Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (5)

Глава 5

— О, боже, горещо е! — Лоуди заби пети и юмруци в матрака потна и раздразнена, и отскочи от леглото. — Как може да няма и помен от ветрец! По дяволите, как мразя месец юни. Не вярвам дори едно листо да трепва в цялата област.

Лили изтри влагата, избила над устната й, и измърмори своето съгласие. Седеше в леглото облегната на таблата, изморена, но не й се лягаше, понеже влажните чаршафи миришеха на плесен и прилепваха неприятно към тялото. През отворения прозорец долетя звукът на камбанката на часовника в библиотеката, отмерващ дванайсет часа.

Лоуди отиде и коленичи на стола пред прозореца, постави ръце на перваза и се загледа в пълната луна.

— Мислиш ли, че и Галън я гледа сега, в същия момент? — рече тя замечтано.

Лили се опита да си го представи и не можеше да се начуди с кое ли око я гледа.

— Мисля, че е заспал дълбоко още преди един-два часа. Както и ние би трябвало. — Тя бе спряла да се бори с ирландския акцент пред Лоуди още преди дни. Историята, която бе съчинила, за да обясни защо го е използвала първия път — че е бягала от своя жесток и тираничен вуйчо и се е надявала, че ще изглежда по-опитна и квалифицирана прислужница, ако се представи за ирландка — не бе звучала особено достоверно дори в собствените й уши, но Лоуди никога не я бе поставила под въпрос.

Стомахът й се разбунтува. Лоуди чу.

— Лили! — възкликна тя, а лицето й грейна. — Ей сега си спомних, че задигнах една червена ябълка за нас от килера тая сутрин!

— Слава Богу, Лоуди, иди и я донеси, преди да съм припаднала от глад — подкани я Лили настойчиво.

Момичето извади откраднатото лакомство от джоба на престилката си и го постави на леглото. Преди месец Лили щеше да отиде гордо в затвора, вместо да вземе и стотинка от най-лютия си враг. Сега почти ежедневните набези на Лоуди за някой плод или парче хляб изглеждаха логичен и естествен акт на борбата за оцеляване, за което не чувстваше повече вина от войника, стрелящ по противниците си. Тя заби зъби във внимателно разполовената ябълка, наслаждавайки се на тръпчивата струйка сок и издавайки звуци на удоволствие.

— Започвам да си мисля, че откраднатите са по-вкусни — въздъхна тя със затворени от пълното удоволствие очи.

— Да ти кажа правичката, така си е — потвърди Лоуди с пълна уста.

— Въпреки това ти поемаш ужасен риск. Ако мисис Хоуи те хване, сигурна съм, че ще загубиш мястото си.

— Въобще не се тревожи, няма да ме пипне. Говори ли днеска с нея? За „повишението“ ти?

— Да.

— И тя отказа, както ти рекох?

— Да.

— Ха.

Лили се смъкна върху възглавницата, като си припомни за срещата си с мисис Хоуи следобеда. Сама бе избрала момента с надеждата, че икономката ще е по-благоразположена след обилната закуска от студена сьомга, печен агнешки врат с подправки и зелен грах в лимонов сос — значително по-добре отколкото ечемичената супа и пудинг с черен дроб, сервирани в слугинската столова. „Какво искаш?“ — я бе попитала мисис Хоуи с типичния си простоват стил, настанила се удобно в стаята си.

Лили изложи молбата си — малък аванс срещу заплатата си, която щеше да започне да получава, когато най-накрая успееше да изплати дълговете си, така че да започне да отделя по нещичко настрана. И както мрачно бе предсказала Лоуди щеше да е по-добре да си бе спестила усилието.

— Въобразяваш си, че си по-добра от нас останалите, а? Нямаш търпение да си заминеш и да почнеш да се правиш на голяма благородничка, а? — Изпъкналите й черни очи искряха от злоба. — Сега ще те науча как можеш да се махнеш, невежа глупачка. Ще си заработваш заплатата като всички нас, както всемогъщият Господ е наредил — с пот на челото и с усилията на двете си ръце. „Онзи, който бърза да се замогне, не може да бъде невинен“ — цитира тя и неприятна лукава усмивка пропълзя през нелюбезната й физиономия. — О, аз даже ще ти помогна. Ще ти позволя да се заемеш с още задачи, щом желаеш. Можеш да започнеш с килимите на първия етаж. В края на всеки ден, след като си свършила ежедневните си задължения, можеш да навиваш по един, да го изнасяш, да го увесваш и да го тупаш, докато не заприлича на нов. Ще ги проверявам после, естествено, и ще получаваш половин пени за всеки килим, който реша, че е удовлетворително чист.

