Констанс О’Баниън
Пламък (5)

5

Сабин редовно си пишеше с майката на Гарет, макар от самия него да не беше получавала нищо. А и даже не й се искаше да го вижда след посещението на лейди Мередит. Единствено пръстенът, който й беше дал, й напомняше, че има съпруг.

Една хладна утрин тя се разхождаше по затревената пътечка към ливадата. Опитваше се всеки ден да върви, надявайки се, че това би заздравило крака й. Само ако беше помислила предварително и си беше обула кожените обувки, а не тези кадифени и с тънка подметка, които сега носеше. С неудоволствие ги събу и се покачи на каменната стена, за да се погрее на слънце.

Сабин не усети приближаването на двамата конници, така че се показа напълно смаяна, когато видя Гарет и още един благородник да пресичат ливадата и да се насочват към нея.

Още, щом като слезе от коня, Гарет я поздрави.

— Добро утро, Сабин. Майка ви ми каза, че мога да ви открия тук.

Тя придърпа надолу роклята си, надявайки се да скрие необутите си крака.

— Ваша светлост, никой не ми съобщи, че ще ни навестите днес.

— Може би не трябваше да идвам непоканен?

Сабин вдигна очи и срещна погледа му, решена да му покаже, че не бива да я смята за нещо маловажно. Все още беше ядосана заради посещението на любовницата му.

— Може би следващия път ще изпратите някого, който да ни извести за вас, за да съумеем да ви направим подобаващо посрещане.

Устните му трепнаха в усмивка.

— Отново съм смъмрен и вие сте напълно права, разбира се. Единственото ми извинение е, че бях на лова, организиран от сър Клендър и след като разбрах, че сте съседи, реших да ви посетя.

Гарет се извърна към благородника до себе си.

— Не мисля, че се познавате със сър Стивън Мередит, въпреки че той беше на нашата сватба.

Стивън й се поклони с особена галантност.

— Ваша светлост, търсих ви след сватбеното празненство, за да ви бъда представен, но вие вече се бяхте оттеглила. Радвам се на честта да се запозная с вас сега.

Тя си припомни подслушания от нея диалог между сър Стивън и другия благородник в деня на сватбата й. Той единствен се беше показал лоялен към Гарет, а и беше направил опит да я защити. Затова, когато му отвърна, в тона й се усещаше неподправена топлина.

— Радвам се да ви приветствам, сър Стивън.

— Покорен ваш слуга — отговори й той, дарявайки я с най-приятната си, макар и не чак толкова широка усмивка.

Беше невъзможно човек да не го хареса и на Сабин той веднага й допадна.

Някак неохотно тя прехвърли вниманието си върху съпруга си. Той беше облечен в тъмнозелени прилепнали панталони, подходящ за телосложението му жакет и ботуши с черни маншети, стигащи до средата на бедрата му. Сабин забеляза начина, по който дългата му коса беше преметната върху едното му рамо. Беше още по-красив, отколкото си го спомняше.

В същото време и Гарет обгърна с поглед лицето и фигурата й и тя усети как по бузите й пълзи червенина, а мисълта, че това няма да остане незабелязано, я накара като че да замръзне на място. Само ако можеше да се сети за нещо дълбокомислено, което да му каже.

Той в това време гледаше като хипнотизиран пръстена с герба на рода му на пръста й. В деня на смъртта на баща му майка му го беше свалила от ръката си и го беше сложила в шепата му, знаейки, че той ще изпълни последната воля на умиращия и ще се ожени за тази, която кралят му беше избрал.

— Майка ми ви изпраща поздрави и благодарности за вашите писма — каза Гарет с доста рязък тон.

— Нейна светлост е много любезна. Вече очаквам деня, когато ще се запозная с нея.

Гарет беше забелязал необутите й крака и това доста притесни Сабин, виждайки и леката му полуусмивчица, тя се замисли как най-добре да замаже простъпката си. Какво ли дете му се виждаше в сравнение с красивата лейди Мередит! Тя неочаквано се почувства непривлекателна под погледа на този изтънчен мъж.

Гарет усети притеснението на Сабин и се постара да облекчи разговора.

— Как прекарвате времето си? — попита я той. — Как го запълвате?

— Най-вече се грижа за брат си Ричард. И се чувствам много добре, благодаря ви, ваша светлост. Надявам се и вие да сте добре.

— Да, добре съм.

За дълго време настъпи тишина и никой не знаеше какво да каже. Най-накрая той предложи да я придружи до замъка.

