Констанс О’Баниън
Пламък (7)

7

Изминаха пет седмици, откакто беше починала майката на Сабин и баща й все още бе неутешим. Беше се затворил в кабинета си, там приемаше поднесената му храна, там спеше и не допускаше никого до себе си.

Сабин не можеше да разпознае в него човека, който някога беше стълбът на семейството. В редките мигове, когато излизаше извън кабинета си, той се луташе, сякаш се беше изгубил.

Сабин се придържаше към обещанието, дадено на майка й и отдаваше всичките си грижи на Ричард. В деня, когато той навършваше четири години, тя се постара да изтрие скръбта от лицето си, за да превърне този ден в нещо изключително за него. И да беше забелязал отсъствието на баща им от празненството, Ричард не каза нищо за това.

Сега Сабин стоеше изправена до прозореца на спалнята си, вглеждайки се в лунния сърп, опнал се насред непрогледното небе, хвърляйки лека светлина над земята. Селото край замъка оставаше скрито от погледа й. На изток се бяха натрупали облаци, това ставаше ясно по раздаващия се гръмотевичен грохот от тази посока. От време на време небето се осветяваше от светкавици.

Тя се чудеше какво ли прави Гарет тази нощ. Дали понякога мисли за нея? Тя мислеше постоянно за него и много често си припомняше първата им целувка.

Тея се суетеше наоколо, влизайки и излизайки от спалнята на Ричард, която някога беше дрешник на Сабин. Най-накрая реши, че повече няма да влиза при него и му хвърли последен поглед, преди да се върне при Сабин.

— Късно е, Тея, защо не си лягаш? — каза й Сабин.

— Не мога да спя. Болят ме ставите, значи скоро ще има буря. Сигурно вече вали над планината.

Сабин осъзна, че стискаше здраво ръце, едва когато усети ноктите й да се забиват в дланите й.

— Цял ден се чувствам някак безпомощна, Тея. Не зная как да ти го обясня. Не вярвам в предчувствия. Усещам обаче нещо лошо във въздуха.

— Просто усещате какво значи съдбоносна промяна. Та нали всичко се струпа на вашите плещи, защото не можете да поискате помощ от господаря сега. Много е трудно тези крехки рамене да понесат всичко това.

— О, Тея, какво ще стане с Ричард, когато замина? Татко трябва да осъзнава, че сега синът му се нуждае повече от всякога от подобаващо възпитание.

— Това, от което има нужда лорд Ричард, сте вие, след като си няма майка да го обича.

— Тея — започна със слаб глас Сабин, — надявам се…

Тя сниши глас, усещайки Ричард да хленчи в съня си, после се втурна към него и го приласка. Детето се сгуши в нея, копнеещо всъщност за майка си и не разбиращо, защо толкова дълго тя не се отзовава на повика му.

— Хайде, хайде, миличко. Не се терзай. Сабин е тук при теб.

Ричард се сгуши още повече в ръцете на сестра си, въздъхвайки удовлетворен. С всеки изминал ден той й напомняше все повече за майка им, със същата руса коса и сини очи и със същия лек характер. Сабин приседна на леглото и лекичко затананика, докато детето се успокои и заспа. Малката му ръчичка все още стискаше крайчеца на роклята й. Очите й се изпълниха със съжаление, когато погледна отново към него. Ричард никога не ще има спомен за любовта на нежната им майка към него, но Сабин бе решена да го дари с майчина любов.

Тя го положи на леглото, зави го и на пръсти се отправи към своята спалня.

Тея все още се мотаеше в стаята, събирайки разхвърляните рокли и обувки и прибирайки ги в сандъка до леглото. След като стаята доби подобаващ според нея вид, тя се извърна към Сабин.

— Веднага да си лягате. Понасяте всичко заради нас. Трябва да си починете.

— Много съм уморена — призна Сабин.

Старата прислужница се замисли отново каква отговорност трябваше да понесе това момиче. Но то не можеше да остане завинаги в бащиния си дом. Много скоро съпругът й щеше да я отведе. Тогава какво щеше да стане с лорд Ричард без любяща майка и без грижовна сестра да му помага, докато расте и се превръща в истински мъж?

Бурята приближаваше и светкавици осветиха стаята.

— Ще ви донеса нещо топло преди лягане, за да можете да се отпуснете и да заспите — предложи Тея, вземайки една от запалените свещи и отправяйки се по коридора към стълбата, водеща най-пряко до кухнята.

