Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (5)

Глава пета

Глория Слейтър не беше се гмуркала много през последните години, но все още плуваше всеки ден и редовно правеше дълги разходки по плажа със съпруга си. Фигурата й както винаги бе атлетично стегната. Бе се позакръглила съвсем малко едва през последното десетилетие.

Ейми изгледа тънката талия на майка си с мрачно възхищение тайно надявайки се, че и тя ще изглежда толкова добре на нейната възраст.

— Този млад човек като че ли ми харесва, Ейми. — Глория извади голяма купа за салата от един съвършено подреден шкаф и отиде до хладилника.

Ейми наклони глава встрани, размишлявайки по забележката.

— Никога не съм смятала Джед за млад. Той е някъде на тридесет и пет, струва ми се.

— Е, тия неща са относителни, нали? Повярвай ми, той изглежда млад от разстоянието на моите години. — Глория се усмихна и подаде на дъщеря си торбичка със салата. — Можеш да я накъсаш. Прави го внимателно. Струва цяло състояние. Носят я със самолет от Хавай. Аз ще приготвя подправките. — Тя отвори вратата на просторния си кухненски килер и извади необходимите неща.

Ейми започна да се занимава със салатата, като се питаше дали Джед някога е бил млад. Тази идея я порази. От самото начало в очите му имаше нещо, което говореше за голям опит. Това качество, призна си тя за първи път, беше едно от нещата, които едновременно я отблъскваха и привличаха. Като че ли усещаше, че Джед ще разбере и може би ще приеме това, което тя бе направила, защото е виждал и по-лошо. Раздразнена от моментното си саморазголване, Ейми се съсредоточи в накъсването на салатата.

— Имаш ли някакви новини от Силвия? — попита Ейми, като търсеше безопасна тема.

— О, да. Обади ми се по телефона миналата седмица. Жените — лекари, и особено гинеколожките, изглежда са много търсени напоследък. Има купища пациентки. — Глория поклати глава. — Поразително е как се променят времената. Трябва да я чуеш как говори за тези нови техники на раждане.

— Получих писъмце от Дарън, щели да ходят с Ан в Европа да карат ски през декември…

Не за това искаше да си говорят, помисли си отчаяно Ейми. Толкова много въпроси искаше да зададе на майка си и те нямаха нищо общо с братята и сестра й.

— Двамата с Ан имат нужда да сменят обстановката — каза Глория, докато разбиваше подправките за салатата. Движенията й бяха точни, силни и експедитивни. — Дарън е също като баща ти, когато той бе на неговата възраст. Изцяло отдаден на работата.

Ами ти? — безмълвно попита Ейми. — Каква си била ти, на тази възраст? Не си била отдадена на бизнеса, или на съпруга си, нали? Била си страстно влюбена в Майкъл Уаймън.

Ейми бе видяла писмата. Те бяха подредени в спретната малка купчинка.

— Хю и Гленда ще си имат отново бебе, каза ли ти той? — Глория мръдна пак до хладилника.

— Толкова скоро? — Искам да знам как си го направила, мамо. Искам да знам как след това си се стегнала и си продължила да живееш живота си. Как успя да избегнеш кошмарите? А имала ли си изобщо?

— Добре е, че са близо един до друг — заяви Глория. — И избирателите обичат политиците да са добри съпрузи и бащи. Време е и ти самата да помислиш по този въпрос, Ейми. За семейството, искам да кажа. Знам, че напоследък е модерно бебетата да се раждат по-късно. Силвия ми разказа за една четиридесетгодишна жена, която неотдавна родила първото си дете. Но не мисля, че това е толкова добра идея. Времето не чака жената.

Времето не чакаше и нея, даде си сметка Ейми, макар и по различен начин. Мислеше, че с времето всичко ще се оправи. Мислеше, че постепенно ще остави всичко това зад себе си. Знаеше, че никога няма да забрави, но се надяваше, че ще й бъде по-леко. Заблуждаваше се.

Как оцеля, мамо? Трябва да знам. Аз също искам да оцелея.

— Обсъждахте ли този въпрос с Джед?

— Мамо! Познавам този човек едва от няколко месеца. — Ейми накъса последните листа на салатата.

— Добре е още от началото да сте наясно.

— Не мога да видя Джед с котило малки същества, мотаещи се из краката му. — Тази мислена представа отначало бе стряскаща, после стана забавна. Ейми се усмихна против волята си. — Освен това…

— Кой знае. Трудно е да се каже кой от тях би станал добър баща.

