Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Патриша Гафни. Изпитание на чувствата

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954–19–0040–2

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Насред стълбищата съзря Девън, който я чакаше. Спря и сърцето й се разбунтува в гърдите. Сграбчи перилото, изведнъж изгубила равновесие. Той стоеше под полилея — поправен вече, по който бе стрелял в пиянското си безумство в нощта на пристигането й. Дали си спомняше изобщо за онази нощ? Самата тя никога нямаше да забрави. Продължи да слиза, бавно и предпазливо, обхваната от страх пред него. Бе се замислила върху казаното от Клей — че Девън самичък се е убедил в невинността й, без застъпничеството на брат му. Нещо се бе смекчило в тайните кътчета на сърцето й. Осезаемо и невъзвратимо. Това я ужасяваше.

Спря отново на три стъпала от края, безсилна да продължи. Бе официално облечен в светлобежово сако с кадифени ревери, кафяви бричове и копринена риза. Красивото му лице бе сериозно, но не издаваше никакви следи от неразумно прекараната нощ, ако можеше да се вярва на приказките на Лоуди. По навик му заговори студено.

— Искаш ли нещо, Девън? Изглежда напоследък имаш доста свободно време.

Устните му потрепнаха и част от напрежението му го напусна. Изглеждаше красива в червения китайски халат, който бе купила от някаква циганка за девет пенса — напоследък Лоуди се бе превърнала в извънредно ценен шпионин за него, и както прикрепяше черната си сламена шапка с двете ръце. Но бе бледа както винаги и бе твърде слаба. Предполагаше, че е в седмия или осмия месец на бременността си, но това трудно можеше да се отгатне като я гледаше човек.

— Да, случи се нещо — отвърна той с едва загатната подигравателна официалност, към която прибягваше в отношенията си с нея като механизъм за самоотбрана — Би ли дошла в библиотеката с мен? Имам нещо за теб.

Както и очакваше, тя се стегна забележимо.

— Какво?

Усмивката му се помрачи.

— Нищо страшно, вярвай ми. Писмо е.

— Писмо ли? Лоши новини?

— Въобще не. Напротив, очаквам да намериш, че новините са дори много добри. Ела с мен, Лили. Няма да те ухапя.

Тя вирна непокорно брадичка, но след миг отстъпи и го последва през салона към библиотеката.

Здрачът се сгъстяваше. Девън запали лампата на бюрото си, после свещника над камината. Лили чакаше с ръце, скръстени над внушителната издатина на корема си, и се преструваше, че не го гледа. Обичаше да го наблюдава осъзна тя мрачно. Самият му вид й доставяше удоволствие. Но не беше влюбена в него, слава Богу, а тези трепети бяха само остатъци от някогашни чувства, прояви на чувствителност на липсваща част от тялото й. Вече бе в безопасност от него. И бе научила, че е детински лесно да го засегне сега — просто се затваряше напълно, скриваше мислите и чувствата си и му говореше само в краен случай. Не си задаваше въпроса, защо резултатите не й доставяха истинско задоволство, нито пък защо да му причинява болка не носеше онова удовлетворение, което си бе въобразявала, че ще получи.

— Пристигна днес. За теб е.

Пое плика от протегнатата му ръка. Синьозелените очи имаха странно изражение, което тя не можеше да разгадае.

— Отваряно е — отбеляза тя.

— Беше адресирано до мен, но всъщност е за теб.

Тя мина покрай него, взе лампата и я отнесе до малката масичка между вратите към терасата. Обърната с гръб към него, тя претегли на ръка дебелия плик изпълнена със странна неохота извади съдържанието му — няколко сгънати листа, обвити около някакъв наглед официален документ. Стегна се, като зърна заглавието му — Последна воля и завещание. Прехвърли набързо страниците и зърна подписа на баща си на последния лист — Чарлз Майкъл Трехърн, украсен както винаги с множество извивки и заврънкулки. Сърцето й подскочи. Бавно отвори писмото.

