Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Passion, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дъхът на страстта

ИК „Компас“, Варна, 1999

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова


Пролог

Макс Форчън седеше сам в тайната стая на голямата, стара, тухлена къща и съзерцаваше колекцията си. Често го правеше. Отдавна бе разбрал, че картините и книгите бяха единствените неща, които наистина му принадлежаха, единствените неща, които не можеше да му отнеме никой.

Повечето от шедьоврите, които висяха на стените на обезопасеното, с климатична инсталация подземие, бяха дело на художници модернисти, които едва напоследък бяха започнали да получават признанието, което заслужаваха. Няколко платна вече бяха оценени като произведения на гениални творци. Други от художниците още не бяха открити от другиго, освен от Макс.

Макар да знаеше тяхната днешна и бъдеща стойност, Макс не събираше картините като форма на инвестиция. Необуздани, мрачни, технически съвършени, платната отразяваха нещо, което бе в душата му и което той не можеше да обясни с думи. Повечето бяха сходни с кошмарите, които бе имал като дете.

Изобщо не се съмняваше, че някой ден всяка картина, негова собственост, щеше да бъде шумно акламирана като уникално създание, каквото си и беше. Когато станеше дума за изкуство, инстинктът му бе безпогрешен. Той притежаваше вътрешното око.

С изключение на пълното събрание на творбите на д-р Сус[1] и няколко опърпани тома от поредицата „Момчетата Харди“, редките книги в стъклените кутии биха привлекли на всеки търг огромни суми. Макс обожаваше книгите почти колкото и картините.

Особено ценеше стари и редки издания, издания със собствена история, които бяха означавали много за някого. Когато вземеше в ръце някоя стара книга, Макс усещаше някакво преходно чувство на връзка с хората, които бяха живели преди него. Усещаше се тъй, сякаш споделяше някаква, макар и малка частица от нечие минало. А това бе най-близкото му усещане до чувството, че е член на едно семейство.

Елегантната стара къща, която Макс обитаваше сам, бе разположена върху сиатълския хълм Кралица Ана. От нея се разкриваше панорамна гледка на града и на залива Елиът и затова тя се смяташе за първокласно имение. Всичко в къщата — от калифорнийското каберне совиньон, реколта 1978 година, което Макс пиеше, до изящните ориенталски килими върху лъснатите дъбови подове — бе подбрано много внимателно.

Но Макс съзнаваше по-добре от всекиго, че всичките пари, които така щедро бе вложил в голямата, тухлена сграда, не бяха постигнали непостижимото. Те не можаха да превърнат къщата в дом.

Той не бе имал дом още от шестгодишна възраст. И бе почти сигурен, че никога нямаше и да има. Примирил се бе с този безспорен факт. Отдавна бе разбрал, че тайната на оцеляването се състоеше в това да не пожелаваш неща, които не можеш да притежаваш.

Житейската философия на Макс се оказваше правилна в повечето случаи, защото съществуваха твърде малко неща, които той бе поискал и не можеше да получи.

Измежду многото неща, които бе придобил, бе забележителната му лична репутация.

Хората я обрисуваха по различни начини. Някои казваха, че бил опасен. Други — че бил блестящ и безпощаден, когато преследва целта си — напълно безмилостен. Всички обаче бяха съгласни в едно — когато Макс Форчън се заловеше с някоя работа, то тя можеше да се смята за свършена.

Макс знаеше, че легендарната му репутация се основаваше на един прост факт — той никога не се проваляше.

Или почти никога.

Бележки

[1] Теодор Сус Гайзел (1904–1991) е американски писател и карикатурист. — Б.р.