Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (10)

Глава десета

— Аз все още държах смарагдите — обясни бавно Ейми. — И там бяха всички ония писма.

— Написала ги е майка ти?

Ейми кимна.

— До Майкъл Уаймън. Това бяха любовни писма, Джед. Не ги прочетох всичките. Не можах. Ръцете ми трепереха толкова много, че едва ги държах. Но прочетох достатъчно, за да разбера, че е била страстно влюбена и е възнамерявала да избяга с него. Имаше и снимки. В големия плик. Черно-бели снимки на баща ми, как говори с един човек, когото не познавам. На гърба бяха надписани. Някой, вероятно Уаймън, бе написал дати, часове и едно руско име.

— Изглежда Уаймън е имал някакъв план за изнудване. Или може би е възнамерявал, след като продаде инженерните проекти на руснаците, да представи нещата така, сякаш баща ти го е направил.

Ейми сключи ръце, стисна ги силно и кимна още веднъж.

— Ако Льопаж е бил прав, че смарагдите са представлявали възнаграждение, то тогава трябваме да приема, че със снимките е смятал да изкара баща ми виновен. Не знам защо писмата на майка ми бяха там.

Джед сне ръката си от рамото на Ейми, стана и отиде да се облегне на перилата.

— Може би е смятал и тях да използва за изнудване. Сигурно никога няма да разбереш със сигурност, но е възможно майка ти да се е отказала на бяга с него и той е възнамерявал да използва писмата, за да я принуди да направи това, или да я накара да мълчи. Какво мислиш, че се е случило тогава?

— Мисля — изрече внимателно Ейми, произнасяйки на глас една теория, върху която умът й не спираше да работи вече осем мъчителни месеца, — че може би го е убила майка ми, а после е скрила тялото и кутията в пещерите. Баща ми не се гмурка, Джед. Само добър водолаз може да рискува да влезе в тези пещери, за да скрие едно тяло. Льопаж изглеждаше много уверен, че Уаймън не се е обърнал с лодката. Беше сигурен, че е бил убит, и каза, че е видял онези парчета олово и останки от водолазна екипировка.

— Не е възможно да е знаел със сигурност, че те са били на Уаймън.

— Не, предполагам, че не. — Ейми замълча, като си мислеше за сцените от кошмарите си.

— И какви, смяташ, са били мотивите на майка ти? — попита директно Джед.

— Не знам. — Ейми погледна надолу към сключените си ръце. — От ревност, може би. Уаймън явно е имал и друга любов, според Роузи. Или, може би, майка ми се е опитала да скъса, а Уаймън я е заплашил, че ще покаже писмата, както каза ти. Не знам, Джед, но имам ужасното чувство, че Льопаж е прав. Някой е убил Уаймън и единственият, който е можел да го стори, а също и да скрие тялото в онези пещери, е била майка ми. Джед, никой не знае за тези пещери, освен семейството ми.

— Уаймън е знаел.

— Е, да. Това е естествено. По едно време е бил съсобственик на къщата и земята, заедно с баща ми. — Тя замълча за момент, като размисляше. — Какво би останало от едно тяло, скрито долу през цялото това време, Джед?

— Ейми, даваш голяма свобода на въображението си.

— Но все пак, какво би останало от едно тяло, ако е било там? — настоя тя.

— Скелетът, предполагам — заяви прозаично Джед.

Ейми го погледна, като се чудеше на спокойния му, прагматичен тон. Скелетът! Втренчени завинаги очни кухини, костеливи ръце, потрепващи във водата.

Тя преглътна.

— Льопаж каза, че тялото на Уаймън положително е било оставено там.

Джед сви рамене.

— Е, добре, Ейми, възможно е тялото на Уаймън да е там долу. Кой знае! Това не ни казва кой го е убил. Когато става дума за шест добри смарагда, бих казал, че въпросът за потенциалните убийци остава открит. По дяволите, самите руснаци може да са решили да си приберат смарагдите, след като са сключили сделката и са взели проектите.

— Само дето камъните все още си бяха в кутията — каза тихо Ейми.

— Били са в онова пакетче, с което си скочила във водата? Ти провери?

— Да.

Джед я изгледа замислено и скръсти ръце на гърдите си.

— И ти просто ги остави там? Шест смарагда?

