Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (18)

Глава осемнадесета

— Искаш да се споразумеем, Глейз? Може. Но аз ще диктувам условията.

В пискливия глас на Ренър имаше особена нотка, която Ейми не можеше да определи точно. Нещо средно между сляпа ярост и истерия. Тя вървеше зад Джед, като се опитваше да държи увисналата глава на Гътри над водата. Имаше ясното усещане, че Ренър е способен да убие — от паника, или просто от ярост, заради провала на плановете си.

— Двамата с Ейми знаем къде са смарагдите, Ренър. Но за да ги вземем, ще трябва да напълним пак бутилките. Нямаме въздух. В Слейтърови има компресор.

— Ще извадите смарагдите, така ли?

— Точно така — уточни равно Джед. Стоеше в сянката до входа на пещерата.

— В замяна на какво? — изкрещя Ренър.

— Ще се задоволя с половината от камъните.

Ейми погледна към Джед. В неясната светлина, проникваща от входа, едва забелязваше резките очертания на профила му.

— Кой си ти, Глейз? — кресна Ренър. — Кой, по дяволите, си! Как се намъкна в тази история? Откъде разбра за жената? За пещерите? За всичко, дявол да го вземе…

— Можем да поговорим за това, след като сключим сделката. Какво ще кажеш, Ренър? От мен имаш дори малко отгоре.

— Какво по-точно?

— Например това, че вместо тебе се погрижих за Вейдън. Ще направя същото и за Гътри.

— Не е ли мъртъв?

— Все още не. Останах с впечатлението, че си ги наел с Вейдън да ти свършат мръсната работа. Е, получи това, за което си платил, Ренър! Светът е пълен със смотаняци. Но ако се съгласиш да делим, ще се погрижа да нямаш проблеми. А ти ги имаш доста. Повярвай ми! Ако искаш да се измъкнеш с камъните, и с непокътната кожа при това, най-добре ще е да се споразумееш с мен.

Ейми зачака напрегнато, като се запита какво би могло да се случи, ако Ренър откаже. Двамата с Джед не можеха да стоят в пещерата до безкрайност. Водата бе топла за океанска, но все пак не беше с температурата на тялото. След малко щеше да им стане студено.

Имаше само една възможност и Джед работеше по нея. Трябваше да убеди Ренър да ги пусне да излязат, трябваше да го убеди, че се нуждае от тях двамата, ако иска да получи смарагдите.

— Добре, Глейз! Можете да излезете от водата. Можем да измислим нещо, струва ми се.

Джед остана мълчалив за момент, очевидно обмисляше възможностите в ума си. После прошепна тихо на Ейми:

— Повече от това не можем да очакваме от него. Да опитаме. Той е нервен, но още не е стигнал дотам, че да дръпне спусъка. Не съвсем, най-малкото. Определено е любител. Никога преди не е вършил такова нещо. Наел е Вейдън и Гътри да свършат мръсната работа вместо него. Едно нещо е да наемеш човек да ти я свърши, и съвсем друго — да я свършиш сам. Върви. Ти си в безопасност. Ренър не се страхува от теб. Аз ще изнеса Гътри.

Ейми погледна още веднъж към Джед, като се опитваше да срещне погледа му в сянката, но бе невъзможно. Пусна се от Гътри и тръгна да излиза навън. Все още ръмеше. Можа да го почувства, докато изплуваше на открито. От едната страна на езерцето идваше светлина и тя разбра, че там стои Ренър, с пистолет в ръка.

Той задържа светлината върху нея няколко секунди, като я наблюдаваше как си сваля плавниците и се катери по камъните, обградили езерцето. После рязко насочи лъча отново към изхода на пещерата, за да не изпусне някое движение на Джед.

— Излизай бавничко, Глейз. Защо не оставиш Гътри във водата?

— В безсъзнание е. Ще се удави.

— Е, и? И без това искаше да ме отървеш от него, нали? — с насмешка му напомни Ренър.

— Това е част от сделката — съгласи се Джед. — Но ако го направя сега, ще останат по-малко неща за спазаряване. Мисля да го оставя за известно време.

Ейми погледна през рамо, докато се изправяше. Джед бавно плуваше напред, като поддържаше увисналото тяло на Гътри пред себе си. Погледна замислено към Ренър и си даде сметка, че вниманието му е насочено изцяло към Джед. Явно не смяташе, че тя представлява сериозна заплаха.

