Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 43 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4


Глава първа
Картината в спалнята

Имаше някога едно момче на име Юстас Кларънс. Фамилията му бе Скруб[1] и почти напълно я заслужаваше. Родителите му го наричаха Юстас Кларънс, а учителите — Скруб. Не мога да ви кажа как го наричаха приятелите му, защото нямаше такива. Той не казваше на родителите си майко и татко, а Харолд и Алберта. Те самите бяха много съвременни и напредничави хора. Бяха вегетарианци, непушачи, въздържатели и носеха специален вид бельо. В къщата им имаше малко мебели и почти никакви завивки по леглата, а прозорците бяха винаги отворени.

Юстас Кларънс обичаше животните, особено бръмбарите — но само мъртви и забучени с карфици върху картон. Обичаше и онези книги, в които имаше и информация, и картинки на зърнохранилища или пък на дебелички дечица от други страни, които правеха упражнения в образцови училища.

Юстас Кларънс не харесваше братовчедите си, четиримата Певънзи — Питър, Сюзан, Едмънд и Луси, но доста се зарадва при новината, че последните двама ще им идват на гости. Дълбоко в себе си обичаше да командва и да тормози другите. И макар да бе слабичък и дребен и не можеше да се опре дори на Луси, да не говорим за Едмънд, знаеше десетки начини да им направи живота черен, щом си е у дома, а те са само гости.

Едмънд и Луси изобщо не искаха да гостуват на чичо Харолд и леля Алберта. Но нямаха друг избор. Баща им отиваше за четири месеца в Съединените американски щати да изнася лекции, а майка им трябваше да замине с него, понеже от десет години не бе вземала истински отпуск. Питър учеше упорито за изпит и щеше да прекара лятото, като взема уроци от стария професор Кърк, в чиято къща четирите деца бяха преживели чудни приключения преди много години по време на войната. Ако той все още живееше в същата къща, щеше да покани всички да му гостуват. Само че оттогава професорът бе обеднял и сега обитаваше малка селска къща само с една стая за гости.

Щеше да е прекалено скъпо да заминат другите три деца за Щатите, затова отпътува само Сюзан. Възрастните я смятаха за красавицата на семейството и понеже не я биваше много в ученето (иначе бе зряла за възрастта си), майка им каза, че „за нея ще бъде по-полезно да замине за Щатите, отколкото за малките“. Едмънд и Луси се опитаха да не злобеят заради късмета на Сюзан, но все пак бе ужасно, че трябваше да прекарат лятната ваканция на гости у леля си. „Но за мен е още по-ужасно — роптаеше Едмънд, — защото ти поне ще си имаш собствена стая, а аз ще трябва да съм в една стая с онзи досадник Юстас.“

Историята започна през един следобед, когато Едмънд и Луси бяха откраднали няколко скъпоценни минути насаме. И, естествено, разговаряха за Нарния, тяхната собствена тайна страна. Предполагам, че повечето от нас си имат свои тайни страни, но те са само въображаеми. Едмънд и Луси имаха повече късмет от останалите хора. Тяхната тайна страна бе истинска. Бяха ходили в Нарния два пъти — не наужким или насън, а наистина. Естествено, бяха се озовали там чрез магия — единствения начин да попаднеш в страната. Бяха обещали или почти обещали, че някой ден ще се завърнат отново. Можете да си представите, че те често разговаряха за това, по-точно винаги, когато им се удадеше възможност.

Двамата бяха в стаята на Луси, седнали на края на леглото й, и разглеждаха картината на отсрещната стена. Това беше единствената картина в къщата, която им харесваше. На леля Алберта не й допадаше (именно затова я беше скрила в тази забутана стаичка на втория етаж), но не можеше да я изхвърли, защото й беше подарък от човек, когото не искаше да обиди.

Картината изобразяваше кораб, който „летеше“ почти направо срещу тях. Носът му бе позлатен и оформен като драконска глава с широко отворена уста. Имаше само една мачта и голямо, яркопурпурно квадратно платно. Отстрани — това, което се виждаше от страните зад позлатените криле на дракона — корабът беше зелен. Той току-що се беше възкачил на гребена на една прекрасна синя вълна. По-близкият склон на вълната се спускаше напред и бе покрит с ивици и мехурчета. Корабът бе леко наклонен към бакборда си — явно беше понесен от бърз вятър. (Между другото, ако изобщо смятате да четете тази книга и ако още не знаете тези думи, най-добре запомнете, че лявата страна на кораба, когато се гледа напред, се казва бакборд, а дясната — щирборд.) Слънчевата светлина падаше отляво и водата от тази страна беше наситена със зелени и пурпурни цветове. От другата страна цветът й бе тъмносин от сянката на кораба.

