Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (14)

Глава 14

„… Ви моля да ми повярвате, че ужасно съжалявам за ужасните събития при последната ни среща. Молих се всеки ден за пълното ви възстановяване и съм убедена, че ръката на Бога със сигурност се крие зад чудните новини, които току-що получих. Сега най-искреното ми желание е в сърцето си да сте намерили сили да ми простите за нещата, които направих — по невнимание и без зъл умисъл, кълна се, поради нашето злощастно недоразумение, и че с Божията помощ можем да намерим начин да разрешим несъгласията си, ако позволите на Луис и мен малко време да свикнем един с друг. Така Божията воля и моята ще се приближат и съюзът, който някога желаехте, може един ден да се осъществи.“

 

 

С наведена глава Лили свърна от главния път през вратите на извиващата се, тясна пътека, водеща към Даркстоун. Лъжкиня, подигра се тя сама на себе си, като неволно си припомни думите, които бе написала на братовчед си. Завършена лицемерка. Измамница. Подритна във въздуха една буца пръст с върха на обувката си и стисна юмруци в джоба на престилката си. Не всичко беше лъжа — беше се молила за него всеки ден — поне тази част бе вярна. Както и да е — всичко бе свършило, писмата бяха пуснати, и само й оставаше да се научи да живее със собственото си коварство. Отчайващите събития довеждаха хората до отчаяни мерки, успокояваше се тя, но като долови нотка отбранителност в довода си, мислено се сгълча и подритна друга буца пръст. Беше безсмислено да оправдава лицемерието си, проявявайки го още веднъж като се преструва, че съжалява за него.

Всичко, което бе направила, бе, с цел да спечели време, и вече не я безпокоеше фактът, че плаща цената му с неискреност. Важното беше да се измъкне от Корнуол. Ако по някакво чудо братовчед й все още искаше да я ожени за сина си, тя възнамеряваше да се възползва докрай от непонятната му за нея маниакална настойчивост и да се престори, че й е нужно време. След малко повече от девет месеца щеше да влезе във владение на наследството си. Макар да не бе голямо, можеше да купи най-безценната за себе си стока — независимостта да се разпорежда както иска с живота си. Почти сигурно беше, че няма да е възможно да разтегне границите на търпението и доверчивостта на Соумс чак до края на този период. Засега обаче се нуждаеше от убежище и ако осигуряването му означаваше да измами братовчед си и да приеме гостоприемството му под фалшиви претенции — така да бъде. Беше стигнала до края. Ако я приемеше сега, щеше да му се отплати някак си един ден — когато имаше пари.

Стига вече! Стореното — сторено. Най-вероятно бе Соумс да не обърне внимание на писмото й, тъй че спокойно можеше да забрави, че го е изпратила, и да продължи, все едно нищо не е било — по този начин нямаше да претърпи разочарование. Дори и да й отговореше благопристойно, вероятно нямаше да е скоро. Щом пътуваше и проповядваше в западната част на Англия, той можеше да не получава пощата си седмици наред. Всичко, което можеше да прави междувременно, бе да чака и да се опитва да не се надява.

Беше станало късно. Бе се забавила повече, отколкото очакваше. Бе срещнала Франсис Морган в селото пред аптеката, и той бе започнал разговор, продължил най-малко десетина минути. После бе извървял с нея по-голямата част от пътя до Даркстоун, забавяйки я допълнително с ленивата си походка. Отначало тя не можеше да си представи защо я бе заговорил. Никога не я бе забелязвал преди, а и днес не бяха говорили за нищо значимо. Беше около трийсетте, висок, светлорус — под перуката, която неизменно носеше — и елегантен. Въпреки неоспоримо добрия му външен вид, Лили не бе в състояние да го приеме на сериозно, навярно заради стила му на обличане — последна мода, свръх елегантен, той не бе в тон с провинциалната обстановка. Приличаше повече на лондонско конте, отколкото на управител на мина в Корнуол. Говореше с нея достатъчно любезно, но когато най-накрая й се поклони и се сбогува, Лили се почувства облекчена. Поглеждайки назад към случката, тя осъзна, че това се дължеше на по-различния поглед, който бе зърнала в очите му — изражение на любопитство и лукава преценка за самата нея — и причината бе смущаващо очевидна. Сега вече тя му бе известна, както и на всички останали, като жена, лесна и достъпна.

