Констанс О’Баниън
Пламък (18)

4

В мига, в който Сабин се появи на сцената, тя знаеше, че Гарет е там някъде, в тъмнината. Усещаше вперените му в нея очи и това я караше да се чувства напрегната и нервна. Даже веднъж забрави думите си и Мари я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

Впрегнала в действие цялата си смелост и решена да не допусне повече Гарет да я изплаши, Сабин вдигна гордо глава и се понесе вихрено по сцената — тази вечер тя играеше само за него. Никога не беше играла по-добре и го знаеше. Кокетираше, провокираше, флиртуваше. Сякаш отвътре я изгаряше огън и Гарет, както и цялата публика, бе завладян от магията, която тя твореше на сцената.

Жак в ролята на баща на героинята й я наблюдаваше възхитен. Макар да беше добра актриса, мъжете идваха по-скоро, за да се насладят на красотата й, не на играта й. Тази вечер тя беше достигнала нови висоти на актьорското майсторство и това беше ясно на всички — и на актьорите, и на публиката.

След финалната сцена Сабин се запъти направо към гримьорната си, преоблече се, после нервно се заразхожда.

Изабел я изгледа разтревожена.

— Защо не си тръгнем веднага? Обичайната тълпа пред входа отдавна вече се е разотишла.

— Той ще ме чака, чувствам го.

— Ако говориш за Блекторн, той ти изпрати бележка с молба за среща. Както се бяхме уговорили, накарах Анри да му откаже. Вече трябва да си е тръгнал.

Сабин взе пелерината си и я облече.

— Надявам се да се окажеш права. Да си тръгваме.

Те преминаха през потъналия в тъмнина театър и като се озоваха навън, Сабин се втурна към чакащата ги карета.

Когато изведнъж до нея се появи Гарет, тя застина на място, треперейки. Събра смелост и го погледна поуспокоена.

— Вие бяхте чудесна тази вечер! Не можех да сваля очи от вас — изрече Гарет, изненадвайки самия себе си какъв плам беше вложил в думите си.

— Премного сте любезен, господин херцоже — отговори му тя с тон, от който се разбираше, че тя не държи особено много на неговите комплименти.

В същото време сърцето й биеше бързо, усещаше се като замаяна и й се струваше, че всеки миг ще се строполи на земята пред него.

Трябваше да се пребори с това чувство, което я караше да се усеща силно привлечена от него, защото беше опасно и погрешно!

Гарет препречи пътя на Сабин към каретата, решен да я застави да го изслуша.

— Предполагам сте свикнала да получавате комплименти, така че едва ли вече представляват някаква особена ценност за вас.

Тя като че настръхна.

— Точно така. Намирам ги даже за отегчителни. Все пак по-добре комплименти, отколкото обиди, нали?

— Говоря ви съвсем искрено — настоя Гарет, разстроен, че не може да я накара да му повярва. — Омагьосахте ме до такава степен, че не съм сигурен дали вие сте същата, която игра на сцената.

Сабин вирна брадичка.

— Така и трябва да бъде. Карам хората да повярват в илюзии.

— Значи те не знаят коя сте всъщност?

Тя го погледна право в очите.

— Може би. Не сме ли всички не това, което внушаваме, че сме?

В следващите му думи тя усети напрежение.

— Моята карета е наблизо — каза Гарет. — Чудя се дали бихте се съгласили да се поразходим из парка?

— Не. Изморена съм и е твърде късно.

Изражението му стана сурово. Сабин можеше да си представи защо той не беше свикнал на откази от страна на жените. Изабел беше права с нейните съвети. Ако играеш на незаинтересована, само по-силно ще накараш мъжа да копнее по теб.

— Тогава може би ще ми позволите да ви откарам до дома? — не се отказваше той.

— Съжалявам, ваша светлост, но ще трябва да ви откажа.

Той й се поклони, без да откъсва очи от нейните.

— Може би друг път.

Тя влезе в каретата и едва тогава му отговори.

— Не мисля така, ваша светлост. Аз едва ви познавам. И не вярвам никога да се опознаем по-добре.

Тя видя как на устните му се появи усмивка — той беше сигурен в противното. В същото време лекичко я потупа по ръката.

— Мисля, че много добре ще се опознаем, госпожице.

Сабин отдръпна ръката си, чувстваше се сякаш се беше изгорила.

— Сбогом, ваша светлост.