Ейми се втренчи в здраво стиснатите си ръце.

— Не исках да ги виждам отново. Исках да изчезнат. Те означаваха толкова много ужасни неща.

— Хм — прозвуча неопределеният му отговор. — И каква е останалата част от историята?

Ейми си пое дъх.

— Бях изпаднала в паника. Не можех да събудя родителите си и да им кажа, че Льопаж току-що се е удавил, докато се е гмуркал за кутия със смарагди, изобличителни снимки и стари любовни писма. И че за да се сдобие с тази кутия, е бил готов да убие. Можех да мисля само затова как да скрия кутията и всичко, което се намираше в нея. Казах си, че пещерите са най-доброто място, кутията е била в безопасност там долу толкова години. Нищо нямаше да й стане да постои още някое и друго десетилетие.

Джед затвори очи.

— Не ми казвай, остави ме да отгатна. Върнала си кутията отново в пещерите?

Тя стисна пръстите си в юмрук, после ги разтвори.

— Не можех да измисля нищо друго. Просто исках да се отърва от всички тия дяволски неща!

— Дори ако така е можело да си счупиш врата?

Ейми го погледна и почувства, че й прилошава.

— Не виждах никакъв друг избор пред себе си.

— Кажи ми какво точно направи онази нощ!

Ейми не можеше да откъсне очи си от неговите.

— Сложих екипа и кислородната бутилка на Льопаж и влязох в пещерата. Не се чувстват много сигурна. Никога не бях се гмуркала в пещера. Но бях прочела няколко книги на тая тема. Използвах… неговата макара. Вързах въженцето на една скала до входа на пещерата и плувах дотам, докъдето посмях, преди да намеря къде да оставя кутията. После тръгнах обратно, като се водех по въженцето. Бях взела прожектора и когато излязох в езерцето, го видях да лежи там във водата. Все още ме гледаше втренчено. После, когато се опитах да се изкатеря навън, се спънах в скалите и… и паднах пак във водата. Отново се допрях до крака му, и… О, Господи, Джед!

Не можа да изрече нищо друго. Махна някак несигурно и безпомощно с ръка.

С една-единствена крачка Джед се отдели от перилата, протегна ръка и изправи Ейми. Хвана я за раменете и каза сурово:

— Ти не си го убила, Ейми! Дори ако беше го убила, това щеше да е самозащита.

— А кошмарите? Защо не мога да се отърся от тях?

— Може би защото си държала всичко това заключено вътре в себе си дълго време, а не си от хората, които знаят как да се справят с подобна информация. И защото имаш прекалено живо въображение. И защото онази проклета кутия е все още в пещерите.

Тя се втренчи в него.

— Какво общо има това?

Джед поклати глава.

— Ейми, оставила си всичко както е било. Кутията е все още там, с всички неща вътре в нея. Не разбираш ли? Щом Льопаж е знаел за кутията, някой друг вероятно също знае.

— Льопаж каза, че работи за себе си. Сам.

— Откъде е получил информацията си?

— Не знам — прошепна раздразнено Ейми. — Джед, месеци наред се питам за това. Той загатна, че е научил от някого, но не изглеждаше обезпокоен, че този човек може да тръгне да го преследва. Може би го е убил. Определено бе способен на това.

— Може и така да е. А може и да не е. Тук има доста висящи въпроси, Ейми.

— Знам — призна тя.

— Трябва да извадим тази кутия от пещерите, мила.

Тя сепнато вдигна глава.

— Не! Категорично не. Не смятам да се връщам в пещерите. И ти няма да го правиш.

Той стисна устни, но не започна да спори. Вместо това я притегли и силно я притисна до себе си.

— Добре, Ейми, друг път ще говорим за това.

— Кутията си е добре там, където е. Никой няма да я намери. Освен ако не му покажа пътя.

— Ейми, от това, което ми разказа, разбрах, че не си стояла много дълго в пещерите онази нощ. Била си изплашена, бързала си. Струва ми се, че тази кутия не е много навътре, така ли е? Всеки, който би желал да отдели малко повече време, вероятно би я намерил.

Ейми се отдръпна от него.

— Защо си толкова загрижен за намирането на тая кутия?

— Казах ти вече, заради неразрешените загадки.