Птиците мълчаха. Морето не се чуваше оттук. Беше спокоен момент от деня, но дълбоката тишина изглеждаше повече напрегната, отколкото успокояваща. Полъхна топъл ветрец, но тя потръпна като от студ и ускори крачка, чудейки се колко ли беше часът. Бе помолила Лоуди да каже на мисис Хоуи, че не се чувства добре, и не пожела да вечеря, като изчисли, че ще има време да отиде и да се върне от пощата в Тревит, преди да е настанал часът за следобедните й задачи. Обаче бе закъсняла и последствията можеха да бъдат какви ли не.

Докато завиваше покрай сградата към слугинския вход, тя не срещна никого и го отчете като много добър знак. Все пак нещо около вида на мястото — някак запуснато, безжизнено, я караше да се чувства неспокойна. Задачата й този следобед бе да измие всички прозорци в приземието, отвътре и отвън. Напълни кофа вода на извора и я понесе към приземния етаж, спирайки се колкото да вземе един парцал от кухненския шкаф и се почуди къде ли бяха отишли готвачката, Енид и Роуз. Къщата бе неестествено тиха. Обядът сигурно трябва да е привършил вече. Къде се губеха всички? С нарастваща тревога, тя забърза към слугинския салон. Стъпките й отекваха с оглушителен трясък в безмълвния коридор. На вратата спря — толкова рязко, че водата от кофата се разплиска и цопна звучно на пода.

Четиринайсет глави се извърнаха при нейното появяване, а в дъното на дългата, почистена маса мисис Хоуи бавно се надигна на крака. Сърцето на Лили слезе в петите й. Видя Трейър, застанал вдясно на майка си и отбеляза подлата му, изпълнена с триумф и похот усмивка. Но далеч по-зле бе лицето на Лоуди, побеляло като призрак и сковано от страх. Лили бавно остави кофата с вкочанено изражение. Изправи се с ясното предчувствие за приближаваща катастрофа, пое дълбоко въздух и зачака.

— Малко позакъсня за обед май, а? — започна мисис Хоуи доста меко.

Лили не се подмами. Мозъкът й заработи бясно в търсене на начин да остави Лоуди настрана от случая.

— Да, мадам. Съжалявам — промълви тя забързано. — Казах на Лоуди, че съм болна, но… после аз… отидох на разходка по пътеката в градината. Сега се чувствам много по-добре.

— О, така ли? Много се радвам. Всички се радваме, нали? — Икономката хвърли поглед към смълчаната маса. Лили си помисли, че повечето от тях се чувстваха изключително неловко. Някои обаче се усмихнаха на мисис Хоуи, сякаш споделяха някаква шега, а един от кочияшите облиза устните си, потънал в очакване. — Щом си ходила на разходка в парка — възобнови тя речта си, — трябва да ти е било трудно да си пуснеш писмата.

— Пис… — Лили преглътна болезнено, сърцето й заби оглушително в ушите. — Моите писма? — С ъгълчето на окото си съзря, че Лоуди бе свела глава — бе започнала да плаче.

— Писмата ти, да. Тези, заради които заряза работата си, за да идеш: да ги пуснеш, след като убеди Лоуди да излъже заради теб.

— Не, Лоуди не знаеше, аз я излъгах…

— Който копае дупка, сам ще падне в нея, който засипва камък, ще се стовари върху главата му!

— Моля ви, мисис Хоуи, кълна се, Лоуди не знаеше нищо.

— Първо крадла, сега лъжкиня. Но никой тук не е изненадан. Кучето се връща в повърнатото от него, а измитата свиня, пак се търкаля в калта.

Лили потрепери. Беше безсмислено да спори. Зачака стоически наказанието си.

Хоуи вдигна тежката си ръка и посочи към голямото тухлено огнище, оттатък стената.

