Джейн Ан Кренц
Коралова целувка (17)

Глава седемнадесета

— Не мислиш ли, че това може да почака до сутринта? — попита Ейми, докато закопчаваше колана с тежестите. Не очакваше Джед да се съгласи с нея, и не се излъга.

Джед си сложи ръкавиците.

— Не. Нещата се развиват много бързо. Това не ми харесва. Искаше ми се да бяхме извадили тази кутия вчера. Това, че синът на Майкъл Уаймън е на острова, не ми действа много успокоително.

— Смяташ ли, че Гътри работи за него? А Вейдън? — Ейми почти не слушаше какво й отговаря той. Тя гледаше към забуленото в мрака езерце, като си мислеше, че то изглежда съвсем като в оная октомврийска нощ. Лунната светлина бе капризна и непостоянна, както преди осем месеца. В морето се надигаше буря.

— Като инженер съм склонен да мисля и да се подготвям за най-лошото. Каквото има да стане, ще стане. Да, смятам, че Вейдън, Гътри и Ренър са свързани. Вейдън, поне, е в затвора. А Ханк държи Гътри и Ренър под око. Ако имаме късмет, няма да ни се нахвърлят, докато сме тук. Защо трябва да вършат мръсната работа, щом ние сме се нагърбили вече с това?

— Ако си прав, как ще се измъкнем от острова?

— Много внимателно. — Той вдигна плавниците. — Готова ли си? — Автоматично прегледа екипировката й за последен път.

— Готова съм. — Нямаше да мисли колко много й напомня това нощно гмуркане за преживяването през октомври. В края на краищата, помисли си Ейми, докато се катереше по скалите и навлизаше в езерцето, вътре в пещерите двадесет и четири часа в денонощието е нощ. Винаги можеше да си каже, че навън, досами изхода, грее слънце.

Във водата до нея Джед си сложи плавниците и маската.

— Да вървим.

Толкова е делови, помисли си Ейми, като включи прожектора и се гмурна под водата. Всъщност такъв беше през целия ден. Нямаше никакво безгрижие, никакви закачки, нито проектиране на клетки. Джед бе проверявал дали водата се избистря всеки час. Между проверките почти не говореше. Ейми бе усетила едва сдържаното му нетърпение, напрежението, което напираше под повърхността. Той й напомняше за хищник, кръстосващ бърлогата си, изчакващ времето за лов. Чудеше се дали се държи така по време на някоя от ужасните си задачи.

Минаха през зеещия отвор на пещерата и заплуваха надолу, следвайки прохода. Светлината на прожектора й, разкриваше съвсем прозрачна вода. Ейми държеше едната си ръка на въжето, което се развиваше след Джед, и отново се замисли за разговора, който бе чула сутринта.

Знаеше, че Факсън е специалистът по компютрите, който бе измъкнал информацията за Уаймън и Ренър от компютърната памет. Като че ли си спомняше името на Кътър от първия телефонен разговор. Джед бе казал на Факсън да предаде на Кътър, че е почти готов да се върне на работа. Кътър сигурно бе началникът на Джед.

Джед бе обещал на Кътър да оправи някакъв човек. Ейми бе забелязала студения, отчужден израз на лицето му, когато даде това обещание. Не искаше и да мисли какво би могло да означава то.

Джед беше прав. Обстоятелствата ги притискаха. Например работата му. Когато това нещо тук приключеше, помисли си Ейми, тя щеше да бъде принудена да го гледа как се завръща към привичния си начин на живот с честите отсъствия, обажданията от летището да го прибере, защото няма да е в състояние да шофира, към едно бъдеще, което той изобщо не обсъждаше, и за което никога не правеше планове.

Ирония на съдбата бе, помисли си Ейми, че Джед взема такива бързи мерки, за да осигури нейното собствено бъдеще. Беше я измъкнал от примката на миналото, от която тя сякаш не можеше да излезе. Но за него не беше се променило нищо. Ейми знаеше, че би направила всичко, за да го освободи, така както го бе сторил той за нея.

Може би той не искаше да бъде свободен. Беше се приспособил към начина си на живот. Това, че се налагаше да прибягва към насилие, не го безпокоеше. Не го притесняваше и собствената му липса на интерес към бъдещето. Доколкото тя можеше да прецени, изключваше се от всичко, освен от настоящето. Изглеждаше доволен да поддържа връзката им в някакъв отделен дял от своя живот.

