Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (3)

Глава трета

Тя разбираше, че се дави, знаеше също така, че това не е възможно, защото все още можеше да диша. Въздухът все още нахлуваше в белите й дробове. От какво по-голямо доказателство имаше нужда? Копнееше да си проправи път към свежия въздух, но това бе невъзможно. Имаше нещо важно, което трябваше първо да свърши. Така че продължаваше да плува напред в тъмнината, като стискаше неудобния си товар.

Тъмните стени на водния гроб се затваряха около нея, като заплашваха изобщо да не я пуснат оттам. Водата като че ли се сгъстяваше и ставаше мътна, противеше се на крехкия лъч светлина. Наблизо се мярна куп чакъл и пясък от старо подводно свличане, точно когато минаваше покрай отвратително черния вход на някакъв тунел. Толкова лесно можеше да бутне нещо и да предизвика ново свличане, което да запуши прохода, през който се движеше. Тогава никога нямаше да може да се върне обратно. Щеше да бъде уловена във вечен капан, заедно с тялото и заключената кутия.

Уловена завинаги в един безкраен подводен лабиринт…

 

 

Ейми се събуди при звука на заглъхващия на устните й вик, скочила на колене в инстинктивно усилие да се издигне до повърхността на подводната пещера. Отчаяно се бореше да се освободи от товара, който заплашваше да я повлече надолу към дъното, но знаеше, че не трябва да изпуска кутията.

Още докато се опитваше да се върне към действителността, забеляза Джед, застанал до вратата. За момент се почувства онемяла. Твърде голямо бе усилието, необходимо да разграничи съня от реалността. То отнемаше всичките й сили. Но започваше да става все по-добра в това отношение, въпреки че нямаше голям успех в спирането на самите сънища. Напрегнатата тишина не продължи дълго.

— Ейми? — прозвуча гласът му, дрезгав от безпокойство.

— Извинявай, Джед. — Едва чу собствения си глас, бе по-скоро някакъв шепот. Разтърси глава, като се опита да си вдъхне малко сили. — Лош сън. Рискове на професията — така е то, като пишеш фантастика. — Успя слабо да се усмихне, когато се обърна да го погледне.

Застанал в сянката, той изглеждаше силен и вдъхващ спокойствие. Не беше му останало време да грабне бастуна и се подпираше на рамката на вратата с голямата си силна ръка. Можеше да забележи в полумрака напрегнатото му, преценяващо обстановката изражение. В него пулсираше една трескава, примитивна готовност, която нещо в нея инстинктивно определи: Джед се бе появил на вратата, готов да се бие.

Едва си даде сметка за това, когато видя, че Джед неусетно се е върнал към старото си аз. Като че ли врътна нещо в себе си, което изключи напрежението и готовността за битка. Той бавно пристъпи към нея. Движеше се малко сковано без бастуна.

— Ама що за глас бе това! — Когато се приближи до кушетката, тлеещата жарава в камината за момент улови и освети пламъчето на престорената веселост в очите му. — Какъв ли страшен сън е бил.

Ейми седна на кушетката, сви колене под фланелената нощница и ги обгърна с ръце.

— Такъв беше.

— Искаш ли да поговориш за него?

Тя поклати глава.

— Не, искам просто да го забравя.

Той кимна с разбиране, докато присядаше до нея. Възглавниците се наклониха под тежестта му.

— Разбирам. Най-добре е такова нещо да се забрави. Нещата само се влошават, ако се говори. Стават по-реални.

Той май беше прав, помисли за момент Ейми. Може би да се говори, щеше да е по-лошо. Запита се откъде ли знае това. Напоследък си мислеше, че говоренето може да помогне, но вероятно защото знаеше, че не може да говори за това. Може би щеше безмълвно да откачи.

— Съжалявам, че те обезпокоих, Джед. Заболя ли те кракът?

— Не. — Сложи тежката си ръка около раменете й и я привлече по-близо до себе си. — Кракът ще се оправи. Сега се тревожа за теб. Имам чувството, че вътре имаш стоманена жица. Толкова си скована и напрегната.

— Иска се известно време, за да излезеш от кошмар. — Дотук беше й отнело осем месеца и нямаше признаци на подобрение. Мисълта да живее с това напрежение през останалата част от живота си бе непоносима. То би трябвало един ден да започне да намалява.

— Често ли ти се случват?

— Кошмарите ли?

— Да.

Тя изправи глава.

— Спя неспокойно. Казах ти. Както и още тридесет милиона американци. Безсънието ми е проблем и понякога имам такива сънища. Не е кой знае какво. Съжалявам, че те разтревожих.

Той я погали по рамото в разсеян, успокоителен жест.

— Не се притеснявай за това.

Небрежният начин, по който го каза, накара Ейми да запита безразсъдно:

— Защо? И по-лошо ли си бил събуждан?

За момент той сякаш замръзна, после повдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.

— Няма нищо по-лошо от женски писък по средата на нощта. Сигурна ли си, че си добре, Ейми?