— Иди и коленичи там, момиче. Ще останеш на колене цяла нощ, без обед и без вечеря. На сутринта ще изпиеш чаша оцет, за да промениш лъжливия си език, а после ще…

— Вие не сте с ума си! Няма да направя нищо такова! — Лили не си беше представяла, че мъртвата тишина в салона може да се задълбочи, но то стана. И изведнъж вече не можеше да сдържа езика си въпреки потта, избила по дланите й, и тръпката на страх, пробола я между лопатките. — Вярно, сгреших, но не заслужавам това — тя посочи с ръка огнището. — Съжалявам, че излъгах. Налагаше се да пусна няколко писма, а знаех, че няма да ми позволите. Закъсняла съм всичко на всичко двайсет минути и ще си ги отработя довечера, като свърша с другите неща. — Изпъчи рамене и се застави да се пребори с трепета в гласа си. — Но няма да седя на колене цяла нощ и определено няма… — тя усети истеричен смях да я напушва — да пия оцет, за да задоволя прищевките на някой болен, варварски… — съсредоточена в речта си, пропуснала види мощната длан, летяща в нейна посока, докато тя не я зашлеви. Извика, повече от изненада, отколкото от болка, и се хвана за пламналата си челюст.

В последствие щеше да се опитва да си припомни мислите, прекосили главата и в следващите секунди, но нямаше да намери нищо, освен ослепителна, изгаряща ярост. Подчинявайки се на рефлекса, естествен като дишането, тя замахна с ръка и я стовари, с всичка сила, през лицето на мисис Хоуи.

Сякаш топ изгърмя в пусто поле, тъй силен бе ударът, тъй дълбока бе настъпилата тишина. Сивият облак, замъглил зрението на Лили, постепенно се разсея, и в новата яснота тя видя как лицето на мисис Хоуи се изменя плавно от шок в ликуване. Лили чакаше, изпълнена с неописуем ужас.

Масивното тяло на мисис Хоуи сякаш стана още по-голямо, по-високо, запълни и затъмни стаята.

— Качвай се горе — продума тя меко, почти сладко. — Чакай ме в стаята си, чакай ме с покорност и смиреност, защото греховете ти, алени като кръвта, ще станат бели като снега, окъпани в кръвта на Агнеца.

Лили остана неподвижна: бореше се със страховете си, търсеше кураж сред морето от чиста омраза, което плашеше да я удави. Каза само една дума — „чудовище“, със съскащ шепот, предназначен само за ушите на Хоуи. Без да поглежда към никого, тя се обърна и побягна.

Луната, надничаща през прозореца й, бе пълна и тъй ярка, че можеше да чете книга, без да пали свещ. Но тя нямаше нито една… нито пък писмо за писане… нито дрехи за закърпване… нито компания — докато чакаше — освен мислите си. Не мислеше за наказанието на мисис Хоуи, макар да не се съмняваше, че каквато и да бе формата му, щеше да бъде изключително неприятно. Беше измъчвана от образи от миналото и бъдещето и духът й, обикновено несломим, сега бе паднал ниско и натежал от непознатото й чувство за съжаление. Смъртта на баща й бе трагедия, но тя я бе приела и продължи да живее. Никой не можеше да избегне катастрофите. Когато се случеха, най-мъдрото бе да ги преживееш и да преплуваш, и да останеш цял от другата страна на живота. Но нещата, започнали да й се случват преди два месеца, не изглеждаха естествени. Бяха извън обсега на нейния опит и разбирания, в крайно противоречие с очакванията й. В дъното на проблемите й лежеше Роджър Соумс, но маниите му бяха извън нейния контрол. Нищо, което би могла да направи, като се изключеше пълната капитулация пред волята му, не би могло да промени изхода от последната им среща.

По аналогичен начин враждебността на мисис Хоуи — плашеща и необяснима, дълбока загадка застанала насред злокобния й път, — караше Лили да се чувства съвършено безпомощна. Нищо нямаше смисъл вече. Действията нямаха никаква връзка с последствията. Бе преживяла целия си живот с почти несъзнателно убеждение, че от нея самата зависи съдбата й, но тази увереност не съществуваше вече. Самодоволството си бе отишло. Оцеляването, приемано някога за даденост, сега бе първостепенна задача.

Къде бе мястото на Девън Даркуел в тази нова философия, тя не можеше да каже. Щеше да е доволна да го остави и да не го види никога повече. Беше й дал твърде малко извън болката, страха, унижението. И все пак, невероятно, но факт: не го мразеше. Когато си помислеше за него в миговете преди съзнанието й да надигне дебелите защитни стени, дълбока, сияйна радост я изпълваше тъй силно, че я замайваше. Би била щастлива да го напусне и все пак компанията му — ако не беше малко смешно да се нарича така, — бе единственият ярък миг в дългите, тежки седмици, прекарани в Даркстоун. И още по-странно и мъчително от всичко бе знанието, че никога няма да го забрави. Щеше да занесе този тъмен, предизвикателен, болезнен спомен в гроба.

