Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (20)

Глава двадесета

Дъглас Слейтър се обади тъкмо когато Ейми приключваше последната глава на Скрити демони. Тя разбра веднага щом вдигна телефонната слушалка, че няма да й се наложи да обяснява какво се бе случило в Орлеана. Слейтър вече бе чул историята от Ханк Холидей.

— По дяволите, Ейми, непрекъснато звънях до къщата, и когато никой не отговори, се обадих накрая на Ханк. Разбрах, че си в Калифс Бей. Меко казано, съм поразен. Добре ли си?

— Добре съм, татко.

— Ами Глейз?

— Той също е добре.

— Дай да поговоря с него. Искам да му задам няколко въпроса.

Ейми се усмихна на тона на баща си, който прозвуча така, сякаш се намираше пред борда на директорите.

— Съжалявам, но в момента го няма.

— Къде е? — настоя Слейтър.

— Извън страната. Няма го от една седмица.

Ейми погледна към календара на стената. Напоследък често го поглеждаше. Беше прибавила и нова към останалите си тревоги, като се чудеше дали някой от агенцията на Джед щеше да се сети да я уведоми, ако му се случи нещо. Все пак, не беше негова съпруга. Просто приятелка. И любовница. Уведомяваха ли се в такива случаи приятелите и любовниците? Опита се да прогони въпроса от ума си.

Слейтър направи пауза.

— Ханк каза, че той работел за правителството.

— Така е.

— Добре е, предполагам, че в ситуацията, в която сте се оказали, поне е имало човек, който да знае какво да прави. И тъй, вече чух за Ренър, Вейдън и Гътри. Разкажи ми за Льопаж. Този път — всичко, Ейми. Стига толкова тайни!

— Татко, това е презокеански телефонен разговор. Много е скъпо. Може би ще трябва да почакаме, докато се върнете в Орлеана.

— Аз плащам, тъй че не се притеснявай. Разкажи ми какво всъщност се случи в нощта, когато Льопаж умря, мила.

Ейми си пое дълбоко дъх и му разказа всичко. Тоест — всичко, с изключение на новината за писмата. Докато разказваше, хвърляше поглед на малкото зелено стъкълце, което държеше в малка купичка на перваза на прозореца.

— Боже всемогъщи! — беше всичко, което каза Дъглас Слейтър, когато тя свърши.

— И като си помисля, че си живяла с всичко това през цялото време!… Не се учудвам, че не искаше да се върнеш на острова.

Ейми не можа да измисли какво да добави.

— Ханк каза, че сте извадили една кутия от пещерата. Нещо, което Уаймън скрил, преди аз да се върна на Орлеана и да го заваря. — Сега в гласа на Слейтър се прокрадна друга, неспокойна нотка.

— Точно така. В нея имаше пакетче с камъните, които руснаците, явно, са използвали, за да се разплатят с Уаймън. Имаше и едни фалшифицирани снимки с теб, как се срещаш тайно с някакъв руски шпионин. Аз ги изгорих.

— Наистина ли? — От другата страна на линията Слейтър за момент замълча. — Това вероятно е била добра идея. Онзи мръсник ми каза, че имал някакви снимки, но аз не му повярвах. Откъде би могъл да ги има? Никога не съм припарвал до руски шпиони. Изобщо не ми мина през ума, че може да ги е фалшифицирал. Съвсем типично за Уаймън.

— Да, предполагам, че си прав. Е, вече ги няма. Между другото, дадох пет от стъклените камъчета на Ренър. Запазих си едно за спомен.

— Трябва да е било голямо приключение. Как се радвам само, че Глейз е бил с теб… Имах чувството, че е човек, който не си оставя магарето в калта.

— Да — съгласи се Ейми. — Такъв е.

Откъм Англия отново последва мълчание и тогава Дъглас Слейтър внимателно изрече:

— Направила си каквото трябва с тези снимки, Ейми. Това ли беше всичко в кутията? Снимките и смарагдите?

— Да — отвърна твърдо Ейми.

— Ясно. — После Слейтър каза натъртено: — Ейми, искам само да разбереш, че ако случайно е имало още нещо в кутията, искам то също да бъде изгорено. Изцяло.

Ейми си пое дъх.

— Разбирам, татко. Повярвай ми, изгорих всичко, с изключение на зелените камъни.

— Добре. — В гласа на Слейтър прозвуча особена нотка на задоволство. — Винаги съм знаел, че когато се наложи, на теб може напълно да се разчита. Както казах на Глейз, би се нахвърлила и върху дявола, ако трябва да защитаваш човек, когото обичаш.

Ейми силно стисна слушалката.

— Наистина ли каза това на Джед?

— Наистина го казах.