Сега, когато беше само на няколко фута от Ренър, и светлината на фенерчето не бе насочена към нея, можеше да го разгледа по-добре. Дъждът бе зализал косата на главата му и бе измокрил напълно ризата му. Лицето му в сянката изглеждаше напрегнато, освен това стискаше пистолета прекалено силно. Наистина досега само веднъж се бе изправяла срещу човек в подобна ситуация, но нямаше нужда от много опит, за да разбере, че Ренър е обхванат от опасно безпокойство. Трябваше му много малко, за да изпадне направо в паника. Ако това се случеше, вероятно щеше да дръпне спусъка.

От листака зад себе си Ейми долови някакъв приглушен шум. Обърна се автоматично и видя един едър мъж да лежи на земята. Беше завързан и със запушена уста.

— Ханк! — Тя тръгна към него. Гласът на Ренър я спря.

— Остави го. Да лежи там. Този глупак се опита да ни проследи. Вейдън и Гътри го хванаха.

Ханк мълчаливо поклати глава и Ейми неохотно се обърна. Започна да наблюдава как Джед се катери навън. Не беше лесно, понеже се опитваше в същото време да влачи Гътри с цялата му екипировка. Въпреки това на Ейми й се стори, че той преувеличава усилията си. Беше по-тежък от Гътри с няколко фунта, а тя добре знаеше и силата на жилестото му тяло.

— Ако искаш да стане по-бързо, опитай се да ми помогнеш — спокойно го посъветва Джед. Вече беше почти навън.

— Почакай една минута — реши изведнъж Ренър. Просто остани там. Остави Гътри на скалата и не идвай насам. Трябва да си помисля.

Ейми забеляза, че го обхваща нова вълна напрежение и изпита страх. Ренър се намираше на някаква невидима граница. Тя просто го виждаше. Продължи да смъква водолазните принадлежности колкото може по-тихо. Беше свалила бутилката и държеше тежкия колан в едната си ръка. Ренър все така не й обръщаше внимание.

— Какво толкова имаш да мислиш, Ренър? Освен за смарагдите, разбира се — подхвърли небрежно Джед. — Беше застанал на едно място, но все още държеше Гътри.

— Дааа, смарагдите. Трябва да разбера още няколко неща. — Ренър хвърли кос поглед към Ейми. — Доста добра си в гмуркането, нали? И знаеш къде са смарагдите. Дойде ми наум, че всъщност нямам нужда от Глейз, щом ти си тук. А с тебе ще се оправя много по-лесно.

Ейми замръзна, когато схвана новата насока на мислите му. Последва мълчание. Тя бясно започна да прехвърля в главата си начини да разгроми логиката на Ренър.

Започна да говори — неща, които измисляше в момента, така, сякаш нахвърляше идея, която можеше да използва в някоя книга.

— Нямаш нужда от него за камъните — съгласи се Ейми. — Но най-добре ще е да разбереш кой е Глейз, преди да го убиеш. Няма да е добре да остане нещо неясно, нали?

— Кой е той? — запита Ренър, като прехвърли вниманието си отново върху Джед, който чакаше тихо в сянката. — Приятел на Льопаж?

— Не съвсем — произнесе Ейми с хладнокръвие, което съвсем не изпитваше. — Но си почти на прав път. Източникът на информация за камъните беше Льопаж. Не си ли се сетил още, Дан? Джед работи за друг, също като Гътри и Вейдън, но е нещо съвсем различно. Джед е първокласен талант.

— Кой го е наел? — Гласът на Ренър звучеше неравно от силната възбуда. — Кажи ми, по дяволите! Кой го е наел да вземе камъните?

— Това вече е добър въпрос — насърчително изрече Ейми. Тя леко размаха колана с дясната си ръка. Движението бе почти неуловимо в тъмнината. — Отговорът е, че работи за един човек на име Кътър. Господин Кътър, изглежда, е колекционер на скъпоценни камъни, най-вече смарагди. Колекционира ги от години. Той е богат, силен и съвършено неуязвим. Има приятели по върховете, както се казва. Много приятели. Може да си позволи талант като Джед. И което е по-важно — може да си позволи да те отстрани без проблеми, ако научи, че си застанал между него и смарагдите. Щом Джед ти предлага да разделите печалбата, можеш да приемеш, че говори от името на господин Кътър. Кътър има доверие на Джед и вероятно ще зачете сделката. Но ако се почувства изигран от теб, сигурно ще се ядоса много. Кътър знае всичко за теб.

