Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Патриша Гафни. Изпитание на чувствата

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954–19–0040–2

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Молитвите свършиха, дойде време да се ляга. Лили обаче остана, когато Лоуди се спря да я изчака в салона.

— Ти върви — рече й тя, — аз искам да привърша с това кърпене тук. Ще дойда след минутка. — Но когато мисис Хоуи след половин час й нареди да отива в леглото, тя все още не беше в състояние да се изправи пред мисълта да си легне на горещия неравен матрак и да слуша звучното похъркване на Лоуди още час и нещо. Беше изморена, но се задаваше буря и тя се чувстваше неспокойна и потисната. Пожела неприветливо лека нощ на икономката, но вместо да продължи по стълбите към горния етаж, Лили безшумно тръгна през тъмния като в рог салон към библиотеката на господаря. Френските прозорци бяха заключени. Тя ги отвори и се промъкна навън.

Вятърът бе свиреп и тя сграбчи бонето си, преди да отлети, и го натъпка в джоба си. Облаци преминаваха покрай луната в неравни купчини, като скриваха бледата й светлина, поради което тя се спъна на няколко пъти, докато заобиколи къщата. Реши да се разходи до главната порта и обратно, после сигурно щеше да й се е доспало.

Някъде по средата на пътя започна да се съмнява в разумността на решението си. Гръмотевици се разнасяха една след друга и вятърът вече духаше със сурова неравномерна ярост, каквато не бе изпитвала преди. Капки дъжд се забиваха като иглички, предвещаващи бурята, надвиснала още от вечерта. Именно тази дива сила я привличаше обаче, макар да бе изплашена и развълнувана, все по-навътре в ревящата тъма на нощта. Прибра косата си и я задържа в юмрук. Не че имаше смисъл, защото мракът вече бе напълно непрогледен, а опитите да види накъде вървеше се оказваха упражнение по безплодност. Ужасяващата мощ на бурята породи в нея усещане за личната й незначителност и за космическата маловажност на нещата, изпълващи живота й — един напълно нов поглед към положението, не съвсем неприятен при това, защото под него… се криеше безопасната и прозаична увереност, че след половин час ще си бъде на топличко в леглото.

Първата светкавица я стресна. В синьо-белия й пламък тя съзря вратите пред себе си по-близо, отколкото бе очаквала. Нейното практично, здравомислещо „аз“ й нашепваше да се прибира вкъщи, но упоритата и твърдоглава Лили в нея й напомняше, че още не е достигнала целта си и едва тогава ще се върне. Дъждът бе спрял засега, но дивият порив на вятъра все още мотаеше полите й между краката като платна на подхвърляна в бурята шхуна.

Стигна до вратите. Както винаги те бяха отворени. Изящните им железни решетки в днешно време служеха по-скоро за украса, отколкото за защита. Протегна ръка да хване един от тухлено мраморните стълбове, както, за да се увери, че е достигнала целта си, така и просто за да има за какво да се хване да не падне. Никакъв знак не я предупреди — тропотът на конски копита бе напълно заглушен от свистенето на вятъра. Кон изцвили, копита изсвистяха във въздуха само на инчове от главата й и конникът се стовари на земята. Тя се сви до студения камък в непрогледната тъмнина, ужасена, очакваща да бъде стъпкана или осакатена всеки момент. Но вятърът стихна и в относителната тишина тропотът от копита долетя нейде иззад нея, отдалечавайки се. Следващата секунда проблясъкът от светкавица очерта гърчещия се силует на някакъв мъж на не повече от шест стъпки от нея. Тя се запрепъва към него с протегнати ръце във внезапно възцарилия се мрак. Глезените й го докоснаха при следващата светкавица. Беше господарят.

— Намери коня! Конят, по дяволите! Спри го! — Стори му се за миг, че зърна да се развяват бели фусти. Той притисна прогизналата си носна кърпичка към раната в рамото си и изстена със стиснати зъби, молейки се да не изгуби съзнание. Болката понамаля, докато лежеше там; осъзна, че не си е счупил нищо при падането и че състоянието му не се е влошило през последната половин минута. Не че беше кой знае какво. Стълбът на вратата беше зад него — видя го през един осветен от светкавица миг и се запримъква към него, докато накрая се подпря. Някъде отдясно се донесе цвиленето на коня му. Дали момичето бе успяло да го хване, или се беше завърнал сам?

