Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (19)

Глава деветнадесета

Няколко часа след като Ренър, Вейдън и Гътри бяха отведени в малката килия, която служеше за затвор на Орлеана, Ейми седна пред металната кутия, посегна и извади писмата на майка си.

Ханк Холидей се прибра вкъщи при Роузи, която сурово го скастри за неочакваното му изчезване. На Келсо и всички, които се бяха заинтересували от станалото, разказаха една история, която Кътър бе препоръчал да използват. Според нея Ренър, Вейдън и Гътри бяха трима негодяи, наговорили се да ограбят дома на Слейтърови. Някои от местните хора поклатиха глави и заявиха мрачно, че това е типичен проблем, един от многото, срещу които щеше да се изправи Орлеана с нарастването на популярността й. Това бе цената, която островът плащаше за това, че светът го открива. Нещата бяха по-различни в миналото.

— Не съм съвсем сигурна дали са били толкова различни — промълви тихо Ейми, както си седеше и гледаше малката връзка писма в ръката си. — Преди двадесет и пет години тук са се случили доста неща.

Джед я гледаше как потупва с писмата по масата. Той седеше до един отворен прозорец, без да прави някакви опити да види какво съдържат писмата на Глория Слейтър до Майкъл Уаймън.

— Какво смяташ да правиш с тях, Ейми?

— Да ги изгоря. Трябваше да го направя онази нощ през октомври, но тогава не бях способна да мисля ясно.

Джед сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен в това. През онази нощ е трябвало да действаш бързо, за да не останат никакви следи от случилото се. Един огън, дори и малък, би могъл да повдигне някои неудобни въпроси, ако бъде разкрит. И къде щеше да го запалиш? Под скарата на баща си? Мога да си го представя как намира обгорели останки от писма в момента, когато се готви да запали въглищата за скарата. Не, общо взето, май си направила най-доброто възможно нещо, като отново си скрила кутията в пещерата.

— Но най-доброто нещо, не беше достатъчно добро. То остави висящи въпроси.

— Понякога това не може да се избегне — каза нежно Джед.

Ейми се надигна от стола.

— Да запалим огън.

Джед не се възпротиви. Изправи се и я последва на верандата. После запали малко огънче във вдлъбнатината под скарата, и когато то се разгоря, се отдръпна и зачака Ейми да хвърли писмата в пламъците.

Тя го направи, като внимаваше да не остава никаква следа, докато в ръката й остана само едно. Поколеба се, стискайки последното писмо до Майкъл Уаймън.

— Онази нощ прочетох само едно от писмата, Джед. Достатъчно, за да разбера със сигурност, че ги е написала майка ми, и че е мислела, че е влюбена в Уаймън. Нямам право да чета, което и да е от останалите, но се двоумя за това, последното…

— Защо?

— Не знам. Може би защото е толкова късо. Само една страница. — Тя вдигна плика. — Не мислиш ли, че би могло да е прощално писмо до Уаймън?

— Ти се надяваш, че може сама да е прекъснала връзката? Ейми, знам, че тя е твоя майка, но и тя е човек. Не възлагай много надежди за това.

— Това писмо е различно. Мога да го почувствам.

— Не искай разрешение от мен, за да го прочетеш, Ейми. Това не е моя работа — смръщи се Джед.

Ейми стисна зъби и извади листа от плика. Трябваше да знае. Беше минала през толкова много препятствия заради тези дяволски писма. Хвърли бърз поглед към няколкото изписани реда и я заля вълна на облекчение.

Джед забеляза промененото й изражение и леко се усмихна.

— Да разбирам ли, че новините са добри?

Ейми кимна енергично, напъха последното писмо в плика и го хвърли в огъня.

— Имах предчувствие, че ще е така. Майка ми е силна жена. Знаех си, че накрая ще постъпи правилно. Пише на Уаймън, че е глупава, претенциозна идиотка. Пише, че въпреки проблемите си с Дъг, дълбоко в себе си го обича и никога не би могла да изостави него и децата. Моли Уаймън да я разбере и да забрави нейната глупост. Че това повече няма да се повтори.

— Сега по-добре ли се чувстваш, като знаеш?

— Много по-добре. Не знам защо, но е така. Хубаво е да знам, че не е смятала да избяга с него. Той е бил такъв мръсник! Чудя се дали баща ми е знаел?