Чу стъпки по стълбището. Сигурно беше Лоуди, защото изглеждаше, че бяха минали часове и вече бе време залягане. Но не! Сега долови още един чифт стъпки и миг по-късно съзря светлината на свещта да се процежда под прага на вратата. Лоуди не би носила свещ.

С вцепенени крайници и разтуптяно сърце тя се надигна от леглото и застана в средата на малката стая, с гръб към прозореца. Дочу драскане по дръжката и след миг вратата зейна отворена. Мисис Хоуи застана на прага и запълни рамката. Зад нея, понесъл фенер, стоеше Трейър. В следващата секунда съзря какво държеше в ръката си мисис Хоуи. Кожен колан.

— Нямате право да ме биете — прошепна Лили предизвикателно, отстъпвайки назад, а кожата й настръхна.

Трейър остави фенера на писалището.

— Гневът на Бога пада върху душата на неподчинението. Когато Бог обича, той наказва. — И тя се приближи, черните й очи блеснаха, тънката линия на устата й бе присвита решително. — Време е, Лили Трабълфийлд. Днес е денят на изкуплението.

Лили не спираше да клати глава в отрицание.

— Не можете да ми сторите това. Не можете. — Изгледа втренчено и двамата и за миг абсолютната й увереност ги възпря. Но след това те пак запристъпваха към нея и тя разбра що е истински ужас. Отстъпваше назад, докато не опря гръб в стената. Съзря Трейър да приближава към нея отдясно. Той протегна ръка, за да я сграбчи и тя политна към него, после бързо се отклони в другата посока. Потресаващо подвижна, мисис Хоуи се измести, блокира вратата и в следващия миг Лили усети Трейър да я хваща за горната част на ръцете. Тя започна да го рита, но без успех. Завъртя я, придърпа я близо до себе си в грозна пародия на прегръдка и я стисна здраво за талията. Първият удар на колана я проряза като тъп нож. Нададе пронизителен вик от болка и ярост и заудря безполезно твърдите бицепси на Трейър. Мисис Хоуи замахваше отново и отново, стоварваше жестоки удари по задните части и бедрата й, и най-накрая Лили изостави опитите да се освободи. Отпусна се върху Трейър. Задушавана от сълзите на гняв и срам, тя издържа безмилостния побой, докато безпогрешното доказателство за възбудата на мъчителя й не я накара да се дръпне ужасена. В този миг Хоуи спря да си почине. Трейър отдалечи глава, за да покаже на Лили разкривената си от похот гримаса, която минаваше за усмивка. Без да се замисля, тя сгъна коляно и го заби с все сила в слабините му.

Въздухът напусна дробовете му със свистене, докато той надаваше изпълнени с агония крясъци, олюля се назад и се строполи, гърчейки се, на леглото.

Лили се извъртя. Хоуи бе пуснала колана. Стоеше на вратата потяща се, излъчваща злост на несекващи вълни.

— Словото Божие е бързо и могъщо — занарежда тя задъхано, — по-остро е от всеки меч…

Лили произнесе една сквернословна ругатня и й се нахвърли.

Все едно се бореше с каменна стена. Широката, твърда гръд не отстъпваше ни на инч и тя скоро се намери впримчена в мощните ръце на мисис Хоуи, които я заковаха като метал, на верига. Изкрещя яростта си в злокобните очи насреща си и я зарита по пищялите. Икономката само изсумтя, после хвана едната ръка на Лили, изви я зад гърба й и я зашлеви, и пак, и пак, влагайки цялата си сила. Лили се опита да се защити със свободната си ръка, но Хоуи бе силна като мъж. Паника пропълзя във вените й. Това бе реалност, случваше се сега и нямаше да спре. Внезапно почувства, че я завързват изотзад. Със зачервено лице, ръмжащ като животно Трейър я удари с юмрук. Зрението й се замъгли, сребърни струйки сълзи се насъбраха в очите й.

