Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (3)

Глава 3

В четири часа следващата сутрин, полубудна и почти вкочанена от изтощение, Лили наплиска лицето си със студена вода и се намъкна в роклята си, зъзнейки в пронизващо ледената тъмнина. Намери задната стълба пипнешком и препъвайки се на всяка крачка, слезе до приземния етаж. Доркас вече шеташе в светлата кухня. Тя поръча на Лили да запали огън в огнището и после другите две камини на горния етаж в трапезарията и в библиотеката на господаря с тон, който подсказваше, че досега не й се е налагало да заръчва каквото и да е, на когото и да е. Лили почисти огнището, донесе въглища и се залови за работа.

— Не искаш ли първо да очистиш кофата? — рече Доркас срамежливо, като я доближи изотзад. — Наистина, трябва, мис, щото мисис Хоуи настоява да го правим, за всеки огън и всяка сутрин.

— О, да, аз… забравих. — Лили седна на пети и заразглежда омазаната в сажди, почерняла от огъня, решетка. С баща си бяха преживявали оскъдни периоди, но никога не са били толкова бедни, че да не си позволят поне един прислужник. Тъй че тя можеше да пали огън сравнително лесно, но никога не бе чистила решетка.

— Доркас, как… ъъ… как се…?

— Не знаеш как се прави ли? — апатичните й очи изведнъж се оживиха от учудване.

— На последната ми служба бях салонна прислужница, виждаш ли, и затова не ми се налагаше. — Смешно обяснение наистина, но най-доброто, което можа да измисли в момента.

По лицето на Доркас се изписаха в еднаква степен завист, после неверие, но въпреки това тя показа на Лили как да изчетка, да намаже с черна боя и да лъсне решетката и различните пособия и как да изтърка стоманените части с шкурка. Беше мръсна, скучна работа, която отнемаше значително време и изискваше физически усилия и докато тя обработваше огнище след огнище, се питаше какъв бе смисълът. Изчистваш огнището да свети, запалваш огъня и всичко отива на вятъра. Защо да не се прави през ден — или дори веднъж седмично?

Разбира се, нямаше на кого да постави този безполезен въпрос, но лично тя си го зададе заедно с още много други, свързани със задачите, които трябваше да изпълни сутринта. Защо трябваше да се търка подът в черната кухня всеки ден преди закуска? Защо беше необходимо да се белосват външните стълби всяка сутрин? И наистина ли бе наложително месинговите дръжки на вратите да се изтъркват ежедневно?

Към девет и половина тя вече трепереше от глад и умора, като че ли бе работила цял един ден. Но закуската се оказа едно забързано преглъщане на две на три на кашкавал и палачинки, изостанали от снощната вечеря, прекарвани с кана бира. Всяка хапка бе великолепна — тя й се наслаждаваше, като че ли щеше да е последната. Начело на дългата дървена маса седеше мисис Хоуи, а над главата й на стената висеше надпис, провъзгласяващ, че „Чистотата идва веднага след светостта“. Мрачното й присъствие забавяше тона на откъслечния, почти безсъдържателен разговор, който се водеше. Стрингър, който стоеше на второто почетно място от другия край на иконома, мълча през цялото време. Между тях седяха останалите членове на домакинството — готвачката, камериерът на господаря, салонната прислужница, къщните прислужници, момичетата от кухнята и черната кухня, конярят и двамата му помощници, кочияшът, прислужниците от пералнята и доячките — всички подредени по неписан, но очевидно йерархичен ред, който бе твърде неясен за Лили, за да го проумее.

