Констанс О’Баниън
Пламък (8)

8

Два боядисани в ярки цветове фургона бяха спрели насред пътя. Колелото на първия от тях беше заседнало в шията, препречвайки пътя на втория.

Господин Жак дьо Баяр ругаеше на родния си френски и риташе провинилото се колело. Той беше висок човек с гърбав нос и тъмни коса и очи. Не беше красив, но притежаваше галантни обноски, което веднага биеше на очи.

— Как ще успеем да напуснем тази проклета страна, след като заради този непрестанен дъжд не можем да помръднем?

Неговата жена, Мари, седеше на мястото на кочияша, сламенорусата й коса беше полепнала по лицето. Тя призова светиите да я изпълнят с търпение и в същото време хвърли презрителен поглед към съпруга си.

— Ако беше изчакал пътищата да изсъхнат, както ти казах, Жак, сега нямаше да затънем.

Той я изгледа раздразнен.

— Мадам, ако не можете да помогнете, поне не пречете.

— Омъжила съм се за глупак и този товар трябва да мъкна през целия си живот. Защо ли те послушах, Жак? — запита тя, без да очаква да й отговорят. — Да отидем в Лондон, каза ти, там ще направим цяло състояние на сцената. Един — единствен път ни дадоха да наближим някаква сцена, когато играхме в парка срещу онзи театър.

Жак и преди беше чувал всичко това.

— Мари — каза той търпеливо, — сега не е време да ме критикуваш. Не виждаш ли, че сме затънали.

Тя изпухтя, после вдигна широкополата си шапка и си я сложи на главата, надявайки се да се предпази малко от дъжда. После продължи да мърмори.

— И какво получихме при цялата ни подготовка — порицание и пренебрежение. Не мога да повярвам, че преди да тръгнем, не си се постарал да разбереш, че англичаните не позволяват на жени да играят на сцена. Направо ни измами, само защото не си знаел, че при тях женските роли се играят от преоблечени като жени мъже. Голямо унижение си беше да ме замерят с гнили плодове. А горката Одет Броли беше нападната от побеснялата тълпа и едва се отърва жива.

— Мислиш, че не знам всичко това ли, Мари? — каза Жак и се загледа в нея, макар съзнанието му да беше ангажирано повече с фургона, отколкото с нейните непрестанни вопли. — Да не би да не бях там?

— И що за чудесна идея ще се роди в главата ти сега, Жак? Братята и сестрите Броли ни напуснаха. От цялата трупа на Баяр останахме само ти, аз и Изабел и сме безнадеждно затънали. Освен това нямаме и пари да си платим преминаването по море във Франция.

Жак не слушаше жена си.

— Трябва да завържа всичките четири коня за този фургон, за да мога да го измъкна оттук — промърмори той.

— Хм — обади се Мари, извръщайки се към втория фургон. — Защо не помолиш тази стара и побъркана Изабел Агостино да направи някаква магия и ни помогне. Жалко, че не замина с другите.

Жак не се подвеждаше от свадливия характер на жена си, защото тя всъщност беше много добра по душа. Мари беше красива жена на около тридесет години, с правилни черти и доста пълничка — точно толкова, колкото му харесваше. Той съзнаваше, че отдавна би се отказал, ако не беше тя да го насърчава — вярваше, че е голям артист и вярата й в него беше толкова силна, че и той накрая й повярва.

— Остави ме на спокойствие. Опитвам се да мисля, Мари.

Тя извърна глава към него, брадичката й трепереше.

— Няма да ти кажа нито дума повече.

Два часа по-късно те вече бяха успели да освободят фургона и да се разположат в горичката край потока — Жак беше взел решение там да изчакат изсъхването на пътя.

Късно сутринта дъждът спря и небето се изчисти, вдъхвайки им надежда. Но малко по-късно настроението на Мари отново се развали, когато започна да вали още по-силно. Огънят, който бяха запалили, започна да съска и угасна и това ги принуди да потърсят подслон във фургона.

Мари, преоблечена в суха рокля, се чувстваше нещастна, намирайки се толкова далеч от дома. Завивайки шал около главата си, тя се вгледа в съпруга си.

— Не е останало нищо друго за ядене, освен малко месо и старо сирене. Предполагам, че си дал повече от нашите запаси на братята и сестрите Броли при напускането им.

