Констанс О’Баниън
Пламък (16)

2

1636 година

Актьорите от трупа Баяр бяха завоювали слава не само и във Франция, но и в цяла Европа. И най-накрая те бяха удостоени с най-голямата чест — да играят в театър Пале Роял, където се нарекоха Кралска трупа.

Крал Луи Тринадесети удостои Жак с хиляда и петстотин франка годишна заплата, а на водещата актриса госпожица Пламък, поне така се говореше, беше дал две хиляди.

Театърът всяка вечер беше пълен, много от желаещите трябваше да бъдат връщани — беше много трудно да се получи достъп до представленията, освен ако не се познаваш с някоя важна личност или сам не беше такава важна личност. Ложата на краля рядко беше празна. Той аплодираше умението на Жак и с възхитени очи следеше първата актриса на трупа Баяр.

За зашеметяващо красивата госпожица Пламък говореше цял Париж, обсъждайки пламтящата й коса и кехлибарените й очи. Разговорите се въртяха и около мистерията, създадена около нея, още повече, че никой не знаеше нищо за личния й живот, въпреки че имаше доста слухове в тая посока.

Пале Роял беше пълен с дошлите да видят новата комедия на Жак, която тази вечер щеше да представи трупа Баяр — Висша класа. Сабин стоеше зад кулисите, изчаквайки мига на появата си на сцена. Беше облечена в рокля с цвят на злато, проблясващо на светлината, а в огнената й коса бяха вплетени перли.

Изабел я огледа за последен път, за да се увери, че всичко е наред.

— Тази вечер ще бъдат в краката ти, малка моя.

Сабин преговаряше текста си наум и отговори разсеяно на Изабел:

— Никога не съм искала мъжете да падат в краката ми.

— Защото си изгубила интерес към мъжете, които лесно могат да бъдат завладени и така и трябва. Но един ден, ще срещнеш мъж, който ще покори теб.

Сабин изгледа със съмнение Изабел.

— Не ме интересува никой.

За акцент в тоалета на Сабин Изабел постави роза, изработена от плата на роклята, в косата й.

— Ти си отегчена от тези мъже, които биха се решили на невероятни постъпки, само за да задоволят капризите на госпожица Пламък.

— От тях искам единствено да се смеят, когато играя в комедия, и да плачат, когато играя в трагедия.

— Не можеш да страниш винаги от живота. Млада си. Не е хубаво, че не допускаш щастието до сърцето си.

Сабин целуна Изабел по бузата.

— И преди си ми казвала всичко това и много се тревожиш за мен. Имам теб, Ричард, Мари и Жак, не е ли пълно щастието ми?

В затъмнената зала публиката чакаше с притаен дъх появата на госпожица Пламък. В една тапицирана с червено кадифе ложа двама мъже също я очакваха.

— Сърцето ти ще бъде навеки загубено, щом я видиш, Гарет. Госпожица Пламък не прилича на никоя друга жена! — възкликна Стивън. — Видях я да играе за първи път преди две години. Радвам се, че се числя към нейните приятели — чест, която имат много малко хора.

— Завидно положение, вярвам ти — каза Гарет. — От толкова отдавна слушам разказите ти за нея, че вече ми дотегна. А даже не я и познавам. Тази вечер сам ще мога да преценя дали тази жена си заслужава огромното възхищение.

— Заслужава си — заяви уверено Стивън и устните му се разтеглиха в усмивка. — След представлението ти ще ме умоляваш да те представя, а аз може и да не се съглася.

Гарет се облегна на тапицирания също в червено стол — прииска му се да не се беше съгласявал да придружи Стивън тази вечер. Винаги беше намирал театъра за скучно място. Да прекара цяла вечер, гледайки френски актьори и актриси, беше по-скоро наказание за него, не и удоволствие.

— Ще се радвам, когато напусна Франция — каза Гарет, досадата си личеше в тона му. — Париж изобщо не ме интересува.

— Защо тогава дойде?

— Знаеш, че отстъпих пред майчините молби. Тя настоя, че ми е нужна почивка. Радвам се, че ти се съгласи да ме придружиш, така ми спести няколко седмици на еднообразен живот. Сигурно сега, след като посетихме Флоренция, Рим, Венеция и Париж, майка ми ще остане доволна.

— Нейна светлост е права, Гарет. Ти си забравил как да се радваш на живота. Стана ми драго, че най-накрая се съгласи да видиш френското ми имение. От години се мъча да те доведа тук.