— За временното увлечение на жена си? Вероятно. — Джед побутна въглищата, за да се увери, че и последното писмо се е възнесло в дим. — Аз положително бих разбрал, ако харесаш някой друг мъж.

Ейми удивено премигна.

— Наистина ли? Как?

— Не знам точно. Просто ще разбера. Станали сме твърде близки, Ейми. Не е възможно да се скрие подобно нещо за дълго време.

Ейми не посмя да коментира забележката му. Даваше ли си сметка Джед какво казва, запита се тя. И какво признание прави? Вероятно не. Психолозите казваха, че мъжете рядко анализират собствените си емоции и реакции така, както правят жените, мъжете бяха склонни да приемат чувствата си, дори да ги следват, но не и да ги подлагат на дисекция.

Ейми деликатно се изкашля.

— Какво мислиш, че е използвал Уаймън, за да изнудва баща ми — фалшифицираните снимки, или писмата?

— Моето предположение е, че е използвал и двете. Вероятно не е бил сигурен дали писмата ще свършат работа. Винаги е можело да се случи така, че Слейтър да остави жена си и да каже да върви по дяволите. Снимките са били двойна застраховка. Един мъж би могъл да зареже жена си, вероятно е смятал той, но не би зарязал кариерата си.

— О!

Джед продължи, като че ли не бе чул възклицанието й.

— Но Уаймън е съдел по собствените си стандарти. Баща ти е различен. През последните осем години често ми се е налагало да правя светкавични преценки за това какво движи хората, когато са под напрежение. Имам доста точни попадения.

— Откъде знаеш, че са били точни?

— Ами, все още съм жив.

Ейми преглътна при неоспоримата логика на това заключение. То бе толкова показателно за начина му на живот.

— Разбирам. И тъй, какви изводи си правиш за това как е действал баща ми, след като е изслушал заплахите на Уаймън?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Ейми се подвоуми и припряно заяви:

— Да, наистина искам да знам.

Джед остави машата, с която разбъркваше жарта.

— Ако Уаймън го е заплашил със снимките, би му казал да върви по дяволите и да се оправя както може. Но ако е използвал писмата, баща ти сигурно би бил бесен. И би направил всичко, за да го спре.

— И затова е имало бой онази нощ?

Джед се загледа в догарящите пламъци.

— Така мисля.

— Изглеждаш много сигурен как са се развили нещата — каза Ейми малко троснато.

Джед вдигна поглед, с очи, блеснали на светлината, идваща от прозорците на къщата.

— Може би съм сигурен, защото знам, че аз самият бих действал така. Не бих оставил някой да се измъкне с такива писма, написани от теб, Ейми.

Няма нужда да пояснява думите си, помисли си Ейми. Разбра всичко. Без да каже дума, отиде до него и се сгуши в прегръдката му. Двамата заедно наблюдаваха как огънят постепенно догаря.

— Утре ще изчистя пепелта — каза й Джед. — Под грила няма да има нищо, когато баща ти се върне у дома.

Ейми кимна.

— Кой, мислиш, ти е претърсвал нещата оня ден — Вейдън или Гътри?

Джед сви рамене.

— Вероятно Вейдън. Изглежда тази част от задачата е била възложена на него. Било е безполезно, разбира се. Нямаше нищо, което да им послужи.

— Може би това, че не е намерил нищо, го е направило още по-нервен — размишляваше на глас Ейми.

Джед се ухили.

— Започваш да мислиш професионално. Вероятно точно това се е случило. И вероятно затова се опита да ме очисти в онази тъмна алея.

— Благодаря ти, Джед. За всичко. — Ейми облегна глава на рамото му. Усети с удоволствие как неговата сила я обгръща.

Той се усмихна, скрил лице в косата й.

— Всъщност аз трябва да съм ти благодарен. Тази вечер ми спаси кожата. Ренър го бе обзела истерия. Щеше да дръпне спусъка. Ами как ме измъкна от онзи куп чакъл и пясък в пещерата! Дали ти благодарих както трябва за това?

— Нямаше да се намериш в нито една от тези ситуации, ако не бях те забъркала в тях.

— Е, значи сме квит, тъй като аз малко или много сам се намъкнах вътре.

— Наистина ли смяташ, че Кътър може да се оправи в тази бъркотия?