Разбираше обаче, че е някъде на най-долното му стъпало. Предимството беше, че почти никой не й говореше, тъй че не се налагаше да се мъчи да поддържа възприетия от нея ирландски диалект. Единственият, който й обръщаше известно внимание, бе конярят, дяволит на вид младеж с ярко оранжева коса. Казваше се Галън Маклийф и според него нямаше човек в Корнуол, който да разбираше повече от коне или — сините му очи сякаш й намигнаха — от жени. Лили намираше неспирните му опити за флирт за забавни и безобидни. Беше дребен и жилест, имаше красиви ръце и леко кривогледство, което ни най-малко не намаляваше привлекателността му, даже напротив. Беше чаровник. Слушайки преувеличените му хвалби, тя почти започваше да се забавлява, когато случайно хвърли поглед през масата към Лоуди. Изчезнало бе сладкото, дружелюбно изражение на съквартирантката й, изместено от гняв и очевидна ревност. Оттогава нататък Лили държеше очите си на ръба на чинията и устата си затворена.

Други кухненски задължения изпълниха остатъка от утрото й. Получаваше срамежливи команди от Доркас и не толкова срамежливи от мисис Белт, готвачката, белокоса жена с остро, тясно лице. Около обяд мисис Хоуи намери Лили да се поти в черната кухня и й заяви с гняв, далеч надхвърлящ степента на провинението, че не е изчистила решетката на камината в библиотеката както трябва. Смъртно изморена, тя се зае с повторното изпълнение на задачата.

Там и я намери Лоуди след четвърт час.

— Божке, я се виж, лицето ти е по-черно от на негъра, дето е лакей на мисис Алис. Ето, вземи туй.

Лили пое кърпичката, подадена й от Лоуди, и я прокара по лицето си, удивена от мазните, черни сажди, които останаха по нея.

— Коя е лейди Алис? — промърмори тя и избърса ръцете си, които бяха омазани чак до лактите.

— Приятелката на господаря, идва тук от време на време заедно с майка му. Виж, вземи и това.

— О, Лоуди! — Беше шапчица, избеляла от пране, и с раздърпани връзки. — Ще ти я платя веднага щом мога, обещавам ти.

— Пфут! Хайде слизай сега долу, преди господарят да се е върнал.

Лили беше научила, че задълженията на прислужниците по горните етажи трябва да се свършат преди обяд, така че никой „от отгоре“ да не може да зърне нещо толкова неприемливо като покорните членове на персонала след един часа следобед.

— Хоуи каза, че трябва да изтъркаш външните стълби отново, не си го била направила както трябва първия път, и после да се върнеш да свършиш тук. — Тя следеше как Лили си слага шалчето и прибира гъстите огнени кичури под него. — Имаш хубава коса — рече тя с известна завист, попипвайки собствените си къси черни къдрици.

Лили си спомни как Галън Маклийф флиртуваше с нея на масата сутринта.

— Точно това винаги ми повтаря моят приятел — каза тя импулсивно и изведнъж се сети, че се предполагаше, че е ирландка.

— Имаш ли си някого, а?

— Да, сгодени сме.

Широката усмивка на Лоуди грейна на лицето й.

— Добре, добре — рече тя, повеждайки Лили навън от стаята. — Не е ли направо чудесно това?

Обядът се оказа друго потискащо, мълчаливо хранене и след приключването Лили не беше убедена, че ще има сили да стане. Беше й станало невъзможно да размишлява какво й се случваше, но то ни най-малко не приличаше на приключение. Единственото й желание, крайно натрапчиво при това, бе да легне някъде, където и да е, и да затвори очи поне за няколко минутки. Всеки мускул крещеше за почивка, кожата на дланите й бе разранена, ноктите й бяха почернели и изпочупени. Храната не й беше достатъчна, за да се възстанови, толкова голямо бе изтощението й. А предстоеше да се белосват стълбите, да се бели грах, да се търкат гърнета и хиляди други досадни задачи. Единственият светъл миг в този ужасен, изтощителен ден, бе, когато най-накрая свърши и й бе разрешено да се изкъпе в последната вана гореща вода в пералното помещение. Наслади й се пълно, като изми косата си и се плиска дълго-дълго, понеже знаеше, че ще е единствената за седмицата.

