Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (6)

Глава шеста

Джед усети как тялото й се напрегна. Тя едва помръдна, но той веднага почувства промяната в настроението й. Сладката чувствена нега изчезна, като че ли никога не е била.

— Защо? — Гласът на Ейми прозвуча враждебно.

— Защото искам да знам какво е станало в нощта, когато Льопаж е умрял. — Джед размърда рамене, като усещаше грапавите песъчинки под себе си. Правенето на любов върху осветен от луната плаж си имаше своите малки неудобства. — Защото съм любопитен. Защото ти самата ми каза, че трудно спиш през последните осем месеца, а за разлика от баща ти, аз смятам, че това е свързано с Льопаж, а не с писането. Питам защо, ако Льопаж не ти е бил любовник, и след всичкото това време, си толкова разстроена от смъртта му, станала при нещастен случай. Доста причини. — Той вплете пръстите си в разбърканата й коса, когато тя надигна глава, подпря ръце на гърдите му и се втренчи в него. Зеленото на очите й изглеждаше поизбледняло на лунната светлина, но той успя да види бдителната светлинка в тях.

— Счита се за проява на лош вкус, ако една жена обсъжда мъж с друг мъж.

Джед бе наясно, че тя се чуди как да се измъкне. Надяваше се да отклони вниманието му с някоя и друга ядна забележка. Реши да не я оставя да го направи толкова лесно. Най-добрият подход в подобна ситуация бе директният.

— Льопаж беше ли ти любовник?

Запасът й от гневни отговори в един момент я изостави. Ейми поклати глава, в очите й се четеше истината, изречена от устните й:

— Не!

— Тогава защо стана посред нощ, за да се върнеш на мястото на смъртта му? Нещастният случай бе тук, нали? Това беше входът на подводните пещери, за които ми разказа.

— Джед, не виждам абсолютно никаква необходимост да обсъждаме това.

Той се усмихна едва-едва и се надигна да седне, като продължаваше да я държи здраво.

— Доста добре играеш ролята на царствена дама. Също като някоя от вълшебниците в книгите си. Но ще бъдеш по-убедителна в ролята, ако си облечена. Гола си твърде крехка и твърде секси, за да се справиш добре. Кажи какво стана онази нощ.

Тя поклати глава — не в знак на отказ, по-скоро бе объркана.

— Не разбирам защо напоследък изпитваш такова любопитство към мен. През тези три месеца пет пари не даваше за миналото ми, или за хората, свързани с мен.

— Нещата се променят.

— Как не! Какво се е променило?

— Например, започнахме да спим заедно. Как ти се струва — дали е основна промяна в отношенията ни? — Погледна я шеговито, подканяйки я да омекне и да се отпусне, но тя и не помисли да го направи. Усети я, как пробва дали той я държи здраво и как полага хитри усилия да се освободи. Правеше се, че не усеща лекото напрягане на мускулите й, и продължаваше да я държи приклещена — леко, но без да отслабва хватката си.

— Льопаж няма нищо общо с нашите взаимоотношения, каквито и да са те.

— Тогава разкажи ми за него.

— Господи, ама ти си бил упорит…

— Инженерите обикновено са такива. Упорити и прецизни. Искат да знаят как и защо нещата функционират по определен начин. — Направи пауза. — Или не функционират.

За момент си помисли, че тя ще продължи да се противопоставя на лекия му натиск. Джед обмисляше как да намери най-добрия начин да увеличи натиска, когато Ейми заговори с неутрален, почти отегчен глас.

— Вече ти казах всичко, което имаше за казване. Беше просто приятел, който обичаше да се гмурка.

— Гмуркахте ли се много двамата, докато той беше тук?

Ейми кимна.

— Разбира се. Показах му най-добрите места. Като че ли му доставяше удоволствие. Но личните ни отношения винаги са били неангажиращи. Няма някакви тъмни, дълбоки тайни. Изобщо не трябваше да ходи в ония пещери, особено сам.

— Ейми, не съм толкова тъп, колкото изглеждам. Знам, че има още нещо.

Преди да успее да я спре, тя седна и се дръпна така, че той да не може да я стигне.

— Добре! Имаше още нещо. Не че има някакво значение. Онази нощ, преди да си легнем, спорихме.

Тя грабна тениската си и я намъкна през глава.

— За какво?

Тя въздъхна.

— Отгатни.