Бе от някой си Матю Богроу от адвокатската фирма Богроу Грифин, Кровитц и Райе. Мистър Богроу бил осведомен от колегата си, мистър Уит, адвоката на Преподобния Роджър Соумс, че лорд Сандаун би могъл да има информация за местонахождението на мис Лили Трехърн. Наложи й се да прочете изречението още веднъж, за да го осмисли. Името Уит й звучеше познато и тогава се сети — той бе мъжът, когото бе срещнала онази нощ в дома на братовчеда Соумс. Бе й донесъл да подпише нещо, припомни си тя, документ, с който прехвърляше всичко свое на Луис след бракосъчетанието им.

Прочете писмото до край — не беше дълго, — а после още веднъж. Завъртя се рязко, притиснала го до гърдите си, и се изсмя високо.

Сърцето на Девън прескочи един-два такта. Не можеше да си спомни последния път, когато бе чул Лили да се смее. Изражението й — сияещо, щастливо, секна дъха му. Приближи се до нея от сенките, усмихнат широко — и спря като закован, когато тя грубо му обърна гръб и разчупи магията. Пое дълбоко дъх и си заповяда да се успокои. Бе прекалено много да се надява, че могат да споделят дори един миг непомрачено щастие.

— Радвам се за теб, Лили — каза той сериозно. Не беше сигурна, че му вярва.

— Благодаря. Това е… голяма изненада.

— Да.

— Братовчед ми твърдеше, че иска аз и Луис да се оженим, защото такава била Божията воля. Имал видение по този въпрос. Изглежда, че Божията воля доста му се е прояснила, след като е станал изпълнител на завещанието на баща ми. — Тя поклати бавно глава, зачудена, смутена, смаяна от степента на Соумсовото лицемерие.

Девън не бе особено изненадан. Намираше многозначителен факта, че докато реакцията на Лили към безочието на братовчед й бе объркване, неговата беше просто цинично приемане на нещата.

— Е, по-добре да си вървя сега.

— Мога ли да те съпроводя? Вече е почти тъмно.

Тя се поколеба.

— Не, благодаря. Не е необходимо. Габриел е тук, той ще ме пази.

Девън сключи ръце зад гърба си.

— Благодаря ти, че дойде да видиш Клей.

Лили сведе поглед.

— Трябваше отдавна да го направя — призна тя.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да, казах му, че ще дойда. — Тя замълча отново. Чувстваше се неловко. — Клей ми каза, че не си спомня кой е стрелял по него. — Вирна брадичка и продължи равно: — Извинявам се, че не ти повярвах, когато ми каза това. — Той направи жест, че не го е приел навътре. — Не можех обаче да повярвам, че си ми простил без налични доказателства — мислех, че със сигурност трябва да ти е казал нещо. Моля те за извинение, че те прецених несправедливо.

Бледата кожа по страните на Девън се оцвети в бронзово. Прииска му се да се изплъзне от сериозния й, чистосърдечен взор. Едва успяваше да я гледа в очите, но не можеше да й каже истината, а също не можеше и да се въздържи да не се възползва от нейната необичайна благосклонност и мекота.

Приближи се и се протегна за ръката й. Тя легна вцепенено в неговата, но той не забеляза. Не знаеше какво да й каже. Тогава простото „съжалявам“ се изплъзна от устните му по най-естествен начин. За всичко. Бе се опитал да й покаже разкаянието си с действията и постъпките си, но сега бе дошло време за думите.

— Мислиш ли, че можеш да ми простиш, Лили? — Безумна надежда се надигна в него. За първи път тя не криеше чувствата си, а нерешителността й бе очевидна като въглен върху сняг.

Но след миг тя издърпа ръката си от неговата и направи стъпка назад.

— Аз също съжалявам, Дев. Не мисля, че ще мога. — Бездънната тъга в очите й отразяваше неговата. Преглътна мъчително. — Това, което искаш, не е вече в мен. Не искам да ти причинявам болка, не и сега, но не мога да ти го дам. Твърде късно е.