— Изглежда рисковано. — Смяташе ли, че Майкъл Уаймън би станал добър баща? Или щеше да оставиш децата си, когато избягаш с него? Ако беше станало така, както си го замисляла, щяхме ли да те видим някога отново?

— Така е. Ето защо толкова много жени правят грешки. Една жена трябва просто да направи най-доброто при създалите се обстоятелства. Понякога може да сгреши в преценките си, но не трябва да се обръща назад. Трябва да събере парчетата от счупеното и да върви напред. Не се страхувай от рисковете, скъпа.

Последният риск, който поех, едва не ме уби, мамо!

— Ако останеше на мъжете, на този свят изобщо нямаше да има деца. — Глория разбърка сместа за салатата със замах.

Ти си рискувала толкова много в тази дяволска пещера, както и аз. Как беше? Можа ли да видиш очите му, мамо? Гледаха ли те втренчено? Не се ли питаше дали някоя част от него не е жива? Не се ли връщаха тези очи после да те преследват? Почувства ли допира на крака му във водата? Не те ли докосна леко ръката му, сякаш те гали?

— Притеснявам се, че още не си се установила с някого, Ейми. Колко сериозно е това с Джед?

— Джед е просто приятел, мамо.

— Ейми, скъпа, не ми излизай с този номер. Видях как те гледа. Собственически настроените мъже се познават по погледа. Бил ли е женен преди? — попита небрежно Глория, като подаде сместа с подправките на дъщеря си.

Ейми едва не изпусна купата. Смаяна си даде сметка, че не знае. Не знаеше дори дали е бил женен някога.

— Не, не мисля. Никога не е споменавал за предишен брак.

— Питай го — посъветва я твърдо Глория, докато слагаше на масата сребърните прибори.

— Защо? — Ейми започна да се чувства като в клопка. — Казах ти, че е просто приятел.

— Живяла съм достатъчно дълго, за да знам, че много малко мъже са способни на едно обикновено приятелство с жена — усмихна се Глория, подмладена с двадесет години за момент. — Това е природата на звяра. Една от най-големите грешки, които може да направи една жена, е да мисли, че може да има истинско приятелство с мъж. Мъжете винаги искат нещо повече, макар че може изобщо да не го споменат, нито да направят нещо.

— Това е старомодно схващане, мамо, и ти го знаеш.

— Така ли мислиш? Попитай, който и да е мъж.

Преди Ейми да успее да отговори, на вратата се появи Джед. Той погледна въпросително към Глория.

— Да попита, който и да е мъж за какво?

Ейми го изгледа с раздразнение. За момент се запита дали майка й бе разтълкувала правилно израза в очите му. Не, не се връзваше. Джед не би изпитвал собственически чувства към една жена. Той не искаше да се ангажира.

— Нищо. Върви пак навън и се развличай, като вървиш по жарава, или каквото и да е там. Ние сега ще дойдем.

Глория се засмя.

— Ейми и аз обсъждахме отношенията между мъжете и жените.

Джед кимна, скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата.

— Една вечна, вълнуваща тема.

— Ейми смята, че е възможно да съществува чисто приятелство между мъж и жена. Аз й казах, че такива неподправени, платонични приятелства са изключително редки. Мъжете не са създадени за този род връзки с жените.

— Това, без съмнение, е някаква слабост на мозъка — съгласи се Джед.

Ейми вдигна глава.

— Да не искаш да кажеш, че е права?

Джед я погледна.

— Като изхождам от личния си опит, бих казал, че е. Възможно е да имаш много познати — жени, но не и много близки жени — приятелки. — Той направи пауза и тогава добави подчертано: — Не, освен ако зад приятелството не се крие още нещо.

— Секс?

— Ами да. — Той безсрамно се ухили.

— Е, по дяволите! — Ейми започна да разбърква салатата с подправките. — Ако случаят е такъв, тогава предполагам, че си прав. Това е слабост на мозъка. Или това, или двамата с майка ми сте изкопаеми от друга ера.

Джед се отдели от вратата и бързо залепи целувка на челото й.

— Не се безпокой за това. Смятам, че сме приятели. Близки приятели.

Ейми почервеня и съвсем се смути. Пъхна купата със салатата в ръцете на Джед.

— Хайде, заминавай на верандата с това. Джед поклати глава.

— И като си помисля, че винаги съм се възхищавал от жени, които отстояват позициите си.

Той послушно изчезна през вратата.

Глория го гледаше със замислен поглед.

— Интересен мъж.