Ренър за момент прехвърли погледа си върху нея, после отново го закова на Джед.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ами, да кажем, че Джед говори в съня си. Ако приемеш предложението му, печелиш, защото той може много. Може да оправи цялата тази бъркотия. С помощта на Кътър може да прикрие това, че имаш някаква връзка със смарагдите. Никой няма да разбере, например, че си син на Майкъл Уаймън.

— Кучи син! Откъде знаеш?

— Не знаех, докато господин Кътър не откри този факт и не информира Джед. Казах ти, че Кътър има приятели. Има и достъп до информация от всякакъв род. Кой знае какво ще научи господин Кътър, ако наистина се заинтересува от теб, а, Ренър?

— Млъквай, дяволите да те вземат! — Ренър изглеждаше обезумял. Пистолетът трепереше в ръката му, като че ли не можеше да реши към кого да го насочи.

— Най-добре ще е да се споразумееш с Джед — продължи Ейми. — Всичко ще бъде наред.

— Не! — изкрещя Ренър. — Нищо няма да е наред! Всичко ще отиде по дяволите! Трябва да се отърва от всички вас, веднага щом взема камъните и снимките. Това е единственият начин. Трябва да се отърва от всички, които знаят!

— Ами Кътър? — попита тихо Ейми.

— Сам ще се разбера с него — обяви Ренър, като че ли го озари прозрение. — Точно така ще направя. Сам ще се разбера с него. Нямам нужда от Глейз. — Той насочи зловещото дуло към Джед.

Ейми разбра, че нейната история не свърши работа. Ренър прекалено много се плашеше от Джед. Щеше да го убие. Видя как Ренър се напрегна, съвсем ясно готвещ се да натисне спусъка.

Тя вдигна колана с тежестите, който леко се полюляваше в ръката й, и с късо дъговидно движение шибна Ренър през ръцете.

Последва изстрел и Ренър изрева. Преди да се опомни, Ейми го удари по главата отстрани с колана.

Ренър изпищя още веднъж и политна, като вдигна ръце към главата си. Падна и се претърколи с главата надолу в езерцето.

— Не! — изпищя Ейми. — Не можеш да умреш така! Не искам това да се случи пак! — Беше като повторение на кошмара през октомври. Гледаше, поразена, как Ренър потъва във водата. После грабна фенерчето, което той бе изтървал, и се втурна към езерцето. Тръгна надолу по каменистия склон.

— Ейми, не се тревожи, нищо му няма. — Джед вече беше се запътил към водата, за да извади Ренър. — Жив е. Виждаш ли? Мърда.

Прав беше. Ренър изплува на повърхността, макар и замаян. Надигна глава, тъкмо когато Джед стигна до него. Ейми изпусна треперлива въздишка на облекчение. Мисълта, че още някой може да удави в това езерце, независимо от обстоятелствата, беше твърде много за нея, след всичко, което бе изживяла.

Ренър кашляше и плюеше, като попипваше удареното място на главата си.

— Копелета — изсъска той. — Всички сте копелета! Тези смарагди са мои. Моят баща ги е спечелил. Те са мои, не разбирате ли?

Когато Ейми видя, че Джед е хванал Ренър и го тегли към брега, изведнъж си спомни за Ханк. Обърна се, грабна ножа и започна да го освобождава.

Ханк изстена, след като тя махна парцала от устата му. Разтърси главата си и седна.

— Господи, Ейми, съжалявам! Всичко обърках, нали?

— Би трябвало ние да ти се извиним — заяви решително Ейми, след като свърши с развързването. — Нямахме право да те забъркваме.

— Тя е права — отбеляза Джед, който току-що бе измъкнал Ренър. — Аз съм този, който обърка нещата. Не предполагах, че следенето на Ренър и Гътри ще се окаже толкова опасно за твоето здраве.

Ханк разтри китките си и се засмя.