— Половин пени! Но… аз дори не мога да ги вдигна сама.

— Това си е твоя грижа. И не си мисли, че можеш да помолиш другите момичета да ти помагат, това си е само твоя работа и ничия друга. Твоя работа дали ще приемеш предложението ми, но по-добро няма да получиш. Нищо не казваш? Добре тогава, по-бързо — има работа да се върши.

Трябваше да се пребори със сълзите на разочарование.

— Знаете, че не мога!

— Да приключваме тогава. Стига си ми губила времето и се връщай на работа. И помни, че задължение на слугите е да изпълняват волята Божия с цялото си сърце, не отгоре-отгоре, а със страх и трепет пред хората!

— Тлъста, дърта свиня! — рече Лоуди прозаично, поглъщайки последната хапка от ябълката, и облиза пръстите си. — Казах ти, че само ще си загубиш времето с нея.

— Тя не ме обича, Лоуди.

— Тя не обича никого.

— Да, но… мисля, че мен наистина ме мрази.

Лоуди направи гримаса, но не го оспори.

Лили подръпна завивката, усещайки познатото чувство на разочарование. Седмици вече бе в Даркстоун, но не се бе приближила с нито една стъпка към разрешаването на затрудненията си. Заплатата й за първия месец се бе оказала равна на нула и сега дължеше не само на мисис Хоуи, но и на Лоуди за сапун, зъбна паста, шапка и престилки. Май трябваше да пише на мис Трабълфийлд, съседката й в Лайм, и да я разпита за новини. Трябваше да разбере какво е станало с Роджър Соумс, дали е жив или е мъртъв, и ако бе първото как бе настроен спрямо нея. Дали бе уведомил властите да я търсят? Дали още поддържаше обвинението, че го е окрала? Дали, по някакво чудо, не бе дошъл на себе си и й бе простил от чисто християнско милосърдие!

Последното изглеждаше невероятно. Но Лили Бе оптимистка — не би отхвърлила възможността току-така. Все пак изпитваше колебание да научи истината от мисис Трабълфийлд, понеже никак не и се искаше да постави бедната жена в положение да бъде разпитвана някой ден и да лъже заради Лили, като твърди, че не знае къде е отишла. За стотен път се укори, че бе избягала тогава. Времето бе единственият й съюзник сега и всичко, което можеше да стори, бе да се придържа към детинската надежда, че някой ден, някак си, нещата ще се оправят от само себе си.

— Оф! — изпъшка внезапно Лоудии се надигна в леглото си. — И дяволът ще се изпържи в тая пещ тука Лили.

— Какво?

— Да отидем да поплуваме.

— Не можем.

— Защо не? Не в морето, в езерцето в Пиратската лагуна. Не си ли ходила там преди? Никой няма да види. Ще се измъкнем тихичко, като мишки.

— Много е опасно — ако ни пипнат ще ни уволнят. — Въпреки заплахата, не можеше да прогони представата за хладината и облекчението, което нощното къпане щеше да им донесе.

— Е, както искаш, мис Пъзла, но аз отивам. — С тези думи тя захвърли нощницата и занавлича роклята си — Няма да вземам нито риза, нито фуста. О, колко хладна и чистичка ще бъда само след десет минутки. Като се върна, ще ти разкажа всичко най-подробно, Лили, тъй че да не пропуснеш нищичко.

— Оо, добре де — изсумтя Лили, скочи от леглото и затърси пипнешком дрехите си в тъмнината. — Но ако ни хванат, ти ще си виновна.

— Няма. Ще се промъкнем през библиотеката на господаря и после по каменните стълби, без никой да разбере. Хайде, побързай!

