Констанс О’Баниън
Пламък (10)

10

Сабин се мяташе ту на една, ту на друга страна, хапейки устни в старанието си да не вика. Защо тази Изабел й причиняваше такава болка?

— Моля ви, престанете — простена тя. — Не докосвайте крака ми повече. Оставете ме!

Ако Сабин надникнеше в очите на Изабел, щеше да съзре там съчувствие.

— Трябва да го направя, ако искаш кракът ти да заздравее, малка моя.

Сабин отблъсна ръката на Изабел.

— Никой не ме е измъчвал така, когато счупих за пръв път крака си. Макар костта да беше пробила кожата ми, болката не беше толкова страшна.

— Който и да се е занимавал с вас тогава, може да се каже, че е бил повече касапин, отколкото лекар — отговори Изабел доста надменно. — Не ми се иска да ти причинявам болка, и ако не беше необходимо, нямаше да правя всичко това.

Изабел беше по-скоро висока за жена и беше трудно да се отгатне възрастта й. Косата й беше доста прошарена и тя я беше сплела на дълга плитка, както винаги впрочем. Синьото на очите й беше толкова избледняло, че понякога се сливаше с бялото. В този миг в погледа й се четеше решимост.

— Защо трябва да ме измъчвате така?

Изабел стана от столчето и улови Сабин за ръката, задържайки я в своята.

— Ти ще решиш дали ще можеш да издържиш на болката. Само това ще ти кажа — ако разтеглям крака и ти масажирам мускулите ти по два пъти на ден, твърде е вероятно кракът ти да заздравее правилно и ти да не останеш инвалид.

Сабин се страхуваше да се надява, сигурно беше нещо не разбрала.

— Искате да ми кажете, че няма повече да куцам ли?

— За това не мога да бъда съвсем сигурна. Но ако ми се довериш, ще се опитам да ти помогна.

Сабин се поколеба за миг.

— Вярвам ти.

— Тогава трябва да ми кажеш решаваш ли се да изтърпиш болката.

— Не помня ден без болка от много дълго време. Щом трябва, ще издържа.

— Да продължавам ли?

Сабин облиза сухите си устни, преди да отговори:

— Да, използвайте всичките си умения.

— Никой няма да се сърди, ако крещиш.

Тя кимна, щом Изабел започна да стяга шината. Болката беше толкова непоносима, че Сабин наистина изкрещя и после загуби съзнание.

Три седмици минаха и пътищата все още не бяха в такова състояние, че по тях да преминат тежките фургони. Валеше всеки ден и това караше Мари да се чувства още по-нещастна и да става още по-раздразнителна. Изглежда само присъствието на Ричард можеше да я успокои.

Клонеше към залез, когато Сабин се разположи край гаснещия огън. Около раменете си беше наметнала завивка, а болният й крак беше качен на столче. Времето застудяваше — белег, че зимата съвсем скоро ще дойде и по тия краища.

Сабин наблюдаваше как Мари дьо Баяр люлее седналия на коляното й Ричард, докато му пееше някаква френска детска песничка.

Изабел пък наблюдаваше Сабин, както винаги изпитателно и търсещо, като че искаше да се добере до най-дълбоко пазените в съзнанието на момичето тайни.

Старата жена взе едно столче и приседна до Сабин.

— Днес си позволих да посетя най-близкото село до Уудбридж. Много хора са изплашени там, а някои даже си и поплакват.

Сабин се загледа в огъня, изплашена да срещне погледа на Изабел.

— Това засяга ли ме?

— Смесих се с тълпата, предсказвах бъдещата съдба на тези, които можеха да платят и съм сигурна, че притесненията им пряко те засягат.

Сабин се опита да промени темата.

— Наистина ли можете да предсказвате бъдещето?

— Не повече от теб — отговори честно Изабел. — Но отдавна съм научила, че хората плащат, ако им кажеш това, което искат да чуят. Те негодуват и отказват да платят, щом чуят лоши новини, така че аз винаги предсказвам добра съдба и голяма любов. Не е толкова важно какво говоря, защото отдавна ще съм заминала, преди да разберат, че не съм им казала истината.