Тя направи знак на кочияша да тръгва. Не след дълго се извърна, за да види Гарет — той не беше помръднал от мястото си, наблюдавайки я как заминава. Тази среща я беше разтресла по същия начин, както и първата, и тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да успокои нервното си дишане. Започваше да вали и Сабин се загледа в мокрите плочки, които проблясваха на светлината на фенерите на каретата.

— Гарет няма да се откаже толкова лесно, Изабел.

— Изглеждаше изненадан, че не прие поканата му. И аз мисля, че ще стане още по-настойчив.

— Как да се държа следващия път, Изабел?

— Откажи му отново, малка моя.

— След като аз непрекъснато му отказвам, той дали ще продължава да се връща при мен?

— Докато реши, че е напразно. Наблюдавах го тази вечер, Сабин. Той наистина не знае коя си ти. Ще ти кажа още нещо — съпругът ти започва да се влюбва в теб.

Сабин притвори очи.

— Беше време, когато се надявах, че ще ме обича. Сега между нас не може да има нищо друго, освен омраза.

— Внимавай, Сабин. Аз наблюдавах не само херцога. Наблюдавах и теб.

— Изабел — реши да признае Сабин, — против волята си започвам да мисля за него като за мъж, макар вътрешният глас да ми припомня, че той е убиецът на баща ми.

— Вашият крал го е освободил от отговорност по отношение на престъплението. Възможно ли е наистина да е невинен? Аз виждам в негово лице човек, който не би се оставил да бъде победен. Усетих и дълбока тъга у него и се запитах каква ли е причината за нея.

Сабин се беше научила да вярва на съжденията на Изабел, защото тя наистина притежаваше невероятна проницателност.

— Не зная нищо за неговите чувства, но как ли би постъпил, ако разбере, че жената, която преследва, всъщност е собствената му съпруга?

— Можеш още сега да вземеш решение, Сабин, и да предотвратиш чувствата ви да се задълбочат. Ако му отказваш постоянно, той ще се обезкуражи съвсем и няма повече да те преследва.

Сабин притисна ръце към слепоочията си — цялата й глава като че ли пулсираше.

— Винаги съм знаела, че един ден ще го видя отново. Цяло щастие е, че той не знае коя съм и не ме възприема като враг. Трябва да го унищожа, Изабел — кълна се, че ще го направя!

— Отново те предупреждавам — бъди внимателна. Този човек не бива да се подценява.

Сабин поклати глава.

— Като госпожица Пламък ще узная всичките му тайни и след това ще използвам тези тайни срещу него. Трябва да спечеля доверието му и ако се наложи, даже мога да му позволя да се люби с мен.

— Внимавай, Сабин, и ти да не се влюбиш в него — каза Изабел, клатейки глава. — Той вече е отключил сърцето ти.

Сабин не я слушаше. Представата за Гарет, докосващ я като любовник, като че я накара да запламти отвътре. Тя беше жена, но никога не си беше позволявала подобни мисли да излязат на повърхността. Гарет беше накарал тялото й да се събуди, беше разбудил такива вълнения у нея и тя не можеше да си наложи да не мисли, как би могла да бъде обичана.

— Изабел, целта ми през всичките тези години беше един ден Ричард да възвърне правата си над замъка и титлата граф Уудбридж. Заклех се също да открия истината и да поискам справедливо наказание заради хората, които умряха същата нощ. Винаги съм вярвала, че ще поискам това от английските благородници. Сега съм решила аз да бъда съдника на Гарет и ще го накажа сурово. Трябва да го унищожа, преди той да успее да унищожи мен!

— Не прибързвай в нищо, за което после да съжаляваш.

Очите на Сабин заблестяха. Тя имаше възхищението на публиката и славата на голяма актриса, но това не означаваше нищо за нея. Тя едва сега осъзна, че Гарет винаги е присъствал в мислите й, формирайки бъдещето й. Ако не беше дошъл в Париж, все някой ден, когато се върнеше в Англия, тя щеше да се изправи срещу него.

— Изабел, като кукловод, водещ марионетката си, аз ще го дърпам за конците и ще го накарам да направи всичко, което пожелая.

— Не мисля, че това ще се случи, Сабин. Но ако си решила да постъпиш така, ще ти помогна с каквото мога.

Сабин трепереща си пое дъх.