А дали не беше заради това, че шест от тия неразрешени загадки бяха смарагди, помисли си внезапно Ейми. Не, тя вярваше на Джед. Не можеше да не му вярва, бе отишла твърде далеч с него.

— Какво има, Ейми? — Големите ръце на Джед успокояващо се плъзнаха надолу по гърба й. — Изплаши се, че каза твърде много, а?

Тя се опита да се освободи и Джед неохотно я пусна.

— Снощи се оставих на онези глупави коктейли с гуава да ми подействат. След като осем месеца си пазих тайните за себе си, малко се понапих и веднага изпях всичко.

— Защото то не ти е давало мира.

— Ти веднъж ми каза, след онази нощ, когато пищях, че е най-добре в такива случаи да не се говори. Каза, че когато облечем нещата в думи, те стават по-реални.

— Аз говорех за кошмарите. Но това не бяха просто обикновени лоши сънища, нали Ейми?

— Не — призна тя. — Мисля, че живеех в някаква клопка на времето. Не мога да забравя какво се случи преди осем месеца. Продължавам да го съживявам в сънищата си. Джед, по едно време си мислех, че ще полудея.

— Нерешените загадки…

Тя го погледна.

— Продължаваш да ми говориш за това.

Той сви рамене и пъхна ръце в задните си джобове. Беше вперил поглед в нея, изражението на лицето му бе напрегнато.

— Тези нерешени загадки те преследват. Не разполагаш с всички отговори. Не знаеш със сигурност кой наистина е убил Уаймън преди двадесет и пет години. И не може да не се чудиш от време на време дали наоколо не се въртят още типове от рода на Льопаж, които да те търсят. С такова въображение като твоето, подобни въпроси могат да те накарат да откачиш. Особено след като си решила да се справиш с всичко сама.

Ейми трепна.

— Изглеждаш експерт по въпроса.

— Експерт по нерешените загадки? Да, предполагам, че съм. Понякога трябва да разчистиш всичко, за да можеш да продължиш да живееш, Ейми.

— Не мога да понеса мисълта да се върна отново в онези пещери — прошепна тя.

— Този път аз ще бъда с теб.

Ейми не каза нищо.

Джед забеляза красноречивото мълчание и произнесе едно проницателно:

— Разбирам.

— Какво разбираш? — Ейми полека отиде до перилата. Погледна го някак смутено.

— Разбирам, че вече ти е дошло наум дали не съм някой втори Льопаж.

— Не изглеждаш особено разтревожен от този факт.

Той сви рамене.

— Не съм. Това е логическо умозаключение. Но мисля, че дълбоко вътре в себе си ти ми вярваш. Иначе нямаше да се оставиш на сока от гуава да ти подейства по този начин.

Ейми леко се усмихна.

— Не си опитвал коктейлите на Роузи. Те са много силни.

Отправил поглед към морето, Джед отиде до нея.

— С каква цел искаше така да напиеш Роузи, че да падне под масата?

— Не съм сигурна. Започнах да й задавам въпроси за миналото и тя нямаше нищо против да говори. Така че продължих да я разпитвам.

— За родителите си?

Ейми кимна.

— Тя каза, че Майкъл Уаймън създавал само неприятности. Загатна, че се опитал да създаде проблеми в отношенията между родителите ми, като насъскал приятелката си по баща ми. Когато този опит се провалил, Роузи каза, че той пробвал чара си върху майка ми. Съдейки по писмата, които намерих в кутията, тук трябва да е успял.

— Може би. До известна степен. Не бързай да си представяш подробностите предварително, Ейми. Нямаш факти.

— Не искам да ги знам.

— Може да не искаш да знаеш какво се е случило тогава между родителите ти, но не можеш да пренебрегнеш смарагдите. Не и сега, когато още някой знае за тях.

— Този някой е мъртъв.

— Льопаж е научил от друг човек — меко настоя Джед. Той притисна длани върху перилата и се облегна напред. — Между мен и Льопаж има някои прилики, нали?

Ейми се поколеба, после каза:

— Да.

— Той нагласил уж случайна среща с тебе, малко преди да е дошло времето ти за посещение на острова. Смятала си го за приятел. Човек, с когото си имала някои общи неща. Вече на острова, той предразположил семейството ти. Ходил да се гмурка с теб. Разпитвал за пещерите. Накъсо, използвал те.