Тя кимна несигурно. Живо усещаше топлината и силата му, както я бе притиснал до себе си.

Той пусна брадичката й, но продължаваше да държи ръката си на раменете й. За известно време просто седяха мълчаливо на кушетката. Дишането на Ейми стана пак нормално, докато бавно поемаше от мира и спокойствието, които с готовност предлагаше Джед. Когато почувства, че светът малко или много стана пак същият, тя се опита да се освободи от него.

— Благодаря, Джед. Вече съм добре, наистина. Няма смисъл да губиш повече от съня си. Върни се в леглото.

— И да те оставя тук сама?

— Свикнала съм да бъда сама нощем, забрави ли?

— Може би това е част от проблема ти — измърмори той. Обърна се с лице към нея, плъзна двете си длани покрай гърлото й, и внимателно я задържа, като сложи палците си под челюстта й. Придвижи пръстите си отзад на тила й с лек, масажиращ натиск.

Тя видя как очите му припламват и в нея се настани някакво ново напрежение. Ейми знаеше какво означава този пламък и не беше сигурна дали сега ще може да го възпре.

— Ти също си свикнал да бъдеш сам — тихо произнесе тя.

— Така че може би и двамата си имаме проблем. — Той наведе глава и леко докосна устните й със своите.

Ейми усети неговата жажда. Вцепени се — самата представа за вода при създалите се обстоятелства не беше подходящ мисловен образ. Джед почувства незабавното й отдръпване.

— Хей, успокой се — прошепна той. Хвана главата й с голямата си ръка и нежно тласна лицето й към голите си гърди. — Това съм само аз.

— Нооо, аз едва те познавам — чу се да изрича тъжно тя, като се чудеше защо го произнася на глас.

Думите им звучаха глупаво, като се имаше предвид характера на връзката им. Тя търсеше друг тип мъж — добър, нежен, мил. Искаше слънчев, а не пълен със сенки човек, мъж, който да се нуждае от съпруга и майка за децата си, а не само от любовница. А сега си имаше Джед, един почти чужд човек след три месеца запознанство. След шест месеца, вероятно, пак щеше да й се струва чужд. Беше мъж, който не говореше за себе си — както и тя. Може би те двамата се заслужаваха.

— Шшт, Ейми! Познаваш ме. Аз съм твой приятел, забрави ли? Все още преживяваш кошмара наум, нали? Спри да мислиш за него. Това е единственият начин да се справиш. — Продължаваше да държи лицето й притиснато към топлината на гърдите си, докато с другата си ръка милваше рамото й.

Ейми леко потрепери, като нервна реакция на докосването му. Трябваше да спре да мисли за това, иначе щеше да полудее. Съзнателно се застави да насочи вниманието си към топлината, която излъчваше силното тяло на Джед.

Не беше точно да се каже, че е чужд, защото знаеше толкова много неща за него. Миризмата му, например. Тя дълбоко вдъхна. Щеше да разпознае тази миризма и в последния си час. Неговият аромат бе уникален, много мъжествен, покоряващ, вдъхващ спокойствие. Това бяха честна пот, ухание на чист сапун и мускусна чувственост, примесени в едно. Ейми се отпусна и се облегна на него.

— Така е по-добре — каза Джед с глас, който започваше да звучи лениво от страстта. — Спри вътрешно да обикаляш в кръг и ме остави малко да те подържа.

— Кракът ти…

— … Се чувства прекрасно.

— Ребрата ти…

— Никога не са били по-добре.

Ейми приглушено произнесе нещо, което звучеше като „Обзалагам се“. Засмя се треперливо.

— Повярвай ми — каза той, — знам какво правя.

Сложи я да легне сред разбърканите чаршафи и одеяла. Тя погледна нагоре към него. Усети изострящото му се желание и веселостта й изчезна. Той се настани до нея, като докосна леко с наранения си крак нейния. В него сега се усещаше някаква напрегнатост, красноречива и древна като света.

— Защо винаги ме гледаш така, когато разбереш, че искам да те докосна? — попита Джед, като сложи ръката си на най-горното копче на фланелената й нощница. Жестът не бе обезпокоителен, но бе почти непоносимо интимен.

— Как те гледам? — В очите й ясно се четеше недоумение. Изглеждаше толкова едър, както лежеше до нея. Раменете му закриваха от погледа й огъня в камината.

Той повдигна широкото си рамо.

— Не знам как точно да определя. Имаш вид, сякаш малко се страхуваш от мен.

— Не се страхувам от теб.

— Тогава си бдителна. Предпазлива. Несигурна. По дяволите, не знам! Това е просто нещо, което виждам в очите ти, когато се приближа до теб. Да не криеш някой любовник от мен? Страхуваш се да не открия, че си имаш някой, когато не съм в града?

— Как би се чувствал, ако е така?

Той се наведе да я захапе игриво за гърлото. Когато отново вдигна главата си, изражението му бе непроницаемо.

— Нямаше да е моя работа, нали?

— Нямаше да е.

