Констанс О’Баниън
Пламък (22)

8

Когато каретата спря пред вратата на дома на Сабин, тя видя, че навсякъде в къщата свети. Докато кочияшът й помагаше да слезе Изабел изхвърча насреща й.

— Брат ти! — извика тя уплашена. — Навсякъде го търсихме и не можахме да го намерим. Не знаех къде си и затова извиках Жак и Мари.

Кочияшът на Гарет се поклони на Сабин.

— Мога ли с нещо да ви помогна, госпожице?

Сабин толкова се беше изплашила за Ричард, че едва можеше да разсъждава спокойно.

— Не. Можете да си тръгвате.

После като обезумяла се втурна към къщата, изкачи се бързо по стълбите и влетя в стаята на брат си.

— Ричард — извика тя, още, щом като отвори вратата. — Ричард, отговори ми!

Двете му хрътки се хвърлиха към нея, ближейки ръцете й и махайки с опашки. Ричард обаче го нямаше.

Изабел също влезе в стаята, опитвайки се да си поеме дъх.

— Както виждаш, не е лягал.

Сабин се наведе да вдигне играчката — войник, задържа я за миг, после я пусна в сандъка с останалите играчки.

— Разпитахте ли слугите?

— Първо това направих. Никой не го е виждал от здрач.

— Той няма приятели. Къде ли би могъл да отиде?

Изабел толкова се беше притеснила, че за кой ли път от очите й потекоха сълзи.

— Опитах се да се сетя къде би могъл да отиде, но нищо не ми дойде наум.

Сабин все повече я обземаше паника.

— Той не може да ми направи нещо подобно. Знае, че много бих се разтревожила. Сигурна съм — някой го е отвлякъл.

— Никой не би могъл да се вмъкне в тази къща, без да го видят. Освен това кучетата не биха допуснали никой чужд в тази стая.

Сабин се огледа наоколо с обезумели очи, търсейки някаква улика, нещо, което би я навело на някаква мисъл какво се е случило.

— Възможно ли е Гарет да е открил кои сме, Изабел? Възможно ли е нарочно да ме е отвел толкова надалеч тази вечер, за да може друг някой да отвлече в същото време Ричард?

— В това няма смисъл. Защо те пусна тогава?

— Трябва да намеря Ричард. Ще докладвам за изчезването му на властите и ще поискам помощта им.

— Жак и Мари вече докладваха и търсенето започна.

Сабин не съзнаваше, че през цялото време крачеше из стаята.

— Не мога да стоя и нищо да не правя.

Тя отиде до прозореца и се загледа в тъмнината. Брат й беше там някъде, сам и изплашен.

— О, Ричард, моля се на Бог да те запази жив.

След като се завърна в имението, кочияшът поиска да види херцога и беше отведен незабавно в залата, където беше седнал Гарет и слагаше в ред кореспонденцията си.

— Акерман — каза изненадан Гарет, — нали отведохте пътничката си безпроблемно до дома й?

— Да, ваша светлост, но си помислих, че трябва да знаете какво се е случило с брат й.

Гарет смръщи вежди.

— Какво е станало с Ричард?

— Съобщиха на госпожицата, че брат й е изчезнал и тя много се разстрои.

Гарет се изправи, на лицето му се беше изписало безпокойство.

— Госпожица Пламък е известна, възможно е някой умопобъркан да е отвлякъл момчето, въпреки че това не се случва толкова често. По-скоро, като се има предвид копнеещата му за приключения душа, момчето трябва само да е предприело нещо.

Той се обърна към кочияша.

— Къде бихте отишли, ако бяхте момче, търсещо приключение, Акерман?

— Не бих казал, че някога съм преживял приключение, ваша светлост.

Гарет неочаквано се разсмя.

— Мисля, че зная къде да го намеря. Разпрегнахте ли конете?

— Не, веднага дойдох при вас, ваша светлост.

— Тогава да побързаме.

Когато каретата стигна до парка, където Гарет беше прекарал цял един следобед с госпожица Пламък и брат й, вече валеше. Сега там беше тъмно, празните щандове хвърляха необичайни сенки на прокрадващата се през ситния дъжд лунна светлина.

Гарет се втурна към реката, където няколко души си бяха направили палатков лагер, за да бъдат готови за състезанието с лодки утре сутринта.

Той извика момчето по име и разпита някои от лагеруващите, но никой не го беше виждал. Гарет беше на път да се откаже, като видя самотна фигурка, прислонена към една статуя.