— Да.

— И накрая се опитал да те убие.

— Да. — Гласът на Ейми прозвуча леко като шепот, но все така категорично.

— Когато започнах да ти задавам въпроси за него и какво се е случило между вас двамата, ти трябва да си започнала да се чудиш за мен — продължи неотстъпно Джед.

— Когато каза, че работиш за правителството, реших, че мога да спра да се безпокоя.

— Може да съм те излъгал. Нямаше да ми е трудно да го направя. Трябваше да изляза с някакво обяснение, след като Стърн ти каза, че не съм претърпял катастрофа с кола.

— Излъга ли ме, Джед?

— Не.

— Какво всъщност ти се случи по време на последното пътуване? — попита тя.

— Направих една грешка. Бях принуден да се доверя на човек, който не заслужаваше кой знае какво доверие. Това ми струваше доста. Но в крайна сметка извадих късмет. Можеше да ми струва много повече.

— Живота ти? — Тя се обърна и се загледа в суровия му профил с очи, изпълнени с тревога.

Устните на Джед се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Или жизненоважна част от, хм, структурната ми цялост. Ти чу какво каза Стърн. Ако този куршум бе ме улучил малко по-горе…

— Ти си щял да пееш сопран. — Без да мисли, Ейми се хвърли в ръцете му и се притисна до него. — О, Господи, Джед, можело е да те убият!…

— Мисля, че това щеше да бъде за предпочитане пред алтернативата, за която спомена Стърн. Не пея много добре. И ако трябваше да прекарам останалата част от живота си в чудене какво представлява любенето с теб, сигурно щяха да ме вземат дяволите.

— Не е смешно!

— Извинявай. На моето чувство за хумор понякога му липсва нещо. — Обгърна я здраво с ръце. Главата й почиваше на рамото му.

— Да, забелязах. — Ейми повдигна глава, усмихвайки се несигурно. Стискаше с пръсти яката на избелялата му дънкова риза. — Всъщност мисля, че нещата между нас щяха да вървят добре, дори ако хипотезата на Стърн се бе сбъднала.

Джед я погледна, огорчен и скептичен.

— Мислиш, че нашето приятелство щеше да е достатъчно?

— Ъхъ. Особено като се има предвид колко си изобретателен. И както каза Роузи, имаш наистина чудесни ръце.

Джед се затресе от смях, а Ейми зарови зачервеното си лице в ризата му. Толкова й беше хубаво да го чува как се смее, помисли си тя. Толкова хубаво. Заля я топло чувство. След безпокойството, което изпита, когато Джед бе започнал да й задава въпроси, сега се почувства успокоена.

Смехът на Джед уталожи част от напрежението, но когато този момент отмина, Ейми усети една едва уловима промяна у него. Той стана мълчалив и затворен в себе си. Обаче през останалата част от деня не спомена повече за кутията и Ейми му бе дълбоко благодарна за това. Когато му каза, че не иска и да мисли да се връщат пак в пещерите за нея, му бе казала самата истина.

Останалата част от сутринта премина спокойно. Ейми измъкна бележника, който бе взела със себе си, и се настани на една пейка на верандата да нахвърли още една глава от Скрити демони. Джед пък откри малко хартия, линии и моливи в кабинета на Дъглас Слейтър. Подреди всичко на една маса до мястото, където бе седнала Ейми, и се залови да скицира нова клетка за птици. Този път, както забеляза Ейми, тя бе лека и въздушна, с грациозни, извити линии. Някак я поразяваше фактът, че един толкова суров мъж е в състояние да създаде нещо толкова красиво и причудливо като клетка за малки птички.

По едно време Джед стана да пусне Вивалди на модерната стереоуредба на Дъг Слейтър. Музиката се понесе през отворените врати на къщата. Ейми реши, че вероятно това е музиката, която най-много стимулира Джед, когато проектира. Искаше да се пошегува за разликата в музикалните им вкусове, но Джед изглеждаше твърде погълнат от заниманието си, за да оцени шеговитото й настроение.

Около обяд, Ейми се почувства по-добре и апетитът й се възвърна с пълна сила. Двамата с Джед хапнаха в кухнята и прекараха останалата част от следобеда на верандата. Разговорът им буквално замря.

