къде може да е раната. Ръцете й целите бяха издраскани и натъртени от скалата, също и раменете там, където роклята се бе разкъсала, но иначе не откриваше никакви наранявания.

— Дев — изохка тя запъхтяна, освободи се от ръцете му и се облегна на мократа скала. — Бебето идва.

Той се втренчи в нея с празен поглед, после разтърси глава.

— О, не! Не може. Не. В никакъв случай!

Лили прибра мокрите кичури от лицето си.

— Извинявай, обаче…

— Не, не може да е вярно. Грешиш.

— Греша ли?

— Слушай…

— Девън, ще раждам!

— Добре, добре — каза той успокоително. Виждаше обаче, че не й вярва. Спря да се взира в изплашеното й лице и погледна в дъжда нагоре към стръмната хлъзгава скала, надвиснала над тях. — Можеш ли, хм…

— Не.

— Не. И аз така си мислех. — А не можеше и да я носи, освен ако не я метнеше през рамо и да се изкачва само с една свободна ръка. Тъкмо сега Лили изобщо не бе в състояние да бъде преметната на рамо. — Така. Сега — рече той с престорено спокойствие. — Да видим тука. — Докато разговаряха двете стъпки земя се бяха стеснили до една и половина.

— О, Боже, о, Боже! — промърмори Лили, а зъбите й се разтракаха — Това не може да се случва, не е възможно.

— Не, това е каквото аз тъкмо…

— Ъххх! — с измъчено стенание тя се стегна отново. Желязната хватка на пръстите й върху неговите го накара да му се прииска да стене и той. Когато болката поотмина, тя бе пребледняла като призрак, цялата окъпана в ситни капчици пот, и той вече не можеше да отрича очевидното — Лили раждаше.

— Божичко! — изплака тя. — Какво ще правя? Не мога да родя бебето тука!

— Всичко е наред, любима — повтори той за кой ли път, опитвайки се да звучи уверено и овладяно, — всичко ще е както трябва. Аз ще се погрижа за теб. Не се тревожи за нищо, освен да родиш бебето.

— Къде?

Вместо отговор, той я взе на ръце и я повдигна. Приливът се разпени в краката му. Стисна зъби и пое покрай разядената скала, придържайки се възможно най-близо до нея. Въпреки това понякога губеше почва под краката си и се налагаше да гази до колене в коварната вода. Лили прегръщаше врата му с все сили и се молеше горещо той да не се препъне. Бяха изминали около четирийсет стъпки, когато започна да осъзнава накъде се бе запътил.

— Ти ме носиш в някаква пещера!

— Хубава, просторна, проветрива.

— Пещера.

— Да. Клей и аз обичахме да…

— … си играете на пирати, когато сте били малки.

— Да. Тя е единственото…

— Няма да родя това дете в пещера! — Внезапно се притисна до него, задъхвайки се — О, не! — извика тя, а цялото й същество се напрегна да посрещне новата болезнена вълна. Девън седна с Лили в скута си и я залюля.

— Тази беше по-силна — отбеляза той с неравен глас. Тя само кимна. — Скъпа, слушай, няма къде другаде. Ще бъде тъмно и мръсно, но поне ще е сухо и защитено от вятъра. Точно пред нас е. Виждаш ли я? Зад онова дърво в пукнатината.

— Но ние ще се удавим! Водата…

— Надига се с около дванайсет стъпки, а нагоре има каменни стъпала, които водят на нещо като по-горен етаж. Хубавичък и сухичък. — Надигна се, без да я пуска.

— Нещо като…?

— Лили, не се тревожи.

— Какво означава това, Девън?

— Всичко ще бъде наред.

— В пещерата има прилепи, нали?

— Никакви прилепи.

— И змии.

— Никакви змии.

— Паяци тогава. — Когато той замълча, тя извика с нещастно задоволство: — Има, има, нали? О, Господи.

— Ще ги стъпча. — На входа на пещерата я пусна на краката й. Беше тесен, мрачен процеп в каменната стена. — Пръв ще вляза аз.

— Тръгвай.

— Дръж се за ръката ми.

— Щом настояваш.

Обхвана с длани двете страни на лицето й и се усмихна на изплашените й очи.

— Всичко ще бъде наред, любима обещавам.

— Но, Дев, предстои ми да родя в пещера!

Целуна я по челото, по скулите.

— Ще го родим двамата заедно. Няма да позволя нищо да ти се случи.

Друг спазъм я разпъна. Тя се облегна на Девън и усещането за силното му, здраво тяло й помогна да се справи с болката.

— Нали няма да ме оставиш? — изплака тя след отминаването на пристъпа.

— Никога няма да те оставя. Хайде, любима, водата се покачва. Дръж се за мен.

Забеляза, че вълните вече обгръщаха колената им. Наложи се да се приведе, за да мине през входа и почти незабавно се озова в непрогледна тъмнина.

— О, това е великолепно — процеди тя през стиснати зъби. Екстремните ситуации, забеляза тя, разбуждаха саркастичната жилка в природата й.

— В самата пещера не е толкова тъмно — побърза да каже той. — От свода прониква малко светлина. — Или поне едно време беше така, поправи се той наум. Преди около двайсет години. — Хайде, пътят е оттук. — Поне така се надяваше.

Стъпалата в скалата бяха високи и раздалечени и той трябваше да я повдига при всяко следващо. Докато си почиваше на четвъртото, я връхлетя нова контракция. — Започват да идват все по-често — изохка тя, изплашена отново.