— Не по лицето!

Следващите удари бяха насочени към гърдите и корема й. Когато я удари в диафрагмата, Лили изгуби дъх и падна на колене на пода.

Почти в безсъзнание, тя се опита да се изправи, но мускулите на краката й не искаха да я държат. Чу Хоуи да казва „Достатъчно“ миг преди един обут в ботуши крак да се стовари върху ребрата й. Тя изстена от експлозивна болка и падна тежко на пода. Последният удар уцели кръста й.

— Стига, казах!

Лили изчака, напрегнала сетни сили да посрещне последния удар. Той не дойде. Като в мъгла, чу отдалечаващи се стъпки. Затръшвал ето на вратата. После нищо.

 

 

— Аз съм виновна. О, Боже! Можеш ли да станеш? Но тя ме принуди, каза, че ще ме бие, докато си призная, Лили. О, Божичко, страх ме е. Седни сега, трябва да опиташ. Аз ще ти помагам…

— Недей. Недей, Лоуди.

— Господи! Какво да правя? Лили, какво ти е?

Трябва да бе запалила свещ — Лили можеше да различи сълзите, търкалящи се по тревожното й лице на трепкащата светлина. Държеше я за ръката. Лили се опита да се овладее, но мъглата я погълна. Тя прошепна „Намери Девън“ и потъна в нищото.

В ноздрите й имаше прах, ухаещ тръпчиво, сладникаво на сурово дърво. Както лежеше на една страна с буза, опряна в пода, тя съзерцаваше частица мъх да потрепва в такт с повърхностното й дишане. Някакъв звук завибрира в ухото й — стъпки по стълбището. Затвори очи и безмълвно прочете благодарствена молитва „Дев“, изскърца гласът й, преизпълнен с очакване за него. Светлина от фенер стигна до сенките, където лежеше тя. Не можеше да се движи, едва можеше да помръдне главата си. Видя обувките му преди той да се отпусне на колене до нея.

— Здрасти, Ваше Височество. Как се чувстваш, кралице Лили? Не изглеждаш много наперена и царствена точно сега. — Трейър я сграбчи за рамото и я обърна по гръб, без да обръща внимание на приглушеното от болка стенание. Ръцете й се замятаха безсилно, безполезно, докато той разкопчаваше дрехата й и разкъсваше долната риза, после замачка наранената й плът с преднамерена жестокост. — Даже и хубавичка не изглеждаш вече. Но знаеш ли какво? Ще го преглътна някак си. — Когато той заметна полите й и легна отгоре й, тя почувства сивата мъгла да се завихря все по-близо и по-близо. Тялото й бе лишено от всякакъв живец, юмрукът, с който се опита да го удари отстрани не бе по-силен от на кърмаче. Нещо не бе наред с гърлото й — едно стенание на отчаяние напълни очите й с безпомощни сълзи. Извърна глава далеч от черния, лъстив взор на Трейър. Някакъв звук обаче я застави да погледне назад — да прецени дали и той го е чул. Погледите им се срещнаха, когато звукът се превърна в затичани стъпки — високи, бързи, бесни. Трейър имаше време да отскочи и да се отдалечи, преди господарят да нахлуе през отворената врата.

— Аз… ъ… опитвах се да й помогна. Майка ми й причини това!

Стъпките на Девън се поколебаха. Отправи се с бавно движение към Лили, възприемайки я на отделни, несвързани образи, в които нямаше нищо от онази Лили, която познаваше. Кръв, натъртвания, разкъсани дрехи, разкъсана плът — изведнъж картината си дойде на мястото с бавна ужасяваща прецизност. Изрева от ярост. Трейър се промъкваше покрай него и той го възприе като милост, като извинение да се отвърне от смразяващата гледка, която представляваше Лили, и да се нахвърли отгоре му.

Настигна го в салона. Лицето на прислужника му бе загубило всякакъв човешки вид от страх пред гнева на господаря му. Девън го удари с юмрук по брадата. Потече кръв. Трейър изквича и отстъпи заднешком към стълбите, а масивните му крака се подгъваха на всяка крачка. Вторият удар го преви о две, следващият го изправи отново. Той загуби равновесие и политна назад, удряйки се в парапета, който се счупи под тежестта му, и тялото на Трейър профуча над четири стъпала, преди да се натъкне на стената. Девън чу груба ругатня, после трясъка на кости, удрящи се в дърво, силно, неравномерно, все по-отслабващо, докато Трейър изчезна окончателно в тъмната сянка на основата на стълбището.