Във въздуха изобщо не витаеше враждебност, каза си Ейми, докато поглеждаше скришом към вглъбеното лице на Джед. Глупаво беше да търси проблеми там, където ги нямаше. Джед не я притискаше за кутията. Трябва да е приел решението й по този въпрос.

Но малко преди вечеря Ейми разбра, че нещо се е променило. Джед изглеждаше по-неразговорлив отвсякога. Предложи й чаша вино, която тя отклони със съжаление, и си наля чаша скоч. Помогна й да изчисти и да попари скаридите и да приготви салатата, но не се впусна в кой знае какъв приятелски разговор, докато го правеше.

Няколко пъти Ейми едва не го попита за какво мисли, но не можа да събере достатъчно смелост. Не искаше отново да говори за кутията, а се страхуваше, че точно тя е в мислите му.

Чак след вечеря тя започна да се пита дали нещо друго не безпокои Джед. Живото й въображение се хвана за новата вероятност и се развихри. До десет часа вечерта тя бе убедена, че знае какво не е наред.

Проблемът беше прост и ясен и се базираше на най-големите й страхове: Джед се опитваше да осмисли онова, което бе научил за любовницата си. Ейми не беше сладката, невинна жена с не кой знае какъв опит, за каквато я смяташе той. Тя имаше минало, и в това минало се включваше една смърт, в която бе замесена и тя, както и едно убийство, вероятно извършено от член от семейството й. Нещо повече, Ейми бе доказала, че е жена, способна да подмине тялото на удавник, за да скрие едно състояние под формата на смарагди.

Стори й се, че знае инстинктивно колко различно за един мъж е да бъде запознат с насилието и да приеме жена, замесена и в съмнително удавяне, и в изчезването на няколко скъпоценни камъка.

Ейми не успя да свърши много работа по книгата с напредването на вечерта. Почти можеше да чуе въпросите, които Джед вероятно си задаваше.

В десет и пет Ейми не можа да издържи повече. Тихо се извини и отиде да си легне. Джед вдигна поглед от скицата на клетката, кимна учтиво и я загледа как се изкачва нагоре по стълбите. Не направи никакво движение да я последва.

Защо не беше я последвал, запита се унило Ейми докато крачеше из стаята си. След като бе узнал тайните й, вече не можеше и да спи с нея?

Измъчваше се с вариации на тази тема почти двадесет минути. После започна да се ядосва. Кой, по дяволите, си мислеше, че е, че да я съди! Тя беше същата жена, която той бе толкова твърдо решен да съблазни, когато се прибра с рана от куршум в крака, рана от нож в ръката и доста натъртени ребра. Нищо не беше се променило, освен, разбира се, това, че вече знаеше истината за нея.

Може би Джед я смяташе за неженствена.

Може би не намираше нищо привлекателно в жена, чието минало бе опетнено със смърт и смарагди.

Може би я бе лъгал през цялото време.

Може би само я бе използвал, за да се добере до смарагдите.

Докато въображението й се мяташе между всички тия възможности, Ейми почувства как главата й се замайва.

Самият Джедидиа Глейз съвсем не беше съвършен, каза си твърдо Ейми, излизайки на верандата. Играеше си с оръжия, не говореше много за миналото, проявяваше още по-малък интерес към бъдещето и вероятно не знаеше значението на думата обвързаност.

А, Господ да й помага, тя бе влюбена в него!

Ейми спря до перилата и цялото й тяло се напрегна, когато най-сетне призна истината пред себе си. Обичаше Джед. Обичаше го от няколко седмици, може би от няколко месеца. Би трябвало да си даде сметка за истинските си чувства, когато отиде при доктор Мълейни да й предпише противозачатъчни хапчета.

Тогава си беше казала, че просто проявява практичност и предвидливост. Беше забелязала на няколко пъти чувственото пламъче в очите на Джед и с верния си женски инстинкт бе разбрала докъде може да доведе то. Мисълта да прекъсне връзката им никога не й бе минавала през ума. Беше замаскирала любовта си зад фасадата на приятелството, но дълбоко вътре в себе си знаеше истината.

Обичаше Джед, а сега той реши да се оттегли от крехката им, неукрепнала връзка, когато разбра истината за нея.