— Без проблеми, Кътър е добър точно в такива неща. Когато му се обадих преди един час да разбера как стоят нещата, той ми каза, че вече е наместил повечето части от мозайката. Факсън е открил достатъчно неща за Гътри и Вейдън, за да повдигне обвинения срещу тях. Изглежда и двамата са били търсени за контрабанда с оръжие.

— Ами Даниъл Ренър?

— Ренър, както става ясно, доста ще се поизпоти, докато дава някои разяснения пред Комисията за защита на инвеститорите^[1]. Неговите машинации са имали почти незаконен характер, според сведенията на Факсън. Има данни, че се е занимавал и с продажба на наркотици. И на всичкото отгоре, ще трябва да обяснява и защо се е захванал с известни контрабандисти на оръжие. Може и да не влезе в затвора, но имам чувството, че за известно време ще види бая зор.

— Не смяташ ли, че ще спомене за смарагдите?

— Фалшивите смарагди — подчерта Джед. — Не, не смятам. Това само би усложнило живота му. Последното нещо, което би искал хората да узнаят, е, че баща му е имал вземане-даване с руски шпиони.

— Жал ми е за него, Джед…

— Досетих се за това, когато му подаде онова пакетче със стъкълцата — каза Джед сухо.

— Аз го предупредих, че не са истински — напомни му Ейми.

Тя сякаш отново видя пред себе си сломеното изражение на Даниъл Ренър, когато Ханк го извеждаше през вратата. Въпреки всичко, това й бе подействало някак угнетяващо. Наследството на Ренър от баща му, когото изобщо не бе виждал, се оказа несъществуващо.

— Може би не трябваше да го правя. Тогава ми се прииска той да има нещо от баща си. Но мисля, че това бе последната капка за него. След всичко, което е претърпял, сега открива, че неговият баща му е оставил само няколко късчета зелено стъкло.

— Не бих хабил чувствата си за него — посъветва я Джед.

— Не, разбира се. Но все пак…

— Забрави го. — Джед се обърна с лице към нея. Усмихна й се. — Тази мекушавост е просто една естествена слабост на женския мозък, предполагам. Върви заедно със склонността към излишни притеснения. Смяташ ли да кажеш на родителите си какво стана?

— Смятам, че ще е най-добре, ако няма повече тайни, какво ще кажеш? — попита Ейми. — С едно изключение, разбира се.

— Няма да споменеш за писмата?

Тя поклати глава.

— Не, няма никаква причина да споменавам за тях. В края на краищата, баща ми, явно, изобщо не е виждал кутията и съдържанието й. Може и да не е знаел, че тези писма са съществували. Може да е предположил, че Уаймън просто е съчинил историята като последен опит да го изнуди.

Джед кимна.

— Уаймън, по очевидни причини, не е споменавал за писмата на Вивиън Ренър. Едва ли е искал любовницата му да разбере за другите жени в неговия живот. Казал й, според Дан Ренър, за снимките. Ренър е смятал да използва тези снимки като заплаха за политическото бъдеще на брат ти. Един бъдещ политик няма да бъде гледан с добро око, ако баща му е обвинен в шпионаж. Не, мисля, че си права. Единственият човек, който действително е знаел за кутията, освен Уаймън, е била Вивиън Ренър. Според сина й, Уаймън изпратил на Вивиън малка карта с местонахождението на кутията. Казал й за смарагдите и снимките и изпратил дубликат от ключа. Може би е искал тя да знае за така нареченото съкровище, ако нещо се случи с него. Кой знае! Може да му е казала, че има син, и това да е означавало нещо за него. Във всеки случай, тя е записала информацията в дневника си, сложила е там и картата на Ренър и после се захванала с бутилката. Всичко останало скрито, но след като умряла, синът й се сдобил с дневника, картата и ключа.

Ейми прегърна Джед през врата.

— Запазих си едно от стъкълцата за спомен. Толкова е странно. Когато започна всичко това, последното нещо, което съм искала, е да ми остане нещо за спомен. Преди осем месеца изобщо не исках да видя кутията, или това, което се намираше в нея. Тази дяволска история ме преследва от октомври насам. Но сега вече няма значение. Мисля, че на кошмарите им се видя краят. — Тя застана на пръсти и леко докосна устните му със своите.

Джед я притисна до себе си.