— И така може да се каже.

— Мисля, че би станал много добър приятел на подходящата за него жена. — Глория се усмихна спокойно и започна да вади чиниите.

Ейми гледаше майка си и си даде сметка, че винаги е приемала деловитостта на Глория Слейтър за някаква даденост. Откакто я помнеше, животът й се въртеше около поддържането на реда. Винаги знаеше какво ще прави през следващия час, следващия ден, следващия месец. Бе изгледала децата си и планирала светския живот на съпруга си с хладно организаторско умение. По същия методичен начин бе научила Ейми да се гмурка.

Този подход към живота изобщо не означаваше, че на Глория й липсва гъвкавост. Тя блестящо се справяше с неочаквани гости и промени в последния момент на планове, набелязани отпреди месеци. Беше просто една естествено организирана жена, винаги гледаща напред.

Ето как, помисли си Ейми с внезапно прозрение, бе оцеляла майка й, тя не се обръщаше назад, винаги вървеше напред. Нови планове, нов живот, нови насоки. Почти можеше да си представи как Глория се отдалечава от местопрестъплението, сигурна, че е предвидила всяка подробност, умът й вече зает със задачата да реорганизира бъдещето си.

Но самата тя продължаваше да се обръща назад, помисли си Ейми. Бе хваната в някаква клопка на времето и в ума си продължаваше да се завръща. Намираше се в капан.

Ейми прие факта, че методът за оцеляване на Глория Слейтър не можеше да бъде използван от дъщеря й. Ейми трябваше да намери друг път. Сети се за Джед.

 

 

Няколко часа по-късно Джед лежеше буден в леглото, легнал по гръб, с ръце под главата, загледал се замислено през отворения прозорец. Шумоленето на палмите се носеше като тих шепот досами верандата. Пълната, голяма, тропическа луна хвърляше дълъг сноп светлина по повърхността на океана. Самата вода, за пръв път през този ден, изглеждаше черна и непроницаема.

През по-голямата част от вечерта чувстваше ребрата си добре, но сега отново го боляха. Помисли дали да не стане и да вземе едно от ония обезболяващи хапчета, но накрая се отказа от тази идея. Може би и аспиринът щеше да му свърши работа.

Той преметна крака на килима и отиде с леки стъпки до прозореца. Мекият топъл бриз довяваше уханието на океана и екзотичните цветя. Беше почти нереално. За момент Джед стоя така, като гледаше и мислено сравняваше красивата, мамеща тъмнина на верандата, с кървавата тъмнина на алеята, където бяха го улучили с куршум преди няколко седмици. После се обърна и отиде в банята до стаята си да намери аспирина. Веднага щом го глътна, разбра, че има нужда от още нещо. Искаше да сподели тъмнината с Ейми.

Стаята й беше през две врати от неговата. Спалнята на родителите й бе в дъното на коридора. На Джед бяха дали стаята на момчетата, както я наричаше Глория. На едната стена имаше училищна снимка на Хю и Дарън във футболни екипи. Върху шкафа бе поставена купа със сложни орнаменти за първото място в турнир по борба. На широкия перваз на прозореца бяха наредени няколко по-малки купи от какви ли не спортни състезания. Глория явно бе взела всички важни семейни спомени на острова, когато се бяха преместили да живеят тук след пенсионирането.

Джед се запита дали в стаята на Ейми има някакви свидетелства или купи. Съмняваше се. Освен ако даваха награди за мечти и блянове, или за потайните женски мисли.

Джед излезе от банята, без да си дава труд да светва лампи. Намери дънките си на стола, където ги бе оставил, нахлузи ги и се запъти към вратата, която се отваряше към верандата. Бе любопитен да разбере дали Ейми е заспала.

Не вдигна никакъв шум, докато се движеше по протежение на галерията към стаята й. Щеше да е бясна, ако случайно разбудеше родителите й. Глупава игра играеше тя, като се опитваше да се преструва, че той е само един приятел, си каза Джед. Беше време да сложи край на това. Само защото се опитваше да й даде малко време да си поеме дъх, още не означаваше, че нещата между тях са се върнали към старото положение. Освен това нямаше смисъл да се преструват, че между тях съществува само приятелство. Родителите й бяха разбрали всичко още в началото.

Джед не бе направил нищо, за да промени заключенията им. Всъщност, кой знае защо, на него му беше забавно да отговаря на целенасочените въпроси на Слейтър тази вечер. Можеше да заключи само, че се наслаждава на необикновената роля, която играеше.

