Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (25)

Глава 25

— Как издържаш на тази горещина, Лили? Април месец е, а ти си разпалила огън като за средата на декември. — Лоуди разстла чист чаршаф на матрака и започна да подгъва краищата му. — Галън казва, че откакто си дошла да живееш в къщичката на мистър Коб тук се горят повече дърва, отколкото в цялото имение. Трябва повечко да излизаш навън, нали знаеш. Трябва да се разхождаш, не да седиш на едно място, и то денем, а не нощем, когато няма кой да те наглежда. — Хвърли кос поглед към Лили, която нито й отвърна, нито вдигна очи от ръкоделието си. — Почваш да ставаш странна, ще знаеш — измърмори тя под нос, докато постилаше вълнената покривка над чаршафа и нагласяше възглавниците. — Меко казано. И кльощава, ако ме питаш.

Габриел се надигна вдървено от мястото си до стола на Лили, протегна се, прозя се и прекоси малката стая до вратата.

— Даже и на кучето му е топло — отбеляза неодобрително Лоуди, после отиде до животното и клекна. — О, какъв си ми хубавец — измърка тя и го целуна по челото. Габриел прие вежливо ласката и отмести поглед. — Но ти имаш очи само за господарката си, нали така, момче? Бог да го благослови, как се грижи само за теб. — Изправи се, отвори вратата и Габриел побягна навън.

— Е, и какво остана да свършим? Очистихме, избърсахме. — Приближи се до камината. — Сега какво пък правиш за хлапенцето? О, каква мъничка бяла шапчица, не е ли чудесна? Мътните да ме вземат, ако това дяволче няма вече повече дрехи и от кралицата, а тя не е родена!

Лили се прокашля и рече едносрично.

— Той.

Окуражена, Лоуди й възрази.

— Не, мисис Кармайкал казва, че ще е момиче, а тя разбира от тези неща.

— Не, момче е — каза Лили и се зае отново с шева си.

Лоуди сложи ръце на кръста си и я изгледа укорително.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? И ще мълчиш до края на целия този хубав ден? Да му се не види, Лили, ти чезнеш тука! Стоиш в къщичката по цял ден и цяла нощ, ядеш сама, не говориш с никого, освен с мен, а дори и тогава мълчиш през повечето време. Знаеш ли, че говорят, че си се надула като принцеса и вече не ни забелязваш?

— Кой го казва? — попита тя без любопитство.

— Роуз. Казала го на Енид. Ударих й един шамар, тъй че да си затваря устата за в бъдеще. — Почака за някаква реакция, но такава не последва. Скръсти ръце. Лукаво изражение измести нетърпението от кръглото й лице — Е, добре де, ти правиш каквото трябва, предполагам. — Взе бърсалката за прах от камината и започна да почиства мебелите като си тананикаше тихичко. — Господарят спа до късно този следобед — отбеляза тя небрежно. Наблюдаваше Лили с ъгълчето на окото си и я видя как се напрегна, а бързите й пръсти замряха във въздуха. — Не е за чудене, след като цяла нощ се наливаше. Сам-самичък в стаята си, каза Стрингър. По-рано пиеха с младия господар, ама сега нали не му разрешават, както знаеш, нали не се е оправил още от нараняването си. — Пак я погледна крадешком. Лили седеше, вперила поглед в пращящото огнище, а лицето й накара Лоуди да остави парцала и да отиде при нея. — Хайде сега! Всичко е наред, Лили. Нищо няма да ти стане, ако излезеш да се поразходиш. Мили Боже, но ти наистина трябва да се измъкнеш от тази дупка. Не е хубаво да живееш така — като някоя къртица…

Лили се извърна от ръката, която я потупваше приятелски, и скочи на крака.

— Добре! — извика тя и метна ръкоделието си на съседния стол. — Ще изляза. Нямам търпение да изляза най-сетне! Поне ще се отърва от досадните ти натяквания! — Пресече стаята на четири стъпки, грабна сламената си шапка отвори ядно вратата и я затръшна след себе си.

— Хайде, Габриел, отиваме на проклетата разходка — извика тя на кучето, което гонеше пеперуди в осеяната с незабравки полянка покрай пътеката. Мъничката градинка пред къщичката бе грейнала в най-различни цветове, забеляза тя, и се почуди кога ли са започнали да цъфтят. Иглики кимаха срамежливо от двете страни на пътечката, а въздухът бе наситен с уханието на пирен, детелина и върбовка. Теменужки се бореха за свободното пространство със зелениката между купчините орлови нокти и избуяли папрати. Гърдеста червеношийка изписука дрезгаво в напъпилите клонки на върбата и звукът се смеси с цвърченето на невидимите чучулиги.

