Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (4)

Глава 4

Клейтън Даркуел дръпна въжето на звънеца за втори път и почти веднага една задъхана салонна прислужница дотича в библиотеката.

— Кафе — нареди младият господар. — Веднага, и в голяма кана. — Момичето се поклони и се затича към вратата.

— Е? Какво гледаш?

Девън гледаше брат си да се стоварва на диванчето и да покрива очите си с ръка.

— Когато не се прибереш до изгрев-слънце — рече той сухо, — винаги е облекчение за мен да разбера, че не си направил по-голяма глупост от тази да се напиеш до козирката. — „Какво умение!“ — помисли си той с безрадостна полуусмивка. Предната седмица самият той се беше напил до безпаметност, при това съвсем съзнателно. Петата годишнина от смъртта на жена му бе изглеждала достатъчно добър повод да извади пистолет и да почне да обстрелва къщата си.

Клей притисна с пръсти носа си високо, между очите и изпъшка.

— Кълна се, че е заради рома на Джон Полтрейн. А той дори е платил мито за тази помия. Но пък аз му измъкнах двайсет лири, като играхме на карти, тъй че, така да се каже, сме квит. — Девън не отвърна на измъчената му, но наперена усмивка. — Не виждам защо трябва да си толкова самодоволен. В крайна сметка, видях светлина и в твоята стая, когато се прибирах насам. Единствената разлика между нас е, че аз пиянствам с приятели, а ти сам.

Безизразното дотогава лице на брат му се вкамени и Клей сведе поглед, съжалявайки за казаното.

— Трябваше да дойдеш с нас — небрежно започна да говори той след момент — След това отидохме в „Стършеловото гнездо“. — Девън подпря брадичката си с пръсти и изръмжа, незаинтересован. — Има ново момиче там, Дев, наистина е голяма работа. Трябвала я видиш. Мисля, че е по-тежка от мен. Казва се Евлалия. Не се шегувам! — Той се засмя доволно, когато най-накрая Девън неохотно изви устни в намек на усмивка. — Ела с нас следващия път, а, защо не? Джон и Саймън винаги питат за теб. Ще се забавляваш, кълна ти се, че ще е хубаво.

Лорд Сандаун се изправи иззад бюрото си, засипано с листове и хартии, разположено между рафтовете книги на задната стена до френския прозорец. Отвори го и приглушеният тътен на морето изпълни стаята. Ято бекаси кряскаха подигравателно над успокоения като чаша вода канал.

— Не, не мисля така — рече той, застанал неподвижно, но напрегнат, пред яркия блясък на утрото.

Момичето донесе кафето на Клей. Девън я изчака да си отиде и Клей да се изтегне в цяла дължина върху канапенцето, с чаша и чинийка, подпрени на стомаха му.

— Мисли ли още по въпроса, който обсъждахме по-рано? — предпазливото изражение на Клей накара Девън да вдигне саркастично вежда. — Виждам, че не си.

— Бях зает.

Веждата се вдигна още по-високо.

— Проклятие, Дев, прекалено млад съм да се заровя в някаква си мина.

— Не съм те молил да слезеш долу и да работиш в нея, само да я ръководиш.

— И за това съм твърде млад.

— Но не чак толкова, че да не рискуваш глупавата си глава, като караш контрабанда.

Клей сгъна колене и скръсти ръце на гърдите си.

— За Бога, да не започваме отново. Това е битка, която никой от нас няма да спечели.

Девън изпусна бавно дъха си.

— Да, и аз не искам да се караме. — Защото ако искаше, ако притиснеше брат си прекалено силно, Клей просто щеше да си излезе и да води идиотската си търговия от някой друг потаен залив по брега. Като държеше Клей тук, упражняваше поне известно влияние над него.

Клей се опита да звучи разумно.

— Това, което правя, въобще не е опасно, гарантирам ти. Хората ми са опитни и верни, а моят платноход е най-бързият в канала. — Той отново показа очарователната си, момчешка усмивка — И, за бога, Дев, само да знаеш как се забавлявам.

— Чудя се дали ще ти е забавно, като увиснеш на бесилката.

— Но те никога няма да ме хванат.

— Ти си глупак, Клей. Само чакаш сега проклетата луна да се скрие, нали?

— Не — отрече той, но с гузно изражение. — Дошъл съм да посетя теб, единствени ми братко.

Девън изсумтя.

— Щях да разбера, ако имаше нужда от парите.

— Може би аз нямам, но наоколо е пълно с хора, които се нуждаят от тях — отвърна Клей с достойнство.

— О, да, бях забравил — ти го правиш с благотворителна цел.