Коя беше тя, за да се опитва да промени неговия свят?

Ейми предпазливо заобиколи няколко висящи от свода деликатни сталактити, следвайки бялото найлоново въже. Мислите за Джед поне я караха да не мисли за случилото се преди в пещерата.

Джед поспря за малко, когато достигнаха купчината чакъл, която му бе преградила пътя предния ден. Той я освети с прожектора и Ейми видя, че все още има място, колкото да се провре човек през тесния отвор, водещ към пещерата със скелета. Тя потрепери при спомена за празните очни кухини и зъбите, хилещи се вече двадесет и пет години. После с облекчение видя, че Джед се обърна и заплува по-нататък.

Проходът извиваше надясно няколко фута след купчината чакъл. Завоят й се стори познат. Джед спря, за да завърже въжето. Погледна към Ейми в безмълвен въпрос дали обстановката не й е позната. Тя освети стените и кимна несигурно. Това трябва да беше правилната посока, но спомените й за разположението на пещерата бяха смътни.

Но веднага щом последва Джед, няколко разпокъсани спомени си дойдоха на мястото. Тя заплува по-бързо и докосна крака на Джед. Той погледна въпросително назад и тя му даде енергично знак с ръка, че тази част от пещерата й е позната.

Когато насочиха светлината към страничната стена на пещерата, видяха отвора, водещ към един страничен тунел.

Ейми задиша ускорено в регулатора, след като си даде сметка, че това бе коридорът, в който бе оставила кутията. Тя посочи към него и Джед послушно заплува напред.

Металната кутия беше точно там, където я бе оставила преди осем месеца. Тя си стоеше в една малка вдлъбнатина, споделяща скривалището си с група малки слепи рибки. Бледите същества се разпръснаха, след като Джед пъхна ръката си в отвора и извади кутията.

Ейми се втренчи в нея. В главата й нахлуха всичките ужасяващи образи, свързани с тези пещери. Двама души — Уаймън и Льопаж, бяха умрели заради тази кутия. В този момент не й беше трудно да повярва, че единият от тях — Уаймън, все още обитава пещерите, бдящ над съкровището си.

Заради тази кутия едва не бе убита и тя. Заради тази кутия бе гледала във втренчения взор на мъртвец. Заради тази кутия миналото бе нарушило спокойствието на Орлеана.

На Ейми й бе нужна цялата воля, за да се върне към настоящето и да обърне внимание какво иска Джед. Когато срещна погледа му през маската, разбра, че той й нарежда да вземе кутията.

Със закъснение осъзна, че няма друго практично решение. Ръцете на Джед бяха заети с прожектора и макарата.

Беше внесла дяволското нещо вътре, щеше и да го изнесе, помисли си Ейми. Взе кутията от Джед и се обърна обратно. Няколко минути по-късно вече бе в главния проход, като усещаше Джед, който навиваше въжето зад себе си.

Кутията всъщност не беше много тежка. Колко биха могли да тежат шест смарагда, връзка писма и няколко изобличителни снимки? Но Ейми имаше чувството, че носи в ръце заредена граната. Движеше се бързо покрай бялото въже, като очакваше с нетърпение да излезе на изхода, преди това нещо да експлодира в ръцете й.

Ейми заобиколи издатината в главния проход и изведнъж я ослепи блесналия срещу нея в далечината прожектор.

За момент тя не можа да схване каква бе тая светлина. Приличаше донякъде на идващ насрещен влак в железопътен тунел. Сети се чак когато Джед рязко я дръпна за крака.

Сепната, погледна назад, като се чудеше какво иска. Опита се да посочи към идващия насреща водолаз, и тогава си даде сметка, че той го е видял. Когато отново я дръпна, тя разбра, че я бута към тесния отвор, водещ към пещерата със скелета.

Последното нещо, което й се искаше, бе да се върне в тази зловеща пещера, но Ейми бързо направи още едно разкритие за своя приятел и любовник: Когато Джед Глейз заповядаше нещо, той очакваше то да бъде изпълнено. Въпреки че съзнанието й протестираше, Ейми се улови, че минава през малката дупка в стената.

Почти очакваше, че ще предизвика нов опасен дъжд от пясък и чакъл, но с огромно облекчение забеляза, че нищо не последва. Той я побутна напред, като й подаде макарата с въжето, тъй като сега тя беше отпред. Взе кутията от нея.