Сабин не се въздържа и се разсмя.

— Колко сте хитра!

Изабел се усмихна и бръчките около устните й за миг като че изчезнаха.

— По всяка вероятност. Може би само се преструвам на хитра.

Сабин сви крака си и после го опъна в посока към огъня. Макар все още да чувстваше болка, Изабел я извеждаше навън, веднъж сутрин и още веднъж вечер, и я караше да върви. Момичето усещаше, че силите му се възвръщат.

— Сабин, не искаш ли да узнаеш какво научих за онези хора от замъка? — попита Изабел.

Една сълза се търкулна по бузата на Сабин.

— Зная какво е станало с тях — аз бях там.

Изабел кимна.

— Бях сигурна.

Сабин вдигна очи към Изабел.

— Чу ли за… каза ли ти някой какво се е случило с лорд Уудбридж?

Изабел се наведе и разбърка с една пръчка огъня, побутвайки тлеещите въглени към пламъците, които като че лизваха дъното на гърнето, провесено над тях.

— Хората си шепнеха, че лордът е бил убит най-коварно.

Сабин изтри сълзите си с ръкава на роклята си.

— Значи е мъртъв?

— Да. Бил е погребан, докато беше в безсъзнание заради треската. Било е изпратено послание, в което се казва, че многобройните приятели и поддръжници на лорда ще поемат защитата на замъка и селото. Даже и кралят изпратил войници.

Сабин се загледа във врящото в гърнето ядене. Нямаше да плаче — не биваше да плаче.

— Нищо друго ли няма да ми кажете?

— Чух също, че селяните разчистват дърветата и камъните, донесени от придошлата река, с надежда да открият сина и дъщерята на лорда. Всички се опасяват, че са потънали. Хората искат да открият телата им, за да ги погребат както подобава. Изглежда, че това семейство Уудбридж е било много уважавано.

Сабин вдигна поглед към Изабел и съзря съжаление в очите й.

— Вие знаете коя съм аз, не отричайте.

— Вие сте дъщерята на лорда, а Ричард му е син. От това, което разбрах, май трябва да го наричам лорд Ричард, а вас херцогиня, нали така?

Страхът отново завладя съзнанието на Сабин.

— Не, моля ви, не използвайте тези титли, когато се обръщате към мен или брат ми. Казала ли сте на някого за нас?

— Само предсказвах бъдещето на тези, които ми плащаха. Никой не ме попита дали не знам нещо за вас и детето, а и аз не си предложих услугите.

— Не разбирам защо се случи всичко това — каза Сабин и очите й отново се напълниха със сълзи.

Изабел отново се обади, като не откъсваше внимателния си поглед от нея:

— Чух също да казват, че съпругът на херцогинята е главният подбудител за нападението.

Сабин скри лице зад треперещите си ръце.

— Мисля, че това е истина. И ако Гарет Блекторн е извършил всичко това, то значи, че все още ни търси. Ричард и аз трябва да се отдалечим оттук, преди да ни е открил.

— Не можеш да стигнеш далеч с този крак — каза твърдо Изабел. — Няма да ти позволя да прекъснеш лечението.

Сабин притвори очи.

— За нас няма връщане назад. Не съм виждала лицата на моите врагове и не зная на кого да вярвам.

— Можеш да се довериш на Жак и Мари, също и на мен. Вие ще дойдете, предполагам, с нас във Франция, където ще бъдете на сигурно място.

Очите на Изабел като че присветнаха.

— Когато някой има врагове, трябва да е особено проницателен.

— Моят враг е много влиятелен, повече, отколкото можете да си представите. Може да се каже, че е дясна ръка на краля. След като разполага с такава власт, той ще ме открие и отвъд Ламанша.

— Всеки си има някаква слабост, и Гарет Блекторн също. Позволи му да си мисли, че си потънала, а в същото време ела с нас във Франция. Един ден, когато пораснеш и станеш по-силна, ще се изправиш срещу него — но този ден все още е много далеч.