Вратата на Ейми откъм верандата бе затворена. Джед внимателно опита дръжката на вратата. Тя лесно се завъртя под ръката му. Тихо се промъкна в стаята и в същото време дочу слаб звук откъм долния етаж. Това бе звукът от отварянето или затварянето на входната врата.

Празното легло на Ейми отговори на останалите му въпроси. Тя бе излязла от къщата. Това не му оставяше никакъв избор. Трябваше да я последва.

Долу Ейми застана на стъпалата, вдишвайки благоуханния нощен въздух. Поне небето бе ясно, помисли си тя, и тръгна бавно надолу. Когато ходи в пещерите през онази октомврийска нощ, в морето беше се разразила буря.

Преди да излезе от къщата тази вечер, бе намъкнала бели дънки и тениска в коралов цвят. Пъхна ръцете си в задните джобове и пое по пътеката, която водеше през палмите. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-силно усещаше уханието на растителността в джунглата.

През последните два часа бе седяла до прозореца на стаята, като си казваше, че няма смисъл да ходи в пещерите. Щеше да бъде безполезно, а и щеше да я изнерви още повече. Но у нея се засилваше чувството, че има нужда да мине през някакъв вид изгонване на духове. Може би, мислеше си тя, това бе странното чувство, което караше престъпника да се завръща на местопрестъплението.

Накъсаните спомени настойчиво напираха в периферното й съзнание. Винаги бяха там напоследък, витаеха в сянката. Но тази нощ, реши тя, щеше да спре за малко да се бори с тях. Остави ги да изпълнят главата й. Мускулите й се стегнаха в инстинктивна съпротива.

Изобщо не разбра какво я бе събудило през онази октомврийска нощ. Ейми си спомни, че изведнъж седна в леглото — сякаш бе чула някакъв вик или писък. Сърцето й биеше, а кръвта силно се блъскаше във вените й. Но не се чуваше нищо. Поседя, заслушана в тишината, напрягайки се да разбере какво я бе събудило така внезапно.

Накрая стана от леглото и излезе на верандата. Видя долу Боб, който се бе запътил към джунглата. Той носеше кислородна бутилка и една брезентова чанта. Беше по бански. Докато го наблюдаваше в мълчалива изненада, той изчезна в сенките. Не можеше да повярва, че отива да се гмурка сам, особено по това време на нощта. През деня бяха ходили в заливчето и Боб като че ли се бе гмуркал до насита. Тук имаше нещо много странно.

Точно както не бе сигурна какво я бе събудило, Ейми не знаеше и какво я накара да намъкне дънките и една от малкото тъмни ризи в гардероба си и да последва Боб Льопаж извън къщата. На този етап не беше усетила истинска опасност, просто нещо я тласкаше да го последва. Докато излизаше през входната врата, мислите й витаеха само около загадъчната ситуация.

До една-две минути Ейми разбра, че Льопаж не отива към заливчето. Беше се запътил към джунглата, следвайки една пътека, която му беше показала по-рано следобеда. Тогава той най-накрая бе успял да я склони да му покаже входа към пещерите. Ейми трябваше да се движи бързо, за да не изостане от него. Изпълни я някакво предчувствие.

Накрая Боб забави крачка. Сдържайки дъха си, Ейми спря на известно разстояние зад него. Наблюдаваше го през поклащащи се клонки и увивни растения, как щраква малко фенерче. Изглежда проучваше къс хартия в ръцете си.

Когато свърши, той тръгна надясно. Стотина фута^[1] по-нататък отново спря и сега вече Ейми бе сигурна къде отива. Стоеше близо до входа на подводните пещери, които прорязваха тази част на острова. Ейми не можеше да повярва, че има намерение да влиза самичък в тях.

Наблюдаваше как Боб наглася екипировката си. Той метна бутилката на гърба си, закопча я и изпробва регулатора, като вдиша няколко пъти през мундщука. После се изкатери над коварното отверстие на пещерата и внимателно навлезе в тъмната вода. Щом се озова във водата, си сложи плавниците. Ейми се вторачи, объркана, докато той изчезваше от погледа й.

Тя предпазливо се показа от скривалището си и погледна по-отблизо развълнуваната повърхност, която изпълваше отвора, водещ към пещерата. От дълбочината зловещо се провиделя слабата флуоресцираща светлина от прожектора на Льопаж. Тя се задържа във водата за момент, и после, когато той заплува към зиналия подводен проход, изчезна.