— Секс? — Джед очарован забеляза как тя с готовност се възползва от вметнатата от него забележка.

— Той искаше да спя с него. Обещавала съм повече, отколкото съм му давала. Каза, че само съм го дразнела. Казах му, че ако гледа така на нещата, най-добре ще бъде да си върви по живо по здраво в Сан Диего. Той побесня. Решил е, предполагам, че ако отиде да се гмурка, ядът му ще му мине.

— Посред нощ? В пещера, в която домакинът не е разрешавал да се влиза? — Джед не отделяше погледа си от нея. Ейми бе напрегната и раздразнителна, каквато беше преди да се бяха любили.

— По това време спорихме. — Ейми се изправи, като пристегна набързо дънките си. Посред нощ. Ако не бяхме се карали, той може би нямаше да отиде да се гмурка. Може би това не ми дава мира.

Джед не повярва на ни една нейна дума, но реши, че сега не е време да настоява повече. Достатъчно бе за тази вечер. Изправи се замислен, посегна за дънките си. Преди да се откаже, обаче, реши да отправи още едно предизвикателство.

— Ти ми каза, че баща ти не искал туристите дори да знаят за пещерите. Как е разбрал Льопаж, за тях?

Ейми замръзна. Последва напрегнат момент на абсолютна тишина, после тя изрече с малко далечен, много неутрален глас:

— Аз му показах мястото.

Джед разбра със сигурност, че засега по-далече нямаше да успее да отиде. Наруши неестественото напрежение между тях с тих смях.

— Имам чувството, че съм лежал върху шкурка.

Когато Ейми разбра, че той отлага разпита, в очите й проблесна облекчение.

— По-добре ти, отколкото аз. Това получаваш като се правиш на джентълмен.

Той се опита да избърше част от пясъка.

— Струваше си. — Дръпна ципа на дънките си и със свойска фамилиарност сложи ръка върху раменете на Ейми.

— Какво те накара да излезеш тази вечер? Почувства как тя трепна под ръката му, но гласът й бе спокоен.

— Същият стар проблем. Не можах да заспя. Реших да се пораздвижа малко.

— Онзи вир, където те намерих, изглеждаше доста коварен.

— Такъв е. Това е мястото, където Боб умря. Входът към мрежата от подводни пещери е под тази част на острова. Изобщо не им е правена карта. Татко не искаше никой да поема този риск.

— Мога да разбера защо родителите ти са забранили достъпа дотук. Не са искали да бъдат отговори, дори косвено, за какъвто и да е нещастен случай. Случаят с Льопаж трябва да е затвърдил тяхното решение.

Ейми кимна трезво, докато вървеше по пясъка до него.

— Толкова много неща могат да се случат в една подводна пещера. Водолазът може да се загуби. В подводните пещери няма пряк излаз на повърхността. Трябва да се намери пътят обратно към входа. Ако не го направиш навреме… — Тя рязко спря.

— Зловеща мисъл — изрече бодро Джед.

— Все забравям, че и ти си се гмуркал в пещери.

— Съвсем малко. Не ми харесва — призна си той.

— Мисля — каза бавно тя, — че да се влезе в подводна пещера е кошмарно. Може завинаги да останеш в капан. Какъв ужасен начин да се умре…

В ума на Джед проблеснаха откъслечни спомени от това, което бе прочел в Скрити демони. Откъде е дошъл този ужас от подводните пещери у Ейми, запита се той. В края на краищата, Льопаж е умрял при опит да влезе в пещерата. Не е умрял вътре в лабиринта. Е, засега бе сигурен, че Ейми няма да му каже нищо повече по този въпрос. Бе изтръгнал от нея всичко, което бе възможно, освен ако не я притиснеше повече. Засега нямаше нужда да го прави, реши той. Щеше да й даде време.

— Джед?

— А?

— Изобщо не знаех, че имаш брат.

— Никога не съм споменавал за него.

— Как е възможно да те познавам от три месеца и да не знам такова нещо?

— Струва ми се — каза тихо Джед, — че двамата с теб бяхме много внимателни през тези три месеца.

Ейми помисли над думите му.

— Да, нали?

Защо сега бариерите падат, запита се тя. Нещо се промени, откакто тя го прибра от летището онази нощ и го взе у дома. Нещо много съществено се промени.