— Въпросът е дали това не разваля още повече нещата — каза Едмънд. — Гледаш нарнийски кораб, а не можеш да се озовеш там.

— Е, все пак гледането е по-добре от нищо — отвърна Луси. — А този кораб наистина има много нарнийски вид.

— Пак ли старата игричка? — ухили се Юстас Кларънс, който беше подслушвал пред вратата и сега влезе в стаята. Миналата година, когато беше на гости на семейство Певънзи, той успя да ги чуе как си говорят за Нарния и обичаше да ги дразни за нея. Разбира се, Юстас смяташе, че те си измислят всичко, и тъй като беше неспособен да измисли каквото и да било, не одобряваше разговорите им.

— Не си желан тука — хладно отбеляза Едмънд.

— Опитвам се да се сетя за един стих — каза Юстас. — Звучи така:

Едни деца играят си на Нарния

ще я докарат май до психиатрия…

— Първо на първо, „Нарния“ и „психиатрия“ не се римуват — отговори Луси.

— Това е асонанс — каза Юстас.

— Не го питай какво е асо… нещо си! — намеси се Едмънд. — Той точно това иска. Не казвай нищо и може би ще си излезе!

При такова посрещане повечето момчета или се изнасят, или побесняват. Юстас не направи нито едно от двете. Просто продължи да се мотае наоколо ухилен и след малко заговори пак.

— Харесва ли ви тази картина? — попита той.

— За бога, не му позволявай да започне пак да разсъждава за изкуството и прочие — бързо рече Едмънд, но Луси, която винаги казваше истината, вече беше отговорила:

— Да. Много ми харесва.

— Това е една скапана картина — рече Юстас.

— Няма да я виждаш, ако излезеш — каза Едмънд.

— Защо ти харесва? — обърна се Юстас към Луси.

— Ами, първо — започна Луси, — харесва ми, защото корабът изглежда сякаш наистина се движи. И водата изглежда сякаш наистина е мокра. И вълните изглеждат сякаш наистина се надигат и спадат.

Разбира се, Юстас знаеше много начини да отговори на това, но замълча. А не каза нищо, защото точно тогава погледна вълните и видя, че те наистина изглеждаха сякаш се надигат и спадат. Той беше пътувал на кораб само веднъж (и то само до остров Уайт) и преживя ужасен пристъп на морска болест. От гледката на вълните отново му се догади. Той позеленя и се опита да погледне пак. И тогава и трите деца се ококориха и зяпнаха.

Това, което видяха, не е за вярване, когато го четете, но беше почти толкова трудно за вярване и когато ставаше пред очите им. Предметите на картината се движеха. Изобщо не приличаше и на кино — цветовете бяха прекалено ярки и естествени. Носът на кораба се заби във вълната и се посипаха безброй пръски. После вълната се извиси зад кораба и за пръв път се видяха палубата и кърмата. След това изчезнаха, когато следващата вълна срещна кораба и носът се надигна отново. В същия миг тетрадката върху леглото до Едмънд се разлисти, вдигна се и се понесе по въздуха към стената зад тях. Луси усети как косата й се вее около лицето като през ветровит ден. А денят бе наистина ветровит, само дето духаше от картината. Изведнъж заедно с вятъра долетяха и шумовете — бученето на вълните, плискането на вода в борда, скърцането и непрекъснатият грохот на вятъра и водата. Но това, което наистина убеди Луси, че не сънува, бе силният мирис на солено.

— Престанете — долетя гласът на Юстас, писклив от уплаха и недоволство. — Това е някакъв глупав номер, който вие двамата ми погаждате. Престанете, защото ще кажа на Алберта… О-о-о!

Другите двама бяха свикнали с приключенията, но когато Юстас Кларънс изкрещя „О-о-о!“, те също извикаха „О-о-о!“. Причината беше огромната студена и солена струя, която рукна от картината, и те останаха без дъх от удара й, освен че се измокриха до кости.

— Ще строша това скапано нещо! — извика Юстас.