Девън се обърна невиждащо и се отправи с препъване към стаята на Лили. Тя се опитваше да се надигне на лакът. Хвана я тъкмо преди да падне. Положи я долу нежно, опитвайки се да се усмихне в изтерзаното й лице, но сините следи от контузии по гърдите и гърлото й го накараха да се смръзне. Върховете на пръстите му погалиха тъмната подутина отстрани на брадичката й и тя се намръщи и трепна, при все че докосването му бе леко като перце. Тя вдигна ръка немощно, защитно, и той съзря, че кокалчетата й бяха разранени — от опити да се предпази?

— Сър?

Завъртя се и съзря Лоуди на прага.

— Извикай Маклийф — процеди той. — Кажи му да иде с коня до Тревит и да доведе доктор Пенрой. Тръгвай!

Лоуди незабавно се подчини.

Лили хвана ръкава му, подръпвайки го едва-едва. Устните й се раздвижиха, но той не можа да разбере думите. Доближи ухо до устата й и тя прошепна:

— Има нещо счупено.

С усилие да овладее страха си, той подпъхна ръка под раменете й.

— Всичко е наред, сега си в безопасност, ще се оправиш. — Но като се наведе да я надигне, тя нададе ужасен вик и очите й се затвориха. — Изпоти се целият. — Лили! — Бе изгубила съзнание и той не можеше да я свести. Ръцете му трепереха, докато я вдигаше на ръце. Огледа стаята, отбелязващ с неохота оскъдицата й, празната отдавна негодна за нищо мебелировка. Не можеше да я остави на този тънък сламен матрак. Грабна фенера с ръката, с която я поддържаше под коленете, и заслиза по стълбите. Като стигна втория етаж, той се обърна и влезе в първата стая, на която се натъкна — една от множеството спални за гости, само през няколко стаи от неговата, и постави Лили внимателно на леглото.

Тя се съживи до някакво полусънено състояние, докато я събличаше. Забеляза белезите от колана по бедрата й. По-зле беше едно почерняващо петно под дясната й гърда — като го докосна, тя трепна силно, а лицето й побеля. Покри я с чаршафа, понеже тя започна да трепери. С кърпичката си изтри кървавото петно отстрани на устата й. Бузите й бяха зачервени и подпухнали, сякаш я бяха зашлевявали нееднократно.

Лоуди дойде, но не пристъпи прага, докато не я извика.

— Защо направиха това? — поиска да узнае той.

— Наказание, сър. Лили изтича до селото да си пусне писмото и закъсня.

Девън я гледаше втренчено, с отвращение и невяра. Лицето му потъмня от гняв и Лоуди пристъпи неволно назад.

— Донеси й нощницата — изръмжа той.

— Ъъ, тя няма, господарю.

— С какво тогава спи?

— С долната си риза.

Той закрачи насам-натам.

— Донеси гореща вода и чисти парцали — процеди той през стиснати зъби и Лоуди побягна отново.

Седна до нея и взе ръцете й, но незабавно ги пусна, след като тя оголи зъби и се изви в дъга, в опит да се отдръпне от него и от агонията, която й причиняваше.

— Божичко, Лили! — промълви той, страхувайки се да я докосне. Когато Лоуди се завърна, заедно я изкъпаха, доколкото можаха, но каквото и да правеха изглеждаше, че й причиняват болезнено страдание. Поднесе бренди до устните й, но тя не можа да го преглътне. После той придърпа един стол до леглото и седна. Понеже му бе невъзможно да не я докосва, леко положи ръката си върху нейната. Беше в съзнание, но не можеше да говори, вместо това слушаше с огромни, изцъклени от болка очи, докато той отново и отново й повтаряше, че всичко ще бъде наред.

На прага се показа Клей.

— Господи, Дев, вярно ли е? — Приближи се бавно напред, ужасен, вгледан в неподвижната фигура на леглото.

Девън се изправи. Бе препълнен с радост да види отново Клей — макар че вонеше на фабрика за алкохол.