Не й идваха наум никакви убедителни аргументи при създалите се обстоятелства. Решително заплува напред в тъмнината. Започна да се оглежда за плоското сребристо огледало, което маркираше въздушния слой.

На какво разстояние се намираше онзи водолаз? Не беше видяла нищо, освен светлината на прожектора му, а беше трудно да се съди за разстоянията под водата. Предметите се уголемяваха с двадесет и пет процента и изглеждат по-близо, отколкото в действителност.

Все пак, пресметна тя, имаха малко време, преди водолазът да намери мястото, където найлоновото въже изчезваше в страничния проход. Джед явно искаше да използва това време, за да излязат на единственото място, където имаше въздух.

Разумно е, помисли си Ейми, но се ужасяваше от това, че трябва да стои до скелета.

Тя намери мястото и се показа на повърхността. Джед веднага изплува след нея.

— Към скалата — сопна се той. — Побързай!

— Какво смяташ да правиш? — попита тя, останала без дъх, докато плуваше към последното убежище на скелета.

— Да подготвя подходящо посрещане.

— Джед, кой е той?

— Откъде, по дяволите, да знам! Може би Гътри. Или Ренър.

— Но нали Ханк щеше да ги следи. — Удари болезнено ръката си малко под издатината. — Ъъ, ето ни. Да смятам ли, че искаш да се изкатеря горе?

— Колкото може по-бързо. Размърдай се, скъпа. — Той вече повдигаше кутията, за да я сложи върху скалата.

Ейми чу как нещо изхрущява, когато металната кутия се удари в скалата. Вероятно чакъл, каза си бодро тя, а не кости. Като си пое дълбоко дъх, сложи прожектора горе и се повдигна на ръце.

— Внимавай за главата. — Джед я повдигна и тя се озова високо над водата.

Затвори очи в кратък миг на ужас, след като се намери срещу гръдния кош на скелета. Блесналата светлина от прожектора освети редицата от кости.

Тя успя да приседне на самия ръб, с висящи отстрани крака, стигащи почти до водата. Джед се повдигна до нея и небрежно срита костите встрани, за да си направи място.

Ейми проследи в безмълвна благодарност как скелетът изчезва в тъмнината от другата страна на скалата.

— Сега какво? — прошепна тя.

— Сега ще изгасим светлината. Няма смисъл да му показваме къде сме. Готова ли си?

— Не, но едва ли ще бъда готова някога, така че най-добре ще бъде да го направим. — Ейми се стегна, за да посрещне непрогледния мрак, който веднага се спусна над тях.

Тъмнината във вътрешността на една пещера не прилича на никоя друга тъмнина. Нямаше никакви сенки, никакви слаби отблясъци, ни следа от луна — само едно абсолютно, безкрайно нищо.

Ейми потърси ръката на Джед и я намери тъкмо когато някъде под водата и откъм прохода проблесна светлина. Водолазът бе навлязъл в страничния проход.

— Вдигни краката си от водата — прошепна тихо Джед.

Усети я как променя положението си и разбра, че се свива и застава на колене. Не беше лесно да се излезе от водата в тежкия водолазен екип. Ейми носеше двадесет фунта олово само в колана си. Допълнителният товар — бутилката и разните други принадлежности, бяха много неудобни извън водата.

Знаеше какво й бе струвало да застане на скалата със скелета, но не се бе поколебала. Ейми се държеше добре в критични моменти, даде си сметка той не за първи път. Правеше каквото трябва, а се безпокоеше за емоционалната травма по-късно. Беше работил с твърде много мъже, които по време на действителна криза изпадаха в паника, за да не оцени вътрешната сила на нейния дух. Ейми беше сигурен другар, с нея можеше да чувства тила си защитен.

Джед гледаше как водолазният прожектор просветва под тях. Той освободи ножа от калъфа на ръката си. Трябваше да пресметне точно. Запита се дали натрапникът ще види кръглото петно, което показваше, че горе има въздух. Ако имаха късмет, копелето нямаше да го открие и разбере какво означава то, преди да бе станало късно. Щеше да изглежда така, сякаш плячката просто е изчезнала в задънен проход. Усети как до него Ейми затаи дъх. Можеше да почувства нейното напрежение така добре, както и своето, и знаеше, че тя е схванала какво смята да прави. Чу лек шум в мрака и разбра, че тя също извади ножа си.