В този момент се случиха няколко неща. Юстас се втурна към картината. Едмънд, който знаеше някои неща за вълшебствата, скочи след него, за да го предупреди да внимава и да не се държи като глупак. Луси се вкопчи в Юстас от другата му страна и бе повлечена напред. Дотогава или те се бяха смалили, или картината беше станала много по-голяма. Юстас скочи и се опита да я смъкне от стената, но се озова на рамката. Пред него имаше не стъкло, а истинско море с вятър и вълни, които се разбиваха в рамката като в скала. Той се уплаши и сграбчи другите двама, които току-що бяха скочили до него. За секунда се сборичкаха и закрещяха. Точно когато помислиха, че са запазили равновесие, огромна синя вълна връхлетя върху им, помете ги и ги повлече към морето. Устата на Юстас се напълни с вода и отчаяният му вик внезапно секна.

Луси благодари на съдбата, че предишния срок се бе занимавала усърдно с плуване. Наистина щеше да се справи по-добре, ако беше избрала по-бавен стил. Освен това и водата беше много по-студена, отколкото изглеждаше само на картината. Все пак тя запази самообладание и изрита обувките си, както трябва да постъпи всеки, попаднал в дълбока вода с дрехите. Успя дори да задържи устата си затворена и очите отворени. Още бяха близо до кораба — виждаше извисения зелен корпус и моряците на палубата, които гледаха към тях. Тогава, както се очакваше, Юстас се вкопчи панически в нея и двамата потънаха.

Когато отново се показаха на повърхността, тя видя как една бяла фигура скача от кораба. Сега Едмънд плуваше близо до нея и държеше Юстас за ръцете. Тогава някой друг, чието лице й беше смътно познато, я подхвана от другата страна. От кораба викаха силно, на фалшборда се тълпяха моряци и хвърляха въжета. Едмънд и непознатият я връзваха с въжетата. След това започна едно, както изглеждаше, много дълго бавене и през това време лицето й посиня и зъбите й затракаха. Всъщност забавянето не беше много дълго — от кораба чакаха момента, когато можеха да я издърпат на палубата, без да я блъснат в корпуса. Въпреки всичките им усилия, когато накрая — мокра и трепереща — стъпи на палубата, коляното й беше натъртено. После качиха Едмънд, а след него и нещастния Юстас. Последен се качи непознатият — златокосо момче, с няколко години по-голямо от Луси.

— Ка… Каспиан! — ахна тя, щом успя да си поеме дъх.

Защото това беше тъкмо той, Каспиан — младият крал на Нарния, на когото бяха помогнали да се възкачи на трона по време на предишното идване. Веднага след това го позна и Едмънд. Тримата се здрависаха и се потупаха по гърбовете с голямо удоволствие.

— А кой е вашият приятел? — почти веднага попита Каспиан и се обърна към Юстас с весела усмивка.

Юстас плачеше по-силно, отколкото може да плаче момче на неговите години, което се е измокрило, и крещеше:

— Пуснете ме да си ходя! Пуснете ме да си ида вкъщи! Тук не ми харесва!

— Да те пуснем? — зачуди се Каспиан. — Но къде?

Юстас се втурна към борда на кораба, като че ли очакваше да види рамката на картината да виси някъде над морето, а може би също да зърне спалнята на Луси. Видя само пенливи сини вълни и бледосиньо небе, които се простираха чак до хоризонта. Едва ли можем да го виним, че сърцето му се сви. Той повърна.

— Хей, Райнелф! — извика Каспиан на един от моряците. — Донеси греяно вино за Техни величества. Трябва да се сгреете след това къпане.

Той нарече Едмънд и Луси Техни величества, защото те заедно с Питър и Сюзан бяха крале и кралици на Нарния много преди него. Времето в Нарния тече различно от нашето. Ако прекарате сто години в Нарния, ще се върнете в нашия свят в същия ден и час, в който сте тръгнали. И ако се върнете в Нарния след седмица, може да се окаже, че там са минали хиляди години или пък един ден, или пък нито минута. Никога не можете да разберете, преди да сте пристигнали. Следователно, когато предния път децата дойдоха в Нарния за втори път, за нарнийците бе еднозначно на това, когато в Англия се е завърнал крал Артур (както някои казват, че ще стане. Колкото по-скоро, толкова по-добре според мен!).

Райнелф дойде с гарафа греяно вино, от която се вдигаше пара, и четири сребърни чаши. Точно каквото му трябваше на човек — Луси и Едмънд отпиваха и усещаха как топлината се разливаше чак до пръстите на краката им. Но Юстас се намръщи и се задави, после взе да плюе и отново повърна. Заплака и попита дали имат от успокояващата нервите витаминизирана храна „Пламптри“ (и ако може да му я приготвят с дестилирана вода). Настоя да слезе на брега на първото пристанище.