— Не мислех, че ще се върнеш преди утре заран — Бяха отишли в Труро по жени, но Девън се бе върнал рано, отвратен, незадоволен.

— Чух, че си се прибрал, и се опасявах да не се е случило нещо. Стрингър току-що ми каза за Лили. — Той изруга меко, надигайки се над рамото на Девън. — Лошо ли е пострадала?

— Да. Направи нещо за мен, Клей.

— Каквото кажеш.

— Разкарай Хоуи от къщата. Ако го направя сам, страхувам се, че ще я убия.

Клей го изгледа изненадан, забелязал изопнатото му лице и измъчените, населени със сенки очи.

— Ще се погрижа — рече той равно.

— Благодаря ти. — Девън незабавно се обърна към леглото и зае предишното си място на стола.

Клей почака малко и излезе.

Доктор Пенрой пристигна след четвърт час. Девън би предпочел да не е той, понеже никога не бе го харесвал, но нямаше време да прати за друг лекар. Пенрой го накара да напусне стаята и той изрази силно нежелание. Закрачи неспокойно зад затворената врата, ослушващ се за най-слабия звук или вик, но нямаше нищо. По едно време чу бързите стъпки на Клей и се завъртя в очакващо напрежение.

— Замина си — каза той, преди Девън да го попита. — Казах й, че ако утре сутрин все още се намира някъде в района ще накараш да я арестуват и съдят за физическо насилие.

— При всички случаи ще го направя.

Клей го изгледа с любопитство.

— Ти и това момиче…

— Да?

Нещо подсказа на Клей да спре.

— Нищо. Какво, за Бога, си направил на Трейър? — попита той, за да смени темата.

— Падна по стълбите. Надявам се да си е счупил врата.

— Не е, но доста е пострадал. Не мога още да повярвам, Дев, кучият син ме напсува. След всичко, което е сторил на Лили ме напсува.

Безстрастната безмилостност на ситуацията бе изумила Клей и той преглътна каквото се канеше да добави. След миг вратата се отвори и в салона влезе Пенрой. Двамата мъже заобиколиха попрегърбения, раздразнен лекар в старомодни панталони, черна перука и кацнали в края на носа очила.

— Била е жестоко пребита — произнесе се той след прегледа и Девън се напрегна целия от нетърпение. — Пуснах й кръв да я спасим от треската. Има едно или две счупени ребра, а може да има и други вътрешни наранявания. Ларинксът й е засегнат от силен удар — не й позволявайте да говори. Лека диета, покой и сън. О, да, може и китката й да е счупена, на лявата ръка, но не мога още да кажа със сигурност. Дал съм й една настройка срещу треска и съм оставил лауданум, но й давайте по-малко. Ще се оправи след време, стига нещо вътре да не е наранено прекалено зле. — Той изгледа последователно двете шокирани лица. — Нищо повече не мога да сторя тази вечер, ще дойда утре сутринта, ако желаете.

Клей се надигна да изпрати доктора. Девън остана на мястото си, вперил поглед в нищото, заслушан в приглушения им разговор, затихващ с отдалечаването на стъпките им. Кожата му гореше, мускулите му бяха напрегнати до крайност. Думите на Пенрой го бяха засегнали физически, като че ли пребитият бе той.

Откъм тъмния край на салона се появи Лоуди. Приближи го предпазливо, кършейки ръце.

— Искате ли да отида и да постоя с Лили, сър? — попита го тя срамежливо.

Гледа я втренчено дълго време, преди да схване какво му говореше. Видя, че е готова да побегне, и осъзна, че я плаши.

— Лоуди ли се казваш?

— Ъхъ. — Тя се поклони неловко и след като той не отговори, се приготви да излезе.

— Чакай. Да, остани с нея. Наблюдавай я внимателно и… грижи се за нея. Ако се случи нещо ако се нуждае от нещо, или пък се почувства по-зле… — Гласът му пресекна. Той погледна право пред нея. — Кажи на брат ми — довърши дрезгаво и се завъртя на пети. Почти побягна през салона, като вземаше стъпалата на изящно извитите стълбища по две.

Лоуди дочу голямата входна врата да се отваря със скърцане, а после да се затваря с трясък. Леко разтреперана, тя отиде в новата спалня на Лили и седна до приятелката си.