Лили нямаше никакъв опит с изплашени, разпенени жребци. Намери този на Девън по чиста случайност — просто се блъсна в него. Това стресна и двамата, и първото нещо, към което посегна в изненадата си, бе юздата. Той отстъпи гневно, но някак си тя успя да го задържи и след момент той се успокои достатъчно, за да й позволи да го поведе в посоката, в която тя се надяваше, че лежи притежателят му.

Най-накрая го откри. Все още лежеше на земята и тя се изплаши, че се е наранил при падането.

— Ранен ли сте?

— Не. Махай се.

Тя се изправи над него, като все още държеше поводите.

— Но ако сте наранен…

— Добре съм.

— Нека да…

— Изчезвай!

Вместо това тя се свлече на колене пред него.

— Имате нужда от помощта ми, вие сте… — Тя замълча, като видя при следващата светкавица тъмната струйка кръв, избила по цялата предница на жакета му. Тя нададе звук на уплаха, повече стенание, отколкото писък, и Девън отпусна глава назад върху стълба със затворени очи. Толкова за прибирането му незабелязан вкъщи.

— Помогни ми да стана.

— Ще повикам някой да…

— Проклятие! Не ми казвай какво ще направиш. Помогни ми да стана — това е заповед. Разбра ли?

— Да, струва ми се.

— Чудесно.

Изгърбвайки се, тя успя да го хване през кръста и се опита да го повдигне. Нисък гърлен стон й каза, че му причинява болка. Стана по-лесно, когато той преметна ръка през раменете й. Те се изправиха с мъка и после тя трябваше да го подкрепя с всичката си сила, за да го задържи прав, иначе щеше да се стовари отгоре й като чувал с картофи. Останаха в тази поза минута или две. Миризмата на влажна еленова кожа от елечето му изпълни ноздрите й.

— Конят е изчезнал.

Лили се огледа.

— Трябва да е отишъл към конюш… — рой псувни я прекъсна и тяхната вулгарност я изуми. Беше бесен.

После дойде дъждът.

След секунди бяха мокри до кости. Едри бързи капки ги удряха със силата на хвърляни камъчета и прилепваха дрехите към кожата, а косите към лицата им. Вятърът фучеше, виеше и беснееше, нахвърляше се върху им с мощ, която ги караше да се притискат един в друг, за да защитават лицето си в тялото на другия. Гръмотевици трещяха, светкавици следваха една след друга. Лили усещаше ръката на Девън зад врата си, топла върху влажната си кожа. Сякаш след цяла вечност, дъждът спря — тъй рязко, както и бе почнал. Но те и двамата знаеха, че ще започне отново, вероятно много скоро.

Тя се отдръпна извън обсега на ръцете му. Той представляваше само черен силует на фона на малко по-светлия мрак зад него.

— Моля ви, ще ми разрешите ли да ви помогна? — полита тя толкова спокойно, колкото можеше, избутвайки мократа си коса от очите. Той само поклати глава и тя преглътна няколко проклятия на свой ред. — Можете ли да вървите?

— Разбира се, че мога.

— Тогава трябва да тръгнем сега, преди да е почнало да вали пак. Сложете си ръката около мен. Позволено ли ми е да попитам къде сте ранен?

Отначало той само изръмжа, раздразнен от саркастичния й тон, но накрая рече рязко.

— Рамото.

Тя отиде от дясната му страна и той преметна здравата си ръка около нея. Поне беше висока, мислеше си той, докато пълзяха със скоростта на костенурка през ливадата към сградата на около половин миля далеч.

След няколко минути трябваше да спрат, и после отново още дузина пъти, когато бурята се възобновяваше или когато слабостта му го принуждаваше да си почива. Безпомощността му го ужасяваше. Той не искаше да сяда от страх, да не би да не може да се изправи после, така че Лили трябваше да го подпира до най-близкото дърво, задържайки го прав само чрез собственото си тегло, докато той се възстановеше достатъчно, за да продължи. При една светкавица, продължила цяла секунда, тя видя, че и предницата на нейната дреха се бе оцветила в червено. Чудеше се колко ли кръв е изгубил, дали щеше да припадне в ръцете й насред пътя и какво щеше да прави, ако това се случеше.