Сабин сведе глава.

— Господин и госпожа Дьо Баяр знаят ли кои сме ние?

— Нищо не са ми казали, но мисля, че са отгатнали истината. Ще ги попитам дали може да дойдете с нас. Вярвам, че ще се съгласят.

— Аз съм само в тежест на семейство Дьо Баяр и с нищо не допринасям за изхранването ни.

Сабин вдигна ръка и докосна златната верижка на врата си.

— Този медальон ми е от майка ми, мисля, че е много скъп. Бихте могли да го продадете, когато се отдалечим достатъчно от село Уудбридж. Сигурно доста хора там са виждали медальона около шията на майка ми и ще го разпознаят.

После Сабин протегна ръка към Изабел.

— Имам също и пръстена, даден ми от моя… съпруг в деня на сватбата ни. Опасявам се обаче, че в Англия няма как да го продадем, защото всеки ще разпознае дракона в полет на семейство Блекторн. Може би много малко хора няма да го разпознаят.

— Защо не си свалила досега този пръстен?

— Аз… аз не зная. Може би го нося все още, за да ми напомня, че мъжът, който ми го е дал, заслужава само презрение.

Изабел покри с ръка ръката на Сабин.

— Задръж и двете засега. Може по-късно да имаме нужда от тях.

Сабин се загледа към госпожа Дьо Баяр, която все още люлееше Ричард на коляното си.

— Ако някой се възпротиви на нашето идване във Франция, мисля, че ще бъде госпожата.

— Не мисля така. Мари не ще иска да се раздели с брат ти, защото доста се привърза към него.

— Франция — изрече с треперлив глас Сабин. — Винаги съм искала да посетя родината на майка си, но не и като бегълка.

Изабел улови ръката на Сабин, обгърна я, вдигна я към очите си и се загледа задълго в дланта й.

— Франция ще се отнесе благосклонно към теб. Ти ще станеш много известна.

Сабин се усмихна.

— Значи, изпробвате хитростите си и пред мен? Не казахте ли преди малко, че казвате на хората само това, което искат да чуят.

Изабел отново разрови огъня с пръчката и се загледа в летящите искри около пламъка.

— Понякога истината предизвиква доста съмнения у скептика, но въпреки това си остава истина.

Сабин докосна Изабел по рамото.

— Не зная накъде ще ме изведе моят път, но зная със сигурност, че има хора, които искат да навредят на мен и на брат ми. Не мисля, че ще постъпя честно, ако ще тръгвам с вас за Франция, да не предупредя семейство Дьо Баяр за опасността, която ще ги дебне, щом ми помагат.

Колкото повече Изабел опознаваше Сабин, толкова повече я харесваше.

Момичето беше изплашено и не знаеше към кого да се обърне за помощ, но притежаваше достойнство и не искаше да причини нещастие на други хора.

— Ела, ще те подкрепям до фургона.

Сабин се облегна с цялата си тежест на Изабел. След като влязоха във фургона, тя се отпусна върху леглото, после Изабел вдигна крака й и подпъхна под него малка възглавничка.

— Още си много млада, Сабин. Скоро ще направиш първата стъпка към бъдещето си — с много болка, но това скоро ще премине.

— Вие не говорите за крака ми, нали?

— Говоря за душата ти. Ти притежаваш смелост и тя ще те преведе през много трудности.

— Не мисля, че съм смела.

Сабин се загледа за миг в пръстена, преди да го снеме от пръста си.

— Не е необходимо повече този пръстен да ми напомня, че злото често се явява предрешено като добро. Как може същият мъж, който ме държа в прегръдките си, докато плачех за майка си, да иска да отнеме моя живот и живота на брат ми?

— Бъди смела, малка моя. Утре пътищата ще са изсъхнали достатъчно, за да се отправим на път.

— Изабел, вие приютихте Ричард и мен във вашия фургон, настанихте ни в постелята си, а вие спите на пода. Как ще можем да ви се отплатим за добрината?