Постепенно гневът й започнала се разсейва и тя забави ход. Сви по пътя, водещ към езерото — бе сигурна, че там няма да има никой, освен заека, който й се изпречи, направи изплашено салто и се скри в треволяка. Катерички с рунтави опашки подскачаха от клон на клон и я гледаха любопитно, а две се бореха разгорещено за вниманието на трета на върха на дивия лешник.

Езерцето бе тихо и спокойно. Отразената от светлия пясък светлина го обагряше в минзухарено жълто. Тя го прегази на бос крак и отиде до любимата си плоска канара недалеч от ослепително синята вода.

— Да не си посмял пак да ми донесеш някоя умряла риба, чуваш ли? — Габриел не даваше никакъв знак, че е приел предупреждението, и с бавна походка се скри зад скалната редица.

Лили изтръска пясъка от полите си. Слънцето я грееше приятно. След минутка стана и свали и чорапите си, а след това бе просто невъзможно да не отиде до водата и да не нагази вътре — и да не отскочи сепнато назад, понеже пролетта може и да бе дошла в Корнуол, но Пиратският залив бе леденостуден, недокоснат от топлия й повей.

Седна на предишното си място, бръсна полепналия по ходилата й пясък и се замисли за Лоуди. Надяваше се да не я е обидила. Но за Бога, как можеше да бъде толкова настоятелна! Лили знаеше, че е такава, само защото я бе грижа за нея, което само задълбочи чувството й за вина. Лоуди не одобряваше начина й на живот — намираше го за странен, най-меко казано. И несъмнено бе права, но Лили нарочно прекарваше дните си така безцветно и в уединение. Бе в Даркстоун от два месеца, живееше почти отшелнически, рядко се виждаше с някого и се държеше настрана от всичко и всеки. Освен ако не беше абсолютно наложително, не говореше с никого, освен с Габриел и с бебето си. Спомни си за Мерод и се пошегува с Габриел, че изглежда съдбата му е отредила да живее в изолация със странни и самотни жени.

Притвори клепачи и се излегна с ръце под глава. Вдишваше с наслада свежо ухаещия пролетен въздух. Слънцето бе великолепно и топлината му проникваше сякаш чак до костите й — нещо, което огънят в камината, който поддържаше ден и нощ, никога не успяваше да стори. Може би Лоуди имаше право, вероятно трябваше да излиза по-често на открито. И не само нощем, когато нямаше да срещне никого. Когато нямаше да срещне Девън.

Стратегията й се бе провалила миналата нощ. Бе излязла да се поразведри около полунощ и тъкмо крачеше по платото, когато се натъкна на високата му, широкоплещеста фигура на един остър завой на пътечката. Нощта бе тъмна, но той, обърнат с гръб към нея, стоеше и се взираше в незнайно какво. Преди три дена, за пръв път от седмици наред, бе почукал на вратата й. Дали би вечеряла с него и Клей, бе се поинтересувал той. Тя отказа и го отпрати с груби думи. Миналата нощ й бе станало неудобно да го види толкова скоро след случката. Приготви се да се оттегли безшумно, когато той рязко се обърна и я съзря. Дълго време никой не проговори, а после започнаха в един глас.

— Извинявам се, не те видях…

— Много е тъмно, за да си сама навън…

Замлъкнаха едновременно и впиха поглед един в друг в последвалото напрегнато мълчание.

— Ще повървиш ли с мен? — попита я той бързо.

— Защо?

Тялото му се стегна още повече и в гласа му прозвуча язвителната нотка, която напоследък обагряше всичко, което й казваше и която тя изключително ненавиждаше.

— Защото е пролет, защото нощта е топла и защото ние вървим в една и съща посока.

— Много основателни причини — рече тя след враждебна пауза. — Въпреки това отказвам. Лека нощ.

Отправи й такъв съвършен поклон, че тя скръцна със зъби.

— Лека нощ и на теб — натърти той и в този миг до нея долетя непогрешимата миризма на алкохол.

— Внимавай, като се прибираш — рече му тя остро. — Не си на себе си.

