Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (32)

Тридесет и първа вечер

Историята, която сега ще ти разкажа, започна месецът, преживях в едно пазарно градче в провинцията. Наистина оттогава е минала цяла година, но това не променя нищо. Все тъй ясно виждам пред очите си картината. Събитията са описани в днешния вечерен вестник, ала не много хубаво. Тъй че слушай внимателно:

В салона на гостилницата седеше един мечкар и вечеряше. Мечката бе вързана за дървено колче в двора. Животното бе хрисимо и не причиняваше никому зло, макар да внушаваше страх като всички мечки.

Горе в таванската стаичка играеха три малки деца, които не можеха да заспят, понеже тъкмо им светех в лицата. Най-голямото бе навярно шестгодишно, а най-малкото сигурно на не повече от две. Чуй! Нагоре по стълбите отекват тежки стъпки. Тап-тап — да, кой ли може да е това? Вратата рязко се разтвори и вътре се заклатушка Баба Меца, голямата кафява рунтава мечка. Останала сам-самичка в двора, тя се бе отегчила и сега си търсеше компания. Децата здравата се изплашиха, когато зърнаха едрото космато животно и веднага се спотаиха в ъгъла. Ала мечката бързо ги откри и ги помириса, без да им стори нищо. „Ама какво голямо куче“, помислиха си децата и я загалиха. Тя легна, а най-малкото се покатери на гърба й и с русата си къдрава главица заигра на криеница в дългата кафява козина. После голямото братче грабна барабана и задумка по него, та всичко закънтя. Мечката се изправи на задните си лапи и затанцува — да ти е драго да гледаш. Трите момченца преметнаха пушки, дадоха и на Баба Меца една и тя здраво я улови в лапите си. Неочаквано си бяха намерили отличен другар за игрите и ето че всички замаршируваха — леви, десни, леви, десни…

Тогава някой натисна дръжката. Вратата се отвори и се появи майката на децата. Закова се на място като ударена от гръм, глътнала езика си, бяла като тебешир, с втренчен поглед и зяпнала уста. Но двегодишното хлапе размаха радостно ръце и викна:

— Играем на войници! Играем на войници!

Слава богу, в следващия миг влезе мечкарят. Иначе клетата майка наистина можеше да умре от страх, макар децата й никога дотогава да не се бяха чувствали тъй щастливи.