Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (14)

Глава четиринадесета

Следващата сутрин Ейми се събуди от гласа на Джед, който се чуваше някъде отдалеко. Тя се размърда сред смачканите чаршафи и с наслада се прозя.

— Джед? — Зачака отговор, и когато такъв не последва, се обърна. Леглото до нея бе празно.

Отново чу гласа му. Този път Ейми успя да определи откъде идва. Джед говореше долу с някого. Като се питаше с кого може да разговаря в такъв ранен час, тя седна. Чаршафът се свлече и откри голите й гърди. Заляха я топли спомени от предната нощ, но преди да успее да се спре по-дълго време на тях, тя чу особения смях на Джед. Той прозвуча кратко и хладно, липсваше му истинска веселост. Не се чу глас, който да му отговаря.

Накрая Ейми разбра, че Джед говори по телефона. Може би родителите й се бяха обадили. Тя се протегна и стана да потърси кимоното си. Завърза колана, излезе боса от стаята и тръгна по коридора. Започна да различава отделните думи, когато стигна до стълбите.

— Остави, Факсън. Направи ми тази услуга и ще бъдем квит. — Спря да говори за малко. — Да, слушам, но не мога да направя нищо повече. Работя с твърде малко информация. Каквото и да разбереш, ще ми бъде от полза. — Последва още една пауза, и после отново късият му невесел смях. — Не, по дяволите, не работя! В отпуск съм, забрави ли? Искам тази информация, защото ми се ще да си поиграя. Частни игри.

Ейми слезе надолу няколко стъпала, като слушаше с неприкрит интерес. Можеше да види Джед, който стоеше до отворения прозорец с телефона в ръка и гледаше към осветеното от слънцето море. Беше само по леки памучни панталони, бос и гол до кръста, а косата му още не бе сресана. На утринната светлина изглеждаше здрав, силен и енергичен. Превръзката на ръката му сякаш само подчертаваше общото впечатление за сурова мъжка сила.

След като изслуша нещо, което другият каза по телефона, той произнесе с онзи небрежен, многозначителен тон, с който мъжете си говореха за жени.

— Отгатнал си, Факсън. Не дивея самичък на някой пуст остров. Това е идеална почивка. Много слънце, пясък и… — В този миг погледна през рамо и видя Ейми, която го наблюдаваше от стъпалата. — И една приятелка, с която заедно се наслаждаваме на всичко това.

Нежните, топли спомени от нощта, с които Ейми се събуди, започнаха да се разтварят в рязката светлина на деня. Слънце, пясък и приятелка. Ако тя не бе застанала на стълбите, нямаше ли Джед да произнесе слънце, пясък и секс? Вероятно да. Не трябваше да забравя, че мъж като него би разглеждал връзката им в по-различна светлина. Трябваше да помни, че влюбената е тя. Джед никога не бе казал или намекнал нещо, което да създаде впечатление, че си има понятие какво представлява любовта — камо ли, че изпитва нещо свързано с това чувство.

Джед изобщо не свали поглед от нейния, докато привършваше разговора с личността, наречена Факсън.

— Разбира се, точно от това имам нужда, за да вляза отново във форма. Всичко заздравява прекрасно. Скоро ще бъда готов да се върна на работа, но не казвай на Кътър. Не можеш да ме обвиниш, че искам да поизчакам. — Млъкна отново, докато слушаше. — Добре, обади се, когато си готов с данните. Имаш номера. Не се тревожи Факсън, и благодаря.

Джед полека остави слушалката, все още не отместващ поглед от очите на Ейми.

А тя се опитваше да асимилира последната част от телефонния разговор. Отново на работа. Той смяташе да се заеме отново с онези тайнствено — опасни задачи веднага щом се оправи. Това с нея си беше само една интерлюдия, нещо случайно, начин да запълни времето между задачите. — Ролята й бе ясна и той смяташе да я държи на мястото й. За Джед нищо не беше се променило.

— Кой беше този? — запита тя с хладна любезност, докато слизаше бавно по стълбите.

