Констанс О’Баниън
Пламък (19)

5

Когато Стивън влезе в залата за закуска, Гарет вече беше там и пиеше втора чаша чай.

— Изглеждаш ужасно, Стивън — констатира той, по тона му личеше, че е в чудесно настроение.

— По дяволите — изпъшка Стивън, след като отпрати влязлата с поднос храна прислужница. — Твърде много вино изпих снощи.

После внимателно огледа Гарет — той както винаги беше облечен безупречно.

— Къде беше вчера?

— Бях в парка и гледах как дресирани кучета се премятат през обръчи.

— Какво?

Гарет се облегна на стола си.

— Придружавах госпожица Пламък и брат й по време на разходка.

— Шегуваш се. Зная колко неотразим си за други жени, но не мисля, че тя е дотолкова очарована от теб.

— Да, така е, но въпреки това ме покани.

Стивън го изгледа подозрително.

— Случайно зная, че тя държи брат си настрани от непознати. Виждал съм го само веднъж и то съвсем непредвидено — бях в дома й и той тъкмо се връщаше от разходка с кучетата. Не му бях представен, защото Изабел колкото се може по-бързо го поведе към стаята му.

Гарет погледна приятеля си иззад ръба на чашата си, сложи я на масата и сключи ръце.

— Налага се да ти задам един въпрос, Стивън, и бих искал честен отговор.

— За нея, нали?

— Да. Искам да зная какви са чувствата ти към нея. Ако са повече от приятелски, просто ще се върна в Англия, без изобщо да поискам да я видя отново.

Стивън размишляваше известно време как най-добре да отговори на Гарет.

— Винаги съм бил много практичен. По едно време мислех, че съм отчаяно влюбен в госпожица Пламък. Тя забеляза какви са чувствата ми и за да ме предпази от горчиво разочарование, ми даде да разбера, че можем да бъдем само приятели. Това съм ти го казвал и преди.

Гарет сведе глава и се загледа в цветния мотив върху чашата.

— Аз не съм така практичен като теб, Стивън, а и за мен е твърде късно вече да стана такъв.

— Много съжалявам, че станах причина да се срещнете. Може би е по-добре и двамата да заминем за Англия и там ти ще се опиташ да я забравиш, Гарет. И двамата сте ми приятели, а не виждам това между вас да завърши щастливо. Един мъж вече я е накарал да страда.

— Значи и ти вярваш, че момчето й е син и че баща му ги е напуснал?

— В началото не вярвах, но напоследък не съм толкова сигурен. Самият факт, че тя толкова ревностно скрива миналото си, ме кара да се съмнявам.

Гарет се изправи.

— Няма да я нараня, Стивън, може даже да й помогна.

— Не можеш да й предложиш женитба.

Гарет отиде до вратата и се извърна към приятеля си.

— Какво те кара да мислиш, че тя ме е завладяла чак дотолкова?

 

 

Гарет представи визитката си на главния слуга.

— Госпожицата приема ли посетители?

Мъжът погледна визитката.

— Тя не е тук, ваша светлост.

— Кога я очаквате да се върне?

Иззад мъжа се показа жена и Гарет разпозна постоянната придружителка на госпожица Пламък.

— Върни се към задълженията си, Шоле, аз ще разговарям с негова светлост — каза Изабел.

Гарет се вгледа в поизбледнелите сини очи на жената. Не е ли вярно, че ако искаш да научиш нещо повече за някого, е най-добре да се обърнеш за сведения към личния му прислужник?

— Мадам, ние не се познаваме. Аз съм…

— Зная много добре кой сте — каза Изабел, гледайки го внимателно — погледът й не се откъсваше от неговия. — Шоле ви каза истината, ваша светлост. Госпожица Пламък не е тук.

Докато слушаше възрастната жена, имаше чувството, че не е просто прислужница. Тя създаде у него впечатление, че притежава способност да проникне до най-отдалечените кътчета на съзнанието му.

— Бих ли могъл да вляза и да говоря с вас, мадам?…

— Просто Изабел. И ще се окаже излишно да разговаряте с мен. След като се осведомите за здравето ми и аз ви уверя, че нямам причина да се оплаквам, темите ни за разговор ще се изчерпят.

Той се усмихна.

— Изглежда вие сте се научила да се оправяте превъзходно с обсаждащите дома на госпожицата. Във ваше лице тя има добър защитник.

— Добре е да запомните това.

— Предполагам обаче, че няма да ми откажете помощ, като ми кажете къде бих могъл да открия госпожицата?

За миг Изабел запази мълчание, сякаш вземаше решение за нещо. После кимна.

— Днес е четвъртък и можете да я откриете при учителя й по фехтовка — господин Даймон.