Сабин едва доловимо въздъхна и слезе от стената с намерение да си обуе обувките. Но преди да понечи да се наведе, Гарет коленичи до нея, за да й помогне — от това тя се почувства още по-унизена. Беше благодарна, че сър Стивън се извърна и се престори, че нещо сред дърветата силно го е заинтересувало.

След като обувките на Сабин бяха на краката й, Гарет се изправи и виждайки разликата във височината между тях, се замисли и за разликата във възрастта им.

Беше забравил колко малка е все още тя. Не си спомняше и че може да запазва такова присъствие на духа. По време на първата им среща тя си беше просто едно изплашено дете. А сега в тези очи с цвят на кехлибар се долавяше проява на жизненост и собствена воля.

Когато Гарет й предложи ръката си, Сабин се поколеба само за миг, преди да положи ръката си върху неговата. Те тръгнаха покрай стената, а Стивън вървеше след тях, водейки конете.

Във въздуха се носеше мирис на свежест и чистота, а и откъм дъбовата горичка ухаеше чудесно. Някъде в далечината се разнасяше звук на камбанки — явно водеха стадото крави на баща й, за да ги издоят. Когато поеха надолу по опасаната от двете страни с дървета затревена пътека, зад тях се изсипа лавина от нашарени в различни цветове листа — знак, че е дошла есента.

— Майка ви ми говори за някои от вашите качества — каза Гарет. — Лейди Уудбридж е много горда от факта, че вие говорите френски също толкова добре, колкото и английски.

— Това не може да се сметне за някакво особено качество, като се има предвид, че майка ми е французойка и ме е учила на този език от най-ранно детство.

В тона на Сабин се усещаше острота и Гарет се чудеше каква ли е причината за това. Той се спря и изгледа изпитателно Сабин. Тя представляваше едно стройно и крехко дете с лунички на носа. Най-забележителното нещо в нея бяха изключителните й очи с цвят на кехлибар. Почувства се виновен. Истина беше, че изобщо не се беше сещал за нея, докато Стивън не му съобщи, че замъкът Уудбридж е съседен на владенията на сър Клендър.

Гарет се беше вгледал толкова настойчиво в нея, че тя извърна поглед.

— Изглежда не ви се е налагало да се занимавате досега с деца, нали, ваша светлост?

Той се слиса.

— Не… не съм. Мислите се още за дете ли?

— Не смятам, че е от значение за какво се смятам аз, ако вие ме смятате за дете. Но аз няма завинаги да остана малка.

Тя за миг смръщи вежди.

— Даже някои още сега ме смятат за млада лейди, откакто… откакто съм ваша… съпруга.

— Разбирам.

Сабин би могла да добави, че той вероятно се чувства неловко с нея. Вместо това се извърна и погледна към пасището, макар там да нямаше нещо, което в този миг да я интересува.

— Ако беше в моя власт, аз изобщо не бих се омъжила за вас, ваша светлост. Но никой не ме попита какво искам.

После се извърна отново към него.

— Беше ми казано, че ако не се омъжа, нашите семейства може да се окажат от двете страни на вероятен военен конфликт.

Той я загледа в почуда.

— Не бих могъл да си представя да бъда ваш противник, Сабин. Аз едва ли бих могъл да добавя нещо повече за причините нашата женитба да се състои. Може би след време, когато се опознаем, ще разберем колко е чудесно, че сме заедно.

Прииска й се да го попита за лейди Мередит, но знаеше, че подобно нещо просто не е прието.

— Ако бяхте свободен да избирате за кого да се ожените, коя би била ваша съпруга?

Гарет се засмя, разбирайки, че е по-добре да не се поддава на този изпитан женски трик. С изискан маниер й се поклони и каза:

— Най-вероятно щях да избера отново вас.

Сабин не беше уверена, че щеше да постъпи точно така, но оцени галантността му.

— За съжаление — продължи Гарет, — трябва да тръгна веднага за Лондон. Но първо ми се иска да ви отправя една молба.

— Ще удовлетворя молбата ви, доколкото ми е възможно.

— След като съм ваш законен съпруг, не бихте ли ме наричали Гарет?

— Да, както желаете, Гарет.

— Така е много по-добре.

Той извърна очи към импозантния замък, очертаващ се недалеч.

— Тук е чудесно. Струва ми се, че всичко това ще ви липсва, когато се наложи да го напуснете.

— Да, ще ми липсва. Аз се чувствам невероятно привързана към семейството си. Майка ми често не се чувства добре, а брат ми е толкова палав и бързо я уморява, така че прекарвам голяма част от времето си с тях.

— Това е много похвално от ваша страна. Детството ви щастливо ли беше?

