Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (9)

Глава 9

Девън се разбуди от леката дрямка, като чу вратата да се отваря и видя Лили да влиза на пръсти.

— Къде, по дяволите, се беше запиляла? — поиска да узнае той. Очите му се присвиха. Вдигна се мъчително на лакти и зададе друг въпрос, с по-мек тон: — Какво, по дяволите, си правила?

Пренебрегвайки въпроса, Лили отиде до масичката покрай леглото, където още стоеше каната с бира. Изля по-голямата част от съдържанието й в чашата, неговата чаша, и я изпи на един дъх.

— Какво искате? — запита тя направо, прокарвайки ръка през влажното си чело.

Със скоростта на светкавица, която не би допуснала у него, ръката му се стрелна и я сграбчи за китката. Дръпна я и тя се стовари до леглото. Обърна ръката й с дланта нагоре и се взря в разранената, осеяна с мехури, плът. Погледна към нея с удивление, после посегна за другата й ръка. Тя я скри зад гърба си.

— Същата е — рече тя вяло. — Какво искате от мен?

Девън пусна ръката й и се излегна върху възглавницата.

— Искам да седнеш.

— Чудесно — въздъхна и се отпусна в креслото до леглото. Всяко мускулче крещеше от умора и изтощение. Но тук бе толкова тъмно и студено, и тъй тихо. Когато измина минутка, без той да проговори, тя остави клепачите си да се притворят. Можеше да заспи още сега. По-късно — след секунда? Минута? Тя подскочи стреснато. — Как се чувствате? — попита го виновно. Струваше й се, че изглежда малко по-добре, може би не бе толкова блед.

— С какво се занимаваш, Лили? Какви задачи ти възлагат?

Въпросът стресна и двамата.

— Чистя къщата ви — отговори тя просто.

— Да, но какво правиш?

Тя въздъхна и положи глава на облегалката.

— Лъскам мебелите. Търкам подовете и тупам килимите. Бърша прах. Подреждам. Помагам в кухнята, в пералнята, понякога в мандрата. — Очите й отново се бяха затворили. Тя ги отвори, за да види дали я слуша още. — Правя каквото ми кажат — завърши тя изморено.

— Защо го правиш?

— Защо? — Тя се разсмя невесело. — За да живея. — Хвърли поглед към него, право в сериозното му лице. Разговорът бе приел някакъв странен, опасен обрат. Опасяваше се, че лицето й би могло да я издаде по някакъв начин, и полека се изправи на крака. Опита се да звучи по-бодро. — Хапнахте ли вече?

— Не искам нищо.

Тя отвори уста да възрази, когато се разнесе леко чукане по вратата. Имаше време да отскочи от леглото и да намери работа на ръцете си с чашите и чиниите, преди някой да влезе.

Беше Стрингър, икономът. Лили си помисли, че той полага големи усилия да не поглежда към нея.

— Едни господа искат да ви видят, сър. Казват, че са от Митническата служба.

— Въведи ги, Стрингър. Ще говоря с тях тук.

— Много добре, сър.

Веднага след като вратата се хлопна, Лили се върна до леглото.

— Сигурен ли сте, че трябва да правите това? — попита го тя разтревожена, докато му помагаше да седне, а после и да стане. Отидоха до бюрото му заедно. Тя го подкрепяше за кръста, докато го настаняваше на стола му. Лицето му веднага посивя и се изпоти от усилието. — Наистина не е добре за вас — мърмореше тя, като осъзнаваше, че думите й отиват на вятъра. — Изглеждате ужасно. — Тя прокара пръсти през косата му, за да я приглади, повтаряйки „Извинете ме“ през цялото време, и после го огледа критично. — Да вдигна ли завесите? Не изглеждате добре, но тия спуснати пердета придават болничен вид на стаята. Не съм сигурна…

— Да, дръпни ги. — С една ръка той вдигна тежката счетоводна книга отстрани на бюрото и я отвори на днешната дата. — Приготви ми писалка, бързо.

Тя отвори шишето с мастилото, взе ножа, който й подаде, и подостри едно от перата в стъкленицата на бюрото.

— Какъв късмет, че сте десничар — отбеляза тя разсеяно, подавайки му го. — Ще станете ли, като влязат?

— Не, разбира се. Е, виконтът на Сандаун не се впечатлява от дребни чиновници.