Видя очите й да се изпълват със сълзи. Тя се извърна, затърси бравата на вратата и най-накрая забързано се измъкна навън. Кучето й му отправи мрачен, обвиняващ поглед, после я последва.

Лоуди не я бе дочакала. Понякога те вечеряха заедно в къщурката. Лоуди й разправяше за Галън Маклийф, как изглеждал, какво бил направил или какво, й казал през деня. Бяха се сгодили, а сватбата трябваше да се състои през юни. Но тази вечер Лоуди бе изоставила Лили, след като й бе донесла наденички и каба сайдер.

Запали свещ и свати шапката си, после я метна на кукичката на вратата. Стаята бе потънала в мълчание. Вълна бездънна самота заплаши да я погълне. Отмина, но я остави неспокойна и разтревожена. Не беше гладна, но си отряза парче от пая, отнесе го до леглото, където седна и изрита обувките си. След две-три хапки даде остатъка на Габриел.

Отчаянието й бе познат спътник. Необратимостта на онова, което каза на Девън, тегнеше в гърдите й като камък. Господи, как щеше да понесе това? Но тя се бе уморила от сълзи. Отчаяно решена да се ободри, извади писмото и го разтвори наново. Вече не й се струваше странно да говори на Габриел или бебето.

— Слушайте сега, няма да повярвате — каза им тя. Габриел наостри уши и я загледа с очевиден интерес. — „Тъй като мистър Трехърн кандидатства и му бяха дадени изключителните права да произвежда и продава уреда, наречен захаромер на Трехърн — самото произнасяне на думите я накара да се усмихне, — като въпросните права се гарантират от патентното свидетелство, заведено като патент №:1049, издаден на 29.01.1790: и тъй като заместник-министърът на правосъдието е преценил, че уредът за измерване на алкохолния градус на мистър Трехърн по естеството си е в значителна степен различаващ се и превъзхождащ по точност подобни уреди, употребявани преди това изобретение“ — и т.н., и т.н., а сега следва добрата част, — „всички такси, годишни ренти и възнаграждения, дължими за използването на споменатия патент, сега преминават върху неговите наследници“ — това съм аз — „по разпорежданията в неговото завещание“. — Чуйте това. — „Считано от текущата дата, първото изплащане на споменатите дължими суми да се извършва на първи юни всяка година, възлизайки на четири хиляди, седемстотин и петдесет и четири лири и осем шилинга“! Тя поклати глава от удивление.

— Захаромер! О, тате! — възкликна тя, после се изсмя меко. — Той измерва специфичната плътност, каквото и да означава това Чарли, дядо ти е измислил нещо, което… какво правеше то? — Тя се върна на по-предните листи. — „Еталонният 60-градусовият спирт съдържа 49,24 тегловни процента алкохол; градусите под или над това ниво, установени чрез захаромера на Трехърн, са обемен процент на стандартния спирт, който служи за еталон.“ — Простичко казано, мери колко силно е уискито!

Все още усмихната, тя сгъна писмото и бащиното си завещание и ги сложи обратно в плика. Легна на леглото и се загледа в сенчестия таван. Постепенно усмивката й се стопи, а с нея и доброто й настроение. Нищо не се бе променило, не и коренно. Щеше да напусне Даркстоун заможна, а не бедна, но щеше да напусне. Не знаеше дори къде ще отиде. В Лайм вероятно, поне в началото, защото имаше приятелка там. Споходи я дразнещо баналната мисъл, че парите, от които толкова се бе нуждаела, не можеха да й купят едничкото нещо, което наистина желаеше.

Извърна се настрана.