Движеше се безшумно, докато си проправяше път през коридора, познат й от години. Когато минаваше покрай кабинета на лорд Уудбридж, откри, че вратата му е широко отворена. Понечи да я затвори, но се спря, като чу гласове — лорд Уудбридж разговаряше гневно с някого.

— Той се осмелява да изпрати свой подчинен да придружава дъщеря ми до Улфтън Кийп. Няма да търпя това! Връщай се при господаря си и му припомни договора ни — дъщеря ми ще остане при нас, докато навърши шестнадесет години. А и тогава, ако не дойде самият Гарет Блекторн, няма да я пусна.

След тези думи последва шум от борба и Тея се притаи на мястото си. Ръката й трепереше толкова силно, че тя изпусна свещта и коридорът потъна в тъмнина. В този миг се разнесе ужасен вик и после някой мина като вихрушка покрай нея.

Тя с все сила се втурна в кабинета и видя лорд Уудбридж да лежи на пода, а отпред на жакета му беше избило петно кръв и с всеки изминал миг ставаше все по-голямо.

Той направи усилие да стане, но се преви от болка.

— Милорд — извика Тея, сграбчвайки го за рамото и опитвайки се да му помогне да се изправи. — Какво се случи?

Лорд Уудбридж с мъка се стовари върху един стол, притискайки опръсканата с кръв ръка към гърдите си.

— Отиди при Сабин веднага. Заведи нея и сина ми на безопасно място… бързо! Става нещо страшно.

— Но, милорд…

— Веднага, жено! По причини, незнайни за мен… Гарет Блекторн е изпратил няколко мъже да ни убият. Поверявам ти… живота на децата си. Кажи на дъщеря ми, че е неин дълг да…

Кашлица раздра гърдите му и за миг той сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Неин дълг е да запази… Ричард.

Тея протегна ръце към него.

— Трябва първо да погледна раната ви, милорд.

Той поклати глава.

— За мен няма спасение… но моят син трябва да живее. Само на теб мога да се… доверя, Тея.

Лицето на лорд Уудбридж бързо побледняваше. С всеки удар на сърцето му кръвта изтичаше през раната на гърдите.

Тея знаеше, че той е смъртно ранен — само след няколко мига щеше да бъде мъртъв.

— Милорд — попита тя, — защо е трябвало херцогът…

— Върви, Тея!

Думите му се отрониха по-скоро като въздишка и той с мъка фокусира погледа си върху нея.

— Спасявай децата ми. Не позволявай на това чудовище… да отведе… дъщеря ми.

Водена от голямата си любов към децата, Тея му се подчини, оставяйки графа на неговата тъжна съдба. Тя напусна кабинета, като се пазеше някой да не я види, прилепи се като сянка до стената, после се прокрадна по стълбите, знаейки, че някъде в тъмнината може би я причакват други хора на херцога.

Изведнъж отнякъде се разнесе шум от борба. В замъка цареше смут — слугите се бяха разбудили, отвсякъде се чуваха писъци на преследвани от въоръжени и облечени в синьо и бяло — цветовете на херцог Балмро, хора. Знаейки какво е задължена да направи, старата прислужница забърза по стълбите, оглеждайки се често назад, за да види дали някой не я преследва.

Тя беше сложила крак на най-горното стъпало и се готвеше да пробяга коридора, когато чу крясъци в подножието на стълбището, на първата площадка. Скоро щяха да започнат да проверяват във всяка стая и да открият Сабин и Ричард.

Силно задъхана и с опулени от страх очи Тея се втурна в стаята на Сабин.

Сабин тъкмо се приготвяше да си ляга.

— Какво е станало? Приличаш ми на…

— Няма време. Побързайте, побързайте, става нещо страшно.

— Какво казваш? — не разбра Сабин.

— Няма време за разговори.

Тея притича в стаята на Ричард, вдигна спящото дете и го положи в ръцете на Сабин, благодарна, че малкият лорд изобщо не се събуди.

— Трябва да побързаме, ако искаме да се спасим!

Сабин я погледна с невярващи очи.

— Няма да направя и една крачка, ако не ми обясниш какво е станало.

Без много да се церемони, Тея побутна Сабин към вратата.

— Сега тичайте, а после ще питате. Ако се забавим, може да ви коства живота, на вас и на брат ви.

— Татко никога няма да позволи това — запротестира Сабин.

— Точно негово благородие ми нареди да се погрижа за спасението ви. Ще говорите ли, докато онези мъже се мъчат да ви открият или ще дойдете с мен?

