Констанс О’Баниън
Пламък (25)

11

Седнала до Ричард в пътуващата каляска, Сабин разглеждаше селата, през които минаваха. Наближаваше залез, когато навлязоха в планината Оверн.

Пейзажът се стори познат на Сабин, тъй като майка й често й беше разказвала как изглежда родното й място. Преди да превалят билото на планината, пред тях се ширна ливада, която като че нямаше край.

В средата на ливадата се издигаше огромно имение, което като че се издигаше по-високо от планината. Това беше родната къща на майка й — Шато Шаваняк.

— Изабел, нали е красиво тук? — изрече Ричард на френски и продължи на английски. — Толкова отдавна съм в Париж, че вече почти бях забравил как изглежда провинцията.

Изабел кимна.

— Много е красиво, Ричард.

Сабин опита да си представи майка си като момиче. В представите си я виждаше как тичат двете с любимата й сестра Маргрета по ливадата и берат цветя.

Каляската забави ход на завоя и Сабин я обзе нервно напрежение — замисли се дали беше постъпила умно, идвайки тук — при вуйчо си. Може би няма да успее да го убеди, че тя и Ричард са децата на починалата му сестра? Къде тогава щяха да намерят защита?

Веднага щом кочияшът спря и отвори вратата на каляската, тя веднага слезе и вдигна глава, за да разгледа извисяващия се пред нея замък. Двамата с Ричард поеха по пътеката, покрита със сив камък, Изабел вървеше малко след тях.

Масивната входна врата се отвори пред тях и един прислужник ги приветства.

— Ваша светлост, милорд, цялото семейство се е събрало и ви очаква в голямата зала. Бихте ли ме последвали, а икономката би могла да отведе прислужницата ви във вашите покои, за да се заеме с разопаковането на вашия багаж.

Ричард погледна въпросително Сабин — защо я назоваваха с това обръщение, нали така се обръщаха само към херцогините? Освен това за първи път му се случваше и към него да се обърнат с милорд и той не беше сигурен как трябва да реагира.

Сабин се извърна към него и усмивката й му вдъхна увереност, но все пак тя реши да го хване и за ръката. Когато ги въведоха в голямата зала, той се смая колко много хора се бяха събрали да ги видят.

— Милорд — изрече главният слуга, — нейна светлост, херцогиня Балмро и лорд Уудбридж.

Ричард изгледа косо Сабин и тя съзря въпрос в погледа му. Нямаше време да му обяснява, тъй като един мъж с внушително телосложение излезе напред и се приближи до тях. Другите останаха на местата си.

Сабин знаеше, че това трябваше да е техният вуйчо, маркизът, въпреки че изобщо нямаше прилика с майка й. Лицето му беше квадратно, а носът му — леко изгърбен. Очите му бяха тъмни и той прехвърляше погледа си от нея на Ричард и пак към нея, сякаш ги изпитваше. Изражението му беше сериозно, Сабин не съзря никакъв знак, който да й подскаже дали биха се радвали на добър прием в този дом.

Тя направи реверанс.

— Вуйчо, щастлива съм, че имам възможност най-накрая да се срещна с вас. Позволете ми да ви представя Ричард — моя брат. Майка ми толкова ми е разказвала за вас и на мен винаги ми се е струвало, че ви познавам много добре.

Маркизът изпитателно я погледна право в златистите й очи.

— Добре дошли, Сабин и Ричард. Сега семейството ни ще може да получи пълно удовлетворение. Най-накрая да разберем, че децата на милата ни сестра не са мъртви, както ни бяха казали.

Сабин осъзнаваше, че държанието му е доста предпазливо, освен това той явно се чувстваше и неловко. Тя разбираше и причината за тази предпазливост — той все още не беше сигурен за истинската им самоличност.

— Вуйна Диан тук ли е, вуйчо Жозеф? — попита Сабин.

Той поклати глава.

— Тя почина преди две години.

После кимна с глава към една от дамите да се приближи към тях. На външен вид тази дама напомняше на Сабин майка й и това й причини болка.

