Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (18)

Седемнадесета вечер

Чуйте какво ми разказа днес месецът:

Видях кадет, току-що произведен в лейтенант и за първи път облякъл гиздавата си униформа. Видях момиче от народа, годеница на княз, сияеща от щастие в булчинската си премяна. Но никога не зърнах човешко същество, тъй блажено като едно четиригодишно момиченце, което наблюдавах вчера. Малката бе получила нова синя рокля и също така нова розовочервена шапка. Когато я натъкмиха, всички казаха:

— Да й се порадваме на светло!

И понеже моите лъчи в прозореца не им бяха достатъчни, запалиха лампа и няколко свещи.

И ето че момиченцето застана там, замряло и неподвижно като кукла, с широко разперени ръце и разтворени пръсти. Очите му се смееха от щастие, а цялото му личице излъчваше неописуема радост.

— Утре може да излезеш тъй на разходка — рече майка му, а малката вдигна поглед към розовочервената си шапка, после възторжено го плъзна по синята си рокличка и се усмихна, сякаш й се бе случило най-прекрасното, за което някога си е мечтала.

— Наистина ли може, мамо? — възкликна тя. — Но какво ще си помислят кучетата, когато изведнъж ме видят на улицата тъй хубаво облечена?