— Не искаш да си бяха тръгнали гладни, признай си, жено.

— Но как очакваш да преживеем, като сме свършили храната?

Жак се отнесе с обичайната благосклонност към критиката на жена си, защото тя беше по-здравомислещата в семейството.

— Ще помоля Изабел да отиде в селото утре и да им гадае. Ще спечели достатъчно, за да купи пресен хляб и сирене.

— Тази стара жена си мисли, че е по-добра актриса от всички нас, облечена така като циганка и карайки селяните да вярват, че вижда в бъдещето. Трябва ли още веднъж да се обърнем към нея за помощ, за да сложим поне малко храна в стомасите си? Тя ме кара да потрепервам, когато се вгледа в мен с особените си сини очи.

Жак въздъхна.

— Изабел печели по свой начин и можем само да сме й благодарни, че остана, когато другите си тръгнаха. Трябва да признаеш, че шие чудесни костюми.

— Тя остана с нас само защото няма къде да отиде и защото й позволихме да превърне един от нашите фургони в свой дом — процеди през зъби Мари.

Жак знаеше, че Мари е суеверна, макар тя да се стараеше да го прикрива, че се страхува от Изабел, която беше седма дъщеря на седма дъщеря. Мари вярваше, че именно затова Изабел е била избрана.

— Ако искаш тя да напусне, кажи й.

Жак се усмихна предварително на думите, които се приготви да изрече.

— Просто не ми се иска да видя как дяволските й очи се впиват в мен.

Мари потрепери.

— Няма аз да й кажа, че трябва да напусне.

— Страхуваш ли се? — запита той закачливо. Мари погледна крадешком зад рамото си, страхувайки се Изабел да не е чула разговора им.

— Тя ще остане с нас само докато се върнем във Франция. Не ме интересува колко изкусна шивачка е, искам да си отиде.

Мари отвори вратата на фургона, за да погледне навън.

— Виж, тази побъркана стара жена даже не се е подслонила заради дъжда във фургона си.

Изабел беше подпъхнала края на дебелата си вълнена пола в колана и се беше навела да топне каната си в потока. Не й харесваше Англия с постоянния дъжд и влагата. Никоя страна не можеше да се сравни със страната, в която се беше родила — топлата златна Италия. Все пак колкото повече години минаваха, толкова по-малко си спомняше за родината си. Можеше и никога да не се завърне там, макар това, което я беше накарало да я напусне, едва ли вече беше от значение. Дълги години тя беше бродила без цел, наемайки се, където и да е на работа, но без да може да нарече някакво място свой дом — преди да срещне Жак и Мари.

Тя бавно се изправи, гледайки към буйната река. Миналата нощ се беше разразила силна буря, изтръгвала дървета с корените. Отломки от тях се носеха във водата и Изабел се загледа в един дънер — там имаше нещо по-особено, сякаш човек се беше прислонил към него. Сега, като дойде по-близо, тя видя, че са двама, и при това единият съвсем малко дете!

Изабел изобщо не се забави с реакцията и призова със силен глас Жак, в същото време се затича покрай реката, не изпускайки дънера от погледа си.

— Елате веднага! Бързо, Жак. Тук имат нужда от помощ. Бързо!

Жак, усещайки спешността на призива на Изабел, се втурна извън фургона и увлече и Мари.

— Там — сочеше Изабел, — виждате ли ги? Въпреки че осъзнаваше опасността, Жак се хвърли в буйната река и с уверен замах се насочи към дънера. Мари тичаше по брега, чупейки ръце.

— Глупак! Ще потънеш и какво ще стане с мен — сама и без приятели в Англия, без надежда да се прибера у дома? Веднага излизай оттам, чуваш ли, веднага!

Изабел забеляза, че Жак трудно се справя с момичето, така че и тя се хвърли в реката и заплува, за да му помогне, дебелите й дрехи за малко да я повлекат към дъното.

Сабин беше почти в безсъзнание и отдавна беше престанала да усеща ръцете и краката си, но някак си успяваше да задържи брат си и себе си върху дънера.

Ричард, объркан и неразбиращ какво става, плачеше от часове. Точно преди да се развидели, той беше притихнал и Изабел се изплаши да не е изгубил съзнание.