— Ричард — извика той и се наведе над момчето.

— Господин херцоже — изрече Ричард с облекчение, — молех се някой да ме намери и ето, че вие дойдохте. Толкова се уплаших и ми е много студено.

Той обви ръце около шията му, Гарет го вдигна на ръце и го внесе в топлата карета.

— Сестра ти много се разтревожи за теб, Ричард — каза Гарет, докато настаняваше момчето и го покриваше с пелерината си.

— Как разбрахте къде съм?

Гарет го изгледа строго.

— Замислих се какво би могло да направи едно момче и си спомних, колко ти се искаше да наблюдаваш състезанието с лодки.

Ричард го погледна изпитателно.

— Сестра ми много ще ми се ядоса, нали?

— Мисля, че много си я изплашил. Нали знаеш, че това, което си сторил, не е хубаво?

Ричард кимна, на лицето му се беше изписало нещастно изражение.

— Бих направил всичко, за да видя състезанието с лодки, но много съжалявам, че причиних на сестра си такива тревоги.

— Трябва да ми обещаеш нещо — че това няма повече да се повтори. Ще ми обещаеш ли, Ричард?

Момчето кимна.

— Искам да си отида у дома.

Мари се беше върнала, но Жак беше продължил да участва в търсенето. Сабин все така не спираше да крачи, понякога се приближаваше до вратата и се ослушваше.

— Чувам приближаването на карета — изрече тя с надежда в гласа си.

— Може би Жак носи някакви новини за Ричард — предположи Изабел.

Сабин се втурна към площадката пред входната врата заедно с Мари и Изабел и стигна там, тъкмо когато вратата се отваряше, пропускайки Гарет, който носеше Ричард.

Сабин пое спящото момче от него и внимателно го огледа. След като се увери, че нищо лошо не му се е случило, тя силно притисна Ричард към себе си.

— Ричард, какво стана?

— Той по-късно всичко ще ви обясни — каза Гарет. — Целият е мокър и уморен — по-добре веднага го преоблечете в топли дрехи.

Сабин изгледа Гарет над главата на Ричард.

— Какво сте му направил?

Гарет поклати глава и се извърна към вратата. Не се беше надявал точно на такава реакция от нейна страна.

— Ще ви оставя да се погрижите за брат си. Не е нужно да ми благодарите за това, което направих. Лека нощ, госпожице Пламък.

Сабин отвори уста да протестира, но Гарет вече беше излязъл.

Мари и Изабел се засуетиха около Ричард и той се събуди.

— Не исках никого да тревожа. Толкова ми се искаше да видя състезанието с лодки. Помниш ли, Сабин, когато ми каза, че някои хора си правят лагер от предната нощ, за да могат сутринта спокойно да наблюдават?

Мари пое Ричард от ръцете на Сабин и се запъти по стълбите.

— Първо ще те настаня на леглото. Толкова ни изплаши. Едно момче не бива да се държи така с тези, които го обичат — започна да го гълчи тя.

Сабин ги следваше по стълбите.

— Искам да зная какво точно се случи, Ричард.

След като беше преоблечен в сухи дрехи и вече настанен в леглото, добре завит и със съд за затопляне на краката, Сабин приседна до него.

— Сега, разкажи ми какво се случи.

— Ядосана ли си ми, Сабин?

— Мисля, че да. Просто защото силно се разтревожих за теб, тъй като много те обичам.

— Господин херцогът ми каза да ти обещая повече да не те тревожа така.

— Той откъде знаеше как да те намери?

— Не зная, но се радвам, че ме намери.

— Как излезе от къщата, без никой да те види? — попита го Сабин.

— Промъкнах се по стълбите, когато никой не гледаше в тази посока и вървях пеша до парка. Щях да се върна на сутринта, след състезанието.

Мари кръжеше около него също като квачка около пиленцето си.

— Лошо момче, да ни изплашиш всички толкова.

Той сведе глава.

— Много съжалявам. Погледът му се насочи към Сабин.

— Толкова се изплаших — призна той. — Също като в нощта, когато паднахме във водата — спомняш ли си?

Много отдавна брат й не беше споменавал за онази ужасна нощ и тя се надяваше, че я беше забравил.

— Какво друго си спомняш за онази нощ, Ричард?

— Спомням си колко студено беше и колко бях изплашен, сякаш някой ни гонеше.

Докато задаваше следващия си въпрос, на Сабин сякаш не й достигаше въздух.

