Констанс О’Баниън
Пламък (31)

6

Госпожа Норт въведе Сабин в огромно преддверие, украсено в романски стил. Таванските касети бяха изпълнени в бяло и златисто, мраморни колони покрай прозорците образуваха арки, обточени с рамки от злато, върху прозорците, обхващащи цялата източна стена, беше изписан фамилният герб на рода Блекторн — дракон в полет. Слънчевата светлина проникваше през рисунката, изпълнена в сини и златисти тонове, създавайки усещането, че се намират в огромен пчелен кошер.

— Сигурно сте много изтощена, ваша светлост — каза госпожа Норт. — Ако ме последвате, ще ви отведа в покоите ви.

Минавайки покрай богато украсени салони и зали за прием, Сабин надникваше вътре, отбелязвайки елегантното им обзавеждане.

Докато се изкачваше по стълбите, през огромните прозорци Сабин можеше да види огромния парк, простиращ се отвъд вътрешния двор. Чудесно място за живеене и отглеждане на деца. Трябваше скоро да свикне с мисълта, че тя е господарката на този дом.

Госпожа Норт отвори широко двойна врата. Сабин влезе вътре и се огледа озадачена. Съвършено излъсканите дървени подове бяха частично застлани със зелен килим с втъкани в него изображения на елени и фазани. Огромното махагоново легло беше покрито със завивка, върху която беше извезан фамилният герб. Това беше стая на мъж, и то на господаря на този дом.

Госпожа Норт усети въпроса в погледа на Сабин.

— Негова светлост нареди да бъдете настанена в неговите покои.

Сабин беше твърде смаяна да отговори каквото и да било, а когато проумя какво е значението на това му нареждане, реши изобщо да не го коментира с икономката. Как се осмеляваше Гарет да допусне, че тя ще спи с него в едно легло!

— Може би по-късно ще пожелаете да разгледате замъка?

Изабел се приближи и отметна завивката.

— Не днес. Нейна светлост трябва добре да си почине от пътуването. Ще вечеря в стаята си. Утре ще се заеме с огледа на замъка.

— Разбира се — каза госпожа Норт и понечи да се оттегли, после се извърна. — Повикайте ме, ако се нуждаете от нещо.

Изабел се зае да разкопчава роклята на Сабин и зададе въпроса, който младата херцогиня не посмя.

— Казал ли ви е господарят кога ще се върне?

— Не, нищо не ни е казал, госпожо Агостино.

Сабин се радваше, че е с гръб към икономката, за да не може жената да види разочарованието в погледа й.

След като икономката си замина, Сабин погледна предизвикателно Изабел.

— Не очаквах, че ще споделям с Гарет едно и също легло.

— В твоя власт е да спечелиш отново съпруга си. Много добре знаеш, че е напълно невинен. Не се отвръщай от него.

След като Сабин съблече роклята си и облече нощницата си, тя се пъхна под завивките и погали извезания дракон.

— Гарет не каза почти нищо за бебето, Изабел.

Мъдрата възрастна жена се приближи до вратата — много добре знаеше как се чувства младата жена.

— Мисля, че по-голямата му грижа е майката на детето му. Той те доведе точно там, където трябва да бъдеш.

Останала сама, Сабин стана от леглото и надникна в гардеробната, свързана със спалнята чрез двойна врата. Откачи зеления жакет на Гарет от дървената закачалка и притисна буза към него. Пожела си от цяло сърце отново да си възвърне любовта на Гарет, любовта, която бяха изживели в Париж.

 

 

Слугата въведе Гарет в залата, където Стивън закусваше.

— Нахрани ли се вече? — попита Стивън, посочвайки на Гарет стола срещу себе си. — Опитай сьомгата, много е вкусна.

Гарет поклати глава.

— Много отдавна закусих. Бях се запътил за Улфтън, когато писмото ти ме намери.

Стивън се облегна на стола, без да откъсва очи от Гарет.

— Радвам се, че се отзова толкова бързо.

— Писа ми, че е много спешно.

— Никога не съм я харесвал, но не съм мислил, че ще се окаже чак такава негодница. Никога не съм мислил, че ще стигне до такова отчаяние.