— Е, да ти кажа право, аз сам съм си виновен, защото реших да направя нещо повече от това, което ми заръча. Когато Гътри и Ренър излязоха от хотела тази вечер, телефонирах на Келсо да видя колко време ще държи Вейдън затворен. Този глупак ми каза, че вчера го е пуснал, защото не могъл да измисли основателна причина да го държи по-дълго в затвора. Заповядал му да се махне от острова, но явно Вейдън се е промъкнал обратно снощи или тази сутрин. Опитах се да ви телефонирам, но никой не се обади.

— Вероятно сме били вече на път за насам — отбеляза Джед.

Ханк кимна.

— Спомних си какво ми каза — че Вейдън може би работи заедно с Гътри. Реших да ги проследя. Успях да ги намеря, защото няколко рибари ги бяха видели долу на пристанището. — Ханк изпъшка и се изправи. — Май не трябваше да се правя на герой. Едно време можех да се справя с двама души като Гътри и Вейдън, но сега вече — не. Те са разбрали, че ги следя и ми нагласиха хубава клопка под един навес. Паднах право в нея. Следващото нещо, което усетих, бе, че сме се запътили насам. Жив съм единствено защото на Ренър му хрумна умната идея, че може да се окажа полезен по някакъв начин.

Джед вдигна фенерчето и тихо запита:

— Как разбраха къде сме, Ханк?

— Очевидно Вейдън е започнал да наблюдава къщата, след като са го освободили. Чух го да казва на Ренър, че ви е видял двамата да влизате в пещерите вчера. Предполагам, че нещо се е случило?

— Имаше свличане. Размъти водата. — Джед започна да прибира екипировката. — Беше невъзможно да влезем до тази вечер.

— Мисля, че Ренър е имал намерение да се навърта наоколо и да ви изчака да излезете със смарагдите, но докато идвахме насам, Гътри и Вейдън го убедиха, че ще бъде по-добре, ако постъпят по друг начин. Останах с чувството, че Вейдън иска да си уреди сметките с тебе, Джед. Не му е харесало как се справи с него онази вечер. Каза на Гътри да наблюдава входа, докато той влезе вътре след вас. Мислел е, че не сте въоръжени. Предполагам, че сте го изненадали, а?

— Още се възстановява от изненадата — каза Джед.

Ханк вдигна гъстите си вежди.

— Така ли? Доста време вече е в ония пещери.

— В момента се намира на една издатина над водата, в очакване някой да го прибере оттам. Можеше да си седи дълго, дълго време, ако Ейми не беше ни дарила с такъв пленителен образец на творческото си въображение. — Джед й се усмихна в тъмнината.

— Има и доста добра ръка — добави с възхищение Ханк. — Откъде научи този трик с колана, Ейми?

— Прехранвам се с писане на книги, Ханк. То учи на доста неща.

— Това, което ми направи впечатление — продължи замислено Ханк, — е, че тази история, която разказа на Ренър, изглеждаше дяволски убедителна.

— Добрите книги често изглеждат убедителни — отбеляза невъзмутимо Ейми.

— Не се обиждай, Глейз — каза без заобикалки Ханк, — но бих желал да знам каква роля играеш ти.

— Ако искаш вярвай — изгледа го спокойно Джед, — но аз съм просто един невинен наблюдател, който случайно бе въвлечен във всичко това. — Последва къса, многозначителна пауза. — А каква е твоята роля, Ханк?

Ханк въздъхна.

— Аз съм този, който потопи лодката на Майкъл Уаймън преди двадесет и пет години. — Той забеляза изненадата, изписала се по лицето на Ейми. — Някой трябваше да го направи, Ейми! Татко ти имаше нужда от известна помощ, нали разбираш. А двамата с него още тогава бяхме приятели. По дяволите, колко сме се гмуркали през ония години? Надали си спомняш. Той се отказа, преди да се родиш. Всъщност никога не му бе харесвало да се гмурка. Виж, майка ти наистина си падаше по това.

Ейми беше толкова поразена, че не можа да измисли какво да каже. Просто стоеше и го зяпаше безмълвно. Както обикновено, Джед беше този, който пое нещата в свои ръце.

— Хайде да се върнем в къщата и да измислим как да оправим тази бъркотия. Имам чувството, че ще ни е нужно още малко от творческото въображение на Ейми. И може би едно питие.