Вътрешно тя бе сериозно обезпокоена. Внимателно балансираното приятелство бе представлявало нейната защита. Можеше да бъде близо до него, без риск да изпадне в емоционална или физическа близост. Но още в началото положението бе нестабилно, а сега бариерите се рушаха.

Ейми започна сериозно да обмисля истинското значение за това, което се бе случило тази нощ, едва когато Джед я остави пред вратата на стаята й.

Джед бе започнал да задава въпроси. Целенасочени, подробни, настоятелни въпроси. Боб Льопаж също бе задавал много въпроси. Мисълта за това бе смразяваща.

Когато си легна и се загледа през прозореца, в ума й се прокраднаха още прилики между двамата мъже. Бе срещнала Джед случайно, почти по същия начин като Боб. И двамата мъже се бяха появили в живота й малко преди тя да дойде на острова. И двамата не говореха много за себе си, или за миналото си. И двамата разбираха от гмуркане в пещери.

И двамата задаваха въпроси.

На Льопаж бе показала входа към пещерата, защото той беше изтръгнал това от нея. На Джед бе показала пътя, без да иска.

Но само единият от двамата бе успял да я съблазни. Не беше кой знае какво, но трябваше да бъде благодарна и на тази малка разлика.

Ейми продължи да се взира през прозореца. Съвпадение, каза си тя. Няколко повърхностни прилики, това бе всичко. Джед и Льопаж нямаха нищо общо помежду си. Не бе възможно да са се познавали. Идеята да се премести в Калифс Бей преди няколко месеца принадлежеше на Ейми. Джед вече живееше там от известно време. Не би могло да е нагласено.

Не би могло да е нагласено, повтори си тя. Не бе възможно някой да знае какво наистина се бе случило през октомври миналата година. Джед бе неин приятел, а вече и любовник, трябваше да признае тя. В него имаше сенки, да, но не такива, каквито бе видяла накрая у Льопаж.

Все пак фактът си оставаше — беше се върнала на Орлеана с още един мъж, който задаваше прекалено много въпроси.

 

 

Още когато влезе във водата следващата сутрин, Ейми разбра, че не е трябвало да се съгласява да се гмурка заедно с Джед. Докато държеше плавниците с едната си ръка и вървеше заднешком към прибоя, тя усети познатото чувство на напрежение под лъжичката. То можеше да докара много неприятности на един водолаз. Можеше да доведе до стрес, а той пък водеше до бързо изчерпване на запаса от въздух. Също и до опасна липса на внимание към заобикалящата среда. Ейми знаеше, че е длъжна да прекрати гмуркането, ако не е в състояние да намали бързо напрежението, докато е под водата.

Те минаха през вълните на прибоя и се плъзнаха под повърхността на водата с цвят на аквамарин. Ейми веднага се намери в онзи друг свят, който познаваше още от дете. Престана да чувства неудобната тежест на бутилката, леководолазния костюм, маската, ръкавиците и разните други принадлежности. Пак беше свободна и грациозна, способна да се движи в друго измерение.

Заслуша се в звука на собственото си дишане през регулатора, докато си слагаше плавниците. Застанал до нея във водата, Джед напъха краката си в плавниците и погледна към нея за указания. Това бе светът на Ейми и той й бе казал, че иска да направят една обиколка заедно. Тя даде сигнал, че е готова и заплува към тъмния риф, който ограждаше заливчето.

Джед размаха плавниците с бавни, но мощни движения, които бързо го отведоха до нея. Тя се тревожеше за наранения му крак, но той я увери, че е напълно излекуван. Беше престанал да носи превръзка и тя мярна набързо, свитата кожа на белега, докато той си сваляше дънките. Тъй като нараняването беше от вътрешната страна на бедрото, не можеше да се види нищо, при плуване.

Само от един поглед разбра, че той е в стихията си във водата. След смущаващите мисли от предната нощ тя не знаеше дали това трябва да я радва, или да я притеснява.

Рифът беше като слънчева подводна градина. Светлината от повърхността се прокрадваше в дълбините, осветявайки ярките корали, нежно люлеещите се игли на морските таралежи и замайващо пъстрите риби. Между кораловите колонии се простираха пясъчни проломи като малки пясъчни долини между високи планини.

Ейми посочи с облечената си в ръкавица ръка към дълга около фут червеникава риба, криеща се в сенките на рифа, и Джед кимна. Разпери ръце в жест на съжаление. Рибата би им дошла добре за обяд.