— Аз съм Маргрета. Майка ви говорила ли ви е за мен?

Сабин се усмихна, искаше й се да протегне ръце и да се притисне до лелята, за която майка й толкова често й беше разказвала. Но не посмя, знаеше, че в този миг я изпитват.

— Да. Маман често ми е говорила за вас, лельо Маргрета. Вие сте сестра на майка ми, по-голяма от нея с една година.

Маргрета стискаше в шепата си медальона на сестра си и сега го протегна към Сабин.

— Казвала ли ви е майка ви как се е сдобила с този медальон?

— Да. Медальонът е бил ваш, лельо Маргрета. Майка ми толкова го е харесвала, че когато е заминавала за Англия, за да се омъжи за баща ми, вие сте й го дала като сватбен подарък.

Маргрета изучаваше с поглед лицето на Сабин.

— А казвала ли ви е какво сложих под капачето?

Сабин кимна.

— Вие сте сложила къдрица от косата си.

Сабин натисна пружинката и капачето се отвори.

— Както виждате, тя все още е тук, а до нея е къдрица от косата на майка ми. Тя ми подари медальона в деня на моята сватба.

— Скъпа моя — каза Маргрета и притисна Сабин към себе си, — ти изглеждаш точно като Риан на същите години, но ние искахме да бъдем съвсем сигурни.

Сабин и Ричард изведнъж се озоваха в центъра на приветстващите ги с добре дошли роднини. В залата бяха още две от сестрите на майка им, много братовчеди и братовчедки и още много други по-близки и далечни роднини. Те бяха обгърнати с такава искрена любов, избликнала след години на скръб по трагедията, която беше сполетяла семейството им, че те се почувстваха като зашеметени.

Ричард се усмихна, когато до него се приближи момче на същата възраст, не след дълго те изтичаха навън и това увлече и други деца след тях.

Към Сабин отвсякъде се сипеха въпроси — в един миг тя усети, че повече не може да се задържи на краката си от умора и вълнение. Тогава се намеси вуйчо Жозеф, той се изправи и призова всички за внимание.

— Племенницата ми трябва да се чувства много изморена след дългото пътуване. Всички можете да се разотивате по домовете си. Можете да дойдете отново тук в края на седмицата, за да направим едно достойно посрещане на Сабин и Ричард.

След тази реч той се извърна към Маргрета.

— Ти можеш да останеш.

Маргрета прегърна Сабин през кръста.

— Ти наистина изглеждаш много изморена. Ще накарам икономката да ти покаже къде да се настаниш — казвайки тези думи, тя се усмихна. — Ще бъдеш в стаята на майка си.

Когато Сабин остана сама, тя реши да разгледа стаята, не пропускайки нищо да се изплъзне от вниманието й. Всичко беше запазено точно така, както й го беше описвала майка й — жълта покривка на леглото и жълт балдахин, бяла мраморна камина с глави на ангелчета в двата края на полицата. Имаше и миниатюрен портрет на майка й върху тоалетката, погледът на Сабин дълго се застоя върху него.

Тя дочу детски смях и се втурна към прозореца — Ричард тичаше навън с братовчедите си. В този дом тя намери любов и топлина и съжали, че не беше довела Ричард по-рано тук.

Същата вечер, след като вечеряха и Ричард вече си беше легнал, вуйчо Жозеф и леля Маргрета отведоха Сабин в библиотеката. Настаниха я да седне на меко кресло и вуйчо Жозеф каза:

— Можеш да си представиш, Сабин, колко бяхме изненадани от всичко, което се случи с вас. Чувстваш ли се достатъчно отпочинала, за да отговориш на въпросите ни?

— Да, затова съм тук.

Леля й и вуйчо й внимателно изслушаха разказа й за това какво точно се беше случило с тях, започвайки със смъртта на майка й. Каза им и за нощта, когато бяха избягали от замъка Уудбридж. Те почти не я прекъсваха, само леля й често бършеше сълзите си.

Сабин обаче не им каза за срещата си с Гарет в Париж и за известността, която си беше спечелила под името госпожица Пламък.