Нещо под краката привлече вниманието й, докато стоеше несигурно до отвора на пещерата. Наведе се и вдигна късчето хартия, което Льопаж бе затиснал под чантата. Това бе грубо начертана карта, на която почти нищо не се виждаше под бледата светлина на луната. Вдигна фенерчето, което бе използвал Льопаж.

Това, което се виждаше на картата, бяха като че ли първите няколко метра от самия криволичещ подводен проход. Как бе възможно Льопаж да знае как изглеждат тези пещери отвътре?

Ейми се върна сепната в действителността, като се опита да пропъди спомените за собственото си объркване, нарастващ страх и увереност, че нещо ужасно ще се случи. Всички страховити образи, нападнали я онази нощ, бяха оживели толкова бързо. Осем месеца се бе опитвала да отхвърли спомена за преживяното, но усилията й бяха напразни. Докато стоеше, заслушана в тихия шум от водата в пещерата, всички събития, които не й даваха мира, се върнаха в съзнанието й така ясно, както през нощта на случилото се.

— Ейми?

Не беше чула никакъв звук, преди той да извика името й. Когато чу ниския глас на Джед, Ейми бързо се изви назад, като се спъна леко в едно увивно растение.

— Джед. Не те чух. — Тя се втренчи в него. Бе наясно, че той трябва да е забелязал изненадата й. Беше напрегната и Джед щеше да усети това напрежение. Умееше да забелязва такива неща. Доскоро не беше си давала сметка колко много виждаше той. Стоеше полускрит в сянката на трепкащите листа и я наблюдаваше. Среднощната луна едва докосваше суровите очертания на лицето му.

— Не е ли малко късно да излизаш сама навън? — Дойде по-близо, като се движеше безшумно през гъстата растителност, която го заобикаляше. Без да бърза, се пресегна да отдалечи от себе си, дългите извити клонки на една папрат.

— Тук е абсолютно безопасно. — Съзнавайки, че се намира само на няколко фута от отвора на пещерата, Ейми пристъпи напред. Надяваше се, че той няма да забележи нещо повече от безредно натрупаните скали, които закриваха входа. — Как разбра къде съм?

— Бях се запътил към стаята ти, когато те чух да излизаш от къщата. — Погледна покрай нея, втренчил се в скалите, които бележеха входа на пещерата.

— Искал си да дойдеш в стаята ми? Защо?

Едно ъгълче на устата му леко се повдигна нагоре, а погледът му се премести от скалите в сянката, към лицето й.

— Защо, по дяволите, мислиш? Ние сме любовници, забрави ли?

Нехайното му отношение я шибна сякаш на голо.

— Едва ли. Не си показвал голям интерес от онази… онази нощ и аз заключих, че е била просто случайност.

— Случайност?

Тя сви рамене в един, както се надяваше тя, небрежен жест.

— Реших, че просто си отнемаш напрежението или нещо такова. Имал си дълго пътуване, бил си ранен, спа в леглото ми. Аз ти бях под ръка. Всичко това някак вървеше заедно.

— Аха, разбирам какво имаш предвид. — Той посегна да хване ръката й, която тя размахваше напосоки. Силните му пръсти се сключиха около нейните, като успокоиха нервното движение. — Една случайност.

— Така е. — Тя направи движение, сякаш да го подмине. Джед не се опита да й попречи, но и не пусна ръката й. Вместо това тръгна заедно с нея, докато тя целенасочено се отдалечаваше от района на пещерата.

— Кажи ми нещо, Ейми, кой кого използваше да си отнеме малко от напрежението онази нощ? Ти беше тази, която се събуди с писък заради един кошмар.

Тя му хвърли бърз поглед отстрани.

— Е, добре, значи е било нещо взаимно.

— Нещо приятелско.

— Щом така ти харесва. — Тя кимна сковано.

— Нещо съседско.

— Джед…

— Едно случайно отъркалване в сеното между двойка приятели и съседи, които просто, между другото, са се нуждаели от малко физическо разтоварване.

Ейми впери ядосан поглед пред себе си.

— Няма нужда да се шегуваш с това.

— Не се шегувам. Просто се опитвах да видя нещата през твоите очи.

Ейми загуби и малкото си останало самообладание. Обърна се и застана с лице срещу него.

— Не знам как да гледам на това през собствените си очи. А нямам ни най-малка представа и за твоята гледна точка по въпроса. Не съм сигурна какво означава това, че спах с тебе. Следователно, предпочитам да го смятам за приятелски жест от двете страни, ясно ли е?

— Глупости.