— Факсън. — Той не помръдна, но я наблюдаваше внимателно, като че ли се опитваше да прецени реакцията й след разговора. — Отговаря за досиетата в агенцията. Дължи ми няколко услуги.

— Разбирам. — Тя бе стигнала до най-долното стъпало и не бе сигурна къде да отиде оттам. Кухнята изглеждаше подходяща цел. Добре щеше да бъде да направи кафе. Запъти се нататък.

— Помолих го да разбере каквото може за Майкъл Уаймън. — Гледаше я как изчезва в кухнята, последва я и спря на вратата. — Нищо не се знае. Може да има нещо картотекирано. В края на краищата, Уаймън е работел в компания, изпълнявала военни поръчки на правителството. Вероятно и двамата съдружници са били под наблюдение, както и повечето служители по едно или друго време. Това е рутинна процедура.

— Агенцията ти има достъп до подобна информация?

— Самата агенция не се занимава с такива наблюдения, но Факсън си знае как да получи информация от други правителствени агенции. Има талант за такива неща. Няма проблеми, стига данните да са съхранени някъде в компютър. Знае всичко за компютрите.

— Ако има нещо в досиетата, то вече ще е остаряла информация — отбеляза хладно Ейми, докато отмерваше кафето. Продължаваше да стои с гръб към него.

— Както ти казах, не можеш да знаеш предварително. Струва си да се хвърли един поглед. Ако не излезе нищо, какво губим? Оставаме си със същите въпроси.

Ейми учтиво кимна. Включи кафе машината и се загледа през кухненския прозорец.

— Хубав ден, нали? Но в Орлеана винаги е така. Рай за отпускарите. Много слънце, пясък и приятелство. Идеално място да се възстановиш от няколко живописни рани.

— И да се сдобия с още няколко междувременно — изтъкна Джед.

Веднага я обзе разкаяние. Спомни си за наранената му ръка и се обърна, разтревожена, да я погледне.

— О, Джед, не исках да прозвучи така! Как се чувстваш днес? Добре ли е ръката ти? Някакви признаци на инфекция?

Нещо в очите му се смекчи. Суровото му лице светна в широка усмивка.

— Харесва ми, когато гледаш с такъв съкрушен поглед. Толкова си загрижена и притеснена. Караш ме да се чувствам желан. — Отиде до нея с измамно ленива крачка и сложи големите си ръце на раменете й. После я целуна дълго и властно по уста. — Изкушавам се да си играя на ранен герой, само и само да виждам това изражение в очите ти.

— Това се нарича манипулация — успя да каже обвинителен тон тя.

— Още по-лошо. Нарича се алчност. — Пусна я и се пресегна към една златистожълта папая, зрееща на перваза. — Истината е, че нямам абсолютно никакво право да се правя на ранен герой.

— Не си ли ранен герой?

— Не съм. — Аз съм ранен идиот. Само един идиот би могъл да бъде изненадан по такъв начин, като мен снощи. — Джед спря тъкмо преди да забие ножа в плода, и продължи замислено: — Случва ми се за втори път този месец. Знаещ ли, Ейми, мисля, че почвам да ставам по-бавен.

Ейми използва възможността да подчертае:

— Значи е време да помислиш за някаква нова работа, не е ли така?

Той я погледна като че ли не бе казала нищо.

— Ще нарежа папаята за закуска. Иди горе и се облечи. Освен ако, разбира се, не предпочетеш да зарежеш папаята и да закусиш с нещо друго? — В гласа му се прокрадна похотлива нотка.

Ейми се престори, че не я забелязва. Точно когато се запъти към стълбите, телефонът иззвъня. Тя спря на първото стъпало с намерение да се обади, но Джед вече излизаше от кухнята да вдигне слушалката. Може би очакваше Факсън да се обади много бързо. Ейми наблюдаваше лицето му, докато говореше.

— О, здравей Келсо. Да, ще се радвам да чуя най-новото. — Заслуша се напрегнато, после тихо каза: — Разбирам. Ще трябва да си помисля. — Последва още една дълга пауза, после той набързо се сбогува, затвори телефона и срещна въпросителния поглед на Ейми.