— Така ли? А къде съм? — Тя издаде звук на отвращение и започна да се обръща, но той се пресегна и я сграбчи за китката да я задържи. — Ще ти пука ли изобщо, ако падна от проклетата скала?

Със завидно самообладание тя се въздържала се освободи от хватката му. Пренебрегвайки сериозния му тон, който прозираше зад нелепия му въпрос, тя се поколеба сякаш го обмисляше, после много отчетливо отвърна „не“. Ръката му падна като отсечена, тя вдигна полите си и бързо се отдалечи.

Габриел се завърна от обиколката, слава Богу, без да носи плячка. Положи едрата си глава в скута й и я остави да го чеши по ушите. В този момент Чарли я ритна — бе го нарекла Чарли, на баща си, — и тя поглади разсеяно корема си с другата ръка. С въздишка призна съществуването на глупавата част в себе си, която скърбеше задето предната нощ преднамерено бе засегнала Девън. Успокои се с увереността, че всичко, което бе засегнала, всичко, което можеше да засегне, бе гордостта му, но въпреки това да проявява нелюбезност към някого, пък бил той и Девън, не й доставяше удоволствие.

Далеч по-трудно бе да си признае прикритото вълнение, което изпитваше като го видеше — два пъти за тия четири дни. Никога не пропускаше случай да му се тросне да я остави на мира, а когато той й се подчинеше, започваше горчиво да съжалява. Дори и в блатото след смъртта на Мерод не бе изпитвала тази смазваща самота, това отчуждение, което бе тъй бездънно дълбоко, че й се струваше, че умира. Видът на Девън я караше да се чувства жива отново, та, макар и изпълнена единствено с горчивина.

Решителността й не се бе пропукала — все още не изпитваше към него нищо друго, освен презрение, и възнамеряваше да го напусне в първия удобен момент. Колко подло от негова страна да използва Клей като претекст да я посещава! Най-лошият момент в самоналоженото й изгнание — почти най-лошият — бе, че я откъсваше от Клей. Тя дочуваше новини за бавния процес на възстановяването му от Лоуди и мисис Кармайкъл, новата икономка, но се срамуваше дълбоко, че не бе отишла да го види сама.

Направи усилие да се поотпусне, да прочисти съзнанието си. Смущаващите мисли я посещаваха прекалено често и я разстройваха, а несъмнено се отразяваха и на бебето. Излегна се върху скалното ложе и продължи да гали разсеяно муцуната на Габриел. Неочаквано, преди да успее да се овладее, очите й плувнаха в сълзи и усети чувството за пълна безнадеждност да се завръща.

— Съжалявам, Чарли — прошепна тя, не съвсем сигурна защо съжаляваше или защо се чувстваше виновна, тъй виновна и разкаяна. Правилата, които бе изработила за временното си пребиваване тук, за този период на изчакване, вече не действаха. Защитите й започваха да се рушат и тя бе безпомощна да спре процеса. Навярно бе свързано с настъпването на пролетта и засилващата се невъзможност да живее сама. Изолацията бе истинско мъчение за нея, напълно противоестествена на жизнерадостната й натура и тя си мислеше, че това е цената, която плащаше за лукса на спокойствието и безопасността. Повече от всякога копнееше за покой, но стратегиите й за постигането му непрекъснато я подвеждаха.

Прокара ръце през лицето си.

— Какво мислиш за този хубав ден, Гейб? — подсмръкна тя, решена да престане да мълчи. — Лоуди беше права трябва да излизаме по-честичко. Не е ли красиво небето? Онзи облак ей там прилича на човек — виждаш ли? Пуши лула, а шапката му се е кипнала на една страна.

— Пак приказваш с кучето, за Бога.

Лили седна сепнато.

— Лоуди, да му се не види, не се промъквай така крадешком към мен!

— Не съм се промъквала, напротив — дигах шум колкото си искаш. Мога и да си ида, ако не си искаш бележката.

— Каква бележка?

— Ей тази. Кочияшът я донесе току-що. Чака за отговор.

Лили предпазливо пое листчето, приемайки, че е от Девън.

Но не — беше от Клей. Искаше да я види. Дали ще се присъедини към него за чая в четири часа?

— Е? Какво ще отговориш?

Лили внимателно сгъна хартията.

— Да — отвърна тя, преди да успее да премисли втори път. — Кажи на момчето, че да, ще дойда.

— Ще отидеш, а? Много добре, точно така ще му кажа. Хей, не е ли чудесно? Тя ще отиде!