— Това би било добре, защото през нощта могат да се вършат по-интересни неща от сънуването на подводни пещери и плуващи скелети.

— Плуващи скелети? Всъщност никога не съм сънувала плуващ скелет.

— Забрави за това. Да се концентрираме върху някои по-интересни неща, за които вече споменах.

— Като?

— Ела тук и ще ти покажа. — Джед я вдигна на ръце и я занесе до дивана. Започна да я съблича. Очите му блестяха, изпълнени с чувственост.

Той самият се разсъблече и застина за момент, като я гледаше жадно. Тогава Ейми разбра с чисто женската си интуиция, че в копнежа му се криеше нещо повече от физическо привличане. Той може и да не беше в състояние да изрази това с думи, но вероятно и сам не разбираше напълно порива си.

Ейми протегна ръце към него.

Когато Джед вече проникваше в нея, през ума й мина мисълта, че е възможно да се мами относно спотаените му чувства. Една влюбена жена лесно може да се излъже, помисли си тя. Но това беше Джед, най-добрият й приятел, и единственият любим, който й беше нужен. Не беше възможно да греши.

Тя почувства устата му върху своята и спря да мисли за сложните чувства и потребности на Джед Глейз. Когато я държеше така, както сега в момента, тя живееше напълно в настоящето.

По-късно щеше да има достатъчно време да се тревожи за бъдещето.

 

 

Когато най-сетне сладката, изгаряща жажда бе утолена, Джед притихна до Ейми. Държеше я здраво в прегръдките си, докато действителността бавно се завръщаше при тях. Загледа се към колоните на верандата и си помисли за това, което трябваше да бъде казано. Не можеше да го отлага повече. Кътър бе много настоятелен, когато беше му се обадил за втори път тази нощ. Трябваше да се действа незабавно. Кътър щеше да оправи бъркотията в Орлеана, но от Джед се очакваше да оправи една друга бъркотия, в друга част на света. Джед се бе помъчил да отложи съобщението си колкото можеше повече.

Тя се размърда в ръцете му, усетила промяната в него. Беше ужасно добра в това, размишляваше Джед. Изглежда по всяко време беше наясно в какво настроение се намираше той.

— Какво има, Джед?

Той я погали по косата, искаше му се да може да избегне този разговор. Преди няколко седмици беше по-лесно — преди да се бе върнал от последната си, катастрофално завършила задача, преди да бе научил за скритите демони на Ейми, преди да бе станал неин любим. В онези дни той просто казваше довиждане и заминаваше. Обаждаше й се, след като се завърнеше, и това беше — никакви въпроси, никакви настоявания за обяснение, никакви молби, никакви наставления. Тогава всичко бе по-просто. И все пак, беше започнал да си дава сметка за цената, която бе платил за тази простота. Защо не бе усещал така силно своята самота през последните осем години?

Но сега всичко се бе променило. Самотата, поне докато беше с Ейми, бе изчезнала, но имаше нови усложнения. Едно от не най-незначителните беше да се опита да й каже, че трябва да замине за следващата си задача.

— Трябва да се връщам на работа, Ейми, — осмели се най-сетне Джед. Знаеше, че е най-добре да свърши бързо. Надяваше се само тя да не заплаче. Не знаеше какво щеше да прави тогава. Вероятно щеше да заплаче заедно с нея, както се чувстваше тези дни. Смешно.

— Знам.

Простичкият отговор го изненада.

— Откъде знаеш?

— Чух те като казваше вчера, че… че трябва да свършиш някаква работа, забрави ли? А тази вечер, когато се обади на Кътър втория път — мога да се обзаложа, че той искаше нещо от тебе.

— Утре трябва да тръгна. Мога да излетя от Хонолулу. Но ще се върна колкото е възможно по-скоро, Ейми.

Може би тя, все пак, нямаше да заплаче, помисли си с облекчение.

— Добре. Ще се видим като се върнеш. И аз мисля утре да пътувам, за Калифс Бей. Засега ми стига толкова островен живот. И нямам търпение да се върна към Скрити демони.

Той се размърда и леко се намръщи, докато се вслушваше в небрежния тон на гласа й. Беше доволен, че не плаче, даде си сметка, но все пак не бе очаквал от нея да се държи толкова спокойно.

— Ще се помъча да приключа с тази история колкото мога по-бързо, мила…

Тя замълча за момент, после тихо запита:

— Какъв е този човек, когото ще оправяш?