Суховатият хумор в тона му я зарадва неимоверно. Импулсивно тя се протегна и го щипна по бузите.

— За руменина — обясни тя, като видя смайването му. За частица от мига пръстите й се забавиха върху твърдата линия на челюстта му. — Късмет! — Тя стигна до вратата тъкмо като се отваряше.

Влязоха двама мъже, водени от Стрингър. Девън разпозна в единия Полкрейвън, митническия служител във Фоуи. Другият му беше непознат. Девън скръсти ръце и се облегна удобно на стола си. Движението му причини остра, агонизираща болка в рамото и той прехапа език с надеждата, че лицето му няма да го издаде.

— Господа — изрече с тон, в който се надяваше, че звучи небрежна надменност. — На какво дължа това неочаквано удоволствие? — Преди някой да успее да отговори, той рече на Лили, която все още стоеше до вратата, чупейки ръце. — Това е всичко, благодаря. — Тя се поклони и излезе. Той забеляза обаче, че остави вратата отворена.

— Ваша светлост — подхвана Чарлз Полкрейвън с нисък поклон, заплашващ сигурността на перуката му. — Простете за безпокойството, моля ви, няма да се забавим повече от две минути. Искаме да ви зададем най-простия въпрос, който можете да си представите. И позволете ми да ви уверя, че не беше моя идеята да дойдем и да ви безпокоим по този неподобаващ начин — без да ви уведомим…

— Не, идеята беше моя.

Девън преплете пръсти и надникна над тях към високия мъж в униформа и сурово изражение, стоящ до Полкрейвън.

— Наистина? И вие сте…?

— Лейтенант Едуард ван Ребан от Митническите служби, командир на катера „Роял Джордж“. — Той направи перфектен военен поклон.

— Лейтенант. — Девън позволи искрица лека изненада да проблесне за миг в погледа му. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Като ни кажете къде сте били предната нощ — отвърна Ван Ребан храбро, докато Полкрейвън пристъпваше от крак на крак и надаваше звуци на смущение и извинение.

— Наистина? И защо трябва да правя това, питам се аз?

— Защото наказанието за нападение върху офицер на митниците е обесване.

— Милорд! — извика Полкрейвън, размахвайки пълничките си ръце във въздуха, едва не затанцувал на място от притеснение. — Моля за извинение, най-смирено, уверявам ви, това въобще не възнамерявахме да ви кажем!

— Да? А какво беше то?

Тихият му леден тон накара Полкрейвън да пребледнее и очевидно той изгуби способността си да говори.

Лейтенант Ван Ребан оправи шапката си и продължи:

— Извинявам се, ако съм бил прекалено директен — каза той сковано. — Позволете да изясня обстоятелствата за нашата визита, милорд.

— Очаквам ги с нетърпение. — Девън кръстоса крака и забарабани с два нетърпеливи пръста по повърхността на бюрото — маневра за ръката, която прекара през лицето си, за да избърше потта, избила под носа му. Главата му бе сравнително ведра, но пулсиращата болка в рамото не отслабваше.

Ребан прочисти гърлото си.

— Вчера сутрин, милорд, при рутинен патрул извън Фоуи, моят катер се натъкна на една шхуна, закотвена в скрито заливче.

— Скрито заливче? — Той допусна нюанс на забавление да оцвети гласа му.

— Точно така, сър, скрито заливче. Едно от многото по протежението на реката в тази област, където платноходките на контрабандистите акостират, за да разтоварват незаконните си товари. Тази шхуна беше без екипажа си тогава. Ние я конфискувахме незабавно.

— Очарован съм да го чуя. Сигурен съм, че вашите началници ще бъдат доволни.

Сивите очи на Ребан добиха суров израз.

— Съмнявам се, сър. Дванайсет часа по-късно, докато чакали помощ от бреговата охрана във Фалмут, мъжете, които пазели шхуната, били нападнати.

— Нападнати?

— От повече от дузина разбойници, въоръжени с пистолети, саби и ножове. Моите хора били победени, хвърлени извън борда и оставени да се издавят.

Девън потърка брадичката си, за да не се разсмее — всъщност на практика „бандитите“ бяха само пет.

— Оставени да се издавят? — залита той учудено. — Но вие казахте, че корабчето е било закотвено в това „скрито заливче“.

Лейтенантът почервеня леко и започна да глади мустака си.

— Биха могли да се удавят — рече той упорито. — Двама от тях не са можели да плуват.