— Е? — Подсказа нетърпеливо тя.

— Това беше Келсо.

Тя махна с ръка да го подкани да говори по същество. Хладната бдителност отново се бе върнала в очите му.

— Какво става, Джед?

— Нищо особено. Келсо казва, че Вейдън не е казал много неща, а и надали ще го направи. Явно и преди е попадал в подобни ситуации и знае, че най-доброто в такива случаи е да си държи устата затворена. Келсо искаше да знае дали ще повдигна обвинения. Препоръча ми да се откажа.

— На какво основание? — изрече с негодувание Ейми.

Джед измърмори нещо неразбрано и тръгна пак към кухнята.

— Какво беше това? — извика Ейми след него.

— Казах, че според Вейдън той бил нападнатият. Бил извадил ножа да се защити.

— Но това е абсурдно! — избърза Ейми след него.

Джед сви рамене и отново се зае с папаята.

— Кой може да знае какво точно се е случило? Освен нас двамата с Вейдън нямаше никой. И двамата сме ранени. И което е по-важно, и двамата не сме от острова, тъй че на кого му пука?

— На мен. Освен това, ако Вейдън е попаднал тук случайно, ти си гост на този остров. Гост на баща ми, за Бога!

Джед кимна с насмешливо изражение на лицето.

— Благодаря ти, но се страхувам, че на този етап защитата, която ми осигурява името на семейството ти, е дотук. Оставам си един чужд човек, що се отнася до Келсо. Той ще уважава привилегированото ми положение до едно време. Приеми фактите, Ейми. Най-лесното за Келсо е да види в снощните събития класически пример на двама пийнали и след това скарали се туристи. И двамата се нараняват, но няма убити. Няма повредено или откраднато имущество. Нищо особено.

— По дяволите, няма да позволя Вейдън да се измъкне толкова лесно! Той ти е извадил нож, Джед!

— Не се вълнувай, Ейми. Случват се такива неща.

— Как можеш да говориш така? Как можеш да се отнасяш толкова леко към това? — Тя все повече се ядосваше.

— Трябва да ти кажа, че изобщо не се отнесох леко снощи.

Това я накара да спре за момент.

— Зле ли е наранен Вейдън?

— Ще се оправи. Възвърнал си е гласа, макар че според Келсо едва говорел. И кървенето е спряло. — Джед небрежно изчисти плода от малките червени семенца.

— Кървенето е спряло? — повтори с отпаднал глас Ейми.

— Когато го видях за последен път, от носа му течеше кръв. — Джед сръчно постави двете половинки от плода в чинии и я погледна. — Няма ли да се облечеш, преди да закусим?

Тя се втренчи в него, страхувайки се да попита какво е направил на Вейдън, че е загубил временно гласа си, и му е потекло кръв от носа. Усети, че устата й е отворена, затвори я рязко и тръгна отново към стълбите.

— Каквото и да е било, заслужавал си го е — промърмори тя.

— Какво каза? — подвикна Джед след нея.

— Нищо. Веднага слизам. Ще подаваш ли жалба, Джед?

— Не. Не си струва. Но ми се иска да убедя Келсо да задържи Вейдън по-далеко от нас няколко дни. Хайде, Ейми. Когато се върнеш, ще ти разкажа какво ми каза Келсо за разговора си с Гътри.

Ейми забърза нагоре по стълбите, метна се под душа, после облече алени шорти и блуза с екзотични шарки. Озова се долу за рекордно време. Джед наливаше кафето.

— Е, добре — обяви тя. — Разкажи ми за Гътри. — Докато сядаше, си взе препечена филийка.

— Гътри бил направо поразен, че се оказал въвлечен в цялата тази история. — Джед седна срещу нея, изглеждаше явно развеселен. — Казал на Келсо, че нямал представа дето съм го проследил по хълма до района на складовете.

— Ами какво е правел там?

— Казва, че се опитвал да провери една местна легенда. Чувала ли си някога за една дама на нощта на име Матилда Хокинс? Въртяла малък бизнес в един бивш склад.