Джед стисна зъби.

— Един агент. Предател, който продава собствените си хора на вражеската страна. При последното ми пътуване ме предаде.

— Затова ли беше ранен?

Той започна да се чуди на почти пълното безразличие в гласа й. Къде остана обичайната нотка на загриженост, която се появяваше щом станеше дума за раните му?

— Да. Сега е направил същото и с други. Те не са имали моя късмет. И двамата са мъртви.

— Господи! — Така непривичната за нея неутрална нотка изчезна.

Джед я притисна до себе си.

— Трябва да се добера до него, Ейми. Кътър смята, че е открил кой е той. Трябва да се обезвреди, преди да е направил още бели.

— Аз мисля — започна Ейми с равен глас, — че ще бъде най-добре, ако спрем да обсъждаме това по-нататък. — Тя се сгуши до него. Ръката й се плъзна по голите му гърди. Наведе глава и го целуна по рамото. Джед почувства как тя го захапва леко и възбуждащо. Потрепери. Утре заминаваше и не знаеше за колко дълго. Това щеше да е последната му нощ с Ейми за известно време.

Последната му нощ с Ейми. Тази мисъл го прониза, докато я притегляше към себе си. Мислеше вече за времето, когато щеше да бъде отново с нея, а още не беше се качил на самолета. Тя му липсваше, преди още да бе тръгнал.

— Какво, по дяволите, направи с мен, любима! — изрече дрезгаво той, а тялото му пламна в отговор на нежните й милувки.

— Ще разбереш утре — обеща тя.

Той се запита какво иска да каже, после спря да мисли, за каквото и да е, освен за безмерното, сякаш неутолимо желание, което тя събуждаше в него.

Той потърси и намери мекото, влажно място между краката й, като тържествуваше, че успява да я възбуди толкова силно. Нежно погали копринената й кожа, подклаждайки у нея огън, докато тя стана жив пламък в ръцете му.

— Вълшебница — промълви, докато покриваше тялото й със своето.

— Магьосник — обвини го тя, и го притегли към себе си, към топлината в себе си. Обгърна го, впи се в него.

Докато проникваше в нея, Джед усещаше твърдите й зърна срещу гърдите си, краката й около себе си, и вълнуващия начин, по който произнасяше името му.

Имаше нужда от всичко това, даде си сметка смаян. Имаше нужда от Ейми, повече от всичко друго на света. Чувстваше, че иска да стане част от нея, да се слеят. Тя беше негова, принадлежеше му, и Джед искаше да се увери, че тя ще долови това с всяка фибра на тялото си, преди той да замине.

На другия ден, малко преди три часа следобед, те бяха вече на летището в Хонолулу. През деня бяха толкова заети със стягането на багажа, уреждането на резервациите и разни други неща, че на Джед не му остана време да начене друг разговор за работата си. Докато носеше багажа през залата на летището, той си даде сметка, че нещо го безпокои, но не знаеше как да го формулира. Дойде му наум, че почти му се иска Ейми да се бе притеснила повече за заминаването му.

Глупава идея, помисли си той. Последното нещо, което му се искаше, бе някоя сцена. Хубаво бе, че тя не усложняваше нещата. Би трябвало да е благодарен.

Но докато чакаха да обявят полета му, той си даде сметка, че не му се иска да е толкова просто. Тя се държеше така, като че ли това бе обикновено пътуване по бизнес, да урежда някакви сметки.

Е, то щеше да е точно такова пътуване.

— Полетът ми е чак довечера. Мисля да отида до Уайкики да попазарувам малко. Не съм била там много отдавна — бъбреше Ейми.

Джед внезапно си я представи как се скита сама в тропическия рай, населен с хиляди туристи, много от тях — мъже. Господи, помисли си той, наистина бе разглезен. Беше свикнал да я има само за себе си в рая.

— Не съм сигурен, че това е добра идея — изрече отсечено. — Хавай не е каквото беше. Сега тук има престъпност, както навсякъде другаде.

— Не се притеснявай за мен, Джед! Била съм тук много пъти. Мога да се оправя. В един от големите хотели на плажа има страхотен малък ресторант. Мисля да вечерям там, преди да се кача на самолета.