— Аха.

— По това време моят катер стоеше в устието на Фоуи и чакаше моряците от Фалмут. „Спайдър“ била видяна да…

— Кой?

Интелигентните очи на Ван Ребан се присвиха проницателно.

— „Спайдър“ — изговори отчетливо той и този път неговият глас съдържаше зрънце подигравателност.

— Това трябва да е контрабандисткият кораб? — попита Девън приветливо.

— Точно. Та „Спайдър“ бил видян да се приближава до брега и да сваля един пасажер, преди да отплува в открито море. „Роял Джордж“ започнал преследване.

Девън потърка ръце.

— Лейтенант, вярвам, че ще се роди нещо в края на тази история, но междувременно искам да ви заявя, че й се наслаждавам невероятно. Изглежда, че става все по-интересна с всяка изминала минута.

Ван Ребан отново се причерви и така заметна мустак, че бе чудно как не го счупи на две.

— „Спайдър“ карал пушки и двайсет души екипаж — продължи той стегнато. — А имало и оръдия. Той се приближи до нас и ни обстрелва в течение на над четвърт час. Накрая се оказа, че моят катер е пострадал от трийсет изстрела в платната и две дузини в корпуса. Главната мачта, както и бизанмачтата, бяха отнесени.

— Изгубихте ли хора?

— Не.

Девън прикри огромното си облекчение с израз на нетърпение.

— Добре, добре. Тогава това трябва да е краят, нали?

— Не съвсем: Мислех, че ще ви бъде интересно да научите какво се е случило с пътника, който „Спайдър“ спуснал на брега край Полруан, милорд.

— Не, не ми е интересно. Но ако ще ускори нещата, хайде, кажете ми.

— Очевидно този мъж е бил оставил кон в околността. Под прикритието на тъмнината той се отправил на запад. Към Тревит.

Девън се усмихна.

— Тревит? Към Сейнт Остел, Мевагиси, а също и Портлой! Да не споменаваме Труро, Редрут, Хейл, Пензънс…

— Благодаря ви, сър, напълно сте прав. Както и да е, северно от Додман Пойнт той бил засечен от отряда, изпратен от Фалмут да помогне при конфискацията на „Спайдър“. Били четирима души.

Поне тази цифра беше вярна.

— И те хванали ли са човека?

— Не са. Той ги надвил.

Девън вдигна вежди.

— Учудвате ме, лейтенант. Как е могло да се случи такова нещо?

— Аз не бях там, милорд — процеди Ван Ребан през зъби. — Не мога да го обясня. Всички офицери били разоръжени. Двама от тях още се възстановяват от рани по главите.

— Невероятно. И този мъж се измъкнал безнаказано?

— Нищо подобно. Един от офицерите ме увери, че бил сериозно ранен, може би смъртоносно.

— И все пак още не сте го намерили?

Той се поколеба за частица от секундата, после каза бавно:

— Не, милорд. Не още.

— Какво нещастие. Защо ми разказахте тази история?

Сега, когато моментът дойде, лейтенантът изглежда загуби дързостта си, за сметка на Полкрейвън, който събра кураж и отговори вместо него:

— Казвал съм десетки пъти на лейтенант Ван Ребан, че подозренията му са неоснователни, Ваша светлост, но той не иска да слуша. Беше си навил на пръста, че младият мистър Даркуел е капитанът на „Спайдър“, и че вие сте били мъжът, който е нападнал митническите офицери миналата нощ!

Долен лицемер, помисли си Девън. За него нямаше и капка съмнение, че Полкрейвън бе един от митничарите, на които Клей редовно плащаше в замяна на услугата да си държи устата и очите затворени. Той избухна, както се надяваше, в недоверчив смях.

— Вярно ли е това, лейтенант?

— Това е една от възможностите, за която получих заповед да проуча — отвърна Ван Ребан смело.

— От кого?

— От надзорника по мореплаването в Ексетър. Който, между другото, е под прякото ръководство на самото Вътрешно министерство.

— Очарователно. И да разбирам ли, че вие вярвате, че аз съм този мъж, който е бил „смъртно ранен“ от бойния отряд само преди няколко часа? — Ван Ребан остана безмълвен, смайването му бе очевидно. — Е? Това ли мислите, лейтенант? — Девън се изправи рязко и прекоси късото разстояние до мястото, където стояха двамата мъже. Полкрейвън се отдръпна, за да му отдаде дължимото, лейтенантът остана на мястото си. — Изглеждам ли ви като човек на прага на смъртта? — попита той меко. Моментно замайване, нищо повече. Но му се прииска да не се бе изправял толкова рязко.