— Но това е добре — каза й той и избърса потта от челото си. Мисълта, че ще му се наложи да изражда бебето, тъкмо бе започнала да се прояснява в съзнанието му — Означава, че скоро всичко ще свърши. — Хареса смелото, самоуверено звучене на гласа си и се зачуди дали тя беше убедена в него.

На последното стъпало й каза да остане на място, да се опре на стената вдясно и да не мърда. Тя го увери, че няма никакво намерение да се разхожда. Дали щяла да бъде добре? Да, естествено. Когато обаче пусна ръката й и изчезна в мрака, сляпа всепоглъщаща паника я сграбчи в ноктите си.

— Девън!

Стигна при нея за секунди.

— Всичко е наред — сгълча я той любящо и я прегърна. — Много ли те заболя този път?

— Не е… не беше, — за момент се изкушаваше да го поизлъже малко, но в крайна сметка не можа. — Просто бях изплашена — призна си тя. — Не ме оставяй сама. Не мога ли да бъда с теб? Ти каза, че няма да е тъмно!

— Необходимо е… известно време да се пренастроят очите.

— Какво мирише така особено?

— Не зная.

— Какво представлява подът? Целият покрит с паяци, изобщо не се съмнявам. И змии, ако наистина…

— Лили, за Бога!

— Ти си виновен за всичко, Девън.

— Аз ли?

— Е, това е твоето бебе, нали?

Ръката, държаща нейната, се присви неволно, и тя прехапа език.

— Да, мое е — обяви той тържествуващо. — Доста ме поизмъчи, но съм доволен, че го призна, преди детето да е дошло.

Рояк мисли се стрелнаха през ума й.

— Няма да разговарям с теб за това точно сега.

— Няма какво да говорим.

— Напълно си прав. Това е моето дете, не твоето.

Стори й се, че той измърмори нещо вулгарно под мустак, докато проникваше навътре в мрака, а тя се влачеше като залепнала за гърба му. Внезапно той изруга на глас, когато кракът му се натъкна на нещо метално и тя не можа да потисне един писък от уплаха.

— Какво има? Какво е това?

— Откъде, по дяволите, да знам? Стой мирно и не мърдай. — Тя се подчини, а той се наведе да проучи нещото. — Всемогъщи Боже!

— Кажи ми!

— Това е… струва ми се, че е… да, такова е.

— Какво?

— Фенер! Слава на Бога, даже има и масло. И, Лили — гласът му се сниши благоговейно, — има и кутийка с прахан.

— Шегуваш ли се, Девън? Защото, ако си правиш майтап…

— Ни най-малко. Седни тука, точно тук, докато запаля фенера.

Тя го послуша и след миг дочу драскането на кремък по стомана. Секунди по-късно фитилът на фенера запука, запали се и заблещука. Лили сбърчи нос. Торфено масло. Първото нещо, което забеляза, бе, че по пода няма нито един паяк, поне в непосредствена близост. Второто нещо накара дъха й да секне, а очите й се облещиха от изумление.

— Дев, погледни!

Той гледаше. Не се намираха в празна, мръсна, населена с паяци, змии и Бог знае с какво друго пещера. Намираха се в склад. Камари кутии и бурета ги заобикаляха от всички страни. На не повече от една ръка разстояние се издигаше стена от свити тъкани — коприни и сатени, кадифета й брокати, щамповани муселини. До тях бяха прилежно строени бурета и каси с вино, ром и бренди. До другата стена бяха наредени — да, персийски килими, ярко оцветени и екзотично ухайни. На огромни купчини лежаха кожи — бобър, лисица, норки, а до тях се мъдреха навити на рула китайски тапети. Не можеха да видят кафето и чая, но ароматът им безпогрешно указваше присъствието им. Дългата метална кутия съвсем наблизо носеше надпис „Мускети“. Най-удивителното обаче бе простичкото, неукрасено дървено сандъче в средата на пода на не повече от шест стъпки от тях. Тежкият капак зееше отворен, а отвътре сияеше цяло състояние от златни и сребърни монети.

— Да ни опази Господ! — прошепна Лили, прехласната. — Къде сме се озовали, Дев?

Той се изсмя меко, а погледът му продължи да се разхожда.

— Това е скривалището на Клей. Това трябва да е. Той не можеше да си спомни къде се намира то.

— Коб знаеше. Дев, да знаеш само какво ми каза той! Бил ви е брат — тоест полубрат. Син на баща ви.

Извърна се бавно към нея.

— Какво? Какво говориш, Лили?

— Коб е бил копелето на баща ти! Винаги го е знаел и е ненавиждал положението си, защото ви е бил слуга, на теб и на Клей. Каза, че имал право да краде от вас.

Лицето на Девън бе като вкаменено от шока. Не мижеше да продума. Искаше й се да го докосне, но друга остра болка я обхвана и този път изглеждаше, че ще продължи вечно. Възнамеряваше да я преглътне мълчешком и бе крайно смутена като се чу да надава протяжен стон.

— По дяволите, по дяволите! — запъхтя се тя. — Исках да бъда храбра, но, ох, как болиии!

— Викай колкото ти се иска. Викай на воля — посъветва я той с надеждата, че ободрителната му усмивка изглежда далеч по-малко безпомощна, отколкото я чувстваше той. — Но първо нека да съблечем тая мокра рокля. Ще родиш това бебче на хубава топла постелка от кожи, покрита с коприна. Колко жени могат да се похвалят с такъв късмет?

Не беше ободрена.