Ако досега не бе разбрала, че той търсеше уединение, щеше непременно да се усети, когато се приближиха до пътеката, водеща към къщичката на управителя му.

— Нека ида и доведа мистър Коб — помоли го тя. — Той може да ви помогне повече от мен.

— Не. — Тази едничка дума му костваше всичките сили. Спря да върви и се вкопчи в нея с две ръце, борейки се с новия пристъп на замаяност, който го изплаши. Той отмина лека-полека и Девън почувства, че стройното й крехко тяло трепери. — Добре ли си? — промърмори той с лице, заровено във влажната й коса.

— Да, разбира се. — Тя изправи гръб и обхвана по-здраво кръста му.

Ако можеше да види лицето му в този миг, щеше да се изненада да отбележи зачатък на усмивка. Тонът й му напомни за неговия — беше като огледало на собственото му самохвалство. Ама че двойка бяха!

— Радвам се да го чуя. Все пак, хайде да не се надбягваме. Не се чувствам напълно разположен.

Тя не успя да се въздържи да не се засмее.

— Друг път, може би — каза тя със същия суховат тон. Най-накрая стигнаха до къщата. Влязоха през същата врата, през която Лили бе излязла по-рано. Внезапното спокойствие след оглушителния бяс на бурята беше обезпокояващо неестествено. Всяка крачка, всяко изскърцване на старото дърво по пода изтрещяваха като експлозии. Те се заизкачваха по дългите стълбища до втория етаж възможно най-тихо.

В стаята си Девън се стовари на пода до леглото и се облегна на крака му. В мъглата от болка и изтощение той слушаше драскането на кремък и видя Лили да запалва две свещи. Във внезапната мека светлина тя му заприлича на полуудавена котка. Но той сигурно изглеждаше дори още по-зле, защото, като се обърна с високо вдигната свещ, зачервеното й лице изведнъж пребледня и очите й се разшириха от уплаха.

— Господ да ни е на помощ! — промълви тя. Той приличаше на труп. Очите му, единственото цветно петно по лицето му, бяха изпити и безжизнени и като че ли трескави. Безкръвните устни бяха стиснати в плътна здрава линия срещу приливите на болката и свитото му тяло, тъй жизнено и наперено преди, сега изглеждаше безформено, почти безчувствено. Еленовото елече бе почерняло от кръвта му, а ризата отдолу бе станала яркочервена.

— Моля ви! — започна тя. — В името на Бога, трябва да ми разрешите да доведа лекар.

Мислеше, че няма да й отвърне и вцепененият му поглед ще е единственият отговор. Но най-накрая той проговори — бавно, съхранявайки силите си.

— Мисля, че изглежда по-зле, отколкото е действително. И аз бих избрал доктора, но се опасявам, че ти си единствената, която може да ми окаже помощ. Съжалявам.

Тя го гледа втренчено няколко безмълвни мига.

— Добре тогава — каза с бодрост, която далеч не изпитваше, и свали свещта долу. Ръцете й се забориха със сакото му толкова внимателно, колкото успяваше да им наложи, но затворените му очи и накъсаният дъх й показваха ясно, че му причинява болка. Разкопча подгизналата му риза и започна да я смъква. Видът на лицето му я накара да спре изплашена и да пребледнее почти колкото него. — Има ли някакви ножици в тази стая?

— Бюрото. Чекмеджето.

Намери ги. Седна до него и разряза окървавената тъкан в дълга линия от маншета до яката и ризата падна от само себе си. Безболезнено. И двамата се отпуснаха с облекчение. Лили протегна ръка да прибере влажния кичур от челото му.

— Всичко наред ли е? — измърмори тя.

Той кимна бавно.

