Цветан Ангелов
Приказка за мастилената капчица

Един писател отвори прозореца. Южнякът се втурна в стаята му. Напълни гърдите му с мирис на теменуги. Слънчев лъч притопли ръката, която бе държала цяла зима проста дървена писалка. Но перото на тая писалка беше вълшебно. На върха му блестеше като птиче око една мастилена капчица.

Писателят забеляза, че на двора е слязло първото розово облаче.

— Виждаш ли, бадемът е цъфнал! — рече той.

— Виждам — промълви мастилената капчица.

— Аз трябва да вървя при децата. Ще ме почакаш ли?

— Не. Аз ще изсъхна. Но в мастилницата ще останат моите сестрици. Те ще те дочакат.

Натъжи се писателят. Мъчно му стана за мастилената капчица, от която можеше да се роди едно чудесно малко стихотворение. Но нямаше време за размисъл. От клонката на бадема се обади приятно пролетната птичка чичопей:

— Време е, приятелю. Децата чакат.

— Тръгвам, чичопей, тръгвам — отвърна писателят.

И отиде при децата, които го чакаха по валозите на Мизия, по скатовете на Родопите, под сянката на Ком, под ласката на бризите — навсякъде, където бяха стигнали чудесните му книжки. Очите на децата блестяха, овлажнели от радост. Ръцете им се протягаха към сърцето на писателя, за да вземат по искра от неговата обич.

Когато си тръгна, писателят усети, че шепите му са пълни с росни теменуги. Отнесе теменугите в къщи. Постави ги в празната вазичка до мастилницата и тогава забеляза, че мастилената капчица е мъртва. Сърцето му се сви от болка. Но… стана чудо. Една теменужка се надвеси над перото и закрепи на върха му дребна перла от огърлието на росата. И мастилената капчица оживя, заблестя като птиче око и каза:

— Добре дошъл, писателю.

Писателят взе писалката и превърна капчицата в едно чудесно стихотворение.