Един час преди това Дъглас Слейтър бе предложил на Джед да си избере от разнообразните тризъбци и други подобни оръжия за лов, складирани в голямата стая заедно с останалото подводно снаряжение. Джед небрежно разгледа една хавайска прашка, отговаряща на подводни лък и стрела, но отклони предложението.

— Не съм голям риболовец — бе обяснил с усмивка на съжаление. — Бих предпочел след гмуркането да отида в града с колата и да купя риба от местните рибари.

Ейми наблюдаваше как Джед последва малък пасаж от екзотични синьо-жълти рибки. Остана с впечатление, че той всъщност не съжалява за липсата си на умение да борави с харпуна. Тя също не съжаляваше. Бе освежително разнообразие да бъде заедно с мъж, задоволяващ се да поглъща красотата на морето, без да се чувства длъжен да убива някои от обитателите му. Льопаж обичаше подводния лов. Когато Ейми си помисли за тази основна разлика между двамата мъже, част от съмненията, относно Джед избледняха.

За съжаление, нейното собствено напрежение не намаляваше, както се бе надявала. Когато сутринта се съгласи да се гмурка, си беше казала, че ще бъде добре да се върне във водата. Това не беше ужасяващият лабиринт на пещерите, а открит залив. По което и да е време можеше да доплува до повърхността и да вдиша свеж въздух. На рифа нямаше да я преследват никакви спомени.

Но дишането й продължаваше да бъде учестено. Ейми сякаш не можеше да се отпусне. Достатъчно добре чуваше бавния, равен звук от мехурчетата на регулатора на Джед. Той бе спокоен, движеше се без усилие, спираше от време на време да светне под някой корал.

Той погледна през рамо и я видя да се носи във водата зад него. Когато й направи знак да дойде по-близо, Ейми отново си пое бързо дъх и забърза напред. Кимна, когато видя главата на малка пъстра змиорка, провряла се през една цепнатина в коралите.

Джед се оттегли от наблюдателния си пост и даде да се разбере, че иска да изследва цепнатините по скалата от едната страна на заливчето. Ейми се поколеба, като си спомни за някои от тъмните му ъгли и дупки, които преди бе смятала за толкова интересни. Днес не искаше да отива много близо, до каквото и да е, напомнящо й за подводна пещера.

Но Джед вече бе тръгнал напред, а Ейми не можеше да намери логична причина, за да протестира. Той нямаше да разбере. Щеше само да поиска да научи защо се притеснява за такова, сравнително безопасно изследване.

Въпроси. Тя не искаше да отговаря повече на въпросите на Джед.

Последва го неохотно, като си мислеше иронично, че всъщност тя трябваше да му направи обиколка. Никак не я учудваше това, че вече водеше Джед. Ако не беше малко по-настоятелна, той изобщо щеше да поеме нещата в свои ръце. Тя имаше чувството, че природата му бе такава. Заплува по-бързо, настигна го и го изпревари.

Джед изглежда нямаше нищо против да я остави да влезе отново в ролята си на водач. Ейми се движеше покрай стената, като даваше възможност на своя гост да разгледа както трябва интересните неща. Когато той тръгна към пясъчното дъно да изследва едно тъмно коралово образувание, тя спря и се опита да диша по-нормално. Неспокойното й, плитко дишане изгаряше твърде много въздух. Разбирането на този проблем само увеличаваше общото равнище на напрежението й. Тя се улови, че гледа твърде втренчено една малка лимоненожълта рибка, и си даде сметка, че не обръща внимание на нищо друго, освен на нея. Опасно бе да не забелязваш нещата около себе си под водата.

Не се страхуваше, каза си тя. И не беше загубила контрол. Но и не функционираше нормално. Стрес. Както бе отбелязал Джед, това бе полезна дума. Можеше да изрази такова множество от грехове.

Тя се огледа и видя Джед, който бавно плуваше към нея. Той я гледаше и Ейми се запита дали забелязва, че тя отделя мехурчета по-често от нормалното.

Объркана от собствената си напрегнатост и раздразнена от внезапната бдителност на Джед, Ейми се обърна и заплува по-нататък покрай скалата.

Щеше да му предостави нещо по-интересно за разглеждане от темпа на дишането си. Още няколко ярда и го намери.