Нещо в нея накара Сабин да се изплаши.

— Кажи ми какво да правя.

— Следвайте ме. Не вярвам, че хората на херцога ще знаят за тайния коридор в стаята на баща ви.

— Какъв херцог, какви хора? — попита Сабин.

— Шшт! Просто вървете бързо след мен.

Сабин беше само по нощница, така че Тея грабна червената кадифена пелерина и я сложи на раменете на господарката си.

После предпазливо отвори вратата и огледа коридора, първо едната страна, после и другата. Останала удовлетворена, тя даде знак на Сабин да я последва.

— Те ще да са вече на втория етаж. Чувам ги как претърсват стаите. Бързо! Не след дълго ще бъдат по петите ни.

Сабин притисна Ричард към себе си и последва прислужницата по изпълнения с дим коридор. Тея изгасяше всяка свещ, покрай която минеха и след тях се наслояваше тъмнина.

Когато стигнаха до спалнята на лорд Уудбридж, Тея затвори вратата и се извърна към Сабин.

— Зная, че тук някъде има тайна врата и че вие знаете как да я отворите, така че побързайте.

— Къде е баща ми? Защо не дойде и той с нас?

— Казах ви, че той ми нареди да се погрижа за спасението ви — отвърна Тея, знаейки, че сега не е време да съобщава на Сабин за тъжния край на баща й.

Все още недоумяваща, Сабин се приближи до камината и издърпа надолу лъвската глава — част от орнамента. И ето един квадрат от облицовката се помръдна и откри проход. Тея побутна Сабин навътре и я последва, после дръпна бравата от вътрешната страна и квадратът отново зае мястото си. Те останаха в пълна тъмнина.

Облегната на влажните и студени стени, Сабин се опита да успокои дъха си. Ричард тежеше доста, колкото и лекичък да й се беше струвал по-рано, и заради тона й беше все по-трудно да стои стабилно на краката си.

— Сега, Тея, трябва да ми кажеш какво се е случило.

— Той е изпратил хората си да ви унищожат — изрече на един дъх прислужницата и като че изгуби гласа си. — Не зная защо е трябвало да го прави.

— Да направи какво? За какво говориш?

— За херцога — вашия съпруг.

— Трябва да имаш грешка — каза невярваща Сабин. — Защо ли пък Гарет…

Изведнъж страшна мисъл й мина през главата.

— Къде е татко?

Тя усети ръката на Тея на рамото си.

— Негово благородие… беше смъртно ранен. Съжалявам, че точно аз трябва да ви съобщя тази тъжна вест…, но той сигурно вече е мъртъв.

Сабин извика и посегна към бравата — искаше да се върне в замъка.

— Трябва да отида при него веднага! Той има нужда от мен.

Тея препречи пътя на Сабин, надявайки се, че ще успее да й внуши колко опасно за Ричард и за самата нея щеше да бъде връщането й.

— На баща ви вече не може да се помогне — трябва да помислите за своя брат.

Дълбоко стенание се отрони от устата на Сабин и тя се опита да го заглуши.

— Защо се случи това? Защо Гарет би направил подобно нещо?

Тя си припомни нежността му към нея след смъртта на майка й.

— Няма причина за такова деяние.

— Няма грешка. Негово благородие каза, че са хора на съпруга ви. Шшт — предупреди я да запази тишина Тея. — Чувам някой да се приближава.

Сабин искаше да се изправи срещу мъжете, които се бяха осмелили да нахлуят в дома й, искаше да отиде при баща си, единственото, което можеше да направи, бе само да стои притихнала в тъмнината, криейки се като преследвано животно. Брат й беше поверен на нея и тя трябваше да го запази жив — това бе нейният дълг пред баща й и майка й.

Ричард се размърда в ръцете й и тя се наклони над него и го залюля, надявайки се, че няма да се събуди. След малко той вече се беше успокоил и тя въздъхна с облекчение.

Сабин чуваше шум от чупещи се мебели и стъкла — мъжете разбиваха спалнята на баща й. Най-накрая всичко утихна и тя само чуваше неясните гласове на мъжете отвъд стената.

— Няма да ни се размине, ако не намерим херцогинята и брат й. Не трябва да се връщаме без доказателство, че са мъртви.

Сабин едва сега осъзна опасността. Тези мъже не трябваше да открият тайния проход.

— Сигурен ли си, че лорд Уудбридж е мъртъв? — извиси се глас с командващи нотки.

