Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Billedbog uden Billeder, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Теодора Константинова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Електронно издателство „LiterNet“, Варна, 2005
История
- — Добавяне
Седма вечер
Покрай брега се простира свежа и уханна гора от букове и смърчове, където напролет се заселват ята славеи. До самата гора стига морето, вечно променливото море, а между тях се провира широк междуградски път. По него преминават кола след кола. Обикновено не ги следвам с очи, а ги оставям да пътуват към своята цел, понеже има едно място, върху което най-често спирам погледа си — исполински праисторически гроб. Между камъните избуяват къпини и трънки, а природата е разпростряла над това късче земя цялата си поезия. Преминаващите хора биха могли да се затрогнат и мълчаливо да се насладят на вълшебната красота. Ала не! Хората не са такива, те непрестанно дърдорят. Нека да ти разкажа какво чух там снощи:
И така — първо пристигнаха двама богати земевладелци.
— Могъщи дървета — рече единият.
— От всяко можем да нарежем поне десет коли дърва — отвърна другият. — И само като си помислиш колко ще спечелим от тях в една сурова зима! Миналата година изкарахме по четиринадесет талера за товар.
И си тръгнаха.
— Ама че лош път! — чух от друга кола.
— Виновни са проклетите дървета — отговори някой. — Спират въздушното течение и морският вятър тук се завихря.
После дотрополя пощенската кола. Всички пътници естествено спяха. Както винаги на най-красивото място! Пощальонът наду своя рог, ала мислеше само за едно: „Свиря хубаво и тук звучи много добре. Дано се хареса на пътниците!“ Тъй суетен бе пощальонът. И колата отмина.
Долетяха двама момъка на коне. „Охо, младост и огън в кръвта!“, помислих си. Те с усмивка загледаха към покритата с мъх могила и тъмния храсталак.
— Бих се поразходил тук с дъщерята на мелничаря — рече единият, а после препуснаха по пътя.
Цветята ухаеха, въздухът бе прозрачен и спокоен, морето и небето се сливаха в едно. Отново се зададе кола. Голяма кола с шестима пътници — четирима спяха дълбоко; петият мислеше за новия си летен костюм, който сигурно щеше да му стои добре; шестият потупа кочияша по рамото и го запита дали купчината камъни е някаква забележителност.
— Не — отвърна кочияшът, — това си е най-обикновена купчина камъни, ала дърветата са забележителни.
— Как тъй?
— Да, те наистина са много забележителни! Знаете ли, когато зиме сняг затрупа всичко и пътят се губи, не виждаш нито началото, нито края му, тогава дърветата са моите пътеуказатели. Само като ги погледна и вече знам накъде да карам, та да не падна в морето. Затова забелязвам дърветата и ги наричам забележителни.
После дойде един художник. Не изрече нито дума, но си подсвиркваше, а очите му блестяха. Славеите пееха, един от друг по-хубаво.
— Затворете си човките! — викна той, извади молив и си записа всички цветове, които откриваше. — Синьо, лилаво, тъмнокафяво, може да излезе чудна картина. — Виждаше всичко като огледало, което съвсем точно отразява света. И при това си подсвиркваше марш от Росини.
Накрая дойде едно бедно момиче. То се отпусна край праисторическия гроб и сне товара от раменете си. Красивото й бледо личице, сред което светеха очите, се наклони цялото в слух към гората. Момичето се загледа към морето и небето, сключи длани и произнесе „Отче наш“. Навярно самата тя не проумяваше чувството, което я обзе, но аз зная, че и след години ще си спомня този миг, а картината, която виждаше, ще е много по-красива от тази, която художникът щеше да нанесе върху платното си. Съпроводих я с лъчите си, догдето зората не целуна челото й.