— Казах, че ще отида. Сега можеш да си тръгваш, Лоуди. Иди и кажи на момчето.

— Отивам, отивам. Получава една нищо и никаква покана от младия господар и — хоп, голямата лейди почва да раздава заповеди — рече Лоуди в почуда. Очите й обаче блестяха и тя отправи на Лили доволна усмивка, преди да се обърне и да поеме по обратния път.

 

 

— Дошла съм да видя мистър Даркуел — Клей — мистър Клейтън Даркуел. — Чувстваше се неописуемо неловко да се обръща към Стрингър сякаш бе гостенка, истинска дама дошла на посещение. Мрачният иконом с безизразно лице винаги я бе изнервял, а сега още повече. — Той ме покани да дойда — изтърси тя отбранително.

— Да, мис. Насам.

Последва го през салона. Изненада се, като не завиха нито вляво, нито вдясно в основата на големите стълбища, а продължиха направо, без да спират. Бе предположила, че Клей ще я приеме в една от стаите на долния етаж. Така бе дори по-добре — надяваше се, че тук е още по-малко вероятно да се натъкнат на Девън по това време на деня. Къщата бе притихнала. Сякаш времето бе спряло, защото всичко изглеждаше точно по същия начин както преди една година, когато бе пристъпила за пръв път тук. Спомни си как бе търкала дългите стълбища и бърсала прах от ламперията. Изглеждаше й като в някой друг живот.

Стрингър стигна до вратата на Клей и почука. Глас отвътре ги покани да влязат. Икономът отвори вратата, отстъпи й място да мине и после я затвори след нея.

— Лили! — Клей се поизправи на възглавниците, подпиращи гърба му, и захвърли настрана хартията и перото, които държеше, заливайки с мастило завивките си. Усмихна й се широко. — Влез, влез!

Донякъде се бе опасявала, че той ще я укорява. Задоволството му, че я вижда, я накара да му се усмихне на свой ред и нещо дълбоко смразено в душата й започна да се топи.

— Клей, толкова се радвам да те видя. — Беше съвсем естествено да отиде при него и да го прегърне. — Но не се ли чувстваш добре? Бях чула, че се оправяш вече. Нямаше да дойда, ако…

— Изкарах няколко… хмм, лоши дни — изрече той внимателно. — В неделя попрекалих със стоенето на открито — поне тъй твърди Девън. Сега съм д-д-добре. М-м-марш, доктор Марш, казва, че утре мога да стана от леглото. Седни! Ей там има стол, а можеш да седнеш и тук до мене.

Тя избра стола и го придърпа близо до леглото. Не бе знаела какво да очаква и в началото видът на Клей я шокира. Беше слаб като вейка и блед почти колкото възглавницата зад главата му. Костите на лицето му стърчаха, очертанията им се виждаха отчетливо под безцветната кожа й го правеха да изглежда страшен. Хубавите му сини очи бяха огромни. Адамовата му ябълка подскачаше по отслабналата шия с всяка негова дума. Изглеждаше като юноша инвалид. Но докато разговаряха смущението й попремина, защото гласът, жестовете и начинът на изразяване си бяха като на предишния Клей. Само след минути тя се бе отпуснала напълно и си припомни защо го бе харесвала толкова и бе ценила високо приятелството му.

— Красива си, Лили. Не, наистина. Тук си вече… — Смръщи се в опит да пресметне. — Колко?

Тя сведе смутено поглед.

— Почти два месеца.

— Да, два месеца, а аз съм те виждал с-с-само веднъж. От разстояние. Махна ми с р-р-ръка и после из-з-з…

— Избягах. — Заля я червенина. — Знам. Съжалявам, аз…

— О, недей, няма нищо — побърза да каже той, — не се тревожи за това. Все пак извинявай, че се налага да се с-с-срещнем тук. Сигурно ти навява спомени. — Тя го погледна учудено. — От деня, когато се видяхме за пръв път — обясни той, а в очите му проблеснаха пламъчета.

Лили се изсмя и позабравеният звук я слиса.

— Да, това беше много поучителен ден за мен. Незабравим. — Започна да се отпуска и изказа съчувствието си на Клей, когато й разказа за необичайно бавното си възстановяване. — Какво е това? — попита тя, когато той млъкна и посочи листа, който бе захвърлил при влизането й. Приличаше на чертеж.

— Това е кораб.