— Ти си всичко, което искам — поправи се тя и поглади нежно корема си. — Ти, Чарли, ти си единственото важно нещо. И това е самата истина. — И трябваше да бъде, тъй като Чарли бе всичко, което можеше да има — Ох, детенце — прошепна тя, като усети нежеланите, безполезни сълзи да започват отначало. — Ще се грижим един за друг и всичко ще бъде наред. Ще живеем в голяма къща. Ще си намерим приятели и няма да сме самотни. — Притвори очи и се заслуша в далечния, монотонен шепот на океана — А може и да живеем в къща край морето — измърмори тя изморено и се предаде на съня.

Събуди я чукане по вратата и видя, че свещта е почнала да тече на вадички. Беше станало много късно, Лоуди трябва да се бе върнала.

Не беше Лоуди, а Девън.

— Може ли да вляза?

— Защо?

Лицето му бе в сенките, неразгадаемо. Тембърът на гласа му, когато изрече „Моля те“, бе това, което я застави да отвори вратата и да го пусне вътре.

Той застана в средата на стаята. Никога досега не беше го допускала вътре.

— Различно е. Коб не би си познал местенцето.

Проследи погледа му. На нея не й изглеждаше така. Бе сложила вази с цветя, бе поразместила мебелите, но нищо повече. За да запълни тишината, тя рече:

— Виждам мистър Коб от време на време наоколо. Никога не ми говори, дори не ме поздравява. Мога само да си представя какво мисли за мен. Не трябваше да вземам дома му.

— Но ти го поиска. Освен това, казах ти вече, Коб не го е грижа къде ще живее. Доволен е от стаята в съседство с офиса му.

Настъпи ново мълчание. Лили отиде до масата и подряза фитила на свещта. Когато се обърна, Девън все още не бе помръднал.

— Късно е — продума тя. — Какво искаш от мен, Девън?

Наместо отговор той се приближи до нея. Тя автоматично отстъпи назад, но той издърпа единствения стол иззад масата и се настани. Светлина пробяга по привлекателното му лице и на нея й се стори, че съзира страдание в очите му. Отвори уста да му каже да си върви.

— Бях на двайсет и три, когато се запознах с жена си — започна той, като я наблюдаваше с втренчен поглед и ръце, опрени в ръба на масата.

Лили заотстъпва, докато гърбът й не срещна затворената врата.

— Няма смисъл да ми казваш тези неща — рече му тя сковано.

— За мен няма значение. — Бях на гости на сестра ми в Съмърсет — продължи той, сякаш тя не бе продумвала. — Маура бе гувернантка на най-голямото й дете. Полуфранцузойка, полуирландка. Дълга черна коса, черна като безлунна нощ, и черни очи. Беше от Дорсет. Баща й беше взел ферма под аренда там. Била е образована от местния свещеник, съзрял интелигентността й и потърсил начин да й помогне да намери път навън. Тя никога не се обърнала назад.

— Казвам ти, че не искам да слушам.

— Беше осемнайсетгодишна, когато я срещнах, и, разбира се, нямах и най-слабата представа за това — доста сексуално просветена за годините си. Първо бях привлечен от красотата й, но после и от неспокойствието в нея, от енергията й — някакъв вид нетърпение, което вече бях открил в себе си. Беше бледа и крехка, Лили, миниатюрна, но гореше, пламтеше отвътре от нужди и копнежи, които си мислех, че разбирам. Мислех, че си приличаме. — Разхлаби сплетените си пръсти и се подпря на колене. — И така, ожених се за нея. Когато всичко свърши, бях изумен от наивността си. Бях купил ферма в Дорсет, като си мислех, че тя ще се радва да живее близо до семейството си. Но именно онова нейно качество, което ме бе привлякло към нея — постоянното и неспокойствие стана причина краят да дойде толкова бързо. Как съм могъл да бъда толкова глупав да си въобразявам, че тя ще се наслаждава на живот като този, от който се бе опитвала всячески да избяга?

В моменти, когато не бях преизпълнен от отвращение към себе си, аз разбирах, че част от вината бе нейна. Тя се съгласяваше с всяко мое предложение, изглеждаше доволна и поласкана от всяко мое „благодеяние“, както го наричаше тя. Нито веднъж не ми намекна, че нещо не е както трябва. До нощта, когато ми остави бележка на кухненската маса и забягна с моя управител, всичките пари, които успяла да намери в къщата. „Не мога да живея така, напускам те.“, пишеше там. Дори не си бе дала труда да се подпише.