— Аз само изпълнявам дълга си, сър. Нямах намерение да ви обиждам. Целият въпрос може да се изясни за минути, ако бъдете така добър да ни кажете къде бяхте предната нощ.

— Аз настоявам, че това изобщо не ви влиза в работата.

— Няколко от слугите ви ни казаха, че не сте си били вкъщи за вечеря, нито сте…

— Разпитвали сте моите прислужници? — изрева Девън.

Заплахата в гласа му изпрати Полкрейвън бегом до вратата.

Ван Ребан обаче не позволи да бъде сплашван.

— Да, сър — призна той твърдо. — Нито вие, нито брат ви, сте си били у дома нощес.

— Искате ли да кажете, лейтенант, че моят потомствен дом не е нищо друго, освен гнездо на разбойници, леговище на крадци и бандити, извор на порок и насилие?

— Нямам никакво мнение по този въпрос, милорд, аз само провеждам разследване. Ще бъдете ли така любезен да кажете къде е бил вашият брат през нощта.

Девън изпусна една въздишка на поражение и отиде да седне на ръба на бюрото, с надеждата, че нямаше вид, че ще припадне върху него.

— Много добре, ще ви кажа, за да се отърва от вас. Клей е на път за Лондон през Девъншир да посети майка си. Ще мине и през Епсъм, Петвърт, Нюмаркет, където да пръсне парите си. Не знам кога ще пристигне в Ръсъл Сквеър. Бих казал, че ще зависи от това на кои коне ще избере да залага попътно. Сега си отивайте.

Лейтенантът остана закотвен на мястото си.

— Не искам да бъда непочтителен, сър, но имате ли нещо против да ми съобщите вашето местонахождение?

— Да, имам. Поставяте търпението ми на изпитание, сър. Идвате непоканен в дома ми, разпитвате прислугата ми. Имате дързостта да ми заявите, че нападението върху митнически офицер е углавно престъпление и нахалството да използвате името на вътрешния министър в патетичен опит да ме сплашите. Аз съм член на Камарата на лордовете, сър. Вътрешният министър е чест гост в дома ми. Аз също мога да отправям заплахи, но вие ми изглеждате почтен и благоразумен човек. Разчитам, че ще се осъзнаете незабавно, лейтенант, ще вземете Полкрейвън и ще напуснете къщата ми!

Лицето на Ван Ребан стана мораво червено.

— Не искате да отговорите? — Девън го загледа твърдо. — Тогава сте прав, няма какво повече да си кажем, освен едно последно нещо — и уверявам ви, че това не е заплаха: този въпрос няма да остане току-така, и вие ще чуете отговора от мен или моите началници в много близко бъдеще. Приятен ден!

Божичко, Девън не можеше да не се възхити на копелето. Не му завиждаше за неблагодарната, зле платена работа и би се обзаложил, че Едуард Ван Ребан бе един от малкото неподкупни митничари в целия Корнуол.

— Приятен ден! — повтори той и загледа как другият си заминава. Полкрейвън се измъкна странично, като рак, опитвайки се да се поклони и да избяга едновременно.

Девън се надигна от бюрото и се приближи до прозореца, където се опря на перваза и попи мокрото си от пот лице с носната кърпичка. Поне не бе припаднал — ако това можеше да му служи за някакво утешение. Но, по дяволите! Ван Ребан не беше глупак и не беше блъфирал: той наистина щеше да се върне. И следващия път нямаше да допусне да бъде победен от високомерни слова и пресилено възмущение. Той, или някой като него, щеше учтиво да настоява за отговори. Трябваше да измисли някакви обяснения в най-скоро време, а после и да ги приложи, което, мислеше си той, означаваше да подкупва наляво и надясно хора да лъжат в негова полза.