— Разказа ли на херцога за онази нощ?

— Разбира се, че не. Той е много добър, Сабин. Когато го видях, престанах да се страхувам.

Сабин го целуна по бузата и се отправи към вратата.

— Хайде да спиш вече, Ричард. Ще поговорим отново за всичко утре.

— Ще остана малко при него — настоя Мари, придърпвайки стол до леглото. — Надявам се глупакът, който ми е съпруг, скоро да се върне.

— Ще сляза долу и ще приготвя топла супа за Ричард — каза Изабел и също излезе от стаята.

Сабин прекоси коридора и влезе в спалнята си. Тази вечер за миг беше помислила, че Гарет е отвлякъл Ричард. Вместо това той го беше намерил и го беше довел у дома. Започваше да се обърква в отношението си към него. Странно, но тя повече не се страхуваше от него. Не беше ли всъщност страхът й приспан с чувството на наслада, което той й даряваше?

Трябваше в най-скоро време да направи нещо, за да приключи с несигурността, в която живееше години наред. Беше време да се изправи срещу Гарет и тя знаеше какво да направи.

 

 

Гарет се вгледа в бележката, която току-що му беше предал икономът.

— Любовна бележка ли? — попита Стивън усмихнат.

— Изглежда е от госпожица Пламък. Казах ти как намерих брат й снощи.

— Да, но ми каза и друго.

Гарет счупи печата.

— Мисля, че тя просто изразява благодарността си.

Той първо прочете бележката наум:

„Ваша светлост,

Чувствам се засрамена от държанието си снощи. Отнесох се твърде неблагодарно с вас, след като ми върнахте Ричард. Довечера в осем часа давам вечеря и ви моля да приемете поканата ми. Очаквам ви с нетърпение, за да мога да изкажа благодарността си.“

Гарет вдигна очи към Стивън, който го гледаше въпросително.

— Ти получи ли покана от госпожица Пламък?

— Не, не съм — отвърна Стивън, надничайки над рамото на Гарет и с усмивка добави. — Може би е поканила само теб.

— Не мисля.

След случилото се снощи Гарет беше решил повече да не преследва госпожица Пламък. Тя обичаше един мъртвец и той не можеше да надделее над спомените й.

— Няма да отида на вечерята й — обяви Гарет, смачквайки бележката й и захвърляйки я на масичката. — Утре заминавам за Англия.

Стивън беше много по-проницателен, отколкото Гарет предполагаше.

— Разстоянието не ще заличи това, което те измъчва, приятелю. Никога по-рано не съм те виждал толкова завладян от една жена.

— Не говори повече за нея, Стивън. Всичко е свършено. Тя ме осведоми много добре за чувствата си. Сърцето й е лед и за нея е достатъчно да живее със спомена за бащата на Ричард.

Сабин изчака връщането на Изабел до вратата.

— Предаде ли поканата?

— Да, но това, което смяташ да направиш, продължава да не ми харесва.

— Той каза ли, че ще дойде?

— Не останах да се видя с него, но не се съмнявам, че ще дойде.

— Довечера — каза Сабин на Изабел — ще отведеш Ричард при Мари и Жак и ще останете при тях, докато аз не дойда за вас утре сутринта. Вече съм съобщила на слугите, че ще напуснем къщата, след като днес опаковахме всичко. Когато утре напусна този дом, госпожица Пламък ще престане да съществува.

— Значи дойде времето за теб и Ричард да се върнете към миналото си — каза тъжно Изабел. — Сигурна ли си, че се налага?

— Това ни остава да направим, Изабел. Изпратих отново послание на вуйчо Жозеф. Този път приложих и медальона на мама с надежда, че някой ще го разпознае. Най-вероятно така е станало, защото днес получих покана да ги посетим и в най-скоро време трябва да уредя това посещение.

Изабел усещаше тежест в сърцето си, докато поемаше кошницата с ежедневната й работа за шиене, сложена точно зад вратата. Тя се настани на един стол и започна да кърпи една от ризите на Ричард, точно сега не можеше да стои без работа.

— Ще ми липсвате и двамата, вие станахте част от живота ми.

Сабин улови сбръчканата й ръка.

— Скъпа Изабел, остави кърпенето. Това е нещо, което не ще ти се налага никога повече да правиш.

Изабел не се осмеляваше да погледне Сабин в очите.

— Свикнала съм да го правя. Ръцете ми като че сами го искат.

