Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (25)

Двадесет и четвърта вечер

Преди много години погледнах през прозореца на една бедняшка стая в Копенхаген, заразказва месецът. Бащата и майката вече спяха, но малкото момче още не бе затворило очи. На креватчето му имаше басмени завески на цветчета. Те се раздвижиха леко и от тях се подаде една главица. Отначало помислих, че детето гледа големия, изписан в червено и зелено стенен часовник с кукувицата горе и тежките оловни топузи долу, зад които махалото с лъскавия месингов диск вечно се люлееше насам-натам. Тик-так, тик-так. Не, не беше това. Малкият не гледаше часовника, а чекръка на майка си, сложен отдолу. Този чекрък момчето обичаше повече от всичко, но не биваше да го докосва, иначе щяха да го пернат през пръстите. Когато майка му предеше, то можеше с часове да стои там неподвижно, да следи с очи бръмчащото вретено и въртящото се колело и да си мисли какво ли не.

Да седне някой ден пред чекръка и да завърти колелото бе за него най-голямото щастие на света… Сега погледна примигвайки към баща си и майка си. Двамата спяха дълбоко. Още един поглед към чекръка и ето че едно босо краче се измъкна от креватчето, а после и другото — и след едно леко „хоп!“ детето стоеше на пода. Заслуша се в спокойното дишане на родителите си, после предпазливо се запромъква на пръсти към целта на своите желания и захвана да преде. Връвта изскочи от колелото и сега то се завъртя страшно бързо. Целунах русите къдрици и сините очи и се наслаждавах на прелестната картина.

Внезапно майката се сепна от съня си, отметна завесата от леглото си, удивена се озърна в стаята и помисли, че вижда домашен дух или друг малък призрак.

— За бога! — викна тя и в уплахата си сръга бащата. Той също се разбуди, разтърка очи и се вторачи в малкия русокос домашен дух по къса ризка.

— Какво ти става, майко? — накрая попита той през смях. — Та това е нашият Бертел!

Тогава отвърнах поглед от бедняшката стаичка, защото имаше да видя още толкова много неща. След няколко секунди пуснах лъчите си в залите на Ватикана, където са мраморните скулптури. Светлината ми падна върху групата на Лаокоон^[1] и камъкът сякаш оживя. Положих безмълвна целувка върху гръдта на музата и ми се стори, че тя задиша. Ала най-дълго останах при огромното групово изваяние на бога Нил. Той лежеше, облегнат на Сфинкса, унесен в мечти, сякаш мислите му се носеха подир всичките онези години, потънали в морето. Малките амурчета около него си играеха с крокодилите. В рога на изобилието седеше, скръстило ръце, едно съвсем дребно амурче и съзерцаваше великия речен бог. То приличаше досущ на момчето край хурката. Пълно с жива прелест стоеше пред мен малкото мраморно изваяние, макар колелото на годините да се бе превъртяло повече от хиляда пъти, откак това амурче се бе родило от камъка. Също толкова пъти, колкото малкото момче в Копенхаген бе завъртяло чекръка, се бе преобърнало голямото колело, преди някой отново да съумее да създава мраморни богове като този тук.

Оттогава изминаха много години, продължи месецът. Вчера хвърлих поглед към един залив на източното крайбрежие на Шеланд^[2]. Там се простират тъмни гори върху стръмни хълмове, извисява се древен рицарски замък с червени стени, а бели лебеди се плъзгат по зелени езера. Зад неизмерими градини е разположено градче с църква. Множество лодки, в които пламтяха факли, се носеха по спокойната вода. Те не излизаха на лов за змиорки, не, хората празнуваха. Отнякъде долетяха звуци на цигулки и флейти, народът поде песен, а този, когото честваха, висок, представителен мъж, загърнат в мантия, стоеше прав в една от лодките. Имаше сини очи и дълга бяла коса. Познах го! И се спомних Ватикана с мраморните богове, както и бедняшката стаичка, в която Бертел по къса ризка бе въртял чекръка. А колелото на времето не бе спряло — възникнали бяха нови богове от мрамор.

Откъм лодките се понесе към мен възторжен възглас:

— Да живее Бертел Торвалдсен!^[3]