Чувствата й взеха връх. Обърна се кръгом с босите си крака и тръгна решително към вратата. Разтвори я широко и тръгна надолу към хола. Можеше да види Джед, все още наведен над проекта си. Той не вдигна поглед, докато тя не заговори.

— Не е като да очаквам женитба — обяви тя с хладна надменност.

Това привлече вниманието му. Вдигна уморено глава и я погледна. Ейми стисна парапета с ръце и впери поглед в него с изражение на открито, предизвикателство.

— Моля? — бе отговорът на Джед.

— Казах, че съвсем не очаквам да се ожениш за мен.

— Чух. Не мога да направя връзката, която ти явно смяташ, че би трябвало да направя. — Не помръдна от стола.

— Знаеш за какво говоря.

— Мислиш ли?

— Разбира се — изрече тя през стиснати зъби. — Бих желала да подчертая, че нямаш никакво право да действаш, като че ли всичко между нас се е променило. Аз съм същата жена, която бях вчера и миналата седмица. Тогава ти беше повече от щастлив да си направиш удоволствието в една малка любовна афера с мен, нали?

— Тук усещам един многозначителен въпрос.

Ейми бе вбесена.

— Това не е шега.

— Не е — съгласи се той, — виждам. — Остави молива си и се облегна на стола, да я разгледа по-добре. — А какво точно е?

— Просто ми кажи истината, Джед. Променили се нещата за теб, след като узна миналото ми?

— Питаш ме дали все още те искам сега, след като знам какво се е случило в пещерите?

— Не е само това, което се случи преди осем месеца, нали? Ами незначителният проблем с онова убийство, станало преди двадесет и пет години? А какво да кажем за смарагдите? Може би е имало и шпионаж. Не трябва да забравяме за това. Кой знае какво има още… Работата е там, че аз, като че ли, не излязох онова малко, сладко и невинно същество, за каквато ме смяташе, нали?

При тези нейни думи Джед се изправи и тръгна към стълбите. Погледът му не изпускаше нейния.

— Ейми, повярвай ми, никога не съм оставал с впечатлението, че си едно сладко, невинно същество. — Тръгна нагоре по стъпалата. — От самото начало знаех, че си една сладка, невинна писателка на научна фантастика, с три пъти по-голямо от мозъка й въображение. Винаги съм знаел, че то ще те вкара в беля.

— Какво трябва да означава това? — Ейми смутено отстъпи едно-две стъпала.

Джед не забави стъпките си.

— Това означава, че мислиш твърде много.

— Джед, почакай, трябва да поговорим за това…

Той се пресегна и хвана китката й, преди тя да успее да избяга. Бавно и неумолимо я притегли към себе си.

— Не мисля, че сега е време за говорене. Понякога един мъж трябва да действа.

— Не бъди чак такъв страхотен мъжкар. Искам да знам истината. Искам да знам какво, всъщност, мислиш за мен.

— Ще ти покажа какво, всъщност, мисля за теб.

Както бе стиснал китката й, той я притегли по-близо и преди Ейми да успее да протестира, я вдигна на ръце. Движението бе придружено от сподавен стон. Ейми го чу и веднага се разтревожи.

— Джед, ребрата ти?

— Забрави за ребрата ми. — Той я пренесе през хола до стаята й.

— Не трябва да ме носиш така. Ще ти стане нещо.

— Ще го преживея. Можеш да се суетиш над мен по-късно.

— О, Джед, нямах предвид да… Тоест, исках само да разбера дали нещо между нас се е променило, след като научи всичко за мен.

— Нищо не се е променило между нас. — Той мина през вратата на стаята й и леко я метна на леглото. — Да си изясним първо тази част, а после ще поговорим. — Започна да разкопчава копчетата на ризата си.

— Джед, сигурен ли си? Само искам да разбера истината. Просто ми кажи истината.

— Истината какво изпитвам към теб? Прегърни ме и ще ти покажа, Ейми — той свали дрехите си и се отпусна до нея, тялото му бе силно и топло в лунната тропическа нощ. — Изключи свръхактивното си въображение за малко и се съсредоточи върху чувствата, а не върху мислите си.

Ейми с въздишка се предаде, прегърна го и последва съвета му.

— Но, Джед…

Той протегна ръка към нея и прекъсна слабия й протест с гореща целувка. Ейми тихо въздъхна, а Джед прие победата си със стон. Тежестта на тялото му я притисна върху завивките. Почувства коляното му между краката си и бедрата й се разтвориха.