— Нуждая се от твоите мъдри съвети. Изведнъж се уплаших, а не зная защо.

— Помни, малка моя, че любовта и омразата са двете лица на едно и също чувство.

— Смятам, че осъзнах това, и няма никога да го забравям.

 

 

Беше хубав слънчев ден, когато Сабин и Ричард влязоха в малката църква. Още първия път, когато беше видяла Сен Мари, Сабин веднага я беше оприличила на фамилния параклис в замъка Уудбридж. Тя и Ричард рядко присъстваха по време на службите, вместо това идваха всяка сряда да отправят молитвите си към Бог. Днес обаче имаше тържествено богослужение и църквата беше пълна с вярващи.

Ричард не разбираше всички думи от латински — езика, на който се проповядваше, но самият ритуал, извършван от свещеника, му действаше като успокоение. Той коленичи също като сестра си и сведе глава, за да се помоли.

Сабин притвори очи и си пожела сърцето й да се изчисти от горчивината, която изпитваше по отношение на Гарет. Бог е казал да прощаваме на враговете си, но беше казал и око за око. Може би Бог щеше да разбере необходимостта от отмъщение в този случай.

След като богослужението приключи и другите си отидоха, Сабин остана коленичила, а Ричард се изправи и се оттегли — чувстваше, че сестра му искаше да остане сама. Сабин горчиво се терзаеше и се нуждаеше от спокойствието на това свято място, за да намери отговори на измъчващите я въпроси и успокоение за неспокойната си душа.

Тя вдигна глава и се загледа в рисуваните стъкла на прозорците. О, как би искала Бог да й даде наставление как да постъпи. Грешно ли е да искаш да унищожиш един човек, даже и ако той заслужава точно това?

Тя сведе глава и зашепна молитвени думи.

— Отче, който си на небето, дай ми знак, покажи ми какво трябва да правя. Изгубих се и ми е нужна помощта ти.

Сестра му толкова дълго остана коленичила, че Ричард започна да се върти на мястото си, не знаейки как да постъпи. Сабин не би могла да обясни какво я накара да вдигне глава и да погледне през рамо. Нито звук, нито някакво движение й бяха подсказали да постъпи така, но още докато се обръщаше, знаеше, че ще види Гарет.

Той седеше точно зад нея и очите им се срещнаха. Тя едва успя да откъсне поглед от него. Беше поискала знак от Бог и той й беше посочил Гарет. Какво ли означаваше това?

Трепереща, Сабин стана, улови Ричард за ръка и мълчаливо се запъти навън. На стълбите Гарет я догони.

На слънчева светлина тя му изглеждаше толкова крехка и ефирна, като ангел, забулен в мъгла. Набожността й изобщо не се съчетаваше с представата, която той имаше за нея, но нали току-що беше станал свидетел на искрените й молитви и то в миг, когато не знаеше, че някой я наблюдава? Що за жена беше госпожица Пламък? Защо се чувстваше толкова привлечен от нея?

— Не знаех, ваша светлост — изрече Сабин, — че англичанин от такъв висок ранг би могъл да бъде католик.

— Има англичани католици, но аз не съм от тях. Дойдох само за да ви видя — вие го знаете.

Тя вдигна очи към него.

— Щеше да бъде по-добре, ако бяхте дошли, за да се помолите, ваша светлост.

Той й се усмихна.

— Мислите, че безсмъртната ми душа е в опасност ли?

— Само вие можете да си дадете отговор на този въпрос.

— Често съм чувал, че една жена може да отклони мъжа от погрешни постъпки.

Тя извърна поглед.

— Само ако тази жена има интерес да отклони този мъж.

Сабин стисна толкова силно Ричард за ръката, че той я издърпа и отстъпи няколко крачки встрани.

— Няма ли да ме представите на придружителя си? — попита Гарет.

Сабин протегна ръка към брат си и отново го улови за ръка.

— Това е Ричард. Ричард, това е херцог Балмро.

Гарет клекна, за да се изравни с момчето.

— Радвам се да се запозная с теб, Ричард.

Очите на момчето заблестяха. Не се срещаше често с англичанин. В същото време много добре знаеше как да постъпи в такъв случай и отговори на френски:

— И аз също, господин херцоже.

— Кажи ми, Ричард — продължи също на френски Гарет, с крайчеца на окото си наблюдавайки Сабин. — Каква е фамилията ти?