Клей да върви по дяволите! Без съмнение той щеше да намери всичко това за много забавно, когато се върнеше и чуеше подробностите. Искаше му се да му извие врата. Нямаше да го направи, разбира се — щеше да бъде омилостивен от лошото си настроение, от проклетия момчешки чар на Клей — както обикновено между впрочем. Но на двайсет и три брат му вече се доближаваше до последните мигове на юношеството. Единственото добро нещо в цялата идиотска афера със „Спайдър“ бе, че щеше да отрезви Клей за някои от реалностите в живота. Междувременно Девън беше принуден да напряга мозъка си до крайност, за да задуши едно разследване, което иначе би стигнало до опасни разкрития. Та той беше на страната на Ван Ребан, за Бога, беше гласувал законопроекти, които да финансират набирането на повече мъже като него! Това беше непростимо — колкото повече мислеше, толкова повече се разгневяваше.

Опря чело о стъклото и се вгледа в скалистия бряг покрай морето. Къде беше Лили? Чувстваше се ужасно и тя трябваше да бъде тука, да се грижи за него. Може би не беше напълно изяснил какво се очакваше от нея. Щеше да го стори веднага след като тя…

Силно почукване по вратата го накара да подскочи и да избърше набързо още веднъж лицето си.

— Влезте!

Отпусна се, като видя, че беше Лили — после отново се напрегна, съзирайки Ван Ребан и Полкрейвън да я следват. Тъкмо щеше да каже нещо, възмутен, когато забеляза, че всичките имаха абсолютно еднакви изражения на обърканост. От тримата Лили изглеждаше най-смутената. Сега пък какво? Той успя да скръсти ръце, без да се намръщи, и зачака.

Ван Ребан погледна Полкрейвън; Полкрейвън пък погледна него и решително затвори уста. Ван Ребан прочисти гърлото си и започна да говори, после явно размисли, отиде до вратата и я затвори.

— Е? Сега пък какво има? — изиска Девън, след като се възцари напрегната тишина. Лили кършеше пръсти, цялата порозовяла, с изражение, сякаш искаше да се скрие под килима.

Лейтенантът събра кураж.

— Милорд, това момиче току-що ни разказа една история и аз… ъ… просто съм длъжен да поискам да я потвърдите.

Ръцете на Девън се свиха в юмруци в джобовете му, сякаш бомба избухна в гърдите му. Намери обаче, че гласът му прозвуча, о чудо на чудесата! — като самата небрежност.

— О, така ли? И какво ви е казала тя?

Нещо в тона му накара Лили да отметне рязко глава. Мили Боже, той си мисли, че съм им казала. Неочаквано сълзи изпълниха очите й. Сведе глава, за да ги скрие, и се почуди на тъпата болка, която стегна гърлото й. Как може да си го помисли, та дори и за миг? Как може?

Ван Ребан отново започна да суче мустак.

— Тя казва, сър, че е прекарала цялата нощ, от около десет часа, в стаята ви. С вас. — Той свирепо се прокашля. — Казва, че сте били заедно там до малко след зазоряване. И тя също твърди, че… ъ… няма… ъ… каквито и да е било наранявания по вашето… вашата личност. — Той погледна Девън право в очите в противоречие със слабата червенина, избила по бузите му. — Казва ли тя истината?

Лили се осмели да погледне нагоре. Сега лицето на Девън представляваше пълна загадка — беше невъзможно да се прочете какво мисли. Почувства собствената си кожа да пламва и бързо сведе поглед към краката си. За нея напрежението в стаята беше вече непоносимо. Какво си мислеше той? Какво ли щеше да отговори?

След цяла вечност той заговори със студен, тих тон, който я смрази.

— Да, тя казва истината. Но нека ви предупредя, господа: ако някога науча, че тази информация е достигнала до ушите на някой извън четирите стени на тази стая, аз ще се погрижа работата ви в Митническите служби да приключи и да не си намерите друга в Корнуол до края на живота си. Можете да го приемете за заплаха, ако желаете. За мен е обещание. Разбрахме ли се?

— Да, несъмнено, сър, абсолютно и неоспоримо — промърмори Полкрейвън.

Девън му отпрати изпълнен с презрение поглед, защото не се и съмняваше, че до падането на вечерта историята ще се е разнесла чак до Фоуи.

Реакцията на Ван Ребан беше по-неясна. Девън почти можеше да чуе дебата, който се водеше в главата му, докато човекът се мъчеше да отдели истината от измислицата. Най-накрая като че ли стигна до някакво заключение.