— Ако го използваш — прошепна той, — първо се увери коя е жертвата и добре я огледай. Омръзна ми да ме намушкват.

— О, Джед, имай малко вяра…

Той се усмихна в тъмнината и после й изшътка, когато светлината под водата дойде по-близо. Усмивката замря на устните му. Моментът бе настъпил.

Джед нагласи мундщука и маската. После с гигантска крачка, с която щеше да се озове право върху водолаза, скочи във водата.

Натрапникът чу плясъка и с трескави движения се помъчи да избегне сблъсъка. Джед видя как се опитва да го удари с прожектора, но бе твърде късно. Вече се бе нахвърлил върху мъжа, после преряза с ножа си маркуча на регулатора му. Последва цял рояк мехурчета и преследвачът изпадна в паника.

Прожекторът му бавно падна на дъното на пещерата. Там безполезният лъч освети част от дъното, като остави двамата мъже да приключат схватката в тъмнина.

Джед се дръпна встрани от бясно цапащия във водата човек. Бледият отблясък от дъното му помогна да се ориентира къде е повърхността и той бързо изплува.

— Светни — нареди той на Ейми, когато лицето му се показа над водата.

Тя включи веднага прожектора, като прокара лъча по повърхността на водата.

Джед заплува към нея, протегна ръка.

— Дай ми го.

Тя го пъхна в ръцете му и той се извъртя, опитвайки се да освети пляскащия водолаз. Дали случайно, или като се ориентираше по светлината, той бе намерил въздушната шупла. Главата му изскочи над водата, тъкмо когато Джед насочи лъча към него. Задъхваше се на пресекулки.

— Копеле! — изсъска Вейдън.

Джед разбра, че той все още стиска нещо под водата. Изключи светлината и рязко се отдръпна встрани, тъкмо когато Вейдън стреля изпод водата. Стрелата на харпуна отскочи от стената на пещерата, като мина покрай бедрото на Джед на сравнително голямо разстояние.

— По дяволите, писна ми да се целят в източника на любовния ми живот. — Джед се гмурна дълбоко, включи светлината и изплува иззад Вейдън. Като продължаваше да държи прожектора, той стисна гърлото му и опря върха на ножа си във врата му. Вейдън замръзна неподвижен.

— Трябваше да те убия оная нощ, Глейз…

— Не беше достатъчно бърз. Надявам се, че не вземаш скъпо, Вейдън, защото който те е наел, положително си губи парите с теб. Джед го блъсна към скалата. — Дръпни се, Ейми. Да покажем на Вейдън къде си правим пикник.

Тя включи един друг прожектор и се отдръпна колкото можеше по-далеко.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Да го оставя тук с нашия скелет, докато разберем какво става навън. Слез във водата, Ейми. Вземи кутията и макарата със себе си.

Тя направи каквото й каза и се плъзна надолу във водата. Джед методично смъкна екипа на Вейдън и заедно с ножа го пусна на дъното на пещерата.

— Е, Вейдън, малката ти подводна разходка свърши. Качвай се горе.

— Какво, по дяволите, правиш, Глейз! Не можеш да ме оставиш тук!…

— И какво ще ме спре? — запита небрежно Джед.

— Ти, глупаво копеле, не разбираш ли, че за теб всичко е приключило? — изсъска Вейдън, след като изпълзя на скалата. — Ще те хванат като излезеш оттук.

— По-добре се надявай да не го направят. Ако не се върна за тебе, няма изобщо да си излезеш. По никой начин не можеш да задържиш дъха си толкова дълго време. Вероятно ще се удавиш някъде още преди да излезеш в главния проход. Защо просто не ми кажеш какво ме чака отвън? Опитай се да бъдеш точен, ако искаш да се върна.

Вейдън, както бе предположил Джед, беше практичен човек. Ценеше собствената си кожа повече от всичко друго. След няколко секунди започна да говори. Даде неохотно информацията, но все пак я даде. При тези обстоятелства Джед беше склонен да повярва на по-голямата част от нея.

— Отвън е Гътри, заедно с Ренър — промърмори Вейдън.

— Оръжия? — запита Джед.

— Гътри е с моя Магнум-357, той е много добър. Ренър има симпатичен малък Берета, но не бих се тревожил много за него. Купил си го е само да се изфука, струва ми се. Сигурно си мисли, че пистолетът изглежда добре с италианското му спортно сако, което си е направил по поръчка. Виж какво, Глейз, ти и аз, двамата можем да измислим нещо. Дай да взема бутилката на жената и да изляза заедно с теб. Заедно ще можем да се справим с Гътри и Ренър. Остави жената тук. После можеш да се върнеш за нея.