Лили притисна пръсти към устните си, изпълнена с омраза към нещата, които той я караше да изпитва, но безпомощни сълзи се стичаха по страните й и нямаше сила, която можеше да ги застави да спрат.

— Вече не мисля за нея. Намерих писмата, които съм й писал — не е необходимо да казвам, че не ги бе взела със себе си. Препрочитането им бе единственият начин да си припомня какво съм изпитвал към нея. Искам да разбера, да проумея страстта… безумието, но открих само думи. Не бяха съхранили никакви чувства. Нищичко.

Впери невиждащ поглед в пространството: След малко опря лакти в бедрата си и зарови лице в длани. Въпреки волята си Лили се придвижи безшумно към него. Знаеше със сигурност посоката на мислите му, още преди да бе проговорил.

— Но никога не спрях да мисля за Едуард — каза той с приглушен глас. — Бе взела и него. О, Господи. Беше само на осем месеца. Само се усмихваше и се смееше. Никога не плачеше, когато го държах аз. — Тя се плъзна още по-близо, застана зад него и положи ръце на раменете му. — Понякога си го спомням тъй живо, сякаш е тук с мен, Лили, в ръцете ми. Косичката му бе черна, мека като коприна. И беше такъв пълничък. И щастлив. Мисля, че беше щастлив. — Раменете, му се сведоха. Изведнъж той пое дълбоко дъх, изправи се рязко на стола и опря глава в скута й. — Понякога обаче не мога да спра да мисля как изглеждаше трупчето му. Мъртъв от два дни и непогребан. Изглеждаше толкова мъничък. Кожата му бе посиняла, а красивото му личице… — не можа да довърши. Ридание се изтръгна от гърдите му и разтърси цялото му тяло.

Лили го прегърна и го притисна силно, неспособна да го утеши, безпомощна пред лицето на отчаянието му. Сълзите им се примесиха и закапаха по сключените им ръце. Зашепна му с буза, опряна в слепоочието му. Той пое дъх на пресекулки и затърси носна кърпичка в джобовете си.

Тя направи крачка назад. Трепереше от онова, което трябваше да му каже, да каже и на себе си — че сърцето й е пълно. То туптеше за друго същество сега — детето в утробата й — и не можеше да приеме никой друг.

— Девън. — Обърна се да я погледне. Изпита облекчение, като видя, че той отново се владее. — Съжалявам за болката ти. Тя причинява страдание и на мен. Повече, отколкото мога да понеса. Но това дете — тя спря и преглътна, а след това вече можеше единствено да шепти, — това дете е мое и ти не можеш да го имаш.

Той се взираше в нея безмълвно толкова дълго, че тя вече не издържаше. Сякаш бе забила нож в сърцето му. Без да знае какво ще направи той, тя пак отиде при него и го обгърна с ръце. Тялото му бе тежко, отпуснато. Зарови лице в косата му и го целуна — неуловима, потайна целувка.

После ръцете й паднаха. Прекоси смълчаната стая, отиде до леглото и седна на края му.

— Толкова съм уморена. Моля те да си вървиш сега. Трябва да лягам.

Той не помръдна. Изминаха минути, накрая го чу да прошепва:

— О, Лили. Ти си моята радост и моето тъмно наказание. — Изправи се, отиде при нея и нежно я издърпа за ръцете да се изправи. Беше толкова тъмно, че едва се виждаха. Докосна с крайчетата на пръстите си тъмните сенки под очите й. — Нека ти помогна — каза той, като галеше врата й с топлата си длан. — Нека направя това за теб.

Докосването му бе тъй леко и тя се нуждаеше от него тъй много. Както и самият той. Затвори очи. Ще си позволи миг на удоволствие. Копнееше за него от толкова отдавна. Цяла вечност.