— Весело моряче сте ни довели, братко… — засмяно прошепна Каспиан на Едмънд, но преди да продължи, Юстас отново избухна:

— А-а! Пфу! Какво е това? Махнете това ужасно нещо!

Всъщност този път можеше да бъде извинен донякъде за леката си изненада. Нещо много любопитно, излязло от каютата на задната палуба, се задаваше към тях. Можете да го наречете мишка (а то си беше такова). Но това бе мишка, изправена на задните си крака и висока около половин метър. Главата й беше украсена с тънка златна лента, която минаваше под едното и над другото ухо и в нея бе затъкнато дълго червено перо. (Понеже козината на мишката беше много тъмна, почти черна, контрастът беше поразителен.) Лявата лапа бе отпусната върху дръжката на меч, дълъг почти колкото опашката й. Пазеше съвършено равновесие, докато крачеше сериозно по люлеещата се палуба, а маниерите й бяха аристократични. Луси и Едмънд веднага го познаха. Беше Рипичийп — най-храброто същество сред Говорещите зверове на Нарния и Главатаря на Мишките. Той си бе спечелил неувяхваща слава във втората битка на Беруна. На Луси както винаги й се прииска да вземе Рипичийп в ръце и да го гушне. Но много добре знаеше, че това удоволствие е невъзможно — той щеше дълбоко да се обиди. В замяна тя коленичи, за да говори с него.

Рипичийп направи крачка напред с левия крак, премести десния назад, поклони се, целуна й ръка, изправи се, засука мустаци и рече с пискливия си пронизителен глас:

— Приемете скромните ми почитания, Ваше величество! И вие също, Ваше величество! — Той се поклони на Едмънд. — Нищо друго освен присъствието на Ваши величества не липсваше на това славно приключение.

— Пфу, махнете го оттук! — жално проточи Юстас. — Мразя мишки. Не мога да понасям и дресирани животни. Те са глупави, прости и… и сантиментални.

— Да разбирам ли — обърна се Рипичийп към Луси, след като дълго бе гледал Юстас, — че това безобразно неучтиво лице е под протекцията на Ваше величество? Защото, в противен случай…

В този миг Едмънд и Луси кихнаха едновременно.

— Колко съм глупав, та вие сте с мокри дрехи! — каза Каспиан. — Хайде да слезем долу и да се преоблечете. Разбира се, ще ти дам моята каюта, Луси, но за съжаление на кораба нямаме женски дрехи. Ще трябва да се задоволиш с някои от моите. Бъди добър, Рипичийп, и води.

— Ако дамата заповяда — рече Рипичийп, — дори въпросите на честта трябва да отстъпят… поне засега… — Той хвърли смразяващ поглед на Юстас.

Каспиан ги поведе напред и след няколко минути Луси премина през вратата на кралската каюта. Тя моментално я хареса — и трите квадратни прозорчета с изглед към синия водовъртеж зад кърмата, и ниските пейки с възглавнички, заобикалящи масата от три страни, и висящата сребърна лампа (по фината изработка веднага позна, че е измайсторена от джуджета), и плоския златен образ на Аслан на предната стена над вратата. Обхвана всичко с един поглед, защото Каспиан веднага отвори друга врата от страната на щирборда и каза:

— Това ще бъде твоята стая, Луси. Само да извадя сухи дрехи и за мен… — Той ровеше в едно чекмедже, докато говореше. — После ще те оставя да се преоблечеш. Ако изнесеш мокрите си дрехи пред вратата, ще наредя да ги занесат в камбуза и да ги изсушат. Луси се почувства като у дома, сякаш бе живяла в каютата на Каспиан седмици наред. Не я притесняваше и движението на кораба, защото в миналото като кралица на Нарния беше пътувала неведнъж по море. Каютата беше съвсем малка, но с ярко изрисувани стени (с птици, животни, алени дракони и лози) и безупречно чиста. Дрехите на Каспиан й бяха твърде големи, но щеше да свикне. Обувките, сандалите и моряшките ботуши обаче бяха безнадеждно големи, но нямаше нищо против да ходи боса на кораба. Щом се облече, погледна през близкия прозорец към водата, бягаща покрай корпуса, и въздъхна дълбоко. Беше сигурна, че плаването ще бъде чудесно.

Бележки

[1] От англ. Scrub — незначителен малък човечец — бел.ред.