Той изстена и разкопча копчетата на фланелената нощница. Ейми рязко си пое дъх, когато ръката му се промъкна под тъканта. Пръстите му намериха връхчето на гръдта й.

— Нямаше да е моя работа, но щеше да ме накара да подлудея.

— Джед? — Ейми улови лицето му между дланите си, като се опита да разгадае изражението му в сянката.

Той се усмихна с някаква странна полуусмивка.

— Дадох си сметка за това, когато ти се обадих от Лос Анжелис. Помислих си: Ами ако не е сама тази нощ? Ако е с някой друг?

— Започна да се тревожиш кой ще те прибере от летището ли? — опита се да се пошегува тя с неравен глас. Невероятно бе усещането от топлата му длан върху малката й гръд.

— В теб има една садистична черта да дразниш, Ейми Слейтър! — Лешниковите му очи светнаха, а желанието нахлу с нова сила в него. Устата му се намери върху нейната.

Ейми почувства как езикът му докосна долната й устна. Страстта му все още беше под контрол. Ако го помолеше да спре, той, без съмнение, щеше да го направи. Сега беше моментът да каже стоп, ако възнамеряваше да запази връзката в рамките на безопасното, неангажиращо приятелство.

Но силата му вече я обгръщаше отвсякъде, като й обещаваше сигурност и вълнуващи усещания, и може би освобождаване от угнетяващото напрежение, причинено от кошмарния сън. Ейми въздъхна и обви ръце около врата му. Затвори очи и за пръв път през трите месеца, откакто го познаваше, се остави да я завладее трепетната жажда, която усещаше у него.

Пламъкът на желанието, който бе свикнала да вижда в очите му, когато се завръщаше от пътуване, тази вечер гореше по-силно отвсякога. Не беше изчезнал. Само временно го бе потискал заради състоянието си и лекарствата.

По тялото й премина възбуда, предизвикана от властната настоятелност на Джед. Притисна се по-силно до него. Изпитваше благодарност заради начина, по който горещото чувство изтласкваше накъсаните следи от кошмарния сън. Той нежно погали зърното на гърдата й с грапавите си ръбати пръсти и то щръкна.

— Може и да си малко предпазлива отначало, но мисля, че когато се отдадеш, това ще бъде напълно. Господи, не знаеш колко много съм искал да открия какво означава напълно при теб…

С бързо, нетърпеливо движение той дръпна фланелената нощница надолу до кръста, а после я свлече в глезените й. Тя падна на пода в безмълвна купчинка. Джед се надигна от кушетката, за да махне слипа си. Освободен от ограничението, неговият мъжки атрибут се издаде напред, в пълна готовност, настоятелно притиснал се до бедрото на Ейми.

Колко е голям, удиви се Ейми. Би трябвало да отгатне, че тази част от него ще бъде като останалото. Голям, солиден и мощен. Изведнъж се почувства малка и уязвима.

После забеляза леката гримаса по лицето на Джед, който избутваше слипа през превързания си крак.

— Боли те, нали?

— Не толкова много, колкото тази част от мен, която има нужда от теб. Изпитвам тази болка по теб от дълго време, Ейми Слейтър. — Той отново я взе в прегръдките си, като силно притисна гърдите й срещу своите. — Боже мой, имах нужда от това! Не мисля, че дори съм си давал сметка колко много… до тази нощ.

Той прокара ръка надолу по гръбнака й, като поспря при бедрата, за да бутне долната част на тялото й към себе си. Ейми веднага почувства пулсиращия му член. Кракът й бе притиснат между мускулестите му бедра, докато Джед продължаваше да изследва заоблените й задни части.

— Толкова мека, толкова сладка и секси — промълви той с удивление. — Не знам как съм чакал толкова дълго.

Устните му намериха отново нейните, с по-бурна целувка този път. Скоро тя леко изстена и отвори уста, за да го приеме. Езикът му бързо се плъзна вътре и завладялото го изпепеляващо напрежение й се предаде. Тя реагира почти яростно, в желанието си да намери облекчение както за себе си, така и за него. Притисна го по-силно, като започна малък дуел, в който нямаше нито победител, нито победен — целта му бе да изостри чувствените им възприятия. Харесваше й на вкус, помисли си тя. Горещ, настоятелен и възбуждащ.

— Ейми, Ейми, не знаеш как беше… — Думите му заглъхнаха при приглушения стон, който издаде тя, когато той плъзна пръстите си под мекия й задник.

Ейми потрепери от непознатата милувка и автоматично се дръпна встрани. Ръката му я стисна и тя почувства как твърдият му член помръдва настоятелно срещу бедрото й. Усети инстинктивно, че Джед едва се сдържа. Като че ли целият му самоконтрол от последните три месеца бе изчезнал, оставяйки го на милостта на собственото му яростно желание. Пръстите му отидоха по-надолу, като изпробваха влажната топлина между краката й.

— Знаех, че ще се отзовеш. — Гласът му бе хрипкав, тържествуващ от задоволство. — Знаех си. Вече си влажна и гореща.

