Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (22)

Двадесет и първа вечер

Изминаха повече от две седмици, откак месецът се бе появил за последен път. Сега, кръгъл и ясен, той отново грееше над бавно носещите се облаци, бе в добро настроение и се разговори с мен. Ето какво ми разказа:

От един град във Фезан^[1] тръгна керван и аз го последвах. Преди пустинята спряха в блестяща като ледена повърхност солена равнина, покрита само от тънък слой пясъчен прах, носен от вятъра. Старейшината, на чийто пояс висеше бардуче с вода, а на главата си носеше торбичка с безквасен хляб, начерта с тоягата си четириъгълник в пясъка и написа там няколко слова от Корана. Мястото бе осветено и целият керван премина покрай него.

Един млад търговец, дете на слънцето, както разбрах това по блясъка на очите му и стройната му осанка, потънал в мисли, яздеше на белия си огнен жребец. Дали си спомняше за младата си жена? Само преди два дни една покрита с кожи и скъпи килими камила бе носила покрай градските стени красивата невяста. Тогава ехтяха тъпани и свирни, жените пееха радостно, трещяха гърмежи — повечето изстрели даваше самият младоженец. А сега, два дни по-късно, той бе поел с кервана през пустинята.

Следвах ги много нощи. Видях ги как почиват в оазиса край повехналите палми, видях как ножът прониква в сърцето на повалената камила и как пекат месото й на огъня. Моята светлина охлаждаше нажежения пясък, моите лъчи им показваха черните скали — мъртви острови сред безбрежното пясъчно море. По своя изчезващ безследно път те не срещнаха враждебни племена, не ги застигнаха бури и над кервана не се изви гибелен пясъчен вихър. Ала вкъщи прекрасната съпруга се молеше за своя мъж и за баща си.

— Мъртви ли са? — питаше тя моя сребърен сърп. — Живи ли са? — питаше тя моя светещ лик.

Сега пустинята е зад гърба им. Тази нощ те седят под високи палми, над главите им кръжат жерави и пляскат с криле, а от клоните на мимозите ги гледат пеликани. Буйната трева е стъпкана от тежките нозе на слонове. Множество негри се завръщат от пазар във вътрешността на страната. Жените са закичили медни украшения в къдравите си коси, пъстри поли обгръщат бедрата им. Карат тежконатоварени биволи, по чиито гърбове спят голи чернокожи деца. Един негър води на верига млад лъв, който е купил. Приближават към кервана. Младият търговец седи безмълвно и мисли за красивата си съпруга, бленува в тази чужда земя за своето бяло уханно цвете отвъд пустинята. Изведнъж той надига глава…

Облак затули месеца, после втори, трети. Тъй свърши разказът му за тази вечер.