Сабин се усмихна закачливо на Гарет. Разбираше, че той най-безсрамно се опитваше да изкопчи тайните й от Ричард — но брат й нямаше да ги издаде.

— Господин херцоже — отговори Ричард, изражението му беше леко смръщено, — приемете ме просто като брат на госпожица Пламък.

Гарет вдигна въпросително вежди.

— Значи ти си брат на госпожицата?

В този миг Сабин осъзна — Гарет е чул слуховете, че Ричард й е син. Може би, би било по-добре да му позволи да повярва на тези слухове.

— Ако ни извините, ваша светлост — обади се тя, — обещала съм на Ричард да се разходим из парка. Днес сме решили да бъдем заедно и няма да позволя на нищо и на никого да наруши плановете ни.

Ричард толкова се радваше, че има възможност да бъде в компанията на англичанин, че се реши да се обади:

— Защо не дойдете и вие с нас?

— Не вярвам, че негова светлост би се заинтересувал от подобно прекарване на деня — веднага каза Сабин.

Тя обърна гръб на Гарет, надявайки се по този начин да го накара да си тръгне, но думите му я принудиха отново да се извърне към него.

— Грешите, госпожице Пламък. С най-голямо удоволствие ще се разходя из парка с вас и вашия… брат.

Сабин погледна към Ричард и съзря радост в погледа му. За да го предпази от опасността, тя го беше накарала да живее в изолация и сега се страхуваше, че той доста често се чувстваше самотен. Никога не му беше позволявала да играе с други деца. Беше принуден да крие истинското си име и къде се е родил и да живее в измислен свят, където нищо не е реално. Но как би могла да допусне Ричард да попадне в ръцете на Гарет Блекторн?

— Добре — съгласи се тя след продължило малко по-дълго мълчание. — Сигурна съм обаче, че не точно това сте си представял като добро прекарване на времето, ваша светлост.

Гарет се усмихна на Ричард.

— Сестра ти още не е разбрала, че във всеки мъж се крие по едно момче.

Ричард закима енергично.

— Когато остарея като вас, мисля, че все още ще ми се иска да тичам и да си играя.

Гарет сбърчи за миг вежди, после се усмихна на Сабин, а тя избухна в смях.

— Сигурна съм, че херцогът все още не се е вдетинил дотолкова, Ричард.

— Изведнъж се почувствах наистина стар — каза Гарет и се обърна усмихнат към Ричард. — Не съм и сигурен, че някога съм бил толкова малък като теб сега.

Очевидно за Сабин беше, че Ричард беше харесал Гарет и тя си помисли колко опасно би могло да бъде това. Без да му обяснява защо, тя трябваше да го предупреди да бъде по-внимателен.

След като Гарет освободи кочияша си, те се качиха в каретата на Сабин и потеглиха. Гарет се настани до Ричард — момчето гледаше менящия се пейзаж с интерес.

Сабин седеше мълчалива с очи, вперени през прозореца, имаше вид сякаш не усещаше присъствието на Гарет до себе си — всъщност не беше така. Когато се извърна към него, видя, че той я наблюдава. Погледите им се срещнаха в мълчалива битка.

Никаква топлина не съзираше Гарет в кехлибарените очи на госпожица Пламък. Той можеше само да се чуди какво ли се беше случило, за да я накара да изгуби доверието си към мъжете. Може би бащата на Ричард я беше наранил толкова жестоко, че тя наказваше всички останали мъже за отношението му към нея.

Искаше му се да спечели доверието й. Какво ли ще бъде да види усмивката й, да чуе смеха й, да усети устните й до своите?

Изведнъж му се стори, че вече я няма студенината в нейния поглед — като че някой беше запалил свещ или сякаш тя много добре разбираше какви мисли му минават. По дяволите! Тя бе най-влудяващата го жена, която някога беше срещал.

Сабин откъсна погледа си от Гарет и отново се загледа през прозореца. Докато тя знаеше много малко за мъжете, Гарет знаеше много добре как да накара една жена да закопнее за него. Той я беше накарал да осъзнае колко е желана.

Гарет извърна очи към Ричард, който сочеше катедралата Нотр Дам.

— Ваша светлост — обади се той, — знаете ли, че са започнали да я строят още през 1163 година? И че през 1345 — а, все още не е била завършена? Обичам да слушам камбаните й. Мога да ги чувам и когато съм у дома.