— Вече няма да се съмняваш колко много те искам — промълви Джед. Ръцете му се плъзнаха по нея, като я възбуждаха, изследваха, владееха… — Няма да има съмнения колко ме искаш и ти, нали?

— Не, Джед. — Тя се изви цялата срещу него. Потрепери, когато той използва пръстите си, за да я разшири отдолу. — Моля те…

— Господи, Ейми, желая те толкова много. Понякога си мисля, че ще експлодирам — дрезгаво прошепна той. Постоя още малко, като я галеше и в следващия миг, като че ли не можеше да чака повече, проникна в нея.

Ейми се впи в него, обгръщайки го с крака. Джед я изпълни цялата, като изгони страховете и колебанията, които я бяха терзали цялата вечер. Не съществуваше нищо друго, освен неговото властно желание. То се вля в нея, смеси се с нейното и разпали още по-силно бушуващите вече пламъци.

Ейми се отдаде на стихията, доволна, че поне на това равнище между нея и Джед нищо не беше се променило.

 

 

Доста време мина, преди Ейми да помръдне в ръцете на Джед. Мекият океански бриз галеше отпуснатото й в покой голо тяло, като изпаряваше и последните капчици на чувствеността по кожата й. Джед се бе изтегнал в цялото си великолепие до нея, преметнал крак върху нейния, притиснал я до себе си.

— Джед?

— А?

— Буден ли си?

— Буден съм. — Той тихо се засмя.

Тя не обърна внимание на причините за неговата веселост.

— Искам да те питам нещо.

— Питай.

— От колко време работиш за правителството?

Той явно не очакваше подобен въпрос. Ейми го почувства как застава нащрек.

— Осем години, плюс-минус няколко месеца — отвърна накрая той. — Защо?

— Много дълго време за такава опасна работа.

— Невинаги е опасна. Само от време на време нещо може да се случи.

Ейми си придаде смелост.

— Затова ли започна? Защото нещо се е случило преди осем години? Имаше ли нещо общо с това, че са убили брат ти?

Той замълча за момент, а после бавно обърна глава да я погледне.

— Така. Сама стигна до това, а?

Тя не можеше да разбере дали е ядосан, или просто загрижен.

— Каза, че преди осем години нещата за теб са се променили. Годежът ти е бил развален. Брат ти умрял. И тогава си започнал да работиш за правителството. Просто се питах…

— Господ да ме пази от женски мозък.

— Няма нужда да ми казваш, Джед…

— Как не! След всички тайни, които ми разкри имаш право да узнаеш още някои от моите.

— Ако предпочиташ да не говориш за това… — Тя остави изречението недовършено.

— Мога да говоря за това — замълча за малко. — На теб. — Последва още една дълга пауза, докато събираше мислите си. — Анди беше правителствен агент, въпреки че тогава не го знаех. Бе много добър инженер и използвал работата си като прикритие. Тя му помагала да се озовава на различни горещи точки без много въпроси. Не се върна след последната си задача. Казаха ми, че е мъртъв, убит от терористи, докато купувал сувенири в града, до мястото на строежа. Няколко дни залегнах с бутилката. Когато дойде човекът от правителството, не бях в много добро, настроение. Той се възползва от това и аз не му попречих.

— Какво искаш да кажеш?

— Той ми каза какво всъщност е правел Анди и как е бил убит от един човек, когото е трябвало да провери. После този мил човек, от агенцията наела брат ми, каза да се възползвам от предложението му — да отмъстя, един вид. Трябвало само да заема мястото на Анди на строежа и да осъществя контакт с тия, които той преследвал.

Ейми бе ужасена.

— Но ти изобщо не си имал опит в тия неща. Можело е да те убият. Тази агенция е нямала никакво право да те изпраща на такава задача.

— Бяха отчаяни. Колкото до мен, горях от желание да отида.

— Защото си искал да отмъстиш за смъртта на Анди!

Джед кимна в тъмното. После продължи сухо:

— Както се оказа, притежавах определен, хм, талант за тая работа. Всичко мина като по вода. Агенцията получи информацията, от която се нуждаеше, а аз получих това, което исках от сделката.

Ейми потрепери и го докосна. Нямаше нужда да пита под каква форма е било отмъщението.