— А той какво каза?

— Съгласи се с мен. — Слейтър се засмя. — Но той, естествено, разбира от такъв директен подход. Би направил същото нещо, ако е необходимо. Не го ли доказа! Мисля, че ще ти бъде добър съпруг. Слушай, майка ти тъкмо излиза от банята. Разказал съм й вече страховитата история. Ще ти я дам да й кажеш здравей.

— Добре. Татко, преди да се скриеш…

— Да, Ейми?

— Обичам те!…

— И аз те обичам, мила! Никога не го забравяй. Но, моля те, не ни стряскай повече така. Един баща не може да поеме толкова много. Ето майка ти.

Глория Слейтър взе слушалката.

— Ейми, скъпа, какво ужасно премеждие! Съвсем сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм, мамо.

— Слава Богу, че Джед беше с теб през цялото време. Този мъж наистина ми харесва, Ейми…

— И на мен.

— Така си и мислех — позасмя се с разбиране Глория. — Имам чувството, че в не толкова далечното бъдеще ще присъстваме на още една сватба.

— Не съм много сигурна в това, мамо. Джед още нищо не е споменал за женитба. Не се надявай прекалено много.

Нито пък ти, добави на себе си Ейми. Реши да не споменава, че предния ден бе купила няколко плочи на Вивалди. И смееше да казва на майка си да не се надява.

— Ще видим — изрече нехайно Глория. После въздъхна. — Само като си помисля, че този ужасен Майкъл Уаймън още създава неприятности след всичките тези години. Положително притежаваше талант за това. Как съжалявам, че и ти трябваше да се докоснеш до това, Ейми… Уаймън беше пълен и завършен негодник, разбираш ли?

— Така чух и аз. Не се тревожи, вярвам ти. Кажи ми, как е в Лондон?

Майка й се впусна да разказва за пътуването и Ейми се успокои, докато слушаше внимателно.

Всичко беше наред.

 

 

Джед с учудване откри, че пръстите му леко треперят, докато набираше номера. Затвори очи, когато започна да звъни от другата страна и напрегнато зачака да чуе ясния, топъл и ободряващ глас на Ейми. Тя вдигна слушалката след третото позвъняване, тъкмо когато се бе примирил, че може да е излязла. Джед отвори очи и се намери очи в очи с емблемата на АТ&Т.

— Ейми? Аз съм.

— Джед, ти си се върнал?

— Почти. Обаждам ти се от Ел Ей. Ще бъда в Монтърей в… — Той започна да се рови за билета. — В седем и петнадесет.

— Ще бъда на летището.

За пръв път, откакто се бе качил на самолета в Хонолулу, Джед се отпусна.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те чуя. Липсваше ми, любима!

— И ти ми липсваше, Джед! Ти добре… добре ли си?

Той идиотски се ухили.

— Без съществени повреди.

— Джед!

— Не, наистина, любов моя, добре съм. — Пое си дъх и скочи в дълбокото. — В страхотна форма съм да започна семейния живот, за който говореше, преди да тръгна.

— Джед — изрече тя развълнувано. — Наистина ли?

— Ще говорим като си дойда. Трябва да бягам, Ейми. Обявяват моя полет.

— Джед, почакай една минутка! Кажи ми точно какво имаш предвид. Трябва да знам.

— Обичам те, Ейми! Ще се видим в седем и петнадесет. — Той окачи слушалката, все още ухилен, и вдигна чантата, която беше в краката му. Забавно бе, от време на време, да обърне масата срещу нея. Нека се поизпоти, докато мисли над думите му, както той се беше потил след последните й думи в Хонолулу.

Тя го обичаше. Правеше планове за неговото бъдеще, защото го обичаше.

Вратичката на клетката бе отворена и Джед бе свободен.

Беше му останало време колкото да купи букет жълти хризантеми, преди да се качи в самолета.

Ейми го чакаше на летището. По-късно той откри, че бе пристигнала цели четиридесет минути по-рано. Явно бе прекарала това време в неспокойно кръстосване на чакалнята, докато кацне самолетът. Докато се усети, тя бе връхлетяла в прегръдките му.

— Време беше — му каза, докато се притискаше в него.

— Знам — отговори нежно той. — Знам, повярвай ми. — Прегърна я толкова силно, че тя леко изписка.

После се засмя, с бликаща от очите й обич.

— Хайде — подкани го, — да си вървим вкъщи.

Джед нямаше нужда от повече напомняне.

 

 

Късно през нощта Ейми се размърда сред разбърканите чаршафи, усети празното място до себе си и отвори очи. Джед стоеше до прозореца. Силното му, стегнато тяло се открояваше на неясната лунна светлина.