— Господи, мразя това — изръмжа тя и не спря да мърмори, докато той внимателно я освобождаваше от прогизналите й дрехи една след друга, а после я уви в купчина бургундско червено кадифе, меко като пух. Остави я седнала на пода до сандъчето със съкровището и й направи меко легло от заешки и лисичи кожи. — Използвай муселина — посъветва го тя практично, когато той започна да разстила бледожълта коприна върху кожите. — По-лесно се пере.

Помогна й да се настани върху новото легло и я зави внимателно, макар че тялото й, обхванато от родилни напъни, вече пламтеше. Чувствала се по-добре в седнало положение, каза му тя, така че той нагласи плътна възглавница от боброви кожи, обвити в сатен. Девън се отдръпна назад, скръстил ръце, и й се ухили широко.

— Какво е толкова смешно?

— Изглеждаш като бременна мечка.

Чувството за хумор на Лили бе малко притъпено в този момент.

— Сърдечно благодаря — рече тя надменно, което само го разсмя. — Имаш ли други забавни забележки? Ако е така, нека да ги чуем сега, наведнъж.

Все още смеейки се тихичко, той седна до нея и взе ръката й.

— Разкажи ми за живота си. Разкажи ми всичко за Лили Трехърн. Каква беше като малко момиченце?

Изгледа го подозрително.

— Нямам подобно намерение. Защо искаш да знаеш? Трябваше да си ми задал тези въпроси много-много отдавна, ако те интересуваше. — Намръщи се и се преви о две, когато болката я удари наново, остра и раздираща, безконечна. Остави я без дъх, без сили, простряна по гръб и обляна в пот, зашеметена от интензивността й, и по-изплашена от всякога. — Не мога да разбера как това може да бъде естествено — прошепна тя немощно, това е просто… това е… — Млъкна моментално, като зърна изражението му. Той незабавно надяна отново маската на спокойствието, но твърде късно — вече бе доловила как се измъчваше. Сърцето й се сви заради него. — Но всичко ще се оправи — каза тя, като се пресегна за ръката му и я стисна здраво. — Уверена съм в това. Мерод каза, че ще родя лесно и бързо, а тя умееше да вижда в бъдещето.

— Коя е Мерод?

— Беше моя приятелка. Живях с нея в къщурката й в блатата. Ти постави магическите камъни на гроба й, когато ме намери онази нощ. Никога не съм ти благодарила за това. Легни до мен, Девън, помага ми, когато те усещам до себе си.

Също и на него. Изпъна се до нея на кожената постеля и започна да милва нежно корема й, докато тя му разказваше за Мерод и блатото, за скулптурите и стъклената стена. Както говореше образът на приятелката й стана по-ясен в мислите й и си представи, че усеща присъствието на Мерод при тях в пещерата. Беше странно успокоителна фантазия.

Девън заговори за Коб. Припомни си, че майката на управителя му била починала при раждане четири години преди Девън да се роди. Казвала се Мери Коб. Любовницата на баща му.

— Не е толкова изненадващо. Майка ми не искаше, или не можеше, да споделя живота на баща ми, макар никога да не съм разбирал истински защо. Трябва да се е нуждаел от някого тук, докато тя стоеше в Девъншир. — В завещанието на баща му имаше клауза, разпореждаща синовете на Коб да останат като управители в Даркстоун завинаги, поколение след поколение — несъмнено това бе начин Едуард да изкупи вината си, че не бе признал незаконородения си син.

— Чудя се дали загубата на ръката му в опита да спаси Клей, като деца не го е озлобявала все повече през годините — изрече Лили мислите си на глас. Спомни си деня, когато се бе натъкнала на пияния Коб в жилището му. „Един Даркуел не е мъж за момиче като теб“, бе я предупредил той. Сега осъзнаваше, че трябва да е мислел за майка си. — Защо е оставил всичко това как мислиш? — Посочи към струпаните около тях съкровища. — Защо не го е взел и не е избягал? Можел е да отиде, където си иска и да живее като цар. А и също, защо не уби Клей? Да довърши започнатото, така да се каже? Трябва да е знаел, че Клей може да си възвърне паметта някой ден.

Девън мълча дълго време, потънал в мрачни размишления.

— Може би в действителност не е искал да убива никого. Може би е стоял тук, защото не е имал къде да отиде. В края на краищата Клей и аз сме единственото семейство, което е имал. — Не можеше да забрави изражението му на горчиво разкаяние тъкмо преди Коб да изчезне зад ръба на скалата.

Лили подхранваше други спомени — за грубата, безмилостна сила на ръцете, които я влачеха, а тя го умоляваше за милост, ръце, оковали я за скалата на удавниците и оставили я на съдбата и на прилива. Бе състрадателна по природа, но не изпитваше съжаление, че Коб вече го нямаше.

Времето течеше. Пронизващи болки я разтърсваха все по-често, все по-жестоко. В скъсяващите се интервали помежду им тя разказа на Девън за баща си, за малкото, което си спомняше за майка си, за детството си. Единствено и само заради него не извика нито веднъж повече. Той я слушаше, разтриваше гърба й раменете и краката й, не спираше да й задава въпроси или пък самият той говореше, за да я разсейва от мъките.

Никой не бе забравил най-лошото от общото им минало, но сега бяха стъпили на нещо, което размиваше й замъгляваше ужасните неща, случили се между тях, и което ги правеше да изглеждат, поне за момента, далечни и тривиални.