— Стивън, ще ми кажеш ли за какво става дума или ще продължаваш все така?

— За Евгения, разбира се. Надявах се увлечението й, но теб да премине, както се случи с всички други мъже, но тя направо се е побъркала по теб — каза Стивън и надигна чаша, но не отпи. — Чух какво се е случило вчера. Всички говорят за срещата ти с нея в двореца.

Гарет сви рамене.

— Не беше от такова голямо значение. Ти сигурно не си ме извикал тук, за да говорим за това.

Стивън отпи глътка чай и изтри устните си със салфетка.

— Опитвам се да ти кажа, Гарет, какво ми призна Евгения, а ти непрекъснато ме прекъсваш. Тя е била съучастницата на Кортланд. Тя е дала на братовчед ти средствата да наеме онези убийци да нападнат замъка Уудбридж. Каза ми още, че Кортланд я бил излъгал, като направил всичко възможно нападението да изглежда сякаш е организирано от теб. Нейният план е бил да бъде убита съпругата ти и ти да бъдеш свободен да се ожениш за нея.

— Господи, не може да бъде — възкликна Гарет, веднага му се прииска да бъде при Сабин. — Изпитах смущение при вчерашната ни среща — тя беше като обезумяла, но да стигне до… о, не, не може да е постъпила така.

— Уверявам те, Гарет, Евгения е съучастница във всичко случило се онази нощ в Уудбридж. Тя най-нагло ми призна всичко преди час. Не мога да повторя всички заплахи, които отправи, преди да се втурне яростна навън. Опитах се да я спра, но каретата й потегли, преди да успея да направя нещо.

Очите на Гарет се присвиха, той се замисли.

— Сега всичко се изяснява. Когато бях в Тауър, архиепископът ми каза, че е имало някаква жена, замесена с моя братовчед. Никога не съм предполагал, че може да е Евгения — все още не вярвам, че е могла да стигне до такава крайност.

— Евгения е опасна, Гарет. Иска да ти навреди, а също и на госпожица Плам…, на Сабин.

— Искам Евгения да гори в ада!

— Няма съмнение, че точно това ще я сполети. Най-голямата ми грижа сега е да открия къде е. Изпратих няколко души да я проследят, но тя е успяла да им се изплъзне.

Гарет се изправи.

— Тя не ме тревожи. Не бях се и сещал за нея преди вчерашната ужасна сцена.

— В това именно се заключава проблемът. Доколкото разбрах от високопарните й фрази, тя мисли, че е единствената ти и истинска любов. Вярва, че ще го осъзнаеш — че тя е голямата ти любов, никой друг. Не е с разума си, Гарет. Бих следил зорко съпругата ти, след като чух как я заплашваше Евгения.

Гарет стисна устни.

— Тя се е осмелила да заплашва Сабин?

Стивън кимна.

— Закле се най-сериозно, че щом тя не може да те има, никоя друга жена няма да бъде с теб.

Гарет се отправи към вратата.

— Веднага тръгвам за Улфтън.

— Да, най-добре ще бъде. Аз ще продължа да търся Евгения. Ще ти изпратя вест, щом успея да я открия.

— Уведоми ли властите? — попита Гарет.

— Исках първо да говоря с теб, тъй като не бях много сигурен какво ще искаш да се предприеме?

Гарет сви устни.

— Със скандалите сме стари приятели. Съобщи веднага на властите и им разкажи всичко, което каза на мен. Кажи им, че искам незабавно да задържат Евгения, настоявай пред тях, че е извънредно опасна. Кажи и на архиепископа какво ми разказа.

— Бъди сигурен, ще постъпя точно така.

Стивън изпрати Гарет до вратата и остана да го наблюдава как се качва на коня си.

— Какво прави госпожица Плам… Сабин?

Гарет погледна към небето, после отново приятеля си.

— Как да ти обясня какво прави някой, който не желае да бъде там, където е.

— Предай й почитанията ми.

— Ще й предам.