Раната му представляваше разрез. — От нож? От кама? — в месестата част на рамото над плешката. Беше дълбока, но доколкото можеше да види, само плътта и мускулът бяха засегнати. Ако острието бе проникнало няколко инча по-вдясно, щеше да е засегнало вратната вена.

Тя взе каната и легена от умивалника и ги занесе до леглото заедно, с куп кърпи. Попи кръвта и почисти раната, доколкото можеше. Всичко, което я предпазваше да не припадне, бе силата на волята й и съзнанието, че наистина няма кой друг да му помогне. Щеше да я презре — самата тя щеше да се презре, ако се строполеше в краката му само защото раната му бе ужасна и грозна и понеже от кръв й прилошаваше. А и когато се съвземеше, пак трябваше да започне отначало. Тъй че стисна зъби, потисна паниката и гаденето, изгарящо стомаха й, и си свърши работата, доколкото беше по силите й.

— Трябва да се зашие — рече той.

Тя намери някакво занимание на ръцете си; главата й си остана сведена.

— Чу ли ме?

Лили прокара леко влажния край на една чиста кърпа през зацапания му с кръв гръден кош и по твърдите мускули на стомаха, като след това подсуши кожата. Гърлото й се стегна. Най-накрая тя се осмели да го погледне. Промълви едно „моля ви се“, но звук не се отрони от устните й. Срамът й беше пълен, когато усети очите й да се напълват със сълзи.

Девън положи слепоочие на крака на леглото.

— Няма нищо — рече той с изморена въздишка. — Ще пропуснем тази част. Превържи ме сега колкото стегнато можеш.

Тя се подчини мълчаливо. Намота чисти ивици кърпи около рамото му и под другата ръка, като оформи стегната превръзка. След това му помогна да се изправи и да легне в леглото. Събу му ботушите, после и чорапите. Трябваше да махне и мокрите бричове. Знаеше го, но секунда по-късно се усети, че вместо това го завива с юргана. Друг нежелан урок, помисли си тя мрачно.

— Ще ви донеса нещо за ядене. — Дали я беше чул? Очите му бяха притворени и той не отговори. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна: — Сега ще сте добре. В безопасност сте. Скоро ще се върна. — Все още никакъв отговор. Тя се измъкна безшумно навън.

— Къде беше? — сряза я той в момента, в който се завърна. Гласът му бе заплашителен, очите му — прекалено искрящи.

— Донесох ви малко супа. Не е гореща, но не исках да запалвам лам…

— Не ме оставяй повече, без да ми кажеш.

— Не, няма — обеща тя спокойно, но тръпка страх се прокрадна през нея. Седна в края на леглото и взе купата с бульон от подноса.

Той се намръщи, когато тя поднесе лъжицата до устните му.

— Не го искам.

— Имате нужда от храна.

— Имам нужда от бренди. Донеси го.

— Не и докато не си изядете супата. — Той я изгледа гневно. — Хайде — помами го тя с фалшива усмивка. — Само мъничко. — Повдигна вежди и зачака. Лъжицата все още бе до устата му и накрая той се предаде и започна да яде.

Заспа, преди дори да преполови купата. Тя се поотпусна, като забеляза, че лицето му бе придобило някакъв цвят. Това обаче можеше да се дължи на треска. Придърпа един стол до леглото и седна. Вятърът бе поутихнал, но дъждът все още се сипеше като из ведро. Тя се заслуша в тропота му по первазите. Помисли си да иде и да си вземе одеяло да се завие. Дрехите й бяха съвсем мокри, а не беше подходящ момент да хване настинка. След минутка, рече си тя изморено; ще стане само след мъничко, но заспа, вслушана в песента на пороя отвън и в дълбокото спокойно дишане на Девън.

Събуди се и го намери втренчен в нея. Колко дълго бе спала? Нямаше ни най-малка представа.

— Изглеждаш ужасно.

Тя не се засегна. Беше виждала и него в много по-добра форма, в края на краищата.

— Много благодаря. Как се чувствате? — Тя стана и се надвеси над него. Очите му бяха по-бистри, устата не така болезнено стисната.