— Да, в крайна сметка е точно така. Поне частично. О, да му се не види — призна засмян. — Правя го заради вълнението.

— И славата.

— Е, да, вярно е, жените твърдят, че съм истински дявол.

Търпението на Девън се изпари отведнъж.

— Мътните те взели, на двайсет и три години си! Това е детински, идиотски бизнес и някой ден ще те хванат — просто е въпрос на време.

— Не, няма. Катерите на митницата се движат във водата като престарели крави. Да можеш да ги видиш. Никога няма да надбягат моя „Спайдър“. А и аз съм го скрил, където…

— Мили Боже, недей ми казва — прекъсна го Девън. — Ще те хванат на сушата, защото там си безпомощен. Данъчните агенти са навсякъде в днешно време, както и платените им информатори. Не можеш да се доверяваш на никого. Как обръщаш контрабандата, която прекарваш, в пари за твоите бедни? Ето къде ще те пипнат — предупреди го той, насочвайки гневно пръст към Клей. Половината област вече знае за тебе; всичко, което чакат данъчните, е доказателство.

— Няма да го получат и на сушата — отговори му Клей уверено. — Имам си човек, който се занимава с тази страна на работата.

— Кой? Не, не ми казвай. — Девън се усмихна против волята си, когато Клей избухна в смях. След кратка пауза го запита неохотно: — Може ли да му имаш вяра на този… посредник?

— Да, естествено. Абсолютно. Слушай, недей да се тревожиш за мен, Дев, губиш си времето.

Девън се облегна на рамката на вратата.

— Бих искал да се откажеш. Ела да работиш за мен. Ще ти дам проклетата мина на теб!

Клей направи физиономия.

— Кажи го на Франсис Морган.

— Той работи за мен. Ще може да работи и за теб.

— Малко вероятно. Не можем да се понасяме.

— Да, знам. Никога обаче не съм могъл да разбера защо.

— Той е едно превзето самодоволно конте.

— Не съвсем. Но какво значение би имало, даже и да беше? Има и нещо друго.

— Този разговор е безсмислен. Освен това ти каза, че възнамеряваш да го правиш съдружник.

— Това е само на етап намерения. Ако се съгласиш да ръководиш мината, ще ти я дам още утре, цялата.

Клей стана и се протегна.

— Но както ти сам изтъкна, аз не се нуждая от парите.

Лицето на брат му се вкамени.

— Един мъж трябва да работи.

— Ти работиш прекалено! — изстреля Клей — Отиваш в другата крайност. Никога никъде не ходиш, не излизаш от Даркстоун. Кога за последен път си ходил в къщата ни в Лондон? Не си посещавал майка в Девъншир от миналата Коледа. Едва ли мястото ще се разпадне без теб. Коб може да се справи с всичко идеално, ако заминеш за някъде — Той пъхна ръце в джобовете, когато Девън не отговори. — Знам защо стоиш тука — рече той упорито. — Ти си точно като татко.

— Така ли? — каза Девън безизразно. — В какво отношение?

— Стоиш тука заради морето. Майка твърди, че той се нуждаел от него, за да съществува. То запазвало разсъдъка му.

Девън бавно извърна глава, взирайки се през терасираната градина към назъбения ръб на скалите и равната, гладката повърхност на морето и небето зад тях. Той наистина се нуждаеше от морето. Дори само заради разсъдъка. Не беше кой знае колко много.

— Като си говорим за майка — рече Клей прекалено ведро и малко прекалено бързо. — Тя заплашва скоро да те посети. И този път щяла да доведе Алис.

Девън изпусна една въздишка и скръсти ръце.

— Защо просто не се ожениш за момичето и да ги избавиш и двете от нещастието им?

— Защо ти не се ожениш за нея?

— Аз? — Клей изглеждаше ужасен. — Ти трябва да се ожениш пръв, нали ти си по-големият. — После, спомнил си изведнъж, той се изчерви и сведе поглед.

Челюстта на Девън се стегна, но той задържа тона си лек и равен.

— Съжалявам, но аз вече имах жена. Ако ме чакаш да си взема друга, тъй ще си умреш ерген.

— Тогава ще умрем заедно — двама немощни, стари ергени. Можеше и да е по-лошо.

— Да, предполагам, че е възможно. — Мимолетна топлинка пробягна в мрачните му очи и Клей отвърна с бърза, сърдечна усмивка.

Движение в коридора привлече вниманието им.

— Влизай, Коб — провикна са Девън към високия, чернобрад мъж, който застана на прага.

— Не исках да ви безпокоя.

— Няма нищо, Коб, а и ние вече свършвахме.

— Как си, Коб? — попита Клей и кимна в поздрав към мършавия управител на брат си.

— Много добре, сър, благодаря.