Тя премигна, като чу пренебрежителния му тон.

— Тогава ти ми кажи какво означава, по дяволите!

— Защо трябва да се търсят думи за това? — попита тихо Джед. — Няма нужда да му слагаме етикет.

— Как може да говориш така? — сопна се тя. — Разбира се, че има нужда.

Той я поведе през гъстата зеленина към една скала с изглед към осветеното от луната заливче. Спря се да погледне към сребърната ивица на плажа долу.

— Говориш така, защото си жена.

Ейми стисна зъби.

— И какво от това? — Ами какво — аз съм мъж и засега не чувствам някаква нужда да класифицирам и категоризирам нещата. — Той не й обръщаше много внимание. Като продължаваше да стиска ръката й, търсеше пътеката за надолу.

— Ти беше този, който каза, че сме любовници. Любовници. Какво е това, ако не етикет? — Ейми не знаеше защо спори. Преди всичко, разговорът им бе смешен. Не знаеше и защо се оставя на Джед да я води надолу към плажа.

Пръстите на Джед се стегнаха около нейните.

— Добре, етикет е — каза успокоително той. — Засега е достатъчен.

— Не съм толкова сигурна, Джед — бяха стигнали почти до плажа. Ейми погледна профила на Джед и забеляза как тъмната му коса заблестя на лунната светлина. — Даваш ли си сметка колко малко неща знам за теб? Днес не знам повече, отколкото в деня, когато се срещнахме.

— Това не е вярно. — Той изглеждаше замислен, като че ли едва сега му бе дошъл наум този въпрос. — Знаеш, че бях започнал да придобивам навика да си попийвам малко повече скоч, когато се срещнахме. Забелязах как ме наблюдаваше след оная нощ, когато се отби, без да ме предупредиш, и ме завари да унищожавам съдържанието на бутилка уиски. Веднага ме ограничи до две-три чаши бяло вино, когато идвах при теб.

— Боже мой! Това не беше съзнателно усилие да те променям, Джед! Бялото вино е питието, което пия аз, затова ти го предлагах, когато идваше за вечеря. Ти изобщо не протестира, нито настоя да си носиш сам скоч.

— Това е, защото нямах нищо против. — Изглеждаше развеселен. Вече бяха на плажа. — Знаеш колко много обичам да правя клетки за птици. Винаги ми подхвърляш, че трябва да се откажа да работя за фирмата си и вместо това да започна да се занимавам само с клетките.

— Джед, това едва ли е подходящ пример, че добре познаваш някого, нито е показател, че връзката е изпълнена със смисъл.

Той я поведе по пясъка.

— Доста хора, които ме познават, не знаят за моите клетки.

— Е, може би е така, защото не общуваш много с хора — изтъкна хапливо тя.

— И това е още едно нещо, което знаеш за мен. Не общувам кой знае колко с други хора.

— С родителите ми, както виждам, се справяш чудесно.

— Мм. Това е различно.

— О, наистина ли? Защо?

Той сви рамене и силните му голи рамене уловиха блясъка на лунната светлина.

— Не знам. Може би защото са свързани с тебе.

Ейми заби пети, като принуди Джед да спре и да я погледне.

— Кажи ми нещо, Джед. Защо се примиряваш с татковите не толкова изтънчени въпроси за финансовото си положение? И защо проявяваш такава търпимост към въпросите на мама за семейството си?

— Защото те са твои родители, и защото съм техен гост. И защото спя с дъщеря им, и те го знаят. Това им дава право на някои въпроси.

— Така ли е? — настоя Ейми, силно раздразнела. — Ами аз? Имам ли аз право на някои въпроси?

— Така мисля.

— Е, много благодаря! Винаги съм имала впечатлението, че харесваш уединението си, че не искаш да ти задавам въпроси.

Ейми махна възмутено с ръка. Последва тишина колкото един удар на пулса и тогава Джед тихо каза:

— И аз останах с такова впечатление за теб. Ако имаш някакъв въпрос, Ейми, задай го.

Един дълъг момент стояха, втренчили се един в друг. Мекият, топъл въздух повдигна едно кичурче от косата на Ейми, като го уви около врата й. Джед се пресегна и го хвана. Държеше копринените косъмчета между пръстите си, загледан в изпитателните очи на Ейми.

— Бил ли си женен някога? — запита сухо Ейми.

Джед поклати глава, без да казва нищо.

— Мама ми каза да попитам — усмихна се Ейми в неочакван изблик на веселост.

— Веднъж бях сгоден, преди около осем години.