— Ами Вейдън? — разтревожена се сепна Ейми. — Не можете просто да го оставите там.

— Не, предполагам, че не можем. Май ще е най-добре да вкарам въздух в няколко от бутилките и да отида да го взема — сви примирено рамене Джед.

 

 

Няколко часа по-късно Ейми излезе изпод душа, облече пъстра свободна рокля и слезе долу при Джед и Ханк, които я очакваха. И двамата държаха чаши със скоч. Когато тя се приближи, Джед й подаде чаша бяло вино. Беше се преоблякъл в панталони с цвят каки и риза. Вгледа се внимателно в лицето й.

— Добре ли си, Ейми?

— Да. — Тя се огледа наоколо. — Къде са другите?

Ханк заговори, докато присядаше на стола.

— Джед и аз решихме засега да държим Ренър, Вейдън и Гътри затворени в килера на майка ти.

— Докато намислим какво да разкажем на Келсо — обясни Джед. — Седни, мила, това ще ни отнеме известно време.

Ейми седна и се подкрепи с глътка вино. Задържа погледа си върху Ханк.

— Разкажи ми за онова време, Ханк! Трябва да знам какво се е случило. Притежавам твърде много късчета от мозайката. Ако не науча истината, ще откача.

— Това е проблемът при въображение като нейното — вметна Джед, сякаш на себе си.

Ханк кимна с разбиране.

— Не виждам защо да не ти разкажа всичко. Вярно е, че правителството обяви плана Орлеана, както го нарекоха, засекретен, но това беше преди двадесет и пет години, а и какво са няколко правителствени тайни между приятели? Тази тема никога не е била твърде обсъждана — най-вече, защото баща ти не искаше да се говори за това. Съобразявах се всъщност с неговите желания, а не с тези на хората от правителството. Но ти, изглежда, знаеш вече доста неща, тъй че най-добре ще е да узнаеш всичко.

— Разкажи ми за баща ми и Майкъл Уаймън.

— Те бяха приятели и съдружници, Ейми — изрече нежно Ханк, — докато не започнаха да преуспяват. Уаймън не можеше да преглътне факта, че богатството им се дължи на деловите способности на баща ти и усетът му за сделки. Не можеше да понесе да споделя славата с някого. Той искаше — не, имаше нужда да бъде звезда. Също като художник, който на всяка цена изисква да му се отдаде дан за завършената картина, ако разбираш какво имам предвид. Започна да пие. Започна да харчи без мярка. Да поема спортни рискове.

— Какво направи баща ми?

Ханк сви рамене.

— Опита се да предотврати бурята, струва ми се. Но не мисля, че изобщо успя да си даде сметка колко опасен бе станал Уаймън. Или колко много бе започнал да го мрази. После, един ден в къщата на баща ти се появили правителствени агенти. Те споделили с него подозренията си, че Уаймън е пристъпил към сключване на сделки с руснаците. Ставало дума за много пари, както казали на Дъг. Изглежда са имали някой свой агент в компанията. Той им казал, че щели да платят на Уаймън в смарагди. Срещата, на която той да предаде проектите за нов вид самолетно крило срещу камъните, щяла да се състои в Хавай. Поискали от баща ти да им окаже съдействие, при положение, че техният план не успее. Искали, за всеки случай, Дъг да подмени проектите. На това Дъг се съгласил, но не пожелал да участва в клопка за залавянето на Уаймън.

— Беше ли повярвал, че Уаймън наистина урежда такава сделка?

Ханк поклати глава.

— Не, не мисля. Не искал да повярва. Но мисля, че му показали снимки на Уаймън, направени по време на тайните му срещи с някакъв човек, идентифициран като руски шпионин. Дъг отлетял за Хавай горе-долу по времето, когато очаквали да се състои въпросната сделка. Мисля, че е искал да се увери сам дали Уаймън действително ще го направи. Но правителствените агенти объркали работата. Намесили се твърде късно. О, успели да хванат руснака на летището, но изпуснали Уаймън. Честно казано, струва ми се, че Дъг тайно се зарадва на това. После Дъг решил, че щом е дошъл до Хавай, може да прелети и до Орлеана да види къщата.

— Дошъл и открил, че Уаймън го чака, така ли? — попита Джед.

Ханк кимна.