Постепенно осъзна, че разкопчава копчетата на гърба на роклята й. Обърна се и понечи да се отдалечи от него, но той плъзна ръка под гърдите й да я задържи.

— Позволи ми, Лили. — Нещо в докосването на ръцете му я успокои и тя застана неподвижно с наведена глава. Той свали дрехата от рамената й и я остави да се свлече на пода. — Къде е нощницата ти? — Тя посочи леглото. Той започна да разкопчава долната й риза.

— Недей. Не, недей.

— Защо не?

— Защото… не искам да ме виждаш.

Той премести ръце надолу и покри заобления й корем.

— Но ти си красива.

— Не съм. — После си спомни да допълни: — И не е необходимо да ми казваш, че съм.

— Не е — съгласи се той. — Но това е истината. Ти си най-красивата жена, която съм познавал. И винаги ще бъдеш. Мислиш ли, че понеже коремът ти е пораснал, аз не те желая?

— Не зная… не ме интересува, искам да кажа…

— Спомням си всичко за твоето тяло. — Продължи с разкопчаването на дрехата. Ръцете му я обгръщаха изцяло, а пръстите му бяха нежни и внимателни. — Помня колко нежна е кожата ти, колко сладко ухае. Колко е топла под ръцете ми. Спомням си косата с аромат на свежест да гъделичка лицето ми. Костите по лицето ти под пръстите ми, миглите ти, галещи страните ми, устните ми. Устата ти. Господи, Лили, спомням си устатата.

— Девън…

— Вкусът ти, Лили, този твой сладостен вкус. Да те докосвам, бе толкова хубаво. Гърдите ти са нежни и красиви и изпълваха дланите ми съвършено.

— Моля те…

Вече я бе разсъблякъл, но не я обръщаше към себе си. Разпери пръсти върху корема й и си пое разтреперан дъх. Лили се облегна на гърдите му и му позволи ласката.

— Искам те. Няма друга, освен теб, Лили, умирам за теб.

Усети диханието му по шията по раменете си. Мисълта да се люби сега с него я изпълни с трепет. Ръцете му се дръпнаха нагоре да обхванат пълните й гърди и обзелият я трепет се превърна в безпомощна слабост, с която не можеше да се бори.

— Студено ти е. — Бавно я пусна от прегръдката си. Гласът му звучеше особено. Придърпа нощницата от леглото и й я подаде.

Тя я навлече бързешком, после се обърна с лице към него, за да седне на леглото да събуе чорапите си. Направи го без излишна срамежливост и интимните движения — повдигането на нощницата над коленете й и бързото, ефектно смъкване на памучната материя по дългите й крака — го развълнува като нищо друго. Цялото му тяло се стегна от толкова силно желание, че го изплаши.

Тя свърши, легна и се зави. Одеялото се разстла в съблазнителните сенки върху меките хълмове на корема и гърдите й.

— Позволи ми да те целуна — дрезгаво прошепна той.

Гласът й бе едва доловим.

— Не трябва.

Седна до нея и положи ръце на възглавницата от двете й страни.

— Не искаш ли?

Въпросът я обърка. Отговорът бе толкова очевиден, че тя си помисли, че й се присмива.

— Няма да означава нищо — рече тя пресекливо.

— Няма да означава нищо?

Почувства необясним срам.

— Но за мен ще означава нещо — каза той. Наведе се и притисна устни в нейните.

Изгуби се мигновено в топлотата, нуждата и сладостта. Издаде звук на копнеж и отдаване и се пресегна за китките му. Устата му си остана нежна, без да настоява. Бе невъзможно да се каже кой започна провокиращата ласка на езиците или дълбоките, горещи целувки, трескавото, целеустремено преплитане на ръцете. Глад и жажда, по-силни от всичко познато им досега, ги обхванаха из засада. Кръвта й запя топла, томителна песен, припомняйки си всичко, което бяха споделяли. Държеше я толкова здраво, колкото се осмеляваше, и твърдата, щедра извивка на корема й събуждаше нещо погребано в душата му, нещо, което бе спрял да се надява, че някога ще се възроди в него. След време, изпаднала в паника, Лили отблъсна раменете му. Задъхваше се, а лицето й изразяваше недоумение и удивление.