— Давай, не се сдържай и крещи — подкани я той, когато контракциите започнаха да я връхлитат на продължителни, разтърсващи приливи, но тя мълчеше. Като че ли повече й помагаше да пухти. Колко часа продължаваше вече? Не можеше да застави краката си да спрат да треперят, а да се съсредоточи беше направо немислимо. Между контракциите се чувстваше окаяно нещастна, раздразнена и разочарована, като й кажеше колко добре се справя, тя му се тросваше сърдито, после започваше да се извинява, сърцераздирателно и многословно, докато следващата болка не я сграбчеше и той отново не я превеждаше през нея.

Тъкмо когато вече се бе убедила, че повече не може да издържа, когато беше напълно готова да стане и да се махне, с или без него, и да забрави тази ужасна, неестествена работа с раждането, нещо се промени.

— Дев — издиша тя името му, усетила, че по-друг вид напрежение започва да се натрупва постепенно в нея. — Мисля, че идва.

— Леко, любима — предупреди я той, коленичил между краката й, измервайки на око разкритието. — Леко сега. Още нищо не се вижда.

Последвалите контракции просто нямаше с какво да се сравнят. В краткия промеждутък тя се отпусна съхранявайки последните си сили, а Девън масажираше глезените й и не спираше да й реди окуражителни слова.

— О, Господи — каза той малко по-късно, — струва ми се, че го виждам. Виждам главичката! Можеш ли да напъваш, любима?

Можела ли да напъва? Тя не можеше да не напъва. Изпълни се с див възторг, задъхваше се, плачеше и вълнението й бе тъй силно, че измести болката.

— Наистина ли го виждаш?

— Виждам го! То идва, идва! Ето личицето, косичката — косичката му е кафява май. Продължавай да напъваш!

Тя се подчини с удоволствие, сякаш най-накрая наистина вършеше нещо, допринасяше с нещо за раждането на това дете. Накрая изпита една последна страховита контракция! Тъй ясно, сякаш гледаше как става тя знаеше кога големичкото, съвършено тяло на детето й се плъзна и се отдели от нейното.

Усещането я накара да се разсмее през сълзите на облекчение и освобождение, рукнали по страните й.

— Момче е, нали? Знам, че е момче!

— Да, момченце. Красив е. Погледни го, Лили.

— О, Боже! — Беше най-красивото бебе на света мокро, червено, сгърчено в неистов рев, мятащо ръчички във всички посоки. Пръстчетата на ръцете и крачетата му я очароваха. Имаше прекрасно, мъничко носле, а устничките му бяха самото съвършенство. Влюби се в раменцата му, а ушите му бяха омайващи. Краченцата му!

Пресегна се за ръката на Девън и я стисна силно. Беше прекалено уморена да се помръдне и все пак дълбока сладка еуфория се надигаше в нея, изпълваше я, готова да прелее. Пръстите му, обгърнали нейните, бяха топли и силни, а в очите му тя съзря отражението на собственото си вълнение и възторг. Но онова, което я смая, бяха сълзите му, чисти, радостни и несмутими.

— Ах, Лили! — не спираше да повтаря той и поклащаше глава вперил поглед в сина си, гушнат в свивката на лакътя му. — Той е красив, толкова красив. Метнал се е изцяло на мен.

Глава 29

Призори заваля лек дъждец и омекоти неравните краища на скалите. По цялото крайбрежие всичко бе потънало в сивота, мъгляв, монотонен морски пейзаж, без ясни очертания или перспектива. Навътре в морето обаче чудни бели облаци се трупаха и разминаваха току над хоризонта, а над тях бледите звезди премигваха и угасваха една след друга. Денят обещаваше да бъде прекрасен.

Девън вдъхна с наслада напоения с мирис на сол и мокро дърво въздух. Не се чуваше нищо, освен успокоеното дихание на морето. Мисли по баща му нахлуха в съзнанието му.

Едуард Даркуел беше едър, привлекателен мъж, висок и силен, с тъмнокафява коса, побеляла, когато той прехвърли четирийсетте. Девън го помнеше като щедър и импулсивен, дълбоко принципен човек, но също и като неспокоен, мятащ се между крайностите, а също и прекалено ясно осъзнаващ непостоянството на чувствата си, за да може да изпитва трайно щастие.

Години наред Девън си бе мислил, че е като него. Майка му го определяше като напрегнат, Клей говореше за неговата и на баща му любов към морето и как тя ги крепеше. Девън знаеше сега, че имаха и друго общо помежду си. Преди трийсет години Едуард бе извършил грях, акт на прелюбодеяние. Последствията от това предателство бяха опустошили едно семейство и бяха причинили смъртта на двама души, единият, от които бе собственият му син. Понякога правдата идваше късно, но все пак идваше. И урокът й бе горчив, но безусловен: греховете на бащите в края на всички краища, неизбежно, падаха на раменете на децата.

На изток, над смълчаната крепост от разчупени скали, полупогребани под отстъпващия отлив, бледото сияние на слънцето озари хоризонта. Вълните се оцветиха в пурпурно зелено — този характерен цвят на Корнуолското море, непознат на никой друг бряг. Девън облегна глава на грубата каменна стена и усети как го обзема крайно изтощение. Зад него Лили и бебето спяха, сгушени под топлата кожена завивка. Старата му изкусителна мечта надеждата за чудото да ги има и двамата да изживее живота си с Лили и детето си заедно и да бъдат щастливи се възроди отново. Но мечтата трепна, разсея се като дим. Нежеланият глас на съвестта му я смути и прогони, напомняйки му, че старите сметки още не са уредени. Все още имаше да изплаща дълг. Не наказваха един мъж за глупостта и простъпките му с най-милото на сърцето му. Поне не и в света, който Девън познаваше.