 

 

Гарет влезе в малката зала, където му бяха казали, че ще намери Сабин. Тя се беше свила в едно кресло до прозореца, а в ръката си стискаше отворена книга.

Той дълго я гледа. Беше облечена в синя рокля, гарнирана с дантели — помисли си, че никога не бе изглеждала по-красива. Така както се беше излегнала, издутината на корема й ясно си личеше и той отново се почувства завладян от гордост.

Сабин се събуди и се вгледа в очите на съпруга си.

— Гарет — каза тя и пусна крака на пода, после стана. — Не те очаквах днес.

На устните му се появи весела усмивка.

— Не можах повече да издържа без теб, Сабин. Надявам се, че вече чувстваш моя дом като твой.

Дългата й коса се прехвърли отпред, докато тя се навеждаше да вдигне падналата книга.

— Мисля, че е станала някаква грешка. Госпожа Норт ме настани в твоите покои.

— Не е грешка. Тя просто е изпълнила заповедите ми.

— Настоявам за собствени покои. Останах там, докато ти се върнеш, защото смятам, че не бива да занимаваме прислугата с личните ни отношения.

Доста напрегнати минути изминаха в мълчание.

— А ако откажа, тогава какво?

Тя направи реверанс.

— Добре съм възпитана, ваша светлост. Ще направя всичко, за да ви доставя удоволствие.

Той пристъпи към нея, беше толкова близо, че почти се докосваха. После й подаде ръка.

— Не е ли време да вечеряме, мадам?

Тя не прие подадената ръка и се запъти със скована походка към вратата. Слизайки по стълбите, Гарет изведнъж почувства колко сериозно е положението, в което и двамата бяха изпаднали.

— Ако обстоятелствата бяха по-различни, Сабин — заговори Гарет след дълго мълчание, — ако ти беше дошла както беше уговорено на сватбата, чудя се, дали щяхме да бъдем щастливи?

— Никога не ще го узнаем. Не мисля, обаче, че си подхождаме.

Невесела усмивка се появи на устните му.

— До неотдавна имах съвсем друго впечатление.

Тя се изчерви и сведе глава — тази вечеря нямаше ли да има край? Най-накрая се оттеглиха в зеления салон. Сабин се настани в едно кресло и оттам наблюдаваше Гарет да нарежда на един слуга:

— Съобщи на капитан Баркли, че искам след час да поговоря с него в кабинета си.

— Разбрано, ваша светлост — каза мъжът и се оттегли.

— Капитан Баркли беше много внимателен към мен по време на цялото пътуване, Гарет — сподели тя. — Трябва да бъде похвален за грижите му.

— Той просто изпълнява това, което му е наредено, Сабин. Освен това е много добър човек — ето защо съм го направил командир на моите войници.

Сабин се изправи и започна нервно да крачи из стаята, оправяйки накривилия се портрет, премествайки богато орнаментирания часовник в средата на малка масичка, прокарвайки пръст по полицата на камината.

Гарет я наблюдаваше, опитвайки се да разбере какво ли може да означава това поведение.

— Намираш живота в провинцията за скучен след Париж, нали?

— Надявам се никога да не видя Париж повече.

Той я изгледа скептично.

— Мисли, преди да говориш. Не ти ли харесваше да бъдеш обожавана като госпожица Пламък?

— Чудех се кога ще ме заговориш по този въпрос — каза тя и седна до него. — Радвам се, че най-накрая имаме възможност да поговорим за това.

Гарет я изгледа.

— Да не би милейди да възнамерява да направи признание? Да се надявам ли, че ще ми обясниш защо ме напусна в Париж и ми остави онова писмо, с което само ми показа колко добре си изплела паяжината, в която ме хвана.

— Изглежда ми излишно да направя опит, за да те накарам да ме разбереш.

— Разбери, Сабин — никой мъж не обича да си мисли, че съпругата му е била пожелавана от хиляди мъже.

— Аз не съм такава.

— Не си ли?

— Свободен си да мислиш, каквото пожелаеш. Няма какво повече да ти кажа за миналото си. Отивам да си легна, Гарет.

— В моето легло — напомни й той.

Тя сви рамене.