— Мога ли да го погледна? О, Клей, великолепен е! — извика тя, макар че съзираше само очертания и гъсто написани цифри — размери, реши тя, но бяха нахвърляни тъй умело от очевидно уверена в себе си ръка, че тя бе впечатлена. — Наистина е красив.

— Благодаря. Това е едномачтов платноход.

— Така ли?

— Мислех си да го из-з-зпратя на митническата служба. Направил съм подобрения тук-там, виж, тук на кърмата, и съм предвидил място за повече платна като разширих напречното сечение, без да увеличавам размера на корпуса. Виждаш ли?

Тя измънка необщително.

— Не го ли намираш малко иронично? — не се сдържа да го попита.

— Кое — аз да конструирам кораби за митниците ли? Даже много. Но като че ли това е единственото нещо, което мога да върша както трябва понастоящем. А и ми харесва Лили, много ми харесва.

— Да, мога да го разбера.

— В това съм наистина добър, макар и горката ми глава да не е на нужната висота все още.

Дочуха почукване на вратата и след поканата на Клей вътре влезе Франсис Морган.

— Добро утро — поздрави ги той с усмивка. Присъствието на Лили в спалнята на Клей го изненада, но беше достатъчно внимателен да не го покаже. В крак с модата както винаги, той беше облечен в синьо сако над сребриста жилетка и зелени бричове. Безупречно фризираната му коса бе леко напудрена.

— Здрасти, Франсис — рече му Клей дружелюбно. — Как си днес? Вземи си с-с-стол и ела при нас.

— Не, не, само надникнах да кажа здравей. Приказвам долу с Девън. Как я караш, Клей?

— О, тип-топ. А ти?

— По-добре от това — накъде. Как сте, мис… Лили?

Естествено, помисли си тя, че няма да знае как да се обърне към нея — нито пък защо беше тук или какъв бе статусът й и какво ли си мислеше за бременността й? Бузите й пламнаха, но тя успя да изобрази една усмивка, опитвайки се да разсее неудобството му.

— Благодаря, чудесно, мистър Морган.

Клей и Франсис си размениха още някоя и друга дума, после Франсис рече:

— Е, добре, трябва да си вървя — и без това дойдох само за минутка. Пази се, Клей.

— И ти също, Франсис. Довиждане.

Вратата се хлопна.

Клей се излегна върху възглавниците.

— Дев ми каза, че не съм можел да понасям Франсис — призна той е нисък глас.

Лили кимна.

— Всички така мислехме.

— Не мога обаче да си спомня защо. Изглежда ми много приличен човек. Толкова е внимателен с мен от инцидента насам.

— Искаш да кажеш, че вече сте приятели?

— Ами, предполагам, че да. Странно, нали?

— Много странно.

— Алис и майка ми пристигат. След няколко дни, струва ми се. О, извинявай, май вече ти бях казал? Алис бе чудес… чудесна, Лили. Беше тук, когато се пробудих.

— След инцидента?

— Да, от комата. И остана тук, докато с-с-семейството й не я накара да се върне. Сестра й се беше разболяла и се нуждаеха от нея.

— Трябва да е много добра болногледачка.

— Най-добрата.

Време беше да си върви — не искаше да го изморява.

— Толкова се радвам, че те видях отново, Клей.

— Аз също.

— Не знам доколко си спомняш, но ти беше любезен и добър с мен преди и аз винаги съм те мислила за свой приятел.

— Спомням си.

— Не съм се опитвала да те видя досега и бих искала да не си мислиш, че съм резервирана или недружелюбна, или че не съм ти съчувствала. Но аз просто не можех да бъда с хора, разбираш ли. Не можех да разговарям.

— Изкарала си тежък период. — Той се пресегна тромаво за ръката й.

— Лоуди ми каза, че понякога те мъчат главоболия. Толкова съжалявам за онова, което ти се е случило. Не искам да си мислиш, че не ме е грижа за теб.

— Никога.

Тя се усмихна облекчено, понеже, колкото и лошо да бе пострадал, това не се бе отразило на очарователната му момчешка самонадеяност и незлобиво остроумие. Погледна към преплетените им пръсти.

— Предполагам, че Девън ти е казал какво си е помислил в началото. Че… аз съм те простреляла.

Очите му се изпълниха със съчувствие.

— Да. Мога да си представя колко ти е било тежко.

Потвърди го с безмълвие.

— Колко време ти отне да си спомниш?