— Изключително щастливо.

В очите й се появиха палави пламъчета.

— И все още е.

Гарет се разсмя от сърце. Взе малката й ръка в две ръце и отново се загледа в пръстена със семейния герб.

— А сега, госпожо съпруго се налага наистина да ви напусна.

За своя изненада тя усети сърцето й да се свива от разочарование.

— Денят става все по-къс. Опасявам се, че трябва да побързате, ако искате да пътувате по светло. Освен — добави тя с надежда в гласа — ако вие и сър Стивън не искате да прекарате една нощ с моето семейство.

— Опасявам се, че не ще можем. Утре рано сутринта трябва да сме изминали половината път до Лондон.

Сабин се чудеше дали той не бързаше за среща с лейди Мередит.

Гарет беше наблюдавал през цялото време Сабин с крайчеца на очите си. С всяка нейна стъпка на лицето й се изписваше все по-голяма болка, колкото и да се мъчеше да я прикрива. Изпита силно желание да я вземе на ръце и да я носи така до замъка, за да облекчи по този начин страданието й, но знаеше, че тя няма да приеме помощта му.

— Кракът ви притеснява много, така ли е, Сабин?

— Това не е от толкова голямо значение.

Гарет беше открил две неща за съпругата си днес — тя не се оплакваше и беше много проницателна.

— Чудя се дали ще ми позволите да изпратя кралския лекар да ви прегледа? Уилям Харви е много известен и ценен. Той първи откри, че кръвта се движи из цялото тяло. Осмелявам се да предположа, че той би могъл да ви помогне.

— Не бих се показала мъдра, ако позволя на кралския лекар да пристъпи замъка ни — не се забави с отговора Сабин. — Татко не би го приел с радост. Макар да се съгласи с нашия брак, той все още не вярва на краля, а и не мисля, че и на вас би повярвал.

— Вие вярвате ли ми, Сабин?

Тя възприе въпроса му с нужната сериозност, като в същото време си припомни за любовницата му.

— Не ви познавам добре.

Искреността й беше толкова свежа — той разбра, че тя извира направо от чистата й детска душа. За нещастие, докато порасне, тя щеше да се научи да прикрива чувствата си — просто да танцува около истината.

— Може би Уилям Харви би могъл да прегледа крака ви, когато се преместите в Улфтън. Макар да е жалко наистина да се отлага толкова много.

Вече бяха пред самия замък и Стивън се изравни с тях.

— Имам една изненада за вас, Сабин — каза Гарет. — Ще я откриете в стаята си. Надявам се да ви хареса.

Очите й заблестяха.

— Обичам изненадите, ваша светлост… Гарет. Какво е това?

— Ами… ако ви кажа, няма да бъде вече изненада, нали?

Той леко докосна бузата й и очите й се разшириха — беше изненадана от проявата му на нежност.

— Майка ми често остава сама. Тя много ще се радва на вашата компания, когато се преместите в Улфтън.

Сабин вдигна очи към неговите, чудейки се дали той всъщност не я оскърбяваше, загатвайки й, че ще бъде чудесна компания за майка му. Когато му отговори, в тона й се усещаше едва сдържан гняв.

— Много е важно да се получи одобрението на свекървата, нали?

Гарет я изгледа смутен, опитвайки се да разбере какво от току-що казаното от него я беше наранило.

— Няма причина за притеснение. Надявам се майка ми да бъде очарована от вас.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Сбогом, до нова среща.

После пъхна обутия си в ботуш крак в стремето и възседна коня си.

Стивън й се поклони.

— Надявам се скоро да ви видя, ваша светлост.

— И аз се надявам, сър Стивън. Винаги ще бъдете добре дошъл в замъка Уудбридж.

Тя постоя загледана в тях, докато се изгубят в далечината, чудейки се защо се чувства толкова самотна. Пое си дълбоко дъх, докато се извръщаше към замъка и се запъти към стаята си, спираше само, когато болката в пострадалия й крак станеше нетърпима.

В спалнята си откри сгънато на две червено кадифе, метнато на леглото. Тя нетърпеливо го вдигна и ахна. Беше пелерина, дълга до земята, обточена с хермелин. Сабин я положи на раменете си и се изправи пред огледалото. Захлупи лице в нежната като коприна кожа и усети нежното й докосване. Никога не беше притежавала нещо поне наполовина толкова фино. Вдигна посланието, изпаднало от пелерината, и зачете написаното.

„За моята херцогиня.