— Джед — изрече тя задъхано, като се извиваше под ръката му. Обля я вълна от желание. Докосна с разтворени пръсти силните мускули на рамото му. После почувства как един от големите му груби пръсти се промъква и прониква в нея. Тялото й веднага реагира, всички малки мускулчета бързо се свиха. Тя затвори очи и се притисна до него.

— Толкова си стегната. Тясна, стегната и силна. Ще си загубя ума. — Той бавно извади пръста си от нея и когато тя извика и притисна лицето си в гърдите му, той доволно и дрезгаво изстена. После нежно намокри със собствената й влага мъничкия център на удоволствието, скрит в триъгълника от меки, златнокафяви косми.

— Аз съм тази, която ще си загуби ума — прошепна Ейми.

— Добре. — Леко стисна ухото й със зъби.

Ейми притисна устни към плоското зърно на гърдите му, жадна да го вкуси. Долната част на тялото й пулсираше от топлината и от някакво силно, мъчително усещане. Провря ръката си надолу, между телата им, като търсеше тежкия пенис, който чакаше там. Когато го намери, обви пръсти около него с нежна милувка, която предизвика стон някъде дълбоко в Джед.

— Сега, Ейми. Знам, че бързам. Би трябвало да почакам малко, да ти дам време. Но помогни ми, не мога да чакам. Трябва да те имам сега.

Джед се надигна, като разтвори бедрата й с ръце. Ейми погледна към него, както се бе навел над нея, и видя вулкана в очите му. Лицето му изглеждаше сковано от страстта. В този момент тя не искаше нищо друго, освен да му даде освобождението, към което той се стремеше.

— Ела, Джед. За мен няма никой друг. Никой друг, когато ти не си тук. Знаеш го, нали? — тя повдигна тялото си подканящо.

Тогава той се устреми към нея. Ейми почувства ожулването от превръзката на крака му по меката вътрешна страна на бедрото си. Тялото й отначало се противопостави на пулсиращия натиск. Почти болезненото чувство накара Ейми за момент да се задъха. Той беше толкова голям, не знаеше друг като него.

— Приеми ме, Ейми. Вземи ме вътре. Имам нужда от това. Боже мой, наистина имам нужда. С мощно, плавно движение на бедрата си той проникна в нея. Ейми изпусна леко стенание от възбуда и женско съмнение. Напрегнатото й тяло бе впримчено между страха от болката и обещанието за удоволствие. И тогава почувства как бавно започва да се нагажда към него. Даде си сметка, че Джед се напряга да остане неподвижен, упражнявайки цялата си воля, за да й даде време да го приеме.

— Трябваше да почакам — изхърка той неспокойно. — Трябваше да ти дам малко повече време. Бях си казал, че няма да бързам с теб.

— Шшт. — Тя докосна устните му с пръсти, за да го накара да млъкне. — Не бързаш. Аз искам точно това. Искам теб.

— Ейми. — Той се наведе към устата й, проникна в Ейми и с езика си.

Започна бавно да се движи в нея. Тялото й откликна веднага. Заби нокти в раменете му и се повдигна, за да посрещне неговите ускоряващи се тласъци. Силната страст улови и двамата в пламъците си, като се разгаряше и изискваше още и още. Потоците от енергия се сляха в буен, неудържим огън, който предшестваше избухването на вулкана. Ейми забрави всичко друго на света, освен жаждата си, която щеше да бъде удовлетворена.

Приглушеният, дрезгав вик на Джед съпроводи един последен, дълбок тласък в нея. Потече гореща лава. Тя се притисна още по-силно до него, увиснала сякаш във въздуха, устремена към собствената си, набираща скорост кулминация. После спазми на удоволствие пробягаха на вълни през нея, над нея, около нея. Тихите звучи, които издаваше, вървяха след задъханото ехо от вика на Джед, и те двамата се отдадоха на сладката изнуреност след чувствената буря.

Тишина и спокойствие изпълниха стаята. Това беше първото истинско спокойствие, което изпитваше Ейми от осем месеца насам. Знаеше, че то няма да продължи дълго, но отдихът бе приятен и тя му се наслаждаваше.

Мина доста време, преди Джед да се застави да се размърда. Ако не бе тъпата болка в ребрата му, която пак започна, реши той, може би нямаше да мръдне до сутринта. Харесваше му сегашното положение, харесваше му да държи главата си върху меката, нежна гръд на Ейми, харесваше му влагата между краката й, която засилваше чувството на близост между тях, както и женското й чувствено ухание. Харесваше му доволството, което се излъчваше от тялото й.

Силният й отклик го изпълни с едно чисто мъжко чувство — комбинация от удивление и задоволство. По-късно, обеща си той, щеше да й даде бавното, продължително удоволствие, което бе възнамерявал да направи по време на първия им път заедно. Следващия път нямаше да бърза. Но тази вечер желанието го бе обзело внезапно и без предупреждение. Когато Ейми изобщо не се противопостави, и даже го подкани, нямаше какво да го спре. Джед взе от нея това, за което бе жадувал през последните три месеца.