Вечерята най-накрая дойде — купа водниста супа и сардина с парче хляб, но тя вече бе загубила апетит и трябваше да се насили да я преглътне. Но все още не можеше да си легне. Прислужниците се събираха в хола всяка вечер на приказки, да поправят това-онова и да свършат някои други дребни неща. Лоуди й каза шепнешком, че не може да се качва горе, дори и да е приключила с всички свои задачи, защото мисис Хоуи първо трябвало да ги заведе на вечерна молитва, а тя не започвала преди девет часа. Както чакаше, Лили заспа, отпусната в коравия стол, с брадичка, забодена в гърдите.

 

 

— Роуз е болна — обяви мисис Белт една сутрин седмица по-късно и посочи два покрити подноса върху кухненската маса. — Занеси ги горе на господаря и брат му, после слез веднага да ми помагаш за тестото за питките.

— Искате да кажете — да ги занеса в стаите им?

— Не бе, в твоята стая. После ги повикай да ти дойдат на гости.

Лили се изчерви. Готвачката бе известна със сарказма си, а Лили, често се оказваше негова прицелна точка. Тя грабна подносите и излезе забързано.

Докато качваше стълбите до втория етаж — господарския етаж, докъдето досега не я бяха допускали, тя усети тръпка безпокойство и се смъмри заради това. Не бе виждала господаря от нощта на пристигането си. Но той не би могъл да бъде пиян и бесен в осем и половина сутринта, нали, така че колко глупаво, колко абсурдно и колко детински от нейна страна да се чувства нервна. Тя си повтаряше това по целия път до вратата на стаята, която й бяха казали, че принадлежи на по-младия мистър Даркуел. Остави подноса на една масичка до вратата и почука предпазливо.

— Да!

— Закуската, сър. — Тя пооправи шапката си, усетила, че бе забравила ирландския си акцент.

— Да, внеси я!

Какво се очакваше сега от нея? Просто да влезе? Гласът бе прозвучал нетърпеливо. Тя отвори вратата и влезе.

И замръзна. С отворена уста и разширени очи. Смаяна, но неспособна да отмести поглед от приковаващата гледка на голия гръб на младия господар. Той погледна към отражението й в огледалото на гардероба, пред което стоеше и се бръснеше.

— На леглото е добре — додаде той през рамо.

Беше необходима половин минута да проникнат думите в съзнанието й. Това стана в същия момент, в който той напълно се извърна, за да я погледне лице в лице, учуден от колебанието й. Тя неволно издаде някакъв звук. Не точно писък, нито дори вик, просто звук. После стори единственото, което й дойде наум, а именно да остави подноса на най-близкото равно място — леглото за щастие. Завъртя се в посока, точно обратна на голия мистър Даркуел, и побягна навън. Тъкмо и преди да затвори вратата, тя го чу да избухва в смях.

Тя застана в средата на салона с пламнало лице, преживявайки отново случката. Осъзна иронията, че след като почти цяла седмица безрезултатно се бе надявала да зърне младия господар, сега не просто го бе зърнала, а се бе запознала с телосложението му, но все още нямаше представа как изглежда лицето му. Опита се да погледне на случката преди малко откъм смешната й страна или като образователно преживяване — защото досега не бе виждала гол мъж, — но не можеше да усети нищо, освен нервност и безпокойствие, тъй като урокът не бе приключил още. Трябваше да занесе още един поднос. Ами ако точно в този момент господарят се окажеше в точно същата фаза от сутрешния си тоалет като брат си? Не можеше да си обясни защо тази представа я смущаваше по-дълбоко. Просто така беше.

По обратния път през салона до другата страна на стълбата тя успя да се овладее. Държеше се като дете. И все пак, нуждаеше се от всичкия си кураж, за да почука срамежливо на вратата. Никакъв отговор. Тя се стегна нетърпеливо и този път почука по-силно.

— Влез.

Тя подскочи. Раздрънчаха се чаши и чинии. Със затворени очи отвори вратата и застана неподвижно.

— Е?

Тя отвори едното си око и се осмели да хвърли един бърз оглед на обстановката. Краката й омекнаха от облекчение, тъй като господарят седеше зад бюрото си, напълно облечен, от глава до пети в черно, и втренчен в нея иззад тънки стоманени очила.

— О, добро утро, сър — поздрави тя и се усмихна сияйно.