— Какво се случи? — напрегнато взе да очаква отговора.

— Нищо не излезе. Почти по същото време умря брат ми. Трябваше да се занимая с някои неща — лаконично отговори Джед. — Годежът пропадна.

— Стрес — кимна с разбиране Ейми. Запита се с какво ли се е налагало да се занимае и защо годеницата му не е била в състояние да се справи с положението.

— Стрес. Каква полезна дума.

— Липсва ли ти? Мислиш ли често за нея?

— Не. Но понякога се питам какво ли щеше да бъде, ако се бях оженил преди осем години и бях започнал един нормален начин на живот.

Обзе я силно съчувствие. Докосна суровото му лице отстрани.

— Осем години са много време. Сигурно си имал и други възможности да създадеш семейство, ако си искал.

— Не съм сигурен какво съм искал през последните осем години. Просто следвах един начин на живот, който ми вършеше работа. Отивах, където ме пращаха, свършвах работата, връщах се, правех клетки. Пиех по малко уиски. Не мисля много за миналото.

— Или за бъдещето?

— За бъдещето също не съм мислил много — съгласи се той.

— О, Джед… — Пръстите й леко се плъзнаха надолу по врата към голото му рамо.

— Поне доскоро — заключи меко Джед.

— Какво?

— Не бях мислил много за бъдещето доскоро. Но сега откривам, че отново започвам да мисля за него. — Той я привлече в прегръдките си, притисна я до себе си и зарови лице в развяната й от вятъра коса.

Ейми обви кръста му с ръце и сложи главата си на рамото му.

— Приятели ли сме, или любовници, Джед?

— И двете. — Той се отпусна на колене, като я притегли надолу със себе си. Ръцете му хванаха тениската й отдолу, докато тя коленичеше пред него. Усмивката му бе пълна с обещания.

— Последния път пришпорих нещата. — Целуна носа й, докато й сваляше тениската през главата. — Дълго време те желаех. Знаеше го, нали?

Застанала на колене, с лице към него, Ейми почувства как очите й се изпълват с нежност. Гърдите му бяха силни и топли под нейните длани.

— Когато се прибираше след пътуванията, си мислех, че може и да си ме желаел.

— Може да съм те желаел? — В гласа му се прокрадна тих смях. — Аз изгарях по тебе. А ти искаше само да играем на шашки и да слушаме стари албуми на Бийч Бойс.

— Предполагаше се, че сме приятели.

— А ти се страхуваше да не би приятелството да се разрасне в нещо друго, нали?

— Малко — призна тя. Грапавите му пръсти докоснаха връхчетата на непокритите й гърди. Тя усети как чувствителността й се изостря, цялата сякаш се изопна. — След това не можах да определя докъде сме стигнали.

— Исках да ти дам малко време. — Дланите му бяха топли, както я галеха — докато стигнаха до копчето на белите й дънки. — Може би исках малко време и за себе си. Той се наведе да целуне твърдото зърно на гръдта й.

— Джед, толкова много неща не знаем един за друг… — прошепна Ейми.

— Има ли значение?

— Не знам. — Тя затаи дъх, когато той дръпна ципа на дънките й.

Джед я обърна и тя се озова между бедрата му, притиснала голия си гръб в неговите гърди. Той дръпна надолу дънките, като смъкна и малките пликчета с тях.

Ейми наклони главата си назад, докато пръстите му галеха вътрешната страна на голото й бедро. Можеше да почувства как мускулите на краката му се движат, когато нежно я придърпа към себе си. Твърдият му член се притисна през панталона в заобления й задник. С вълнение усети силата, която той сдържаше заради нея.

— Толкова ми е хубаво да те докосвам — прошепна Джед. Той целуна извивката на рамото й и се наведе да разтвори бедрата й. Когато тя се откри за него, той започна да гали тъмните къдри малко под корема й.

Ейми потрепери и затвори очи, като сложи главата си на рамото му. Пое топлината му с цялото си тяло и почувства, че става все по-жадна за докосванията му. Когато търсещите му ръце намериха нежната плът между краката й, тя извика, удивена, устремена към него. После, като следваше с пръсти контурите на скритите й места, той предизвика такива фини и остри усещания у нея, че тя сграбчи мускулестите му бедра от двете страни, и ноктите й очертаха малки луни по кожата му.

— Джед, не знам как може толкова лесно да правиш всичко това с мен!

Това не беше протест, нито молба, бе възкликнала просто от изумление. Ейми не можеше да разбере напълно реакцията си. Никога не беше откликвала така на мъж през живота си.

