Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (34)

Тридесет и трета вечер

Обичам децата, каза месецът. Особено малките са много забавни. Понякога през пролука в завесите на прозореца надничам в стаята им, когато тъкмо не мислят за мен. Толкова е смешно да наблюдаваш какво правят, когато се събличат сами. От дрешката изниква малко голо раменце, после ръчичка или, когато се събуват, едно закръглено бяло краче, просто да го целунеш. И аз, разбира се, го целувам…

И така, какво исках да ти разкажа! Тази вечер погледнах в един прозорец, който изобщо не бе закрит със завеси, понеже срещу къщата нямаше друга. И видях цяла сюрия деца, всички братчета и сестричета. Сред тях имаше едно малко същество, почти четиригодишно, ала вече знаеше „Отче наш“ като големите. Всяка вечер майка му сядаше до креватчето и го слушаше как се моли. После то получаваше целувка, а майката стоеше там, докато малката заспи. А това ставаше веднага, щом тя затвореше очи.

Тази вечер двете по-големи деца бяха малко пощурели. Едното подскачаше на куц крак в дългата си бяла нощница, другото бе облякло дрехите на сестра си, стоеше на един стол и твърдеше, че е паметник, а другите трябваше да му ръкопляскат. Третото и четвъртото пренареждаха бельото в скрина. Нали и това трябваше да се направи! А майката седеше до креватчето на галеничето и им говореше, че най-сетне трябва да се умирят, та сестричката им да си каже своето „Отче наш“.

Погледнах над лампата. Четиригодишното същество лежеше върху белите възглавници в креватчето си, сключило длани, а лицето му бе сериозно и благоговейно. Малката захвана високо да се моли. Внезапно майката я прекъсна:

— Но какво е това? Когато казваш „Дай ни насъщния хляб“, добавяш нещо, което не разбирам. Кажи го ясно, искам да го чуя.

Малката замълча и боязливо погледна майка си.

— И какво казваше после: „Дай ни насъщния хляб.“ Веднага!

— Ах, не се сърди, мамо! Молех се: „Насъщния хляб — и много масло отгоре!“

Това бе хубава история, каза месецът, а сега — лека нощ!