Ейми се поколеба и тогава се сети за кого говори той.

— Матрис Мати? Но тя се оттегли преди години. След като военният флот напусна острова, бизнесът й замря. Сега живее в една стая с изглед към главната улица.

— Явно легендата й продължава да живее — отбеляза сухо Джед. — Гътри твърди, че някои от местните му разказали за Матрис Мати и намекнали, че бизнесът й все още, ъъ, процъфтява. Излязъл да потърси малко разнообразие. Сигурно нощният живот на борда на един круизен кораб не е бил достатъчно вълнуващ за него. Може би и той не си пада много по танците.

Ейми направи гримаса.

— Може някои от местните шегаджии да са решили, че ще е много забавно да изпратят един турист за зелен хайвер. Значи затова Гътри е тръгнал от кораба, а? Ами Вейдън?

— Келсо е убеден, че първоначалното му предположение е вярно. Вейдън просто дебнел, надявал се да прибере някой и друг портфейл от непредпазливи туристи. Когато съм излязъл от кораба и съм тръгнал към ония изоставени складове, съм станал много съблазнителна цел.

— Как не! — язвително отбеляза Ейми. — Ако Вейдън е търсел съблазнителна цел, защо е пропусна Гътри?

— Кой знае? Може да не го е видял. Или аз съм изглеждал по-лесен.

Ейми остави недоядената си филия.

— Джед, всичко това е много странно.

— Да — кимна той. — Съгласен съм.

 

 

Дан Ренър скочи от разклатения плетен стол, на който бе седнал, и закрачи из хотелската стаичка в обичайното си състояние на трескава възбуда. Гътри безмълвно го наблюдаваше. Знаеше още от началото, че бе направил грешка, като се съгласи клиентът да бъде с тях. Клиентите бяха ужасно непредсказуеми, емоционални и склонни към истерия. Не разбираха от истински професионализъм.

— Цялото това нещо се разпада! — отправяше яростни обвинения Ренър. — Пука се като яйчена черупка. Какво става, по дяволите! Предполагаше се, че двамата с Вейдън сте добри. Предполагаше се, че знаете как да се справяте с такива неща. Казахте — да неутрализираме Глейз. Било най-простото нещо. Да го махнем от пътя си и да помислим как да вземем кутията, като използваме жената. И какво става? Неутрализираният се оказа Вейдън. Дяволите да го вземат! Сега си седим тук и го чакаме да изпее всичко. Все едно чакаме да избухне бомба със закъснител. Господи! Какво ли ще последва?

— Вейдън няма да проговори. Ренър се извърна със святкащи очи.

— Откъде знаеш?

— Работил съм с него преди. Той е професионалист. И което е по-важно, ако проговори, само ще си навлече беля. Знае го много добре. Няма друг избор, освен да се придържа към историята, която разказа на Келсо. Двамата с Глейз пийнали малко повече, скарали се на паркинга и после отишли към складовете да разрешат спора. И двамата се наранили, но тъй като Вейдън е бил в безсъзнание, първи Глейз е разказал историята си на Келсо. И тъй като Глейз е свързан със Слейтърови, в затвора е бил прибран Вейдън. Той знае, че ако държи устата си затворена, след ден-два ще го пуснат. Келсо не може да го държи дълго време.

— Ами ако Келсо те приклещи? Това съвсем не ме прави спокоен, Гътри.

Гътри не изглеждаше разтревожен.

— Бях готов с историята за Матрис Мати, нали? Той се хвана.

— Но сега между теб и Вейдън има връзка. Някой може да се усъмни.

— Единствената връзка съществува в главата ти. Келсо няма да я направи. Съмнявам се дали този човек се е замислял над нещо през последните двадесет години. Ти го видя вчера. Почти не се разделя с бутилката. И Вейдън, и аз му дадохме съвсем приемливи версии, а най-лесното нещо за Келсо е да им повярва. Той не е от тия, които си дават много зор, повярвай ми.