— Да не би да мислиш, че ще те изоставя? Идваш с нас, разбира се.

Радост изпълни побледнелите сини очи на старицата и за миг тя като че загуби дар слово.

— Не зная какво бих правила, ако трябваше да остана тук. Моля те само да бъда твоя лична прислужница и да се грижа за всичко, от което имаш нужда.

— Няма да се наложи да правиш нищо, ще прекарваш дните си в мързел, Изабел, защото ще ми бъдеш най-доверена компаньонка.

— Не, на това никога няма да се съглася — каза веднага Изабел. — Най-щастлива съм, когато мога да се грижа за теб.

Сабин много добре разбираше Изабел. Тя не беше създадена за безделие.

— Щом като желанието ти е да продължиш да се грижиш за мен, така и ще бъде.

На лицето на Изабел отново разцъфна усмивка.

— Сега ще отида да проверя дали всичко е добре опаковано.

Тя понечи да излезе от стаята, но изведнъж се спря.

— Възнамеряваш да останеш сама с Гарет Блекторн в тази къща?

— Да. Това е единственият начин. Мисля, че Гарет ме обича и довечера ще използвам любовта му против него.

— Запитай се защо е нужно да правиш това. Дали, за да го накажеш, или защото го обичаш?

— Чувствата ми нямат значение. Това, което ще направя довечера, е заради баща ми — най-накрая той ще бъде отмъстен! Довечера е едва началото. Останалото ще се разиграе в Англия, но все още не зная какво точно ще се случи.

Изабел се вгледа с проницателните си очи в лицето на Сабин.

— Рискът за теб е голям.

— Той не знае коя съм аз.

— Искам да ти припомня деня, в който Жак и аз измъкнахме едно полуживо момиче от буйния поток. Ако Гарет Блекторн е отговорен за случилото се, кой би могъл да каже, че няма да опита отново — и следващия път може и да успее.

— Когато осъзнае коя съм, ще бъде твърде късно, защото ще се намирам под закрилата на вуйчо си.

Сабин погледна през прозореца и видя как слугите изнасят от къщата й един по един кошове с опаковани вещи.

— Ще погледнете ли с Мари дали не сме забравили нещо?

— Разбира се. Какво казаха Жак и Мари за това, че напускаш?

— Много се натъжиха, разбира се, но ме разбраха.

— Не ми харесва, че ще бъдеш съвсем сама с този мъж в къщата.

— Разбери, точно така трябва да постъпя, Изабел. Нали ти ми каза, че жената притежава едно — единствено оръжие и аз възнамерявам да го използвам довечера.

По-късно същия ден Изабел дойде при Сабин и й подаде шишенце с някаква синя течност.

— Това е много силно приспивно биле, аз сама го приготвих. Само две капки и всеки би заспал. Предупреждавам те — само две капки.

Сабин с любопитство огледа шишенцето.

— Искаш да го използвам срещу Гарет ли?

— Няма изобщо да му навреди, просто ще имаш повече време за бягство. Разбери, ако е буден, има опасност да не успееш да му избягаш.

— Да направиш такова нещо… но когато и да било… е толкова ужасно.

— Използвай го само ако се наложи — каза Изабел и се вгледа с мъдрите си очи в Сабин. — Ако една жена обича толкова, че това по-скоро й вреди, е по-добре да изтръгне тази любов от сърцето си веднъж завинаги. Откажи се от плановете ти за довечера. Просто си тръгни.

— Ако не се изправя срещу него сега, така или иначе по-късно ще трябва да го направя.

Сабин пое по стълбите, изпитвайки страх от това, което възнамеряваше да направи оттук нататък.

— Сега трябва да поговоря с Ричард. Той е объркан, че напускаме къщата. Време е да му разкрия истинската му самоличност и да му кажа, че се връщаме в Англия.

— Да, време е — съгласи се Изабел.

Сабин откри Ричард в нейната спалня — седеше до прозореца и наблюдаваше как слугите опаковат вещите й.

Приседна до него.

— Ричард, вярвам, че ще се радваш да се видиш с вуйчо Жозеф — маркиз Дьо Шаваняк.

Ричард се развълнува.

— Защо не си ми казала преди, че имаме роднини във Франция, Сабин? Значи имаме семейство, а аз не познавам никого от тях.

— Още много неща не знаеш, Ричард.

Тя видя усмивката да изчезва от устните му и в погледа му да се появява тъга.

Загрижена заради внезапната смяна на настроението му, Сабин освободи слугите и след това изцяло посвети вниманието си на Ричард.