Главата му вече бе пълна с нещата, които щеше да направи с нея, нещата, на които щеше да я научи за в бъдеще. Изненаданата й и несигурна реакция на начина, по който бе докоснал чувствителните й места, му даде да разбере, че не е много опитна. Но той бе предположил това още в момента, когато я срещна. Това, че бе толкова тясна, му подсказа, че дълго време не е била с мъж. Това също не го учуди. Тя бе от жените, които винаги внимаваха, преди да започнат любовна връзка — от тия, които даваха много от себе си, и следователно можеха да загубят много.

— Джед? — Гласът й бе сънен.

— Извинявай. Ребрата ми малко ме безпокоят.

Тя се раздвижи под него, загриженост, измести покоя на лицето й.

— Може би трябва да вземеш от хапчетата. — Докосна челото му. — Нямаш температура.

— Добре съм. — Той се усмихна. — Ти вече се погрижи за треската, която ме безпокоеше тази нощ. Ами ти? Остана ли нещо от кошмарния сън?

Тя се засмя.

— Какъв кошмарен сън? Мисля, че ти определено намери лек за това.

— Така ли мислиш?

— Изглежда имаше ефект.

— Добре. Тогава предлагам да направим експеримент. — Той бавно се надигна, като проследи с ръка очертанията на гърдите й, и накрая спря върху мекия й корем.

— Какъв експеримент? — Ейми придружи въпроса с котешка прозявка.

— Ела и прекарай останалата част от нощта при мен, Ейми.

Прозявката й се пресече. Очите й се разшириха.

— Джед, не мисля, че това е добра идея.

— Нека да опитаме и да видим какво ще стане.

— Казах ти, спя неспокойно. Не става въпрос случаен кошмар. Аз съм кукуряк от класа. Събуждам се по няколко пъти нощем. И доста се въртя. Повярвай ми, няма да можеш да спиш много покрай мен.

— Ще рискувам.

Тя поклати глава и незабавният й отказ дори да помисли по предложението, го раздразни.

— Не, не смятам — категорично каза тя.

Джед стана прав, после се наведе и я хвана за раменете. Беше нежна и лека, въпреки че притежаваше женска сила. Беше лесно да я изправи до себе си.

— Не бъди глупава, Ейми — изрече спокойно той. — Ще опитаме.

— Аз не…

Той я накара да млъкне с целувка.

— Няма основателна причина да останеш да спиш на кушетката…

Когато вдигна главата си, тя не каза нищо, просто го погледна с тревожен, изпитателен поглед, който не му каза нищо, освен че тя действително се притеснява да спи с него.

— За Бога — промълви той, като я обърна и я насочи към вратата, сложил ръце на раменете й, — защо, след това, което се случи между нас, толкова те разстройва мисълта да спим заедно?

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Студено ми е.

Той се пресегна и грабна нощницата й от кушетката. Навеждането и извиването назад натовариха наранения му крак и той тихо изруга.

— Ето, облечи това. — Пусна нощницата през главата й.

Тя за малко изчезна под меката материя, после намусеното й лице се появи отново, докато навираше ръцете си в ръкавите.

— Доста нахално от твоя страна е да ме наричаш деспотична, знаеш ли? Всъщност, смятам, че си доста нахален.

— За щастие това, че съм добър в леглото, компенсира недостатъците ми.

— Ха!

— Имаш някакви оплаквания, скъпа? — Те вече почти бяха стигнали до тъмната спалня. Продължаваше да държи ръцете си върху раменете й, докато я водеше към леглото.

— И да имам някакви оплаквания, към кого трябва да ги отнеса? — запита тя, като пропълзя под завивките и се подпря на възглавниците да го изгледа кръвнишки.

— Винаги се връщай към източника на проблема, казвам аз. — Той се плъзна до нея, вплитайки краката си в нейните. — Ела тук, и ми кажи къде точно не успях да задоволя изискванията ти.

— По дяволите, Джед!

— Не ти идва наум дори една проблематична област, нали? Знаех си.

Тя въздъхна.

— Твоето самодоволство може да се превърне в първостепенен проблем.

Той тихо се засмя и я прегърна.

— Ако по отношение на теб изпитвам такова самодоволство, трябва да обвиняваш само себе си. След начина, по който реагира, съм склонен да мисля, че съм цяла фурия в леглото. Заспивай, Ейми.

— Не мисля, че ще мога — каза тя много сериозно.

— Ще заспиш.

— Какво те прави толкова сигурен?

С престорено монотонен глас той провлече:

— Защото страшно много ти се спи. Клепачите ти натежават. С усилие стоиш будна. Тялото ти е приятно отпуснато. Иска ти се само да затвориш очи и да заспиш.

— Не се поддавам на хипнотично внушение.

— Поддаваш се, разбира се. Творческият ум е най-податлив, не го ли знаеше? А тези, които се издържат с писане на научна фантастика, би трябвало да са два пъти по-податливи от обикновения човек.