Джед леко се усмихна.

— Съжалявам, но в подобна ситуация предпочитам да съм с някого, на когото мога да се доверя. Нали знаеш как е, Вейдън. Надявам се, че не се страхуваш от тъмното. — Той се обърна. — Хайде, Ейми, да тръгваме.

— По дяволите! Почакай една минута! Не можеш да ме оставиш тук без светлина — изкрещя Вейдън.

— Прожекторът ти е на дъното. Ако го искаш, предполагам, можеш да се опиташ да се гмурнеш и да го вземеш — Джед погледна надолу и видя слабия лъч светлина в дълбочините. После даде знак на Ейми. Тя му подаде макарата и се гмурна. Държеше кутията и прожектора с едната си ръка.

Когато стигнаха до главния проход, Джед й даде знак да остави кутията там. Тя се поколеба за частица от секундата, после се подчини. Когато я намести до купчината от пясък и чакъл, те заплуваха към главния коридор и оттам към изхода на езерцето. Джед излезе отпред, като подаде макарата на Ейми. Искаше ръцете му да са свободни, в случай че Гътри реши да провери какво се е случило с другаря му.

Бяха стигнали почти до изхода и Джед изгаси прожектора. Зад него Ейми направи същото. Заплуваха напред по въжето, като се оглеждаха за мястото, където вече можеха да покажат главите си над водата.

Джед го достигна пръв и безшумно надигна нагоре главата. Ейми застана до него. Мракът тук не беше толкова плътен, защото се намираха само на няколко фута от изхода. Джед се заслуша в лекото пляскане на дъждовните капки по повърхността на езерцето. Буря приближаваше острова. Нямаше да продължи дълго, но за известно време можеше да стане много силна.

Междувременно дъждът можеше да бъде едно допълнително прикритие. Лекият успокояващ шум бе прекъснат от резкия глас на Ренър:

— Защо, по дяволите, се бави Вейдън? Би трябвало вече да ги е намерил и да се е погрижил за Глейз. Би трябвало да сте голяма работа. Плащам ви достатъчно. Не сте нищо повече от едни мърлячи.

— Успокой се, Ренър. Дай му малко време. Не знаем колко навътре е трябвало да отиде, докато намери Глейз и жената. — Въпреки успокоителните думи Гътри изглеждаше загрижен.

— Цялата история отива по дяволите — измърмори Ренър. — Трябваше сам да се заловя.

— Вече си се заловил, забрави ли? Нали даваш заповедите — подигра му се Гътри.

— По дяволите, кой, все пак, е този Глейз? — попита Ренър. Ако се съдеше по звука на гласа му, не задаваше този въпрос на Гътри за първи път.

— Казах ти вече, не знам. Предполагам, че е познавал Льопаж и е получил информацията от него.

— И аз мислех така, но вече не съм толкова сигурен — изрече бавно Ренър, като че ли прехвърляше наум подробностите и намираше, че нещо им липсва.

— Какъв може да е, освен някой наемник, дочул за смарагдите от Льопаж? — настоя Гътри. — Спри да се тревожиш затова. Когато всичко свърши, той ще бъде извън играта. Може вече и да е извън нея. Казах ти, че Вейдън може да се грижи за себе си.

По повърхността на езерцето пробягна светлина. Джед улови зад нея контурите на някаква сянка и разбра, че това е Ренър, нервно крачещ покрай водата.

— Ами ако Вейдън вече се е погрижил за Глейз и е решил да отвори кутията и да скрие смарагдите някъде в пещерата? — произнесе гневно Ренър. — Мога да си го представя как изплува с кутията, а после се преструва на учуден, когато я отворим и не намерим нищо вътре.

Джед бутна полека Ейми встрани и се придвижи малко по-близо до изхода. Внимаваше да остане в сянка зад една скала. Ако Гътри или Ренър насочеха светлината нататък, нямаше да видят повече от няколко фута навътре, но Джед не искаше да поема излишни рискове.

Безпокойството на Ренър растеше, на Гътри също. Продължаваха да си подхвърлят ядни забележки, докато чакаха Вейдън да излезе.

— Трябваше да отидеш с него — измърмори недоволно Ренър.