— Слушай ме сега. Има нещо, което трябва да свършиш. Бих искал да го направя самият аз, но не мога, а няма кой друг. — Тя се изненада, когато той протегна ръка и я стисна здраво. — Искам да намериш коня ми, да го разседлаеш и да се погрижиш за него. Най-вероятно сега е някъде около конюшните и стои под дъжда. Добродушен е и няма да ти създаде неприятности, ако се отнасяш спокойно с него. После махни такъмите му ги и подсуши. Ако някъде има кръв, почисти я. Действай тихо. Маклийф е там, а има и друго едно момче, което спи в пристройката. Не светвай лампа. Ще можеш ли да се оправиш?

— Да.

Очите му пробягаха по тънкото й стройно тяло, отбелязвайки отпуснатите от умора рамене, безформената дреха, която все още прилепваше към влажната й кожа. Лицето й бе посивяло и изострено от изтощение. Искаше му се да не се налага да иска услугите й.

— След това ще изгориш дрехите ми. Където и да е, само да е далеч от къщата.

Тя отвори уста да зададе въпрос, после я затвори. Той така и така нямаше да й отговори. Щеше да свърши това, защото беше важно за него, а чак по-късно щеше да се пита защо това пък го правеше важно за нея.

— И когато се върнеш, Лили, искам да се преоблечеш. Изсуши се и си намери други дрехи. Ще хванеш нас… — няма да си ми от никаква полза, ако вземеш да настинеш сега.

Тя можеше да каже още доста неща, но вместо това събра окървавените му и измърсени дрехи.

— Ще бъдете ли добре? Не знам колко ще се забавя. В каната има вода, ако…

— Добре съм.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре тогава. Заспивайте — това е най-добрият цяр.

— Непременно.

— Скоро ще се върна. — Неохотно, изпълнена със странно нежелание да го изостави, тя скъса невидимата нишка, съединяваща погледите им, и излезе.

Девън се загледа в сенчестите ъгли на стаята си, вслушвайки се в леките й отдалечаващи се стъпки. Вятърът сърдито запрати облак дъжд по стъклата на прозореца и той се размърда неудобно, като си представи, че тя отново трябва да излезе в бурята. Ако имаше избор, нямаше да иска това от нея — щеше да излезе сам или да изпрати някой друг. Но той нямаше никакъв избор. Беше истинска загадка защо й се бе доверил и все пак го бе сторил.

Болката в рамото му го заливаше на вълни. Една току-що не го погълна и за да се отвлече, той се замисли за последния път, когато я бе видял — вчера в парка, преди Клей да ги прекъсне. Беше искал да легне с него, но тя го бе отблъснала. Това го бе изненадало — момичетата от нейната класа не бяха толкова изпълнени със скрупули. И тъй, той я бе отпратил, а изразът на лицето й бе жив в паметта му дори сега. Беше се почувствала унизена. Защо? Какво бе очаквала от него?

Болката отстъпи за малко. Той изтръгна Лили от мислите си и ги съсредоточи върху брат си. Проклетият дебелоглав глупак се беше отървал дори без нито една драскотина. Проклетият му кораб беше някъде в безопасност в канала сега, далеч на юг и с малко късмет трябва да бе избегнал бурята. А ето, той лежеше тук, полумъртъв и немощен като новородено жребче разчитащ на прислужницата си да се погрижи да не бъде арестуван за нападение върху кралски служители. Когато Клей се завърнеше, Девън щеше да му каже няколко неща.

Потърка изморено челото си и направи лукава гримаса. Ако се изключеше малкият проблем с раната от байонета в рамото му, нещата в залива Сент Реми се бяха развили изцяло според очакванията му. Никой не беше убит, поне доколкото му бе известно. Клей не бе разпознат и сега най-вероятно беше на сигурно място, може би вече дори на френска земя. Най-хубавото от всичко бе, че когато Клей си дойдеше, щеше да се наложи да изпълни сделката, която бяха сключили, и да изостави пиратските си игрички. Дните му на контрабандист бяха приключили. Страхът, с който Девън живееше вече две години, че брат му ще бъде хванат, съден и обесен — също се уталожи. Сега на Клей щеше да му се наложи да започне по-нормален начин на живот. Дали това означаваше, че ще се заеме с управление на мината, щеше да си бъде негово решение. Девън не би го насилил да преглътне и това, тоест не би могъл, даже и да искаше. Но поне Клей щеше да е в безопасност и погълнат от бизнес, който, не беше незаконен.