Гарет не се сдържа и се усмихна на момчето.

— Ричард, тъй като не съм много сигурен в моя френски, ще те помоля да говорим на английски, така ще ми бъде по-лесно да те разбера.

— Аз много добре говоря английски, господин херцоже.

— Ти знаеш много неща за възрастта си, Ричард. Сигурно не си на повече от…

— Имам навършени девет години, ваша светлост.

— Не познавам момче на твоята възраст, което да е толкова компетентно. Откъде черпиш знания?

— Сестра ми се занимаваше с мен, докато бях по-малък, сега уча с трима учители. Имам седемнадесет книги, а това е доста много, нали?

— Наистина, Ричард.

— Сестра ми ме кара да чета. Не е чак толкова тежко, аз обичам да чета.

Ричард се усмихна на Сабин.

— Но не ми харесва, когато тя настоява да се науча на любезни обноски, как да се държа кавалерски и какво да бъде поведението ми във висшето общество. Смятате ли, че трябва да се науча на всичко това?

— Предполагам, защото сестра ти смята, че трябва. Би било много мъдро от твоя страна, Ричард, да се постараеш да я зарадваш с успехи.

Гарет се замисли за миг.

— Не си спомням кога за последен път ми е оставало свободно време да чета. Постоянно съм зает с работа по имението.

В очите на Ричард се появиха любопитни пламъчета. Винаги му беше интересно да научи нещо за Англия.

— Как се нарича имението ви, ваша светлост? Може би съм го чувал.

— Улфтън.

— Не, никога не съм го чувал. А има ли деца там?

Сабин се преструваше, че вниманието й е привлечено от нещо навън, но всъщност с нетърпение очакваше отговора на Гарет.

— Аз нямам деца, Ричард.

— А съпруга имате ли?

Сабин извърна глава и погледът й като че се сблъска с погледа на Гарет. Стивън й беше казал, че той не се е оженил повторно, но искаше да разбере дали все още се смята женен за нея или вече е повярвал, че е мъртва.

— Живея само с майка си в замъка Улфтън, Ричард — отговори Гарет, майсторски заобикаляйки въпроса.

— Е, жалко — каза Ричард. — Когато порасна и се оженя, ще искам много деца, за да не се чувстват самотни.

— Както си ти.

— С мен винаги е била сестра ми, ваша светлост — побърза да го увери Ричард.

Гарет отново най-безсрамно започна да провокира момчето с въпроси, надявайки се да разбере нещо повече за майка му — защото все пак не беше много сигурен, че госпожица Пламък му е майка.

— Разкажи ми за майка си и баща си.

— Не си спомням майка си, а баща ми почина, когато бях много малък.

В този миг се обади Сабин и тонът й беше изпълнен със студенина.

— Както виждате, ваша светлост, на света сме само аз и Ричард.

— Разкажете ми повече за Англия — каза Ричард, облягайки се назад.

— Бил ли си някога там?

Ричард за миг се замисли.

— Да. Но съм бил много малък и нищо не си спомням.

— Какво да ти разкажа? — попита Гарет. — Да видим — искаш ли да ти разкажа за нашия крал Чарлз?

Гарет видя как на лицето на момчето се изписа отвращение.

— Не ми харесва вашият крал — той е тиранин! Поддържам каузата на вашия парламент. Само едно нещо ми харесва — че се е оженил за французойка.

— Смаян съм от твоите познания за моята страна, Ричард.

Усмихвайки се, Гарет погледна към Сабин. В нейните очи се беше изписала невинност.

— Кой те е информирал толкова подробно за английската политика?

Ричард се засмя и погледна Сабин.

— Сестра ми ми каза, че тези, които сляпо следват вашия крал, са глупаци.

— О!

За голямо облекчение на Сабин те бяха стигнали мястото, към което се бяха запътили. Кочияшът й помогна да слезе и тя улови брат си за ръка.

— Какво ще видим най-напред, Ричард?

Беше го обхванала явна възбуда и очите му блестяха, когато й отговори:

— Най-много ми се иска да видя състезанията с лодки. Може ли?

— Ричард, нали знаеш, че състезанията са само в събота сутринта, но даже и да отидем, едва ли ще можем да видим нещо. Много хора прекарват цялата предна нощ на открито, близо до реката, за да могат да си осигурят добро място за наблюдение.

Ричард изглеждаше доста разочарован.