Това не беше истинска пещера, по-скоро само един дълбок процеп, образувал се преди стотици години от вулканична лава. Входът бе почти шест фута широк и още толкова висок. Тъмното отверстие не се врязваше много в скалата, но бе достатъчно дълбоко, за да създаде усещане на малка пещера. Съвсем близо до входа се полюляваше разнообразен растителен свят, стрелкаха се риби и други водни обитатели — бе твърде примамливо за изследване.

Джед плуваше, до Ейми. Тя му махна да влезе вътре. Той за момент се вгледа в очите й през маската, преди да я попита със знак дали не иска да се издигне на повърхността. Ейми ядосано отклони поглед от въпроса в неговите очи и решително размаха плавници. Проклета да е, ако отстъпи пред тази нарастваща тревожност. Щеше да се справи с нея. Трябваше да се справи.

Енергичното й движение я запрати дълбоко във вътрешността. Тъмнината вътре се надигна да я посрещне, като заплашваше да я погълне. Тя веднага даде заден ход и се обърна във водата, за да може да вижда безопасната, огряна от слънцето вода на залива.

Джед влезе през отвора, като размахваше фенерчето към дъното на плитката кухина. Погледна отново към Ейми и тя разбра, че той започва да се тревожи. Движенията й бяха твърде резки, твърде нервни. Сигурно се питаше какво става с нея.

Няма нищо, каза си тя. Това не беше пещера, а просто една интересна дупка в скалата. Широкото открито пространство беше само на няколко фута разстояние и по всяко време можеше да доплува до повърхността. Не неговите очи блестяха от една цепнатина в скалата. Светлината от фенерчето на Джед бе паднала върху една малка рибка — папагал, това бе всичко. Успокой се!

Но не можеше да се успокои. Ставаше все по-напрегната. Яростно се бореше да вземе своите неподчиняващи се нерви под контрол. В нея започнаха да се тълпят спомени от последните кошмарни сънища. Подводният процеп изведнъж заприлича на затвор. Не можеше да види много ясно тавана на пещерата. Слънчевата светлина не проникваше достатъчно, за да й даде възможност да види добре вътрешността.

Ейми усети как дишането й се ускорява. Господи, помисли си тя. Никога не беше губила така контрол под водата, дори през онази нощ.

Втренчи се в Джед, който бавно изследваше пещерата, странно вбесена от лекотата, с която плуваше. Бе изцяло такъв, какъвто трябваше да бъде един водолаз — спокоен, внимателен, освободен. Точно такава беше тя преди, никога не бе усещала да я гризе някакво безпокойство.

Ейми се рееше, носена от лекото течение, неясно съзнаваше, че се концентрира изцяло върху движенията на Джед, нищо друго не забелязваше около себе си. Единственото, което бе в състояние да прави, бе да се взира втренчено. Течението бавно я тласна към страничната стена на малката пещера. Ейми почти не забеляза. Беше като замаяна.

Джед бе светнал фенерчето да разгледа някакви морски таралежи, закрепили се на една скала. Ейми видя лъча светлина бавно да се плъзга по пъстроцветните игли, като ги осветяваше един по един. Ефектът бе хипнотичен. Фокусът на вниманието й се премести от Джед към светлината. Дишането й ставаше все по-бързо и по-плитко и не можеше да мисли за нищо друго, освен за светлината на Джед.

После плавникът й леко се закачи на една скала. Шокът, който изпита, бе толкова голям, че тя направи рязко движение, почти изпаднала в паника. Течението беше я завлякло твърде близо до покрития с корали отвор на кухината. Кракът й се одраска на някакъв грапав корал и почти веднага се появи тънка морава струйка, която се разми и после изчезна във водата. Тя кървеше.

Какво глупаво, идиотско нещо бе направила! Все още не я болеше, но знаеше, че и това ще стане, когато излезе от водата. Беше бясна. Искаше й се да запищи от объркване и яд.

Единственото нещо, за което можеше да мисли в този момент, бе как по-бързо да излезе от водата. Трябваше да излезе от водата. Нервите й се бяха изострили до опасен предел, а сега се бе порязала и кървеше. Глупаво, глупаво, глупаво!

Започна да маха с ръце, после трескаво заплува към широкия отвор на плитката кухина. Трябваше да излезе от водата, преди напълно да рухне.

После видя до себе си Джед. Почувства как ръката му леко подръпва крака й в знак да позабави темпото. Ейми не му обърна внимание. В този момент единственото, което искаше, бе да стигне до повърхността. Пръстите му стиснаха глезена й по-силно. Ейми се обърна, ядосана от намесата му. Опита се да се изтръгне от неговата хватка и разбра със закъснение, че той няма да я пусне. Отправи й категоричен жест да забави издигането, като продължаваше да я държи.