Гарет не се изненада, като чу, че госпожица Пламък се занимава с нещо толкова необикновено като фехтуването.

— Къде бих могъл да открия този господин Даймон?

Отново последва дълго мълчание — в това време Изабел като че го изучаваше с поглед.

— Щом прекосите моста Понт Ньоф, веднага ще видите училището му.

— Благодаря ви, мадам.

Изабел съзря облекчение в погледа му, почти веднага обаче заменено от несигурност. Този красавец май никога не беше срещал някого като Сабин — той беше напълно омаян от нея. Изабел започваше да вярва, че Гарет Блекторн е невинен. Тя можеше много добре да прецени характера на всеки човек — просто не откриваше нищо у него, което би могло да се нарече лукавство.

— Ако сте решил да отидете в училището на господин Даймон, възможно е да ви бъде отказан достъп там.

Той се усмихна и тя веднага разбра защо една жена би могла да си изгуби ума по него.

— Ще си опитам късмета, мадам.

Той й се поклони и се извърна, за да се качи на коня си.

Изабел беше достатъчно умна да разбере, че нищо не би спряло Сабин от сблъсъка с миналото й. Днес Изабел направи така, че Сабин да може да се срещне с херцога на своя територия — по този начин й даде предимство в битката, която скоро със сигурност щеше да се състои.

Гарет беше допуснат в училището по фехтовка и слугата го въведе в малка чакалня.

— Бих искал да се видя с учителя, той тук ли е?

— Да, господине, но се занимава с един по-специален ученик и не бива да бъде обезпокояван. Ако сте дошъл да се запишете за уроци, ще трябва да изчакате.

Гарет чуваше звънтенето на рапири през тънките стени. Когато слугата излезе, той пое по коридора и се озова в голяма зала с високи прозорци, през които навлизаше следобедното слънце. Застана в сянката и започна да наблюдава как двама се дуелират. Единият беше по-висок и се мъчеше да заобиколи по-ниския и по-слаб мъж, но бързо докосване на острието го накара да се разсмее.

— Отново ме победихте, госпожице Пламък. Ще опитаме ли пак?

Гарет се вгледа изумен в слабата фигура, облечена в дрехи на мъж. Беше облечена цялата в червеникавокафяви тонове, ботушите й бяха в същия цвят. Никога не беше виждал жена, облечена като мъж, но дрехите й стояха добре. Оглеждайки я по-внимателно, той забеляза характерните женски извивки — как беше могъл да я вземе за мъж? Не можеше да види лицето й, защото си беше сложила предпазен шлем.

Изцяло погълнат, той наблюдаваше грациозните й движения, с които премина от отбрана в опасна атака. Беше дяволски добра, помисли си той.

Двамата кръстосаха рапири, след това госпожица Пламък отново се впусна в атака. Владеейки отлично оръжието си, тя нанесе удар, веднъж, два, три пъти, карайки противника си да се отдръпне. Когато учителят й започна да напада, тя отстъпи встрани и получи предимство. Задържа рапира си успоредно на пода и движейки се напред, притисна учителя си до стената.

— Достатъчно, достатъчно, госпожице — извика той и се разсмя, в същото време вдигайки ръце като знак, че се предава. — Повече няма нужда да ви давам уроци. Но ако решите да се откажете от сцената, бих могъл да се възползвам от уменията ви.

Тя размаха рапирата пред себе си в знак на приветствие, после със смях махна защитния шлем от главата си — косата й се разпиля върху раменете.

— Вие сте най-добрият и мисля, че ме оставихте да победя по милост.

— Съвсем не е така. Още когато започнахме с уроците ви казах, че няма да проявя милост към вас, защото сте жена. И не проявих. Миналата седмица успяхте да ме победите, а тази доказахте, че наистина сте станала майстор.

Гарет бавно заръкопляска, докато се приближаваше към тях.

— Много добре се представихте, госпожице Пламък.

Тя се извърна бързо и погледите им се срещнаха.

— Не очаквах да има и публика, господин херцоже — каза тя спокойно.

— Не познавам никоя друга жена, която би се впуснала в подобно приключение.

Той застана пред нея, а погледът му не спираше да следва извивките на стройната й фигура.

Учителят по фехтовка се извини и се оттегли, но нито Сабин, нито Гарет чуха думите му.

Той не помръдна, когато рапирата й изсвистя във въздуха и отсече едно от златните копчета на късото му прилепнало палто, без да повреди плата. С леко движение тя пое търколилото се на пода копче и му го подаде на върха на рапирата си.

— Може би ще се решите на двубой, господине? — попита тя с най-любезен тон.

— Запазете това копче за спомен — изрече той с дълбок глас. — Когато ние двамата се срещнем в двубой, той ще бъде от съвсем друг характер, госпожице.