Изложението на имението Даркстоун бе северно. То бе разположено на върха на широко, зелено скалисто плато. Терасирани градини се спускаха плавно надолу зад него, омекотявайки суровата гледка. Една лъкатушеща пътека пресичаше платото и водеше до каменните стълби, които слизаха до морето, а друга отвеждаше в тъмните, вековни гори в другия край на скалистия бряг и до малко сладководно езерце — Пиратската лагуна. Беше каприз на природата, разделен от морето само от тясна ивица пясък. Тази нощ езерцето бе тъмно и спокойно, в контраст с ревящия белопенест Ламанш в непосредствена близост с него. Лили и Лоуди се разсъблякоха до чернеещите се едри каменни блокове, разсичащи тесния плаж на две.

— Нали не смяташ да се къпеш с ризата?

Лили погледна към напълно съблечената Лоуди и се намръщи.

— Съвсем гола ли ще я караш?

— Ти как мислиш? Какво според теб ще нося утре вместо риза, а? Няма да изсъхне толкоз бързо. Хайде, Лили, стига си се бавила и идвай.

Лили се поколеба още няколко мига, потънала в размисъл. Съблече износената си, нееднократно кърпена долна риза бавно, предпазливо — не знаеше какво точно да очаква. Никога не се бе събличала гола извън укритието на стаята си. Нищо не се случи — нито една глава не се показа от храстите и не закрещя „Покрий се, безсрамнице!“, както донякъде се бе опасявала. Лекият нощен бриз по кожата й бе като вълшебна милувка. Погледна надолу към белите си гърди и бедра и потръпна от потайно вълнение. Бе си мислила, че задигането на някоя и друга ябълка от килера е вълнуващо, но всъщност усещането бе смешно безцветно в сравнение с изпитваното сега.

Пристъпи с крайна предпазливост иззад гладките камъни и пое по мекия пясък към езерцето, тъй като също така за пръв път стъпваше боса навън. Леките приплъзващи се вълнички овлажниха пръстите й и тя пристъпи малко по-навътре.

— Потопи се отведнъж — посъветва я Лоуди на около петнайсетина крачки от нея. — Чудно е!

— Но аз не мога да плувам!

— И аз не мога. Виж ме — стоя здраво на двата си крака. Окуражена, Лили се потопи до кръста и дъхът й секна от неочаквания хлад. Само след секунди обаче усещането се промени, почувства се сгрята и освежена едновременно и тя клекна, като остави водата да покрие раменете й.

— О, вълшебно е, великолепно е! — засмя се тя и запляска с ръце. Приближи се до Лоуди, където водите бяха по-дълбоки. Калното дъно бе приятно студено и поддаващо се под стъпки те й.

— О, че ти плуваш — рече тя с известна завист.

— Всеки може да плува по този начин.

— Не и аз. — Въпреки това се обърна по гръб и започна да рита с ръце и крака, наслаждавайки се на изненадващата хладина по главата, след като косата й се намокри, и се опита да имитира отпуснатата поза на Лоуди върху водната повърхност. Естествено потъна веднага.

— Напълни дробовете си с въздух и стой неподвижно — обясни Лоуди веднага след като Лили се показа отново и започна да кашля и да плюе ядосано. — Трябва да си много спокойна и отпусната — това е номерът!

След още няколко несполучливи опита Лили вече можеше да лежи по гръб. Загледа се в искрящото звездно небе с разперени ръце и крака, дишаше бавно и леко и се наслаждаваше на новопридобитите си умения, отбелязвайки с известна ирония, че бе почти възможно да определи настоящото си занимание като авантюра. Ако можеше да види края на онова, което считаше за истинския си живот, би могла дори да се зарадва, поне този път. Но в крайна сметка, не виждаше подобен край. Все пак се вкопчваше във вродения си оптимизъм и вместо да се отчайва от безнадеждността на положението си, тя започна безгрижно да се плиска с Лоуди.

 

 

— Какво беше това?

Както си бършеше краката с ризата, Девън замръзна и се ослуша.