— Ами Глейз? — предизвикателно продължи Ренър. — Няма начин да не си помисли, че между теб и Вейдън има връзка. А тъй като аз съм с теб, ще загрее, че и аз съм замесен.

— Може би. Не е сигурно. Всъщност няма значение. Ако сме прави, и той също търси тази кутия, така че последното нещо, което ще иска, е да се забърква с местните власти. Ще се придържа към историята си. Нищо друго не може да направи.

— А жената?

— Видя ги снощи двамата. Глейз й е завъртял главата. Ще повярва всичко, което й каже. — Гътри се облегна на стола и протегна краката си. — Струва ми се, че най-добре ще бъде да изчакаме Глейз да свърши цялата работа.

Ренър го изгледа навъсено.

— Какво искаш да кажеш?

— Глейз е влязъл под кожата на женската. Също като Льопаж миналата година, както разбрах от теб. Изглежда върши работа. Нека оставим Глейз да я убеди да му покаже пещерите. По дяволите, защо да не го оставим да отиде и да вземе кутията? Няма смисъл да рискуваме вратовете си, ако той може да го направи. Ще го държим под око.

— И после какво?

— После, мисля, че за всички ни ще бъде най-добре, ако Глейз и госпожица Слейтър претърпят нещастен случай, докато се гмуркат в пещерите. — Гътри се усмихна. — По дяволите, всички знаят колко опасен е този спорт.

Ренър се подвоуми и после бавно кимна.

— Да, мисля, че си го замислил доста хитро. — Беше страшно благодарен, че Гътри е с него. Гътри щеше да извърши убийството. Той бе професионалистът.

— Има само едно нещо — додаде хладно Гътри.

— Какво е то?

— Ти не разбираш. Вейдън е бърз. Много, много бърз. Но снощи Глейз е бил малко по-бърз.

 

 

Ейми се надигна от креслото, където нахвърляше бележки върху последната част от Скрити демони, и отиде да надникне през рамото на Джед. Той довършваше плана за клетката, който бе започнал преди няколко дни. Прецизността на чертежа и красивите печатни букви на Джед я накараха да поклати удивено глава.

— Никога не бих имала търпение за такова нещо — отбеляза тя. — Съвършена е. И най-малкият шарнир, всяка една извивка — всичко е на листа.

Джед я погледна развеселен.

— А аз не бих имал търпението да съчиня история от сто хиляди думи, дори да имах достатъчно въображение за това. И тъй, предполагам, че сме квит.

— Ще направиш ли тази клетка като се върнем в Калифс Бей?

— Мислиш ли, че ще се продаде?

— За нула време! Джед, смятам, че за твоите клетки има огромен, още необхванат пазар. Като ги излагаш в тази малка галерия в Калифс Бей, още нищо не правиш. Трябва да влязат и в други магазини, може би и в магазини за домашни любимци. Хората харчат стотици, дори хиляди долари за екзотични птици. Изобщо няма да ги стресне идеята да купят и красива клетка с птицата.

— Галерията в Калифс Бей продава всичко, което успея да направя — напомни й спокойно Джед. — Нямам време за повече клетки, които да давам на други места.

Ейми си вдъхна смелост и изрече:

— Би имал достатъчно време, ако напуснеш държавната работа.

Последва напрегната тишина. Джед я гледаше с неразгадаем поглед. Ейми затаи дъх. Накрая той бавно каза:

— Толкова много ли те тревожи тя?

— Може да те убият някой ден.

— Това е моята работа. С това се занимавам.

— Занимавал си се миналия месец и миналата година, и седем години преди това, но никъде не е казано, че трябва да продължаваш.

Джед бавно стана, докато се извиси над нея. Стисна раменете й с ръце.

— Кажи ми нещо — помоли меко той. — Ще прекратиш ли връзката ни заради работата ми, след като приключа с тази бъркотия ту?

Изумена, Ейми си пое дъх.

— Така ли мислиш? Че ще използвам твоите… твоите специални таланти и после, когато не ми трябват повече, ще ти кажа сбогом?