— Това означаваше нещо — продума той, когато можеше да говори. Колко далеч бяха стигнали? Тялото му още се бунтуваше. — Лека нощ, сърце мое — прошепна той. — Една последна целувка. — Устните им се срещнаха.

Мигновено всичко започна отначало — предишният безпомощен копнеж, страст, глад, като че ли кратката, нежелана намеса на здравия разум въобще не се бе случвала.

— Не искам да ме съблазниш отново! — извика Лили, но не пусна ръцете му от здравата си хватка.

— О, не, Лили. Аз ще се любя с теб.

— Не го казвай…

— Обичам те. Обичам те.

Тя се разплака и се остави да разкопчае нощницата, облечена само преди минути.

— Кажи ми защо промени убеждението си — помоли тя, с устни, прилепени към гърлото му. — За мен и Клей. Какво те накара да ме искаш отново?

— Не искам да говорим.

— Не, кажи ми сега. Моля те, Дев, сега му е времето.

Затвори очи, почувствал студ да се влива в кръвта му.

— Казах ти — просто дойдох на себе си. — Докосна гърдите й с краищата на пръстите си и дъхът й заизлиза насечено през устните.

Тя обаче не искаше да отмине въпроса.

— Но защо? Кажи ми защо. Какво те накара да размислиш?

— Мислех за теб, Лили, каква си ти. Спомних си колко си сладка, колко нежна. — Беше допускал, че ще му е трудно да я излъже, но то се оказа най-лесното нещо на света — защото изобщо не я лъжеше — Ти никога не би могла да нараниш Клей. Сега ми е невъзможно да проумея как съм могъл дори да си го помисля, дори за миг. Никога няма да спра да съжалявам. Ти ми даде всичко, макар да знаеше, че аз не мога да ти отвърна със същото. Страхувах се, че съм унищожил тази твоя сладост. Обичай ме отново, Лили, пусни ме в себе си. Нуждая се от теб.

Изтри последните сълзи и го взе в ръце. Косата му ухаеше на море. Сърцата им туптяха в унисон и тялото му бе като другата половинка на нейното. Обсипа с нежни целувки устата му, притворените му очи, а с приглушен шепот успокояваше кожата му.

Беше като благословия. Започна да прокарва гальовно ръка през щедрата издатина на корема й. От колко отдавна му се бе искало да я докосне така? Почувства се, че оздравява, изцелява се, изпълва се. Бе тъй близо до нея и детето си — всичко наведнъж. Детето им бе заченато в любов, макар да не го бе знаел навремето. Сега знаеше.

— Обичам те, Лили.

Тя обаче само каза:

— Недей, Дев, просто ме дръж, това е достатъчно.

Продължи да й го повтаря, но тя само се натъжаваше.

И тя бе права — достатъчно бе — засега.

— Не искам да съм гола — прошепна тя след малко, когато той започна да вдига нощницата по хълбоците й.

— Защо? О, Лили, нека да те видя. Искам да съм близо до теб.

— Добре. — Не можеше да му откаже нищичко. — Тогава и ти — веднага.

— Да. — Усмихна се и седна да разсъблече сакото и ризата, ботушите и бричовете. Отметна завивките и потъна в леглото до нея. Тя беше прекрасна, желана, красива, и той я искаше повече от всякога.

— Но аз съм толкова дебела — настоя тя, но с усмивка, защото бе готова да му повярва.

— Не, ти си съвършена. — Целуна я с всичката натрупана в него нужда и нежност, докато и двамата не се задъхаха, а устните им не станаха жадни и хлъзгави, ръцете им — притегателни въжета. Пръстите му погалиха меките къдрици между бедрата й. Тя разтвори крака в открита покана и той прие, омайващ я с бавната си дълбока ласка.