— Добрината винаги се възвръща. Веднъж някой и на мен помогна, когато имах най-голяма нужда.

— Кой, Изабел?

— Семейство Дьо Баяр.

Сабин се загледа в ръката, от която беше свалила пръстена на Гарет, пожела си да се беше осмелила да го изхвърли през прозореца, но само като си го представи, нещо в нея се възпротиви. Вместо това тя стисна ръката си в юмрук, толкова силно, че пръстенът се впи в дланта й.

— Яд ме е, че бях принудена да напусна собствения си дом. Искам да отида при съпруга ми и… и да забия нож в подлото му сърце.

— Сега трябва да се справиш с мъката, а по-късно, като станеш по-силна, ще успееш да се справиш и с гнева си. Бих могла да ти кажа още, че желанието за отмъщение е разрушително и често пъти наврежда на напълно невинните.

Старата жена се приближи до вратата.

— Отивам да говоря с Мари и Жак, после се връщам и ще доведа Ричард.

Щом Изабел излезе, Сабин не издържа и се разплака.

— О, маман, болката в крака не може да се сравни с болката, която засегна сърцето ми. Какво да правя, какво да правя?

Мари дьо Баяр все още седеше пред вратата на техния фургон с Ричард в скута й, а Жак прибираше нещата им вътре.

— Ще отведа Ричард при сестра му — каза Изабел и протегна ръце към момчето. — Много ще ми липсват, когато утре си тръгнем оттук.

Мари инстинктивно притисна Ричард към себе си, сякаш да го защити.

— Какво говориш, жено? Тези две деца идват с нас.

— Просто предположих, че ще предпочетеш да не се главоболиш с тях и да ги оставиш да си отидат.

— Момичето все още не е добре, за да го оставим само, а и ще трябва да се грижи за детето — каза Мари и се извърна към съпруга си. — Кажи на Изабел, че те трябва да дойдат с нас, Жак.

Той се усмихна на Изабел, разгадал играта й, после се извърна към жена си и съжалително въздъхна.

— Не можем да ги вземем с нас, Мари, много добре го знаеш. Нямаме никакви пари за храна. А може и да се наложи да продадем фургоните, за да си платим пътя до дома.

— Няма да продаваш моя фургон. Ще намерим друг начин да се приберем. Не сме ли се справяли винаги? Този фургон е единственият дом, който някога е бил мой, и няма да се върна във Франция без него.

— Никога не сме били в такова окаяно състояние — обади се Изабел.

Мари се изправи, очите й ядно проблясваха.

— Вземаш ме за глупачка, нали?

Изабел я погледна право в очите.

— Никога не съм те смятала за глупачка, Мари.

Мари кимна.

— Зная кои са момичето и момчето и още зная, че са в опасност. Така че, отказвам да ги оставя за да бъдат убити. Идват с нас, а ние заминаваме утре сутринта.

Мари изгледа първо Изабел, след това и съпруга си, като че очакваше някой от тях да й възрази.

— Така ще направим и повече няма да говорим за това.

Изабел се престори, че се колебае.

— Момичето е убедено, че ни е само в тежест.

— То не ми е в тежест, щом ти си поела грижата за него. Освен това яде едва-едва.

Изражението на Мари се смекчи, като сведе поглед към Ричард.

— Освен това се привързах към това дете.

Изабел не можа да се въздържи този път и се засмя.

— Ще видя дали мога да убедя момичето да тръгне с нас. Тя може да не иска да напуска Англия.

— Трябва да я накараш да разбере, че най-доброто, което може да направи, е да остане с нас — каза Мари и подаде Ричард на Изабел.

Когато старата жена минаваше покрай Жак, той каза тихо:

— Нямаш ли срам, Изабел, да хитруваш така пред бедната ми нищо неподозираща жена?

— Аз не хитрувам — отговори Изабел. — Самата тя каза, че не е глупава — много добре разбра какво съм си наумила.