Тя поклати унило глава и накрая отстъпи, пред неизбежното.

— Добре, но няма да стане нищо.

Заспа след десет минути.

Дълго време Джед стоя съвсем неподвижен, като не смееше да помръдне, от страх да не я събуди. Тя изглеждаше много сладка и крехка в прегръдките му. Златистокафявата й коса се бе разпиляла в чувствен безпорядък по раменете й. Старомодната нощница добавяше очарователна, пикантна нотка.

Джед за първи път си даде сметка, че една от причините да бъде привлечен от Ейми, бе странното съчетание от емоции, които тя предизвикваше у него. Всеки път, когато я погледнеше, у него се надигаше желание да й се нахвърли, но и еднакво силна нужда да я защитава. В тази смесица се криеха емоционални опасности, пред каквито не беше се изправял досега.

Едно неотстъпно любопитство го накара накрая да се освободи от мекото тяло на Ейми. Не обичаше неясни положения. Предпазливо се отдръпна от нея, като внимаваше да не я събуди. Тя помръдна един-два пъти, но очите й останаха затворени, а дишането й продължи да бъде равно. Джед вътрешно се ухили. Може би тя бе от тия, така наречени страдащи от безсъние, които вярваха, че половината нощ са будни, а всъщност спокойно проспиваха по-голямата част от нея.

Но кошмарният сън бе достатъчно реален, напомни си Джед. А той бе донякъде запознат с кошмарите.

Искаше да види какво представлява това писане, което бе в състояние да предизвика такъв смразяващ кръвта, изплашен писък. Беше прочел и трите книги от трилогията на Ейми. Окото на магьосника, Проклятието на дамата и Майсторът на сянката. Последната нямаше да излезе скоро, но Ейми му бе позволила да прочете ръкописа. Бе открил, че тя е по-различна от другите две, въпреки че и трите бяха обединени от общи герои и обща тема.

Джед знаеше, от това, което Ейми му бе разказала, че е завършила Майсторът на сянката само преди няколко месеца, всъщност тъкмо преди да я срещне. Тонът изглеждаше по-мрачен, отколкото в другите книги, не толкова приключенски безгрижен в третирането на опасностите, с които се сблъскваха героят и героинята. В известен смисъл това бе по-добра книга, по-богата в детайлите и характеристиките, но без съмнение в нея имаше нещо неспокойно, което я правеше по-различна от другите.

Той премина с накуцване през всекидневната, като разсеяно почесваше заздравяващата рана на дясната си ръка. Ейми държеше компютъра си в един ъгъл на стаята до кухнята. Държеше също и бутилка бренди в един кухненски шкаф. Не беше скъпа марка и тя имаше склонност да го налива в малки, внимателно премерени количества. Той би предпочел чаша уиски, но Ейми не държеше уиски в къщата. Не беше му предлагала уиски от оная нощ, когато бе наминала и го бе намерила в доста напреднал стадий на напиване. Тогава не беше казала нищо, но загрижеността и неодобрението й бяха явни. След това, когато и да му предложеше питие, то обикновено биваше бяло вино. Вместо да се засегне, Джед бе намерил деликатното й маневриране за доста сладко и забавно.

Няколко минути по-късно, с чаша бренди в ръка, той седна пред компютъра. Ейми беше му показала как да включва текстообработващата програма и да зарежда дискета, преди да замине последния път. Тогава той беше просто любопитен. На преден план бе излязло мисленето му на инженер, предполагаше той. От време на време това му се случваше. Някога беше добър инженер.

Смръщи се напрегнато пред тъмния екран и започна да рови в кутията с дискетите.

Канеше се да включи програмата, когато забеляза купчина напечатани листи в ъгъла на бюрото. Пусна дискетата с програмата в кутията и вдигна купа хартия.

Най-отгоре пишеше Скрити демони. Ейми сигурно бе решила да извади на принтера това, което бе написала досега. Джед взе листата и брендито и полека отиде до разхвърляната кушетка. Седна, светна нощната лампа и бързо прехвърли страниците, като започна от края. Искаше да прочете последното, което бе написала Ейми.

Беше история за битки и вълшебства, за една съвсем нормална млада дама от Калифорния на име Уанда Мадисън, която се бе намерила пренесена против волята си в друг свят, за да се бори с тайнствени същества, пратени от една още по-тайнствена тъмна сила. Животът в новия свят бе във водна среда и при прехвърлянето Уанда бе надарена по някакъв начин със способността да живее под водата.

Някой, обаче, бе направил сериозна грешка, като бе вербувал Уанда за опасната задача да се бори с демони. Уанда се опитваше непрекъснато да обясни грешката, но бе твърде късно. Проблемът се състоеше в това, че демоните, с които трябваше да се бори, идваха от най-тъмния участък на морето. Те представляваха една сила, която можеше да живее само на дълбоко, и всеки опит за надмощие означаваше навлизане в черните дълбини на подводните пещери, където живееха съществата. Всъщност, горката Уанда имаше вроден страх от тъмното. Страдаше също и от клаустрофобия. Това бе истинска беда. За нещастие, за Уанда и водните хора, които я бяха отвлекли, нямаше да има втори шанс. Тя бе тяхната единствена надежда да оцелеят.