Отговориха му някъде отдалеч и единственото, което Сабин разбра, беше думичката да.

Тя извърна лице към стената, усещайки такава силна болка, сякаш някой заби нож в сърцето й.

— Щом намерим жената на негова светлост, ще сме открили и момчето — извиси се отново същият глас, явно той беше водачът.

Болка и гняв обхванаха Сабин и тя заплака без глас. Плачеше за баща си, за брат си, плачеше, защото мъжът, когото беше започнала да обича, бе пожелал да избият цялото й семейство.

Защо?

Бяха изгубили всякаква представа за времето в тъмнината. Не се осмеляваха да помръднат, да не би да се издадат и с най-малкия шум.

В замъка вече нямаше чуждо присъствие, но тримата в тъмния проход все още се съмняваха. Ричард натежаваше все повече в ръцете на Сабин, а тя единствено можеше да се облегне на стената.

— Тея — най-накрая се реши да прошепне Сабин, — дали можем вече да тръгваме?

— Опасявам се, че трябва. Ако са започнали да разпитват слугите, някой може и да им каже за съществуването на тайния проход.

— Никой, освен членовете на семейството ми не знаеше как да проникне в този проход. Даже и ти не го знаеше. Хайде да поемем напред. Ще бъде трудно без светлина. Ще се движим, придържайки се към стената, докато открием къде се стеснява в тунел и извежда до реката.

— Искате ли аз да нося брат ви? — попита Тея. — Няма ли да ви е трудно да го носите и да вървите с този ваш крак?

— Не, аз ще го нося, но ти бъди внимателна, Тея. Татко ми каза, че този проход е бил прокопан в кървавите времена на кралица Мария, така че моите предци са могли да вкарват тайно свещеници в замъка. Но те са осветявали пътя си с факли, а ние нямаме нищо.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Но как ще разберем кой е враг и кой приятел?

— Първо да успеем да избягаме — обади се прагматично Тея, — после ще мислим и за това.

В непрогледната тъмнина напредваха бавно. На няколко пъти Сабин усети нещо меко да се прокрадва около краката й, но сега не беше времето да се страхува от плъхове, с които явно беше пълен проходът — навън ги дебнеше много по-голяма опасност.

Когато достигнаха края, Сабин предаде Ричард на Тея. Досега се беше чувствала защитена, а сега, навън, се почувства напълно беззащитна. Освен това откри, че отворът е блокиран! Опита се да не изпадне в паника при мисълта, че това може да се окаже капан.

— Този проход не е бил използван от години — каза тя, — опитвайки се да звучи успокоително. — Вярвам, че скоро ще мога да разчистя тези камъни.

Ръцете й се изподраскаха и започнаха да кървят, но тя продължаваше работата си без помайване, докато най-накрая отворът беше разчистен.

Тя дръпна бравата, монтирана в каменния блок, и с облекчение въздъхна, като почувства, че той леко се плъзва навън. Пое Ричард от Тея и пристъпи навън в нощта.

Валеше и Сабин прикри Ричард с пелерината си, за да го запази сух. За миг се учуди как при целия този шум и бъркотия той не се беше събудил.

Тея, толкова енергична в началото, сега се обърна за помощ към Сабин.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Чакай да помисля — помоли Сабин. — Не можем да отидем в селото, това ще бъде първото място, където ще ни потърсят.

Изведнъж се оказа, че друг вече е взел решението вместо тях. Сабин чу шум от галопиращи коне и осъзна, че неколцина мъже са се отправили към тях — сабите им просветваха при всяка светкавица. Мислейки преди всичко за спасението на Ричард, тя се прислони към стената зад себе си и понечи да се върне в прохода.

— Не можете да се върнете — прошепна Тея. — Има път само напред, тъй като нападат и от другата страна. Между тях ще сме като в капан.

— Тогава да избягаме по протежението на потока, Тея. Аз съм добра плувкиня.

Тея се поколеба за миг.

— Дайте ми пелерината си — изрече с настоятелен глас тя. — Много добре зная какво трябва да се направи.

— Кажи ми тогава.

— Веднага ми дайте пелерината! — в гласа на Тея се усещаше още по-голяма настойчивост.

Без никакво колебание Сабин се съгласи с нея, разви Ричард и подаде дрехата на прислужницата.

— Вие с негово благородие поемете към потока. Вали и сега не ще могат да ви хванат следите — даже може изобщо да не са ви видели още. Побързайте, много са близо. Бягайте и не се оглеждайте назад!