Тя пое черната пелерина, метната на един стол, и я облече. Дългите й поли прикриха стройната й фигура. Докато си слагаше кожените ръкавици, нито за миг през цялото това време не откъсна поглед от неговия.

— Как ме открихте тук, господине?

— Имам си информатори — отговори й с лека усмивка.

Тя леко му кимна.

— Ще предам поздравите ви на Изабел. Сбогом, господине.

Тя тъкмо се извръщаше, за да си тръгне, но усети ръката му на рамото си.

— След като си направих труда да ви открия, сега вие не бихте ли приели предложението ми да вечеряме днес?

— Имам представление.

— След това?

Тя се загледа в бездънните му очи, усещайки като че потъва в тях.

— Не.

— Кога ще ви видя?

— Утре — отговори тя и отново успя да го изненада. — Имам възможност да купя двойка сиви коне — отдавна се каня да го направя. Стивън се слави с добро око при подобни покупки, така че ще поискам мнението му. Като негов гост вие също можете да дойдете.

— Стивън знае ли вече?

— Изпратих му бележка.

— И със Стивън ли ще си играете, както с всички онези бедни душици, за които е достатъчна и една ваша усмивка?

Златистите й очи се впиха в неговите и тя за миг като че не можа да намери верните думи.

— Той се отнася с разбиране към взаимоотношенията ни и независимо какво си мислите, аз не си играя с него. Приятен ден, господине.

Тя с бързи крачки се запъти през залата и по коридора навън, пелерината й се вееше зад нея.

Какъв демон го беше накарал да я обиди. Защо винаги трябваше да се опитва да я предизвиква? Ядът го подтикна да излезе по-бързо от училището и да се качи на коня си. Беше оглупял в деня, когато беше видял госпожица Пламък, и днес също се беше държал като глупак. Веднага щом нещата между тях се уредят, ще замине за Англия и веднъж завинаги ще я изхвърли от съзнанието си.

Сабин беше в кабинета на господин Даймон и наблюдаваше Гарет да се отдалечава на коня си. С всеки изминал ден ставаше все по-трудно да се държи равнодушно към него. Припомни си деня, когато беше дошъл при нея и я беше държал в прегръдките си, докато тя плачеше от скръб по починалата си майка. Не трябваше да се подлъже отново и да му повярва, защото това щеше да причини провала й и да навреди на Ричард.

 

 

Сабин дочу мъжки глас да разговаря с Шоле и се спусна по стълбите, мислейки си, че това сигурно е Стивън. На последното стъпало внезапно спря, като видя Гарет.

— И така — каза тя, запътвайки се да го посрещне, — значи решихте да ни придружите. Стивън в каретата ли чака?

— Стивън не дойде.

Тя го загледа подозрително.

— Да не би да не е получил бележката ми?

— Когато се върнах в имението, вашата бележка вече се беше получила.

— Тогава защо Стивън не дойде с вас?

Той я улови за ръката и я поведе към вратата, не й давайки време да протестира. Тя спря едва, когато той й подаде ръка, за да й помогне да влезе в каретата.

— Настоявам да разбера защо не дойде Стивън.

— Много е просто.

Той се качи при нея.

— Не му предадох бележката.

Тя не можеше да повярва в безочието на Гарет — как си беше позволил да направи подобно нещо!

— Вие сте непочтен, господине. Вие нарочно не сте му показал бележката ми.

— Точно така — призна той, после се усмихна и се загледа в златистите й очи. — Можех ли да не се възползвам от шанса да ви имам само за себе си?

— Това е… това е… отвличане.

— Не гледам на това по този начин. Не ме ли поканихте да дойда с вас днес?

— Да, но не и…

— Аз просто се отзовах на вашата покана.

— Вие, господине, сте невероятно нахален.

— Аз просто винаги съм се противопоставял на обстоятелствата.

Очите им се срещнаха и в неговите тя съзря нежност.

— И запомнете, госпожице Пламък, когато реша, че искам нещо, обикновено го получавам.

— Ако мислите, че ще ме спечелите с хитрост, господине, на погрешен път сте. Не обичам мъже, които вземат, каквото поискат, без да ги е грижа дали не нараняват.

Той замига слисан.

— Ако ме виждате по този начин, просто ще се наложи да променя мнението ви за мен. Кочияшът чака. Ще му кажете ли накъде да кара — екипажът става нетърпелив.

Сабин с неохота даде съответните нареждания на кочияша. Когато потеглиха, тя нарочно извърна поглед от Гарет и се загледа пред себе си.

Съвсем скоро каретата навлезе в по-оживените улици — кочияшът умело си проправяше път. След неловкото мълчание Сабин първа проговори:

— Разкажете ми за вас, ваша светлост, за да ви опозная по-добре.