— Съгласихме се, че изходът трябва да се наблюдава от някой, който си знае работата. И нали Вейдън има оръжие.

— Ти ми каза, че обсегът на харпуна е малък, само шест-седем фута — напомни му Ренър. — Освен това каза, че не е много точен и няма голяма мощ.

— Шест-седем фута са достатъчни на Вейдън, за да има преимущество. Не забравяй, че двамата с него видяхме Глейз да влиза във водата. Не носеше нищо друго, освен прожектора и макарата.

— Но те са двама. Глейз и жената.

— Повярвай ми — продължи лениво Гътри, — жената няма да представлява никакъв проблем. Единствено за Глейз трябва да се тревожим.

— Добре — сопна се Ренър, — значи вече започвам да се безпокоя. И тъй, какво, по дяволите, смяташ да правиш? Вейдън го няма от доста време, нали? Трябва да му се е случило нещо.

Вместо подигравателно — успокоителния глас на Гътри, последва тишина. После той бавно каза:

— Досега Глейз и жената трябва да са останали почти без въздух, ако предположим, че Вейдън не ги е довършил. Стояли са вътре поне петнадесет-двадесет минути, преди Вейдън да тръгне след тях. Знам, че са с единични бутилки. Сам ги видях.

— И сега какво? — изсъска Ренър. — Просто ще чакаме Вейдън да се появи?

Гътри тръгна покрай езерцето. Джед гледаше играта на сенките по брега. Бавно изминаха още няколко минути. Джед забеляза, че Гътри насочва лъча на фенерчето към часовника си.

— Мисля, че си прав — спокойно обяви Гътри. — Досега Вейдън трябваше да е тук. А въздухът на Глейз и жената е свършил. Може Вейдън да е провалил всичко, точно както каза. Може Глейз да му е видял сметката. Това означава, че и тримата са мъртви.

— А кутията просто си седи там. — Ренър размаха фенерчето в яростна дъга към изхода на пещерата, сякаш по този начин щеше да накара Вейдън да се появи с кутията. — Трябва да вземем тази кутия, Гътри! Твърде дълго чаках за нея, толкова планове правих… Искам я! Няма да напусна този остров без нея.

— Ще вляза да погледна.

Джед се заслуша в шума, който вдигаше Гътри, докато си слагаше водолазния екип.

Отдръпна се още по-навътре в сянката. Усети Ейми, която мълчаливо чакаше до него. Прииска му се да й каже какво ще стане по-нататък. Но не смееше да вдига шум.

Откъм брега бе тихо. Дъждът започна да плющи по-силно. После чуха как Гътри се отправя към езерцето.

— Гътри! — извика Ренър, след като онзи влезе във водата. — Никакви номера, чуваш ли? Ще чакам тук… и имам Берета.

— Гледай да не си простреляш големия пръст — посъветва го Гътри. И изчезна под водата.

Джед се потопи, като сви част от въжето в примка. Зачака, като наблюдаваше как прожекторът на Гътри светва и прорязва тясна пътека в мрака. Още няколко секунди и той щеше да мине покрай скривалището.

Светлината се движеше през водата, докато стигна до Джед. Той отиде зад Гътри, за да нахлузи примката на врата му.

Приличаше на обуздаването на мятаща се, отчаяна акула, но свърши много бързо. Не толкова бързо, колкото ако бе използвал ножа си, реши Джед, но се противопостави на изкушението — по същата причина, заради която не го стори по-рано с Вейдън. Истината бе, че не искаше Ейми да го гледа как окървавява ръцете си. Почака докато Гътри се отпусна и го издърпа на повърхността. Гътри изпъшка, когато Джед започна да завързва ръцете му с въжето.

— Дръж главата му над водата, Ейми, иначе ще се удави.

— Гътри! — Изненаданият вик на Ренър бе доказателство, че е надушил нещо. Светлината от фенерчето му заигра над входа на пещерата. — Какво става? Къде си?

— Гътри е малко завързан в момента — извика му Джед. — Но не смятам, че трябва да се тревожим за него. Двамата с теб трябва да обсъдим някои неща.

— Глейз? Къде си? Излез и не опитвай никакви номера. Къде е жената?

— И двамата сме тук с Ейми. Но най-важното е, че сме единствените, които знаем къде се намира кутията. Чувам, че се прехранваш с продажба на акции и облигации. Добре се оправям с тези неща. Искаш ли да сключим една сделка за смарагдите?