— Няма да те оставя да се изправиш сама срещу тях — заяви с някаква упоритост в тона си Сабин.

Тея беше решена да направи каквото е необходимо, за да спечели време любимите й деца да избягат.

— Ще направите, каквото ви казвам — вървете!

Не знаейки какво друго да направи, Сабин притисна Ричард в прегръдките си и побягна към потока. Дъждът се усилваше и тя на няколко пъти усети, като че губи почва под краката си. Когато се изкачи на насипа, видя, че потокът сега се беше превърнал в буйна река — беше придошла вода и се движеше бързо заради бурята.

Сабин беше силна плувкиня, но щеше ли да успее да спаси Ричард? Водата беше толкова тъмна и така яростно се вълнуваше, че я обхвана страх.

Шумът от трополене на копита се приближаваше, а тя не се решаваше да предприеме нищо. Обърна се, за да се огледа за Тея.

Не я видя, но чу гласове.

— Ето я, след нея — спрете я, не оставяйте да се измъкне!

Назъбена светкавица разцепи небето, за миг осветявайки местността. Сабин изплака, като разбра какво се беше случило. Тея, облечена в нейната пелерина, бягаше в обратна посока, за да отвлече вниманието на мъжете от нея и Ричард!

Сабин понечи да се втурне надолу по насипа, но чу сподавен вик на болка и след това разгневен глас.

— Глупак, ти си я убил — прегази я с коня си. И след това, след малка пауза:

— Това не е херцогинята. Ето, там до потока, това е тя!

Бързайки към спасителната река, Сабин изгуби равновесие и се подхлъзна. Двамата с Ричард се плъзнаха, но калния насип и се натъкнаха на голям камък. Ужасен, Ричард започна да плаче, а когато тя се протегна към него, усети удар и болка в крака си. Болката беше ужасна и тя разбра, че го е счупила. Макар и с мъка, успя да придърпа Ричард към себе си, закуцука към реката и влезе в ледената вода.

Ричард започна да се боричка с нея и неусетно я затегли към дъното — двамата всеки миг щяха да бъдат погълнати от тъмните и кални вълни. Сабин усети сякаш белите й дробове всеки миг ще се пръснат, но не пусна от обятията си Ричард, докато се мъчеше отново да стигне повърхността.

Когато най-накрая и двамата показаха глави над водата, Ричард отново започна борбата и тя му каза строго:

— Не ме удряй така. Просто вярвай в мен и ще видиш, че нищо лошо няма да ни се случи.

Тези думи изглежда го успокоиха и той притихна в прегръдките й.

Сабин се съсредоточи над задачата да успее да задържи и двамата над водата. От ледената вода се чувстваше като вкочанена. Освен това беше безпомощна да се справи с бързото течение, което ги отнасяше.

Изведнъж Ричард се откъсна от нея и Сабин, почти обезумяла, протегна ръце в тъмнината и успя да го сграбчи за миг, но отново го изпусна. След много усилия тя успя да го улови за ръката и го придърпа към себе си.

— Господи, помогни ми — изплака тя. — Помогни ми да спася брат си!

И като че ли в отговор на молитвата й, пред тях се изпречи плаващ дънер. С върнала се надежда, Сабин избута Ричард между себе си и него така, че да може да се облегне на дървото. Така щяха да успеят да се задържат над водата!

Тя не знаеше откъде намери сили, макар кракът силно да я болеше, но успя даже да обхване с ръце дървото. Едно поне беше сигурно — бързите води я отвеждаха надалеч, далеч от войниците на Гарет.

Сабин дочу един от тях да вика силно.

— Потънали са. Никой не може да се спаси в такава река. Да си вървим — свършихме това, за което бяхме дошли.

Сабин за миг осъзна как се беше преобърнал животът й, но сега не беше време да оплаква баща си и Тея. Трябваше да спаси брат си. Ричард се беше умълчал подозрително и тя се обърна с утешителни думи към него. Тъмнината ги беше обгърнала и Сабин като че усети приближаването на смъртта.

Не след дълго дъждът спря, облаците се разнесоха и луната огря със слабата си светлина местността. Сабин беше помолила Бог да й даде сили и изглежда Бог бе чул молитвата й — тя бе успяла да удържи Ричард над водата.

В сърцето й се надигна гняв. Щеше да живее, щеше да се спаси. Ричард също. И един ден щяха да се разплатят, това беше дълг на честта, дълг да отмъстят на Гарет Блекторн!