— Никога не поиска да узнаеш с какво се занимавам. Но сега вече знаеш. Рано или късно ще трябва да помислиш върху това, и върху мен. — Думите му прозвучаха ниско и малко дрезгаво, с чувство, което тя не можа да определи.

— Джед, стига! Искам да напуснеш тази работа заради себе си. Тя е опасна. В нея няма никакво бъдеще.

Той леко я разтърси.

— Ще ме оставиш ли заради нея?

— Джед, моля те, ти нищо не си разбрал! — простена Ейми.

— Ще ме оставиш ли заради работата ми?

Ейми отстъпи назад, изтръгна се от болезнената му хватка. Очите й горяха с чист, зелен пламък.

— Не, по дяволите, няма да те оставя заради работата ти! Мисля, че тя е ужасна. Мисля, че ти е сторила ужасни неща, и вероятно ще продължава да ти въздейства ужасно. Но няма да те оставя заради нея. Ние сме приятели, забрави ли? Не можеш да изоставиш приятеля си, защото не одобряваш работата му. Това е! Доволен ли си? Най-добре да сменим темата. Какво ще кажеш за една разходка до заливчето?

— Ейми, почакай…

— Ще си сложа сандалите. — Ейми се оттегли нагоре по стълбите. Чувстваше очите му върху себе си, докато отиваше към стаята. Приятели, повтори си тя наум. Каква шега! Приятелството не покриваше и една стотна от това, което изпитваше към Джед, въпреки че определено бе част от него.

Тя намери сандалите и ги обу, като си помисли отново, че преди осем месеца мъж като Джед Глейз изобщо не би могъл да й бъде приятел, още по-малко — любовник. Но и тя, сега бе по-различена, отколкото преди осем месеца.

Джед я чакаше долу до стълбите с упорито и напрегнато изражение на лицето.

— Ейми — започна той, докато тя слизаше леко надолу, — наистина ли мислиш така?

Тя се намръщи.

— Какво да мисля така?

— Че работата ми няма да повлияе на отношенията ни. Че те ще останат същите, след като си заминем от Орлеана.

— Наистина мисля така. — Тя го изгледа критично. — Защо трябва да променям отношението си към тебе?

— Защото не си от жените, които биха искали да имат нещо общо с мъж като мен — каза й той през стиснати зъби.

— Но нали вече имам нещо общо с теб — изтъкна мило тя, със съживило се чувство за хумор. — Следователно, трябва да приемем, че или в доводите ти нещо куца, или не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

Той помълча няколко секунди.

— Научаваме много един за друг напоследък, нали?

— Доста. Готов ли си за разходката? — Без да дочака утвърдителен отговор, тя се запъти към вратата.

Джед я последва и се изравни с нея. Тръгнаха към пътеката, която водеше надолу към заливчето.

— Благодаря, Ейми — промълви той тихо накрая.

— За какво? За това, че не заплашвам със скъсване, ако не обещаеш да напуснеш работата си, ли?

— Затова, че ме приемаш такъв, какъвто съм. — Беше близо до нея, но не я докосна. Вниманието му бе насочено към една кръжаща в небето чайка. — Не всеки би желал, или би могъл да го направи.

— Затова ли си станал толкова добър в ролята на хамелеон?

Той я погледна със странен поглед.

— Хамелеон?

— Способен си да играеш определени социални роли, когато си поискаш. Правиш го инстинктивно, също както хамелеонът променя цвета си. Да вземем за пример как се държа с родителите ми. Остави ги да те смятат за сериозен, финансово стабилен кандидат за ръката ми. Кони от Калифс Бей, и вероятно всички останали в града, мислят, че си ексцентричен, опитващ се да пробие човек на изкуството, който от време на време работи и като инженер, за да свързва двата края. За Ханк и Роузи си приятел на семейството, който спи с мен и чиито намерения, както се надяват те, са почтени. Доктор Стърн мисли, че си врял и кипял мъжага, който знае как да се справя при бой с ножове.

— Е, и? — каза Джед с тихо предизвикателство в гласа. — Ти искаш истинският Джед Глейз да се изправи и да се разкрие?