Тя потръпна и се изви към него.

— Дев, не зная… как…

— Аз зная един начин. — Обърна се с лице към нея и преметна един дълъг, гладък крак през хълбоците си. — Ето така.

— Така мога да те докосвам — рече тя удивено и веднага му го демонстрира.

Изстена гърлено.

— Да, виждам.

Целуваха се, легнали един до друг, разменяха си сладки, разгорещени милувки. Застави я да го стисне по-силно, твърд като скала, пулсиращ, готов, и изръмжа гърлено.

— Бавно, любима направи го бавно, точно както ти се иска… ах, Божичко! — Бе го поела дълбоко в себе си, наведнъж. Застинаха да се насладят на мига. — Лили, това е… това е…

— Да — прошепна тя в съвършено разбирателство.

— Не, но това… — Думите бяха ненужни. Той можеше да чувства отново — душата му се бе отворила. Преди беше самотен и отчужден, сега си беше у дома. Той, Лили, детето — те всички бяха в нея, в щедрото й, гостоприемно тяло. Буря от емоции го разтърси. Почувства се опростен и тази нова интимност бе почти непоносима. Би могъл да плаче със сълзи, но сексуалната му възбуда бе прекалено силна.

Търсещите му ръце се разпериха върху гърдите й, нейните — върху стомаха му, а сгънатото му коляно — под нея. Телата им образуваха едно прекрасно, макар и несъвършено „Х“. Лили остави възбудата й да се надигне и да разцъфне бавно, постепенно, приемаше търпеливостта му за даденост, защото в миналото той се бе държал всякак, освен търпеливо: Сякаш вече бе задоволена веднъж и бе достатъчно просто да се наслаждава на чудото на това единение, на това удивително допълване.

Почти достатъчно. Усещаше как възбудата му се засилва в дълбокия, стабилен ритъм на ласката на тялото му в нея и това я възпламени. Лава се стрелна през нея и я обгори, където пръстите му докосваха, галеха, настъпваха. Огънят се разпали. Бе познала страстта и преди, но не като сега. Болеше я. Но тя носеше дете — как можеше тялото й да откликва по този начин? Тя нямаше отговор, само искаше. Желаеше. И обичаше.

И той не можеше вече да издържа чакането. Това бе гола нужда, не прелъстяване, сурова, неконтролируема и той бе стоял на ръба малко прекалено дълго. Надигна се и пое гърдата й в уста докато пръстите му пощипваха и ухажваха другата. Главата на Лили падна назад и тя започна да стене меко, накъсано, звук, който не бе успял да забрави, звук, който му подсказваше, че освобождението й се приближава. Помисли си за всичките пъти, когато я бе дразнил и измъчвал със своето самообладание и с нейната безпомощност, с властта си над нея. Сега нямаше власт над нищо. Заговори ниско в ухото й, любовни думи и меки, накъсани скандални признания, едва доловими между жадни, изпиващи целувки, с които обсипваше гърлото й, шията й, рамото. Усети, че й неговият край наближава.

— Побързай — подтикна я той, като се опитваше да звучи спокоен. Тя го погледна и очите й, преди да ги затвори в унес, бяха нежни и прибулени от инстинктивното познание на жена. Усмихна се, а после устата й се разтвори в протяжен, беззвучен вик.

Изчака я, учудвайки себе си, поглъщаше очарован отдаването на Лили, засищаше се с тръпките й, около нажежената му плът, пиеше от нейното удоволствие. Последва я незабавно с дълбок, разтърсващ оргазъм. Когато всичко свърши, нищо не бе както преди. Преди да потъне в сън, все още преплетен с нея в любовна мрежа от изпотени крака и ръце, той почувства бебето му да се раздвижва в тялото й. Най-чиста, искряща радост му секна дъха. Целуна Лили по устата и затвори очи, умиротворен.