— Можеш ли да дойдеш до Луксулян днес с мен? — попита го Клей. — Иска ми се да огледаш стадото на Оди Тревитик. Разпродавал половината си овни.

— Мога. — Коб размърда крака, мачкайки широкополата си шапка с пръстите на единствената си ръка. — Има проблеми с Дос Менстър — рече той.

— Какви по-точно?

— Овцете му са се проврели през северната ограда тази нощ. Две дузини са паднали от скалата, кучето му е спасило останалите.

— Пиян ли е бил?

— Не съм сигурен.

— Разбирам. Ще говоря с нето тази сутрин.

— Както желаете. Пещта за сушене на хмел има нужда от ремонт, твърди Флетчър. В дъжда миналата седмица керемидите на покрива…

— Добро утро, Девън.

Девън се обърна.

— Франсис! Мислех, че ще се срещнем чак на обяд. Има ли нещо нередно в мината? Да не е станало…

Франсис Морган влезе в стаята, преметнал абаносовия си бастун през рамо.

— Не, не. Всъщност помпата в новата шахта работи безупречно, ако мога да се изразя така. Лагерите бяха причината, точно както ти казвах. Не, исках да говоря с теб за търга довечера в Труро. О, здравей. Клей, не те видях оттук.

Клей дори не направи опит да се надигне.

— Франсис — измънка гой, оглеждайки високата, елегантна фигура на управителя на мината на брат си. Забеляза лъснатите до блясък ботуши, снежнобялата вратовръзка и напудрената перука, после с леко отвратен израз отново сведе очи към вестника си.

— Има ли нещо? — попита Девън, който се приближи към Франсис.

— Не, надявам се, но бих искал да поговорим за една стратегия, която ми се върти в главата, след като започне наддаването.

— Чакай малко. Коб, свършихме ли засега?

— Да, струва ми се. Ще дойда с вас, щом желаете. Десет часът удобно ли е за вас?

— Да, чудесно. Ще те срещна на вратата.

— Чакай, Коб, ще дойда с теб. — Клей се надигна от дивана. — До скоро, Девън. — Той се поклони с явно снизхождение на Франсис Морган, който му отвърна по същия начин.

Клей и Коб поеха към конюшните, потънали в дружелюбно мълчание. Там те се разделиха и Коб пое към хмелната „пещ“. Клей влезе в плевнята и извика коняря.

— Маклийф? Тук ли си? Галън, къде си, момче? — Шумът откъм широките врати зад него го накара да се обърне.

Беше Лили.

Тя се изчерви, когато внезапно осъзна кой стои в сумрачната стая и неговата заговорническа усмивка с нищо не й помогна да преодолее смущението си. Споменът за глупостта й тази сутрин в спалнята му накара бузите й да запламтят. Отдъхна си, когато Маклийф се появи от мъничката си бърлога зад помещението за конските принадлежности и поздрави Клей, отвличайки вниманието на младия господар от нея. Копнееше да се махне, но съобщението, което й бе поверила Лоуди да предаде на коняря, беше от голямо значение — поне за Лоуди. Освен това то трябваше да се предаде на четири очи. Така че тя опря гръб в най-близката клетка и се опита да изглежда невидима, докато младият мистър Даркуел нареждаше на Маклийф да приготви коня му.

Докато чакаше, тя го изучаваше прикрито. Макар че имаха сходни черти, братята Даркуел въобще не си приличаха, реши тя. Не само защото по-малкият брат бе по-нисък и по-слаб, а косата му малко по-светлокафява — главната разлика идваше от изражението. Лицето на Клей бе открито и… светло, да, а държанието му — небрежно, дори отпуснато. Девън Даркуел беше напрегнат и сдържан, мрачен, нерадостен и всичко друго, но не и отпуснат. Описанието на лицето му не допускаше определение като „открито“. Нещо, горчиво като киселина, бе разяло дълбоки линии от двете страни на устата му и в красивите му очи тя бе зърнала безутешност.

Когато Клей се раздвижи и й се усмихна, тя разбра, че се е вторачила в него.

— Добро утро — рече той приятно. — Още веднъж.

— Добро утро, сър. — Тя се приведе в позакъснял поклон.

— Виждам, че си се възстановила от шока.

Знаеше, че се изчервява отново, и това я раздразни.

— Очевидно съм — отвърна тя троснато.

Той се ухили:

— Как се казваш?

— Лили Трабълфийлд.

Клей се изсмя и бе очарован, когато и тя му се усмихна в отговор.

— Откъде идваш, Лили Трабълфийлд?

— От Лайм Риджис. Тоест, от Килдеър всъщност, но не съм била там от много години.