Ранобудна чайка се извиси над смълчания залив. И последната звезда се предаде пред блясъка на изгряващото слънце. В тази прекрасна майска утрин, в първия ден от живота на сина му, Девън разбра, че всичко във вселената си има свой ред, всяко действие — последствие, и че не можеш да избягаш от предопределеното ти. Изправи се бавно от мястото си над целунатите от морската пяна скали и се заизкачва по каменните стълби на пещерата.

Лили се събуди и в първия момент главата й бе изпразнена от всяка мисъл. Миг по-късно острото, сладко вълнение се втурна в нея като вълна. Отвори очи и зърна Девън в профил. Държеше Чарли на ръце — увит в най-мек памук и най-топло кадифе — и изучаваше лицето на бебето с израз на крайна напрегнатост. Заля я безименно чувство, промълви името на бебето и протегна ръка към него.

Девън я погледна и по лицето му се изписа израз, който тя не можеше да разчете. Погледите им се сплетоха, докато той се приближаваше към нея. Бебето започна да плаче. Тя протегна ръце в очакване, усмихната, преизпълнена със задоволство. Странен момент протече между тях. Усмивката й посърна. Прободе я тръпка страх тъкмо преди той да се наведе и да положи детето в ръцете й, а после да се отдръпне.

Забрави безпокойството си моментално, забрави всичко, освен неописуемото чувство да държи бебето в ръцете си.

— Погледни го, Девън. Само го погледни. — Намираше го достоен за обожание. — Има твоята коса. Моята брадичка струва ми се. Не знам на кого е нослето, но не е ли великолепно? — Тя го докосна с пръст очарована, после отметна кожите, за да открие гърдите си. — Пак е гладен. Ето, бебче. Да, миличък. Виж само как знае какво да прави. Толкова е… — Думите й изневериха. Притвори очи, замаяна от здравото подръпване на устицата на Чарли по зърното й. Това миниатюрно човешко същество бе живяло под сърцето й девет месеца, а сега го хранеше с тялото си. Невероятно! Беше… беше… неописуемо великолепно и тя се почувства победена превзета от чудотворното съвършенство на живота.

Чарли заспа с отворена уста, а малките му юмручета се разпериха от двете страни на лицето.

— Сладко мое бебе — изгука му Лили и го целуна.

То присви очи премлясна и заспа още по-дълбоко. Тя го нагласи с голямо внимание в извивката на ръката си и леко затъкна завивката под брадичката му.

— Отливът напредва.

Погледна го. Девън бе стъпил извън топлия кръг светлина разпръсквана от фенера, и тя едва го виждаше — висока сянка пред по-дълбокия мрак зад него.

— Кое време мислиш, че е?

— Рано.

— Ела по-насам, Девън, не те виждам.

— Трябва да са ни търсили цяла нощ. Зърнах фенери над скалата отгоре точно преди да се зазори. Сега се качвам, Лили. Ще можеш ли да останеш малко сама?

Тя кимна смръщено.

— Първо обаче трябва да ти кажа нещо — рече той.

Искаше да го докосне, но той изглеждаше толкова затворен, толкова отчужден.

— Не те виждам — повтори тя.

Той се поколеба, после пристъпи в светлото. Тя потупа подканващо меката кожена постеля до хълбока си. След друга странна пауза той се приближи и в крайна сметка се отпусна до нея. Тя се чувстваше така преизпълнена с радост, облекчение и безметежно щастие, че сериозността му я плашеше.

— Взех решение — каза той.

Тя инстинктивно стегна ръката, прегърнала бебето. Кръв нахлу в главата й.

— За Чарли ли? — Той се намръщи и тя побърза да добави. — Нарекох го така още преди месеци. Баща ми се казваше Чарли.

Очите му светнаха за миг и той успя да изрази слаба усмивка на лицето си.

— Хубаво име е. Бих искал да познавах баща ти.

Реши да остави да обмисли това по-късно и се насили да го попита:

— Какво е решението ти? — Обзе я вцепеняващ страх, а после и гняв, когато той не отговори веднага. Колко жестоко от негова страна, да й го каже сега, когато бе безсилна да се бори.

— Бях несправедлив с теб, Лили. От първия път, когато те срещнах. Ти беше права за мен — бях решил да те прелъстя от самото начало без мисъл за последствията или злините, до които това би довело. Ти ми даде всичко, а аз ти предложих пари. После имах наглостта да ти ги предложа като „издръжка“.

— Аз направих този избор — поправи го тя меко. — Ти не си ме принуждавал за нищо, което не съм искала.

— Не е вярно. Но и двамата знаем, че не това е най-лошото — Застави се да го каже. — Приех, че си наранила Клей, че си опитала да го убиеш за пари. Повярвах го. Сега мога само да се удивявам. Беше непростимо. Ужасно. Отвратително. Бях на ръба да те нараня физически. — Лицето му доби нещастен вид, но той упорито продължи: — Изиграх ти мръсен номер в навечерието на сватбата ти с един почтен мъж. Използвах те по най-долния възможен начин. Унижих те публично и после те изоставих. Тръгнах си и те оставих да се справяш сама с последиците, като знаех, че ще бъде трудно…

Млъкна. Лили бе започнала да плаче. Не можеше да я погледне в очите, но трябваше да приключи с терзаещото го минало.

— Ако доктор Марш не ми беше обяснил, аз нямаше да те потърся. Щях да те оставя на съдбата ти. Щеше да изчезнеш с Габриел в блатата. — Обърна се и заговори на сенките — Лили считам… сега считам, че трябва да си платя.