— Да си спомня?

— Че не съм била аз.

Той изглеждаше озадачен.

— Ами, всъщност, аз не съм си спомнил.

— Какво искаш да кажеш?

— Губят ми се много моменти, дори още отпреди нещастието. Месеци дори. Последното, което наистина помня добре, датира само от няколко дни, струва ми се, и то е, че закусвах с Дев. След това всичко е като в мъгла. Но се завръща, малко по… ъ-ъ… — той направи безпомощен жест.

— Малко по малко.

— Да, това имах предвид. Случва се непрекъснато, много бързо.

Лили издърпа ръката си, когато осъзна, че се бе вкопчила в Клей със силата на удавник.

— Казваш, че не си спомняш кой се е опитал да те убие? Че не си сигурен, че не съм била аз?

Той се изсмя сърдечно.

— Това са два съвсем различни въпроса и не е честно да се опитваш да ме объркаш. — Усмивката му се стопи като зърна изражението й. — Не знам кой стреля по мен — каза той бавно и отчетливо, — но знам, че не си била ти.

— Тогава — значи ти не си казвал на Девън, че е бил някой друг?

— Не, разбира се, че не. Лили, нямам никаква представа кой се опита да ми отнеме живота.

Тя се отпусна безсилно в стола си.

— Защо? Какво каза той? — попита я разтревожен Клей.

О, Боже! Не беше му повярвала — бе твърдо убедена, че я бе излъгал!

— Слушай, не казвай на никого, че паметта ми се връща, моля те.

— Добре. Но защо?

— Ами, Дев казва, че ще съм в без… опасност само докато човекът, който ме е прострелял, мисли, ъ-ъ, мисли, че не помня нищичко. Затова го пазим в тайна. Дев казали ти за Уайли Фолк?

— Кой?

— Беше първият ми помощник. Срещала си го в онзи ден, който изкарахме на „Спайдър“.

— Да, спомням си го.

— Мъртъв е.

— О, Клей, толкова съжалявам.

Главата му се килна.

— Намерили го застрелян в къщата му. В главата.

Лили цялата побеля.

— Какво означава това?

— Не знаем. Само ако можех да си спомня! — За миг истинска паника пробяга по изтънялото му лице. — Марш казва, че може и никога да не си спомня. Дев ме убеждава да забравя случилото се, да се връщам само във времето преди прострелването ми, да се опитам да си припомня кой е бил пос… с… средникът ми.

— Посредникът ти?

— Някой е продавал, ъ… ъ, стоката — контрабандата, която карах, и е раздавал дяла ми на бедните.

Изражението й бе равносилно на въпрос.

— На бедните — изхили се той. — Аз бях филантроп. — Усмивката му се разшири чак до ушите. — Не ме гледай така Лили — точно както Дев. Той казва, че не съм бил филантроп, а просто идиот.

Тя поклати укорително глава.

— Поне веднъж да се съглася с него.

— Каза ми, че когато съм се върнал от Франция, съм му намекнал, че съм се натъкнал на нещо „голямо“ и ако вече не съм бил богат, щял съм да стана сега.

— И не си спомняш какво е било то?

— Нито пък къде. Уайли бе единственият, освен мен, който знаеше.

— Останалите от екипажа ти?

— Няма ги. Пръснали са се навсякъде.

— А сега мистър Фолк е мъртъв — повтори Лили бавно. Клей потърка челото си с плътно затворени очи. Тя се изправи рязко. — Изморен си, задържах се повече, отколкото трябваше.

Отново се пресегна за ръката й.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да разбира се.

— Хубаво. Защото аз никога… забравих това, за което исках да говоря с теб.

— И то е?

— Може би няма да е кратък разговор. За Девън.

— О. — Тя бързо издърпа дланта си от неговата.

— Лили, слушай…

— Не, Клей, моля те, недей. Недей разваля всичко, беше ми толкова приятно с теб.

— Но…

— Недей.

Огледа я съсредоточено. След миг прочисти гърло и рече внимателно:

— Лили, съжалявам за всичко, което се случи. Извинявам се заради брат си, заради всичката болка и обиди, които ти е причинил. Ако има нещо, което мога да направя, да помогна…

Наведе се и го прегърна силно, за да го спре.

— Няма за какво да се извиняваш — прошепна тя. — Скоро ще дойда да те видя пак. Довиждане, Клей. — Целуна го по бузата и отлетя.