— Килдеър, казваш?

— Да, сър. — Той я изгледа, сякаш искаше да каже нещо по този въпрос, дори още по-лошо — да попита — и тя продължи забързано, за да му отвлече вниманието. — Това вашият кон ли е? Истински красавец, нали?

Проработи. Клей се извърна да погледне как Маклийф оседлава горделивия му сив тригодишен жребец.

— О, да. Ще го водя да се състезава в Епсън следващия месец.

— В отсечката на миля и четвърт?

— Вярно. Или там, или на миля и половина.

— Трудничко ще е за младия кон. Но той ми изглежда истински бегач. — Тя се опомни. — Съвсем сигурно, мисля, че това е чудесно животно.

Клей бе истински изненадан. Както си вършеше работата, Маклийф също замръзна и се обърна да я погледне. Лили неловко прочисти гърлото си.

— Баща ми обичаше състезанията. Често ме вземаше и ме водеше — в Данкастър, Нюмаркет, и на разни други места.

— Обичаше ги казваш?

— Е, по обичаше залаганията, може да се каже. Особено добър беше в губенето — призна тя откровено. — Но веднъж неговата двугодишна кобилка спечели препятствията в Сейнт Леджър. Двайсет и пет лири му донесе. — Тя се усмихна на спомена. Бе се опитвала да го придума да плати някои от дълговете си с тази печалба, но без никакъв успех — беше поканил приятелите си на двудневна почерпка и бе похарчил всичко, до последното пени, в таверната в Парихил.

Клей и Маклийф си размениха погледи. Конярят изведе коня на покрития с камъни двор. Без да използва блокчето за качване, Клей се метна на гърба му. В седлото той се обърна, за да изгледа Лили, която стаеше на вратата и го наблюдаваше.

— Ще ходя в Татърсол през август, мис Лили Трабълфийлд. Бихте ли дошли да ми помогнете да избера чифт здрави, силил коне за лов?

Тя се изсмя:

— Попитайте ме, когато моментът наближи, мистър Даркуел. Не мога да планирам толкова отдалеч.

— Може и да го направя. — С усмивка и намигване той обърна коня си и го подкара в галоп.

Маклийф се приближи, демонстрирайки беззъбата си усмивка. Тя му отвърна. Понякога се затрудняваше да реши кое негово око да фокусира, когато му говори. Обикновено дясното му око гледаше малко косо настрани, но щом решеше да гледа в лявото, то пък започваше да й се изплъзва, а дясното идваше на мястото си. Беше много смущаващо и тя се чудеше дали не е възможно да го прави нарочно.

— Как я караш, Галън? — запита го тя дружелюбно.

— О, чудесно, благодаря ти, че питаш. А ти, мис Лили?

— Много добре. Имам съобщение за теб от Лоуди.

Той направи сериозен опит да изглежда разочарован.

— Значи не е от теб, тъй ли?

Тя вдигна рамо игриво.

— Лоуди казва, че може да се срещнете довечера, след вечерта, до езерото, но само за час.

Изразителното му лице грейна.

— Кажи й, че ще бъда там — После изведнъж си спомни, че е женкар — А ще бъдеш ли и ти там, мис Лили? — попита той със закачлива похотливост.

— Не, няма, мистър Маклийф.

— О, много лошо. Щяхме да бъдем рядка гледка ние тримата. — Той положи ръка на стената зад нея и се наведе фамилиарно. — Какво ми готви тоя бухал, готвачката за вечеря, сърце мое?

Тя му се усмихна спокойно. Беше й забавно да флиртува с Галън Маклийф, макар че на Лоуди не й беше харесало чак толкова.

— Пилешки котлети за мисис Хоуи в стаята й, кълцана скумрия и картофи за останалите нас долу в салона.

— Хайде бе!

Тя се изсмя високо на комичната му гримаса. През рамото му съзря фигурите на двама мъже, приближаващи се откъм къщата. Единият бе Франсис Морган, а другият беше господарят.

Някакъв инстинкт я накара да отскочи настрани. После й хрумна, че това внезапно движение издаваше чувство за някаква вина. Мъжете отминаха. Но суровият поглед на господаря я обгори с — както си въобрази тя — истинско презрение. Нямаше и капка съмнение, че Девън Даркуел си мислеше, че тя се заиграва с коняря.

Но истински я изненада дълбочината на импулса да отиде и да го извади от заблуждението му. Разбира се, тя не направи нищо подобно. Прекъсна Маклийф по средата на изречението му и се извини с обяснението, че икономката ще й се кара, ако се забави още, после се спусна забързано към къщата.

Този следобед мисис Хоуи я накара да измие стените на черната кухия като наказание за закъснението й.