— Чудесен замък с още по-чудесно разположение — изрече любезно Гарет.

— Нека сега обърнем внимание и на сцената. Време е вече госпожица Пламък да се появи. И ти ще я видиш, и ти като всички други ще бъдеш завладян от нея.

— Престани, Стивън, аз не се оставям да бъда завладян така лесно от женската красота като теб. Една актриса едва ли може да бъде идеалната жена.

Стивън само се засмя.

— Беше време, когато всяка красива жена ти правеше впечатление. Госпожица Пламъка е съвършена жена.

Почти без интерес Гарет насочи вниманието си към сцената, където двама актьори се дуелираха. Явно бяха преминали през много добра подготовка, призна той, и всеки един от тях беше превъзходен сабльор, но все пак не се биеха наистина.

Изведнъж на сцената като че изплува една жена и откъм публиката се чуха въздишки. Като че ореол от светлина я обгърна — златистата й рокля блестеше, червеникавата й коса пламтеше.

Това беше госпожица Пламък!

Гарет с равнодушен вид се облегна на перилата.

— Значи това е твоят така наречен образец на красота. Познавам много англичанки, които са много по-красиви.

Стивън изобщо не го слушаше. Той беше разтворил широко очи и не откъсваше поглед от жената, от която се възхищаваше.

— Тя е великолепна!

Гласът на госпожица Пламък беше мелодичен и тя говореше френски като човек от благородно потекло. Движенията й бяха толкова изящни, че на зрителите им се струваше като че тя плува по сцената. Приличаше им на оживяла богиня, цялата направена от злато.

Гарет отбеляза лебедовата й шия и бялата й кожа, която сияеше като отразена лунна светлина. Този феномен той някак цинично отдаде на безчетните свещи, запалени на сцената.

Без да осъзнава, той бе толкова завладян от тази актриса, че едва ли чу и няколко думи от това, което казваха другите. Госпожица Пламък знаеше много добре как да омагьосва публиката. Тя гордо беше изправила глава, очите й блестяха, на устните й играеше лека усмивка — но тези, които я наблюдаваха, съзираха там и предизвикателство, и изкушение, и плам.

— Коя ли е тя? — запита Гарет, не съзнавайки, че го казва на глас.

Стивън му хвърли пълен с триумф поглед.

— Никой не знае истинското й име, даже и аз. Промени ли си мнението? Ще се налага ли да те запознавам с нея?

— Да — каза Гарет с примирителен тон — признаваше си поражението. — Ще можеш ли да го уредиш?

— Признай, че е по-красива от онези англичанки — вметна самодоволно Стивън.

— Признавам, че тя изглежда прекрасна от разстояние, но след като разговарям с нея, най-вероятно ще се разочаровам — често ми се е случвало с красивите жени.

— Много си циничен, Гарет. Предупреждавам те, че няма да се поддаде на чара ти. Животът й се върти около едно дете — Ричард, брат й.

Гарет погледна към кралската ложа и видя кралят да отправя въздушни целувки към сцената.

— Тя не се ли… радва на кралското благоволение?

— Мисля, че тя даже не го и харесва, но приема знаците на възхищението му заради трупата. Тя е жена целомъдрена и високоморална.

Гарет скептично сви устни.

— Актриса с висок морал?

— Присмивай се, но това е истината. Тя е чиста като ангел.

Докато разговаряха, Гарет не откъсваше поглед от обожаваната актриса.

— Много ми е интересно тогава защо се нарича госпожица Пламък — това по-скоро напомня за прелъстителка, а не за ангелско същество.

— Представи си, че това просто е име, подходящо за сцената — отговори Стивън. — Тя е съвършена, обожавана, привличаща поклонници, но ако те се приближат твърде много, тя просто ги отблъсква.

— Госпожица Пламък — прошепна тихо Гарет.

Стивън отправи покана към Гарет:

— Искаш ли да я посетим в къщата й довечера? Днес е рожденият ден на Мари дьо Баяр и госпожица Пламък организира празненство в нейна чест.

— Да, бих желал. Искам сам да се убедя дали твоят ангел е толкова добродетелен както казваш.

— Никой не би трябвало да подлага добродетелността на госпожица Пламък на съмнение. Зная за два дуела, състояли се именно по тази причина.

— Разкажи ми повече за нея.

— Тя живее с брат си на известната улица Габриел. Само много близки приятели пристъпват прага на тази обител.