— Много неща не съм ти казвала, Ричард, защото ти беше твърде малък, за да разбереш. А и не беше дошло времето за това — досега.

Той сведе глава, избягвайки погледа й.

— Зная много повече, отколкото си мислиш, Сабин. Чух хората да говорят за мен.

Устните му затрепериха и тя видя, че той се опитва да не се разплаче.

— Ти не си ми сестра — ти си ми майка! И не се преструвай повече.

Сабин беше смаяна и за миг като че загуби присъствие на духа.

— Така ли смяташ, Ричард?

— Защо иначе трябваше да напуснем Англия, да пазим имената си в тайна от всички и ти ме държеше все изолиран?

Той вдигна чистите си очи към нея и я улови за ръцете.

— Искам да знаеш, че те обичам — няма значение какво се е случило. Радвам се, че си ми майка.

Сабин осъзна, че той беше чул всички тези жестоки слухове и беше дълбоко наранен от тях. Мислел си е, че е незаконно дете, но не беше загатнал и с една дума за това досега.

Тя го притегли към себе си и подложи рамото си под главата му.

— О, Ричард, скъпото ми момче, защо не ме попита по-рано за всичко това?

Той обви ръце около шията й.

— Не трябва да се чувстваш виновна, Сабин. Зная всичко и не те обвинявам — обичам те.

— О, Ричард, но ти си в грешка.

— Зная, че си обичала баща ми и че той е бил велик благородник. Не е можел да се ожени за теб, защото твоето семейство не е било от аристократично потекло и той вече е бил женен.

Сабин лекичко го отдръпна от себе си, за да може да го погледне в очите.

— Кой ти е напълнил главата с такива глупости?

— Чух да си шепнат слугите в кухнята. Тогава осъзнах защо ти никога не ми позволяваше да се представяме с име и фамилия — защото всъщност нямам право на фамилия, нали?

Тя го улови за ръцете, беше й се доплакало. Сърцето му беше така ужасно наранено, а тя просто беше искала да го защити по най-добрия възможен начин.

— Ричард, послушай ме. Ти имаш име — чудесно старинно име, покрито с чест и слава, на един от най-старите родове, уважавани в цяла Англия.

— Да, зная, но това не е истинското ми име. То е било притежание на баща ми и той не е могъл да ми го даде. Толкова малко си спомням за него, струва ми се, че живяхме в просторна къща с много стаи и много слуги. Баща ми трябва да те е обичал.

— Какво друго си спомняш?

— Спомням си водата и колко беше студено.

— Това е защото бягахме, Ричард. Ние се спасихме от смърт тази нощ, именно защото скочихме във водата.

— Някак трябва да съм разбрал, че сме в опасност и съм мислил за това много пъти. Баща ми ли искаше да ни убие? Да не би да сме се превърнали в твърде голямо унижение за него?

В тона на Ричард имаше болка и смут.

— Не, Ричард. Това, което сега ще ти кажа, е самата истина — искам да ми повярваш. Не ти я бях казала досега, защото си мислех, че така ще е най-добре за теб. Изобщо не подозирах колко страдаш заради мълчанието ми.

В погледа му се появи надежда.

— Моят татко не е искал да умрем, нали?

— Нашият татко, Ричард. Няма значение какво си чул или на какво си повярвал — аз съм твоя сестра. Истината ще се окаже също толкова болезнена, колкото и това, което си си мислел досега, защото пред теб ще се разкрие една драматична история.

Той слушаше внимателно разказа й за бягството им от замъка Уудбридж. От очите му се търколиха сълзи, когато му разказа как трябва да е умрял баща им и как последната му мисъл е била да ги запази живи.

— Ето виждаш ли, Ричард, аз съм твоя сестра. Бих искала да си познавал майка ни. Тя беше толкова нежна, любезна и мила и беше толкова горда с теб. Баща ни беше мъж на честта, макар и понякога доста суров. Не се страхуваше да каже даже и на краля какво мисли, когато негово величество грешеше. Той беше велик и ти си негов наследник.

Известно време Ричард обмисляше чутото.

— Значи аз имам фамилно име — изрече той след дълго мълчание.

— Разбира се. Ти също си лорд и притежаваш доста имения и земя.

Тя лекичко докосна бузата му с устни.

— Всъщност ти имаш толкова много титли, че аз едва ли ще успея да си ги припомня всичките. Зная, че си виконт Айрънсуърт, барон Рюмдейл, барон Уимсли и най-важната от всички титли — граф Уудбридж!