Болката се завърна — пронизващо, изгарящо острие, което хвърли в пот цялото му тяло. Господи, той се надяваше момичето да донесе бренди, като се върне. Един доктор би го замаял с лауданум, но нали той нямаше доктор. Имаше само Лили Трабълфийлд. Затвори очи като реакция на болезнените пулсации в рамото си и се замисли за нея. Заспа със спомена за начина, по който го бе целувала, и колко близо бе дошла до момента да му позволи да я люби сред тревите.

Все още спеше, когато, след повече от час, Лили се завърна. Тя остави двойния си товар — кофа вода и кофа въглища и се приближи до леглото на Девън. Една от свещите бе догоряла, а другата беше на изгасване. Смени ги с нови, които намери в едно чекмедже, и вдигна едната високо, за да го огледа. Беше блед, а не зачервен, и като го докосна, кожата му бе топла, но не пареше.

Вече с лекота се справяше с паленето на огъня и само за минути нареди и запали въглищата и в огнището забумка весел пламък. Чувстваше се глупаво — та той бе дълбоко заспал, но не можа да се въздържи да не му хвърли няколко погледа крадешком, докато събличаше ризата, обувките и чорапите. Усещането за топлината на огъня по кожата й беше божествено и тя се извъртя бавно, за да се сгрее цялата, и разтърси буйната си коса почти до пламъците.

Какво да облече? Не се виждаха други одеяла, камо ли пък дрехи в тази сурова и изрядно подредена стая, които да заеме за някой друг час. Поколеба се за миг, после отиде до гардероба. Спря се с ръка върху дръжката, пленена от образа си в огледалото на вратата. За първи път се виждаше напълно гола, откакто бе избягала от Лайм. Нещо бе по-различно, но отначало не можеше да каже какво е то. Беше по формите й, но изведнъж разбра. Беше развила несъществуващи досега мускули и те придаваха нов вид на тялото й, нова структура. Деликатна, но оформена. Изглеждаше силна. Това би трябвало да я смути — от жените не се очакваше да бъдат силни! — но след още няколко секунди оглед с критично присвити очи, реши, че все още изглежда женствена. Все още имаше гърди, хълбоци и бедра и нито едно от тях не изглеждаше мъжествено. Е, значи всичко си беше наред.

Тя потисна импулса да се завърти и да се опита да види какво Девън Даркуел бе намерил толкова интригуващо в нея преди две нощи на плажа. Вместо това отвори гардероба и взе първото нещо, което й попадна — халата му, увесен на една кукичка на вратата. Пурпурен на цвят и от най-меката коприна, която можеше да си представи човек. Тя наистина не трябваше… би следвало да избере нещо не толкова лично, но още докато си го мислеше, провря ръце в ръкавите и завърза здраво колана на кръста си. Девън използваше някакъв ухаещ на тръпчиви подправки парфюм. Тя сви рамо и зарови нос в меката материя, вдишвайки дълбоко със затворени очи тъмното ухание.

Времето течеше. С малко виновно изражение, тя се захвана да почиства кървавите петна от собствените си риза и рокля. След това събра два стола до огъня, толкова близо, колкото се осмеляваше, и внимателно подреди мокрите дрехи и чорапи върху облегалките. Трябваше да са изсъхнали до сутринта, просто трябваше. Тя се пресегна надолу, разбута въглищата с ръжена и вече нямаше какво да прави, освен да чака.

За щастие, в стаята имаше още един стол — писалищното кресло на господаря, красиво тапицирано с кожа — креслото, в което бе седял онзи паметен ден, когато му бе донесла закуската и го бе изгорила с горещия чай. Издърпа стола до леглото и потъна изтощено в удобната му прегръдка. Миризмата на кожа беше приятна, уютна. Креслото бе достатъчно голямо да побере и свитите й под нея крака. Намести се сънливо, скръсти ръце пред гърдите, опря чело в меката странична облегалка и затвори очи.