— Обичам лодки.

Той се извърна към Гарет.

— Чувал съм, че у вас правят състезания по река Темза — истина ли е?

— Да, така е. И не е трудно да се намери подходящо място за наблюдение.

— Някоя петъчна вечер — каза Ричард, — ще дойда да спя до реката, за да мога да си запазя хубаво място за наблюдение.

— Ела насам, Ричард — обади се Сабин. — Избери какво би искал да видиш.

Детето бързо забрави за разочарованието си.

— Искам да видя гълтачите на огън, дресираните кучета и акробатите. После може ли да отидем при марионетките?

Гарет видя на устните на госпожица Пламък първата искрена усмивка.

— Хайде да отиваме да видим гълтачите на огън. Надявам се, господин херцоже, че няма да ви доскучае.

Имаше много сергии и Ричард се застоя пред всяка. Първо получи сладкиш с крем, после портокалова напитка и най-накрая цяла кутия с бонбони.

За изненада на Сабин Гарет изглежда също се забавляваше. Той се смя заедно с Ричард, когато едно кученце започна да прескача през обръч — ту насам, ту натам и така безспир. По-късно и двамата бяха погълнати от играта на марионетките.

Не можа да се въздържи от мисълта — колко жалко, че Гарет си няма син, като наблюдаваше с каква обич се отнася към брат й. Тя си припомни колко неловко се беше чувствал той, когато я посещаваше — та нали тогава тя беше дете. Когато видя как се отнася с Ричард днес, тя си зададе въпроса, как е могъл някога да планира смъртта му. При тази мисъл тя реши да застане между двамата и да хване Ричард за ръката. До края на деня те останаха така — хванати за ръка.

Слънцето вече залязваше и Сабин обяви, че е време да се прибират. По време на обратния път до дома им Ричард облегна глава на рамото й и очите му сънливо се запритваряха. След като се унесе в сън, тя докосна с устни бузата му.

— Той е изключително дете — обяви Гарет и тя разбра, че той наистина го мисли. — Вие трябва да сте много горда с него.

— Понякога изпитвам страхопочитание пред интелигентността на брат си — изрече тя и се приготви да заложи още един капан на Гарет. — Но това не е за чудене, като се има предвид, че и баща му беше изключителен мъж.

— Казахте баща му.

— Исках да кажа баща ни — поправи се тя, преструвайки се, че грешката е станала неволно.

Гарет продължи да я наблюдава присвил очи.

— Виждам колко много си приличате. Но русата си коса сигурно е наследил от баща си.

Сабин се почувства напрегната, като чу Гарет да споменава баща й. Как беше могла и за миг да забрави, че Гарет е враг?

— Не — каза тя рязко. — Майка ни беше със светла коса. Косата на татко беше като моята.

Погледът на Гарет последва линията на косата й и тя се почуди дали в този миг не му се прииска да я погали.

— Къде бихте искали да ви отведе кочияшът ми? — попита Сабин, в гласа й отново се беше настанила студенината.

— Бихте могла да ме поканите да вечерям с вас и Ричард.

— Опасявам се, господин херцоже, че това не е възможно. Трябва да побързам, за да се приготвя за представлението.

— Тогава вечеряйте с мен след това.

Тя замълча толкова дълго, че Гарет повярва във възможността поканата му да бъде приета.

— Съжалявам, но никога не приемам подобни покани.

— Вечеряла сте със Стивън — вметна той.

— А, при Стивън е различно.

Той ми е приятел.

— А какво съм аз?

— Потърсете отговора сам, ваша светлост. Аз не ви познавам достатъчно.

Тя леко изписка, когато той се протегна и я хвана здраво за ръката. Докато я поднасяше към устните си за целувка, не отдели очи от очите на Сабин. Целуна я по възглавничките на пръстите й.

— Ще ме опознаете добре, обещавам ви. Не искам да бъда един от ония мекушавци, за които е достатъчно да се влачат подире ви, не искам и да ви бъда само приятел.

Докато говореше, очите му я гледаха безсрамно и държанието му несъмнено можеше да се нарече прекалено дръзко.

— Искам да бъда много повече от това за вас.

Той се протегна, за да отвори вратата, излезе навън и се изгуби в спусналата се мъгла.

О, да, разбира се, те ще станат интимни и тогава тя ще го накара да се почувства низвергнат и презрян.