Сабин не знаеше колко още ще може да придържа брат си — чувстваше се толкова изтощена. Вече си мислеше, че всичките й сили са се изчерпали, точно преди да се появи мъжът и да се опита да отнеме Ричард от нея. Когато той се опита да разтвори ръката й, с която се беше хванала за дънера, тя се залови още по-здраво за дървото и го отблъсна. В него Сабин виждаше враг един от хората на Гарет, и беше решена да не му даде Ричард.

Изабел доплува до Жак и хвана момичето за ръцете.

— Ние искаме да ви помогнем — изрече тя на френски.

Изведнъж Сабин почувства успокоение, защото мъжът също й проговори на френски. Тя разсъди, че не е възможно преследвачите й да говорят този език.

— Не се борете с мен — каза й Жак, — иначе всички ще потънем.

Сабин, твърде слаба, за да протестира, беше принудена да предаде Ричард на жената и веднага след това изгуби съзнание, сякаш пропадна в дълбока дупка. Последната й мисъл беше, че след като беше издържала дотук, изглежда сега потъваше.

Жак доплува до брега и понесе момичето на ръце. Тялото й беше толкова студено, че той не беше сигурен дали все още е жива.

Изабел носеше момчето. Тя забеляза как гърдите му се надигат и спадат — жив беше.

— Първо, трябва да ги стоплим — каза тя с нетърпящ възражения глас. — Нека да ги внесем в моя фургон и там ще направя, каквото трябва.

Тя се извърна към Мари.

— Затопли няколко камъка и ги увий в по-дебел плат.

След като Жак положи момичето на леглото, тя каза:

— Донеси ми нещо топло за пиене. Сигурно ще можеш да направиш топъл бульон, ако свариш месото.

Без да задават въпроси, Мари и Жак се запътиха да изпълнят нарежданията й.

Едва след като съблякоха момичето и момчето, увиха ги в затоплени завивки, сложиха затоплените камъни на краката им и се постараха да налеят колкото се може повече топъл бульон в гърлата им, Изабел можа да си отдъхне.

— Направих, каквото трябваше, докато не разберем от какво друго се нуждаят. Сега просто трябва да поспят.

— Не може да бъде — започна да се оплаква Мари с поглед към пребледнялото момиче. — Още две гърла за изхранване.

Изабел се извърна към нея.

— Не мисля, че са в състояние да поглъщат огромни количества храна.

Мари се обърна към вратата, кимайки в знак на съгласие, като се чувстваше засрамена заради избухването си.

На следващия ден, когато Сабин се събуди, слънцето вече беше високо в небето. Чувстваше се добре, приятна топлина се разливаше по тялото й. Само много й се спеше. Когато се опита да се раздвижи, остра болка в крака я преряза, сякаш някой беше допрял там горещ ръжен, и тя изстена.

— Спи, малка моя — прозвуча нечий успокоителен глас на френски, напомнящ й за майка й. — Имаш нужда от сън.

Сабин беше твърде слаба, за да протестира. Всяко мускулче по тялото й я болеше. Тя въздъхна и отново потъна в прекрасната топла забрава.

Мари поклати глава.

— Няма съмнение, искали са да прекосят реката и течението ги е отнесло. Светът е пълен с глупци.

Изабел взе на ръце току-що събудилото се момче. То премигна няколко пъти, след това се усмихна. После, за изненада и на двете, протегна ръчички към Мари.

Мари го взе в своите ръце и в очите й се появи по-меко изражение, когато момчето положи главичка на рамото й.

— Това дете е чаровник — призна тя.

После прехвърли поглед от момчето на момичето.

— Изглежда тя му е майка.

— Доста си приличат, но не вярвам да му е майка — обади се Изабел. — Твърде млада е.

— Разбира се, че му е майка. Сигурно са от някое от близките села.

— А аз не мисля така.

Изабел леко повдигна ръката на Сабин — ясно си личеше, че е нежна и бяла, въпреки драскотините и раните.

— Това не е ръка на селянка. Това е ръка на дама. Виждаш ли пръстена с герб на пръста й.

Мари отсече рязко.

— Ти все знаеш всичко.

Изабел само потръпна.

— Зная само, че са в беда.

И тя посочи с пръст момичето.

