Констанс О’Баниън
Пламък (14)

14

1633 година

Една чудесна пролетна утрин Сабин излезе от фургона и се запъти към Жак и Мари, седнали в сянката на силно разклонен дъб. Жак беше написал нова пиеса и я беше повикал да я прочете. По изражението на лицата им Сабин разбра, че нещо се е случило. Мари се насочи към нея, докато Жак се отдръпна назад, за да ги остави насаме.

— Трябва да ти кажа нещо важно, Сабин — започна Мари. — Не зная как ще се почувстваш, но трябва да ти бъде казано.

Сабин се вгледа в очите на Мари.

— Направила съм нещо, с което съм ви разочаровала ли?

— Не, не — побърза да отрече Мари. — Нищо подобно.

— Какво тогава? Кажете ми.

Мари заговори по-тихо.

— Не виждаш ли колко много си се изменила в тяло?

Сабин беше забелязала, че ханшът й се беше налял и гърдите й бяха наедрели и точно заради това тя всяка сутрин, преди да се облече, ги пристягаше с парче плат. Тя притеснено кимна.

— Да, мадам.

— Жак е написал чудесна пиеса, за която ще му е необходима красива и талантлива актриса — каза направо Мари. — Тази сутрин той освободи всички актьори. Беше му мъчно, че трябва да го направи, но го направи заради теб.

Сабин се почувства объркана.

— Вие сте ги уволнили заради мен? Не разбирам.

За миг Мари замълча, като че се чудеше как да продължи.

— Жак и аз решихме, че ти повече не можеш да се представяш за момче.

Сабин изпита дълбоко разочарование.

— О! Предполагам, че щом ме искате за женски роли, ще трябва да наемете актьор на мое място.

Мари поклати глава и русите й къдрици се разтресоха.

— Днес за нас е щастлив ден и ти също трябва да си много щастлива. Жак те иска за главните женски роли, ще бъдеш първа сред актрисите.

Сабин помисли, че не е доразбрала.

— Сигурна ли сте, че ме иска за първа актриса.

Жак се приближи до тях и на устните му се появи усмивка.

— Не искам никоя друга, само теб, Сабин. Предложиха ни да играем в театър Ескради в Париж. Не е много голям театър, но се ползва с много добро име. Ето това сме чакали толкова години.

Сабин едва сдържаше радостта си.

— О, Жак, Мари, колко се радвам за вас!

После като че някой изтри радостта от лицето й.

— Но не искайте от мен да бъда звездата — първата актриса трябва да бъде много красива.

Жак и Мари се спогледаха и избухнаха в смях.

— Сабин, защо мислиш повече не можеш да се преструваш на момче? Не си ли се гледала в огледалото напоследък? — попита Мари.

— Аз… не.

Очите на Сабин се разшириха.

— Какво искате да кажете? Мислите ли, че съм красива?

— Да си красива? — попита Мари, извръщайки се към съпруга си. — Май твърде дълго я остави да се прави на момче, Жак. Да не знае как изглежда!

Извърна се отново към Сабин и продължи:

— Почакай, когато в Париж те видят. Мъжете ще се редят на опашка за теб.

Сабин като че замръзна.

— Не искам да отивам в Париж. Някой може да ме разпознае.

Жак взе ръката й, както би го направил баща й.

— Все още ли мислиш, че сте в опасност?

— Гарет Блекторн няма да се предаде така лесно.

Той се замисли и потърка чело.

— Ти се промени много, откакто за първи път се срещнахме. Не вярвам, че някой ще е в състояние да те разпознае. Причината, поради която освободих останалите актьори, е да няма свидетели на преобразяването ти в жена.

Мари кимна.

— Сабин, сега ти съвсем не си онова малко момиче, а по-скоро приличаш на жена. Косата ти е по-тъмночервена оттогава. Ти беше крехка и с бледо лице, а сега бузите ти имат розов оттенък и си станала много красива.

В думите на Мари звучеше възхищение.

— Не съм виждала по-голяма красавица от теб. Под светлините на сцената косата ти ще запламти.

— Добре, променила съм се — призна Сабин, — но какво ще кажете за брат ми, Мари. Ами ако него го разпознаят?

— Ричард е наддал доста на тегло, а пък и всички ще мислят, че е французин.

— И аз се надявам да е така — с неохота се съгласи Сабин.

— Сабин — обади се Жак, — с нищо не бихме изложили теб и Ричард на опасност.

Мари закима в знак на съгласие.

— Ние сме едно семейство — каза тя. — Ако искаш, можеш да останеш с нас, даже и ако повече не играеш, но не можеш повече да се представяш за момче — няма да измамиш никого.

Жак се беше загледал в косата на Сабин.

— Ще ти трябва име, достойно за хубостта ти.

Той потърка брада замислен.