Ейми се усмихна и поклати глава.

— Няма нужда. Реших, че истинският Джед Глейз включва всички гореизброени и може би още няколко интересни личности, които ми предстои да открия.

Джед взе ръката й и вплете пръсти в нейните.

— Внимавай с това твое въображение, скъпа! Понякога то изцяло те обсебва.

— А ти внимавай с твоя скептичен реализъм, Джед! Понякога той изцяло те обсебва.

— Може би твоите фантазии добре балансират моя реализъм.

— Може би. — Те вървяха мълчаливо, докато стигнаха до заливчето и тогава Ейми каза кротко. — Искам едно нещо да ти стане ясно.

— Да?

— Да. — Тя шеговито възпроизведе лаконичния му тон. — Не бих прекратила връзката ни заради работата ти, но това не означава, че я одобрявам. Мисля, все пак, че трябва да я оставиш.

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи хладно Джед.

— Като?

— Като слизането в пещерите.

Ейми кимна с нещастно изражение на лицето.

— Надявах се, че ще искаш да отложиш гмуркането за малко, докато ти зарасне раната.

— Ще рискувам. Ножът на Вейдън не ме нарани толкова лошо. Изглеждаше по-зле, отколкото е в действителност, заради кръвта. До утре или вдругиден трябва да бъда готов да вляза пак във водата. Ще си сложа лепенка на ръката, ако от това ще се почувстваш по-добре. Тя би трябвало да ме предпази от водата.

— Решил си на всяка цена да се гмуркаш, а?

— Трябва, Ейми. Вече ти обясних, че не можеш да оставиш нещата висящи. Неприятностите вече започват.

— Вейдън?

Джед кимна.

— Твърде голямо съвпадение е, че тъкмо мен си избра да нападне снощи.

— Той може би работи сам. В края на краищата, и Льопаж дойде сам. Може би Вейдън е бил приятел на Льопаж и е научил за кутията от него — предположи припряно Ейми. Пъргавият й ум започна да твори сюжет, който би отложил гмуркането до безкрайност. — Всичко се връзва. Той тъкмо е смятал да види как стоят нещата с кутията. Но нищо не е станало, защото ти си го спрял. Сега е в затвора и можем да си отдъхнем. Келсо ще го изрита от острова, дори и да го пусне. Келсо не оставя смутители на реда да се мотаят дълго наоколо.

Устата на Джед се изви в лека усмивка. Пусна ръката й и прокара закачливо пръсти през развяната й от вятъра коса. Разтърси я нежно.

— Ненапразно все повтарям, че имаш наистина творческо въображение, скъпа.

Ейми трепна. Изражението на лицето й стана печално.

— Ти не приемаш тази версия?

Той нехайно повдигна широкото си рамо.

— Не съм сигурен. В нея има някаква логика, като се изключи фактът, че не ни казва как, всъщност, Льопаж и Вейдън са научили за кутията.

— Подробности — присмя се тя.

— В това съм добър аз — напомни й Джед. — В скучните малки подробности.

Ейми отстъпи пред неизбежното.

— Добре. За кога да планираме гмуркането? — Не си даде веднага сметка за леката тръпка, която премина през нея, след като прие, че завръщането в подводните пещери предстои съвсем скоро.

Но Джед усети потреперването й. Видя и мрачната решителност, която замести топлия блясък в очите й. Копнееше да я вземе в прегръдките си и да й каже, че няма да се гмуркат, да я увери, че е в безопасност и че може да я защити, без да се налага да вадят кутията. Но не можеше да даде такова обещание. Около тях се мътеше нещо и той по никакъв начин не можеше да го пренебрегне.

Джед се спря на пясъка и хвана Ейми за ръцете.

— Мила, ако имаше възможност да се действа по друг начин, щях да го направя. Вярваш ли ми?

Тя прие и се усмихна с разбиране, чисто по женски. Леко докосна с пръсти лицето му, като грациозно водорасло, протягащо се под водата, да го погали.

— Вярвам ти, Джед. Ще направим както искаш.