— Трябва да сляза в селото и да се опитам да разбера нещо за нея и детето.

Мари притисна момчето и му се усмихна.

— Отиди, щом трябва, но не говори много, не казвай на никого къде са. Не бих искала някой съдия да започне да ми се мотае тук.

Изабел подгъна завивката около главата на момичето.

— Не се безпокой. Само ще гледам и слушам.

Сабин се събуди и бавно завъртя глава. В началото виждаше замъглено, но постепенно започна да забелязва къде се намира. Що за стая беше това? Малка и тясна, и леглото й беше много тясно и неравно. Навсякъде бяха окачени ярки костюми от минали епохи. Само след миг размисъл тя разбра, че трябва да се намира във фургон. Изправи се внезапно и протегна ръка.

— Ричард, къде си? — извика тя като обезумяла.

Приятен глас й проговори на родния език на майка й.

— Значи името му е Ричард. Ние се запознахме с него, докато ти спеше, но той все отказваше да ни каже името си.

Сабин протегна ръце да вземе брат си и възрастната жена й го подаде. После, без да съзнава, проговори също на френски.

— Ако сте навредили с нещо на брат ми, няма да ви го простя.

Жената се усмихна широко, даже зъбите й се бялнаха.

— Аз не правя нищо лошо на децата. По-скоро ти си го изложила на опасност, не аз.

Сабин внимателно огледа Ричард, прокарвайки пръсти по тялото му. Той захихика и притисна буза в нейната.

— Изглежда изобщо не е пострадал.

Когато отново погледна към жената, в очите й се четеше признателност.

— Вие сте ни спасили живота.

— Жак е силен плувец. Аз просто му помогнах, малка моя.

— О — възкликна Сабин и се почувства засрамена. — Моля да ме извините, ако съм се проявила като неблагодарница. Благодаря ви за всичко, което сте направила.

Сабин остана загледана в леко избледнялото синьо на очите й. Лицето на жената беше покрито с бръчки, ръцете й бяха слаби и възлести — момичето все още изпитваше страх от нея.

— Може ли да узная името ви?

— Аз съм Изабел Агостино. Всички ме наричат само Изабел.

— Това е италианско име, мадам, а вие говорите френски.

— Ти си англичанка и говориш френски като истинска французойка — припомни й Изабел. — Наистина, аз съм италианка, родена съм в едно малко, вечно огрявано от слънцето селце на морския бряг. Но това беше толкова отдавна, а и никога не говоря за онова време.

— Мадам, не зная колко още дълго щях да успея да се задържа за онзи дънер. Къде е господинът, който спаси брат ми и мен, за да му благодаря?

— Жак ли? Ще се видите по-късно. А сега ми разкажи за семейството си, така че да можем да ви върнем при тях. Сигурно са обезумели от мъха.

Сабин се изпълни със страх. В безпокойството си тя се опита да стане от леглото, но изстена от болка и падна назад, дишайки тежко. След като болката поутихна, тя се надигна — в погледа й се четеше ужас.

— Трябва веднага да си тръгнем.

Изабел присви очи.

— Може би бягате от нещо… или някого, така ли?

— Не бих могла да ви кажа повече. Просто трябва да бягаме, за да не ни открият.

— Няма да стигнете далеч в твоето състояние. Съмнявам се и че ще можеш да ходиш. Досега не бях забелязала, че си толкова сериозно наранена.

Сабин се опита да свали крака си на земята, но изстена отново и се повали назад върху леглото. На лицето на Изабел се изписа притеснение.

— Трябва да поговоря с Жак и пак ще се върна. Мисля, че кракът ти е счупен и трябва веднага да се оправи.

Изабел не знаеше какво беше причинило притеснението на момичето, но разбираше, че бедното създание не се преструва и изпитва истински страх.

Поуморилият се Ричард се сви до Сабин и заспа, докато тя чакаше връщането на Изабел. Инстинктът й за самосъхранение й повеляваше да грабне Ричард и да избяга, тъй като все още се намираха твърде близо до замъка Уудбридж и тя не се чувстваше достатъчно защитена. Но жената беше права — нямаше да стигне далеч в нейното състояние. Как да помогне на Ричард, след като и на себе си не може да помогне?

Не след дълго Изабел се върна, придружена от двама души — един усмихнат мъж и една жена, която я гледаше с явно недоверие.