Тя се насили да плува, без да спира през мрака, полузаслепена от тинята, която предсмъртните конвулсии на съществото бяха вдигнали от дъното. Беше сигурна, че всеки момент дробовете й щяха да станат пак нормални, човешки бели дробове, и тя няма да бъде повече в състояние да вдишва вода. Като си каза, че усещането за давене си бе чисто въображение, тя продължи напред към пещерата. Потискащата водна тъмнина бе сгъстена разновидност на всичките й детски страхове. Инстинктът я предупреждаваше, че няма да има спасение. Щеше завинаги да остане в този капан. И все пак тя продължаваше да рита непохватно със странните си крака с плавателни ципи, като се мъчеше да маневрира с мъртвата тежест на своя товар. Не можеше да погледне какво влачеше в най-тъмния воден тунел. Ако го направеше, сигурно щеше да премине границата на лудостта. Но можеше да усети как кракът му отпуснато се плъзга покрай нея, носен от силното течение, можеше да почувства от време на време, докосването на мъртвата ръка. Очите. Ако погледнеше в очите, всичко щеше да свърши. Невиждащите, широко отворени очи щяха да бъдат пълни с обвинения и проклятия, които да я преследват до края на живота й. Не трябва да поглежда към очите. В този момент Уанда би продала душата си за късче дневна светлина, свеж въздух и свобода. Лошото бе, че изобщо не беше сигурна дали ще има душа за продан, след като приключи със страшната си задача.

 

 

Джед замислено остави последната страница, отпи продължително от брендито и се зачуди дали описването на такава сцена бе достатъчно, за да причини кошмари у една жена. Положително човек, свикнал с подобен род описания, не би сметнал сцената за ужасяваща. Запита се дали самата Ейми не се страхува от тъмното. Знаеше толкова малко за нея.

Знаеше какво е да се страхуваш от тъмното, помисли си мрачно той. Знаеше също какво е да го имаш за съюзник. През последните осем години се бе научил да го прави свой приятел, а не враг. Понякога оцеляването му зависеше от това.

Допи брендито и бавно се изправи. Изгаси светлината и се запъти пак към спалнята. Ейми се бе свила в привлекателно заоблена купчинка под завивката. Косата й бе тъмно ветрило върху бялата възглавница.

Чувствайки се удовлетворен, като че ли заслугата за това, че тя спи, бе негова, Джед се плъзна в леглото.

Когато леглото поддаде и той се допря до нея, Ейми започна да изплува от небитието без сънища. Един груб мъжки крак докосна нейния. Подсъзнателна паника, дошла от нищото, извила се бързо като гръмотевична буря. Отново я заобикаляше тъмна вода, и за момент не можеше да диша.

Този път бе сигурна, че се дави. После ръката леко се допря до бедрото й.

Само движението на водата около нея бе станало причина ръката и кракът му да я докоснат, каза си тя. Той не беше жив. Не трябваше да се паникьосва. Беше решила да го направи. Нямаше друг избор.

Но паниката напълно я завладя, когато почувства мъжкият крак отново да се допира до нея. Ейми изплува от дълбините на съня, като махаше лудо срещу големите ръце и тежките крака, които искаха да я притиснат и удавят. Този път не викаше. Не смееше да отвори устата си. Водата щеше да се впусне вътре и да отнеме и малкия й запас от въздух. Отчаяно се мъчеше да се освободи и се бореше с парализиращата я хватка.

— Ейми!

Тя чу гласа на Джед да я вика, но не можеше да се освободи. Чувстваше се като прикована, повече отвсякога. Ръцете й бяха хванати в капан, краката й бяха притиснати от тежестта на мъжко бедро. Не можеше да помръдне.

— Ейми! Стига! За Бога, събуди се! Отвори си очите. Погледни ме. Погледни ме!

Рязката команда я извади от безумната й паника и я върна в действителността. Ейми дълбоко си пое дъх. В дробовете й не нахлу вода. Беше в леглото. Нейното легло. Гласът, който чуваше, бе на Джед. Отвори очите си изведнъж.

Лицето му в сянката изглеждаше сурово и непреклонно. Бе лице на човек, способен да я накара да повярва в ада, помисли си Ейми. Или, може би, беше лицето на човек, който, за да я спаси, би влязъл в ада.

Дишането й се забави и стана пак нормално. Затвори очи, после пак ги отвори.

— Извинявай, Джед! Предупредих те, че спя неспокойно.

Той разхлаби прегръдката си.

— Да, предупреди ме. Сега всичко наред ли е?

— Добре съм.

— Ъхъ. — Той изглеждаше много скептичен. — Смятам да ти донеса чаша бренди с медицинска цел. Веднага ще се върна.