Нека това ви послужи като двоен подарък — да ви държи топло и да ви напомня за мен.“

Колко мило от страна на Гарет, помисли си Сабин. Този подарък тя би ценила винаги.

Нямаше как да знае, че думите, които толкова й харесаха, не бяха написани от нейния съпруг, нито подаръкът бе избран от него.

Гарет и Стивън бяха яздили повече от час, когато стигнаха пред странноприемницата „При патицата и лисицата“.

— Гърлото ми пресъхна. Бих изпил халба бира — предложи Стивън.

— Чудесно — съгласи се Гарет. — И аз бих изпил една. Дяволски трудно ми беше да разговарям със Сабин днес. Какво да кажеш на едно толкова малко момиче?

Стивън се засмя.

— За първи път срещаш женско същество, което не е заслепено от теб, и тъкмо тя ти става жена. Не значи ли това, че вече не знаеш как да се държиш с жените?

Гарет слезе намръщен от коня и подаде поводите на притичалия слуга.

— Не намирам нищо смешно в ситуацията. Сабин е твърде млада, за да бъде съпруга на когото и да било. Най-вероятно още си играе с кукли. Между другото, тя харесва теб повече от мен.

Стивън се разсмя.

— Не смятам така, Гарет.

Те влязоха в кръчмата и се настаниха на една маса близо до огнището. След като кръчмарят изпълни поръчката им, Гарет отпи от халбата и подпря глава замислен.

— Тя притежава дух — нещо, което аз бих желал да има сестра ми, ако имах такава. Впрочем, не зная дали бих искал съпругата ми да има това качество.

Той погледна въпросително приятеля си.

— Какво мислиш за нея?

Стивън прикри усмивката си зад халбата. Гарет беше поразен от малката си съпруга в много по-голяма степен, отколкото искаше да признае.

— Мисля, че тя е най-сладкото момиченце на света, което някога съм виждал. Бих съзерцавал с часове златистите й очи.

— Тя изпитва болка — каза притеснен Гарет.

— Забелязах. Колко жалко.

Гарет удари с халба по масата и част от бирата му се разля наоколо.

— По дяволите силите, управляващи живота ми! Сабин е твърде млада, за да разбира какво се случва между един мъж и една жена. Когато една красива жена ми хване окото, аз се чувствам дяволски виновен заради това, което ражда въображението ми. Май не ми подхожда много да съм съпруг.

Стивън се наведе към Гарет, безучастен към избухването му.

— Каквото и да те притеснява, вярвам, че ще го преодолееш.

Той отпи глътка.

— Забелязах как се мъчеше да разговаряш със Сабин днес. Защо просто не се държиш с нея така, както с всяка друга жена?

— Тя не е жена. Не бих могъл да си представя изобщо… е, знаеш какво имам предвид. Никога не бих могъл да й бъда съпруг, защото винаги ще виждам пред мен дете.

— Съзрях нещо в погледа й, което ти очевидно си пропуснал. Тя те харесва и бих добавил повече като жена, отколкото като дете.

— По дяволите!

В очите на Стивън затанцуваха весели пламъчета.

— Каза го вече няколко пъти. Не се притеснявай, сега тя най-вероятно е облякла подаръка ти и е възхитена от вниманието ти.

— Не вярвам — тя все още не може да ми се довери.

Гарет се наведе към Стивън.

— Да не забравя да благодаря на сестра ти за избора на подаръка. Какъв е все пак?

— Бети каза, че е пелерина, достойна за кралица. А като получиш сметката, ще си помислиш, че си купил цялото кралско съкровище.

— Било е по твоя идея — изрече сухо Гарет.

— Така си беше. Казах на сестра си да не се съобразява колко трябва да плати и както виждаш…

Стивън пресуши халбата си.

— Между другото, ти си й изпратил и доста очарователно и изпълнено с чувства писъмце.

— Пак твоя идея, разбира се.

— Разбира се.

Сега лицето на Стивън придоби сериозно изражение.

— Много ми е жал за малката херцогиня, Гарет. Бъди мил с нея.

— Може би ти трябваше да се ожениш за нея — каза Гарет кисело.

— Кралят не поиска това от мен. А и аз нито имам титлите, нито влиянието на твоето семейство. Добре запомни, Гарет, Сабин Блекторн един ден ще те накара да се чувстваш горд, че си неин съпруг. Макар и толкова млада, тя има гордост и се държи с подобаващо чувство за чест и достойнство. Това са редки качества и ти би трябвало да ги оцениш.

— Този разговор започва да ме уморява — каза Гарет и се изправи. — Ако искаме да пристигнем в Лондон навреме, трябва веднага да тръгнем.