Джон Р. Р. Толкин
Приключенията на Том Бомбадил (1)

Предговор^[1]

Червената книга^[2] съдържа огромен брой стихотворения. Някои от тях са извлечени от текста на „Падането на Властелина на пръстените“^[3] или приложените към нея предания и хроники; още доста са открити на хвърчащи листа; трети пък са небрежно нахвърляни върху полета и всякакви празни местенца. Повечето от последните са пълни безсмислици, често пъти неразбираеми дори в случаите, когато се разчитат, или пък представляват полузабравени фрагменти. Такива са 4, 11, 13; по-добър пример за този вид поезия представляват набързо надрасканите върху листа с Билбовото стихче „Щом зима се озъби пак“^[4] редове:

Завихри северният вятър петлето-ветропоказател,

опашката си не успя да задържи то над снега;

студът захапа показателя —

ни мърда, ни се движи с вятъра.

„Горко ми“, жален стон разгърна,

„Напразно“, петльо му отвърна

и стонът им се сля.

Настоящата подборка е направена сред по-стари образци, свързани най-вече с легендарната и комическата традиция на Графството от края на Третата епоха, явно дело на хобитите и особено на Билбо и неговите приятели или на техни преки наследници. Така или иначе, тяхното авторство се посочва често. Останалите произведения са написани с различен почерк и вероятно произлизат от устната традиция.

В Червената книга се твърди, че номер 5 е творение на Билбо, а 7 — на Сам Майтапер. 8 е подписано със СМ, така че може да се приеме, че и то е на Сам. 12 носи същите инициали, макар най-вероятно да става въпрос за Майтаперова обработка на по-стари басни, които — както изглежда — са любим жанр на хобитите. Във „Властелинът на Пръстените“ Сам твърди, че 10 е традиционна песен от Графството.^[5]

3 е пример за друг любим хобитов похват: стихотворение или притча, завръщащи се към своето начало и по този начин позволяващи да бъдат рецитирани, докато на слушателите не им писне. В Червената книга са открити няколко подобни образци — макар и в суров и необработен вид. Цитираното тук стихотворение е най-дългото и най-изпипаното. Авторът му очевидно е Билбо, което личи от безспорната близост на текста с дългата поема, изпята от хобита като негово лично творение в дома на Елронд.^[6] По произход „безсмислица“, в своята ломидолска версия тази поема е някак неуместно променена и пригодена към легендите за Еарендил на Върховните елфи и нуменорците. Вероятно защото метрическата й структура е Билбово дело — достижение, с което той е бил изключително горд. Подобна метрика не се среща никъде другаде в Червената книга. Включената тук по-стара форма на стихотворението би трябвало да се отнесе към ранните дни след завръщането на Билбо от неговото странстване. Макар да се долавя влиянието на елфически традиции, на тях не се гледа с особена сериозност и използваните имена (Дерилин, Телами, Белмари, Аери) са най-обикновени нагаждания в елфически стил, като всъщност в тях няма нищо елфическо.

Влиянието на събитията от края на Третата епоха и разширяването на хоризонтите на Графството чрез контактите с Ломидол и Гондор се долавя и на други места. 6 — макар тук да е положено до Билбовото стихотворение „Човекът от луната“, — както и последното — 16, в крайна сметка вероятно произхождат от Гондор и очевидно се опират на традициите на Хората, обитавали крайбрежните райони и запознати с вливащите се в Морето реки. В 6 се споменава Белфалас (ветровитият залив на Бел), както и Моребранната кула Тирит Аеар на Дол Амрот.^[7] В 16 се споменават Седемте реки,^[8] вливащи се в Морето при Южното кралство, използва се и гондорското име от върховноелфическа форма Фириел, „смъртната жена“.^[9] В Дългобряг^[10] и Дол Амрот са запазени редица традиции от древни елфически земи, както и от района около пристанището на Мортондското устие, откъдето в далечните времена на Падането на Ерегион през Втората епоха са поемали „корабите, плаващи на Запад“. Ето защо тези две стихотворения се приемат за преработки на дошли от Юг творби, макар да не е изключено да са достигнали до Билбо през Ломидол. 14 също е свързано с ломидолските традиции на елфите и нуменорците и описва героичните времена в края на Първата епоха. Като че ли в него се долавят отгласи от нуменорската притча за Турин и Мим Джуджето.

1 и 2 очевидно идват от Фуков край. Те демонстрират повече познания за тази страна и за гористата долина на Върбоструйка,^[11] отколкото е възможно да притежава който и да било хобит на запад от Мочурищата. Те показват още и че фуковци са познавали Бомбадил,^[12] въпреки че определено не са разбирали способностите му повече, отколкото населението на Графството е проумявало уменията на Гандалф: и на двамата се е гледало като на доброжелатели, може би малко тайнствени и непредсказуеми, но при всички случаи комични. 1 е ранна творба, съставена от разнообразни хобитови версии на легендите за Бомбадил. 2 се опира на подобни традиции, макар че тук добродушните закачки на Том са насочени към другарите му, които ги приемат със смях (примесен със страх); но то най-вероятно е съчинено доста по-късно, след посещението на Фродо и другарите му в дома на Бомбадил.^[13]

Представените тук стихове — с хобитов произход — притежават две основни общи черти. Имат склонност към използване на странни думи и боравят с изненадващи обрати в римите и ритъма — в своята простосърдечност хобитите очевидно приемат това за достойнство или изкусност, макар че то несъмнено е най-обикновена имитация на елфически практики. Освен това въпросните стихотворения, поне на повърхността, изглеждат лековати и фриволни, макар понякога човек да има причина да заподозре, че в тях се крие повече от чутото от ухото. 15 — със сигурност от хобитов произход — е изключение. То е създадено най-късно и принадлежи към Четвъртата епоха. Включено е тук, понеже нечия ръка е изписала най-отгоре „Сънят на Фродо“. Което е удивително и макар да е малко вероятно авторът му да е самият Фродо, заглавието показва, че има връзка с мрачните и отчаяни сънища, навестявали хобита през март и октомври в неговите последни три години. Със сигурност има и други традиции, свързани със завладените от „лудостта на странстванията“ хобити, които — ако изобщо са се завръщали — са изглеждали странни и неспособни да преразкажат преживяванията си. Мисълта за Морето винаги е била заложена в основата на хобитовото въображение; но в същото време страхът от него и недоверието към цялото елфическо познание са били особено разпространени в Графството в края на Третата епоха и този страх със сигурност не е разсеян напълно след събитията и промените, съпътствали този край.