Той не отговори. Стаята му, отбеляза тя с крайчеца на окото си, бе оскъдно мебелирана и напълно лишена и от най-малкия признак на безпорядък. Лили остави подноса на леглото, чиито намачкани чаршафи представляваха единственият елемент на дисхармония в цялостния ред — и сигурно това трябва да бе причината гледката им да я развълнува толкова дълбоко — и се обърна да си върви.

— Не там, тук! — Той посочи края на бюрото пред хартиите, върху които драскаше с перото. Изглеждаше много официален, седнал в собствената си спалня в сако и елече и бяла риза с набори, с опънати рамене и изправен гръб.

— О, да, да, както речете, сър. — Тя се поклони доста неловко, вдигна подноса отново и го занесе до него. Когато го остави на посоченото място с леко дрънчене, бръчката между веждите му се задълбочи. Опитвайки се да се поправи и да се представи в по-добра светлина, тя посегна към чайника да му налее първата чаша. В същия момент се протегна и неговата ръка и те се блъснаха. Чайникът се преобърна миг преди да успее да го хване.

— Майната му! — Той свали очилата си, изправи се и продължи да ругае, размахвайки изгорените си пръсти във въздуха, за да ги охлади.

Правата му, черна коса днес бе сресана, забеляза Лили разсеяно, и вързана на опашка отзад. Лицето му бе гордо, с фини и добре изваяни черти. Изразително лице, отбеляза тя, но затворено сега и предпазливо, устните бяха здраво стиснати, а синьо-зелените очи — прибулени. Но горчивината на изражението се пораждаше от две дълбоки вертикални линии, разсичащи плътта от скулите до ъгълчетата на устата. Тя прехапа устни объркана.

— Ох, господине, толкова съжалявам! Много съм несръчна, знам си аз, за нищо не ставам. Много ли ви боли?

В този момент Девън я разпозна. Той дори си спомни името й. В сериозните й сиво-зелени очи видя същата доброта, която бе забелязал онази нощ, и се усети отново привлечен от нея. Но последва същото гневно отдръпване.

— Ти си ирландка — рече той сковано.

Тя потърси следи от недоверие по лицето му, но съзря само смръщено любопитство.

— Да, такава съм.

Беше й трудно да каже думите, усещаше странно нежелание да използва жалкия си диалект пред този мъж. Защо? Защото той беше умен и бързо щеше да разкрие измамата й, но не беше само това. Какво тогава? Това, че не искаше да го лъже, осъзна тя с жал.

— Страхуваш ли се от мен?

— Не. — За нейна изненада, това бе самата истина.

Отговорът й го раздразни, не се интересуваше от доверието на това момиче, някаква си прислужница. Но той каза едно „Добре“ с горчива усмивка и добави:

— Стрелбата тук е рядко явление, а и аз съм съвсем безобиден.

— Ама, разбира се, господарю — измърмори тя.

Стори му се, че долови скептична нотка, и надигна една тъмна вежда. Роклята й беше износена, отбеляза той, обувките й — стари и напукани, а прислужническото боне — крайно овехтяло. И въпреки това тя не приличаше много на прислужница. Нещо в лицето й? Кожата й, може би? Твърде гладка й твърде бяла, не… какво още? Твърде здрава. Или пък очите й, ясни синьо-зелени и красиви, с изражение, подсказващо, че в главата й се въртяха много по-съществени неща от това да му сервира закуската.

Той рязко откъсна поглед от нея.

— Е? Нямаш ли си друга работа?

— Да, аз…

— Ами отивай да я вършиш тогава — раздразнението в гласа му, стресна дори самия него.

Лили пое остро дъх, изгледа го само още за миг, отиде до вратата и леко я затвори зад себе си.

Девън седна зад бюрото си и отпи глътка от поизстиналия чай. Рояк мисли се надпреварваха в галоп в главата му. Една от тях бе особено упорита, идваше отново и отново и измежду другите тя беше единствената, белязана от пълната му убеденост. Момичето на име Лили бе всичко друго, но не и прислужница.