— Добре съм, Джед. Нямам нужда от нищо. — Но протестът й бе слаб, и го знаеше. Съвсем определено се нуждаеше от нещо. Пристъпите на паника ставаха все по-лоши, също като кошмарите.

Джед не си даде труд да отговори на нерешителния й протест. Той излезе и тя скоро го чу да отваря един шкаф в кухнята. Когато се появи отново в спалнята няколко минути по-късно, държеше в ръка една внушителна доза бренди.

Тя седна, като сви колене под завивката и ги обгърна с ръце.

— Не мога да си позволя да пия толкова много — каза тя, като пое чашата. — Знаеш ли колко струва това нещо? Трябва да го пазя за специални случаи.

— Сега случаят е точно такъв, спешен. Не се безпокой, ще ти купя нова бутилка. — Чертите на лицето му не бяха се отпуснали. Притесняваше я напрегнатото изражение в очите му.

— Е, предполагам, че е спешен случай — съгласи се тя, като пийна от брендито. Последва продължителна пауза.

— От колко време е така, Ейми?

Тя се престори, че не разбира. Вместо това леко сви рамене.

— От няколко месеца.

— Колко месеца, Ейми? Тя въздъхна.

— Около осем, или нещо такова.

— Може би баща ти е прав. Може би напрежението от писането ти се отразява зле.

— Може би.

— Не искаш да си признаеш, нали?

— Не. Неудобно ми е. Имам един брат, който може да се справя с напрежението от политиката, друг, който може да се справя с напрежението от бизнеса и високите технологии, й сестра, която може да се справя с живота и смъртта. По дяволите — не, не искам да си призная, че съм пред нервен срив, само защото съм издала няколко книги и искам да напиша още.

— Всеки си има своите вътрешни предели. Трябва да се научиш да се съобразяваш с тях, ако смяташ да оцелееш.

— Не знаех, че си любител — психолог — промърмори тя, като отпи още една глътка.

— Не съм. Инженер съм, забрави ли? Това означава, че знам нещо за стреса. Сградите и хората могат да поемат определени натоварвания.

Ейми помисли малко.

— Сигурна съм, че си прав — отбеляза учтиво тя.

Той се поколеба, преди да каже:

— Ейми, писането ли е, или нещо друго?

Тя бързо вдигна глава.

— Каквото и да е, това си е мой проблем, Джед. Няма нужда да се безпокоиш за него.

— Това ще реша аз.

Тя премълча автоматичния си протест. Разбираше инстинктивно, че Джед би го приел като предизвикателство.

— Какво искаш.

— Страхуваш се да не ме замесиш в това, така ли?

— Знаеш добре, както и аз, че сме доста предпазливи в отношенията си един с друг, Джед. Досега не сме се ангажирали прекалено много. Мислех, че така искаме и двамата.

— Нещата се променят — небрежно й подсказа той. — Вземи, например, тази нощ.

Тя не знаеше какво да отговори на това, така че се съсредоточи върху брендито. Когато свърши, подаде чашата на Джед и се опита слабо да се усмихне.

— Благодаря. Имах нужда от това, както се казва. Ще трябва да поспиш малко, ще се преместя пак в другата стая.

— Не. Оставаш тук с мен. — Остави чашата на нощното шкафче и се върна в леглото до нея.

В сегашното настроение на Джед нито аргументите, нито здравият разум можеха да му повлияят. Без да каже и дума, Ейми се плъзна пак под завивките, като остави у нея да се разлее топлината от брендито. Дълго време гледа към тавана, като чувстваше тежестта от ръката на Джед върху гърдите си. Някои неща, изглежда, не можеха да се избегнат — неща като кошмарите и пристъпите на паника и, както бе склонна да повярва Ейми, Джедидиа Глейз.

— Джед?

— Хммм?

— Смятам да посетя родителите си.

Той не каза нищо, но тя усети, че чака. Ейми дълбоко си пое дъх.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Мислех, че никога няма да попиташ. Ейми си даде сметка, че бе затаила дъх. Тихо въздъхна.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Не искам да се чувстваш задължен, или нещо подобно.

— Не се чувствам задължен, или нещо подобно.

— Ако имаш други планове…

— Нямам други планове. Почивката ще ми дойде добре.

— Сигурен ли си?

— Стига, Ейми — каза нежно той. — Сигурен съм.

Ейми започна да се отпуска. Знаеше, че не е само от брендито. Нямаше избор относно връщането си на острова. Дълбоко в себе си знаеше, че някой ден трябва да се изправи срещу това. Но ако Джед бе до нея, щеше да й бъде малко по-лесно. В него имаше някаква мълчалива сила, която тя можеше да се опита да следва.

Не искаше само да проучва силата на Джед, даде си сметка Ейми. Искаше да погледне майка си в очите и да се опита да открие как й е възможно да живее с мисълта, че е извършила убийство преди двадесет и пет години. Майка й, явно, се бе научила да живее с тази мисъл. Ейми трябваше да разбере как, ако искаше да спре плъзгането си към пропастта.