Очите й плуваха в сълзи и тя ги избърса с пръсти.

— Какво искаш да кажеш, Девън?

— Сега имам нещо, с което мога да компенсирам всичко сторено от мен. — Гласът му стана по-плътен. — Това дете. Давам ти го. Твое е. Върви, където искаш, няма да те спра. Ти си в безопасност от мен. Кълна се.

Ръката й се притисна в гърлото й. Той прие мълчанието й за съгласие, но след миг откри, че иска да знае със сигурност.

— Платен ли е дългът ми, Лили? Достатъчно ли е това?

Не можеше да продума само кимаше безмълвно и се взираше. Накрая успя да прошепне:

— Да, достатъчно е.

— Добре. — Изправи се. — Значи всичко е уредено — промълви той с дрезгава безвъзвратност. Погледът му се стрелна над гърдите й към спящото дете. Опита се да се усмихне. — Ти ще бъдеш щастлива, Лили — каза й той меко. — Открих, че всички получаваме онова, което заслужаваме на този свят. — После се обърна сковано и изчезна в мрака.

След като ехото от стъпките му заглъхна, настъпи пълна тишина допълвана от нежния шепот на морето и спокойното дишане на бебето. Лили помръдна тревожно. В главата й сякаш биеха барабани. Затвори плътно очи да се пребори с усещането за правота тъмна, древна, примитивна справедливост, която мълвеше:

„Да, това е равностойно, загубата на Девън е толкова страшна, колкото беше и моята, и така трябва да бъде. Сега сме квит.“

Бъди добра, Лили. Прости на този, който те е наранил така лошо.

Високият кристален глас се извиси в бездънната тишина, като че ли Мерод бе тук с нея. Почти можеше да види старата си приятелка с добрите й очи и мила усмивка.

Отвори сърцето си, дете.

Но той ми причини такива ужасни неща, противопостави се тя в самозащита. Повярва най-лошото за мен, Мерод. Всички неща, които каза преди мъничко…

Преглътни гордостта си, агънце. Какъв смисъл има да си права, ако си сама?

Чарли си пое дълбоко дъх и за няколко секунди цялото му тяло се раздвижи. После утихна постепенно и се отпусна в прегръдката й. Обичаше го безусловно, абсолютно. Щеше да умре за него без секундно колебание. Дали Девън изпитваше същото? Несъмнено.

Това дете е дар. То затваря кръга, Лили.

Кръгът. Да. Тя и Девън и Чарли бяха едно цяло. Осъзна, че гневът и болката от предателството я бяха подмамили към неестествена непримиримост и безкомпромисност. Тялото й бе знаело по-добре от разума й и се бе хвърлило в ръцете на Девън. След това, когато мислеше, че Девън я бе предал отново бе почувствала изгарящ срам. Сега този срам я караше да се срамува. Той й бе дал Чарли. Най-ценният дар. Сърцето й се преобърна и тя прости. Той обичаше, тя обичаше. С миналото бе приключено. Тя беше негова, а също и това дете.

Усмихваше се през сълзи, когато я настигна прозявката. Беше уморена до смърт. Как да остане будна докато той се върнеше? Но имаше толкова много неща да му каже. Положи нежна целувка по бузката на Чарли и впери поглед в най-тъмната част на пещерата, там, където бе изчезнал Девън, решена да го чака.

Минутка по-късно клепачите й се притвориха. Последната й мисъл бе дали ще се сети той да донесе нещо за ядене, тъй като умираше от глад, после заспа. Все още се усмихваше.

— Тя идва! Ей сегичка ще слезе! — Алис се появи на терасата в рокля от пъстър бял муселин, копринени пантофки и сламена шапка с панделка — шаферски атрибути. — Каза, че имала да свърши още едно нещо, и идвала.

Реакцията на съобщението, че булката ще закъснее, беше нееднозначна. Клей сви рамене и махна на Алис да дойде да седне до него на канапето. Елизабет се върна към предишното си занимание, а именно да приказва безсмислици на детето в ръцете си. Франсис Морган се напъчи и вложи повече старание в задачата да занимава Девън в лек разговор. Преподобният Хети каза само „хм“. Девън наруши даденото за стотен път само преди минута обещание и почна да кръстосва насам-натам.

Всички бяха съгласни, че е чудесен ден за сватба. Безбрежното море засрамваше синьото на небето, а обедното слънце грееше ярко и ги заливаше с топлите си целувки. Цялата тераса бе отрупана с цветя и диханието им изпълваше въздуха със сладост. Мъжете отбелязаха, че от тях не достигаше място за хората, а жените кимаха доволно и се усмихваха, сякаш им бе направен комплимент.

— Значи така, Девън.

Младоженецът се спря на място.

— Така, Франсис.

— Къде смятате да отидете на меден месец вие двамата?

Лицето на Девън светна.

— В Пензънс, за ден-два. Лили никога не е ходила там.

— За толкова кратко?

— Не можем да оставим Чарли на дойката за повече от няколко дена. — Усмихна се. — Ще ни липсва ужасно. — Франсис му се усмихна в отговор.

Девън го погледна изучаващо. Преди две седмици Клей си бе спомнил защо не можеше да го понася. Мамел на карти. Или поне го е сторил в една определена нощ в Полтрейн през 92-ра. Клей имаше дълга памет.

— Ще си направите ли истински меден месец по-късно? — поиска да узнае Франсис.