— Така беше. — Погледна Ейми право в очите. — Уаймън е бил отчаян, Ейми. Знаел, че агентите са по следите му. Взел смарагдите, но те не му вършели работа, докато не им вземел парите. Обаче не смеел да се покаже на открито и да рискува да ги продаде. Имал нужда от помощ и се обърнал към стария си приятел.

— Баща ми.

— Дъг му казал, че не може да му помогне, че най-добре ще бъде да се предаде. Уаймън станал гаден. Опитал се да изнуди татко ти. Не съм сигурен с какво, и никога не съм питал. Но трябва да е било нещо доста мръсно. На това вече татко ти казал — дотук. Много неща понесъл от стария си съдружник, но не можел да му позволи да го изнудва. Сбили се близо до пещерата. Уаймън имал със себе си оръжие. Гръмнало някак по време на боя и Уаймън умрял. Изобщо не разбрах защо Уаймън и Дъг са били при пещерите. Татко ти каза, че Уаймън го завлякъл там, но после се сбили и Уаймън бил убит, преди да стане ясно защо го е завел. Предположихме, че е планирал да убие Дъг, ако той откаже да му помогне. Може би Уаймън е смятал да направи така, че смъртта му да изглежда като нещастен случай при гмуркане. — Ханк спря за малко и погледна металната кутия, поставена на една маса до тях. — Сега разбирам защо Уаймън е тръгнал към пещерите с Дъг. Вече бил скрил кутията там и вероятно е възнамерявал да покаже на Слейтър точно с какво смята да го изнуди.

— Но нещата изобщо не стигнали дотам — заключи Джед. — Уаймън умрял, преди да успее да каже на някого за кутията в пещерата.

— Трябва да е казал на някого — изтъкна Ейми. — Иначе откъде е разбрал Ренър за нея?

— Вярно. — Джед се замисли за момент. — Може би приятелката. Как се казваше тя? Вивиън?

— Вивиън — потъна в размишления Ханк. — Мисля, че си я спомням. Една дребна блондинка, много секси. Уаймън я доведе веднъж на острова. Да, тя беше. Вивиън. Не мисля, че някога съм чувал фамилното й име.

— Довърши историята, Ханк. — Джед протегна напред краката си, стиснал чашата си в ръце.

— Не остана много за разказване. В нощта, когато Уаймън умря, Дъг дойде при мен и ми разказа какво се е случило. Решихме да се обадим на агентите, които бяха нагласили клопката в Хавай. По онова време нямаше много частни телефони в Орлеана. Аз притежавах един от малкото на острова. Дъг се обади на номера, който му беше дал единият от агентите. Хората от правителството се разпоредиха нищо да не правим и нищо да не казваме, докато те не пристигнат.

— По-лесно е било да се каже, отколкото да се изпълни — отбеляза сухо Джед. — Какво, по дяволите, направихте с тялото на Уаймън? Мога да си представя колко неприятни са могли да станат нещата при тази влага и горещина.

Ейми потрепери като си помисли за това.

— Колко ужасно! Какво направихте?

Ханк отпи глътка от своя скоч.

— Натрупахме върху него лед от фризера на майка ти. Господи, каква нощ беше! За щастие, хората от правителството пристигнаха рано сутринта. Те казаха на татко ти, че искат всичко да си остане в тайна. Най-добре ще е, казаха те, ако Уаймън просто изчезне. Татко ти се съгласи.

— Защото не е искал пресата да се добере до тази история — прозря Ейми. — Можело е да стане лошо не само за фирмата, която без друго щяла да се изправи пред много трудности, но вероятно се е страхувал също, че това, с което Уаймън е искал да го изнуди, може да излезе наяве. — Тя си спомни за писмата на майка си в кутията. И за снимките. Кое от тези две изобличителни доказателства бе използвал Уаймън? На Ейми й се струваше, че трябва да са били писмата. Не искаше Ханк да разбере за тях. — Да не започнат веднъж репортерите да разнищват нещата — никой не би могъл да каже какъв скандал може да се разрази.

— Точно така — намеси се Джед. — Най-простото нещо е било да се направи така, като че ли Уаймън е изчезнал при нормални обстоятелства. Например — в морето по време на буря. Но винаги е рисковано да се хвърля тяло в морето. Телата понякога биват изхвърляни на брега, и в подобен случай би трябвало да се обяснява дупката от куршума. Ако тялото на Уаймън се покажело на повърхността, това е щяло да означава край на историята за изчезване в морето. Затова Слейтър занесъл тялото долу в пещерите.