Беше прав, Ейми го знаеше. Би трябвало да плува по-бавно. На половината път от входа на пещерата щеше да изхвърли въздуха, вместо да започне бавно да го изпуска. Не бяха много надълбоко с Джед, но едно припряно, неконтролирано изкачване на повърхността изобщо беше лоша практика. Бе чела някъде, че почти половината от нещастните случаи при гмуркане стават на по-малко от четиридесет фута дълбочина. Какво ставаше с нея? Нали знаеше, че не трябва да реагира така диво! Имаше само една незначителна драскотина на крака. Нямаше никакво извинение за паниката.

Но още в момента на влизане във водата тя беше на ръба на паниката, напомни си горчиво Ейми.

Маската на Джед се изравни с нейната. Тя погледна в очите му и видя непреклонната му решителност. Все още я държеше. Беше овладял положението и не й даваше възможност да реагира по друг начин, освен по неговия. Държеше я здраво и я чакаше да се успокои и да приеме положението.

Ейми не знаеше да се смее ли, или да плаче. Гмуркаше се от дете и водата бе втората й стихия. Днес беше се държала като глупачка, и то пред мъж, който вероятно никога не беше губил самообладание през живота си. Странно бе как унижението направи това, което здравият разум не успя. Тя си наложи да овладее нервите си и се насили да диша по-естествено. Кимна на Джед и двамата бавно се понесоха към повърхността в направление, водещо ги към брега.

Това бе, реши Ейми по-късно, едно от най-дългите й подводни пътешествия, въпреки че бе продължило само няколко минути. Джед не я пусна, докато не стигнаха прибоя и не се заеха да свалят маските си. И двамата не казаха нито дума, докато не стигнаха до плажа. Тогава Джед спря. Застана с лице към Ейми, с леко разкрачени крака, сложил ръце на кръста си. Водата се пенеше около глезените му. Лешниковите му очи не бяха загубили неотстъпната си непреклонност.

— Ще ми кажеш ли какво стана там долу?

Ейми, която се разкъсваше между желанието да извини за глупостта си и желанието да му закрещи, че й се бърка, реагира бурно на студения тон в гласа му. Забрави за обясненията и извиненията.

— Долу не ставаше нищо, докато ти не започва да се държиш като неандерталец. Порязах се на парче корал. Опитах се да стигна до повърхността. Това бе всичко. Винаги ли си така агресивен под водата? Трябваше да ме предупредиш. Не обичам да се гмуркам с мъжкари, които се чувстват длъжни да поемат малките женици в свои ръце. Когато двама души, са заедно под водата, се предполага, че са другари, а не господар и роб!

— Я остави това! Още от момента, когато влязохме, ти беше нервна. И ставаше все по-зле, нали? Признай си, държа се така уплашено, сякаш това бе първото ти гмуркане. Каза ми, че се гмуркаш от дете. Родителите ти твърдят, че си добра във водата. Какво ти стана?

— Нищо не ми стана.

Той пристъпи към нея и почука рязко и раздразнено по уреда за измерване на въздушното налягане.

— Погледни това. Изгаряше два пъти повече въздух, отколкото би трябвало. Господи, слязла си на около петстотин фунта^[1]. И не си направи труда да ми обърнеш внимание върху този незначителен факт, докато бяхме в пещерата? Ейми, това беше глупаво, и ти го знаеш — или би трябвало да го знаеш.

— Не се безпокой — промърмори тя със стиснати зъби, докато сваляше маската, ръкавиците и останалите неща, — няма да те подлагам повече на влизане под водата със себе си. Чувствай се свободен да си търсиш друг партньор или да използваш билета си до Щатите. Само недей да оставаш с впечатлението, че имаш право да ми четеш конско, само защото не харесваш начина, по който се справям със себе си под водата.

Джед я хвана за раменете и впи пръсти в материята на водолазния костюм. Очите му заискриха.

— Точно това беше дяволският проблем там долу. Ти не се справи със себе си. Изгуби контрол. Искам да знам защо.

— Не загубих контрол. Ти просто реши, че разбираш повече от мен. Трябваше да поемеш нещата в свои ръце, нали? Не можеше да понесеш мисълта една жена — партньор в гмуркането да взема собствени решения.