Очите му се разшириха от изненада.

— Значи ние сме от благородно потекло?

— Да, милорд — отвърна тя усмихната.

Изведнъж в очите му се появиха гневни пламъчета.

— Аз ще отмъстя за баща си! — каза Ричард. — Кой е виновен за смъртта му?

Сабин осъзна, че някои тайни тя все още не трябваше да разкрива пред момчето, поне не засега.

— Ричард, повярвай ми, но не мога нищо повече да ги разкрия, докато не се върнем в Англия. Денят, в който баща ни ще бъде отмъстен, ще дойде — заклевам ти се. И няма да чакаме дълго за това.

Той положи глава на рамото й и тя го прегърна, после се усмихна.

— Значи, мислел си, че съм ти майка?

Той отпусна рамене.

— Не беше толкова лошо да вярвам в това, макар да си мислех, че се срамуваш от мен. Обичам те повече от всеки друг. Едва сега осъзнах, че през всичките тези години във Франция ти си ме пазила и защитавала. Той погледна нагоре към нея.

— Все още ли мислиш, че враговете на татко искат да ми навредят?

— Никога не съм искала да поемам излишни рискове. Може и да съм била прекалено предпазлива, но ти все още си жив.

Те седяха дълго време така, успокоени от прегръдката си. Най-накрая Сабин се изправи.

— Стига толкова. Скоро ще заминем за областта, наречена Оверн, за да посетим брата на нашата майка. Там можем най-сетне да бъдем себе си.

— Нашият вуйчо познава ли ни?

Тя отиде до тоалетката си и отвори кутията, където си държеше бижутата.

— Това е писмо от него, получих го днес.

Разгърна го и започна да чете:

„Моя скъпа племеннице, с голяма радост и известно смайване получих писмото и медальона. За наше най-голямо съжаление дълго време ти и нашият племенник Ричард бяхте смятани за покойници. С нетърпение очаквам пристигането ви, за да мога сам да преценя истинността на нашето родство. Много мои въпроси, надявам се, ще получат отговор.“

Сабин се усмихна.

— Ето, Ричард. Вуйчо с нетърпение очаква посещението ни.

Той надникна над рамото й, протегна ръка към бижутата й и лекичко докосна диамантената й гривна.

— Бих искал да тръгнем още днес.

— Утре също няма да бъде късно.

Ричард протегна ръка към един пръстен с рубин с гравиран в него дракон в полет.

— Това не е фамилният ни герб.

Сабин взе пръстена и го скри в шепата си.

— Да, това не е фамилният ни герб.

Прииска му се да й каже да не бъде толкова потайна.

— Не смей да криеш повече тайни от мен, Сабин.

Тя отвори шепа, не й се искаше той да мисли, че иска да го измами.

— Този пръстен принадлежи на един мъж, когото познавам. Нямам желание да говоря за него днес. Един ден ще ти разкажа всичко.

— Той ли ти даде този пръстен?

— Да.

Тя го целуна по бузата и го поведе извън стаята.

— А сега бързо в кухнята. Можеш да поискаш готвачката да ти даде сладкиш.

Ричард с неохота пое към вратата, но в коридора се спря и се извърна към Сабин.

— Когато се върнем в Англия, на плещите ми ще се стовари голяма отговорност.

— Точно така.

Лицето му светна.

— Жак и Мари знаят ли, че сме от благородно потекло?

— Разбира се. И го знаят от много отдавна. Позволявам ти да разпиташ Жак тази вечер как ни извадиха от бурния поток и ни спасиха живота.

Той кимна със сериозен вид и тръгна по стълбите надолу.

Изабел влезе в стаята широко усмихната.

— Срещнах Ричард на стълбите и той ми заяви, че за в бъдеще трябва да го наричам лорд и че само ти ще можеш да го наричаш Ричард.

Сабин не можа да се удържи да не се засмее.

— Няма да има мира от него, след като вече знае истинската си самоличност. Може би трябваше да му кажа, че моят ранг е по-висок от неговия.

Изабел обиколи стаята, прибирайки оставени вещи в един от сандъците, после затвори капака му.

— Този е последният — обяви тя и вдигна очи към Сабин. — Все още имаш време да промениш решението си.

— О, Изабел, отчаяно искам тази нощ да не идва. Ако можеше да се мине без нея, но Гарет Блекторн трябва да бъде наказан!