— Ефектът е взаимен. — Пръстите му се движеха все по-възбуждащо. Когато Ейми започна да трепери, Джед я дръпна още по-близо до горещите си бедра.

— Пипни ме, любима. Виж колко много те искам.

Като мълвеше нечленоразделни думи, Ейми се обърна в тесните предели на прегръдката и тласна Джед надолу, докато той легна на пясъка. Усмихна й се, когато тя се изтегна върху него. Сви краката си, като внимателно я хвана в капан от двете страни. Ръцете му се движеха бавно, ненаситно — по гърба, а после по сладката плът на хълбоците й.

— Това ти харесва, нали? — изрече Ейми полуукорително, като стисна леко със зъби плоското зърно на гърдите му. — Възбуждаш се като гледаш колко бързо можеш да ме доведеш до това състояние.

— А кой мъж не би се възбудил? Толкова прекрасно откликваш. Гореща си, копринено гладка и пулсираща. Мога да почувствам тръпките, които цялата те разтърсват.

— Животно. — Но се притисна до него, като търсеше ципа на панталоните му. Пръстите му силно я стиснаха, когато тя намери каквото търсеше и започна да дърпа дънките му надолу.

Ейми въздъхна.

— Усещам как и ти трепериш.

— Шокови вълни. Ще експлодирам.

— Съвсем като вулкан. Така беше миналия път. Винаги ли си такъв? — Тя бутна встрани дънките, заедно със слипа. Изведнъж той изпълни ръката й, настоятелен, твърд, пулсиращ.

— Не, не съм винаги такъв. Но с тебе започва да ми става навик. — Очите на Джед заблестяха на лунната светлина, когато я хвана за кръста, после я отпусна и тя го възседна. Мощният му фалос предизвикателно се допря до нея. — Последния път толкова дяволски бързах, че се уплаших да не те заболи. Струва ми се, че малко те заболя.

— Не. — Тя бързо поклати глава в отрицателен жест.

— Този път поверявам всичко на теб. Не бързай, любов моя, и си вземи колкото искаш от мен.

Ейми въздъхна, толкова много го искаше. Пазеше равновесие с ръце, подпрени на раменете му. Бавно се отпусна надолу, чувствайки го под себе си, как пулсира до меката й влажна кожа.

— Знаеш как да измъчваш един мъж, нали? — Гласът на Джед прозвуча задъхан и дрезгав, докато тя внимателно се нагласяше. — До безкрайност ли ще продължаваш с това?

— Ти каза да не бързам. — Тя почувства у нея да се надига дръзка женска палавост, когато погледна към суровото му лице. Бавно се отпусна с още един инч^[2] надолу. Той беше толкова голям, опъваше я, изпълваше я. Усещането бе невероятно. Цялата чезнеше в страстта, която виждаше в очите му.

— Като казах да не бързаш, нямах предвид да го правиш цяла седмица. Ела тук, скъпа, преди да съм си загубил ума. — Ръцете му се стегнаха около нея и той се повдигна нагоре, като проникна дълбоко във влажната женска плът.

Ейми извика и падна напред. Косата й се пръсна по гърдите му. Когато се отдаде на опияняващия ритъм, пръстите й здраво стиснаха раменете му. Беше като яздене на див жребец, само мускули и вибрираща енергия. Коленете й се стегнаха около кръста му и тя почувства живия му отклик. За един безкраен момент всичко друго около нея престана да съществува. Нямаше минало да я преследва, бъдеще, от което да се страхува — тук бяха само този мъж и този момент.

Когато усети леките конвулсии да потрепват в нея и чу как тя задъхано мълви името му, той нададе приглушения вик на освобождението си и се надигна за последен път.

И тогава всичко свърши. Настана кратък, сладък покой. Леко плискащите се вълни, сребърната лунна светлина и уханният въздух като че ли обгърнаха Ейми и Джед, създавайки един интимен, сигурен свят, защитен от всякакви външни посегателства.

Но както толкова често се случва, опасността дойде отвътре. Очите на Ейми все още бяха затворени, главата й още почиваше върху гърдите на Джед, когато той тихо заговори и строши тънкия като кристал пашкул, в който тя се бе свила.

— Аз отговорих на няколко твои въпроса тази вечер, Ейми. Мисля, че е време и ти да отговориш на някои от моите.

Тя застина.

— Какви въпроси?

— Искам да знам какво, в действителност, се случи в нощта, когато умря Льопаж.