— Да, като поотрасне Чарли. Мислим си за Италия или Гърция. — Лили беше за Италия, Девън за Гърция. Съжаляваше, че й бе споменал, че е чувал да сравняват Пелопонес с Корнуол. Сега тя му се присмиваше и твърдеше, че това била единствената му причина да иска да отидат там. Естествено, че не беше единствената — само най-важната.

Преподобният Хети, висок, ъгловат джентълмен с черна перука, каза едно „хм“ отново. Девън хвърли поглед към майка си. Тя го усети, приближи се до свещеника и се зае да го забавлява. Той беше добра душа, но принадлежеше към старата школа и не беше в състояние да оцени очарованието в присъствието на едномесечния син на щастливите младоженци на брачната церемония. Канонът не му позволяваше да го одобри и все пак детето бе като благословия. Преподобният бе в недоумение.

Несъзнателно Девън изостави Франсис насред изречението и възобнови нетърпеливото си крачене. Какво правеше Лили? Погледна към къщата. Две кръглолики глави се показваха от прозореца на библиотеката. Като видяха, че ги гледа те веднага се скриха зад завесите.

Взе широките стъпала по две наведнъж и влезе в къщата.

— Галън! — извика той коняря, който се измъкваше от стаята, повлякъл подире си Лоуди.

Те се спряха и се обърнаха към него с виновни изражения.

— Искахме да погледаме — призна си Маклийф с очарователна усмивка.

— Хей, ами ела и гледай отвън, човече.

— О! Ама няма ли да е…

— Лоуди, къде е Лили?

— Отиде в конюшните, сър.

— В конюшните? За какво, по дяволите, й е притрябвало да ходи там?

— Не зная, сър.

— Хубаво. Иди и я доведи.

Лоуди се поклони бързешката и побягна.

Девън излезе навън.

— Защо не поседнеш, а? Отпусни се. Пийни малко пунш. — Клей се чукна с чашата му и му се ухили до уши. — Мислиш ли, че е избягала? Уплашила се е в последния момент?

Девън не му обърна внимание и погледна часовника си. Един без двайсет.

— Може би е зърнала елечето ти — предложи обяснение Клей. Алис се изкикоти, което само го наостри допълнително. — Осъзнала е, че едва ли е възможно да изкара живота си с човек, който може да облече подобно нещо на сватбата си.

Девън погледна към въпросния артикул.

— Какво му има? — тросна се той, но се подсмихваше. Аленочервен брокат не беше точно в негов стил. Беше го избрал, за да смекчи строгия черен цвят на костюма си. Лили не го бе виждала още и той подозираше, че ще има да му се смее. Надяваше се. Къде беше тя?

— Не разбирам защо си толкова нервен — продължи Клей, очевидно доволен от себе си. Днес бе първият му ден извън леглото и бе в прекрасно настроение. — Не е, като да не се познавате хубавичко. — Надигна вежди в цинично изражение.

Алис изцъка укорително, но развали ефекта, като се изкиска отново.

— Ще запомня това — обеща Девън мрачно. — Да видим следващия септември, когато се ожените и вие. Само почакайте.

Клей и Алис се изсмяха възхитено. Бяха на този етап във взаимното си увлечение, когато едва ли не всяко нещо ги караше да избухват в смях.

Девън поклати глава в тяхна посока, едва потискайки собствения си смях. Но къде се губеше Лили? Това вече продължаваше прекалено дълго — може би нещо наистина не бе в ред.

Елизабет изостави преподобния и седна, за да може да прави мили физиономии на внука си. Малкото й кученце, Миджи, изглеждаше напълно забравено. Девън отиде до майка си и попита:

— Как е Чарли?

— Чудесно. Но май се е подмокрил.

— Дай, аз ще го взема.

Тя му подаде бебето с неохота. Девън се усмихна на сина си, и почувства как се изпълва с радост и гордост. Лили му бе направила сватбена дрешка от лимонено жълта материя с нежна синя бродерия покрай вратлето. Къде беше тя?

— Отивам да я търся — реши той изведнъж.

— Но, Дев…

— Отивам. — Зави покрай къщата с Чарли на ръце и се отправи към конюшните.

Намери я с Лоуди в средата на дворчето. Стояха на едно място с гръб към него и той нямаше и най-малката представа какво правеха. Те го чуха и се обърнаха. Помежду им той зърна Габриел, седнал на задни лапи и увесил доволно език.

Лили му се усмихна сияещо, после доби леко виновен вид.

— Съжалявам. Задържам всички, нали?

— Няма нищо. — Връчи бебето на Лоуди, после се пресегна за ръката на Лили и я целуна. — Изглеждаш прелестно. — Никога не бе виждал розовата рокля от коприна и сатен, украсена с облак от сребриста дантела в горната част на ръкавите и ниското деколте. Бе вдигнала тежката си коса в изискан френски кок. Високата й, грациозна фигура не бе загубила нищо от привлекателността си след придобития майчински вид.

— Ти също си красив — отвърна тя, а сиво-зелените й очи проблеснаха закачливо. Под погледа й той се изпъчи и вдигна въпросително вежда. — Всички ли чакат? Много съжалявам — исках и Габриел да дойде. — Леко се поизчерви. — На сватбата.

Девън изрече тържествено:

— Разбира се, че трябва да присъства.

— Не бях помислила обаче колко време ще ни отнеме да го доведем. Сега си почива. — Погледнаха към запъхтяното куче. То размаха опашка дружелюбно:

— Спомена ли му, че Мидж го чака? Това би трябвало да го накара да се размърда.

Лили изцъка възмутено.

— Вече ти казах, Дев, Габриел не е влюбен в това животно, което майка ти нарича куче.