Вуйчо й смръщи вежди.

— Когато пристигнахте във Франция, ти се обърна към мен за помощ, но аз не обърнах внимание на писмото ти. Ще можеш ли да ми простиш? — изрече той с пресипнал от силното вълнение, което изпитваше, глас.

— Няма какво да прощавам. Не бих реагирала по-различно, ако бях на твое място. Даже и сега доста се колебах дали да ви притесня, обръщайки се за помощ към вас.

— Това са глупости! Вие сте деца на милата ми сестра. Да се погрижа за вас е мой дълг. Няма да се успокоя, докато вие и двамата не възвърнете правата си.

Маргрета улови Сабин за ръка, на лицето й се беше изписало дълбоко съчувствие.

— Разкажи ни за живота ви със семейство Дьо Баяр. Чух колко известни са станали. Много мило от тяхна страна да се погрижат за теб и Ричард.

Тя се вгледа в очите на леля си, същите като на майка й, с надежда да бъде добре разбрана.

— Има още нещо за разказване. Аз трябваше да поема грижата за Ричард. Не мислех, че така ще се случи и доста се колебах дали да споменавам за това, страхувайки се, че ще ви причиня разочарование.

— Кажи какво имаш предвид — настоя Жозеф.

— Сигурно сте чули за госпожица Пламък?

— Всеки е чувал за нея — обади се Маргрета. — Искам много да я видя, когато отида в Париж, но все още не ми се е отдал случай. Тя ли ви помогна?

— Не, лельо Маргрета — аз съм… аз съм госпожица Пламък.

Откъм маркиза се чу нещо като изръмжаване.

— Това не е възможно. Какво искаш да кажеш с това?

Леля й изглеждаше дълбоко потресена.

— Не, Сабин — на сцената, изложена на погледите на всякакви хора, но ти си аристократка!

— Моля ви да ме разберете — нямахме пари, нямахме къде да отидем. Никой, освен Изабел и семейство Дьо Баяр не знаеше коя всъщност съм аз. Доверих им се напълно и им разказах какво се случи.

Вуйчо й се замисли.

— Повече не трябва да се появяваш на сцена. Ричард веднага трябва да се върне в Англия и да предяви претенциите си върху всички титли, имоти и спестявания, над които има права. Ти, Сабин, ще бъдеш настанена в имението на съпруга си без никакво протакане.

— И аз искам Ричард да си възвърне титлите, но не искам повече да бъда съпруга на Гарет Блекторн.

— Ние знаем, че той беше обвинен за смъртта на баща ти. Разбери — истинският виновен беше наказан. Имах доста обширна кореспонденция с кмета на Лондон и архиепископа на Кентърбъри и те ме увериха, че херцогът е невинен. Сигурен съм, че ще получиш неговото позволение да заемеш полагаемото ти се място на негова съпруга.

— Аз… нямам желание да отивам в замъка Улфтън.

— Въпреки това трябва да отидеш — каза категорично вуйчо й. Виждайки обаче уплахата на Сабин, той смекчи тона. — Няма, разбира се, да те принуждаваме веднага да го сториш. Нека аз да се оправя с твоя съпруг.

Сабин се учудваше с каква готовност всички бяха приели, че Гарет е невинен. Нали не са били в замъка Уудбридж в нощта на нападението — защо тогава така бързо бяха повярвали в непричастността му към събитията там.

— Не се притеснявай, Сабин — опита се да я успокои леля й. — Всичко ще си дойде на мястото.

Очите на Сабин се изпълниха със сълзи, като че в гърлото й имаше буца и тя дълго не можа да продума.

— Откога искам с Ричард да си отидем у дома.

Маргрета улови Сабин за ръката и заговори с утешителен тон.

— Много дълго време сама си носила тежко бреме, Сабин, но сега вече можеш да си починеш. Нали си сред семейството си и ние всички ще ти помогнем.

На лицето на Сабин се изписа благодарност.

— Кога ще тръгнем за Англия, вуйчо?