— Като се има предвид какво вие и жената ни казахте, разследването едва ли ще продължи. Не ми е известна никаква причина… темата, която разисквахме, да се разпространи извън знанието на присъстващите тук. Като джентълмен, а съм сигурен, че говоря и от името на господин Полкрейвън — аз съм задължен да уважавам личните ви дела, сър, и мога да ви уверя, че докладите, които ще представя, ще бъдат достатъчно мъгляви относно този въпрос, за да не нарушат спокойствието и уединението ви.

— Правилно, правилно — мърмореше Полкрейвън.

— Да разбирам ли, че въпросът е приключен?

След едва доловимо колебание Ван Ребан отговори:

— Да, милорд. Съмнявам се, че още някой ще ви безпокои.

— Чудесно. Тогава ви пожелавам всичко хубаво. — Девън ги освободи с кимване и ги изгледа как си отиват, едва прикрил облекчението си.

Когато Лили тръгна подире им, той извика тихо името й. Тя се спря.

— Аз… аз ще се върна, но мисис Хоуи ми зададе задачи и аз вече…

— Влез и затвори вратата.

Тя изпусна дълбока безшумна въздишка и направи както той й нареди. С гръб, притиснат до вратата, тя се загледа в него и се зачуди кой ще проговори пръв. Стори го той.

— Защо го направи?

Думите заизлизаха, сякаш препъвайки се, от устата й.

— Знам, че не трябваше — съжалявам, ако съм ви причинила още неприятности, но разбрах, че не ви повярваха, и това беше всичко, което можах да измисля. Знам, че ви притесних. Извинявам се. Не вярвам, че ще кажат на някого. Така че не трябва да се безпокоите, че някой ще разбере. Наистина, не мисля, че ще проговорят, вие направихте толкова ясно…

— Лили, мислиш, че ти се сърдя ли?

Тя скръсти ръце, за да спре да ги кърши.

— Не знам. Да, мисля, че е възможно. Така ли е?

— Разбира се, че не. Ти ми спаси кожата — как мога да ти се сърдя?

— О! — Почувства се смешно доволна. — Но аз ви притесних.

— Така ли си мислиш? — Може би тя наистина бе толкова наивна. — Исках Ван Ребан да мисли така, за да стане ясно защо не му разказах същата история като тебе от самото начало. Но ние живеем в странен свят, мила моя. Никой от моите познати, с вероятното изключение на майка ми, няма да бъде скандализиран да научи, че съм се позабавлявал с някоя от прислужниците ми.

— О, разбирам. Да, естествено.

Със закъснение той осъзна, че не точно това трябваше да каже. Страните й бяха ярко порозовели, сякаш я бе зашлевил, а погледът й бе замръзнал в някаква точка високо над рамото му. Господи, ама тя беше обидчива! Все пак да й се извинява бе прекомерно, затова й зададе въпрос:

— А ти, Лили?

Тя се принуди да го погледне.

— Какво аз? Какво имате предвид?

— Ако твоят приятел научи за случилото се, какво ще си помисли? Ще се разсърди ли?

— Предполагам, че да — рече тя слабо. — Да, ще се ядоса.

Девън се намръщи. Отговорът не го зарадва.

— Тогава аз съм ти двойно благодарен, задето рискува неговото неудоволствие заради мен. Бих искал да ти се отплатя. Ела тук. Хайде.

Тя се приближи неохотно. Бе протегнал ръка и на нея й се искайте да се махне, да остане сама. Вместо това постави ръката си в неговата.

Той я хвана здраво, учуден на загрубялостта й, причинена от тежкия труд, на късите, почупени нокти и поглади с леки кръгови движения разранената длан.

— Каквото и да те е накарала Хоуи да правиш — рече той намусено, — искам да го преустановиш. — Преди тя да каже нещо, той я запита: — Каква награда искаш?

Тя погледна нагоре, стресната.

— Не искам нищо. Мисля, че трябва да си легнете сега.

— Но как да ти се отблагодаря? Вече установихме, че не искаш да си легнеш с мен. — Колкото и разрошена и изтощена да изглеждаше, тя пак бе красива. Очите й все още бяха невероятни. И имаше най-меката уста.

— Имате треска.

— Вярно е, имам. Целият изгарям. — Той обви ръка около врата й и я придърпа, но тя веднага се дръпна. Той нададе неволно болезнено изръмжаване.

Прикривайки загрижеността си зад сърдит поглед, Лили го хвана за ръката и се опита да го заведе до леглото.