— Зная как ще те наречем, с тази красота, с тази своя огнена коса ще омагьосаш всички — Госпожица Пламък!

— Много подходящо — каза Мари, извръщайки се към Изабел, която беше дошла при тях. — Не мислиш ли така?

— Напълно ме удовлетворява — съгласи се Изабел.

Никой не се сети да запита Сабин какво мисли за новото си име, пък и Жак изглеждаше толкова доволен, че тя не поиска да му възрази.

— В този ден господин Дьо Шаваняк умира и се ражда госпожица Пламък — изрече Жак, наслаждавайки се на съобразителността си.

Сабин се загледа след брат си, докато той прекоси на бегом поляната, преследвайки голяма многоцветна пеперуда.

— Ще размисля над това, което ми казахте и довечера ще ви уведомя за решението си. Искам първо да говоря с Ричард за отиването в Париж.

Тя се втурна към фургона и отвори сандъка. Разрови подредените дрехи и откри една рокля, която не беше си слагала повече от година. Беше ушита от мек ленен плат, розов на цвят, с бяла дантела на високата яка. Бързо се съблече и я нахлузи. Роклята я стягаше на гърдите и й беше станала много къса — виждаха се глезените й. Независимо от това, тя се втурна навън, радвайки се, че вече няма да се раздвоява между женската си същност и ролята си на момче.

Тя започна да търси Ричард. Намери го свит край един къпинов храст, устните му бяха станали лилави от сока на плодовете.

Когато Ричард я видя, той седна и учуден я изгледа, по устните му потече сок.

— Сабин, но ти си момиче!

Тя му подаде ръка, за да се изправи.

— А ти, Ричард, си с изцапана уста. Ела да отидем на потока да те измия.

Хванати за ръце те се запътиха натам, а тя в същото време мислеше как да му каже за плановете на Жак.

— Ричард, ще ти хареса ли да отидем в Париж?

— По-добре да си отидем у дома — настоя той, — макар да не си го спомням много добре.

Сабин въздъхна.

— Все още не можем да заминем. Имаш ли нещо против, ако заминем с господин и госпожа Дьо Баяр за Париж?

— И Изабел ли ще дойде с нас?

— Да.

Той смръщи лице.

— Тогава и аз ще дойда в Париж.

Пред потока Сабин спря и пъхна ръка в джоба на Ричард, за да извади кърпичката му. Като се надвеси над огледалната повърхност на потока, тя се загледа в отражението си. Прокара ръка през лицето си, после докосна косата си. Беше смаяна от гледката. Мари и Жак бяха прави — много се беше променила.

— Изглеждам толкова променена — възкликна тя в почуда.

— Вече само момиче ли ще бъдеш? — попита Ричард, приемайки като нещо обикновено станалата с нея промяна. — Повече ми харесваш като моя сестра, не като мой брат.

Сабин се засмя, намокри кърпичката и започна да трие лицето му.

— Да, немирнико.

Тя отстъпи назад и направи реверанс.

— Заминавам за Париж, където мъжете ще се редят на опашка за мен, както ме увери Мари.

Ричард изглеждаше объркан.

— Как може да искаш тези мъже да се държат толкова глупаво?

Тя разроши косата му.

— Ще наема учител за теб, за да заличи и последните остатъци от чергарския ни живот. Ще живеем в къща. Омръзна ми вече този фургон. Не би ли искал да спиш в истинско легло?

— Някога ще си отидем ли у дома, Сабин?

Тя се поколеба само за миг.

— Да, някога.

— Нека да е по-скоро.

Тя го улови за ръка и те се запътиха към фургоните. Сабин често си мислеше за Англия и понякога се чудеше как ли живеят жителите на село Уудбридж, но нямаше никакъв начин да разбере нещо за тях.

Когато мислеше за Гарет Блекторн, все още изпитваше ненавист, но не й позволяваше да завладее душата й. Един ден, когато се върнат в Англия, те ще му се открият — този ден обаче все още не беше дошъл. Тя щеше да разбере кога ще е най-подходящо да помислят за завръщане.

Ричард погледна нагоре към нея.

— Косата ти изглежда различна. Какво си направила с нея?

— Харесва ли ти? — попита Сабин.

— Да, харесва ми. Много си красива.

Тя му се усмихна.

— Така каза моят победител.

Сабин не знаеше, че движенията й са изящни. Не можеше да види, че огнената й коса хвърляше особен розов отблясък върху кожата на лицето й. И макар и Жак, и Мари да й го бяха казали, все още не беше убедена, че е чак толкова красива.

Усещаше тъпа болка в сърцето си. Бъдещето пред тях беше толкова неясно и несигурно, а миналото — толкова тъжно, за да си го припомня. Тя щеше да се опре на Ричард и двамата заедно щяха да оцелеят!