— Джед? Има ли нещо?

— Не, Ейми. Вече не. — Той се обърна да я погледна с топлия си, галещ поглед. — Май все още се намирам в друга часова зона. Не мога да заспя.

Ейми си спомни как бяха правили любов и поклати глава с лека усмивка.

— Мислех, че по-скоро ще бъдеш изтощен.

Той не обърна внимание на думите й. Вместо това потърси погледа й.

— Обичам те, Ейми…

— Радвам се — прошепна тя. — Защото и аз те обичам. С цялото си сърце…

Джед се върна на леглото, седна до нея и я притегли в прегръдките си.

— Дяволски много ми липсваше. Бях глупак да не си давам сметка колко много се нуждая от теб.

— Не се коси. И аз доста време потисках факта, че имам нужда от тебе. Бяхме просто приятели, помниш ли?

— Помня. Ейми, напуснах работата си.

Тя вдигна глава толкова бързо, че едва не се удари в брадичката му.

— Какво си направил?

— Когато свърших последната си задача, казах на Кътър, че не мога повече. Че напускам. Не ме гледай толкова изненадано. — Той се усмихна. — Не искаше ли да напусна?

— Да, но заради себе си, не просто защото аз искам.

— Направих го заради себе си. Осем години е достатъчно дълго време. Искам отново бъдещето си, Ейми. Заедно с теб. Разбираш ли?

Тя се притисна до него.

— Разбирам. Много ли беше тежка последната ти задача, Джед? — попита нежно.

— Мина гладко.

— Това не ми говори кой знае колко.

Джед изстена.

— Едно време изобщо не задаваше въпроси.

— Нещата се промениха, приятелю!

— Дааа, предполагам. Е, добре, ще ти кажа с няколко думи какво се случи и повече няма да говорим за това. Съгласна ли си?

— Да.

— Предадох предателя на терористите, които му плащаха.

— Какво означава това? — После очите й се разшириха. — О, разбирам. Накарал си тези, които са му плащали, да помислят, че ги е предал, така ли? И те… те…

Тя не можа да се доизкаже.

— Те се погрижиха за него — потвърди без заобикалки Джед. — Всичко свърши, Ейми.

— Да……

— Може да имаме финансови затруднения за известно време — продума предпазливо той. — Искам да кажа, имам някакви спестени пари, а и клетките ще ни носят нещо, но…

— Клетките ще ни донесат доста. Ходих в галерията на Калифс Бей и вдигнах цените на всичките ти клетки там. Две от тях вече са продадени — заяви тя с глас, изпълнен със самодоволство. — А в Сан Франциско цените ще бъдат още по-високи.

Той се засмя невярващо.

— Тъкмо исках да ти кажа, че смятам да се хвана отново с инженерство. Мога да бъда инженер на свободна практика, да изпълнявам краткосрочни задачи на компании, на които им трябва само временен изпълнител. Може да се наложи да пътувам, или да се местим, но и ти можеш да идваш с мен. Ако това не стане, може да се опитам да давам консултации, свързани с охранителни задачи.

— Каквото и да е — съгласи се тя с щастлива усмивка. — Няма да умрем от глад. Трябва да прибавим и моето писане, а има и още нещо. — Тя се освободи от ръцете му, плъзна се от леглото, и бързо отиде във всекидневната.

Изпълнен с любопитство, Джед я последва.

— Какво си намислила, любима?

Тя грабна зеленото камъче от перваза и му го подаде.

— Ето едно малко финансово подкрепление, Джед Глейз.

Той се намръщи, докато го обръщаше в ръцете си.

— Какво подкрепление?

— Подкрепление от около петдесет хиляди долара. Господин Олбрайт не беше съвсем сигурен.

— Тя се засмя, като видя изражението на Джед.

— Кой е този господин Олбрайт?

— Един бижутер, при когото ходих миналата седмица. Не знам какво ме накара да проверя, Джед. Това камъче е истинско.

Пръстите му се сключиха около смарагда. Изгледа я поразен.

— Шегуваш се…

— Не. Явно, руснаците наистина са платили на Уаймън. Онзи експерт е сгрешил.

— И ти даде другите пет камъка на Ренър — извика Джед.

— Даниъл Ренър е син на Уаймън. Ако някой трябва да ги притежава, това е той. Но ми се струва, че и на нас ни се полага един заради всичките ни неприятности…

Джед имаше вид, сякаш не знаеше да се смее ли или да плаче. Подхвърли скъпоценния камък във въздуха, хвана го и протегна ръце към Ейми. Смехът победи.

— Ейми, любов моя, имам чувството, че следващите шестдесет-седемдесет години заедно с теб ще бъдат много интересни…