— Любовта е сляпа, сладка моя. Което е много добре — за някои от нас.

Тя го доближи и обви ръце около врата му.

— Не и за теб — прошепна тя усмихната. — Очите ми са широко отворени.

Девън ги затвори с целувки и шепнеше неща, която тя не можеше да чуе колкото и да се мъчеше. Очите на Лоуди станаха на понички, когато прегръщащата се двойка започна да се целува на сериозно. Посред малкия двор, посред бял ден. Стана дори още по-интересно, когато ръцете на младия господар започнаха да се разхождат нагоре-надолу по талията, а и други части на младата господарка, но тогава отнякъде изникна свещеникът и развали всичко.

— Хайде, хайде, достатъчно — сгълча ги преподобният, отправил се с бърза крачка към тях. Лили и Девън се отдръпнаха един от друг, без да бързат особено и без капчица срам. — Кръгом двамата и да вървим в къщата. — Без да се церемони, той взе детето от Лоуди и ги подкани с нетърпелив жест. — Веднага? За Бога, това детенце ще си има почтени родители до десет минути, проклет да съм, ако ви търпя повече!

Девън въздъхна и се предаде.

— Напълно сте прав, преподобни. Мъжът трябва да прави онова, което трябва, колкото и да е трудно. — Засмян, той придърпа Лили и я целуна отново тъкмо когато тя отвори уста да се противопостави.

— Никакви такива, докато не се ожените — смъмри ги свещеникът и погледна към невинното създание в ръцете си. Не че има кой знае какво значение.

Чарли му върна погледа, очарован от вниманието.

Габриел се изправи предпазливо и ги поведе към къщата с бавни, изпълнени с достойнство стъпки. Лили и Девън го последваха с преплетени ръце.

— А, ти коя си? — Полюбопитства преподобния Хети.

— Лавдей Ростън, ваша милост — отговори прилежно Лоуди, после реши да доуточни. — Същата, дето ще се жени следващата неделя за Галън Маклийф.

— Да нямаш и ти бебе?

— Ха! — рече Лоуди и се изчерви приятно. — Онези двамата са тия, дето не могат да си свалят ръцете един от друг — обяви тя и кимна към предната двойка. — Аз и Галън… — Гласът й секна затруднена да излъже мъжа с расото.

— Сте имали късмет досега — отгатна преподобният Хети с усмивка.

Лоуди се ухили.

— Може и така да се каже, но вие май трябва да побързате след ония двамата.

— И защо, мис Ростарн?

— Не е ли ясно като бял ден? Държите едно бебе в ръцете си и може да ги видите сам. — Въпросните двама вече отново бяха почнали да се целуват и галят. — Ако бях на ваше място щях много да бързам, иначе може да имаме друго преждевременно родено бебе напролет!

Бележки

[1] Черен камък — Б.пр. ↑

Край

Читателите на „Изпитание на чувствата“ са прочели и:

Вярност 4,9

от Катрин Сътклиф

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Шепотът на розите 5,3

от Тереза Медейрос

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
П: Сега и завинаги 5,5

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Твой завинаги 5,4

от Тереза Медейрос

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Великолепният негодник 4,9

от Айрис Йохансен

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ШНК: Принцеса Алесандра 5,2

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ГНЛ: Венчило с дявола 5,4

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДУ: Брак за една година 5,1

от Вирджиния Хенли

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
У: Преди да те срещна 5,3

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
У: Уитни моя любов 5,4

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ШК: Мъжът на моите мечти 5,4

от Джоана Линдзи

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
СМ: Нежен бунт 5,4

от Джоана Линдзи

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
У: Кралството на мечтите 5,4

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
П: Нещо прекрасно 5,4

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
П: Ад и рай 5,5

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Гордост 5,3

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ДИЕ: Търси се съпруга 5,1

от Линда Хауърд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Изкушение 5,3

от Катрин Харт

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ВНГ: Вкусът на греха 5

от Кони Мейсън

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Дяволско желание 5,1

от Лори Макбейн

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
М: Белязаният Макензи 5,2

от Линда Хауърд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ШЛ: Тайната 5,4

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
КТ: Диви нощи 5,2

от Лайза Клейпас

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
У: Вълшебства 4,7

от Джудит Макнот

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
С: Богатият варварин 5,1

от Айрис Йохансен

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Г: Моята любима годеница 5,1

от Кристина Дод

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ШНК: Брачна авантюра 5,1

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Р: Заложница на съдбата 5

от Мери Джо Пътни

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
Да целунеш ангел 5,3

от Сюзън Елизабет Филипс

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi
ГНЛ: Венчило с варварина 5,3

от Джули Гарууд

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Глава 29

П: Сега и завинаги 5,5

ШНК: Принцеса Алесандра 5,2

ГНЛ: Венчило с дявола 5,4

ДУ: Брак за една година 5,1

У: Преди да те срещна 5,3

У: Уитни моя любов 5,4

ШК: Мъжът на моите мечти 5,4

СМ: Нежен бунт 5,4

У: Кралството на мечтите 5,4

П: Нещо прекрасно 5,4

П: Ад и рай 5,5

ДИЕ: Търси се съпруга 5,1

ВНГ: Вкусът на греха 5

М: Белязаният Макензи 5,2

ШЛ: Тайната 5,4

КТ: Диви нощи 5,2

У: Вълшебства 4,7

С: Богатият варварин 5,1

Г: Моята любима годеница 5,1

ШНК: Брачна авантюра 5,1

Р: Заложница на съдбата 5

ГНЛ: Венчило с варварина 5,3