— Кое? Нищо не чувам. — Той обу бричовете си, после пак се спря с пръсти върху копчетата. — Сега го чувам. Сякаш беше писък. — Той хвърли ризата на пясъка и се отправи по посока на звука — висок женски вик. Когато се разнесе отново, той се забърза. Клей се запрепъва след него, като закопчаваше панталоните си и нахлуваше влажната си риза в движение. Пълната луна огряваше пясъчната пътека, заобикаляща заливчето откъм сушата. На около десетина стъпки от огромните каменни отломки, струпани от гората чак до водата и блокиращи пътечката, Девън се спря и Клей едва не се сблъска с него.

Лили и Лоуди тъкмо излизаха от водата за дрехите си и газеха дълбокия пясък, смеейки се. В момента, в който усетиха, че са от другата страна на скалите, те съзряха мъжете. Лоуди изпищя и се втурна напред. Лили я последва, без да мисли, и едва не припадна, като разбра, че няма накъде да бяга. Високите канари стигаха до гората, а пред тях се простираше обширна непроходима площ, обрасла с високи, гъсти треви и диви рододендрони. Трябвало бе да се спасяват обратно във водата!

Уви, твърде късно. Да отстъпят, би означавало още веднъж да изложат голите си тела. Притиснала ръце пред гърдите си, Лили застана до Лоуди пред най-високия камък. Момичетата бяха с гръб към двамата господа Даркуел и зачакаха те да си тръгнат.

Но те не си тръгнаха.

— Мили Боже — издиша Клей, — русалки, и то две — Той хвърли обнадежден поглед към Девън. — Предполагам, че няма да ти е интересно да ги заговорим? Или? Всъщност те са от домашните прислужници, знаеш, нани? Разпознавам едната, онази, високата, тя е…

— Знам коя е.

— Оо. — Това го изненада. — Е, аз само си мисля… такава щастлива среща — те двете и ние двамата. Сякаш ръката на съдбата я е уредила, ако… — Той замлъкна стреснат, когато Девън, без дори да му продума, го остави и се отправи към двете жени, гушещи се пред черната скала — … вярваш в такива работи. — Клей осъзна, че си говори самичък, и последва брат си.

„Не е възможно — мислеше си Лили, докато ги слушаше как се приближават. — Не е възможно да искат да разговарят с нас!“ Тя направи безплоден опит да се смали физически. Колкото по наближаваха, толкова по се засилвайте желанието й да припълзи до гранитния скален къс и да се слее с него. Лоуди започна да се киска по най-невъзможен начин, прищя й се да й удари един. Сега двамата мъже стояха точно зад тях. Узна го поради факта, че сякаш въздухът натежа. Струваше й се, че долавя дишането им. Дори и така, тя едва не подскочи, когато един глас провлече почти в ухото й:

— Добър вечер, дами. — Разпозна тази закачлива, но добронамерена игривост и разбра, че е продумал младият господар. Но присъствието на брат му тя долавяше по-остро. Неговият студен взор й се струваше като ледено клеймо по голия й гръб.

— Добър вечер и на вас — отвърна Лоуди през рамо с глупав, кокетен кикот.

— Какво неочаквано удоволствие е човек да срещне две прекрасни дами като вас. Брат ми и аз се чудехме дали бихте се присъединили към нас за малка разходка около езерото. Можем дори да се… топнем заедно, ако сте съгласни. Ммм? Заинтересовани ли сте поне мъничко?

Лоуди каза „да“, очите на Лили се оцъклиха от изненада и недоверие. Но Лоуди бе казала „да“ и Лили не беше чула погрешно, защото тя вече клатеше глава и се смееше със същия идиотски, вбесяващ кикот, който пораждаше у Лили желание да я хване за раменете и да я разтърси здравата, докато й дойде умът в главата.

— Добре, добре, много добре — рече Клей със смях. — А ти? — запита той отново в ухото на Лили.

— Не! Моля ви, идете си!

Всяко нейно мускулче се сгърчи, когато Девън Даркуел продума с нисък, властен тон, който тя усети повече с тялото си, отколкото със слуха си:

— Да, мисля, че така ще е най-добре. — Брат му го изгледа неуверено. Девън изрече настойчиво: — Остави ни, Клей. Приятна разходка на теб и приятелката ти.

Клей най-накрая затвори устата си. Удивлението му бе по-силно от разочарованието. Лоуди се обърна и го изгледа без смущение. Той пое автоматично ръката й, почти без да я гледа.