Мъжът й каза с любезен тон:

— Изабел ми съобщи, че кракът ти по всяка вероятност е счупен.

— Моля се да не се окаже така — каза Сабин. — Като по-малка вече съм го чупила и оттогава ме наболява ежедневно. Не бих искала отново да преживея същата болка.

Изабел в това време сипваше вода в чаша с някакъв жълт прах, после я подаде на Сабин.

— След като изпиеш това, болката ти ще намалее.

Без колебание Сабин изпи на един дъх горчивата течност, надявайки се възрастната жена да й е казала истината. Почти незабавно усети да я наляга сън и скоро очите й се затвориха.

Изабел надигна роклята на Сабин, откри глезена й и при вида му от устата й се отрони:

— Кой ли касапин се е постарал така над нея? Наистина си е чупила крака и преди, но не е бил наместен добре. Доста трябва да е накуцвала. Надявам се, че ще мога да оправя стореното. Веднъж излекувах един кон със счупен крак, сигурно ще се справя и с нейния.

Жак като че беше изпълнен със съмнения, но само за миг. Устните му потръпнаха и се разтеглиха в усмивка.

— С един кон е свършено, ако му се счупи крак. Никога не съм чувал някога такъв кон да е бил излекуван. Но щом като си направила това, съвсем сигурно е, че ще успееш и при това момиче.

Изабел се втренчи в момичето.

— Винаги говоря истината.

— Всичко, каквото трябва, направи, Изабел, за да помогнеш на момичето. Няма време да извикаме лекар от селото, пък и не вярвам, че ще дойде при нас, колкото и настоятелно да го молим.

— Не ни трябва лекар, но ще ми е нужна помощта ти, Жак, защото вече не съм толкова силна, както едно време.

Французинът вярваше на възрастната жена, защото често беше свидетел на лечителските й умения. Който и да е от неговата трупа да се разболееше, винаги търсеше Изабел за лечение.

— Само ми кажи какво да правя.

— Първо, ще са ми нужни четири парчета дърво, но да не са от тези, които лесно могат да се счупят. После ще искам да дръпнеш силно крака й — кога точно, ще те предупредя. След като го направиш, ще трябва здраво да го придържаш в същото положение, докато аз направя останалото. Предупреждавам те, че макар да е изпило лекарството, момичето може да изпита силна болка. Така че изобщо не обръщай внимание на това, което прави тя, най-важното е да направиш това, което ти казах. Не отслабвай хватката си — дръж я здраво през цялото време.

Мари дьо Баяр, която досега беше само наблюдател, протегна ръце към Ричард и го взе в прегръдките си.

— Ще го взема оттук, да не би да се развълнува от това, което ще става сега.

След като жена му излезе, Жак с малко тъжна усмивка се обърна към Изабел.

— Мари изобщо не е безсърдечен човек, както всеки би си помислил. Това дете напълно я разчувства.

— Често съм съзирала копнеж в очите на Мари, докато наблюдава деца как си играят.

Жак обичаше децата и най-искрено съжаляваше, че с жена му никога не бяха имали свои.

— Отивам да потърся дървени парчета, след това ще ми кажеш как да направим шината — предупреди той Изабел.

Сабин преживяваше отново кошмара от изминалата нощ. Бягаше, опитваше се да спаси Ричард, а преследвачите й почти ги настигаха. После падаше, сякаш някой я беше ударил с горещ ръжен през крака.

Жак обхвана крака на момичето в здрава хватка.

— Кажи ми кога да дърпам — каза той.

— Сега! Силно!

Сабин чу нечий вик, не осъзнавайки, че вика тя. Над нея се спусна тъмнина, но тя не успя да пропъди прииждащата на вълни болка.

Изабел разположи дъсчиците около ранения крак на Сабин и го привърза здраво с ивици от ленен плат. После отстъпи назад и сбърчи вежди.

— Направих, каквото можах.

— Дали е достатъчно?

— Хубаво е, че кракът й се е счупил точно на същото място, както и преди. Тя или ще върви, без изобщо да куца, или завинаги ще остане инвалид и ще изпитва болка, а това ще бъде много жалко. Имам чувството, че това дете е изпитвало много по-голяма болка. Сега тя е в ръцете на Бог.