— А когато се прибра у дома?

— Когато се прибрах у дома, Илейн обяви, че е намерила друг. Изобщо не бях й казал истинската причина, заради която поех тая задача. Отложих сватбата и я оставих да мисли, че става дума за нов строеж. Но мисля, че тя знаеше, или се досещаше, че става дума за нещо друго. Как ме погледна само, когато се прибрах вкъщи… — Джед поклати глава. — Това, което разбрах със сигурност, бе, че когато се върнах, вече имаше друг мъж. Не можех да я виня. Не мисля, че бих станал много добър съпруг или баща, след това, което бях извършил.

— Ти сам ли реши така, или някой ти помогна?

— Не, никой не ми е помагал. — Гласът на Джед се промени. — Сам се досетих. След като Илейн ми върна пръстена, за известно време се чувствах в безтегловност. Сякаш не можех никъде да се установя. Продължавах да мисля за това, което се бе случило с Анди, и какво направих заради него. Един ден онзи от агенцията отново застана на прага. Имало една малка работа, която той смятал, че мога да свърша за шефа му. А професията ми на инженер щяла да представлява първокласно прикритие. Каза, че нямало да ми отнеме много време. Влизам и излизам. Много бързо. Много чисто. Отидох.

— И след това последва друга задача, после друга, така ли беше?

Джед сви рамене.

— Вече ти казах. Изглежда имах талант. И…

— И какво?

— И, поне в началото, наивно смятах, че имат нужда от мен. Че водя една малка война, която трябва да се спечели.

— Разбира се, че си вярвал в това, което си правел — откликна Ейми. — Не си от хората, които биха се занимавали с подобни неща, освен ако не си мислел, че е необходимо.

В очите му проблесна искрица на интерес.

— Изглеждаш много сигурна в това.

— Сигурна съм. Но осем години са много време, Джед.

— Знам. Цял един живот.

Ейми се повдигна да го погледне в лицето.

— Познавам това чувство, въпреки че при мен е само от осем месеца. Може би ти и аз имаме нужда от нов живот.

Преди той да успее да отговори, тя се наведе да го целуне. Пръстите й се плъзнаха по гърдите, корема му и по-надолу. Почувства го да помръдва, когато пръстите й го докоснаха.

— Когато ме докосваш така — промълви глухо Джед, — чувствам, че не ме интересува друг живот, освен този. Зашеметяваш ме, скъпа!

— Радвам се. — Тя продължи да движи предизвикателно пръстите си по твърдата, пулсираща мъжка плът. — Радвам се, че съм в състояние да те зашеметя малко, Джед. Така е по-честно, като си помисля какъв ефект имаш ти върху мен.

Джед изстена, когато тя направи кръгче по вътрешната страна на тежкото му бедро. Тогава посегна, дръпна я надолу и я сложи да легне по гръб.

Надвеси се над нея за момент, с блеснали от желанието очи, докато наблюдаваше как я обзема загадъчната женска страст. С преднамерена предизвикателност Ейми прокара крак по прасеца му. Стисна го силно с пръсти отзад.

— Игри си играеш, а? — изхърка Джед дрезгаво.

— Игри, на които ти си ме научил.

— Правиш го, сякаш ти е вродено.

— Възможно е. — Очите й блестяха.

— Не си единствената, която може да играе тази игра. — Джед помръдна и Ейми въздъхна. Леко бе навлязъл вътре.

Когато не отиде по-нататък, тя подканящо се изви и се опита да го дръпне към себе си. Джед пренебрегна призива, като с наслада хапеше ухото й. Когато се отдръпна, Ейми го сграбчи.

— Джед, моля те! — Тя се надигна и Джед я послуша. Но не направи никакъв опит да довърши движението. Хватката на Ейми настоятелно се стегна. — Ела тук — прошепна тя.

— Искам да те гледам как пощуряваш. — Той повтори дразнещото, предизвикателно движение.

— Няма да пощурея, ще полудея…

— Още по-добре.

— О, Джед… — Тя го сграбчи, уви краката си около него, заби нокти в гърба му, зовеше го яростно и дрезгаво.

— Дива — промълви Джед, като я изпълни — бавно и изцяло. — Мека и дива. — Спря да си играе и се остави да го грабне страстта.