— Не мога да си спомня — почуди се той през рамо, докато я отвеждаше нататък, гола и кискаща се, — последния път, когато си използвал старшинството си над мен, Дев.

После вече тях ги нямаше, а Лили остана сама с виконт Сандаун.

Девън решително оттласна в дъното на съзнанието си въпроса какво си въобразяваше, че върши. Ако се замислеше само за миг, щеше да остави незабавно момичето на мира без повторен поглед. Но той не искаше да я остави. Нито да спре да я гледа.

Искаше да я докосне. Роклята, която беше носила онзи ден в стаята му, изобщо не бе намеквала за прелестта на жената, скрита под износената и избеляла тъкан. Видя ръката си да се пресяга, после да поспира на инч-два от рамото й. Тя хвърли сянка през бледия й гръб и затъмни тежкия водопад къдрици, стелещи се по плешките й. Лунните лъчи посребряваха кожата й и я правеха да изглежда неописуемо мека. Съзря белите ивици, където бе стиснала ръцете си, и се почуди дали е изплашена. Прииска му се да чуе гласа й още веднъж.

— Ще се обърнеш ли?

Тя поклати глава.

— Не? — подкани я той.

— Не.

— А трябва. Никога ли не си чувала за правото на суверена? — промърмори той с нетипична за него заядлива настойчивост.

Без да се замисли, Лили го сряза:

— Това е бил нормански, не уелски обичай, и освен това е отмрял преди шестстотин години.

Ръката на Девън падна като отсечена.

— Откъде знаеш? — рече той учуден.

Тя си прехапа езика.

— Моля ви, моля ви, не мога да говоря така с вас.

— Защо? Смущаваш ли се? — Приличаше му на богиня от топъл мрамор, висока, стройна и елегантна, и той почувства импулс да докосне с пръсти всяко прешленче, придвижвайки се бавно надолу покрай тясната талия до гладките сочни полукълба. — Прекалено си красива, за да се смущаваш — рече той импулсивно. — Да се срещнем довечера, по-късно. Ела в стаята ми. — Той моментално съжали за думите си.

Лили бе толкова смутена, че й се искаше да заплаче.

— Не, аз не мога, не мога. Вие грешите за мен, милорд. Аз… не съм като Лоуди.

— Твоята приятелка?

Тя кимна.

— Да, наистина — съгласи се той тихо, — ти изобщо не си като Лоуди — Съжалението бързо отслабна. Сега вече беше невъзможно да не я докосне; предишните му скрупули се изпариха — тя беше само една прислужница в края на краищата. Но когато отметна настрани влажната й коса и прокара пръсти по деликатния хребет на гръбнака й, тя изпусна мека въздишка и отпусна глава; той можеше да долови лекия трепет, който я разтърсваше от раменете до дългите бели бедра.

— Трябва да ме пуснете — помоли го Лили с напрегнат шепот.

— Аз не те задържам.

— Моля ви. Вие не разбирате.

Онова, което разбираше, бе, че тя се нуждае от по-внимателен подход. С нежелание той отпусна ръката си, но при движението помилва хълбока й, от което тя потрепна отново и застина напрегната.

— Нека се срещнем утре тогава — предложи той шепнешком. — Следобед. Ще отидем на разходка.

Тя изтърси първото нещо, което й дойде наум.

— Трябва да търкам пода в хладилното помещение утре следобед.

Той си позволи да се усмихне.

— Впечатлен съм от твоето трудолюбие. Но ми се струва, че ще успееш да поотложиш тази задача, нали? Четири часа, до портите на парка.

Лили си пое дълбоко дъх.

— Разходка?

Той кимна тържествено.

— Разходка.

— И ако дойда, ще си отидете ли сега?

— Пазариш ли се с мен? — Когато тя не отговори, той отвърна сериозно: — Да, ще си отида.

— Много добре тогава. Аз… аз ще дойда.

— Искрено се радвам. — Да не би да си въобразяваше тя, че щеше да приеме отказ?

Последва продължителна пауза.

— Е? — каза Лили накрая, не можеше повече да издържа.

— О, бях забравил. Сделката. — Той отстъпи назад, изпивайки я с един последен поглед. С нещо, което определи като въз държание на светец, той се оттегли и я остави сама.