— И в живота й няма мъж?

— Не. Някои подозират, че детето, което госпожица Пламък нарича свой брат, е всъщност неин син, но аз не го вярвам. Едни казват, че тя сигурно е от благородно потекло, други — че е имала любов с някакъв принц и най-вероятно той е бащата на детето. Съвсем очевидно е, че кралят й се възхищава и я обсипва с почести.

Гарет извърна поглед към кралската ложа.

— Ако наистина не отговаря на чувствата на краля, напълно я разбирам — той е такъв глупак. Предполагам, че е негово протеже.

— Не, не е, Гарет. Защо би й трябвал кралят, след като хората толкова й се възхищават, повече, отколкото на него? След всяко представление тя е отрупвана с цветя, красиви бижута и даже й е бил предлаган замък от един влюбен датски принц. Тя задържа само цветята, а всичко друго връща с любезно извинение.

— Започваш да ми досаждаш с тази твоя преданост към нея, Стивън. Не мога да си представя как така си се задоволил да й бъдеш само приятел.

— Довечера ти ще си един от малкото, допуснати в нейния дом. Така че даже ще си ми благодарен, че съм неин приятел.

 

 

Изабел дръпна завесите и погледна през прозореца към каретите, прииждащи една след друга на улицата. Тя живееше заедно със Сабин и Ричард — имаше семейство, за което да се грижи, и дом.

— Сабин, виж, като че цял Париж ще бъде на гости у нас тази вечер. Мари толкова се радва!

— О, да. Мисля, че и кралят също ще дойде.

Изабел се приближи до Сабин и започна да подгъва роклята й. Изглеждаше ефирна, гарнирана с бяла дантела и бели перли, пришити по краищата на полата и ръкавите. Дантеленият колан беше препасан високо под гърдите на Сабин. Единственото й бижу беше медальонът на майка й — Жак го беше откупил от златаря в Дувър при едно от неговите поредни пътувания в Англия.

— Моля те, иди да посрещаш гостите, Изабел. Аз ще отида да пожелая лека нощ на Ричард.

Старицата кимна.

— Не ме оставяй за дълго сама с тези красиви млади мъже. Те идват, за да видят теб, не мен.

Сабин огледа още веднъж прическата си.

— Тази вечер е на Мари. Тя толкова се зарадва, като й казах за празненството.

Сабин излезе от стаята и прекоси коридора, за да влезе в спалнята на Ричард. Той се беше свил на леглото и четеше на светлина от свещ.

Тя извърна корицата на книгата към себе си и прочете История на Англия.

— Много е увлекателна — заяви той, като коленичи. — Знаеш ли какво най-много си спомням от Англия?

Тя се усмихна и приседна на крайчеца на леглото му.

— Ти беше много малък, когато заминахме — какво би могъл да си спомняш?

— Миризми. На дъжда в пролетна утрин, на покрития сякаш с цветен килим хълм. Даже миризмата от кучешките колиби и конюшните.

Вече на девет години Ричард се беше превърнал в удивително момче и й напомняше за баща им, поне външно. Но той не беше толкова строг и твърд, какъвто беше лорд Уудбридж. Ричард беше търпелив и проявяваше изключителна доброта, колко жалко, че трябваше да води такъв затворен живот.

Сърцето й се сви, когато чу неговите думи.

— Мъчих се да си спомня лицето на татко, но образът му беше някак замъглен. Добре си спомням как си говорихте с Тея, но и нея не мога да си припомня — лошо ли е това?

Сабин сведе глава, за да го целуне по челото.

— Не, скъпи мой. Ти беше толкова малък, когато заминахме. Един ден ще ти разкажа за живота ни в Англия.

Тя се приближи до прозореца, за да дръпне завесите.

— И недей да четеш много дълго. Тази светлина не е добра за очите ти.

Тя се усмихна на себе си — употреби точно същите чуми, с които Тея се беше обръщала към самата нея.

Ричард отново беше свел глава към книгата. Сабин излезе и затвори вратата на спалнята.

Брат й я беше накарал да се върне в мислите си към Англия и тя усети силна носталгия.

Какво не би дала да може да усети миризмата на дивите цветя по поляните около замъка и да се разходи по мраморните му коридори. Сабин бързо отхвърли мислите за Англия в най-далечното ъгълче на съзнанието си.

Копнежът по родния дом е странно чувство, помисли си тя, питайки се дали някога ще е възможно да се завърнат там.