— Такова нещо ли се случи, когато ходи да се гмуркаш с Льопаж? И тогава ли се паникьоса?

Връхлетя я заслепяваща ярост. Замахна силно и ръката й изплющя по бузата му.

Един болезнен дълъг момент Джед само се взираше в нея. Ейми спря да диша за момент, като си даде сметка, че току-що представи доказателство за липсата си на контрол. Искаше й се да закрещи, толкова я беше яд на себе си. Трепереше от напрежение, щеше й се да се обърне и да побегне, но знаеше, че е невъзможно. Джед мълчеше, очите му бяха ужасяващо непроницаеми.

Ейми сви пръстите си в юмруци и се втренчи в една точка точно зад рамото на Джед.

— Не говори повече за Боб Льопаж, най-добре ще е и за двамата. Разбираш ли ме, Джед?

— Разбирам те. — Не каза, обаче, дали възнамерява да я послуша. Всъщност изобщо не помръдна.

Ейми върна погледа си върху, внезапно почувствала натиск от друг характер.

— Е? Достатъчно се забавлява под слънцето на тропическия рай, така ли? Връщаш се в Калифорния със следващия самолет?

— Това ли искаш да направя?

Тя се отдръпна по-надалеч, като се престори, че този въпрос изобщо не я засяга.

— Така може би ще е по-добре. Очевидно гмуркането с мен, няма да ти доставя удоволствие, а честно казано, тук няма какво друго да се прави. А да, може да се пие и скоч.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Ейми!

Тя вдигна глава при леката заплаха в гласа му. Дощя й се отново да замахне, но не можа да измисли какво да му каже. Частица от нея отчаяно искаше той да остане, но един натрапчив гласец в главата й шепнеше, че ще бъде по-безопасно, ако той замине.

Ако заминеше, щеше да знае, че е просто един случаен приятел, какъвто смяташе, че е. Щеше да бъде доказателство, че той действително не проявява нещо повече от нормално любопитство за пещерите и случилото се през октомври. Но ако останеше, тя щеше да продължи да се чуди за истинските му мотиви.

— Как е кракът? — Джед се приближи и погледна тънката кървяща драскотина малко над глезена.

Ейми неловко отстъпи назад.

— Само едно одраскване.

— Да. Едва ли е било достатъчно да причини цялата тази паника — съгласи се той хладно.

— Не съм се паникьосала. — Тя напъха костюма в една платнена чанта.

— Извинявай, исках да кажа, че едва ли е било достатъчно да причини този стрес — той взе да сваля костюма си. — Да се върнем у вас и да се погрижим за раничката. Няма смисъл да я оставяме да се инфектира. Тогава наистина ще имаш за какво да ми крещиш, нали? Вината за това, разбира се, ще бъде моя.

— Престани, Джед — изсъска тя.

— Да престана какво?

— Престани да ми вадиш душата, по дяволите!…

— Съжалявам. Може би просто се опитвам да се освободя от собственото си напрежение. Вероятно щях да се почувствам най-добре, ако бях отвърнал на плесницата ти, но на един джентълмен това не му прилича.

Ейми нищо не каза. Грабна чантата си и тръгна с широки крачки към джипа, който баща й бе настоял да вземат. След няколко минути Джед се присъедини към нея. Беше навлякъл дънките върху банския си. Без да каже и дума, стовари чантата отзад, тръшна се на шофьорската седалка и запали.

Въпреки отвратителното си настроение, Ейми изгледа левия му крак.

— Кракът ти добре ли е?

— Кракът е добре. — Той обърна към пътя.

Ейми пак се умълча. Малката й раничка дори не кървеше. Пътуването към къщата премина в дълго и неловко мълчание.

Когато Джед спря колата на алеята пред къщата, Дъглас Слейтър бе застанал на вратата. Той им махна весело и започна да разпитва за гмуркането. Когато Ейми му отговори късо и едносрично, грабна чантата си и мина покрай него, той спря да разпитва и въпросително повдигна вежди.

— Дъщеря ми, сър, изглежда малко разстроена.

— Дъщеря ви, сър, ми е страшно сърдита.

— Не изглеждаш чак толкова притеснен — отбеляза Слейтър.

— Предпочитам да тълкувам ситуацията като признак на напредък. — Джед вдигна кислородната бутилка и торбата с екипировка и влезе в къщата.