— Намирам за отегчително да говоря за себе си. Но вместо това да поговорим за вас.

Тя сви рамене.

— В моя живот нищо особено не се случва. Бих искала да разбера нещо повече за жените във вашия живот.

— Ами ако ви кажа, че сте единствената жена в моя живот?

— Съжалявам, но аз не съм във вашия живот.

Той кимна с глава в посока към кочияша.

— Не бихме ли обсъдили този въпрос, когато сме насаме. За разлика от вас аз не обичам да играя пред публика.

— Не съм сигурна, че искам да остана сама с вас — отговори Сабин и притвори очи. — Може ли една жена да ви се довери, господине?

Той се засмя на свенливата й поза, докато му задаваше този доста хитър въпрос — беше толкова очарователна.

— Мисля, че аз съм този, който трябва да се чувства не в безопасност.

За изненада на Сабин Гарет реши да посвети вниманието си на гледката, разкриваща се през прозореца, като й задаваше въпроси за околностите на Париж и изобщо показваше завиден интерес.

Не след дълго те стигнаха имението на господин Турн. За него можеше да се каже, че е по-голям на ширина, отколкото на височина. И той като всички беше впечатлен от госпожица Пламък и искаше да изрази по всякакъв начин възхищението си от нея.

— Може ли да ви предложа с нещо да се подкрепите? — попита той.

— Не, благодаря, господине — отказа Сабин. — Времето ми е ограничено и бих искала веднага да видя конете.

Гарет огледа внимателно конете.

— Превъзходни са — обяви той, докато прокарваше ръка по мускулестия хълбок на единия.

— Означава ли това, че няма да сгреша, ако ги купя? — попита Сабин.

Гарет провери зъбите и на двата коня, после ги заобиколи и повдигна копитата им.

— Те са в чудесно здраве. От арабска порода са, буйни и без съмнение много бързи.

— Имате много добро око — обади се господин Турн. — Не бих ги дал на никой друг, освен на госпожица Пламък.

— Колко струват, господине? — попита Сабин.

— Подарък са за вас — каза французинът и се поклони.

— Не, господине. Няма да ги взема, без да си платя. Каква е цената им?

Той сви рамене.

— Колкото вие предложите.

Сабин се извърна към Гарет и му проговори на английски.

— Моля, помогнете ми, защото не бих искала да измамя този човек. Каква цена бихте дали за тези два коня?

— Защо не ги приемете като подарък — ще направите този мъж щастлив?

— Не приемам подаръци от мъже, за да не дължа услуга на никого.

— По хиляда франка за всеки от тях ще е голяма щедрост от ваша страна — каза Гарет усмихнат. — Но няма да искате да ги продадете на същата цена и на мен, нали?

Тя за миг се загледа в него, после се извърна към господин Турн.

— Господине, оставям ви бележка, подписана от мен, за две хиляди франка. Моля ви да доставите до седмица конете в моята конюшня.

— Както желаете.

В погледа на мъжа ясно се четеше разочарованието, че госпожица Пламък е отказала подаръка му. Но изведнъж очите му отново блеснаха.

— Когато в Париж разберат, че госпожица Пламък е предпочела коне от моята конюшня, всички ще дойдат при мен.

Сабин се извърна.

— Довиждане, господине.

Тя се запъти към каретата и Гарет й помогна да се качи.

— Горкият човек. Едва не му причинихте удар, отказвайки му подаръка.

Облаците се бяха разпръснали и тя прихвана периферията на шапката си, за да се предпази от слънчевите лъчи.

— Винаги едно и също. Чух, че е женен. Ще направи по-добре, ако на жена си започне да прави подаръци.

Гарет се разположи по-близо до нея.

— Имате нещо против да ви ухажва женен мъж ли?

Златистият й поглед се насочи към очите му.

— Изпитвам антипатия да бъда използвана, по какъвто и да било начин.

Той се загледа в нея със странно изражение и после поклати глава, като че да се освободи от някаква мисъл.

— За миг като че ми напомнихте някого, но не мога да си спомня кого. Образът беше толкова смътен, че илюзията бързо се разсея.

Тя сведе очи, изпита страх, че той започваше да си я припомня.

— Почти пристигнахме у дома — каза тя, опитвайки се да прозвучи лековато.

— Мога ли да ви видя довечера?

— Ако желаете — изрече тя, извръщайки се да го погледне, разтърсена от възбудата в погледа му. — Можем да вечеряме у дома след представлението.

На лицето му се появи цинична усмивка.

— В по-голяма ли безопасност ще се чувствате заедно с мен в своя дом?

— Вие подложен на опасност ли се чувствате, ваша светлост?