— Двамата с Ричард ще тръгнете след три седмици. Ще трябва да напиша доста писма и с доста хора да се свържа, за да ги помоля да ви помогнат. Аз самият ще тръгна по-рано, за да се уверя, че всичко за вашето завръщане е подготвено както трябва.

— Аз да придружа ли Сабин и Ричард? — обади се леля Маргрета.

— Не е нужно. Докато те пристигнат, аз вече ще съм разговарял с крал Чарлз за съдбата им.

— Копнея за Англия — каза Сабин. — Вярвам, че и Ричард ще се зарадва, че най-накрая се връщаме в Уудбридж.

Вуйчо й кимна.

— Ще пристигнете в Англия, но няма да привличате вниманието към себе си. Ще помоля един приятел от Лондон да ви наеме къща. Ще му изпратя послание по куриер с молба при пристигането ви всичко да е готово. Няма да се свързвате с никого, докато не ви се обадя.

— Ще постъпя така, както казваш — съгласи се Сабин, чувствайки облекчение, че сега съдбата на Ричард се направлява от надеждни ръце. — Благодаря и на двамата. Не бях сигурна как ще успея да възвърна всички титли и имения на Ричард. Кралят със сигурност ще те изслуша, вуйчо.

— Разбира се, че ще ме изслуша — отговори вуйчо й. — Но за да съм сигурен, ще те помоля, Маргрета, да пишеш на кралицата. — И вуйчото се обърна, за да обясни на Сабин. — Леля ти едно време беше приятелка на кралица Хенриета, докато тя все още си беше нашата принцеса Анриета.

— Точно така — обади се и леля Маргрета. — Бях придворна дама на майка й и се сприятелих с принцеса Анриета. Ще се възползвам от старото ни приятелство, за да ви помогна.

Сабин не успя да каже и дума — усещаше, че ако проговори, ще се разплаче. Най-сетне се овладя и каза:

— Толкова дълго живях в страх, че сега ми е трудно да повярвам, че всичко свърши.

Маргрета притисна буза до лицето на племенницата си.

— Проявила си голяма смелост, а сега повече не бива да те е страх. Оттук нататък брат ми ще поеме грижата за вас. Скоро ще си бъдете у дома.

Сабин прекара щастливи дни сред семейството на майка си, но след две седмици копнежът й по Англия стана много силен.

Когато най-накрая стана време да тръгват, и Сабин, и Ричард с мъка в душите си се качиха в каляската, която щеше да ги отведе в Кале.

Всички от семейство Дьо Шаваняк бяха наизлезли пред замъка — махаха им, докато ги изгубят от погледа си.

Сабин потупа Ричард по ръката.

— Хареса ти тук, нали?

— Да, хареса ми — призна той. — Искам един ден отново да дойда тук. Обаче сега ми се иска да се върна у дома.

— И на мен. Може би, след като се установим в Уудбридж, бихме могли да ги поканим да ни посетят.

— Сабин — каза той, в погледа му имаше тревога. — Зная, че ще се наложи да се нагърбя с редица отговорности, когато се върнем в Англия — обаче ще имаш ли нещо против, ако се запиша в училище? Толкова много неща трябва да разбера за родната си страна. Говорих по този въпрос с вуйчо Жозеф и той ми каза, че може да го уреди, ако ти се съгласиш.

— Мисля, че след като си възвърнеш правата над Уудбридж, ще бъде най-разумно да придобиеш образование — каза тя и се усмихна. — Сигурна съм, че това ще бъде най-доброто, което би могъл да направиш.

Лицето му засия.

— Винаги съм искал да се запиша в Итън.

— Тогава значи ще се запишеш.

— И в Англия — каза той категорично — ще говоря само на английски.

Тя се засмя и го притегли към себе си.

— Можеш да почнеш още отсега. Въпреки че все още говориш английски с френски акцент.

Той се замисли.

— Ще бъда достоен за титлата граф, надявам се, особено след като получа и добро образование.

— Да, Ричард, ще бъдеш — увери го Сабин и отново му се усмихна.