— В самолета дават храна — напомни й той с раздразнение. В мозъка му затанцуваха видения на плажни хубавци, навъртащи се около нея в ресторанта.

— Да, но храната в самолетите е ужасна. Предпочитам да ям преди полета.

— Слушай — каза Джед рязко, — ще се наложи да се прибираш посред нощ. Внимавай по пътя от летището до града.

— Да, Джед — съгласи се кротко тя.

— Може би ще е най-добре да пренощуваш в Сан Франциско и да летиш утре за Монтърей — продължи замислено той.

— Не ми се дават излишни пари — заяви тя.

— Не е така! Ще бъдеш изморена и ще е късно. По пътя към Калифс Бей вероятно ще има мъгла.

— Вероятно. И друг път съм карала през мъгла.

— Да, но…

— Джед — прекъсна го тя твърдо.

— Какво?

— Спри да се притесняваш.

Той се втренчи в нея. Обявяваха неговия полет. Много скоро, помисли. Имаше нужда от още малко време с нея.

— Аз притеснявах ли се?

Тя му се ухили.

— Да, струва ми се.

— О! — Той не знаеше какво друго да каже. Чувстваше се странно развълнуван. Качваха се и последните пътници. Не можеше да се бави повече.

— Съвсем обяснимо, разбира се — отбеляза безгрижно Ейми.

— Кое е съвсем обяснимо? — Всичко изглеждаше някак объркващо. Ейми не се държеше както очакваше, а той не можеше да разбере собствените си чувства. Джед бе смутен.

— Твоето притеснение — обясни Ейми.

— Защо е обяснимо? — почти извика той. Към тях се обърнаха глави. За щастие повечето от пътниците вече бяха в самолета.

Ейми се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Беше ясно и от начина, по който се люби с мен снощи. И когато се ангажира с тази история на Орлеана. И сега, когато не искаш да се качваш на самолета. Всичко това е, защото ме обичаш.

— Ейми!

— Може все още да не го знаеш, но е така, Джед. Когато се върнеш, можем да поговорим за това — и за още някои други неща.

— Какви други неща? — Тя го побутваше към изхода, а той искаше да остане, но не можеше. Трябваше да изпълни задачата. Не можеше да провали всичко сега. Отнасяше се за човешки живот. Но въпреки всичко не му се искаше да тръгва. Трябваше да поговорят и за други неща. Ейми току-що го каза. Той я сграбчи за раменете.

— Ейми, какви други неща?

— Ами, например — как да обединим домакинствата си. Ще трябва да решим дали да останем двамата в моята къща, или да си купим по-голяма. После — как да предложим твоите клетки на някои други галерии. Време е да разширим дейността с клетките, Джед. Твърде са красиви, за да си стоят само в оная малка галерия в Калифс Бей. Ще трябва да вземем решение и относно децата, разбира се…

— Деца!

— Определено. Това е особено важен проблем, но като цяло съм за. Само едно или две. Смятам, както вече ти казах, че ще бъдеш отличен баща. Би трябвало да обмислим тази възможност, когато си купим нова къща. Ще ми трябва, също така, и достатъчно място за градина. Смятам да засадя някои неща през пролетта. Обичаш ли градинарството, Джед?

— Никога не съм се занимавал с градинарство — чу се да изрича нерешително той. Ейми продължаваше да го побутва кротко към изхода. Един служител бе протегнал ръка да вземе бордния му пропуск.

— Ейми, почакай…

— Не се безпокой, Джед! Можем да си поговорим за бъдещето, когато се върнеш. Ще те чакам. Обичам те! — Тя му изпрати въздушна целувка. Джед изпита чувството, че го изсмукват през изхода. Успя да се добере до мястото си и да стегне колана, без да привлече прекалено внимание към себе си, но съвсем не се чувстваше нормално. Главата му се въртеше, а пръстите му леко трепереха. Той сграбчи страничните облегалки и се опита да различи Ейми през прозореца. Не успя да я види. Самолетът вече се отделяше от изхода.

Заслуша се в рева на двигателите и си помисли какво ли е да засадиш градина. По дяволите, Ейми кроеше планове за бебе! Неговото бебе.

Ейми го обичаше и правеше планове за бъдещето.

В чакалнята Ейми тихо се предаде на сълзите, които само чакаха да рукнат, още от момента, когато бе разбрала, че Джед тръгва на нова задача.