— Не искам да се показвам непочтителна, но така ви се пада — сгълча го тя. Но някъде по средата на пътя ръката му пропълзя до тапията й и отново я придърпа. — Виждам, че не сте толкова болен, както си мислех — отбеляза тя, малко разтреперано, оставайки спокойна този път, за да не му причини болка.

— Не е вярно. Аз имам ужасни болки и има само един лек.

— Чудно какъв ли е той. Хайде в леглото, сега вие само…

— Не и преди да си взема лекарството. А, ето го. Тука е. — Докосна устата й с връхчетата на пръстите. — Точно тук.

— Девън, мистър Даркв…

— Шшшш, вземам си лекарството. — Той положи лека целувка на устните й, чудейки се донякъде на игривостта си. Това бе всичко, което възнамеряваше — да я подразни малко и да я докосне. Но тя въздъхна и мекият, изненадан звук го заплени. Почти бе забравил колко е сладка. Целувката се задълбочи по най-естествен начин и удоволствието от нея бе главозамайващо — за времето, докато продължаваше, той наистина се чувстваше изцерен. Но после тя свърши, разумът се завърна и те се отдръпнаха неловко един от друг.

— Виждам, че сте достатъчно силен, за да намерите леглото си сам — рече Лили, останала без дъх. Тя отстъпи заднешком към вратата. — Ще ви донеса вечерята след мъничко. Заспивайте.

— Чакай, Лили, не можеш да си отидеш още.

— Напротив.

— Дяволите да го вземат! О, проклятие. — Сега, като не я целуваше, се чувстваше ужасно. Пристъпи към леглото и седна предпазливо, придържайки ръката си свита до гърдите. — Къде отиваш?

— Както знаете, имам работа за вършене. — Той само я изгледа, чакащ, и тя накрая трябваше да обясни, макар че никак не искаше. — Мисис Хоуи ми зададе една задача. Трябва да я свърша.

— Не искам да изпълняваш тази „задача“.

— Ако не я свърша, тя само ще ме натовари с още нещо.

— Какво те кара да правиш, Лили?

Тя погледна встрани, после пак към него.

— Едно нещо. Какво значение има? Нещо, което трябва да свърша. — Защо не можеше да му каже? Нямаше никакъв смисъл да го пази в тайна. Но да му каже, щеше да означава да признае, че имаше нужда от помощ, защото беше сломена.

— Това наказание ли е? — Лицето й го очароваше. Дълбоки, недобре потиснати емоции пробягваха по него твърде бързо, за да ги разчете той. След като тя не пожела да отвърне, той получи своя отговор. И сега вече той дори можеше да отгатне, за какво я наказваха.

— Спала ли си изобщо предната нощ?

Тя вдигна рамо.

— Колкото и вие, предполагам.

— Съмнявам се. Яла ли си нещо?

Тя не отговори.

Очите му мрачно се присвиха.

— Отивай да спиш.

Тя се изсмя високо, но не й беше весело.

— Казах ви, че…

— А аз ти казах, че работиш за мен, не за моята икономка. Тъй като не се нуждая от теб в момента, заповядвам ти да отидеш да си легнеш. Веднага.

„Легло“ — помисли си тя. Представи си тъмната, тиха стая и как потъва в леглото си. Сега. Тя затвори очи и потрепери.

— Отивай.

— Но…

— Отивай.

— Но… тя… — Как да обясни? — Ако можехте да… — Не можеше да поиска това. Тя скри свитите си юмруци зад престилката, скована от нерешителност.

Девън се протегна към връвта на звънеца и го дръпна силно.

— Сега ще я повикам — рече той кратко. — Ще й обясня какво искам. А това, което искам, е само ти да се грижиш за мен през следващите няколко дни.

— О, но тя ще си помисли…

— Пет пари не давам какво ще си помисли.

Но аз, да. Очевидно обаче и това нямаше тежест пред него. Той си мислеше, че проявява щедрост.

— Отивай да си легнеш, Лили — повтори той отново, любезно този път. — Не искам да те виждам отново преди вечерята.

— Добре — отстъпи тя след дълга пауза. — Ще отида. Но ще се върна след час, час и нещо… — Тя продължи да говори въпреки нетърпеливото му изсумтяване — да ви донеса нещо за хапване. Да, ще дойда. Сега и вие си лягайте сър — за невъобразими кратък миг и двамата се усмихваха.

После нея вече я нямаше. И Девън се прокле заради неспособността си да престане да мисли как да й нареди да легне да спи в неговото легло.