Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (7)

Шеста вечер

Бях в Упсала^[1], каза месецът. Взирах се надолу към голямата равнина с оскъдната растителност и неплодородните поля. Огледах се във водите на река Фирис, докато параходът прогонваше рибата в тръстиките. Под мен се носеха облаци и хвърляха дълги сенки върху гробовете на Один, Тор и Фрейа^[2], както тук наричат хълмовете. В ниската трева по височините бяха изписани имена. Тук нямаше Камък Баута^[3], където странникът да издълбае името си, нито отвесна скала, на която да го изрисува. Затова гостите на града плащаха да се коси тревата и голата земя проблясваше под едри букви и имена, които като мрежа покриваха хълмовете. Едно безсмъртие, което новата трева щеше скоро да заличи.

Горе стоеше един мъж, певец. Той пресуши пълния с медовина рог с широк сребърен пръстен и прошепна някакво име. Помоли вятъра да не го издава на никого, но аз долових думите му. Знаех това име. Увенчаваше го херцогска корона. Затова мъжът не го изрече гласно. Усмихнах се, защото корона на поет пък увенчаваше неговото. Елеоноре от рода Есте се свързваше с името на Тасо^[4]. Зная също къде цъфти розата на красотата.

Тъй рече месецът. После облак го забули. Дано никога облаци не застават между поета и розата.