— Не съм нищо друго, освен твой васал по волята на краля — къде другаде би могъл да ме откриеш?

Той се изправи и й подаде ръка.

— Къде другаде наистина? Имаш толкова много добродетели и един — два недостатъка. Освен това бих могъл да се похваля, че съм единственият мъж, когото госпожица Пламък е допуснала в леглото си. Колко жалко, че не можем да го публикуваме, така целият свят ще може да ми завиди.

— Подигравай ми се, щом искаш, но знай едно, Гарет — направих, каквото трябваше, за да оцелея и не моля за ничия милост, даже не и за твоята. Запазих живота на Ричард и моя живот през всичките тези години и това единствено има значение за мен.

— Истина е, Сабин, ти спаси Ричард.

Лицето й се смръщи.

— Даже и сега не съм сигурна, че Ричард и аз сме в безопасност и се страхувам за него.

Гарет стисна челюсти.

— Какво те кара да се чувстваш така?

— Преди да умре, моята прислужница Тея ми каза какво е чула онази нощ, когато убиха баща ми. Един от мъжете се хвалел как направили всичко да изглежда така сякаш нападението е извършено от теб.

Той сведе глава, за да я погледне по-добре.

— Благодаря на Бога, че вече ме смяташ за напълно невинен.

— Разбрах, че си невинен едва сега, но не го знаех в Париж.

Гарет отново стисна челюсти и в тъмните му очи се появиха гневни пламъчета.

— Чула ли е и друго?

— Да, нещо много обезпокоително. Мъжът споменал, че някаква дама също е замесена.

Това потвърждаваше всичко, което Стивън му беше казал за Евгения.

— Казал ли е името й?

— Не. Може би е една от твоите изоставени любовници — изрече тя ядно.

Той се отдалечи от нея, тя изведнъж го усети хладен и сдържан. Беше приближила твърде много до истината.

— Не бих се смял над подобно нещо. Изпитаната преди години мъка трябваше да бъде облечена в думи.

— Веднъж срещнах една от жените, които си обичал. Колкото пъти се сетя за тази среща, толкова пъти се чувствам засегната.

— Не бих могъл да си представя коя би могла да бъде тя, Сабин. Кога се случи това?

— Скоро след като се състоя сватбата. Твоята лейди Мередит инсценира, че каляската й се е счупила точно до нашия замък. Имах нещастието да се натъкна на нея.

Гарет я сграбчи за ръката и ноктите му се забиха в меката й кожа. Представи си много добре какво може да е станало по време на тази среща. Ако само беше узнал за това по-рано, станалата по-късно трагедия можеше да бъде предотвратена.

— Какво ти каза?

Сабин се учуди заради неочакваната му реакция след признанието й.

— Няма значение — беше толкова отдавна.

Дали лейди Мередит не беше причината той да се забави в Лондон? Тя освободи ръката си от хватката му.

— Получих писмо от дама, която обаче не се назоваваше. Пише ми и при това заявява, че го прави само от приятелско чувство, че ти си се срещнал с лейди Мередит, докато си бил в Лондон, в двореца Свети Джеймс — имали сте множество свидетели.

— На слуха е трябвало много по-малко време, отколкото на мен, да стигне до теб.

Искаше му се да й каже истината. Беше почти сигурен, че писмото е написала самата Евгения.

— Мога ли да видя писмото?

— Толкова беше отвратително, че го разкъсах на парчета и го хвърлих в камината.

— Твоята информаторка не ще да е почтена жена, след като си мисли, че срещата ми с лейди Мередит е имала такова голямо значение. Сега бих искал да ти се извиня, Сабин. Трябва да се заема с нещо, което изисква цялото ми внимание.

Тя го проследи с поглед как излиза от салона — походката му беше скована, но в нея се усещаше устрем. Защо му беше споменала за лейди Мередит? Явно беше, че не му се искаше да говори за тая жена с нея. Тя бавно се заизкачва по стълбите, усещайки тежест в сърцето си.

Гарет се беше влюбил в нея в Париж. Дали сега с поведението си не го беше тласнала в ръцете на лейди Мередит?