— Така беше. А аз се погрижих за лодката — призна си Ханк. Той погледна към Ейми. — Татко ти смяташе, че може да държи хората настрани от пещерите — докато е нужно. В края на краищата, те са си негови. Агентите потулиха цялата работа, накараха ни двамата с Дъг да се закълнем, че ще пазим тайна, и напуснаха островите.

— Ами смарагдите? — запита Ейми.

— Никой не се притесни особено за тях — увери я Ханк.

— Защо? Те са стрували цяло състояние.

— Не, освен ако цената на зеленото стъкло не е скочила до небето през последните двадесет и пет години — каза Ханк с лека усмивка.

— Стъкло!

Ханк кимна.

— Страхувам се, че е така. Ако си спомняте, бях ви казал, че правителството е имало вътрешен човек, работещ по сделката?

— Да? — подсказа Ейми.

— Е, той казал, че руснаците поначало смятали да измамят Уаймън, да му дадат стъкло, шлифовано по класически за смарагдите начин. Уаймън напуснал Хавай с шест съвършено шлифовани парчета зелено стъкло. Дори агентите да са знаели, че ги е скрил в онази кутия, съмнявам се дали биха си дали труд да ги търсят.

— Мисля, че е време да погледнем какво има в онази кутия — обяви Джед. Той пъргаво се изправи и се запъти към масата, преди Ейми да успее да измисли някакъв логичен претекст да не се отваря кутията.

— Джед — опита тя, като си мислеше за писмата, — не смятам, че трябва да я отваряме. Нека просто да я хвърлим и да приключим с нея.

— Спомни си какво ти казах, мила! Не трябва да остава нищо неясно. — Той прегледа заключената кутия. — Къде е ключът, който беше у Ренър?

Ейми стана, като прие неизбежното.

— Ще го донеса.

След десет минути Джед вдигна металния капак. Ейми надникна през ръката му, като се опитваше да види какво има вътре. Ханк не беше помръднал от стола си в другия край на стаята. Спокойно отпиваше от своя скоч и ги наблюдаваше.

Писмата все още се намираха в непромокаемия плик. Джед ги остави в кутията, обаче извади пакетчето с камъните и снимките. Ейми наблюдаваше с безпокойство как разпръсва снимките по масата. Можеше да разпознае на тях баща си, както е изглеждал преди много години, така ясно, както през оная октомврийска нощ, когато бе отворила кутията за първи път.

— Джед, моля ти се — почти приплака Ейми със задавен глас. — Трябва да ги унищожим.

Джед ги струпа накуп и взе да ги разглежда.

— Няма защо да се притесняваш за тях, Ейми! Те са подправени. Лошо, при това. Уаймън трябва много да е бързал, когато ги е правил. Погледни, тук се виждат линиите, където се е опитал да ги съедини.

Тя се втренчи в тях.

— Уаймън е фалшифицирал тези снимки?

— И го е направил толкова зле, че повечето хора биха го разбрали веднага.

— Освен — сподели нерешително Ейми, като си припомни колко набързо ги бе прегледала през октомври — ако някой не ги гледа посред нощ, осветени само от едно фенерче.

Джед я погледна, докато подхвърляше снимките на Ханк.

— При такава слаба светлина, предполагам, че биха изглеждали автентични — промълви той нежно. — Особено ако този някой е имал и други притеснения в момента. — Затвори капака на кутията, като остави вътре пакетчето с писмата. — Какво мислиш, Ханк?

Ханк разглеждаше снимките.

— Прав си. Много са лоши. Но това обяснява с какво се е опитвал да изнуди Дъг. — Отново поклати глава. — И тъй, какво, по дяволите, ще кажем на Келсо?

— Смятам — поклати замислено глава Джед, — че тъй като правителствени служители са забъркали тази бъркотия, би трябвало те да я оправят. Ще се обадя на шефа си Кътър.

— Кътър? Твой шеф? Но аз си помислих, че Ейми измисли тази история…

Джед се ухили.

— Истината — обяви той — понякога е много по-проста и ясна от художествената измислица.

И протегна ръка към телефона.